Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 45 страниц)

54.

Затворникът огледа внимателно мъртвеца и каза тихо:

– Ще те убия.

– Аз не умирам лесно – отвърна мъртвецът и устните му трепнаха. Седеше срещу Дазен, в стената си, свил колене, с ръце в скута, насмешливо имитирайки неговата поза. Хвърли поглед към грижливо изплетеното нещо в скута на Дазен. – Кой би си помислил? – рече замислено. – Гавин Гайл, толкова търпелив, толкова кротък, толкова доволен да върши женска работа.

Дазен огледа творението си. Бе изплетено от собствената му коса, толкова плътно, колкото можеше да го направи със спокойното синьо, течащо през тялото му. Дори не бе сигурен колко време се е трудил над него. Може би седмици. Представляваше нещо като малка купичка. Той огледа лъскавата ѝ вътрешност. Стори му се, че забеляза някакво несъвършенство, затова избра дълъг, но идеално закръглен нокът и застърга методично около носа си и по челото си. Събра олющената кожа и най-важното, безценната мазнина, с друг нокът и я размаза внимателно върху проблемното място.

Щеше да има само един шанс. След толкова много години не смяташе да оплеска нещата.

Със стабилна ръка и кожа, изпълнена със синьо, събра още мазнина и я размаза по стената точно над лицето на мъртвеца.

– Това не променя нищо, Гавин – каза мъртвецът.

– Да, все още не – отвърна той.

Стана и притегли нож. Отряза кичур от мазната си коса. Плю на него и го затърка в мръсната си кожа, за да го изцапа колкото се може повече.

– Не се налага да го правиш – каза мъртвецът. – Това е лудост.

– Победа е – възрази Дазен. Прокара плавно острието от син луксин по гърдите си.

– Ако смяташ да се самоубиваш, китката или гърлото ще свършат по-добра работа – отбеляза мъртвецът.

Дазен не му обърна внимание. С мръсните си пръсти разтвори раната и натика гнусната маса от коса и мръсотия под кожата си. Кръв потече по гърдите му и червеното почти го изкуши да се опита да притегли директно, но не бе достатъчно – знаеше го от опит. Той сложи ръка на гърдите си и притисна раната, за да я затвори и да спре кървенето.

След няколко периода на сън килията щеше да бъде почистена при ежеседмичната баня на Дазен. Скоро след това, в зависимост от това колко добре е планирал и гадал, щеше или да избяга, или да е мъртъв.

Докато държеше синьото, откри, че не му пука особено кое от двете.

55.

Докато тъпчеше дрехи в една раница, Лив прочисти неловко гърло и каза:

– Аз, хм, тази сутрин се върнах, за да се извиня.

– Ъ? – рече Кип. Сред дрехите в ръцете ѝ имаше някакво дантелено бельо. Това го разсейваше.

– Когато се опитаха да те убият.

– О, ами, приемам извинението – смотолеви Кип. За какво му се извиняваше? Размърда тежката раница на гърба си – беше му я дал командир Железни. На командира явно не му бе отнело почти никакво време да събере малко резервни дрехи, мях с вода, инструменти и дори къс меч за Кип. Кип още не бе намерил начин да я нагласи удобно на раменете си.

Беше дошъл в стаята на Лив, за да ѝ помогне с приготвянето на багажа, но тя никак не улесняваше нещата. Кип хвърли още един поглед към гащичките.

– Това е само бельо, Кип. – Уф, спипаха го!

– Прозрачно е – каза Кип. Как можеше да се побере човек в такова малко парче плат?

Лив сведе поглед и лекичко се изчерви, но продължи играта. Подхвърли гащичките на Кип, който инстинктивно ги улови и веднага се почувства неловко.

– Ще провериш ли дали са чисти? – попита тя.

Веждите на Кип подскочиха толкова високо, че заседнаха някъде три етажа по-нагоре.

– Дразня те. Току-що се преместих и ми дадоха съвсем нови дрехи. Всичко тук е ново.

– Освен моята наивност, очевидно – рече Кип. Вече за втори път през последните два дена го правеше на глупак.

Тя се засмя.

– Страхотен си, Кип. Това е все едно да се гавря с малкото си братче, което никога не съм имала.

„О, сравнението с малкото братче. Точно каквото иска да чуе един мъж от красива жена. Току-що ме кастрираха.“

– В такъв случай повече или по-малко смутен трябва да се чувствам, като държа бельото на сестра си?

Лив се засмя пак.

– А това по-добре или по-зле ще е? – Вдигна нещо черно и дантелено, което приличаше повече на две ленти, вързани артистично.

Кип зяпна.

После тя притисна бельото към ханша си и повдигна закачливо вежда. Кип се разкашля.

– Мисля, че трябва да седна – каза. Както се и надяваше, Лив се засмя, но той всъщност изобщо не се шегуваше. Отстъпи към един стол – и моментално се блъсна в някого.

– Я внимавай – каза командир Железни. – Не би искал да налетиш на някой, докато малкият ти меч стърчи, нали?

Кип онемя от ужас. Малък? Лив видя физиономията му и избухна в толкова силен смях, че се строполи на леглото. Смя се, докато не започна да пръска слюнки – доста неподобаващо за една дама, – а това я накара да се засмее още по-силно.

Кип се обърна и усети твърдата ръка на Железни да избутва раницата настрани, за да не го намушка с прибрания в ножница меч, поставен най-отгоре.

Ах, значи този малък меч! Облекчение заля Кип, докато не видя как Железни сведе поглед към гащичките в ръцете му.

– Искаш ли да ти намеря някои по мярка? – попита сухо командирът.

Лив пак се разсмя толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

– Аливиана – каза Железни. – Готова ли си с багажа? Защото тръгваме след пет минути.

Смехът ѝ секна моментално. Тя скочи от леглото и затършува бясно из вещите си. Железни позволи по лицето му за миг да пробяга самодоволна усмивка, после пусна до Кип още една раница и тръгна да излиза. Преди Кип да успее да го попита, Железни подхвърли:

– Действай, генийче. Ако не си проумял как да нагласиш ремъците на раницата си преди да се върна…

Не довърши заплахата. Нямаше и нужда.

Скоро крачеха заедно по пристанището. Въпреки заплахите си Железни им бе помогнал малко в подреждането на раниците. Това включваше предимно прехвърляне на вещи от раницата на Лив в тази на Кип. Когато Кип зададе премълчания въпрос – защо ме караш да нося нейните вещи? – Железни отговори: „Да си момиче е по-сложно. Проблем ли имаш?“ Кип побърза да поклати глава.

Докато вървяха по пристанището, покрай рибари, които разтоварваха улова си, различни чираци, търчащи насам-натам, безделници, търговки, спорещи с капитани за цените на стоките или транспорта – общо взето цялата обичайна дейност за деня, – много хора спираха заниманията си за няколко секунди. Разбира се, не за да гледат Кип. А да гледат командир Железни. Мъжът бе едър, внушителен и красив и крачеше с пълна самоувереност, но не само физическото му присъствие привличаше такова внимание. Кип осъзна, че той освен това е и известен.

Когато се обърна да огледа лицата, взиращи се в командир Железни, видя как на пристанището се появи Гавин. И докато за командир Железни работата забавяше ход, за Призмата спря напълно. Той прекоси пристанището, като се усмихваше и кимаше механично на хората, но те се отнасяха към него сякаш е почти бог. Никой не се опита да докосне самия Гавин, но доста докоснаха плаща му, докато се развяваше покрай тях.

„Какво правя аз сред тези хора?“

Само преди седмица Кип чистеше повърнато от лицето и косата на майка си, докато тя лежеше в безсъзнание след поредния запой. В схлупената им колиба. С пръстен под. Никой в затънтеното им село не му обръщаше никакво внимание. Той беше синът на наркоманката. Или може би дебелакът. „Не ми е мястото тук.

Никога не съм имал свое място. Майка ми казваше, че съм съсипал живота ѝ, а сега съсипвам и живота на Гавин.“

Кип не можеше да не се сети за последните думи на майка си и обещанието, което ѝ бе дал, докато умираше. Беше се заклел да отмъсти за нея, а не бе направил нищо, за да изпълни клетвата си.

Казваха, че самият Оролам бдял за спазването на клетвите. Кип не бе научил нищо, а ето че вече се връщаха.

– Хей – подхвърли Лив. – Защо си толкова умърлушен? – Докосна го по ръката и той усети някакъв гъдел на мястото на допира. Бяха спрели на едно празно място на пристанището, в края на рампа, спускаща се към водата, и командир Железни притегляше луксинова платформа, първия елемент при изграждането на скул.

– Ами, хм, не знам. Като си мисля за Тирея, неволно се сещам за… – И от някакво място, което Кип изобщо не подозираше, че има в себе си, сълзите се опитаха да избият при мисълта за смъртта на майка му. Той ги потисна, запази ги за някой друг, който повече заслужава оплакване. – Знаеш ли, надявам се, че баща ти е добре, Лив. Той… той винаги беше мил към мен. – Единственият в цялото село.

Но дори и при майстор Данавис имаше някаква стена, точка, отвъд която той не допускаше Кип. Дали заради собствената си история, която трябваше да пази в тайна? Или пък ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо нередно у самия Кип?

– Кип – каза Лив. – Всичко ще се оправи.

Той я погледна и не можа да сдържи усмивката си. Оролам никога не бе създавал по-красива жена. Лив бе толкова лъчезарна, че би могла да засрами залеза. Той потъна безнадеждно в трапчинките ѝ. Извърна поглед.

„Малко братче“, присмя се сам на себе си. Момче, с което е забавно да се шегуваш, но не и мъж. Отчаянието заплашваше да го задуши.

– Благодаря – успя да процеди през буцата в гърлото си. – Може ли да закуся нещо? – обърна се към Железни.

– Да, разбира се – отвърна едрият мъж.

– Страхотно!

– Когато се върнем.

– Ама…

– Млъквай. Лорд Призма вече е тук.

Гавин – всички очи все така бяха вперени в него – спря пред командир Железни. Погледна раницата му. Няколко дълги секунди никой от двамата не проговори.

– Не можеш да дойдеш – каза Гавин. – Няма да взимам телохранител.

– Аз не идвам с вас – каза Железни.

– Тогава слизай от скула ми.

– Идвам с Кип. Той е член на семейството на Призмата и има право на защита.

– Ти си командир на Черната гвардия и не можеш…

– Мога да правя каквото сметна за подходящо, за да изпълнявам задълженията на Черната гвардия. И никой не може да ми се бърка в това. Никой.

– Ама ти наистина си лукаво копеле, нали? – рече Гавин.

– Затова съм още жив – отвърна Железни. – А много вероятно и вие.

– Печелиш, но нека ти напомня за клетвите ти – изсумтя Гавин.

Железни изглеждаше засегнат.

– Скоро ще разбереш – каза Гавин. – Хайде, всички, качвайте се.

После бързо и ловко притегли комплект от специалните гребла, с които задвижваше скула, но видимо остави място за Железни да притегли и свои, което командирът направи, макар и доста по-бавно. Междувременно Гавин притегли пейка за Кип и Лив и ремъци, които да държат багажа в лодката.

При последното Железни сбърчи нос, сякаш се чудеше защо е нужно багажът да бъде вързан, но не попита. Потеглиха след броени мигове. Гавин движеше своите гребла, а Железни – своите, и лодката се устреми извън залива.

Почти веднага започна да завива наляво. Това бе страната на Гавин. Кип осъзна, че Железни гребе по-бързо от Гавин и тази неравномерност ги изтласква настрани. Гавин погледна Железни, който му се ухили в отговор и продължи да гребе с големи дълги махове. Гавин увеличи скоростта. Железни направи същото. Гавин и той. Скоро летяха по водата.

Лив погледна към Кип.

– Можеш ли да повярваш? Никога не съм се движила толкова бързо!

Кип се засмя.

– Какво? – попита тя.

– Ще видиш.

Мъжете навлязоха в ритъм. Бързаха, състезаваха се, но никой не се опитваше да съкруши другия.

– Кога ще срещнем кораба ви? – попита Железни, като повиши глас, за да го чуят през вятъра.

– Ще прекосим морето с това – отвърна Гавин.

Железни се засмя.

– Да бе! Май сте по-издръжлив, отколкото си мислех!

Кип се ухили. Едрият париец явно не вярваше на Гавин, но нямаше нищо против да поддържа играта.

След двайсет минути вече всички кораби се бяха изгубили от погледа им. Почти без да забавя гребането си, Гавин вдигна ръка и притегли една от големите тръби, които Кип го бе видял да използва, за да тласка плъзгуна. Железни я изгледа озадачено.

– Това имах предвид, като те попитах за клетвата ти – рече Гавин. – Секретност.

– Тръба, свързана с друга тръба. Тайната ви е в безопасност у мен, о, Призмо – отвърна ухилено Железни. – Надявам се обаче да ни спаси от това завиване наляво.

Гавин спусна тръбата във водата. Палубата потрепери, когато първата топка луксин потъна в двигателя, после той бързо навлезе в познатото за Кип „пуф-пуф-пуф“ и плъзгунът се стрелна напред. Цялата лодка се надигна и Железни едва не падна, когато греблата му се озоваха извън водата.

Плъзгунът бавно набра скорост и започна да прескача от вълна на вълна, после скоковете станаха все по-големи и скоро платформата вече изобщо не докосваше вълните. След малко изуменият Железни присъедини усилията си към тези на Гавин и скоростта им нарасна още повече.

Водата бе толкова бистра, че Кип виждаше как тръбата пори вълните под тях. Гавин бе оформил малки крилца на всяка тръба. Именно на тези крилца целият плъзгун летеше над вълните. Вятърът бе невероятно силен, но Кип все пак чу радостните възгласи на Железни.

Часове по-късно, когато слънцето се бе спуснало наполовина към хоризонта, Гавин реши да минат пак към гребане, преди Гаристън да се е появил пред очите им. Докато плъзгунът се отпускаше обратно върху вълните, Железни се отдели от своята тръба.

На лицето му бе изписана почуда, благоговение. Той буквално трепереше. После се поклони на Гавин.

– Милорд Призма. Вие направихте света малък.

Гавин кимна, приемайки този знак на признание.

– Малък може би. Но не и безопасен. Забеляза ли една корвета в онази посока?

Железни поклати глава. След като вече не бе повдигана от действието на тръбите, лодката им лежеше ниско във водата. Но докато командирът притегли нови гребла, на около левга оттам се появи корвета, която пореше водите право към тях. Железни изруга.

Гавин се ухили безразсъдно.

– Е, Кип, Лив, някога сражавали ли сте се с пирати?

56.

– Сигурно се шегувате – каза Железни. – Милорд Призма – добави със закъснение и без особен ентусиазъм.

– Хайде на лов – рече Гавин.

– Милорд! – възкликна Железни. – Не мога да ви позволя да се излагате на такава опасност. Можем да надбягаме тази илитийска паплач. Те не застрашават нито нашата мисия, нито нас.

– Знаеш ли какво е това лято, командире? – попита Гавин.

– Не съм сигурен какво точно ме питате.

– Времето, когато рутгарците ще предадат властта над Гаристън – каза Лив така, сякаш думите ѝ горчаха.

– Знаеш ли защо тя изглежда толкова щастлива от това? – попита Гавин командира.

– Никога не съм служил от тази страна на Лазурното море – отвърна Железни.

– Сигурен съм, знаеш, че всички страни, които се съюзиха с мен по време на Войната на Лъжепризмата, се редуват да управляват Гаристън.

– По две години за всяка страна, или нещо такова, за да не си съставят дългосрочни планове за Тирея. Може ли да водим този разговор на по-безопасно разстояние от тях? – Той хвърли поглед към пиратите, които напредваха бързо благодарение на следобедния вятър.

– Така трябваше да стане – каза Гавин. – Вместо това обаче всеки губернатор го прие като личен шанс да забогатее. Парийците получиха първия мандат и опоскаха Гаристън от всичко, което бе оцеляло при пожара. Оттогава всеки губернатор следва примера им.

– През първата година от управлението си – обади се Лив – повечето губернатори се опитват да пазят Кафявата река от разбойници, така че реколтата да може да минава. Но през втората година голяма част от реколтата закъснява. Губернаторите не искат да губят хора само за да обогатят следващия губернатор от някоя друга сатрапия, затова се оттеглят в Гаристън. Напоследък само най-оптимистичните фермери си правят труда да садят през втората година.

– Макар че многократното плячкосване на Гаристън и околните земи е трагично, то няма много общо с тези пирати – каза Гавин. – Предаването на властта става след Слънцеднев, тоест след две седмици. Рутгарските търговци и занаятчии, жените им и курвите им усърдно товарят корабите с каквато плячка са успели да отмъкнат този път. Или просто каквото са донесли със себе си. Предполагам, фактът, че всеки губернатор досега е бил корумпиран, не означава, че ковачите, които подковават конете им, също са.

– Това е много интересно – рече Железни, – но някои оръдия не могат ли да стрелят на почти две хиляди крачки?

– Те са по-далеч – отвърна Гавин. – Мисълта ми е, че…

– Най-после, слава на Оролам – промърмори Железни.

– Кхъм. Мисълта ми е, че след две седмици към Рутгар ще потегли цяла армада. Пиратите ги нападат като вълци и превземат всеки кораб, който се отдели от главната флота.

– Така им се пада – подхвърли Лив.

Гавин се втренчи в нея и тя се намръщи непокорно, но не можа да издържи на погледа му, затова се извърна да се мръщи на вълните.

– Някои търговци се опитват да изпреварят суматохата и потеглят преди останалата част от флотата с надеждата, че ще избегнат пиратите.

– Но те са тук – възрази Лив.

– Точно така – каза Гавин. – И ако това лято има война, особено пък – да не дава Оролам – ако загубим, ще настъпи хаос. Десетки, може би стотици кораби, всеки побягнал в различна посока. Много от хората на тези кораби ще са тирейци, Аливиана.

Тя изглеждаше засрамена.

– Дим – обади се Кип.

Всички разговори в малкия скул секнаха на мига. Всеки се обърна да погледне.

– От това разстояние ще е нужен изключително умел артилерист, за да насочи гюлето на по-малко от сто крачки от нас – каза Гавин, но Кип забеляза, че той също не откъсва очи от корветата.

– Може да е бил само пушечен заряд, колкото да ни…

Водата на двайсет крачки от скула изригна. Едва след това до тях се донесе гърмът на оръдието.

– Забележителен изстрел – рече Гавин. – Добрата новина е, че много малко корвети имат повече от едно оръдие на носа, така че би трябвало да разполагаме поне с трийсет секунди, докато те…

– Дим! – обади се пак Кип.

– Мразя я тази част – промърмори Гавин и двамата с Железни пак хванаха греблата.

Този път гюлето цопна на петдесет крачки пред тях.

– Хубаво е да знаем, че първия път е било просто късмет – рече Лив.

– Освен ако втория път не е било просто лош късмет – отбеляза Кип.

Гавин погледна Железни и за миг между веждите му се появи тревожна бръчка.

– Да потегляме.

– Разбрано!

Започнаха да гребат и бързо набраха скорост.

– Мога ли да направя нещо? – попита Кип. Мразеше да се чувства безполезен.

– Мисли! – каза Гавин.

„Да мисля ли?“ Кип погледна Лив, за да види дали тя има някаква представа за какво говори Гавин. Момичето сви рамене и каза:

– Дим!

Последваха няколко мъчителни секунди, после Кип чу странно свистене. Водата изригна на петдесет крачки зад скула.

– Не са очаквали да се насочим право към тях! – извика Гавин. – Следващият изстрел ще е по-близо! – И се изкикоти.

Този човек съвсем се беше побъркал.

Дим. Този път Кип започна да брои. Едно. Две. Три. Напрегна очи. Със сигурност би трябвало да види нещо толкова голямо като гюле. Пет. Ше… Бууум! Водата изригна на по-малко от петнайсет крачки вляво от скула – тази страна бакборд ли се наричаше? Кип буквално почувства пръските.

– Виждате ли? – рече Гавин. – Талантлив артилерист си имат!

Луд човек. Напълно луд.

– Преброих до шест между дима и цопването – обяви Кип.

– Добре! – извика Гавин. – Железни, завиваме рязко надясно веднага щом…

– Дим! – обади се Лив.

Мъжете натиснаха силно греблата и насочиха лодката надясно. Следващото гюле цопна на безопасно разстояние от тях, макар и вероятно застрашително близко до мястото, където щяха да се намират, ако не бяха завили.

Още един изстрел и те завиха още по-надясно. Изстрелът пак беше поне на трийсет крачки от целта. Кип провери посоката на вятъра и погледна платната на илитийския кораб. Пиратите захождаха под остър ъгъл, с издути платна, при постоянен вятър. Изглеждаше, че условията са подходящи за стрелба, но Кип нямаше представа как да използва видяното, за да им помогне да оцелеят. Просто не знаеше нищо за корабоплаването. Обаче се приближаваха. Сега забавянето между дима и цопването беше по-малко от пет секунди.

Скулът криволичеше насам-натам, от време на време дори спираше и макар че страхът на Кип така и не се стопи, той видя, че Гавин е прав. Скулът им бе прекалено бърз, прекалено малък, прекалено маневрен, за да го улучат – освен ако артилеристът не направеше някой хем майсторски, хем щастлив изстрел. И макар че с приближаването си към илитийския кораб имаха все по-малко време да реагират между изстрела и падането на гюлето, артилеристите също трябваше все повече да променят ъгъла.

Накрая между изстрелите настъпи дълга пауза.

– Какво става? – попита Кип.

– Може би им е омръзнало да си хабят барута? – попита с надежда Лив.

След десет секунди получиха отговора – от оръдията изригнаха едновременно два стълба дим.

– Наляво! – извика Гавин.

Беше отгатнал. Вода изригна там, където щяха да са, ако бяха продължили направо, и там, където щяха да са, ако бяха свили надясно. Макар че така им бе нужно повече време между залповете, сега пиратите можеха да правят две предположения накъде се е насочил скулът, вместо едно.

– Умно копеле! – рече Гавин. – Време е да почнем да мамим! Кип, смени ме. – Той стана от греблата и Кип зае негово място.

– Направо – каза Гавин. Кожата му се изпълни със синьо и той притегли двигателна тръба във водата. Както и предишния път, се устремиха рязко напред. Кип и Железни едва не паднаха, когато Гавин преряза гладко греблата им. Но Кип осъзна, че ако не го бе направил, щяха да бъдат разкъсани от неумолимото въртене на зъбните колела.

Гавин заскърца със зъби от напрежението, нужно, за да тласка сам цялата лодка. Мускулите му бяха стегнати на възли, вените по шията му се издуваха. Но след малко, когато набраха скорост, работата му стана по-лесна и той каза:

– Железни, прати гранати във всички амбразури и на платната. Лив, срежи такелажа. Кип, ти… – Млъкна за миг, сякаш не можеше да измисли нищо подходящо за Кип Некадърника. – Ти обявявай на глас всичко, което мислиш, че не забелязвам. Вземи пистолетите ми. – Гавин отдели ръка от едната тръба, притегли леген и за броени секунди го напълни с червен луксин. Железни моментално започна да създава сини гранати и да ги пълни с горливото вещество.

Изминаха последните петстотин крачки, преди тичащите по палубата мъже да успеят да презаредят предните оръдия. Изглежда, само един от тях приемаше невъзмутимо невъзможната им скорост.

– Мускетар! – извика Кип. Един от артилеристите – Кип не знаеше дали е онзи със свръхестествения прицел, или не, – стоеше на носа и спокойно тъпчеше барут в мускета си с шомпола. С плавни, но бързи движения извади парченце плат, бръкна в друг джоб за куршум и натъпка и тях в дулото. Държеше в зъбите си димящ фитил.

Когато се приближиха, Кип видя, че мъжът е илитиец, с черна като барут кожа, аборигенски черги, рядка тъмна брада, къси широки панталони, отрязани под коленете, и нелепо изискан син жакет върху гологърдата му мършава фигура. Черната му коса бе вързана на дебела конска опашка. Беше присвил леко колене, за да компенсира клатушкането на палубата, и това му идваше естествено като дишането. Той прикрепи горящия фитил към мускета.

– Казах, мускетар! – извика Кип.

Пореха водата точно до корветата, когато амбразурите се отвориха и корабът се извъртя рязко.

Гавин просто последва обръщането на по-големия съд. Явно никой нямаше да предприеме нищо по въпроса. Кип запъна петлетата на пищовите, като се опитваше да не се намушка на стърчащите от тях дълги остриета.

Мускетарят се завъртя плавно и се прицели в Гавин. Кип вдигна двата пищова.

Мускетарят стреля пръв. Оръжието избухна в ръцете му и го събори. Кип дръпна и двата спусъка. Пистолетът в дясната му ръка засече – ударът на чукчето по кремъка не даде искра. Пистолетът в лявата му ръка гръмна и блъсна Кип назад по-силно, отколкото очакваше.

Кип се завъртя, спъна се и се търкулна към задния край на плъзгуна. Задращи по палубата в опит да се задържи. Видя как Лив протегна ръце напред, а после се обърна, със зеници свити до мънички точици от притеглянето на надвиолетово. Миг по-късно се хвърли към него.

Кип се претърколи по очи и загуби от поглед Лив, кораба, маговете и битката. Виждаше единствено гладката синя палуба на плъзгуна. Лицето му се подаде през ръба. Челото му отскочи от летящата покрай тях вода и цялата му глава се отметна назад, като едва не се откъсна от шията. При втория удар нямаше този късмет. Носът му се оказа потопен и както се намираше в задния край на плъзгуна, водата нахлу в синусите му с огромна скорост.

Лив сигурно го бе сграбчила, защото трети удар нямаше, но Кип не виждаше нищо, не можеше да мисли за нищо. Само кашляше, давеше се, плачеше заслепен и плюеше солена вода.

Докато се подпре на ръце и се надигне, илитийската корвета вече беше на двеста крачки зад тях. Платната ѝ висяха, нарязани и горящи. Дим бълваше от всички амбразури на щирборда и на палубата се виждаше огън. Освен това целият кораб газеше ниско във водата. Мъже скачаха от всички страни.

Командир Железни, който през цялото това време не беше обелил повече от две думи, каза:

– Щом скачат толкова пъргаво, значи огънят сигурно се е насочил към… – средната част на корветата избухна и във всички посоки се разлетяха дърво, въжета и хора – … барутния погреб – довърши той. – Горките копелета.

– Хора като тези убиват, изнасилват, грабят и поробват. Не заслужават нашата жалост – рече Гавин, като забави плъзгуна. Говореше на Лив и Кип, които седяха ококорени почти еднакво. – Но Железни е прав. Не е лесно да си ръката на правосъдието. – Освободи тръбата и я пусна във водата. – Оттук нататък ще гребем. Между другото, добър изстрел, Кип.

– Улучих ли го?

– Направо отхвърли капитана от руля.

– Рулят е… ъъъ, отзад, нали? – Мускетарят се бе намирал в предната част.

– Май се нарича кърма – подсказа Лив.

Гавин го изгледа със съмнение.

– Не се целеше в капитана, нали?

– Да се целя? – попита ухилено Кип.

– Оролам да ни е на помощ, крушата не пада по-далече от дървото – промърмори Железни. – И все пак късметът е…

– „Късмет“ е да не изпуснеш безценните, единствени по рода си пистолети на своя баща в морето – каза Гавин.

– Изпуснал съм пистолетите ти? – попита Кип и сърцето му се сви.

– Докато „ловък“ е да уловиш споменатите пистолети в последния момент – добави Гавин и извади пищовите иззад гърба си.

– О, слава на Оролам – въздъхна Кип.

– И все пак едва не загуби пистолетите ми – каза Гавин. – Заради това ще трябва да гребеш. Лив, ти също.

– Какво?!

– Ти си негова наставница. Носиш отговорност за него. Всичко, което оплеска той, е на твоята глава.

– О, страхотно – отвърна тя.