Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 45 страниц)

42.

– Съгледвач! – извика Корван. – Видя ни. Мама му стара!

Бяха решили да пътуват заедно. И двамата искаха да следват армията на крал Гарадул, макар и по различни причини: Карис, за да се присъедини някак си към нея, а Корван – за да потърси някакъв начин да си отмъсти. Беше рисковано да се доверява точно на Корван Данавис, но той я бе спасил, а и репутацията му от войната беше безупречна. В интерес на истината, беше по-опасно да пътува сама.

Следваха армията на крал Гарадул на юг от дни и той нито веднъж не бе пращал съгледвачи. Изглеждаше толкова небрежен, че сега Карис и Корван бяха налетели право на една съгледвачка, притаена в клоните на едно дърво.

Докато двамата стояха в покрайнините на гората, на половин левга зад ариергарда, съгледвачката тичаше на изток, надолу по склона на полегат хълм, вместо да се насочи право към армията.

– Сигурно има кон в някоя долчинка там. Може би ще успееш да ѝ пресечеш пътя – рече Корван, докато опъваше големия си тисов лък. – Прекалено е далеч за точен изстрел. Но може да извадя късмет.

Карис вече тичаше. Встрани от Кафявата река Тирея бързо се превръщаше в пустош, осеяна с редки шубраци. На няколко места, напоявани от подземни извори, имаше малки борови горички, като онази, от която току-що бяха излезли с Корван, но в по-голямата си част земята се състоеше от ниски хълмове, често пресечени, нещо средно между пустиня и ерозирал скален пейзаж. Това правеше следването на армията на крал Гарадул все по-трудно, защото макар да пътуваха пеш и да не вдигаха много прах като хората и фургоните на Гарадул, пак можеше да ги забележат. На всеки хълм трябваше да решават дали да го прехвърлят направо, с риск да ги видят, или да го заобиколят и да изостанат още повече. Армията може и да не пътуваше бързо, но поддържаше прав курс.

Съгледвачката имаше поне двеста крачки преднина. Карис прецени наклона на хълма и кривна вдясно. Съгледвачката вероятно щеше да се добере до коня си, но ако Карис се намираше на стотина крачки зад нея, когато го яхне, нямаше да остане задълго в седлото.

Нещо се спусна от небето и се заби в земята на няма и пет крачки зад бягащата съгледвачка. Тя дори не забеляза. Мамка му! Корван едва не бе улучил бягаща мишена от двеста и петдесет крачки! Ех, ако беше успял!…

Жената сви надясно. Втората стрела на Корван пропусна с цели петнайсет крачки – отлетя натам, където вероятно щеше да е тя, ако тичаше направо.

Карис продължи, без да обръща внимание на терена. Разхвърляше от пътя си сплетени сухи трънаци, като се молеше да не настъпи някой от редките жилави кактуси, които тук растяха толкова ниско до земята, че не можеше да ги видиш, докато бодлите им не пробият обувката ти. А още по-лоши от тях бяха гърмящите змии. Разбира се, при скоростта, с която тичаше, нямаше да има предупредително тракане, само ухапване. Тя ускори още повече. Може би ако тичаше достатъчно бързо, дори гърмяща змия не би успяла да я ухапе.

С крайчеца на окото си забеляза следващата стрела на Корван. Изстрелът вече бе от повече от триста крачки, макар да нямаше вятър, така че Корван трябваше да стреля, вдигнал лъка наполовина към небето, просто за да могат стрелите да изминат разстоянието. Този изстрел обаче изглеждаше идеален.

Стрелата се спусна и съгледвачката рухна на земята. Карис не можеше да повярва на очите си. Изстрелът беше невъзможен. От триста крачки да улучиш бягаща мишена? Тя зави наляво към жената.

Почти веднага видя стрелата на Корван. Стърчеше от земята. Точно там, където бе паднала съгледвачката. Не я беше пронизала. Беше я препънала.

В същия момент видя и как жената се изправя и обръща глава към нея. Изглеждаше замаяна, дланите ѝ бяха окървавени, отстрани на лицето ѝ имаше дълбока драскотина, но въпреки това хукна да бяга.

Карис с лекота бе преодоляла сто от делящите ги двеста крачки, а тъй като съгледвачката тепърва трябваше да набере скорост, бързо скъси разстоянието още повече. Сега бе на не повече от трийсет крачки зад нея.

Не паднаха повече стрели. Вече бяха на четиристотин крачки от Корван. Дори и с тисов лък това беше прекалено голямо разстояние. Корван не би рискувал с неточен изстрел, след като Карис се намираше толкова близо до плячката им.

Карис посегна към огърлицата си, за да вземе очилата. Даже толкова малко забавяне даде възможност на съгледвачката да дръпне напред. Проклета да е, тази жена тичаше като антилопа! Но с търпение, породено от опита, Карис ѝ позволи да увеличи разстоянието. Сложеше ли си червено-зелените лещи, битката щеше да приключи.

Разтвори подходящата брънка на огърлицата си, като наблюдаваше земята отпред, откъсна луксина и забави за няколко крачки, за да нагласи лещите в орбитите си.

Хълмът се спусна рязко и съгледвачката кривна наляво, викаше нещо. Карис я последва и тичешком изпълни дясната си ръка с червен луксин, а лявата със зелен.

Съгледвачката викаше? На кого?

Може би на коня си.

„Как ли пък не, Карис!“

А в следващия миг Карис откри, че се носи по стръмната пътека право към някакъв лагер. Чакаха я десетина мъже. Поне двама от тях с мрежи. Други двама – с прътове с примки. С тояги и сопи, с мечове, но неизвадени. Не искаха да я убият, а да я заловят. Капан.

Призля ѝ. Имаше чувството, че някой я е фраснал с юмрук в корема. Сякаш отново бе на шестнайсет и баща ѝ я бе завлякъл на едно корабче, отпътуващо от Големи Яспис. Корабчето бе минало покрай фамилното им имение, където тя тайно – или поне така си мислеше – се бе съгласила да се срещне с Дазен. Братята ѝ чакаха в засада там. Бяха казали, че ще дадат на Дазен урок, задето се опитва да съсипе семейството им. Но тя бе видяла убийствения блясък в очите им.

Стоеше на палубата, когато взрив изби всички прозорци на стаята ѝ на втория етаж на голямата къща. Видя очертани в огън фигури, които се биеха.

Нещо изтръгна половината покрив и последваха експлозия след експлозия. Тела полетяха на стотици крачки в морето. Баща ѝ, който стоеше на палубата до нея, пребледня.

– Нали каза, че ще дойде сам, тъпа кучко? Виж какво направи! Той сигурно е докарал цяла армия! – Не я удари, само сграбчи главата ѝ и я принуди да гледа – но дори и да искаше, тя не би могла да откъсне очи от тази картина. За минути единственият дом, който бе познавала, бе погълнат от пламъци.

Тогава беше дете. Не можеше да мисли, не можеше да действа. Сега вече не беше дете и можеше да черпи от извори на ярост, непознати за онова невинно девойче.

Докато се спускаше по стръмната пътека, Карис използва разликата във височината на терена, за да скочи към първия от двамата конници, които стояха един до друг. Той държеше в двете си ръце прът с примка в края и го вдигна странично в опит да я блокира. Улучи протегнатия ѝ крак, но тя просто го остави да се сгъне и се заби в мъжа с коленете напред.

Ребра изхрущяха, докато го помиташе от седлото. Падна на земята и се претърколи, но трябваше да се подпре на дясната си ръка, в която държеше ятагана, затова притегли тънко острие от зелен луксин в лявата, докато минаваше под втория кон. Острието с лекота сряза корема му.

Карис беше на крака още преди конят да се надигне и да зацвили от болка. Остави зеления луксин да се разпадне, докато атакуваше единия от мъжете с мрежите, като прехвърли ятагана в лявата си ръка. Онзи бе прекалено зашеметен. Не помръдна, докато тя преодоля с един скок разстоянието помежду им и замахна към лицето му, като в същото време дясната ѝ ръка метна слаба огнена дъга зад нея за отвличане на вниманието. Мъжът с мрежата продължи да стои неподвижно, докато ударът ѝ не попадна в целта. Острието го улучи над носа, отклони се от костта и се заби дълбоко в едното му око.

Карис се обърна да проследи хвърлената огнена дъга и видя как една мрежа с навързани по края ѝ тежести лети към нея точно докато огънят се стапяше във въздуха. Идеално хвърляне.

Но тя чакаше, чакаше, като прехвърли пак ятагана в другата си ръка, докато мрежата не се озова между нея и мъжа, който замахваше с тояга над главата си, за да я удари.

С остър пукот Карис изстреля две подкови от зелен луксин. Едната изсвистя през въртящата се мрежа. Но макар че я пропусна, улучи мъжа с тоягата по бузата и наруши равновесието му. Втората закачи мрежата и я запрати назад към няколко мъже, а оловните ѝ тежести изведнъж се превърнаха в опасни оръжия.

Конят вече се бе надигнал на задните си крака, цвилейки от болка – ужасен звук. Вътрешностите му се изсипаха като мокри кървави въжета. Но Карис само бегло видя и чу това. Виждаше единствено хаос, а хаосът бе неин приятел, хаосът бе нейното предимство при това съотношение на силите.

От всички страни падаха мъже. Карис запрати малки огнени кълба към най-близките палатки, които пречеха на кръгозора ѝ, проклет да е ниският ѝ ръст! Къде беше мъжът, който крещеше заповеди? Палатките лумнаха в пламъци, но това май не развълнува никого освен нея. Всички бягаха.

Тя едва сега започна да осъзнава колко са хората в лагера – имаше десетки палатки, значи може би стотина души? Оролам, трябваше да се маха оттук! После чу гръмотевичен трясък. Пръстта около краката ѝ се разлетя във въздуха, когато мускетните куршуми се забиха в нея, и Карис почувства ударната вълна.

Вдигна очи и видя широк полукръг от мускетари, поне четирийсет. Половината презареждаха оръжията си с ловки отработени движения. Не бързаха. Бяха добре обучени. Другата половина бяха насочили все още заредените си мускети към нея.

– Следващият залп ще ти вземе живота, Карис Белодъб! – извика някакъв мъж. Беше слаб, на кон и носеше богати одежди, които възвестяваха, че е крал Раск Гарадул, ако човек вече не го е разбрал по самодоволната му физиономия. – Пусни ятагана и луксина. Веднага.

Карис погледна разровената пръст пред себе си и се опита да прецени точността на кралските мускетари. Твърде добра. А бяха само на двайсет крачки от нея. Трябваше да стане чудо, за да не я улучат. Бронята на крал Гарадул бе, разбира се, огледална, а от лявата и дясната му страна имаше Огледалци и притеглящи. Какво ли бе станало с Корван?

Ако той тичаше бързо като нея, можеше да се появи всеки момент – Карис винаги губеше представа за времето, след като битката започне. Може би вече бе видял в какво се е забъркала. Така или иначе, дори той не би могъл да направи нищо при това съотношение на силите. Със сигурност не би могъл да я спаси от двайсет мускетари, намиращи се на толкова удобно за стрелба разстояние.

Карис свали лещите от очите си, пусна ги на земята и захвърли ятагана настрани. Остави зеленото и червеното да се оттекат от пръстите ѝ. Обикновено, като пуснеше луксина, се чувстваше не толкова дива и не толкова ядосана. Но не и този път.

– Галан – каза крал Гарадул и даде знак на някого зад нея.

Карис понечи да се обърне, но нещо тежко я цапардоса по главата.

43.

Кип последва командир Железни до друго стълбище, което ги отведе до най-голямата двукрила врата, която момчето бе виждало. Беше изработена от леко опушено стъкло, изпълнено с бавни вълни от всякакъв оттенък, като голямо езеро от цветове.

Командир Железни надигна едното голямо сребърно чукало и удари три пъти по вратата. Все едно бе хвърлил в езерото три камъка. Макар че самата врата не помръдна, светлината в нея прати вълнички във всички посоки. На Кип му секна дъхът. Опря длан във вратата и на мястото, където пръстите му я докоснаха, също се образуваха малки вълнички.

– Не пипай – изръмжа Железни.

Кип дръпна ръка като опарен.

– Има някои неща, които трябва да знаеш, преди да влезеш, Кип – каза Железни. – Първо, всичко е истинско. Губим един на всеки десет кандидати.

– „Губим“ в смисъл…

– Умират. Второ, можеш да го спреш, когато пожелаеш. В ръката ти ще сложат въже. Дръпни го и ще зазвъни звънец. Те ще спрат веднага. Трето, ако се откажеш, всичко е свършено, не можеш да останеш. За един сатрап издръжката на притеглящ струва скъпо и никой от тях ме би си прахосвал парите за страхливец. Гавин ми нареди, ако се провалиш, да ти дам достатъчно сребро да си купиш малка ферма и да те кача на кораб, пътуващ към място по твой избор. Това е повече, отколкото получават обикновено провалилите се, само че никога няма да можеш да се върнеш тук. Ти и без това си достатъчен срам.

Явно тактичността не бе част от изпитанието.

– Значи съм срам, така ли? – попита Кип с буца в гърлото. Гавин не се бе отнасял така с него.

Железни се намръщи още повече.

– Животът на един притеглящ е труден и кратък. Нямаме време за лъжи, колкото и да са утешителни. Ти си копеле. Това е често срещан срам за големците, но все пак е срам. Всеки, който може да направи проста сметка, ще разбере, че си заченат, докато Призмата е бил сгоден за Карис Белодъб – жена, към която повечето от нас питаят силно уважение. Призмите са подвластни на по-високи стандарти, ето защо ти си по-голям срам от обичайното. Дори да преуспееш във всяко отношение, пак ще си срам. Ако се провалиш, ще е още по-зле. Това е истината. И дори да я облека в коприна и дантели, тя няма да се промени. И четвърто, казват, че самият Оролам наблюдава всяко посвещаване. Да се провалиш означава да провалиш него, селяндурче. Готов ли си?

Ако Кип се провалеше, щяха да го изхвърлят от острова. Не само че щеше да посрами мъжа, който му бе спасил живота, но и щеше да загуби всякакъв шанс да отмъсти на убиеца на майка си.

Нямаше да се провали. По-скоро би умрял.

Железни видя изражението му.

– Добре.

Голямата врата пред Кип се закъдри още веднъж, течните цветове се развълнуваха леко, а после се разляха наляво и надясно. Сякаш нещо огромно изплуваше от невъобразими дълбини. Сърцето на Кип спря да бие, когато се появи едно гигантско лице, но то изчезна толкова бързо, че момчето не успя дори да го разгледа добре, зърна само бяла коса, очи като звезди и вода във всевъзможни оттенъци, стичаща се настрани, докато ликът се подаваше – а после отвори уста, зейнала пещера от чернота, която покри цялата врата. Кип трепна, защото му се стори, че тази паст ще го погълне.

Вратата се разтвори рязко навън, сякаш блъсната от някакъв великан. Вятър лъхна Кип.

– Влизай – заповяда командир Железни.

Кип влезе сам в една кръгла стая. Стените и подът бяха от същия хем опушен, хем бистър кристал като вратата. Седем фигури стояха в полукръг около черен диск, вграден в пода. Кип се поколеба, но никоя от фигурите не помръдна. Никоя не му каза къде да отиде.

Бяха облечени в роби, по една от всеки цвят. Надвиолетовата носете виолетова роба, а подчервената – тъмночервена, заради онези, които не могат да виждат в съответната част от спектъра, но когато Кип първо разшири, а после присви очи, видя, че подчервената наистина излъчва топлина, а надвиолетовата е облечена в своя цвят, с твърди парчета надвиолетов луксин, свързани едно с друго като брънките на ризница.

Все още неуверен, Кип тръгна към тях. Щом се приближи, можеше да види под качулките им. Дланите му се свиха в юмруци. Подчервената фигура имаше почерняла кожа. Нямаше вежди. Нито коса. Малки пламъчета се виеха от главата ѝ. Лицето на зелената бе чепато като стар дъб, веждите ѝ приличаха на мъх, а в косата ѝ бяха вплетени лишеи. Синята изглеждаше като изсечена от стъкло, чертите ѝ бяха или загладени до равнини, или заострени до ръбове.

Мили Оролам, нима всички тези бяха цветни бесове? А после оранжевата премигна под лъскавата си слуз. И Кип забеляза очите. Очите на всички.

Това бяха просто притеглящи с маски и грим. Символизираха бесовете от всеки цвят. Седем различни варианта на смърт и безчестие. Кип задиша отново, макар че не успя да сдържи лекото си треперене. Пристъпи на черния диск с лице към тях.

– Аз съм Анат, гневът – каза подчервената фигура. – Аз съм обсебен от ярост.

– Аз съм Дагну, лакомията – каза червената. – Никога не мога да се наситя.

– Аз съм Молох, алчността – каза оранжевата. – Никога не мога да бъда задоволена.

– Аз съм Белфегор, мързелът – каза жълтата. – Възпирам талантите си.

– Аз съм Атират, похотта – каза зелената. – Вечно копнея за още.

– Аз съм Мот, завистта – каза синята. – Не мога да понасям добруването на другите.

– Аз съм Ферилукс, гордостта – каза надвиолетовата. – Бих узурпирала трона на самия Оролам.

Това бяха имената на старите богове. Кип ги беше чувал само бегло.

– Това са извращенията на нашата природа.

– Изкушенията на силата. – Гласовете говореха подред, гладко, преливаха един в друг, сякаш породени от общо съзнание.

– Защото без власт над себе си се превръщаме в чудовища.

– Срамни и засрамени, криещи се в мрака.

– Но ние сме синове и дъщери на Оролам.

– Ние сме дарът на Оролам, изражение на неговата обич.

– Неговият закон.

– Неговата милост.

– Неговата истина.

– Ето защо стоим без срам, облечени в неговата праведност.

Подчервената фигура пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше мускулест младеж, красив и гол.

– Отхвърляйки гнева, аз съм търпение – каза той. Вдигна ръце и дори без Кип да поглежда в подчервеното, беше ясно, че мъжът притегля. Въздухът около тялото му затрепка от топлина. – Да бъде волята Ороламова.

Червената пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше млада жена, атлетична, красива и също гола. Кип се ококори. Опита се да задържи поглед върху лицето ѝ.

„Това е тържествена церемония, Кип. Оролам гледа, Кип. Ще идеш право в ада, Кип.“

– Отхвърляйки лакомията, аз съм умереност – каза червената. Вдигна ръце и червеният луксин разцъфтя, покривайки цялото ѝ тяло – започна от очите, мина през лицето, плъзна надолу по шията към гърдите ѝ, зърната ѝ, стегнатия ѝ корем, гърдите, зърната… За миг заприлича на статуя, всяка частица от тялото ѝ обагрена в съвършено червено. – Да бъде волята Ороламова – каза тя.

Напред пристъпи оранжевата фигура. Слава на Оролам, беше мъж.

– Отхвърляйки алчността, аз съм щедрост – каза той. Вдигна ръце и се оцвети в блестящо оранжево. – Да бъде волята Ороламова.

– Отхвърляйки мързела, аз съм трудолюбие – рече жълтата. Тялото ѝ се изпълни с искряща жълта светлина.

Зелената беше обезпокояващо – макар и напълно уместно за ролята си – пищна жена, която се втренчи в очите на Кип. Това донякъде му помогна да се овладее, докато тя се събличаше. Помисли си, че би могла да му откъсне главата с шамар, ако погледне към напращелите ѝ… Опа!

– Отхвърляйки похотта, аз съм самоконтрол – натърти тя. – Да бъде волята Ороламова.

Синята се съблече.

– Отхвърляйки завистта, аз съм доброжелателство – каза тя тихо. – Да бъде волята Ороламова.

Надвиолетовият бе последният мъж в групата и имаше грамадни мускули.

– Отхвърляйки гордостта, аз съм смирение – изрече той с кънтящ глас. – Да бъде волята Ороламова.

После всички като един свалиха ръце и ги насочиха към нозете на Кип. Струи чист цвят удариха черния кръг, върху който стоеше. Той затътна и затрепери под краката му. После изведнъж започна да потъва в пода – заедно с Кип.

Само за миг Кип бе потънал до задника. Но тлъстините му заседнаха в острите ръбове на дупката. Трябваше да се размърда, за да се намести в нея, и докато тя ставаше все по-дълбока, постоянно или коремът, или задникът му се притискаха в някоя стена.

– Вдигни дясната си ръка – каза надвиолетовият.

Кип го направи, преглъщайки тежко, и видя как от тавана, толкова високо горе, че не можеше да види нищо през яркото му сияние, се спусна въже. Надвиолетовият го хвана и сложи вързания му на възел край в ръката на Кип.

– Дръпни въжето и всичко ще свърши – каза той. В гласа му имаше нещо като благост.

А после Кип се озова целият в дупката и продължаваше да се спуска. Спря под нивото на пода. Светлината високо горе в стаята за изпитания угасна. Кип не виждаше нищо.

Опита се да вдиша дълбоко, но дупката бе толкова тясна, че дори не можеше да си поеме въздух като хората.

Над него се чуха шепнещи гласове.

– Дийс, ще проведеш ли изпитанието вместо мен?

Мъжки глас отвърна смутено:

– Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.

– Той е копелето на Призмата.

– Е, и? Призмата го няма тук.

– Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…

Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената. Стените около него пулсираха в ярко синьо. Мили Оролам, те щяха да го убият, за да си върнат на баща му. Точно както го бе предупредил Гавин.

Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.

Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.

Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.

Стигна пак до лявото му рамо, което бе притиснато надолу, както дясното бе притиснато нагоре. После до врата му. До лявото му ухо.

Той не забеляза кога стените са запулсирали в надвиолетово, но после те минаха през синьо до зелено, когато водата стигна до брадичката му, жълто, когато докосна устните му, оранжево, когато ги покри – дали пък сега водата не се лееше по-бавно върху главата му? Той дишаше дълбоко през носа ѝ се извиваше, мъчеше се да използва заклинването на тялото си, за да се избута по-нагоре по тръбата – и откри, че около раменете му има каиши, които го задържат долу.

Това беше лудост. Някой се опитваше да го убие. Трябваше да зазвъни със звънеца. Пръстите му се бяха вкопчили във въжето. Можеше да опита пак, когато наблизо няма убиец.

Не. Да се откаже означаваше да бъде изритан. Означаваше провал.

Едва успя да си поеме един последен дълбок дъх, преди водата да покрие носа му.

Падащата вода, която биеше по темето му, внезапно спря. Кип си го представяше: „Той беше толкова дебел, че запуши пътя на водата. Нивото ѝ не трябваше да е толкова високо. Не наляхме много… той просто се паникьоса. Знаете, дете, заседнало и уплашено. Сигурно изобщо не му е минало през ума да дръпне въжето.“

Значи това бе краят. Или щеше да се откаже и да посрами баща си още повече, отколкото вече го бе посрамило самото му съществувание, или пък враговете на баща му щяха да направят всичко по силите си да го убият.

Докато задържаше дъх, а дробовете му започваха да парят, всичко в света внезапно придоби отчетлива, рязка яснота: дръпни въжето, прибери се у дома.

Само че той нямаше дом. Така че: дръпни въжето и върви да копаеш във фермата си… някъде. Или пък остани и може би умри. Ако се провалеше тук, проваляше баща си и майка си. Ако се провалеше тук, си оставаше вечен неудачник.

„Няма да дръпна въжето!“

Тръбата почерня. Водата се загря от подчервената светлина, но после дори това изчезна.

„Не обичам да копая.“ Кип се засмя и изкашля част от въздуха си, толкова нелепа бе тази мисъл. Но болката бързо потуши горчивия му хумор. Не можеше да забави биенето на сърцето си. Не можеше да попречи на гърлото си да преглъща конвулсивно, на гърдите си да помпат напразно. „Няма да дръпна въжето, проклети да сте. Няма да дръпна въжето!“

Нещо се раздвижи. Отначало Кип си помисли, че водата се оттича, но не беше така. Подът под краката му се издигаше, само че придържащите раменете му каиши оставаха на мястото си и го задържаха долу. Водата, която изобщо нямаше намерение да се оттича, просто се покачи по вдигнатата му ръка. След броени мигове той клечеше, притиснат към собствените си колене. Натискът го накара да се закашля и последният му въздух излетя на мехурчета от устата му.

Опитваше се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Знаеше, че да вдиша вода ще е по-лошо, отколкото да не вдишва изобщо. Знаеше го и въпреки това тялото му надделя и той вдиша. Водата бе гореща, люта, пареше дробовете му. Той се задави, притисна се още по-силно към коленете си, докато тялото му се разкъсваше от страдания. Закашля се и – о, чудо – водата излетя от устата му във въздух – благословен, прекрасен, чист, божествен въздух!

Като се давеше и плюеше, все още свит на топка, Кип вдиша. Можеше да диша! Общо взето. Коленете го боляха от смачкването, прекалено силно за не толкова гъвкавите му стави. Гърбът го болеше. Ребрата го боляха. Но, Оролам, въздухът беше хубав. Само да можеше да си поеме дълбоко дъх.

Нищо не се случваше. Наоколо все още цареше пълна чернота. Кип започна да се поти. Беше натикан тук. От секунда на секунда ставаше все по-горещо. Покрай него пробягаха цветове, които пак минаха през целия спектър.

Така значи. Те бяха видели, че той няма да се откаже, затова не смятаха да му дават нов шанс с цветовете.

Но това беше без значение. „Няма да дръпна въжето.“

– Няма да дръпна въжето! – изкрещя Кип. Или се опита да изкрещи: нямаше достатъчно въздух, който да придаде сила на гласа му.

В отговор подът се издигна още повече и го притисна още по-силно към каишите, държащи раменете му. Кип изпищя. Като страхливец.

Не можеше дори да натисне срещу каишите. Коленете му бяха извити прекалено силно и нямаше опора. Ако само дръпнеше леко въжето, би могъл да си поеме дъх, а после да продължи да се бори.

Не! Кип умишлено охлаби пръстите и ръката си. Съсредоточи се върху дишането. Малки, бързи вдишвания.

Това бе достатъчно. Трябваше да е достатъчно. Щеше да го направи достатъчно.

Покрай него прелетяха размазани цветове. Не му пукаше. Трябваше ли да направи нещо? Какво? Да притегли? Как ли пък не! Вървете се шибайте!

Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.

Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.

През далечните стени пробягаха цветове, озарявайки стаята за един кратък, ужасяващ момент. Кип стоеше над бездна. Дискът му бе мъничкият връх на един стълб: стълб, възправящ се насред нищото. Стените се намираха на трийсет крачки от него. В тавана над главата му имаше една-единствена дупка, през която се подаваше само ръката му.

Вятърът го брулеше и Кип се вкопчи във въжето с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Стисна очи, но така не можеше да каже дали се олюлява по посока на вятъра, срещу него или стои неподвижен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че можеше да чуе собствения си пулс в ушите си между накъсаните вдишвания. Крещеше думи, но дори не знаеше какви са.

След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.

Какво беше?

Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.

Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.

Кип изкрещя.

Паякът падна в устата му.

Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.

– Няма да дръпна въжето! – извика той – Копелета такива, няма да дръпна въжето!

Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.

С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.

Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.

Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.

Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.

Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания – боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания – покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.

Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.

Усети как някой притиска въжето в ръката му.

– Дръж, Дундьо – прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.

Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.

Дръпна въжето. Беше се провалил.

Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.

Беше се провалил. Докато платформата се издигаше, мозъкът на Кип – вече незамъглен от ужаса – осъзна как го бе нарекла жената: Дундьо. Така го наричаше Овен. Нещо в Кип сякаш умря. Значи Овен бе прав. Отново.