Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 45 страниц)

Гавин взе пробния камък. Усети лек дъх на карамфил, което бе ароматът на надвиолетовия луксин. Задържа камъка само за миг, надявайки се ароматът да се разсее, и го подаде на наставница Варидос. Тя бе ръководителка на изпита и на нея се полагаше да обяви резултатите. Останалите се събраха около тях. Наставницата внимателно свали обсидиановите върхове и ги прибра в специална кутийка, а после вдигна пробния камък над главата си. Върху него имаше ясно изразена дебела зелена ивица, клоняща към синьото, а до нея не толкова дебела синя. Жълтата беше бледа. Имаше и мъничко надвиолетово. Това беше класическо разпределение, най-често срещаното сред притеглящите.

Наставницата каза:

– Обявявам Кип от Ректън за надарен от Оролам в цветовете зелено и синьо, с неопределено надвиолетово, което трябва да бъде изследвано допълнително в бъдеще. Честито, Кип, ти си бихром.

Разнесоха се радостни възгласи.

Само Кип изглеждаше объркан.

Гавин заобиколи масата, прегърна го през раменете и го стисна.

– Добре се справи, Кип.

– Значи издържах изпита? – попита тихо Кип.

– Издържа го. Гордея се с теб.

Последваха нови овации и за нула време стаята се изпълни с роби, които носеха вино, бренди, специални сладкиши, плодове, меса и бонбони.

Гавин пусна момчето, което го гледаше объркано, сякаш не можеше да повярва на изречените от него думи. Това също бе част от магията. Кип току-що бе минал за първи път през емоционалните ефекти от всяка част на спектъра. Още не знаеше какво да прави с остатъците. За това бе нужно време. Гавин се обърна към вратата и махна на Аливиана да влезе.

– Кип – каза той. – Имам изненада за теб. Тази девойка ще е твоя наставница. Ще ти обясни как стават нещата и ще те научи на някои от основните принципи, преди да тръгнем. Позволи ми да ти представя…

– Лив?! – възкликна Кип, когато момичето се появи иззад Гавин.

– Кип!

– Защо не го заведеш в стаята му, Лив? – рече Гавин. – И помни какво ти казах.

Кип бе замаян, затова Лив го хвана за ръка и го обърна, за да го поведе към вратата. Там без съмнение щеше да се е събрала тълпа. Нямаше нужда Кип да мисли, че ставащото не е съвсем обичайно.

– Защо не минете отзад? – предложи Гавин, обърна се и изстреля малко надвиолетово към отсрещната стена. Част от нея се отвори на скрити панти.

Лив изведе Кип през задната врата.

През предната влязоха командир Железни и лукслорд Черни.

– Лукслорд, наставнице, командире, магистри – каза Гавин, като махна дружески с ръка, за да покаже, че в момента е прекалено зает, за да говори с Железни или лукслорд Черни. Тръгна към задната врата. Трябваше да вземе Кип веднага. Беше грешка, че го прати горе, вместо да му заповяда да чака пред стаята.

Пристъпи през вратата, като вече съставяше наум писмото, което щеше да остави на Бялата, и едва не се блъсна в един тъмнокож сериозен дребосък в робски одежди. Позна го и сърцето му се сви.

– Поздрави, лорд Призма – каза дребният мъж. Кърпата на главата му бе колосана толкова силно, че почти не помръдна, докато кимаше. Мъжът бе бивш парийски законовед, пленен от илитийски пирати, поробен и в крайна сметка продаден на Андрос Гайл. Дискретен и с блестящ ум, той бе дясната ръка на Андрос Гайл от двайсет години. – На баща ви започва да му омръзва от вашето протакане. Настоява да се явите в покоите му незабавно.

При Андрос Гайл „незабавно“ означаваше вчера. Със свито сърце, Гавин каза:

– Заведи ме при него.

46.

Кип последва Лив Данавис по един тесен коридор и в някакъв асансьор. Главата му още се въртеше, а в чувствата му цареше хаос, който му се струваше не съвсем вътрешен, сякаш отнякъде са му били наложени допълнителни емоции. Усещаше го като нещо чуждо. Може би беше просто защото бе видял Лив. Знаеше, че тя е в Хромария, и се бе надявал да я види още откакто бе разбрал, че идва насам, но да я види в действителност бе съвсем друга работа.

Майстор Данавис му бе давал да чете много от писмата ѝ, затова в известен смисъл Кип нямаше чувството, че са минали цели две години. Само че тогава тя бе на петнайсет, а той на тринайсет. Явно оттогава бе пораснал, защото най-после бе по-висок от нея. Разбира се, все още бе и около три пъти по-широк. А тя изглеждаше дори още по-красива.

Докато го водеше по коридора към асансьора, Лив не каза нищо. Кип се радваше на тишината. Не мислеше, че би могъл да си раздвижи езика. Странна тиха радост и покой го бяха обзели, щом я видя. Спомни си как, когато тя бе на четиринайсет, из селото бе плъзнал слух, че ще я сгодяват за Гед, сина на алкалдесата. Малко по-късно Лив замина за Хромария и Кип почувства облекчение. Беше му се струвала прекалено добра за Ректън. Но макар да бе сигурен, че тя изобщо не се е сещала за него оттогава, все пак му липсваше. Беше като слънцето, минаващо над главата му, и той обръщаше лице към нея при преминаването ѝ, сгрят от нейното присъствие, но без да дръзва да се надява на нещо повече. Когато майстор Данавис бе споделил с него, че Лив си има неприятности с някакво момиче в Хромария, на Кип му се прииска веднага да отиде там и да убие виновницата, а после да се върне пак у дома.

Сега, като гледаше как вълнистата ѝ коса се полюшва и подскача около раменете ѝ, се чувстваше сякаш е застанал отново под слънчевите лъчи след дълга зима.

Кип не искаше думи. Отвореше ли си голямата уста, със сигурност щеше да оплеска всичко. Просто я гледаше как върви и подръпваше неловко нагоре панталоните си, докато тя крачеше напред целеустремено, уверено, спокойно, в хармония с обкръжението си.

– Май се загубих – каза Лив. Погледна към коридорите вляво и вдясно, които изглеждаха досущ еднакви, и прехапа устна.

Впил очи в тази сочна, леко навлажнена устна, Кип преглътна тежко.

– Кип… – рече тя. – О, не, разбира се, че не би могъл.

Тръгна отново и Кип я последва. През времето след заминаването си Лив бе станала жена. Беше толкова стройна, колкото той – дебел. Очите ѝ бяха големи, блестящо кафяви, кожата ѝ – гладка и чиста, докато неговата бе прокълната с лунички, а брадата му още бе само мъх. Слава на Оролам, поне гърдите ѝ бяха по-големи от неговите.

Кип обаче почти не погледна към тях и сега, докато я следваше, почти не гледаше тялото ѝ. Вярно, полата ѝ се развяваше по доста приятен начин, докато крачеше, и разкриваше добре оформени прасци. Но с изключение на един-два бегли погледа, или може би три – Кип погледна пак. Ах! Четири. С изключение на това той не гледаше на нея както на някоя друга хубава жена. Просто не му се струваше уважително.

Опа, пет.

Щом влязоха в асансьора, тя спря.

– Току-що осъзнах – каза със смях, – че нямам никаква представа къде трябва да те заведа. Хм, знаеш ли какво… Можеш да дойдеш в моята стая, докато изясня нещата. Ако се чувстваш, както се чувствах аз след Месомелачката, вероятно ти се иска веднага да си легнеш, нали?

Кип не знаеше как не го е забелязал досега, но наистина беше уморен. Имаше чувството, че някой е взел бутилката, съдържаща цялата му енергия, и я е изтръскал до капка. Кимна.

– Не ти ли се говори? – попита тя и му се усмихна. Така, както се усмихват на малко дете, което е пропуснало дрямката си и се мъчи да остане будно, за да получи десерт. Но Кип нямаше сили дори да се отчае от тази снизходителна усмивка.

„Тя ме мисли за сладък. Сладък! Пфу!“

Лив нагласи противотежестите на асансьора, поколеба се за миг – сигурно беше изненадана колко тежест трябва да добави заради Кип – и добави още. След няколко секунди летяха нагоре, подминавайки десетки ученици. Накрая спряха и излязоха в просторно фоайе, от което тръгваше един от прозрачните тунели, свързващи централната кула с всички други.

Кип погледна Лив и вдигна вежди.

– Моята квартира е в жълтата – каза тя. – Жълтото се намира по средата на спектъра, затова влиза в обхвата на бихромите и полихромите по-често от останалите цветове. Ето защо в жълтата кула има повече квартири за бихроми. В Кулата на Призмата няма място за тях. Страх ли те е от високото?

– Обикновено не – отвърна неспокойно Кип.

– А, значи можеш да говориш!

– Мога и да падам – изсумтя той.

– Всичко ще е наред, гарантирам ти – рече Лив и тръгна по тръбата.

Тя бе широка четири крачки и се състоеше от син луксин, толкова тънък, че бе почти прозрачен. Пътеката под краката им беше от по-дебел син, подсилен с тесни ивици жълт. Изглеждаше невъзможно тънка. Както бе видял Кип от далеч, далеч долу, тази пътека бе свързана с Кулата на Призмата само на две места: от източната страна и тук, от западната. Насочваше се по права линия към зелената кула, разположена точно на запад от Кулата на Призмата, и на половината път се пресичаше с кръгова пътека от почти прозрачен луксин. От този кръг като спици се протягаха разклонения към всяка от шестте кули.

Лив отведе Кип до една от пресечните точки на кръга и спиците – мястото, намиращо се най-далеч от всякаква опора. Подскочи няколко пъти и каза:

– Ето, виждаш ли, напълно безопасно е. – Засмя се. – Сега опитай ти.

– Де да знам – рече Кип. Ако някога успееше да преодолее страха си, гледката оттук горе бе величествена. Разбира се, беше трудно да зяпаш някакви си там магически кули, когато имаш до себе си Лив. – Добре де – съгласи се плахо той. Не искаше да я разочарова.

„Разбира се, ако счупя тази тъничка пътека, разочароването и за двама ни ще е кратко.“

Подскочи добросъвестно няколко пъти, като се стараеше да се приземява възможно най-лекичко, на пръсти, и да убива цялата сила на удара с коленете си.

– О, хайде по-сериозно – рече Лив.

Кип въздъхна и подскочи толкова високо, че му се стори, че ще докосне с глава тавана. При приземяването му се раздаде силен пукот.

Той разпери ръце, търсейки нещо, за което да се улови, а сърцето му спря да бие. Тъкмо щеше да се метне към перилата, когато видя лицето на Лив.

Тя прихна и закри устата си с ръка.

– Ужасно съжалявам – каза. – Не биваше. Това е нещо като традиция за новите ученици, а Призмата иска да минеш през пълната програма.

Кип погледна ръцете ѝ. Те сякаш държаха нещо невидимо. Присви очи и видя, че тя стиска счупена пръчка от надвиолетов луксин.

Кип се изкиска. Прозвуча само малко насилено.

– Погоди ми традиционния номер, а? Мисля, че аз пък оставих традиционна локвичка.

Тя се засмя.

– Благодаря ти, че го приемаш така. Ако ще се почувстваш по-добре, аз едва не припаднах, когато моята магистърка го направи на целия ни клас. Хайде, не остана много път.

Заедно минаха по тънкия кръг и свиха към жълтата кула. Когато Кип бе влязъл в двора, тя се намираше вдясно и зад него, така че не бе имал възможност да я разгледа добре. Сега бе пред него и се протягаше далеч нагоре и надолу.

– Май съм се наситил на гледки – промърмори Кип.

– Какво?

– Днес видях прекалено много смайващи неща. Или това не е чак толкова впечатляващо, или съм загубил способността си да се изумявам, защото ми изглежда като проста жълта кула. Няма пламъци, няма скъпоценности, няма гърчещи се шарки. – Кулата сияеше, но иначе изглеждаше като направена от мътно жълто стъкло, прозиращо, но не и прозрачно. Може би бе трудно да го види, защото слънцето залязваше близо до кулата.

Лив се усмихна. Умът му не побираше как е могъл да забрави трапчинките ѝ.

– Жълтата е изумителна, защото е направена изцяло от жълт луксин.

– А другите не са, така ли? – каза Кип, без да разбира. Премигна. – Искам да кажа, не са направени от луксин от собствения си цвят?

– О, не, не. Другите имат магически фасади, изградени върху обикновени строителни материали. Жълтата е направена изцяло от жълт луксин.

От кратките обяснения на Призмата Кип бе останал с впечатлението, че жълтият се използва като един вид магически ланолин – подхранваше другите луксини, но иначе лесно се разпадаше обратно на светлина.

– Хм. Мислех, че жълтият е лош избор за строителен материал, след като е толкова нестабилен. – Кип изведнъж се сети защо всъщност досега бе мълчал. Колкото повече говореше с Лив, толкова по-естествено би било да заговори за дома. И по-неестествено да не споменава нищо за него. В момента, щом стигнеха дотам, щеше да се наложи да ѝ съобщи, че баща ѝ е мъртъв, и приятната лекота от нейната компания щеше да изчезне. Тя щеше да се превърне от тази ведра, сияеща млада жена с трапчинки в съкрушено сираче.

– Наистина е лош избор – каза Лив. – Точно затова е толкова смайващо. – Тя го задърпа към входа на кулата и Кип изведнъж се усъмни дали иска да напусне сигурността на синьо-жълтата пътека.

„Да бе, само преди минути се страхувах да стъпя на нея, а сега не искам да се махна.“

– Жълтият луксин обикновено е най-нестабилният. И при най-малкото движение се разтваря обратно в светлина, като вряща вода, която се изпарява. Точно затова го наричат „ярка вода“. Но помниш ли когато онзи арфист свири в Ректън преди няколко години и след всяка песен спираше, за да си настрои арфата?

Кип кимна.

– Аз не усещах никаква разлика. – Това бе опасна територия, да говорят за нещо у дома, но ако успееше да я накара да бърбори, докато не му се подкосят краката от изтощение, може би щеше да отложи съобщаването на новините с още един ден.

– Важното е – каза Лив, – че той усещаше кога тонът на арфата му е фалшив дори съвсем мъничко. Макар че никой друг не можеше да го усети. Някои хора могат да правят същото със светлината. За да създадеш луксин от какъвто и да е цвят, трябва да нацелиш правилната нота в цвета, иначе той изобщо няма да се образува. Ако си в тон само приблизително, е много по-вероятно луксинът да се разпадне. Голяма част от грешките могат да бъдат компенсирани с повече воля, но е нужен наистина специален човек, за да го направи.

– Това има ли нещо общо със суперхроматите? – попита Кип. Имаше чувството, че най-после започва да сглобява нещата.

– Да. – Тя изглеждаше изненадана, че е чувал за тях. – Не смяташ да стоиш цяла нощ, нали?

– О… – Кип я последва в кулата.

– Суперхроматите могат да виждат по-фини разлики в цвета от повечето хора.

– Ти суперхромат ли си? – попита Кип.

– Да. Почти половината жени са суперхромати.

– Но не много от мъжете.

– В целия Хромарий има само десет мъже суперхромати.

А, затова значи наставница Крантата го бе нарекла изрод.

– Това не ми се струва честно – каза Кип.

– Какво общо има честността? Ето ти например си синеок и ще можеш да притегляш повече от мен. Тук изобщо не става дума за честно или нечестно.

Кип се намръщи.

– Значи трябва да си суперхромат, за да накараш жълтото да се задържи?

– Накратко, да. Всъщност даже суперхроматията си има степени. Ти издържа изпита за суперхромат и там имаше може би сто плочки с фина разлика в нюансите, нали? Представи си, че плочките са хиляда и разликата е още по-фина. За да направиш устойчиво жълто, трябва да издържиш такъв изпит – и освен това да можеш да притегляш жълто в тази съвсем тясна ивица от спектъра. Резултатът обаче е луксин, по-здрав от всеки друг.

– Ти можеш ли да го правиш?

– Не.

– Хм, това вероятно беше груб въпрос, нали? – Кип се намръщи.

– Аз съм последният човек тук, който ще ти се сърди за дребните нарушения на етикета на кулата.

– Тоест отговорът е „да“.

– Да – каза тя с усмивка. Защо всъщност трапчинките бяха толкова прелестни? – Още не мога да повярвам, че си… племенник на Призмата, Кип.

– Не си единствената – рече Кип. Значи Гавин беше прав. Всички наистина правеха пауза, преди да кажат „племенник“. Предполагаше, че това би трябвало да е по-добре, отколкото непрекъснато да слуша, че е копеле. Но не беше.

Качиха се на друг асансьор и потеглиха надолу. Явно в разпределението на квартирите имаше някаква йерархия. Когато стигнаха до тази на Лив, Кип се изненада. Не само бе голяма. Всъщност бе цял апартамент, при това обърнат към залеза. Повечето притеглящи вероятно биха убили за такава квартира.

– Току-що се нанесох – каза извинително Лив. – Аз съм бихром. Едва-едва. Сигурна съм, че си изтощен. Можеш да спиш в леглото ми.

Кип я зяпна сащисан, сигурен, че тя не казва онова, което той си мисли. Опита се нищо от това да не проличи на лицето му.

– Аз ще спя в съседната стая, глупчо. Тези нови килими са толкова дебели, че мога да спя на тях като парийка.

Кип преглътна.

– Не, не мислех, че… тоест, аз само… хм, мислех си, че не бива да спя в леглото ти. Аз трябва да спя в съседната стая.

– Ти си мой гостенин и сигурно си капнал. Настоявам.

– Не искам, ъъъ, да ти изцапам леглото. Потен съм и съм мръсен. От изпитанието. – Кип гледаше леглото ѝ. Беше прекрасно. Всичко тук бе прекрасно. Поне се отнасяха с нея добре.

– Месомелачката причинява това на хората. Ще ти донеса леген и ще можеш да се изтъркаш малко с гъба, преди да се строполиш в леглото и да заспиш, но наистина настоявам.

Лив изчезна в съседната стая. Кип усети някаква буца в гърлото си. Още не ѝ бе казал нищо за баща ѝ, но усещаше как въпросът натежава между тях. Лив се върна с леген вода, от която се вдигаше пара, гъба и дебела кърпа. Остави ги, седна на един стол и се извърна настрани.

– Нали не възразяваш да седя тук и да си бъбрим, докато се миеш? Няма да се обръщам, кълна се.

– Ъъъ. – Разбира се, че възразяваше. Тя щеше да се обърне, докато е полугол, и да избяга с писъци от стаята, в името на Оролам. Едно е някой да знае, че си дебел, но съвсем друго да види тлъстините ти. Но в същото време той бе неин гостенин и тя не бе поискала от него нищо друго. А той се държеше грубо.

– Е, Кип… как е баща ми? Не си казал нищо за работите у дома.

За един дълъг миг Кип не можа да отрони и дума. „Просто почвай да говориш, Кип. Започнеш ли, ще си в състояние да ѝ кажеш всичко.“

– Въздишаш – каза Лив. – Нещо не е наред ли?

– Нали помниш как сатрапът всяка година пращаше вестоносци до Ректън, за да иска набор за войската?

– Да? – Гласът на Лив се повиши по-скоро от загриженост, отколкото за да зададе въпрос.

– Можеш да се обърнеш. Не съм гол.

Тя се обърна.

– Когато синът на сатрап Гарадул, Раск, взе властта, се обяви за крал. Прати нов вестоносец. Селото пак го отпрати с празни ръце, затова кралят реши да ни направи пример за назидание. – Кип си пое дълбоко дъх. – Избиха всички, Лив. Само аз се измъкнах.

– А баща ми? Какво стана с баща ми?

– Той се опита да спаси хората. Но, Лив, те бяха обкръжили селото. Никой не се измъкна.

– Ти си се измъкнал. – Тя не му вярваше: виждаше се по лицето ѝ.

– Имах късмет.

– Баща ми е един от най-талантливите притеглящи на своето поколение. Не ми казвай, че ти си се измъкнал, а той не е могъл.

– Те имаха притеглящи и Огледалци, Лив. Видях ги как настигнаха и избиха семейство Делклара. Всичките. Всичко гореше. Видях как умират Овен, Иза и Сансон. Видях как умира майка ми.

– Не ми пука за твоята майка наркоманка. Говоря за баща си! Не ми казвай, че е мъртъв. Защото не е, проклет да си. Не е!

Лив изхвърча от стаята и затръшна вратата.

Кип се взря в затворената врата. Раменете му бяха увиснали, а в очите му имаше сълзи. Дори не знаеше откъде са се взели.

47.

„Седем години, седем велики цели, Гавин.“

Гавин вдигна дясната си ръка и започна да брои пръстите, като притегляше поред всеки цвят: допря палеца до кутрето, после до безименния пръст, средния пръст, показалеца, отново средния пръст, безименния пръст, кутрето. Седем цвята, от подчервено до надвиолетово, като при всеки изпитваше част от свързаната с него емоция.

„В името на Оролам, аз съм Призмата. Аз съм съвършеният човек. Господар на всички цветове. В разцвета на силите си. По-силен от всяка Призма, която днешните хора помнят. Може би най-силният от стотици години.“ Повечето Призми бяха живели само седем години след възкачването си. Само четирима бяха изкарали по двайсет и една. Винаги кратни на седем – разбира се, можеха да бъдат убити или да умрат по естествени причини, но никой не прегаряше, освен на кратните години. Гавин бе изкарал до шестнайсет, значи му оставаха поне още пет. Всъщност ако някой бе способен да издържи над двайсет и една, това щеше да е той. Чувстваше се силен. Силен и с по-добър контрол над цветовете, отколкото през целия си живот.

Разбира се, можеше всичко това да е илюзия. Той бе необикновен и в други отношения; току-виж се гътне и умре още утре.

При тази мисъл пак усети познатото стягане в гърдите. Не се боеше от смъртта, но се боеше да не умре, преди да е постигнал целите си.

Стоеше пред покоите на баща си в Кулата на Призмата. Робът на баща му – Гавин знаеше, че се казва Гринуди, макар че бе невъзпитано да използваш името на роб, ако той сам не ти го е казал – го чакаше: държеше вратата отворена. Това бе врата към мрака в повече от един смисъл. Остра болка проряза гърдите на Гавин. Трудно му беше да диша.

Андрос Гайл не знаеше, че Гавин не е Гавин. Не знаеше, че по-големият му син гние в дълбините на Хромария. Мислеше, че Дазен е мъртъв, и никога не бе показал особено безпокойство, камо ли съжаление. Изменниците трябва да бъдат премахвани и никога повече да не се говори за тях.

– Лорд Призма? – рече робът.

Гавин изтръска последните остатъци луксин от пръстите си. Смолистата миризма, която го лъхна, не го успокои много.

В стаята на Андрос Гайл се поддържаше пълен мрак. Дебели кадифени завеси закриваха прозорците, също такива бяха окачени на няколко слоя и по стените. На входа бе изградено преддверие, така че светлината от коридора да не влиза заедно с малкото му посетители. Гавин притегли надвиолетова светлина и влезе в преддверието.

Гринуди затвори вратата след тях. Гавин събра в дланта си малка топка надвиолетово, притеглено несъвършено, за да е нестабилно. Тази нестабилност го караше да се разпада бавно на светлина от собствения си спектър. За надвиолетов притеглящ това бе все едно да носиш факла, чиято светлина е невидима за всеки друг. Нито Гринуди, нито Андрос бяха надвиолетови, така че Гавин можеше да използва колкото си иска от призрачната светлина.

Пред очите му Гринуди затисна с тежка възглавница тясната пролука под вратата зад тях. Поспря се, изчаквайки очите му да свикнат с мрака. Той не бе притеглящ, така че не можеше да контролира очите си директно. В мрака на един тъмен – тоест непритеглящ – му бе нужен поне половин час, за да постигне пълната си чувствителност към светлина. Повечето притеглящи можеха да го правят за десет минути поради дългото време, което прекарваха, настроени към светлината. Някои можеха да постигнат пълна чувствителност за секунди. Но Гринуди не се опитваше да вижда – бе запаметил плана на стаята още преди години; просто се уверяваше, че няма да пропусне никаква светлина в покоите на Върховния господар Гайл. След като остана доволен, най-сетне отвори вратата.

Гавин се зарадва, че държи надвиолетовото. Като всички притеглящи, го бяха учили да не разчита на цветовете, за да променя настроенията си. И като повечето, често не успяваше. Това бе особено голямо изкушение за полихромите. Съществуваше цвят за всяко чувство или за противодействие на всяко чувство. Ето сега например. Използването на надвиолетовия спектър бе придружено от чувство за откъснатост, отчуждаване. Това понякога му се струваше иронично, дори цинично. И винаги беше все едно гледа на себе си отгоре.

„Ти си Призмата, а се страхуваш от един старец.“

В надвиолетовата светлина Гавин видя баща си: седеше в тапициран стол с висока облегалка, обърнат към закрития и закован с дъски прозорец.

Някога Андрос Гайл бе висок здравеняк. Сега сякаш цялата маса се бе смъкнала от широките му плещи, за да образува коремче. Не беше дебел – просто теглото му се бе събрало в търбуха му. Ръцете и краката му бяха изтънели от годините, прекарани почти неизменно в този стол; на шейсет и пет кожата му бе провиснала и покрита с петна.

– Синко, колко мило, че реши да ме посетиш. Старите хора се чувстват самотни.

– Съжалявам, татко. Бялата постоянно ме товари с работа.

– Не бива да си толкова търпелив с тази кучка. Би трябвало да уредиш дъртата да се присъедини към Освобождението тази година.

Гавин подмина думите му без коментар. Това беше техен отдавнашен спор. Бялата говореше същите неща за Андрос, макар и не с такова презрение. Гавин седна до баща си и го огледа в призрачната надвиолетова светлина.

Въпреки абсолютния мрак в стаята Андрос Гайл носеше Черни очила, залепени плътно върху орбитите му. Гавин не можеше да си представи какво е да живееш в пълен мрак. Не бе причинил това дори и на брат си. Андрос Гайл беше полихром в спектъра от жълто до подчервено. Подобно на много други притеглящи по време на Войната на Лъжепризмата, той се бе насилвал до границата на възможностите си. И отвъд нея. Сражаваше се, естествено, за по-големия си син. И от използване на прекалено много магия накрая бе унищожил защитите на тялото си срещу нея. След войната обаче, когато много притеглящи приеха Освобождението, Андрос вместо това се бе оттеглил в тези стаи. Когато Гавин за пръв път дойде да го види тук, на прозорците имаше сини филтри. Тъй като собствената му сила се намираше в другия край на спектъра, Андрос се чувстваше в безопасност на синята светлина. Но по-късно лекарите му казаха, че има нужда от пълен мрак, ако иска да продължи да се бори с цветовете. Щом вземаше такива крайни мерки, трябваше да е наистина много близо до ръба.

– Чувам, че се опитваш да започнеш война – каза Андрос.

– Опасявам се, че опитите ми рядко са неуспешни – рече Гавин. Не си направи труда да се чуди, че баща му вече знае. Разбира се, че Андрос Гайл ще знае. Той държеше лоялността или страха на половината от най-могъщите мъже и жени в кулата.

– Как?

– Получих писмо, че имам син в Тирея. Когато стигнах там, селото гореше. Натъкнах се на някакви Огледалци, които се канеха да убият едно дете, и им попречих.

– Уби ги.

– Да. Оказа се, че детето е синът ми, а Огледалците са хора на Раск Гарадул. Той бе решил да направи от селото пример за назидание, защото отказали да пратят набор за войската. Твърдеше, че имал особен интерес към момчето, но не съм сигурен дали не е защото мислеше, че така ще ме нарани.

– Особен интерес ли? Мислех, че е отишъл да накаже селото.

– Каза, че Кип откраднал нещо от него.

– А така ли е?

– Момчето твърдеше, че майка му му дала някаква кутия за бижута, точно преди да умре от раните, получени при нападението. Но не я е откраднало.

– Само че кинжалът е у теб, нали? От бял луксин ли е?

Хладни тръпки побиха Гавин. Беше си мислил, че най-лошата част от този разговор ще са опитите на баща му да разчепка подробностите около любовни авантюри, които Гавин не е имал и следователно не можеше да си спомни. Кинжал от бял луксин? Бял луксин не можеше да съществува, но щом Андрос Гайл говореше така за него, значи мислеше, че може. Или знаеше, че може. Значи бе виждал такова нещо и мислеше, че Гавин би трябвало да знае за какво говори той.

Брат му също бе споменал някакъв кинжал. Сърцето на Гавин се сви.

Ако не действаше изключително внимателно, щеше да съсипе маскировката си. Ето защо избягваше баща си, доколкото е възможно. Андрос Гайл бе един от малцината, които знаеха кои точно спомени би имал Гавин и кои – Дазен. Останалите, които знаеха, бяха загинали във войната или се бяха отчуждили от него. Недодяланото извинение, че яростната битка до смърт между братята е накарала Гавин да забрави някои неща, нямаше да помогне тук. Андрос би могъл да му прости, ако не помни някои неща, станали в навечерието на последната битка, но със сигурност би трябвало да помни неща, станали години по-рано, нали?

– Не видях кинжала – каза Гавин. – Беше в кутия. И през ум не ми мина, че може да е белият луксин. – Бял луксин не можеше да съществува. Гавин отлично знаеше това. Беше се опитвал да създаде този митичен материал – а ако някой бе в състояние да го направи, това трябваше да е той, Призмата.

– Глупаво момче. Не знам защо винаги съм предпочитал теб. Дазен беше два пъти по-умен, но аз винаги взимах твоята страна, нали?

Гавин заби поглед в земята и кимна. Първата добра дума, която баща му бе казал за него от години насам, и тя бе поднесена като мъмрене.

– Кимаш ли, или клатиш глава? Ако случайно си забравил, аз съм сляп – рече горчиво Андрос Гайл. – Няма значение. Разбирам защо си толкова потаен в издирването на кинжала – даже моите шпиони не са те чували да плямпаш за него, така че браво за това, – но когато се натъкна на подозрителен кинжал, който някакъв си недоизпечен крал желае толкова силно, не усети ли тръпки по гръбнака си?

– Бях заобиколен от трийсет враждебно настроени притеглящи, Огледалци и един крайно раздразнен крал. Усещах предостатъчно тръпки.

Андрос Гайл махна с ръка, сякаш нищо от това не заслужава вниманието му.

– И без черногвардейци да те пазят, предполагам. Глупаво вироглаво момче. От какъв материал беше кутията?

– От палисандър като че ли – отвърна честно Гавин.

– Палисандър. – Андрос Гайл въздъхна дълбоко. – Разбира се, това само по себе си не доказва нищо. Но ти подсказва какво трябва да направиш.

– Смятах да събера Седемте сатрапии, да говоря директно с всяка от тях, да видя дали мога да променя мнението им – рече Гавин. – Спектърът, разбира се, няма да направи нищо. – Знаеше какво предстои сега. Баща му щеше да обяви какво ще направи Гавин и да прегази всеки аргумент, който той изпречи на пътя му. „В името на Оролам, аз съм Призмата.“

– И докато направиш това, крал Гарадул ще е завзел Гаристън. Беше прав във всичко, което изложи пред Спектъра, макар че си извлече погрешен урок и избра погрешен начин на действие. Ето затова си имаш мен. Ако беше дошъл да поговорим веднага, след като се върна, щях да ти го кажа. Ако се изтеглим едностранно и предадем един бисер в ръцете на тирейците…

– Едва ли е точно бисер, татко…

– Смееш да ме прекъсваш?! Ела тук.

Гавин седна вдървено срещу баща си. Андрос Гайл протегна ръка и напипа лицето му. Плъзна ръка по бузата му почти нежно. После замахна и му отвъртя една плесница.

– Аз съм ти баща и ще ми отдаваш дължимото уважение, ясно ли е?

Гавин трепереше, но преглътна и се овладя.

– Да, татко.

Андрос Гайл вирна брадичка, като че ли търсеше в тона на Гавин нещо неприемливо. После продължи, сякаш не бе станало нищо:

– Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол – и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.