Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 45 страниц)

52.

Още в първите пет минути след пленяването си Карис разбра, че е в по-голяма беда, отколкото се страхуваше. Огледалците на крал Гарадул я отведоха до един фургон, като през цялото време я държаха на мушка. Не ѝ вързаха ръцете, което тя сметна за любопитно и което ѝ даде известна надежда. А после Огледалците я предадоха на няколко притеглящи, всичките жени. Двама Огледалци останаха, насочили пистолети към главата ѝ, почти без да мигат.

Жените – две червени, зелена, синя и суперхромат – я съблякоха гола и я претърсиха. Бързо откриха наочниците ѝ. Двамата Огледалци почти не погледнаха към тялото ѝ и макар че мъжете от лагера надзъртаха да видят каквото могат между обградилите я притеглящи, нямаше нито една неприлична забележка.

Бяха дисциплинирани. Мамка му!

Карис скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед, преструвайки се на смутена. Е, може би не беше съвсем преструвка.

– Горе очите! – заповяда една от червените.

Карис вдигна поглед. Те искаха да виждат очите ѝ, за да разберат веднага, ако се опита да притегли. Бяха и умни, два пъти мамка му!

Жените набързо претършуваха всичките ѝ дрехи, като опипаха всеки шев, за да проверят за скрити джобове. После преровиха раницата ѝ и една от тях внимателно описа всички предмети. Карис се надяваше, че след като открият всичко, ще ѝ върнат дрехите.

Нямаше този късмет. Вместо това отвориха вратата на фургона и хвърлиха вътре виолетова рокля и долна риза.

– Влизай – каза същата червена, която се бе обадила и преди.

Карис влезе и вратата се затръшна подире ѝ. Чу как я залостват и овързват с вериги.

Във фургона бе доста просторно. Имаше сламеник, на който да спи, нощно гърне, чаша вода, няколко одеяла и възглавница – всичките виолетови, най-дълбокият цвят от синия спектър, който бяха успели да открият. И ако се съдеше по острата миризма, всички прясно боядисани. На прозорците имаше решетки и виолетово стъкло, покрито от външната страна с виолетов плат. Явно взимаха уменията ѝ на сериозно и от огледа на очите ѝ и магическите ѝ факли бяха разбрали, че може да притегля червено и зелено. Вместо да рискуват с цвят, който се намира между нейните, бяха избрали цвят в най-далечния край на спектъра, който тя не притегля.

Това беше странна любезност. Биха могли просто да ѝ вържат очите, разбира се, но превръзките падаха. Повечето похитители обаче щяха да боядисат фургона в черно и да я оставят да живее в мрак. Това бе също толкова ефективно, но изискваше повече труд. Ако един притеглящ не може да вижда своя цвят или няма лещи и бяла светлина, не може да притегля. Карис бе кажи-речи толкова безпомощна, колкото бе възможно. Ненавиждаше това чувство.

Навлече ризата и безформената виолетова рокля и моментално се зае да дращи боята. Тя бе изсушена с топлина от някой подчервен. Рано или късно Карис би успяла да я олющи, но тъй като единствената светлина влизаше през виолетовите завеси и виолетовото стъкло, това така или иначе нямаше значение. И все пак тя се опита. Не можеше да се сдържи. Под виолетовата боя имаше слой черна. Под нея дървото бе тъмен махагон. Никакъв късмет.

Фургонът потегли след минути.

Същата нощ, след като ѝ дадоха комат черен хляб и вода в почернена желязна чаша, при нея влязоха двама притеглящи. Кожата им вече бе изпълнена съответно с червен и син луксин. Зад тях вървеше, да не повярваш, шивачка. Беше дребна жена, която едва стигаше до рамото на Карис. Бързо ѝ взе мерките, без да ги записва, просто ги запамети. После се взира дълго в тялото ѝ, изучавайки я, както някой фермер би изучавал каменист склон, който трябва да изоре. Провери още веднъж мерките на ханша ѝ и излезе, без да обели и дума.

През следващите пет дни Карис не научи много. Явно фургонът ѝ се намираше близо до готварските, защото по цял ден слушаше дрънченето на съдове, разнасящо се при всяка неравност на пътя. Понякога силуетите на конници, може би Огледалци, минаваха достатъчно близо до затулените ѝ прозорци, за да ги види. Но ако говореха, не можеше да различи думите им. Вечер ѝ даваха храна в почернена желязна купа с почернена желязна лъжица, черен хляб и вода, никога вино – проклети да са, бяха се сетили даже за червения цвят на виното. Един Огледалец, придружаван от притеглящ, взимаше нощното ѝ гърне, купата, лъжицата и чашата всяка вечер след залез-слънце. Когато веднъж тя скри лъжицата под една възглавница, те не казаха нито дума. Но на другия ден не ѝ дадоха вода. Когато им върна лъжицата, пак получи вода.

Най-лоша беше скуката. Човек не можеше по цял ден да прави лицеви опори, а всичко по-натоварващо бе невъзможно. Нямаше нито музикални инструменти, нито книги, и определено нямаше оръжия, а не можеше да упражнява и притеглянето си.

На шестата вечер дойдоха двама сини.

– Избери си поза, която да ти е удобна – каза единият. Карис седна на малкия си сламеник, отпуснала ръце в скута си, с кръстосани крака, и те вързаха ръцете и краката ѝ с близо пет пъти повече от необходимия луксин. После ѝ сложиха виолетови очила и излязоха.

Във фургона влезе крал Гарадул. Носеше сгъваемо столче. Беше облякъл широка черна риза върху ризата си, така че Карис почти не я виждаше, и широки черни панталони върху панталоните си. Тя разбираше защо внимават с нея, но това беше направо абсурдно. Кралят седна на столчето и се взря безмълвно в нея.

– Предполагам, че не ме помниш – каза накрая. – Срещнахме се веднъж, преди войната. Разбира се, аз бях още момче, с три години по-млад от теб, а ти вече бе хлътнала до уши по… ами, по един от синовете на Гайл, не помня точно кой. Може и ти да не помниш. Известно време май цареше объркване по този въпрос, нали?

– Ама и ти си един чаровник, а? – рече Карис.

– Всъщност съм – отвърна той. Поклати глава. – Винаги съм те мислил за красиво момиче, но историите за теб заживяха собствен живот. Един трагичен любовен триъгълник между двамата най-могъщи мъже на света някак си изисква красиво момиче, нали? Искам да кажа, защо им е инак да опустошават целия свят? Заради усета ѝ към историята? Заради остроумните ѝ забележки? Не, ти беше хубаво момиче, а бардовете те направиха прекрасна, защото трябваше да осмислят някак това, което причини. Не ме разбирай погрешно – добави, – бях толкова влюбен в теб, че по цели нощи не спях. Ти беше първата ми голяма несподелена любов.

– Сигурна съм, че си имал много такива. Или след като вече си крал, жените се преструват, че те намират за привлекателен?

„По-кротко, Карис, по-кротко.“ Но истината бе, че не червеното я накара да каже това. Винаги бе мразила да играе по чужда свирка, да прави каквото хората искат от нея.

Той се намръщи.

– Заядливия ти език някак са го пропуснали в хвалебствените оди. Или пък е нова придобивка?

– Напоследък се чувствам малко по-свободна да казвам това, което мисля. Вече унищожих света, така че какво е за мен егото на един човек?

– Карис, канех се да ти направя комплимент, преди да изпаднем до тези грубиянщини.

– Ах, да му се не види. Ами давай тогава, за мен няма нищо по-ценно от това да чуя възхвалите на Касапина на Ректън.

Той потърка замислено ръце.

– Съжалявам, че се наложи да видиш това, Карис. – Продължаваше да я нарича по име. Това не ѝ харесваше. – Надявам се да знаеш, че заповедите, които дадох там, не ми доставиха радост, но се надявам също така да разбереш, че този малък ужас ще предотврати по-големи в бъдеще. Запозната ли си с ръкописа, наречен „Съветникът на кралете“?

– Да – отвърна Карис. – Отвратителни съвети и жестокост, които дори на него не му е стискало да подкрепи, когато е управлявал. – Съветникът разсъждаваше дали е по-добре да обичат един властник, или да се боят от него. Решаваше, че и двете са чудесни, но ако властникът трябва да избира, винаги трябва да избере да се боят от него.

– Съветът му е добър. Просто той е бил слаб човек. Не го укорявам за това. Карис, истината е, че когато никой не се бои от кралете, на тях рано или късно им се налага да всеят този страх, на ужасна цена. Точно това стана в Ру. Точно това стана и в Гаристън. Мъжете, които ти обичаше – или поне спеше с тях, – в края на краищата научиха този урок, но тъй като го научиха късно, трябваше да направят нещо много по-лошо от унищожаването на едно село. Така че кажи ми, как можеш да обвиняваш мен за смъртта на хиляда, а да не обвиняваш тях за смъртта на десетки и стотици хиляди?

На Карис не ѝ бяха позволили да види кралското стълбище в Ру, оцапано с кръвта и изпражненията на стотици хора, убити хладнокръвно един по един и хвърлени надолу по стъпалата към наблюдаващата с ужас тълпа. Дори и след войната не ѝ даваха да иде в Гаристън, където десетки хиляди – дори не знаеха колко точно – бяха загинали в пожарите от червен луксин, бушуващи из обсадения град. Това бе дело на Гавин и Дазен. Кой знае защо, никога не ѝ се бе струвало възможно мъжете, които познаваше толкова добре, да направят такива неща. Или мъжете, които смяташе, че познава толкова добре.

– Хората, населяващи тази земя, са моят народ. Аз не съм просто сатрап, не съм пазител на нечия чужда земя – аз съм крал. Тези хора ми принадлежат. Да убия хиляда от своите беше като да отрежа парче от собствената си плът. Но ракът трябва да бъде изрязван. Аз съм тази земя. Моите хора я обработват и добиват реколта по мое благоволение. Аз ги пазя и се грижа за тях, така че те на свой ред трябва да ми дават дял от реколтата и от синовете си. Онези, които не желаят да го правят, са бунтовници, предатели, крадци, а освен това и еретици и вероотстъпници. Те отричат свещения договор. Да се опълчват срещу мен означава да се опълчат срещу божествения ред. На мен ми се налага да правя това, защото баща ми не пожела да го направи. Ако той бе обесил няколко кмета, когато за първи път му се противопоставиха и отказаха да пратят набор за войската, сега тези хиляда щяха да са живи. Но той беше слаб и искаше да го обичат. Може никой да не го признае, докато съм жив, но като убих тези хиляда в Ректън, аз спасих много други. Ето това означава да си крал.

– Много страстно защитаваш клането на бебета и набиване то на главите им на кол. – „Божествения ред, а не Ороламовия?“

– Карис, благодарение на теб започвам да разбирам защо мъжете бият жените си. – Крал Гарадул почеса черната си брада, но не посегна да я удари. – Погрижих се гледката да е толкова ужасна, за да съм сигурен, че ще се запечата в ума на всеки, който я види. Мислиш ли, че мъртвите ги интересува какво става с телата им? По-добре този техен пример да спаси живите, отколкото да ги погреба всички в една дупка и да се наложи моите потомци да избиват техните потомци. Този паметник ще стои поколения наред. Това е наследството, което ще оставя на децата на децата си – сигурно управление, без нуждата да извършват такива кланета лично. И причината да ти го казвам, Карис, е защото се надявах, че точно ти би могла да разбереш. Вече си жена, а не някакво уплашено момиченце, заобиколено от велики мъже. Ти си жена, която е виждала велики мъже и ужасни деяния. Надявах се, че би могла да разбереш бремето на величието. Поне мъничко. Но може би те надценявам.

Карис преглътна и потръпна от ярост и може би от малко страх. Във всичко, казано от него, имаше някаква извратена логика, но тя бе видяла телата. Кръвта. Купчината от глави.

– Както исках да кажа преди малко… – почна крал Гарадул, пое си дълбоко дъх, явно за да преодолее нервността си, и продължи: – Ти си много хубаво момиче, но въпреки всички истории си просто едно хубаво момиче. Само че, за моя голяма радост и изненада, си една от малкото жени, които стават все по-красиви с възрастта. На трийсет изглеждаш по-добре, отколкото на двайсет, и не бих се изненадал, ако на четирийсет изглеждаш по-добре отсега. Разбира се, сигурен съм, че за това допринася фактът, че не си натръшкала десетина деца. Повечето хубави момичета успяват да си намерят съпруг преди тази възраст, но пък на харизан кон зъбите не се гледат.

Истински чаровник. Какъв му беше проблемът на крал Гарадул, нима просто изтърсваше всичко, което се зароди в идиотската му глава?

– Наистина имаш лице, което да вдъхновява поетите. Това обаче – той посочи неясно към нея и тя не бе сигурна кое има предвид, – това трябва да се промени. Имаш рамене като на мъж. – Копеле! Откъде знаеше колко мрази Карис раменете си? Когато модата бе такава, че можеше да ги скрие, изпъкваха бицепсите ѝ, и обратното. Той бе казал същото, което си повтаряше тя поне веднъж седмично: имам рамене на мъж. Но кралят не беше свършил. – Задникът ти е като на десетгодишно момченце. Може би е заради роклята. Да се надяваме. И гърдите ти. Прекрасните ти някога гърди. Какво е станало с тях? Бяха по-големи, когато беше на петнайсет! Обучението ти приключва сега. Ще ти позволя да се върнеш към танците и язденето, когато вече не приличаш на гладуващ пигмей от Тъмната гора.

– Няма да се задържа тук толкова дълго – каза Карис. Намръщи се. Да не би току-що да бе признала, че прилича на гладуващ пигмей?

– Карис, скъпа. Чаках те петнайсет години. И независимо дали го знаеш, или не, ти също си ме чакала. Ние двамата не се задоволяваме с друго освен с най-доброто. Иначе защо ще сме още неженени? Така че можем да почакаме още няколко месеца. Ще дойда да те видя, когато роклята ти е готова. – Озърна се. – Ах, да, забелязах също, че тук няма с какво да се развличаш. Сигурно ти е скучно. За една жена е добре да се усъвършенства в изкуствата. Ще наредя да ти донесат псантрията на майка ми. На това свириш, нали?

Усмихна се и излезе.

Най-лошото от всичко бе, че Карис наистина се чувстваше благодарна. Мъничко. Копелето му с копеле!

53.

Кип и Лив спряха пред охраняващите асансьора черногвардейци и Лив каза:

– Трябва да видим Призмата.

– Кои сте вие? – попита единият. Беше нисък, разбира се, париец, и набит. Погледна Кип. – Аха, ти си копе… – Изкашля се. – Племенникът на Призмата.

– Да, аз съм копелето му – рече ядосано Кип. – Трябва да го видим веднага.

Черногвардеецът погледна към своя съотечественик, който бе също толкова мускулест като него, но се извисяваше като кула.

– Не сме получили заповеди как Призмата иска да се отнасяме с… племенника му – каза той.

– Той си легна преди няма и двайсет минути – обади се другият. – След като будува цяла нощ.

– Въпросът е спешен – каза Лив.

Те не се трогнаха, само на лицата им се прокрадна някаква досада, сякаш си мислеха: „Кое, по дяволите, е това момиче?“

– Някой току-що се опита да ме убие – каза Кип.

– Късак, извикай командира – рече високият. „Късак“ ли? Дали името на ниския страж наистина бе Късак? Тъй като и двамата черногвардейци бяха парийци, които традиционно имаха описателни имена като Железни, Кип нямаше представа дали това е прякор, или истинското му име.

– Той пое третата смяна снощи – рече Късака и присви устни.

– Късак! – Мъжът прибегна към старшинството си.

– Добре де, добре. Отивам.

Късака тръгна, а по-високият черногвардеец се обърна и почука на вратата – три пъти, пауза, два пъти. След пет секунди го повтори.

Една робиня отвори кажи-речи още преди да е довършил чукането. Беше хубава жена със смущаващо бледата кожа и червената коса на Кървава горянка. Въпреки ранния час и тъмнината в стаята зад нея бе напълно облечена и бдителна.

– Марисия – каза Лив. – Така се радвам да те видя пак. – Гласът ѝ не прозвуча съвсем искрено.

Робинята също не изглеждаше особено доволна да види Лив. Кип се зачуди защо тогава Лив я нарича по име. Мислеше, че това следва да се прави само с роби, с които си в приятелски отношения.

От дълбините на стаята се разнесе гласът на Гавин, дълбок и дрезгав, сънен.

– Ъммм, само момент да… – Каквото и друго да каза, то бе заглушено от възглавниците. Миг по-късно прозорците се отвориха с трясък и от всички страни бликна светлина, която почти ги заслепи и предизвика гръмкото стенание на седящия в леглото си лорд Призма.

– Гениална магия! – възкликна Лив. – Виж това, Кип! – И посочи една тъмна лилаво-черна ивица стъкло покрай стъклените стени, които ограждаха цялата стая.

– Какво… Забрави ли защо сме тук? – попита Кип.

– О, извинявай.

Гавин се взираше в тях с присвити очи.

– Марисия, кафе, ако обичаш.

Жената кимна и каза:

– Първият гардероб, третият рафт отляво. – После излезе.

– Кафето е в гардероба? – попита Гавин. – Кой слага кафето… и защо не ми сервираш? – Вратата се затвори след нея. – И къде е любимата ми риза… ох, в гардероба. Проклета жена.

– Явно сутрин е истинско слънчице – промърмори под нос Лив.

Кип прихна, преди да успее да се сдържи.

Гавин бе свел поглед, сякаш се чувстваше в безизходица, но сега го стрелна с очи и каза:

– Дано да е нещо важно.

Отметна завивките и тръгна към гардероба. Беше съвсем гол.

Кип бе виждал мускулестите ръце на Гавин и знаеше, че баща му е атлетичен, но гледката на цялото му тяло предизвика у него истинско благоговение и в същото време му подейства като плесница в лицето. Раменете на Кип бяха широки колкото тези на Гавин, а и обиколката на ръцете му вероятно бе същата, но дори сега – не след физическо натоварване, не издути от тежък труд, а сега, след сън – тялото на Гавин бе само гъвкави мускули, преливащи един в друг, без нито помен от мекота където и да било.

Явно пътуването със скулове и плъзгуни из целите Седем сатрапии се отразяваше така на човек.

„Как съм успял аз да се пръкна от него?“

Изведнъж осъзна, че Лив е зяпнала Призмата с отворена уста. Не извръщаше очи дори когато на Гавин му се наложи да потършува из гардероба.

– Лив – изсъска Кип.

– Какво? – попита тя и отклони поглед с пламнали бузи. – Той е Призмата. Всъщност мой религиозен дълг е да му отдавам цялото си внимание.

Гавин, който сякаш изобщо не забелязваше присъствието им, грабна някакви дрехи и без да поглежда към тях, каза:

– Ана, грубо е да зяпаш хората.

Лив се изчерви още повече и се присви ужасено.

– Тя се казва Лив – обади се Кип.

– Знам. А сега, какво има? – попита Гавин, докато навличаше ослепително бяла копринена риза със златист кант.

Вратата се отвори и влязоха Марисия и командир Железни. Железни спря на прага, а Марисия се приближи с поднос, на който имаше сребърен сервиз и три чаши. Наля от тъмната гъста димяща течност в една и я подаде на Гавин, чиито панталони и ръкави още не бяха вързани.

– Командире? Кип? – попита Гавин и посочи другите две чаши. – Мисля, че Лив вече е достатъчно будна.

Лив изглеждаше така, сякаш ѝ се иска да се провали вдън земя. Кип се ухили.

Железни си наля кафе, а Марисия се зае с обличането на Гавин. Кип също взе една чаша. Но ръцете му трепереха толкова силно, че изобщо не бе в състояние да си налее.

– Някой се опита да ме хвърли от балкона – каза той.

Думите придадоха реалност на случилото се. Само преди миг той се шегуваше с Лив, мислеше си колко не прилича на баща си и се хилеше, когато той я засрами. Сега осъзнаването колко близо е бил до смъртта се стовари върху него с цялата си тежест. Можеше да се види как пада, безпомощен като в някакъв кошмар, а после тялото му се пръсва като сочно гроздово зърно.

И кой би заподозрял нещо? Жената можеше да се промъкне в стаята му, да го хвърли от балкона и после просто да си тръгне. Дори да разберяха кой е бил на същия етаж по това време, кой би очаквал убийцата да е някаква едра жена? Щяха да решат, че Кип се е прекършил след изпитанието и е скочил. Никой нямаше да разбере.

А и кого го интересуваше?

Почувства мъчителна празнота в гърдите си.

Открай време беше самичък. Дори когато живееше в Ректън не се чувстваше на мястото си. Беше прекалено дебел и недодялан за Иза, прекалено умен, за да изпитва някаква близост със Сансон, който бе доста простоват и обект на безмилостните подигравки на Овен, прекалено млад за Лив. Беше смятал, че като стане част от Хромария, за първи път в живота си ще принадлежи към нещо. Но и тук пак щеше да е различен. Щеше да е различен и сам, където и да отидеше.

Оролам, защо не бе оставил онази жена да го хвърли? Щеше да изпита няколко секунди ужас, преди тялото му да се разбие в скалите. Но после ужасът щеше да свърши, всичко щеше да свърши и вълните щяха да отмият кървавата каша.

Някой го зашлеви. Кип се олюля. Потърка челюстта си.

– Говори, Кип – каза Гавин.

И Кип разказа всичко. Лив заби очи в пода, когато стигна до момента как е излязла, след като ѝ бе казал, че баща ѝ е мъртъв.

– Значи през цялото това време генерал Данавис е живял в някакво затънтено селце? – обади се командир Железни. Хвърли поглед към Лив. – Съжалявам. Знаех, че имаме Данавис в Хромария, но не мислех, че сте роднини. – Прокашля се и млъкна.

– Не бих се изненадал, ако се е спасил – каза Гавин. – Генералът винаги е бил лукаво копеле, и го казвам в най-добрия смисъл.

Лив се усмихна немощно и кратко. После Кип им разказа и останалото.

Когато свърши, Гавин и Железни се спогледаха.

– Разбитото око? – попита Железни.

Гавин сви рамене.

– Няма как да знаем. Разбира се, точно това е целта.

– Кое? – попита Кип.

– Магистрите казват, че било мит – възрази Лив. Призмата и командирът на Черната гвардия се обърнаха да я изгледат. Тя преглътна тежко и заби очи в пода.

– Магистрите са отчасти прави – каза Железни. – Орденът на Разбитото око е прочута гилдия от убийци. Специализират се в убийството на притеглящи. Били са изкоренявани и унищожавани поне на три пъти, ако не и повече. На никой сатрап или сатрапа не им е приятно да губят магове, които струват толкова скъпо, преди края на естествения им живот. Смятаме, че всеки път, когато орденът е бил възстановяван, това не е имало връзка с който да било от предишните ордени.

– Ако се изразим простичко – каза Гавин, – някакъв главорез събира около себе си още главорези с надеждата да изкара много пари, като забие нож в гърба на няколко притеглящи, и се наричат Ордена на Разбитото око, за да могат да искат тлъсти възнаграждения. Това си е чиста проба измама.

– Откъде знаете? – попита Кип.

– Защото ако бяха истински, щяха да са по-добри в работата си.

Кип се намръщи. Неговата убийца беше доста добра.

– Не искам да кажа, че всички са еднакво некадърни, Кип – рече Гавин. – Точно там е работата. Всъщност изобщо не трябваше да го споменаваме. Това не ни доближава ни най-малко до истинския проблем. Независимо дали орденът е истински, или не, някой е пратил убиец да те премахне. Не си бил тук достатъчно дълго, за да си създадеш врагове, така че явно става дума за мой враг. Можем да направим само едно.

Кип налапа стръвта.

– Какво? – Не искаше да признае, че вече си е създал враг. Но със сигурност онзи изпитващ, магистър Галден, не би му пратил убиец, нали?

– Ще бягаме. – Гавин се ухили дръзко, по момчешки, и очите му светнаха.

– Какво?! – попитаха едновременно Кип и Лив.

– Ще се видим на пристанището след час. Лив, това включва и теб. Ти ще си наставница на Кип. Отиваме в Гаристън.

– В Гаристън ли? – попита Лив.

– Стягайте си багажа бързо – нареди Гавин. – Никога не знаете къде може да се спотайва орденът. – И се ухили пакостливо.

– О, благодаря много – рече Лив.

– Багаж ли? – попита Кип, докато Гавин изхвръкваше от стаята. – Че аз нямам нищо!