Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 45 страниц)

6.

Зеления мост беше на по-малко от левга нагоре по течението. Изтормозеното тяло на Кип го зовеше да спре да тича, но всеки път, щом забавеше крачка, той си представяше войници, които вървят от другата страна на реката. Трябваше да стигне до моста пръв.

След безброй кошмари за поробване и смърт най-после стигна. Изабел, Овенир и Сансон бяха от долната страна на моста и ловяха риба. Изабел се беше свила от студ и гледаше как Сансон се опитва да примами една дъгоцветна пъстърва, а Овен му обяснява, че не го прави както трябва. Всички се втренчиха в Кип, когато спря до тях и се приведе запъхтян. Не се виждаше и помен от войници.

– Трябва да се махаме – изпъшка Кип. – Идват войници.

– О, не, о, не! Само не войници! – възкликна Овен в престорена паника.

Сансон подскочи, решил, че Овенир говори сериозно. Сансон имаше щръкнали зъби и бе лековерен и добродушен. Винаги схващаше шегите последен и в повечето случаи бе тяхна мишена.

– Спокойно, Сансон. Шегувам се – каза Овенир и го тупна по рамото с повече от необходимата сила.

Когато бяха чули за пръв път, че хората на краля набират войници, само за секунда стигнаха до извода, че ако някой от тях бъде принуден да служи на крал Гарадул, това ще е Овен. Той бе на шестнайсет, с година по-голям от останалите и единственият, който донякъде приличаше на войник.

– Аз обаче не се шегувам – каза Кип, все още приведен и опрял ръце на коленете си, дишаше тежко.

Сансон рече неуверено:

– Мама казва, че алкалдесата се скарала жестоко с кралския пратеник. Казала му да си навре заповедите в ушите.

– Доколкото познавам алкалдесата, не е казала „уши“ – отбеляза Иза. Ухили се дяволито и Сансон и Овен се засмяха. Те просто не разбираха.

Кип видя как Иза погледна Овен – само един бърз поглед, за да потърси одобрението му. И щом го намери, Кип забеляза как удоволствието ѝ нарасна двойно и от това му прилоша. Отново.

– Какво става, Кип? – попита тя. Големи кафяви очи, сочни устни, пищни извивки, безупречно гладка кожа. Беше невъзможно да говориш с нея и да не забелязваш красотата ѝ. Всъщност тя бе по-хубава дори от Лив – и много по-близка.

Кип се помъчи да намери думи. „Едни хора идват да ни убият, а аз се тревожа за някакво момиче, което дори не ме харесва.“

От Зеления мост до най-близката портокалова горичка имаше триста-четиристотин крачки, без почти никакво прикритие.

– Идват… – започна Кип, но Овен го прекъсна:

– Ако ме мобилизират, ще се пиша доброволец за боен маг. Знам, че е опасно, но щом трябва да оставя тук всичко, което обичам, искам да постигна нещо. – Зарея поглед в далечината, към някакво велико бъдеще. На Кип му се прищя да го фрасне в красивото героично лице.

– Защо вие със Сансон не избягате? – попита Овен. – А бе, сещаш се, да се скриете от голямата лоша армия? Двамата с Иза искаме да се сбогуваме.

– Защо не се сбогувате, докато сме тук? – попита Сансон.

Иза се изчерви.

Очите на Овен проблеснаха гневно.

– Ама сериозно, хайде не се дръжте като гадняри, а? – Този път вече се преструваше, че се шегува.

– Слушай, Овен – каза Кип. – Армията идва, за да направи от нас пример за назидание. Трябва да се махаме. Веднага. Майстор Данавис каза, че ще завземат моста.

Всъщност Зеления мост беше останал от последната армия, минала оттук. Целият беше от зелен луксин – най-издръжливия: след като бъде запечатан, той се рушеше по-бавно от всеки друг. Казваха, че когато Призмата Гавин Гайл превел армията си оттук на път да смаже злия си брат Дазен Гайл, лично притеглил моста. Сам-самичък. За секунди. Армията минала, без да забавя ход, макар че снабдителите ѝ задигнали всичката храна и добитък, останали в селото. А мъжете били принудени да се бият на едната или другата страна.

Ето защо всички те бяха израсли без бащи. Никой в Ректън не биваше да приема лекомислено минаването на една армия. Дори децата.

– Направи ми услуга, Дундьо. Ще ти се реванширам – рече Овен.

– Ако войниците те вземат, няма да си тук, за да ми се реваншираш – изтъкна Кип. Искаше му се да убие Овен, когато го наричаше Дундьо.

По лицето на Овен премина грозно изражение. Двамата се бяха били много пъти и Овен винаги побеждаваше. Но никога лесно. Кип можеше да понесе доста пердах, а понякога подивяваше. И двамата го знаеха.

– Тогава просто ми направи услуга, а? – рече Овен.

– Трябва да бягаме! – почти извика Кип. Не знаеше защо се изненадва. Не случайно наричаха Овенир Овен. Той си избираше някаква цел и се втурваше право към нея, събаряше всичко по пътя си, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Целта му днес бе да отнеме девствеността на Изабел. Просто и ясно. И някаква си там нашественическа армия нямаше да спре тъпото животно.

– Чудесно. Хайде, Иза, да избягаме в портокаловата горичка – каза Овен. – И не си мисли, че ще забравя това, Кип.

Хвана Иза за ръка и я дръпна да върви с него. Тя тръгна, но се обърна към Кип, сякаш очакваше от него да направи нещо.

Само че какво можеше да направи? Те всъщност вървяха в правилната посока. Ако отидеше и фраснеше Овен в лицето, Овен щеше да го набие – и което бе по-зле, двамата щяха да са на открито. А ако Кип ги последваше. Овен можеше да реши, че се опитва да завърже бой, макар да не беше така, и резултатът щеше да е същият.

Изабел още го гледаше. Беше толкова хубава, че сърцето го заболя.

Кип можеше да остане. Да не прави нищо. Да се скрие под моста.

Не!

Изруга. Иза погледна назад и го видя как излиза от сянката на Зеления мост. Очите ѝ се разшириха и му се стори, че зърна на устните ѝ бегла усмивка. Дали това бе искрена радост, че я следва и се държи като мъж, или пък суетното удоволствие от това да се бият за нея? После погледът ѝ се отмести нагоре и наляво, към отсрещния бряг на реката… и тя се ококори от изненада.

Горе някакъв мъж извика нещо, но Кип не можа да чуе думите през шума на водата. А пък Овен залитна. Не че се спъна. Просто се свлече на колене, олюля се и се катурна.

Едва когато омекналото му тяло се претърколи, Кип видя щръкналата от гърба му стрела.

Иза също я видя, погледна нагоре към моста, после погледна Кип – и побягна.

– Убий я – заповяда висок и ясен мъжки глас от моста точно над Кип. Звучеше безстрастно.

На Кип му призля от безпомощност. Беше загубил твърде много време. Умът му отказваше да възприеме това, което виждаха очите му. Иза тичаше по брега. Тя открай време си беше бърза, но тук нямаше къде да се скрие, нямаше нищо, което да я предпази от стрелата, която Кип знаеше, че ще полети всеки момент. Сърцето заблъска в гърдите му, загърмя в ушите му, пулсът му се ускори двойно и тройно.

Едва забележима сянка се мярна в периферното му зрение: стрелата. Ръцете на Кип потръпнаха, като че ли самият той бе улучен. Син проблясък, тъничък, почти невидим, се стрелна от него във въздуха.

Стрелата цопна в реката на цели петнайсет крачки от Иза. Стрелецът изруга. Кип погледна ръцете си. Те трепереха… и бяха сини. С болезнено ярката синева на небето. Той бе толкова зашеметен, че за миг се вцепени.

Погледна пак към момичето, което вече бе на повече от сто крачки. Отново се мярна такава сянка – друга стрела, която се заби в гърба на Иза. Тя рухна по очи на чакълестия бряг, но после се надигна бавно. От кръста ѝ стърчеше стрела, а ръцете и лицето ѝ бяха в кръв. Докато се мъчеше да се изправи, я улучи следващата стрела. Иза се просна по лице в плитчините и не помръдна повече.

Кип стоеше тъпо, без да може да повярва. Зрението му се сви до точката, където аленият живот изтичаше от гърба на Иза в бистрите води на реката.

По моста над тях загърмяха конски копита. В ума на Кип цареше хаос.

– Сър, мъжете са готови – каза някой горе. – Но… сър, това село е от нашите.

Кип вдигна очи. Зеленият луксин на моста леко прозираше и през него можеше да види силуетите на мъжете – което означаваше, че ако той или Сансон мръднат, войниците също могат да ги забележат.

Настъпи тишина, а после студеният глас на същия офицер, който бе заповядал смъртта на Иза, каза:

– Значи трябва да оставим на поданиците да избират дали да се подчиняват на краля си, така ли? А може би изпълняването на моите заповеди също е по желание?

– Не, сър. Просто…

– Свърши ли?

– Да, сър.

– Тогава изгорете селото. Избийте всички.

7.

– Значи дори няма да се престориш, че не ми четеш пощата? – попита Гавин.

Смехът на Бялата приличаше повече на лай.

– Защо да обиждам интелигентността ти?

– Сещам се за няколко причини, което ще рече, че ти сигурно се сещаш поне за сто – отвърна Гавин.

– Избягваш въпроса. Имаш ли син? – Въпреки твърдата ѝ решимост да получи отговор – а Гавин знаеше, че този път тя няма да му позволи да се измъкне, изкусно или не, – гласът ѝ бе тих. Бялата разбираше по-добре от всички сериозността на ситуацията. Дори черногвардейците не биваше да чуят това. Но щом тя бе прочела незапечатаното писмо, би могъл да го направи и всеки друг.

– Доколкото знам, не е вярно. Не виждам как може да бъде.

– Защото си внимавал или защото наистина е невъзможно?

– Не очакваш да ти отговоря на това – рече Гавин.

– Разбирам, че една Призма е подложена на сериозни изкушения, и оценявам твоята сдържаност или дискретност през годините, независимо за кое от двете става въпрос. Не ми се е налагало да се оправям с бременни млади притеглящи или с разярени бащи, които настояват да се ожениш за дъщерите им. Благодаря ти за това. В замяна аз не съм се присъединявала към натиска на баща ти да се ожениш, макар че това без съмнение щеше да улесни и твоя, и моя живот. Ти си умен човек, Гавин. Надявам се, достатъчно умен, за да знаеш, че можеш да ме помолиш за нова робиня, или няколко, или каквото там искаш. В противен случай, надявам се да си… много внимателен.

Гавин се прокашля.

– Извънредно внимателен.

– Не претендирам, че съм в състояние да следя всяка твоя стъпка, но доколкото знам, не си ходил в Тирея след войната.

– От шестнайсет години – каза тихо Гавин. „Шестнайсет години? Той наистина ли стои там долу от шестнайсет години? Какво ли ще направи Бялата, ако разбере, че брат ми е жив? Че го държа в специален ад под същата тази кула.“

Тя повдигна вежди, изтълкувала смутеното му изражение по друг начин.

– Аха. По време на война хората, които си мислят, че ще умрат, правят какво ли не. Тогава бяха по-бурни времена за теб. Така че може би това разкритие е особен проблем.

Сърцето на Гавин изстина. От всички хиляди неща, случили се преди шестнайсет години, най-важното в момента бе, че по времето, когато би трябвало да е заченато детето, той беше сгоден за Карис.

– Ако си напълно сигурен, че не е вярно – рече Бялата, – ще пратя човек да вземе бележката от Карис. Опитвах се да ти направя услуга. Знаеш я какъв нрав има. Реших, че и за двама ви ще е по-добре, ако тя научи за това, докато е далеч оттук. След като гневът ѝ поохладнее, предполагам, че ще ти прости. Но ако се закълнеш, че не е вярно, няма нужда тя изобщо да знае, нали?

За миг Гавин се зачуди на дъртата вещица. Бялата без съмнение проявяваше любезност, но също така бе уредила тази сцена да се развие пред нея и единствената причина да го направи бе, че така можеше да види искрената реакция на Гавин. Това беше едновременно любезно, жестоко и хитро – и съвсем не случайно. Гавин за стотен път си напомни да не предизвиква гнева на Орея Пулор.

– Нямам спомени за тази жена. Никакви. Но времената бяха ужасни. Аз… не мога да се закълна. – Знаеше как ще го приеме Бялата. Щеше да помисли, че той си признава, че е изневерил на Карис по време на годежа им, но вярва, че винаги е бил внимателен. Обаче младите мъже допускат грешки.

– Трябва да вървя – каза той. – Ще стигна до дъното на тази работа. Това си е моя бъркотия и аз ще я оправям.

– Не – каза Бялата безизразно. – Сега бъркотията е на Карис. Няма да те пратя в Тирея, Гавин. Ти си Призмата. Достатъчно зле е, че трябва да те пращам да гониш цветни бесове…

– Ти не ме пращаш. Просто не ме спираш.

Първият титаничен сблъсък на волите им се бе състоял именно по този въпрос. Тя бе отказала да позволи на една Призма да се излага на опасност, нарече го лудост. Гавин изобщо не спори с нея, просто отказа да бъде спрян. Тя го затвори в покоите му. Той изби вратите.

Накрая тя се предаде и го накара да си плати за това по други начини.

След кратко мълчание Бялата каза много, много тихо:

– След всичкото това време, Гавин, след всички убити бесове и всички спасени хора, болката отслабва ли?

– Чувам някакви приказки за ерес – каза рязко Гавин. – Някой отново проповядвал вярата в старите богове. Мога да ида да проверя.

– Вече не си промахос, Гавин.

– Като че ли дори петдесет от полуобучените им притеглящи могат да спрат…

– Това, което си, е най-добрата Призма, която сме имали от петдесет, а може би и от сто години. Освен това те може да имат петдесет и един или петстотин притеглящи в своя малък еретичен Хромарий, така че не искам и да чувам за това. Карис ще провери тази жена и сина ѝ и ще види какво може да научи, докато разследва този „крал“ Гарадул. Можеш да очакваш завръщането ѝ до два месеца. Впрочем, като си говорим за цветни бесове, току-що са забелязали особено силен син бяс в покрайнините на Кървавата гора. Насочвал се към Ру.

Син бяс да се насочва към най-червените земи на света? Странно. Сините обикновено бяха изключително логични. Това бе отвличане на вниманието, само че добро, и не му оставяше почти никакво време да настигне Карис.

– В такъв случай, с вашето разрешение, върховна – каза той. Добрите му маниери винаги бяха донякъде иронични. Не изчака одобрението ѝ, преди да събере магията си и да се втурне към ръба на кулата.

– А, не, няма да го бъде! – рече Бялата.

Той спря. Въздъхна.

– Какво?

– Гавин! – смъмри го тя. – Не може да си забравил, че обеща да изнесеш урок днес. За всеки клас е върховна чест да се срещне с теб. Чакат го с месеци.

– Кой клас? – попита той подозрително.

– Надвиолетовите. Само шест са.

– Това не е ли онзи клас с момичето, дето аха-аха ще прелее от деколтето си? Как ѝ беше името? Лана? Ана? – Едно беше жените да преследват Гавин, но това момиче му се хвърляше в краката още от четиринайсетгодишно.

Бялата изглеждаше умърлушена.

– Говорихме с нея няколко пъти.

– Виж какво – каза Гавин. – Отливът започва, трябва да настигна Карис. Ще изнеса урок на този клас следващия път, като се видим. Без извинения и без караници.

– Даваш ли ми дума?

– Давам ти дума.

Бялата се усмихна като сита котка.

– Преподаването ти харесва повече, отколкото си признаваш, нали, Гавин?

– Пфу! – отвърна Гавин. – Довиждане!

И преди тя да е успяла да каже още нещо, се затича към ръба на кулата и скочи.

8.

Кип се взираше в тялото на Иза. След като войниците убиха Овен, тя бе погледнала към него. Търсеше сигурност, закрила. Бе погледнала към него и бе разбрала, че той не може да я спаси.

Някакъв звук и усещането за внезапна липса до него го накараха да откъсне очи от Иза. Сансон тичаше към селото. Той не беше умен, но винаги беше практичен. Никога през живота си не бе правил такава глупост. Кип обаче не можеше да го вини. Защото и никога досега не бяха виждали някой да умира.

Нямаше начин войниците да не забележат Сансон и той също щеше да умре, ако Кип не направеше нещо.

Вече достатъчно бе стоял бездеен, докато приятелите му умираха. Изобщо не се замисли. Просто действа. Втурна се – в обратната посока.

Мразеше да тича. Когато Овен тичаше, бе все едно да гледаш ловджийска хрътка, устремена подир сърна, целият жилави мускули и сила. Когато Иза тичаше, бе все едно да гледаш бягащата сърна, цялата лека грация и изненадваща скорост. Кип тичаше като дойна крава, кандилкаща се към пасището. Но все пак никой не го очакваше.

Успя да стигне до трупа на Овен и вече бе набрал пълна скорост, когато чу вик. Втурна се нагоре по речния бряг, почти без да забави ход. Задвижеше ли се веднъж тежкото му тяло, бе трудно да го спреш.

Но едно повалено дърво, стигащо до пищялите му и скрито във високата трева, свърши тази работа. Кип си фрасна пищяла в него и залитна. Пльосна по лице, пързулна се напред, а после се преметна като риба. От болка пред очите му заплуваха червено-черни петна. За секунда му се стори, че ще повърне, а после главата му се замая. Погледна надолу, като очакваше да види стърчаща от крака му кост. Нищо. Ревльо!

От очите му се лееха сълзи. Дланите му отново кървяха, имаше счупени нокти. Чу как мъжете на моста крещят. Бяха го изгубили за момент, но конниците идваха. Беше само на петдесетина крачки от тях. Тревата бе висока само до колене. Щяха да го забележат всеки момент и тогава щеше да умре. Като Иза.

Надигна се с олюляване, с пламнал от болка пищял, сълзите замъгляваха очите му. Мразеше се. Да реве, защото е паднал! Защото е недодялан! Защото е слаб!

Щом се изправи, конниците извикаха. Кип и по-рано бе виждал конници на крал Гарадул да минават през селото, но никога в пълно бойно снаряжение. Когато минаваха през Ректън, снаряжението им винаги беше прибрано. Селото не бе достатъчно голямо, за да си заслужава дори да се перчат. Двамата, които препускаха в момента към него, бяха от нисшата кавалерия. Едва можеха да си позволят конете, оръжията и броните и служеха само през сухия сезон. Воини аматьори, които се надяваха да се върнат у дома, натоварени с плячка и лъжи, преди да е започнала жътвата. И двамата носеха ризници, подсилени с метални плочки. Те бяха по-леки и по-евтини от плочестата броня, носена от лордовете и Огледалците на крал Гарадул – дълги, с шест тесни реда тънки припокриващи се плочки отпред и по-гъста плетка на ръкавите и гърба. Всеки носеше тоеп, кръгъл шлем с шип на върха и стърчащи отстрани лешоядови пера. Бронирана качулка се спускаше над раменете им, като осигуряваше защита на врата и образуваше втори слой ризница в горната част на гърдите. Нито един от двамата не носеше копие. Вместо това имаха вехеворали, сърповидни саби – приличаха на косери с дълги дръжки. Конниците се бутаха да заемат по-добра позиция и се смееха – явно се състезаваха кой ще го посече.

Тъкмо смехът им вбеси Кип. Едно беше да се предаде и да умре, а съвсем друго да се остави на някакви кикотещи се идиоти да го посекат. Само че нямаше време. Конниците вече се носеха в галоп, тъпчеха нежната яркозелена трева, както щяха да стъпчат и него. Ето че най-после се разделиха и единият прехвърли вехеворала в лявата си ръка, за да съсекат Кип едновременно.

Кип скочи и замахна с намерението да смачка поне една от тези тъпи усмивки, преди да умре. Скокът беше слаб и прекалено подранил. Но докато тялото на Кип се издигаше да посрещне протегнатите оръжия, през него се надигна сияеща зелена маса и той почувства как от тялото му бликна енергия. Стръкове трева излетяха от ръката му едновременно с удара, разкъсвайки кожата. Удебелиха се, станаха колкото копия за глигани и се превърнаха в истински остриета. И когато ги метна през въздуха, отхвърча назад и се стовари на земята. Дръжките на още десетина яркозелени копия тупнаха на земята пред него.

Конниците едва имаха време да дръпнат юздите, преди да налетят на стената от копия. Вехеворалите изхвръкнаха от ръцете им, а конете им бяха набучени и вдигнати от земята поради ъгъла на копията. Животните прекършиха предната редица със силата на сблъсъка, само за да открият зад тях още, на които да се набучат отново. Ездачите пък бяха изхвърлени от седлата към очакващите ги зелени копия. По-лекият се наниза на тях и остана да виси на пет стъпки над земята. По-тежкият ги прекърши и се стовари по гръб до Кип.

Кип зяпаше тъпо, без да проумява какво се е случило. Чу откъм моста вик:

– Притеглящ! Зелен притеглящ!

Погледна ръцете си. Яркозеленото се оттичаше бавно от разкървавените му пръсти – оттенъкът му беше досущ като на тревата и копията. По кокалчетата, китките и под ноктите му имаше порязвания, сякаш нещо бе разкъсало кожата на излизане. Мирис на смола и кедър изпълваше въздуха.

Кип се чувстваше замаян. Някой ругаеше с тих, отчаян глас. Той се обърна.

Беше войникът, който лежеше окървавен на земята до него. Кип нямаше представа как още е жив. Тялото му бе пронизано от четири копия, но те вече чезнеха, огъваха се под собствената си тежест, трепкаха, сякаш на някакво миниатюрно равнище се изпаряваха в нищото. Войникът вдиша и това накара двете копия в гърдите му да се размърдат. Той захленчи и заруга, а копията бавно изчезнаха, като оставиха само зелен тебеширен прах, който се смесваше с кръвта му. Въпреки бронираната качулка над лицето му Кип можеше да види блестящите му от сълзи черни очи.

За няколко секунди Кип бе почувствал… връзка. Зеленото беше единство, растеж, буйност, цялост. Но докато силата се изплъзваше измежду пръстите му и големите копия клюмаха като вехнещи цветя, той отново се почувства сам. Уплашен. По-дребният ездач, който висеше над земята, падна с тупване и дрънчене на ризница. Копията затрепкаха, разпаднаха се и се разнесоха като прах.

Кип чу ридание. Беше по-едрият ездач, който още ругаеше. Мъжът си пое дълбоко дъх и внезапно се разкашля, пръскайки кръв. Претърколи се по корем и още кръв се изля от счупения му тоеп.

Кип се извърна. Погледна към моста. Войниците на краля ги нямаше. Можеше само да предполага, че са решили, че се е появил някакъв обучен притеглящ, за да го спаси. Може би щяха да чакат да се стъмни, преди да го подгонят, или пък си имаха собствен притеглящ в лагера. И в двата случая трябваше да бяга, бързо.

Все още усещайки боцкане в пръстите, с мозък, размътен от скръб и изтощение, той стана и се заклатушка към портокаловата горичка.