Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 45 страниц)

Но когато се подаде от пода, видя, че мъжете и жените сега са облечени в празнични роби в собствения си Цвят – ослепително сапфиреносиньо, изумруденозелено, диамантеножълто, рубиненочервено. Изглеждаха ликуващи.

– Честито, кандидате! – каза наставница Варидос, като дойде да се включи в кръга.

Кип се взираше в нея онемял.

– Четири минути и дванайсет секунди. Трябва да се гордееш със себе си. Сигурна съм, че баща ти ще се гордее.

Говореше на език, който Кип май не разбираше. Да се гордее ли? Той се бе провалил. Беше посрамил и себе си, и баща си. Беше се предал. Яростта и объркването, насъбрани в него, изведнъж нямаше къде да се излеят и това го накара да се почувства глупаво.

– Аз се провалих – каза Кип.

– Всички се провалят! – рече невероятно мускулестият надвиолетов. – Ти се справи чудесно! Четири минути и дванайсет секунди! Аз издържах само минута и шест.

– Не разбирам – промълви Кип.

Приличащата на нимфа жълта се засмя.

– Така е замислено изпитанието. Ние всички сме се провалили.

Те го обградиха, мъжете го тупаха по гърба, жените го докосваха по ръката или рамото и всички го поздравяваха. Беше малко опияняващо толкова красиви хора да те приемат толкова сърдечно. Сега, когато мозъкът му работеше отново, той забеляза, че не са подбрали задължително мъже да представляват старите богове и жени за богините. Дали защото бяха стигнали толкова далеч, че това вече нямаше значение, или пък бе умишлена непочтителност?

– Вярно ли е? – обърна се Кип към наставница Варидос, която бе останала по-назад, за да не би някои от блъскащите се да я събори. – Всички ли се провалят?

Тя се усмихна.

– Почти всички. Целта не е да видим дали можеш да преминеш през изпитанието, а да разберем що за човек си. Освен това страхът разширява очите. Тези цветове, които видя да проблясват покрай теб, бяха истинското изпитание. Те ще ни кажат какво можеш да притегляш. Готов ли си да видиш резултатите си?

– Я чакайте. „Почти всички“ ли? Кой не се е провалил? – попита Кип.

Ликуващите мъже и жени притихнаха.

Старицата каза:

– Единственият човек през моя живот, който не използва въжето, беше…

Гавин. Кип си знаеше, че е така. Разбира се. Баща му бе единственият човек, направил онова, което никой друг не е могъл, което никой друг никога не е правил. Кип наистина го бе провалил.

– Чичо ти – довърши Наставницата.

„«Чичо» ми Гавин или чичо ми Дазен?“

Тя явно забеляза объркването му и добави:

– Чичо ти Дазен Гайл, който едва не унищожи нашия свят. Пример, който е по-добре да не следваш, нали?

Пак говореше на онзи друг език. След всичко, което Кип бе видял Гавин да прави, братът на Гавин бе човекът, издържал изпитанието?

– Четири минути е чудесен резултат, Кип, но служи само за фукня. Готов ли си да видиш цветовете си?

44.

Лив приклекна в реверанс, зарадвана от възможността да прекъсне зрителния контакт с Призмата. Когато се изправи, Гавин Гайл я оглеждаше критично. Явно се бе оказала права: малко жени се отзоваваха на повикването му в работни дрехи и без грим.

– Отдавна не съм виждал добре изпълнен тирейски реверанс – каза Призмата.

След оттеглянето на армиите в Тирея не бяха останали много жени, които да правят реверанси.

– Как мога да ви служа, върховен лукслорд Призма? – попита Лив.

– „Лорд Призма“ е достатъчно.

– Благодаря, лорд Призма.

Той явно я преценяваше, размишляваше. Но за какво размишляваше? Каквото и друго да бе направила онази проклета Аглая Красос, беше накарала Лив да мисли за Призмата като за Гавин Гайл – мъж, и при това хубав. Очите му бяха – съвсем буквално – най-запленяващите очи в целия свят.

„Той е магистър, Лив. Учител. Лорд. Лукслорд. Благородник. Генерал. Два пъти по-възрастен е от теб. Прекалено стар за теб. Не е широкоплещест мускулест мъж, а просто още един магистър. Върви по дяволите, Аглая Красос!“

– Избра ли си кой искаш да ти е магистър по жълтото? – попита той.

„Ето, аз съм ученичка. Отношенията ни са чисто академични. Аз съм дете в сравнение с него. Безнадеждно млада и невежа.“ Тя присви устни.

– Честно казано, бих искала да уча при наставница Тавенца Златоока.

Трудно ѝ беше да повярва, че се е осмелила да го изрече на глас. Тази жена взимаше само по трима ученици на година – а вече имаше трима. Тримата най-добри жълти ученици в Хромария.

Гавин се засмя.

– Онази раздразнителна мечка? Смел избор. Тя е най-добрата и вероятно няма да те мрази толкова, колкото ще си мислиш през първата година. Ще ѝ предадеш моите поздрави, когато ѝ назнача четвърти ученик, но тя без съмнение ще си го изкара на теб. Смятай го за уредено. Как е жилището ти?

Тя се поколеба. Въпросът беше почти личен. Не, той просто се притесняваше – или не, не се притесняваше, проверяваше дали заповедите му са изпълнени. Генералите правеха точно така, нали?

– По-хубаво е от всичко, което съм мислила, че ще имам някога, лорд Призма. А дрехите? По-рано имах три рокли. Сега имам повече от петдесет и най-лошата от тях е по-красива от старата ми празнична рокля за Слънцеднев. – Чакай, може би роклите не бяха най-подходящата тема.

– И все пак реши да дойдеш облечена в това – отбеляза Гавин. Опа! В гласа му не се долавяше неодобрение. По-скоро имаше лек оттенък на веселие. Но лицето му не изразяваше нищо, с което да ѝ покаже дали е подразнен. Трябваше да послуша онази робиня, Марисия. Малко разкрасяване нямаше да я убие. Той хвърли поглед покрай нея и тя се обърна, но в стаята нямаше никой освен тях двамата, нито някакви необичайни украси по стените, само типичните пробни кристали.

– Казахте да дойда при първи удобен случай. – Тя не успя да скрие отбранителната нотка в гласа си. – Помислих, че не бихте искали да чакате. – Така беше по-добре. Настъпателно.

– Мисля, че си идеална за тази работа.

– Лорд Призма?

– Идеална си, защото отказваш да се впечатлиш, Аливиана. Това ми харесва. То…

– Не бих казала, че не съм впечатлена.

Той се ухили.

– Само че ме прекъсна, за да го кажеш.

И по този начин бе доказала правотата му.

Лив реши да си мълчи. Може би не беше добра идея да изпъква сред другите жени, идвали тук – и претърпели неуспех в опитите си да съблазнят Гавин.

– Изглежда, всеки път, когато повикам при себе си жена между тринайсет и шейсет години, тя идва облечена като рутгарска куртизанка – или горяща от желание, или напълно ужасена. Все едно въртя тук горе някакъв бордей.

„Ох, Оролам да ме порази, ами ако съм направила единственото, което ще ме направи привлекателна за него?“

– Вие сте Гавин Гайл – каза Лив, сякаш това обясняваше всичко. И наистина го обясняваше. Ако някоя жена успееше да завърти главата на Призмата, това щеше да промени из основи както собствения ѝ живот, така и този на цялото ѝ семейство. Незабавно и за бъдните поколения, и то към по-добро. Като добавим „мъжествен“ и „красавец“ към „Призма“, което вече означаваше могъщ, уважаван и богат, Лив не се съмняваше, че полите се скъсяват, а деколтетата се задълбочават. Беше цяло чудо, че жените не идваха при Призмата голи. Колко ли плат щеше да носи по себе си Ана, ако Призмата бе повикал нея?

Лив реши, че не иска да мисли за това.

– Да, така е – каза Гавин и се подсмихна сякаш на някаква лична шега. – И имам нужда от твоята помощ, Аливиана.

Лив преглътна. Истината бе, че той можеше да поиска всичко и тя нямаше как да му откаже.

– Лив, моля ви.

– Добре. – Гавин прочисти гърло. Защо го правеше? Неловко ли се чувстваше? „Дали му е неловко, защото започва авантюра с момиче два пъти по-младо от него?“

Гавин пак хвърли поглед над рамото на Лив.

– Преди години… струва ми се, че беше толкова отдавна… Аз имам… „племенник“. Майка му беше тирейка. Искам да станеш негова наставница. Може би ще се чувства по-добре, ако учи от друга тирейка. Знам, че на вас тирейците не ви е лесно тук. Какво ще кажеш?

Лив запелтечи. „Племенник“ ли? Наставница? Кип! Ама разбира се! Оролам, мислите ѝ бяха насочени в съвсем различна посока! Идиотка! Призмата изобщо не мислеше за…

– А-ами, разбира се, лорд Призма. Има ли… защо… – Какви ги приказваше? Вече бе проявила достатъчно нахалство. Задаването на неправилния въпрос за нечие копеле можеше да е добър начин да съсипе всичко. – В кой цвят е надарен той? – Едва в последния миг се сети да каже „той“ вместо „Кип“. Не се предполагаше да знае, че Кип е копеле на Призмата.

„От мен би излязъл ужасен шпионин.“

– Зелен. Може би и син. В момента се извършва посвещаването му.

– В момента ли? – попита Лив. Приемът за годината бе минал отдавна. Лив никога не бе чувала да приемат някого по друго време. – От колко време е тук вашият… той?

– Пристигна вчера.

– И вече го посвещават?! – Бедният Кип.

Гавин отново хвърли поглед зад нея. Този път тя знаеше какво гледа. Из цялата кула, по непонятни за Лив причини, в стените бяха вградени безцветни кристали. През цялата година те просто си стояха и блещукаха, отразявайки мътно околната светлина, но по време на посвещаването в началото на всяка година сияеха ярко. Докато кандидатите минаваха през Месомелачката, през кристалите неизменно пробягваше поредица цветове – същата поредица цветове, която виждаше и кандидатът. Когато той притеглеше, кристалът засияваше в съответния цвят. При Лив това бе първо надвиолетов, а после слаб жълт.

През цялото време, откакто Лив беше тук, Призмата наблюдаваше как се справя копелето му.

Всъщност ако изпитанието продължаваше, откакто Гавин Гайл за първи път бе хвърлил поглед зад гърба ѝ, значи наистина бе дълго. Обикновено отнемаше по-малко от минута.

И двамата се обърнаха да погледнат към кристала.

– Какво ти каза изпитващият, когато те спуснаха в Месомелачката? – попита Гавин.

– Спомена нещо в смисъл, че единственият добър бунтовник бил мъртвият бунтовник и че още дължал кръв на баща ми – рече Лив. Целта, както винаги, беше да се уплаши кандидатът. От страха очите се разширяваха. Страхът го караше да притегля на предела на възможностите си. Освен това помагаше дори на най-надменната млада благородничка или лордче да започнат обучението си с малко смиреност.

– Ами на вас? – попита Лив. Нито един от двамата не се извърна от кристала.

– Нещо за брат ми – рече Гавин. – Оказа се по-вярно, отколкото са предполагали.

– Съжалявам – промълви Лив. Не беше сигурна защо се извинява – дали че е попитала, дали от името на изпитващия, или за реалния житейски кошмар, през който Гавин бе минал по-късно, когато му се бе наложило да убие брат си.

– Никога не съм харесвал тази част с плашенето. Камерата е достатъчно ужасяваща, а мисълта за провал е достатъчно страшна. Не е нужно да карат кандидатите да си мислят, че наистина ще умрат. Това прекършва хората. Прекършва децата.

Лив никога не бе мислила за това по такъв начин. Месомелачката просто съществуваше. Всички минаваха през нея. Тя бе неразделна част от притеглянето, от Хромария. Дори притеглящите да нямаха нищо общо помежду си, Месомелачката ги обединяваше.

– Всички благороднички знаеха какво предстои – каза Лив. – За разлика от нас останалите. Те знаеха, че самото изпитание няма да ги нарани, така че тези неофициални приказки бяха единственото, което ги накара да се страхуват. Защото дори да са били предупредени, е ужасяващо да чуеш как някой от изпитващите, който твърди, че принадлежи към семейството на врага ти, казва, че понякога стават злополуки.

– Не съм мислил за това – рече Гавин. – Всичките ми приятели бяха благородници. Мислех, че всеки знае какво го очаква.

„Разбира се, че ще мислиш така. Това е просто още един начин, по който Хромарият облагодетелства хора като теб.“

Гавин прочисти гърло.

– Лив, синът ми може да е специален, сериозно надарен. Скоро ще разберем, но не бих се изненадал, ако е полихром. Той е тиреец, майка му току-що е умряла и само поради факта, че е мой син, ще се сблъска с неискрени приятели и незаслужени врагове; няма да може да си намери място никъде и въпреки това хората непрестанно ще го държат под око. Ако отгоре на всичко има и сериозна дарба… може да се превърне в чудовище. Няма да е първият в семейството ми, който използва зле голямата си сила. Този дар не е само дар, разбираш ли?

– Какво искате от мен? – попита Лив. Наистина ли щеше да учи сина на Призмата? Вярно, че беше копеле, но все пак. Имаше чувството, че от плещите ѝ е паднала голяма тежест. Призмата си беше просто Призмата – е, може и да не бе съвсем уместно да използва думата „просто“ по отношение на най-могъщия човек на света, – но той беше господар, комуто тя дължеше служба. Нормална служба. Нещо не прекалено трудно, като се имаше предвид как бе променил живота ѝ из основи.

– А може да е и монохром. И вероятно ще е. Малко избързвам с приказките – каза Гавин.

– Ами ако не е? – „Трябва да ми кажете какви са очакванията ви, иначе ще се проваля и ще ми се сърдите заради това. Типичен благородник.“ Лив бе доволна, че е в състояние да се дразни. Възвръщаше си самообладанието.

– Дръж се с него, сякаш е съвсем нормален. Във всички отношения. Знам, че той ще разбере доста бързо как стоят нещата, ако останем тук, но смятам да го отведа възможно най-скоро. Дотогава му осигури нормален живот. Ако те вбесява, крещи му. Первай го с пръчка по кокалчетата, ако не слуша, разбираш ли? Ако пък усвои нещо трудно, престори се, че е добре, но не е нищо необичайно. Искам да знае, че важните хора няма да се впечатлят от това кой е баща му или колко може да притегля.

– И кои са тези хора? – попита саркастично Лив. Не бе имала намерение да го изрича на глас, но Гавин проявяваше абсурден идеализъм. Разбира се, че имаше значение кой е и колко може да притегля. Навярно, когато си роден на върха на планината, можеш да се държиш, сякаш планината няма значение, но тези, които я изкачват, и тези, които са родени в подножието ѝ и никога не биха могли да я изкачат, знаят, че не е така.

– Аз и Оролам – каза Гавин, пренебрегвайки сарказма ѝ. – Ако ние сме единствените, чието одобрение го интересува, ще има шанс.

Лив не знаеше дали това е най-високомерното, или най-прозорливото нещо, което е чувала. Може би и двете. Но ако не друго, то поне ѝ напомни кой и какъв е Гавин. В името на навъсеното чело на Оролам, тя бе говорила саркастично на Призмата – човека, по-близък от всички на света до самия Оролам. И слава на Оролам, че Лив бе отказала на онази ужасна жена. Въпреки че щеше да ѝ струва скъпо. Да шпионира самия Призма? Та това бе направо светотатство. Беше достатъчно зле, че е глупава, недодялана и донякъде хлътнала по него, а колко по-ужасно щеше да е, ако беше и предателка? Тя преглътна.

– Съжалявам, лорд Призма, говорих, без да…

Гавин вдигна ръка и се изправи рязко.

Лив се обърна към кристала, но не видя нищо. Той не се бе променил. Премести очи към Гавин точно навреме, за да види как Призмата пребледня… а после лицето му грейна като слънце, подало се иззад най-черните облаци.

По кожата му пробяга поредица цветове и той протегна ръка към кристала на отсрещната стена. Една пропукваща и блестяща тръба от луксин се протегна от дланта му и залепна за него като пъстроцветна огнена паяжина. От мъжа се изливаше още и още, проникваше дълбоко в кристала.

А после, също толкова рязко, колкото бе започнал, Гавин спря. Миг по-късно кристалът засия в ярко нефритенозелено, а после в по-слабо синьо.

Гавин въздъхна от облекчение.

– Какво беше това? – попита Лив.

– Тайна! – сопна се Гавин. Махна с ръка и Лив почувства полъх на студен вятър и чу как прозорците се спускат тежко в процепите си.

– Ела тук – заповяда Призмата. Тялото му се изпълни с всеки цвят на дъгата и отвъд нея. От ръката му се протегна въже от зелен луксин, увито около верига от син с вложен в него жълт.

– Веднага, момиче! Трябва да стигна там пръв, за да овладея положението, а той ще има нужда от теб.

Замаяна, Лив бързо отиде при Призмата. Дори не разбираше за какво говори той.

– Качи се на гърба ми – каза Гавин.

– Какво?

– На гърба ми, веднага! И се дръж здраво.

Тя скочи на гърба му. Тялото му бе неестествено горещо от подчервеното, което държеше заедно с всички други цветове. Какво правеше той? Тя погледна пак към веригата в ръцете му. После Гавин се обърна към пустотата зад прозореца. Лив изпищя и се вкопчи в него с мъртва хватка.

– Гне холхова илно – изгъгна Призмата.

– Какво? – попита Лив, като охлаби хватката си около врата му.

– Не толкова силно – изръмжа той.

Още докато тя се извиняваше, въжета от луксин се омотаха около тялото ѝ и я привързаха здраво към него. Гавин се затича към прозореца и скочи.

Отначало Лив виждаше само луксина, точещ се като паяжинна нишка от дланта на Гавин в идеален синхрон със скоростта на падането им. Осъзна, че няма представа колко точно трябва да падат, за да стигнат до етажа на Месомелачката, нито пък как Гавин ще разбере кога да ги спре. Впрочем, как смяташе да ги вкара обратно в кулата? Да не се надяваше, че някой е оставил отворен прозорец?

Милостиви Оролам!

Падаха ужасно дълго. Очите на Лив непокорно се откъснаха от луксина горе и погледнаха към земята долу. Тя се приближаваше с невероятна скорост.

А после Лив бе притисната силно към гърба на Гавин, когато той втвърди въжето. Натискът заплашваше да я откъсне от него и да я запрати към двора долу. Люшнаха се назад и тя видя въжето-верига, протегнато към далечния връх на Кулата на Призмата, а самата кула растеше пред очите ѝ, докато летяха към гладката ѝ стена.

Три резки тласъка ги побутнаха назад, но силата изобщо не бе достатъчна, за да ги забави. Лив зърна за миг три топки, които полетяха от протегнатата лява ръка на Гавин към кулата пред тях.

Не видя какво точно направиха те, защото когато Гавин ги изстреля от лявата си ръка, държейки с дясната въжето, пое отката с лявата част на тялото си. Така че докато топките излитаха от дланта му, Гавин и Лив се завъртяха бързо на другата страна.

Стъкло и камък се пръснаха около Лив. Плъзгаше се по някакъв под, внезапно отделена от Призмата. За част от секундата се носеше право и гладко. После подгъвът на роклята ѝ се закачи в нещо. Инерцията и триенето в пода го дръпнаха рязко нагоре и голата ѝ кожа зажули по камъка. Тя се извъртя странично и се претърколи няколко пъти. Когато спря до стената, единственото, за което можеше да си мисли, бе, че не е за вярване, че е още жива.

Във внезапно станалия ветровит коридор имаше неколцина притеглящи, които зяпаха невярващо нея и Призмата. Гавин вече се бе изправил и раздаваше отсечени заповеди.

„Защо ми е студено на задника?“ Лив проследи погледите на маговете надолу. Полата се бе усукала около кръста ѝ, разкривайки прелестите ѝ на целия свят. Тя изписка и я дръпна надолу, а после скочи на крака.

– Ти! Повикай лукслорд Черни. Кажи му, че искам това да бъде поправено. Днес. Тръгвай веднага. Ти! Запиши имената на всички в този коридор и на всички в стаята за изпитания – говореше Призмата. Щом видя, че цялото внимание е насочено към него, Лив размърда неловко бедра. Не го беше забелязала, преди да стане, но задните ѝ бузи бяха студени, защото бельото ѝ също бе дръпнато нагоре. Сега се беше впило силно в цепката. Тя продължи да се върти, опитвайки се да оправи бельото си, без да посяга да го издърпа с ръка.

– Аливиана, какво правиш? – попита Призмата.

Лив се вцепени.

– Няма значение, остани тук. Ще те извикам след минутка. – Гавин отвори вратата на стаята за изпитания и се шмугна вътре. Всички притеглящи в коридора, включително един от най-хубавите млади магистри в целия Хромарий, Паям Навид, се обърнаха да погледнат Лив, явно чудейки се защо е толкова важна – и по този начин разбиха шансовете ѝ да дръпне бързо бельото си надолу. Без да има никаква представа какво ѝ предстои да открие или какво ще очаква Призмата от нея, тя се усмихна нервно на младия магистър.

45.

Старата наставница тъкмо казваше на Кип:

– Готов ли си да видиш цветовете си?

– Аз поне съм готов! – рече Гавин от прага. – Наставнице Варидос, може ли? – В стаята за изпитания не се допускаха роднини на кандидатите от страх, че това може да доведе до измами. Правилото, поне на теория, се отнасяше дори до Призмата. Но си има причина „теория“ и „практика“ да са две различни думи.

– Дори не знаех, че изпитанието ти е започнало. Колко дълго казаха, че си изкарал? – попита Гавин.

– Май четири минути – отвърна Кип.

– Четири и дванайсет секунди – уточни старата наставница.

Гавин се закова на място. Вярно, че му изглеждаше дълго време там горе в стаята му, но бе предположил, че само така му се струва. Четири минути беше изумителен резултат. За самия него преминаването през цялото изпитание бе продължило пет.

Наставница Варидос се приближи до Гавин и прошепна:

– Имаше известна нередност, за която мисля, че трябва да знаете.

Гавин се усмихна на Кип.

– Добре си се справил. Изчакай ме за минутка. – Дръпна се настрани, оставяйки Кип с мъжете и жените, които го разпитваха коя част му се е сторила най-трудна, как е успял да издържи толкова дълго и общо взето се отнасяха с него, сякаш е центърът на света. Това бе доста опияняващо за един млад притеглящ – и трябваше да е така.

Гавин отиде с наставница Варидос до каменната маса на изпитващите. В средата ѝ имаше дупка, покрита с парче черен брокат. Там трябваше да се намира пробният камък. Гавин се опита да си спомни как точно е разположен. Щеше да има само една възможност.

– За каква нередност става дума? – попита. Брокатът спираше всякаква външна светлина, която би могла да повлияе на пробния камък.

Старицата издиша бавно.

– Той захвърли въжето някъде на третата минута и трийсетата секунда. Но преди да успея да я спра, една от жените го постави обратно в ръката му.

– Шегувате ли се? – попита Гавин.

– Пращат за изпитанието по-красивите. На половината едва им стига умът, за да запомнят репликите си, а камо ли някои от по-неизвестните правила, засягащи ситуации, които не са възниквали, откакто се помним. Дори Дазен не захвърли въжето.

– Коя го направи?

– Зелената.

Разбира се, че ще е зелената. Буйна, непредвидима, дразнеща се и от най-малкото ограничение.

– Повикай я!

Зелената изпитваща видя знака на наставницата и се приближи. Всички изпитващи бяха красиви и макар че светлата кожа представляваше пречка на бойното поле, бе предпочитана за тази и някои други церемонии. Зрителният ефект от мъж или жена, чиято кожа е зелена, синя или червена, се притъпяваше при по-тъмен цвят на кожата. Дори парийците избираха свои съотечественици от крайбрежието, от низините или със смесена кръв, за да ги представят в тази церемония. В случая жената бе рутгарка и прекалено светлокожа дори за тях. Движеше се с леката грация на танцьорка. Тънката зелена роба, която бе наметнала за церемонията, за да бъдат всички изпитващи облечени в своя цвят, когато кандидатът се покаже от дупката – което можеше да стане само десет или петнайсет секунди след началото на изпитанието, – в нейния случай бе с дълбоко деколте, разкриващо големите ѝ гърди. Тя се приближи с енергична крачка, отметнала косата си назад, с изправен гръб, и спря от другата страна на масата.

Голотата или полуголотата в някои церемонии бе забулена в религиозен и културен символизъм, който почти я лишаваше от еротика. Почти, защото колкото и възвишено да е съзнанието ти, не можеш да пренебрегнеш напълно факта, че гледаш някой, който е гол и невероятно привлекателен. Но празненствата след това, особено при посвещаването, винаги бяха сива област. На тях всички бяха красиви, полуоблечени, с пресния спомен за голотата на всички останали, настроението бе приповдигнато, виното се лееше обилно и хладната официалност внезапно изчезваше.

Тази зелена отлично съзнаваше какво прави. Гавин бе по-висок от нея, така че едвам се сдържаше да не надзърне в почти разтворената ѝ роба. Вместо това се взря в сърцевидното ѝ лице и лешниковите ѝ очи, в които имаше едва забележимо зелено хало. Изглеждаше му позната.

– Ела тук – каза той и посочи между себе си и наставница Варидос. Жената заобиколи каменната маса и дойде на посоченото място, но застана по-близо от необходимото.

– Коя си ти? – попита я Гавин със спокоен глас.

– Казвам се Тизис – отвърна тя и усмивката ѝ разкри дълбоки трапчинки.

– Тизис чия?

– О – рече жената, сякаш в главата ѝ нямаше никаква мисъл. – Тизис Маларгос.

– Какво стана, Тизис? – попита той, като се престори, че не е познал името. Баща ѝ и чичо ѝ бяха негови приятели – когато беше Дазен. Бяха изчезнали след войната. Най-вероятно убити от разбойници или поробени от пирати. Тя притежаваше характерната за семейството външност. Нищо чудно, че го мразеше. Беше видяла, че има шанс Кип да премине изпитанието, затова го бе саботирала. Смело. Глупаво и вбесяващо, но смело.

– Кандидатът се опита да мами – рече тя. – Захвърли въжето. Сложих го обратно в ръката му.

– Не бива да докосваш кандидата по никакъв начин по време на изпитанието. В това правило има ли нещо неясно?

– Не съм го докоснала… Извинете, върховен лукслорд Призма, но аз сложих въжето в ръката му, без да докосвам кожата. Опитах се да запазя изпитанието чисто.

– Маларгос – каза Гавин. – Рутгарка си, нали?

– Да, лорд Призма.

Гавин я изгледа безизразно.

– Когато вашият собствен Блажен сатрап Радос прекосил Великата река, за да се бие с Кървавите горяни, които го превъзхождали два пъти, помниш ли какво направил?

– Изгорил моста Розанос зад армията си – каза тя.

– Това измама ли е било?

– Аз… не разбирам – измънка тя.

– Той е изгорил моста, за да знаят хората му, че не могат да побегнат. Не им е оставил изход. Те са знаели, до последния човек, че трябва да победят или да умрат. Оттам идва изразът „да изгориш мостовете зад себе си“.

– Но аз го видях да посяга за въжето – възрази тя плахо. Преглътна, изведнъж загубила кураж да противоречи на Призмата в лицето му.

– И ти му го даде.

– Разбира се.

– Значи би построила нов мост зад Блажения сатрап Радос?

– Разбира се, че не, това би било…

– И щеше да го обречеш на гибел. Колко издържа ти, преди да дръпнеш въжето? – попита Гавин.

Тя се изчерви и извърна поглед.

– Седемнайсет секунди. – Загърна робата по-плътно около себе си и най-сетне се прикри.

– А погуби шанса на един младеж да премине изпитанието.

– Можем да го повторим… – започна тя.

– Знаеш, че не можем. След като кандидатът вече знае, че не е истинско, Месомелачката не действа. Всеки ще каже, че е получил специално отношение, защото е мой племенник…

– Не исках да…

– И ти го знаеш! – довърши Гавин, като едва се сдържаше да не повиши глас.

– Няма значение какво си искала – изсъска наставница Варидос.

Докато тя говореше, Гавин отдели малко надвиолетово от светлината на факлите. Само мъничко. Прелестта на надвиолетовото бе в неговата невидимост. Макар в стаята да имаше няколко души, които можеха да видят надвиолетовия луксин, ако присвият очи, Гавин се обзалагаше, че никой от тях не присвива очи в момента. А дори и някой да го правеше, това, което се канеше да направи той, бе толкова дребно и бързо, че дори да гледаха, можеше да го пропуснат. Магическа ловкост на ръцете. Надвиолетовото се събра в пръстите му.

– Ти наруши правилата, Тизис – рече наставницата. – Оплеска задълженията си и може би погуби бъдещето на един младеж.

– Но никой не преминава изпитанието! – възрази жената. Беше станало повод за гордост само да издържиш дълго. Конспирации, тъмни и тесни местенца, височини, паяци, змии и плъхове – Месомелачката атакуваше повечето често срещани страхове. Обикновено, обзет от вярата, че един провал би означавал загуба на всичко, и с очи, разширени от страха, кандидатът притегляше каквито цветове може, преди да дръпне въжето. Разбира се, изпитанието не бе съвършено, но не разполагаха с по-добро.

– Махай ми се от очите – каза Гавин.

Тя си тръгна сумтейки, бясна, и мина между него и наставницата, точно както го бе планирал. Той измъкна от джоба си един камък, като държеше късата пръчка зад китката си, повдигна броката от дупката, изстреля невидимо надвиолетово от върховете на пръстите си и го използва, за да грабне пробния камък от жлебовете му. Дръпна луксина обратно към китката си и закрепи камъка към предмишницата си с надвиолетови връзки, а с последните остатъци надвиолетово в пръста си пусна фалшивия пробен камък в дупката.

Отне му по-малко от секунда и при това почти не се приведе напред.

– Е, нека видим резултатите – каза той, като продължи движението си, за да отметне скъпия брокат от дупката.

Пред очите на наставница Варидос Гавин остави броката настрани, приведе се, бръкна в отвора, хвана пробния камък и го извади. Камъкът представляваше костена пръчка – или от морски демон, изхвърлен на брега, или от слон от вътрешността на Рутгар, – с обсидиан в двата си края. Самата кост беше ценна, но истинското чудо бе обсидианът. Никой не знаеше откъде се събира, копае или изработва съществуващият на света обсидиан. Той бе по-рядък от диамантите и рубините, затова след всеки тест обсидиановите върхове на пробния камък се сваляха, за да бъдат използвани пак.

Суеверните хора го наричаха „адски камък“. Повечето притеглящи просто се радваха, че е рядък, защото това бе единственият камък, който можеше да извлече луксина директно от един маг. Гавин бе чувал, че древните крале и сатрапи – а в по-митичните истории и убийците от Разбитото око – правели цели кинжали и дори мечове от обсидиан. Но обсидианът проявяваше магическите си способности само при две много специални условия. Първо, трябваше да е в почти пълен мрак, тоест пълна липса на светлина във видимия спектър – по някаква причина надвиолетовото и подчервеното не му пречеха. Второ, нуждаеше се от кръвта на притеглящия, при това от отворена рана. Трябваше да има пряк физически контакт между обсидиана и луксина, за да бъде извлечен луксинът от притеглящия. Когато този контакт се осъществеше обаче, тягата бе силна. Порежи рамото на един притеглящ с обсидиан, докато той държи в ръка луксин, и остави камъка притиснат към раната – и след може би десет секунди луксина няма да го има. Учените предполагаха, че е така, защото телата на притеглящите са изпълнени с луксин по всяко време, така че контактът е пряк дори луксинът да се намира в другия край на тялото.

Тъй като скоростта, с която обсидианът изсмукваше цветовете от притеглящите, бе различна за различните видове луксин, те образуваха хубави линии, докато изтичаха от тялото и се вливаха в костената пръчка. Ако някой цвят се образуваше и задържеше и линията бе достатъчно дебела, се смяташе, че кандидатът е достоен да бъде обучен в този цвят. Разбира се, ако цветовете бяха два, кандидатът се смяташе за бихром, а повече от два го правеха полихром.