Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 45 страниц)

Железни беше капитан. Командир. Командирът. Командирът! Олеле!

– В Черната гвардия има само една рота, нали? – попита Кип.

Подобно на всички изражения на Железни, това също се мярна набързо и изчезна: бялото на очите му около тъмните ириси за миг се видя цялото, а после той го прикри с тънка насмешка.

– Не е толкова зле, предвид очевидния намек.

– Значи ти си единственият командир на най-елитното подразделение в Хромария. Това сигурно те прави нещо като генерал?

– Нещо подобно.

– Аха – рече Кип. – Значи вероятно би трябвало да съм още по-уплашен от теб, отколкото съм, а?

Железни се засмя.

– Не, мисля, че това го докарваш идеално. – И се ухили.

– Защо даваше наряд на онази скала?

– Тя е нещо повече от скала.

Казано по този начин, звучеше смислено. Черната гвардия трябваше да охранява най-важните хора в Хромария, а един таен тунел за бягство беше от нещата, които трябва да проверяваш лично.

– И все пак – каза Кип.

Стигнаха до значително по-широк път и Железни – командир Железни – сви по него на запад, срещу почти цялото движение. Въздъхна.

– Това не е задължение, което някой иска, затова понякога го използват като наказание. Да речем просто, че наскоро съм дал на Бялата причина за недоволство.

– Или пък – каза тихичко Кип – това е прикритие, за да можеш да идеш да провериш поддръжката на тунела.

– Само дето тунелът си е тунел. Не прави нещата по-сложни, отколкото са, малки Гайл.

„Какво?“

– Ах, да бе. – Железни би могъл да дойде по тунела от Хромария и да се увери, че е в изправност. Не беше нужно да плава до острова заради това. „Ама и аз съм един гений.“ Смутен, Кип побърза да зададе нов въпрос и зададе този, който знаеше, че не бива. – И какво направи, за да я ядосаш? Бялата де.

Железни не отговори, а сви към малка къщурка с окислен меден купол. Отключи вратата и даде знак на Кип да влезе.

– В кухнята има хляб, сирене и маслини. Тоалетната е вляво. Леглото е направо по коридора. Няма да излизаш, докато не дойда да те взема утре сутринта.

– Но ние се борихме с онези огромни вълни, вместо да изчакаме, и… и мислех, че ще отидем право в Хромария.

– Аз ще отида право в Хромария.

– А аз да седя тук цял ден?

– Като видиш какво трябва да правиш утре, ще се радваш на тази почивка. – Железни понечи да тръгне.

– Но какво… какво ще правиш ти?

– Ще си върна благоразположението на Бялата.

Кип се намръщи. Вратата се затвори и се чу щракване. Беше заключен.

– Чудесно – каза той на затворената врата. – Ами ще взема да почакам тогава. И без това нямам какво да правя.

Хапна маслини и сирене и след десет минути вече спеше.

33.

Карис се събуди под навес, направен от клони и мъжки плащ. Беше или здрач, или развиделяване. По росата на земята предположи, че е второто. Провери състоянието си с ефикасността на войник, като размърдваше внимателно всеки крайник и пръст и се опитваше да прецени способността си за движение – свързано с насилие или не. Всичките ѝ пръсти работеха нормално, но цялата ѝ лява страна беше натъртена. Всичко я болеше: пищялът я болеше, коляното я болеше, имаше ожулвания от чакъл по бедрото, усещаше гърдата си все едно някой я е помислил за торба с трици и я е млатил цял час, а рамото ѝ – ах, Оролам, рамото ѝ. Все пак можеше да диша, без да я боли много – надяваше се това да означава, че няма счупени ребра, – и още можеше да движи ръката си, макар че едва не губеше съзнание, като го правеше.

Дясната ѝ страна също не се бе отървала без контузии. Имаше дълги ожулвания от чакъл по дясната ръка и корема, вероятно същите и на гърба, а вратът я болеше от Оролам знае какво. Беше си ударила лошо всички пръсти на десния крак – това също не помнеше да го е правила, – а лявото ѝ око бе подуто, не толкова, че да ѝ пречи да вижда, но достатъчно, за да я разкраси хубавичко. Освен това имаше драскотина на челото, няколко привлекателни цицини на главата и… какво е това, по дяволите, порязване точно на върха на носа?

Не, не порязване. Пъпка. Не може да… Пъпка? Сега? Оролам я мразеше.

Всичките ѝ порязвания и драскотини бяха намазани с някакъв мехлем, който миришеше на горски плодове и борови иглички. Някой прочисти гърло и каза:

– Има още мехлем от дясната ти страна. Аз се погрижих за по-… видимите рани.

Карис разбра това в смисъл, че Корван не я е съблякъл гола, и изпъшка:

– Благодаря… Какво стана там?

– Освен очевидното ли? – попита Корван с безизразен глас.

– В църквата, в подземието. Никога не съм виждала червен луксин, който да не изгаря напълно. Ако го притеглиш неправилно, би трябвало да се изпари, а не да образува кора. И какво беше онова нещо, в което се намираше ти? – Карис се надигна, седна и трепна. Глезенът също я болеше. Ох, кога го беше изкълчила? Пренебрегна болката и се опита да си припомни всичко, което знаеше за Корван Данавис. Той беше бунтовник, разбира се, и бе взел страната на Дазен, но бе потомък на един от знатните рутгарски родове. В продължение на почти сто години Рутгар и Кървавата гора бяха живеели в мир, като най-близки съюзници. Благородни рутгарски фамилии бяха сключвали бракове с изтъкнатите родове на Кървавите горяни и притежаваха земи и от двете страни на Великата река. Някои даже бяха започнали да ги смятат за една държава и обединяваха Злачните равнини и Кървавата гора под общото название Зелената гора. Грехът на Вициан обаче бе сложил край на това и едно поколение преди Войната на Лъжепризмата те вече бяха известни като Кървавите равнини. Ако от Войната на Лъжепризмата бе произтекло нещо хубаво, то бе, че даде на Гавин властта най-сетне да сложи край на непрекъснатите дрязги между Рутгар и Кървавата гора.

Корван беше рожба на този конфликт. Роден в семейство на воини, с някакъв безбожен брой братя (осем? десет?), той бе, ако Карис не се лъжеше, последният останал жив. Тя почти не го помнеше отпреди Войната на Лъжепризмата. Тогава Корван беше просто още един рутгарец от старата кръв, останал внезапно без пукната пара, само с хубавите оръжия, които носеше, и фините дрехи на гърба си. Освен това беше монохром, така че шансовете му да си възстанови богатството в някоя друга страна бяха нищожни. Щом започна войната, той веднага се присъедини към Дазен, подобно на много обеднели млади благородници, които можеха само да спечелят от всичко това.

По онова време Карис беше на петнайсет и изобщо не помнеше Корван лично. Предполагаше, че това не е особено изненадващо, като се има предвид вниманието, което ѝ оказваха братята Гайл. През по-голямата част от войната той беше просто съветник, но към края ѝ Дазен го бе произвел в генерал. Карис бе чувала командир Железни да изразява мнение, че именно затова Гавин е спечелил войната – не защото Корван Данавис беше некадърник, а точно обратното. Железни казваше, че ако Корван Данавис е бил генерал през цялата война, армиите на Гавин изобщо нямало да стигнат до битката при Разцепената скала. Казваше също, че ако генерал Данавис не се бе предал безусловно след Разцепената скала, в половината от Седемте сатрапии можело още да се водят партизански боеве. Достойнството, с което Данавис бе приел поражението, бе убедило хората му да се разотидат по домовете.

Карис топна пръсти в купичката с мехлем и се втренчи в Корван. Той я погледна неразбиращо. Тя започна да надига дългата си риза, с мехлема върху пръстите си, и той схвана, прокашля се и се извърна. Карис внимателно намаза драскотините по гърдите си.

При толкова история, свързана с него, Карис очакваше Корван Данавис да е някакъв белобрад старец. Но този мъж бе някъде на четирийсет и беше обръснат, с изключение на наболите през последните един-два дена косъмчета. Кожата му бе по-светла, отколкото на повечето тирейци, макар и по-тъмна от тази на бледите Кървави горяни, а и май имаше лунички по бузите. Очите му бяха сини – нищо потресаващо, като се имаше предвид абсурдното количество червено, което можеше да притегля. Луксиновото хало изпълваше ирисите му само наполовина – по-малко дори от тези на Карис, въпреки че бе сигурно дванайсет или петнайсет години по-голям от нея. Черната му коса май също имаше червеникав оттенък и бе по-скоро вълниста, отколкото къдрава. Едно време генералът се славеше с червените си мустаци, които бе държал подрязани, с изключение на краищата, които висяха до под брадичката му и на тях имаше вързани червени и златни мъниста. Може би това беше друг Корван Данавис или пък някакъв мъж, взел името му с надеждата да се облагодетелства от репутацията на генерала.

– Те ни връхлетяха, преди да разберем какво става – рече Корван. – Бях посъветвал селото да прати едно-две момчета за набора на войската, но дори аз не очаквах такова отмъщение. Крал Гарадул дойде не за да ни даде урок, а за да даде урок на останалата част от Тирея. Досега само веднъж съм попадал на човек като него.

Карис предположи, че говори за генерал Делмарта, Касапина от Ру, и след малко попита:

– Видя ли пирамидата?

Корван Данавис застина. После устата му трепна и зъбите се оголиха в свирепа гримаса. Но това продължи само един кратък миг. Когато се обърна към Карис, той отново бе спокоен, овладян. В очите му нямаше и помен от пресен червен луксин, което говореше за изумителен самоконтрол за маг на неговата възраст.

– Събрах колкото можах от селяните и се оттеглихме в църквата. – Дали се бе надявал, че мъжете на крал Гарадул ще проявят уважение към святото място? – Това е най-трудно запалимата сграда в селото – поясни Корван в отговор на незададения ѝ въпрос. – Сражавахме се и загубихме. Семействата Делария и Суорин не успяха да отворят вратата към подземието, а аз бях прекалено зает да се бия. Може би изобщо не трябваше да го правя. Мисля, че хроматургията само привлече още войници. Надвиха ни. Аз се оттеглих долу.

– Сам ли?

Той изглеждаше изненадан от въпроса. След миг каза:

– Всички други бяха мъртви.

Освен младото семейство на няма и десет крачки от стълбите. Дали Корван наистина се беше сражавал, или пък веднага се бе оттеглил долу и бе заключил вратата след себе си, обричайки селяните на огнена смърт? Войниците бяха отнесли своите мъртви, а огънят бе заличил повечето следи от битката в църквата, така че Карис не можеше да знае със сигурност.

– Сега е моментът да ми обясниш как си използвал най-горливия луксин, за да се спасиш от пожар – каза тя.

– Знаеш ли защо раздухваш пламъка, когато палиш лагерен огън? – попита Корван. Не изчака Карис да му отговори. – Защото огънят трябва да диша. Аз съм монохром, лейди Белодъб. Ние сме принудени да сме по-изобретателни от почти полихроми като теб.

– Просто ми кажи какво си направил – рече Карис. Откъде знаеше, че е почти полихром? Тя още се опитваше да реши дали е възможно това наистина да е генерал Данавис. В тази затънтена дупка? И от семейство на Кървави горяни? Очите и луничките говореха за горянско наследство, но тази кожа? Разбира се, той бе израснал в благороднически род, и то такъв, който отглеждаше синовете си за воини. Идеалната комбинация за боен маг беше черна кожа и сини очи. Дори карамелената кожа бе много по-добра от бледия тен на Кървавите горяни, защото даваше на воина допълнителна частица от секундата, преди противникът му да разбере какъв цвят притегля. Така че беше възможно. Благородните фамилии без съмнение избираха брачните партньори на дъщерите и синовете си и по по-маловажни причини. Страхът, че децата ти няма да приличат на местни жители в собствената си страна, можеше да отиде доста назад в списъка от родителски тревоги, когато на карта е заложено самото оцеляване.

– Когато слязох долу – продължи Корван, – знаех, че ще ме последват, затова покрих всяка повърхност в стаята с червен луксин. Запечатах я напълно, а себе си също покрих с луксин. Когато войниците влязоха, затворих вратата зад тях и подпалих всичко. Огънят изразходва всичкия въздух, а после угасна. Войниците бяха мъртви.

Аха, ето защо червеният луксин бе образувал кора, вместо да изгори напълно. Липса на въздух.

– Ами тръбите? – Карис беше счупила някакви тръби при падането си.

– Те водеха навън. За да мога да дишам.

– А защо не излезе, след като уби войниците?

Той се втренчи в нея.

– Защото ако не бях изчакал, докато и последното въгленче угасне, щеше да е все едно каня цялата стая да се взриви. Както може би си забелязала – нали донесе горящи въглени и тя направи точно това.

Аха.

– Защо крал Гарадул събира армия? – попита Карис. – Защо сега?

– За да се докаже, предполагам. Нов крал е, иска всички да разберат, че е корав. Нужно ли е причините да са по-сложни? Раск Гарадул винаги е бил откачено копеленце.

– Ако ти наистина си Корван Данавис, току-що ме излъга – рече Карис. Един генерал с репутацията на Корван досега би обмислил възможните стратегии, които Раск може да развива. А един генерал с успехите на Корван вече би открил поне десетина.

Корван млъкна и на Карис дори ѝ се стори, че изглежда доволен.

– Значи малката Карис Белодъб е пораснала – каза той. – Влязла е в Черната гвардия и сега е шпионка на Хромария.

– За какво говориш? – попита Карис. Имаше чувството, че са я ударили в корема.

– Единственият въпрос е: кой иска да те убие, Карис? Не само че се набиваш на очи в Тирея повече и от мен, с фината си коса и светлата си кожа, но точно ти, от всички? Пратили са теб? Тук?

– А защо да не съм тук? Дойдох да изследвам червените в южната пустиня…

– Моля те, Карис. Не обиждай интелигентността и на двама ни. Най-малкото, аз съм враг на твоя враг. Ти си дошла за информация. Ще ти я дам, но не и ако ме лъжеш. Ако тръгнеш неподготвена срещу тези хора, ще умреш.

Карис осъзна, че той можеше да я убие в църквата. Или да я остави на огъня. Корван се радваше на висока репутация, дори сред враговете си, и тя трябваше да разбере какво знае. Вдигна ръце в знак, че се предава. Трепна от болката. Ох, тази лява ръка я побъркваше.

– Защо не мога да съм тук? – попита след малко.

– Имаш ли някаква представа какво се случи с всички мъже и жени, които се биха на страната на Дазен?

– Прибрали са се по домовете си.

– За загубилите винаги е трудно да се приберат по домовете си. Армиите на Дазен бяха разнородна шайка. Имаше доста лоши хора и някои добри, с които са постъпили несправедливо.

– Като теб – вметна язвително Карис.

– Не става въпрос за мен. Това, което искам да кажа, е, че много от нас не можеха да се приберат у дома. Някои отидоха в Зелени пристан; аборнейците приеха няколко малки общности, а илитийците твърдяха, че са готови да вземат всекиго, но единственото, което някой получи от тях, бе срязано ухо.

Карис потрепери. По този начин илитийците бележеха робите. Нажежаваха ножиците до червено и срязваха лявото ухо на роба почти наполовина. Обгорената плът пречеше на зарастването, така че много лесно можеше да се познае кой е роб.

– Някои от нас извадиха повече късмет – продължи Корван. – Армиите ни бяха вилнели из тази страна няколко месеца и хората нямаха причина да обичат нито едните, нито другите. Бяхме опустошили цели села. В оцелелите бяха останали само малки деца, старци и по няколко жени. На повечето места ругаеха войниците, а където бившите войници се опитваха да се задържат насила, бащата на Раск, сатрап Персес Гарадул, ги изтребваше. Но някои от местните осъзнаха, че ако искат селата им да се възстановят, имат нужда от мъже. Алкалдесата на Ректън беше сред тях. Тя избра двеста войници и ни позволи да останем, и направи добър избор. Няколко близки села направиха същото. Други мъже, разбира се, станаха разбойници и дори Персес Гарадул не успя да ги излови всичките.

– А ти защо остана? – попита Карис. – Като генерал си носил по-голяма вина за случилото се с тази страна от повечето бойци.

– Жена ми беше тирейка. Оженихме се няколко години преди войната. Тя беше в Гаристън, когато… когато градът изгоря. Един от слугите ѝ оцелял и спасил дъщеря ни, и ми я донесе. Така че бях с момиченце на една годинка и алкалдесата ме съжали. Искам да ти кажа, че хората тук помнят войната малко по-иначе, отколкото хората на Гавин.

Това не бе чак толкова изненадващо, като се имаше предвид, че всичко е било на техен гръб.

– Те я помнят като битка за една жена – добави невъзмутимо Корван.

– Това… това е абсурдно! – изломоти Карис. „Милостиви Оролам!“

– Ти си голяма любимка на тукашните художници. Не че имаме много талантливи, но светлокожата екзотична красавица с огнена коса вдъхновява и добрите, и лошите. И макар че повечето хора не биха повярвали, че си същата жена – обикновено те изобразяват в сватбена рокля, понякога разкъсана, – не се съмнявам, че Раск притежава картини от талантливи художници, които са те виждали със собствените си очи.

– Не стана така – каза Карис.

– Но е хубава история.

– Хубава история ли?

– Хубава трагедия. Хубава в смисъл интересна. Не щастлива. – Корван прочисти гърло. – Не мога да повярвам, че не знаеш за това.

– Сега на Ясписите почти няма тирейци. И никой не говори с мен за онези дни.

Корван сякаш аха-аха да каже нещо, но задържа езика си зад зъбите. Накрая рече:

– Така че въпросът е: кой би пратил точно теб при новия ни крал Гарадул, знаейки, че той със сигурност ще те познае, и какво се е надявал да постигне, като те натика в ръцете му?

„Бялата. Бялата ме е предала? Защо?“

34.

Гавин вече бе изкарал дълга сутрин. Събуди се мъчително рано, за да стигне до брега преди разсъмване, и веднага щом можеше да притегля първите слънчеви лъчи, сътвори плъзгун. После отиде с него до Оръдейния остров и предприе неприятно клаустрофобично пътуване през тайния тунел, което го остави мръсен, потен, уморен и жадуващ за сън. Но нямаше друг избор освен да продължи – не и след това, което му бе казал цветният бяс.

Тунелът се съединяваше с Хромария в едно неизползвано мазе три етажа под земята. В дъното му имаше простичък гардероб, а в неговото дъно – скрита врата. Гавин откачи фенер от една кука, завъртя кремъка му и със задоволство видя как се запали. Пусна луксина, който държеше, в две локвички на пода и той се разпадна бързо – нямаше нужда да плаши всеки, на когото налети. После се вмъкна в гардероба.

Скритата врата се затвори гладко зад него. Той отвори вратата на гардероба. Тя се открехна само на половин педя, преди да опре в нещо. Светлината на фенера, минаваща през тясната пролука, не бе достатъчна, за да види какъв е проблемът. Той протегна ръка в тъмното. Пръстите му срещнаха полирано дърво, гладко и право, а после още едно, точно върху него. Столове.

Е, това им беше проблемът на супертайните врати, скрити в неизползвани мазета, нали? Понякога хората виждаха неизползвано мазе и решаваха, че могат да го използват, за да складират разни неща.

Гавин въздъхна, остави фенера и опря рамо във вратата. Натисна, силно, по-силно. Вратата се отвори още с около педя, когато купчината от столове се отмести, после заседна здраво. Той погледна към фенера, притегли зелена пръчка и залепи на върха ѝ топче червен луксин. Запали червеното с подчервено и мушна тесния факел през пролуката, високо вдигнат. После промуши и главата си.

Цялата стая беше претъпкана с мебели, сякаш цели аудитории и столови са били изпразнени и всичко е било струпано тук. Мили Оролам! Гавин изруга под нос. Единственото свободно пространство беше на нивото на пода. Трябваше да пълзи между крака на столове и маси, за да излезе оттук.

Но нямаше избор. Ако не искаше да запали огън, да притегли в големи количества и да изпепели всичко в стаята, така че да може просто да излезе – което не бе особено дискретно, – щеше да е принуден да обърше пода с тялото си. Страхотно. Остави луксиновия факел да се разпадне и запълзя.

След десетина минути се изправи. Дори не се опита да изтупа дрехите си. Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше се окалял целият поради многото прах, мръсотията по пода, потта си и още прах, който бе съборил върху себе си от столовете и масите. Цяла минута стоя до вратата и се ослушва, но не чу нищо.

Излезе тихо в коридора и затвори вратата. Угаси фенера с духване: коридорите бяха ярко осветени. Дори на три етажа под морското равнище от черешовите искрици (червените ученици между втората и четвъртата година) се очакваше да държат лампите заредени с червен луксин. Складът мъдро бе разположен почти в края на един от дългите коридори. В дъното му, само на няколко крачки, имаше асансьор. Гавин бързо се пъхна в него.

Асансьорите трябваше да обслужват целия Хромарий, включително робите и мъждивците, най-новите ученици. Затова бяха изцяло механични. Когато някой пристъпеше вътре, една скала му показваше каква противотежест е нужна. Ако някой притеглящ решеше да използва по-малка, щеше да му се наложи да се издърпва с ръце по въжето, макар и така да издигаше само част от тежестта си. Ако използваше по-голяма, можеше да му е трудно да спре на нужния етаж. Един централен асансьор поемаше всички по-тежки товари и можеше да пренася цели класове, докато тези странични асансьори се грижеха за по-малките товари. Освен това във всяка асансьорна шахта имаше множество жлебове и въжета, за да не се налага на посланиците да чакат, докато десетки мъждивци стигнат до класните си стаи.

Гавин грабна предпоследното въже. Секретността означаваше, че не може да използва последното, макар че ако някой го видеше и познаеше, щеше да се зачуди защо не се вози на асансьора, запазен за хората от неговия ранг, така че май не бе съвсем ясно кое е по-дискретно. Той притегли спирачката, постави ръчката на два пъти собственото си тегло и ритна механизма за освобождаване.

И почти литна нагоре.

Дори дълбоко под земята асансьорите бяха ярко осветени: над всяка шахта бяха монтирани полирани аташийски огледала, които пращаха слънчевата светлина надолу. Нагласяването на огледалата на всеки няколко минути беше още една забавна работа за мъждивците, а всяка вечер те трябваше да изтеглят с манивела всички противотежести обратно на местата им. Гавин помнеше как той самият бе правил това. Не беше от най-приятните му спомени.

Разбира се, асансьорът не стигаше чак до покоите му ма върха на Хромария. Това би било твърде удобно – или, както предпочитаха да казват черногвардейците, рисковано. Нямаше причина да предоставят на наемните убийци пряк път до Призмата или друга важна личност. Вместо това, след като профуча с бясна скорост до половината от височината на Хромария, покрай ученици, магистри, слуги и роби, които така и не успяваха да видят кой бърза толкова много, Гавин натисна спирачката.

Спря на върха на шахтата и излезе пред караулното на охраната за този етаж. Четиримата мъже, не черногвардейци, вдигнаха гузно поглед от заровете. Явно не бяха обърнали внимание на свистящото въже, преди да стане прекалено късно. Ченетата им увиснаха, щом го видяха: самия Гавин Гайл, потен, мръсен – и тук!

– Знаете ли какво? – каза Гавин, докато затъкваше спирачката в колана си. – Ако вие си траете, и аз ще си трая. – Втренчи се многозначително в заровете и монетите на масата. Пазенето на асансьора на толкова висок етаж сигурно бе отегчително, но лукслорд Черни нямаше да е доволен да научи, че войниците му играят на пост.

Четири глави кимнаха като една. Гавин пристъпи в следващия асансьор, който се намираше точно до този, от който бе излязъл, и зае обичайната си поза. Този път избра по-човешка скорост.

На следващия етаж, където спря, асансьорът се охраняваше от двама черногвардейци и те не играеха на зарове. Всъщност даже май изобщо не мигаха. И двамата държаха копия, коленете им бяха леко присвити и на очите им имаше очила.

Когато бяха на пост, черногвардейците бяха на пост.

Двамата козируваха и удариха копията в раменете си, след което се извъртяха плавно на една страна. Гавин мина между тях и влезе в покоите си. Прати малко надвиолетово, за да свали всички щори и да пусне светлина. Дръпна шнура за викане на прислугата и отиде до ваната. Днешният ден щеше да включва много дипломация, но което бе по-важно, щеше да включва брат му, а нямаше начин да се появи пред Дазен мръсен и раздърпан. Това можеше да се изтълкува като слабост. Той отвори кранчето, изпробва водата и я загря с подчервено.

Тъкмо бе започнал да се съблича, когато вратата се отвори и влезе робинята му Марисия.

Марисия бе пленена през войната между Рутгар и Кървавите горяни. Като повечето от нейния народ, имаше червена коса, лунички и очи с цвета на нефрит. Карис също имаше горянска кръв. Гавин никога не бе смятал за съвпадение, че робинята му е младо красиво момиче от Кървавата гора. Бялата без съмнение се бе надявала да притъпи част от апетитите му, създавали толкова неприятности преди войната. Момичето дори бе девствено, когато дойде да му служи преди десет години, което означаваше, че рутгарецът, който я е пленил, се е блазнил повече от златото, отколкото от плътта.

Марисия му помогна да си свали мръсните дрехи и ги събра на купчина, за да ги отнесе за пране. Гавин влезе в банята, а тя каза:

– Имам съобщения за вас. Готов ли сте да ги чуете?

Гавин протегна ръка към нея в знак да изчака и се отпусна с въздишка в топлата вода. Съобщения, искания – на човек направо не му оставаше и минута за мислене.

– Свикай събрание на целия Спектър – каза той. – Кога мислиш, че е най-ранният удобен час?

Марисия вече бе разхлабила връзките на роклята си и сега я свали презглава заедно с долната риза. Сгъна ги и ги остави до ваната. Ако имаше някое умение, което да не е усвоила през десетте си години с Гавин, то бе да се преструва, че останалата част от света изчезва при възможността да прави любов с него. Беше готова да къпе Гавин, да се люби с него, ако той поиска, но нямаше да позволи косата ѝ да се намокри, а след това щеше да вземе идеално сгънатата си рокля, да я надене за миг и да се отправи към следващата си задача. Марисия имаше много прекрасни качества, но способността да се отдаде изцяло на момента не беше сред тях.

– Лукслордове Сини и Жълти днес са на Големи Яспис – каза тя, докато взимаше сапуна. – На Жълти са му дошли на гости роднини, затова се крие в една от кръчмите. Черни работи върху счетоводната си книга и ругае всички на левга околовръст, а Червени вероятно е в кухните. Доколкото ми е известно, другите са на обичайните си места на Малки Яспис.

За толкова хубава жена като нея – и как само Бялата очевидно я бе избрала заради приликата ѝ с Карис, – най-изненадващото у Марисия бе колко е компетентна. Знаеше всичко и тези знания винаги ѝ бяха подръка. Гавин бе положил големи усилия да си спечели безусловната ѝ вярност, тъй като разбираше, че няма начин да запази в тайна от личната си робиня съществуването на затворника – не и завинаги, – а и отлично съзнаваше, че Бялата я е пратила да го шпионира.

Възможностите му бяха прости: да позволи на куп робини да се изредят през покоите му, като бързо се отървава от всяка с надеждата, че няма да имат достатъчно време да разкрият тайната му, или пък да спечели изцяло верността на една. Карис не харесваше Марисия, но я пренебрегваше. Щеше да е десетократно по-зле, ако Гавин си взимаше нова робиня всеки месец – а и това без съмнение би означавало, че с времето ще даде възможност на шпиони на всички благороднически фамилии да претършуват покоите му и да докладват най-интимни подробности за него на всички сатрапии.

Освен това имаше нужда от някой, който да хвърля хляб в шахтата, когато него го няма.

И все пак Бялата бе проявила безупречен вкус при избора на Марисия. Макар че след десет години той познаваше тялото ѝ не по-зле от своето, все още се наслаждаваше да види стройните ѝ извивки. Тя се плъзна във ваната зад него и почна да търка гърба и раменете му.

– Значи след вечеря. Кажи на Бялата, че бих искал да я видя след час.

– Да, лорд Призма. Желаете ли още нещо, преди да ви предам съобщенията?

– Давай.

– Баща ви иска да говори с вас.

Гавин скръцна със зъби.

– Ще трябва да почака. – Вдигна ръка и Марисия го затърка подмишницата.

– А Бялата иска да ви напомни, че сте обещали да изнесете урок на онази група надвиолетови, като се върнете.

– Ох, мамка му! – Как изобщо бе разбрала, че се е върнал?

– Желаете ли да ви измия косата, лорд Призма?

Гавин най-много от всичко желаеше да се наслади на Марисия, а после да кисне в гореща вана до вечерта, но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да говори с Бялата, преди да се срещне с целия Спектър и определено преди да говори с баща си.

– Няма време – каза той. Опита се да потисне надигащата се паника и да пренебрегне свиването на сърцето си при мисълта за това, което трябваше да направи.

Тя насапуниса гърдите му. Топлото ѝ хлъзгаво тяло опираше в гърба му. Беше меко, успокояващо. Почти стигаше, за да го отпусне. Тя целуна онова място на тила му, което винаги го караше да потрепери, и прокара пръсти надолу по насапунисаните му гърди, по корема, още по-ниско. Целуна го по тила още веднъж, поколеба се. В тази пауза се съдържаше въпрос.

Той изстена жално.

– Не, за това също няма време. – Колко добре го познаваше Марисия? Често, когато нямаше време за срещи и други задължения, все пак имаше време за това.

Често ли? Почти винаги.

Тя го стисна под водата, поколеба се още миг, сякаш искаше да каже: „Устните ти казват не, но нещо друго казва: да, моля!“ После го целуна бързо по тила за последен път и започна да го изплаква.

– Много ми липсвахте, лорд Призма – каза тихичко. Свърши и излезе от ваната. – Ще ви приготвя дрехите. – Избърса се набързо, уви кърпа около кръста си и отиде до един гардероб да му избере дрехи.

Той я гледаше с наслада, но после се отърси.

„Ако продължавам така, няма да мога да си завържа панталоните.“

След като му приготви дрехите, Марисия се върна в банята, но той я отпрати с махване на ръка. Днес можеше да се избърше и сам.

Щом се облече, Гавин отвори малкия гардероб, вдигна внимателно купчините нагънати чаршафи от полиците и ги отнесе до друг гардероб, където грижливо подреди всичко. После махна самите полици и ги пъхна в една ниша в другия край на стаята. Резултатът бе празно пространство в долната част на гардероба. Процесът бе бавен, но целта беше никой никога да не разкрие тайната му. Ако някой влезеше, докато него го няма, стаята трябваше да изглежда празна. Ако я претърсеха, не биваше да открият нищо необичайно. Това си струваше изгубеното време и неудобствата.

Гавин притегли синьо-зелена дъска за краката си – бе широка колкото плещите му и с дупка в средата. После пъхна в колана си един магически факел, хвана дъската с една ръка, наведе се и влезе в гардероба. Затвори вратата след себе си. Подът под нозете му изщрака. За да запази тайната, той го бе проектирал така, че да не се отваря, ако вратата не е затворена. Прегърбен, Гавин откри куката и я издърпа нагоре, промуши я през дупката в дъската и я уви около колана си. Пусна дъската и пъхна стъпала в процепите ѝ. Измисленият от него механизъм наподобяваше асансьорите в кулата, но бе опростен, защото нямаше кой да го поддържа и нямаше място за противотежести. Общо взето се състоеше от въжета в мрака и макара на върха.