Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 45 страниц)

Сега предстоеше ужасяващата част. Гавин отвори пода по-широко… и полетя като камък в мрака.

Макарата засвистя, но пронизителните ѝ протести заглъхнаха след броени мигове. Нямаше никакво съпротивление. Падаше все по-бързо и по-бързо. Извади синия магически факел и го счупи в крака си. Шахтата, която бе изсякъл сам в сърцето на Хромария, бе широка само крачка и половина. Не се виждаше нищо освен гладък камък и въжето, едната част от което фучеше нагоре, а другата се носеше надолу заедно с него.

Той посегна към спирачката на колана си, но движението му наклони прикрепената към нозете му дъска и единият ѝ край докосна стената. От триенето краят подскочи нагоре и запрати Гавин в камъка от другата страна. Спирачката излетя от пръстите му… и падна на дъската. Той посегна да я хване. Не улучи. Придърпа колене нагоре, докато гърбът му се плъзгаше по гладката стена, и я сграбчи.

Изправи се бавно, хвана куката, закачи дъската към спирачката и долепи спирачката към свистящите въжета. Стисна я с пълното съзнание, че ако не спре бързо, може да се забие в дъното на шахтата с невероятна скорост, но пък ако спре прекалено бързо, може да счупи я дъската, я краката си.

Мина покрай пет широки бели линии, нарисувани на стените на шахтата. Това бе предупреждение, че почти е стигнал дъното. Миг по-късно мина покрай четири широки бели линии. Все още се движеше прекалено бързо. Три. Две.

Е, не беше толкова зле. Едно.

Удари се в земята с изненадваща сила. Естествената му реакция бе да опита да се претърколи, за да смекчи удара – което не се получи, тъй като въжето бе изпънато. Той пльосна по гръб и се търкулна върху магическия факел, който моментално прогори ризата му.

Гавин изпъшка и скочи на крака. За щастие ризата му не се подпали. Той огледа яркочервеното изгаряне по ребрата си. Болезнено, но не особено сериозно. Откачи се от асансьора.

Стаята в дъното на шахтата беше само четири на четири крачки.

В синята светлина на магическия факел Гавин се приближи до едната синя стена. При докосването му тя стана прозрачна, но зад нея нямаше нищо. Не още. Бавно, съвсем бавно, отсрещната стая се надигна от мястото, където лежеше, и се завъртя в нужната позиция.

Това беше най-великото дело на Гавин. Беше го построил за един трескав месец, като бе вложил в него всичките си знания. Но всеки път, когато повикваше синята стая, сърцето му спираше да бие. Днес също. Бавната скорост, с която стаята се надигаше и завърташе, бе нужна, за да не разбере мъжът вътре, че тя се движи.

От друга страна, това даваше на Гавин пет минути, в които не можеше да прави нищо освен да чака. Днес тя щеше да е празна. Мили Оролам! Сърцето на Гавин се сви. Трудно му беше да диша. Стаята бе прекалено малка. Нямаше въздух. Дишай, Гавин, дишай. Изпиши на лицето си равнодушие, хубаво го изпиши.

Най-сетне през прозрачната стена се разкри гладкият овал на вътрешността на тъмницата. Срещу Гавин стоеше мъж, който много приличаше на него, макар да бе по-слаб, не толкова мускулест, по-мръсен и с по-дълга коса.

– Здравей, братко – каза Гавин.

35.

– Ето така – каза Железни – трябва човек да види за първи път Хромария. Призори и по време на прилив. – Беше дошъл преди развиделяване, за да събуди Кип, който стана със смущаващото чувство, че не знае дали е сутрин, или нощ. Все пак се ориентира бавно, докато командирът го пришпорваше да бърза по не толкова претъпканите улици, и най-сетне излязоха на билото на хълма. – Наричат го Стъклената лилия – продължи Железни. – Доста по-меко име, отколкото заслужава, но пък, от друга страна, стоманата не е прозрачна, нали?

И наистина, от билото Хромария на пръв поглед приличаше донякъде на цвете. Шест кули, наредени в шестоъгълник около една централна. Тъй като Малки Яспис се издигаше постепенно от юг на север, кулите, намиращи се по-далеч от Кип, изглеждаха по-високи, макар че разстоянието от върха до основата на всяка беше едно и също. Освен това всяка кула бе съвсем прозрачна от южната си страна. Образът на странното цвете се допълваше от моста, ако това можеше да се нарече мост.

Той прехвърляше океана между Големи и Малки Яспис и беше зелен като стебло на цвете. Устремяваше се право към ослепителните кули и наклонените навън стени. И не само че беше зелен, но и нищо не го крепеше. Лежеше върху повърхността на водата. Не плаваше върху нея, защото не се движеше заедно с вълните, а морето беше накъдрено от едната му страна и почти съвсем спокойно от другата.

– Защо зелен? – попита Кип, като се опитваше да размърда мозъка си. Зеленият луксин не беше ли гъвкав?

– Всъщност е син, подсилен с жълт. Само изглежда зелен – обясни Железни и тръгна към моста. Кип забърза да го настигне. Трудно му беше едновременно да зяпа и да върви, но цялата му умора се бе изпарила.

– Жълт ли? – попита той. – И как точно действа това? Приз… ъъъ, чичо ми не ми е казвал нищо за жълтия.

Железни го изгледа строго. Не отговори дори когато момчето млъкна и закрачи тихо до него.

Накрая му хвърли един поглед.

– Да ти приличам на магистър?

– Просто реших, че не си кой знае какъв боец без сините си очила – рече Кип. „Млъквай, тъпако! Недей да…“ – Така че защо не ти намерим някаква работа.

Командирът на Черната гвардия извъртя рязко глава към него. Кип преглътна. „Заслужаваш си счупената глава, която ще получиш ей сега, Кип. Сам си го просиш.“

А после по устните на мъжа плъзна усмивка и той избухна в смях.

– Когато Оролам е раздавал мозък, хората най-отпред на опашката е трябвало да се наредят най-отзад за здрав разум, нали?

– Какво? – попита Кип. – А, да.

Зачака търпеливо, като си мислеше, че тази шега ще му спечели отговор на въпроса за жълтия луксин, но Железни мълчеше. Гадната му усмивчица подсказваше, че знае, че Кип чака отговор, и мълчи нарочно.

След минути обаче стигнаха до Стеблото на лилията и Кип съвсем забрави за въпроса си. Мостът бе напълно покрит, макар и с толкова тънък син луксин, че изглеждаше прозрачен почти като стъкло. Но пътеката под краката им буквално сияеше. Кип стрелна с поглед Железни.

– Колкото и да ме гледаш, пак няма да стана магистър – рече едрият мъж.

– Ами екскурзовод?

– Тц.

– Тогава любезен домакин?

– Не.

„А тъпанар?“ Кип вече бе отворил уста да го каже, когато забеляза колко мускулести са ръцете на Железни. Затвори уста и се намръщи.

– Искаше да кажеш нещо ли? – попита Железни.

– Името ти – каза Кип. – Това често ли се среща сред парийците?

– Железни ли? Доколкото знам, аз съм единственият. Цялото е Железен юмрук.

– Не те питах за… – А, той го дразнеше.

Железни се подсмихна.

– Имаш предвид да вземеш име, което те описва? Много често. Някои използват стария език, но хората по крайбрежието – откъдето съм и аз – използват думи, разбираеми за чужденците. Само че и илитийците правят същото. В по-малка степен го прави целият Хромарий. Ето например Гавин Гайл почти никога не го наричат император Гайл или Призма Гайл. Той е просто Призмата. Орея Пулор е просто Бялата. Много хора смятат, че истинската загадка са безсмислените имена.

– Безсмислените имена ли? Имаш предвид като Кип?

Железни повдигна вежда. Сви рамене.

„Много ти благодаря.“

Тълпата, отиваща към Малки Яспис за през деня, сякаш дори не забелязваше чудото под краката си. Мостът беше около двайсет крачки широк и триста дълъг, от бряг до бряг. Повърхността бе леко грапава, но това почти не влияеше на прозрачността му, ако се изключи малкото мръсотия. Кип можеше да види водата точно под нозете си, на няма и стъпка разстояние – надигаше се с всяка вълна и хлътваше след нея. Вървяха от онази страна на моста, където морето беше бурно – явно тук, за разлика от дома, движението ставаше отдясно, така че вълните се разбиваха в луксина току до Кип. След като същите тези вълни го бяха дърпали и блъскали, той се чувстваше доста нервен. Но никой друг сякаш не ги забелязваше.

После, като стигнаха някъде до средата, Кип видя да се задава чудовищна вълна. Миг преди да връхлети се извиси поне до половината от височината на моста. Кип се напрегна и си пое дълбоко въздух.

Дори не усети, че е стиснал очи, докато не чу тихото кискане на Железни. Отвори ги точно докато последната вода се стичаше по външната страна на тунела, без да причини никаква вреда. Мостът не бе изскърцал, не бе потреперил, дори не бе забелязал мощта на залялата го вълна.

Няколко минувачи се хилеха. Явно това бе шега, която не остаряваше.

– Затова ли… – Кип се запъна, сетил се да използва правилните думи. – Затова ли чичо ми искаше да мина оттук?

– Това е една от причините, сигурен съм. Всеки път, когато трябва да се оправяме с непокорен сатрап, дребен владетел или Пиратски главатар, ги превеждаме оттук при прилив. Просто като напомняне с кого си имат работа.

„Напомняне ли?“

Следващата вълна също се разби в моста и скоро дори браздите между вълните бяха по-високо от дъното му. Невероятно. Кип не бе израснал по крайбрежието, но дори той знаеше, че е необичайно приливът да е толкова мощен, висок и бърз. Това го накара да се зачуди дали и тук няма някаква магия. И през всичкото време мостът дори не бе потреперил! Да бе, просто напомняне.

Мостът се извиваше нагоре, преди да опре в брега, и Кип най-после имаше възможност да огледа Хромария.

Първите две кули, падащи се отдясно и отляво, когато човек излизаше на Малки Яспис, бяха по-близо една до друга от задните две – или за да подсилят стената до огромната порта, където атаката бе най-вероятна, или…

О, причината за всичко бе светлината.

Веднага щом Кип осъзна това, всичко започна да му се струва съвсем логично. Всичко в Хромария бе проектирано така, че да е максимално изложено на слънце. Строежът върху склон означаваше, че повече слънце може да достигне до долните етажи на северните кули и двора. Първите две кули от шестоъгълника бяха по-сближени, за да не хвърлят сянка върху задните. „Стъклените“ северни стени на кулите означаваха, че стаите със северно изложение ще получават толкова слънце, колкото могат да използват, докато южните стаи бяха с плътни стени, за да осигурят усамотение и комфорт. Кип си помисли, че хората, изпитващи панически страх от височини, може и да не се чувстват добре в стаите на Хромария – всички кули освен централната бяха наклонени навън, което допринасяше за ефекта на разтворена лилия. Това също не бе случайно: въпреки наклона всички подове бяха равни. Може би Хромарият се нуждаеше от повече място, отколкото имаше на острова, и единственият начин да го създаде беше да изнесе кулите извън него. Или пък го бяха направили просто защото можеха.

Дали за здравина, или за удобство, между кулите имаше мрежа от полупрозрачни пътеки. Една обикаляше централната кула по средата, свързана с нея в две точки, а оттам се протягаше до всички останали кули. Кип виждаше, че тези закрити пътеки са пълни с хора, които сноват между кулите. Без съмнение беше много по-бързо, ако имаш работа високо във всяка кула, да можеш да минеш напряко, вместо да слезеш по стълбите чак до долу, да прекосиш централния двор и после да се изкатериш пак догоре. Но зрителният ефект си оставаше, особено със свободното пространство около централната кула, от което тя стърчеше като цвете.

– Всеки цвят си има собствена кула – каза Железни.

– Нали каза, че не си екскурзовод – каза Кип, преди да успее да се спре. Премигна. Ако не ненавиждаше толкова болката, щеше да си прехапе езика.

Железни само го изгледа.

– Извинявай – каза Кип. – Наистина, извинявай.

Железни продължаваше да го гледа безизразно.

– Значи са подредени… – почна Кип смутено, търсеше начин да отклони втренчения поглед на Железни. Посочи кулата вляво от портата, към която се приближаваха, после описа кръг по посока на слънцето. – Подчервена, червена, оранжева, жълта, зелена и синя. – Синята беше последната, точно вдясно от портата.

– Позна – каза сухо Железни.

– А надвиолетовите защо са надупени на оградата? – Попита Кип.

– Моля?

– А бе, сещаш се – рече Кип. „Какво толкова казах?“

Дясната вежда на Железни се повдигна.

– Като за пердах. Все едно ще ги нашибат.

– Този израз не означава точно каквото си мислиш – каза Железни.

Кип понечи да попита какво означава в такъв случай, но си личеше, че командирът няма да му каже.

– Никога няма достатъчно надвиолетови, че да напълнят цяла кула, а и те притеглят по-добре, ако са по-нависоко – каза Железни. – Качеството на светлината там е по-подходящо за работата им, пък и освен това работят предимно за Бялата. Затова живеят в Кулата на Призмата, близо до върха.

Приближиха се до голямата порта заедно със стотици други хора, които идваха тук по свои си работи. Крилата на портата бяха покрити с ковано злато, но бяха отворени, така че Кип зърна само бегло фигурите и сцените, изобразени върху тях. Стените обаче сами по себе си бяха чудо. Очевидно се състояха главно от син луксин, но самият луксин можеше да е по-светъл или по-тъмен и явно се налагаше да се смеси с жълт. За здравина ли? Сигурно, като се имаше предвид, че целият мост бе изграден от тази смес. Но всяка от стените на шестоъгълника бе различна. Бяха покрити от край до край със сини, жълти и зелени шарки и това дори не включваше кулите. Макар че северната страна на всяка кула бе толкова прозрачна, колкото е възможно, за да пропуска максимално количество слънчева светлина, останалото бе изградено така, че да изтъква самоличността на собствениците, и дори необучените можеха да познаят коя сграда на кого принадлежи. А явно имаше и елемент на фукане.

Всяка повърхност на синята кула бе изсечена като гигантски сапфир, така че от какъвто и ъгъл да я погледнеш, светлината блестеше от хиляди фасетки. Подчервената кула пък, над основата си от преплетени синьо, жълто и зелено, сякаш гореше. Илюзорни пламъци, високи по десет-двайсет стъпки, лижеха луксина, а понякога мятаха рой искри и се издигаха още по-нависоко. Останалата част от кулата трептеше като въздух над огън.

Докато влизаха в централния двор, Кип се спъна. Погледна в краката си. В земята имаше изсечени дълбоки жлебове, които описваха голяма дъга между крилата на портата. Но крилата не се затваряха с плъзгане, а на панти като нормалните врати, Кип погледна объркано Железни.

– Стъклено цвете – каза мъжът.

– Ъ?

– Какво правят цветята?

„Изглеждат красиви?“

– Ъ?

Железни изглеждаше доволен, че го е озадачил.

– По отношение на слънцето.

– Отварят се?

– А как би действало това при група сгради?

Кип помисли малко и се предаде.

– Или не би – допълни Железни.

– Аха. Значи…

– Опитай пак.

– А бе ти никога ли не даваш прями отговори? – попита Кип.

– Само на висшестоящите. – Което, осъзна Кип, беше прям отговор. Сбърчи нос, прекалено уплашен от Железни, за да изтъкне това, но трепването в ъгъла на устата на мъжа показа, че той знае. – Цветята следват слънцето от сутрин до вечер – каза Железни, може би вместо извинение.

Докато двамата с Железни вървяха към централната сграда, Кип пак погледна жлебовете. Преди да стигне до портата, пътят се разшири – стана толкова широк, че по-голямата част от него опираше в стената, образувайки голям полумесец.

– Искаш да кажеш, че цялото това нещо се върти? – Това бе единственият смислен отговор, осъзна Кип. Щом сградите бяха прозрачни от северната страна, щяха да се възползват напълно от светлината само по пладне, но ако цялата структура се въртеше, щяха да получават максимум светлина от зори до здрач. Но… цялата? Невъзможно!

– Стигнахме – каза Железни.

Бяха пред гигантска сребриста порта. Беше толкова проста, колкото всичко друго бе натруфено.

От двете ѝ страни стояха двама стражи в пълна огледална броня, въоръжени с мечове и дълги почти колкото самите тях мускети.

– Командир Железни – поздравиха стражите.

– Стигнахме – повтори Железни и бутна Кип навътре. – Сега ще се запознаеш с Месомелачката.

36.

Срещите с Дазен винаги бяха упражнение по заблуда.

Сърцето на Гавин се беше свило. Трябваше да убие брат си още преди години. Колко просто би било. И все още можеше да бъде. Достатъчно бе да престане да пуска хляб в шахтата. И проблемът му щеше да изчезне. Мислеше си за това всяка сутрин, след всяка безсънна нощ. Но това беше брат му. Не го бе убил в разгара на битката, как би могъл да го убие хладнокръвно сега?

Седем години, седем цели.

Вече три пъти бе слагал в списъка „Кажи всичко на Карис.“ Не само, че я обича. А и за това. Че Дазен не е мъртъв, че е тук. Че толкова много неща са построени върху лъжи. Тя заслужаваше да знае. Но не биваше. Защото ако знаеше, това можеше да ги помири и да ги направи щастливи заедно… или да докара нова война, която да погълне Седемте сатрапии.

– Здравей, братко – каза Гавин. Усещаше хладния въздух върху кожата си, с неизбежния мирис на смола и камък. Стегна се в очакване на отговора. В края на краищата брат му също беше Гайл. И за разлика от него, нямаше за какво друго да мисли освен какво ще му каже следващия път, когато дойде да го види. Както и, разбира се, да замисля бягство. След шестнайсет години повечето хора биха се предали, но не и един Гайл. Това бе тяхното наследство: абсолютната, нелогична вяра в превъзходството им над другите. „Благодаря ти, татко.“

– Какво искаш? – попита Дазен с дрезгав от рядката употреба глас.

– Знаеше ли, че по време на войната съм заченал копеле? Аз самият го разбрах преди месец. За мен беше не по-малка изненада, отколкото за всички други, но по време на война става какво ли не, нали? Карис, разбира се, беше бясна. Не искаше да дели леглото с мен три седмици, но, как да ти кажа… сдобряването с нея винаги е било толкова хубаво, че почти ми се иска да се караме. – Погледна нагоре и наляво и се усмихна за миг, сякаш на някакъв личен спомен.

Беше важно да наслояваш лъжите, когато си имаш работа с един Гайл. В общуването с брат си през годините Гавин си бе изградил алтернативен живот. Двамата с Карис бяха женени, но нямаха деца – болка, която го човъркаше постоянно и бе повод за конфликт с Андрос Гайл, който искаше от него да зареже Карис и да си намери жена, способна да му даде наследници. Издаваше тези подробности бавно, неохотно, като караше брат си да полага усилия, за да ги разкрие. А после, всеки път, можеше да пусне още информация, за да види дали брат му изглежда объркан от лъжите, или ги презира.

На лицето на Дазен бе изписана гадна усмивка.

– Е, коя беше? Знаеш ли дори името ѝ? Тя разполага ли с доказателство?

Подстрекаваше го с надеждата Гавин да му издаде нещо срещу нищо. И би го заподозрял, ако той го направеше. Но Гавин каза:

– Лицето му е достатъчно доказателство. Одрал е кожата на Севастиан.

Дазен пребледня.

– Не вкарвай Севастиан в лъжите си, чудовище! Не смей!

– Осиновихме момчето. Казва се Кип. Добро дете. Умно. Талантливо. Малко недодялано, но с възрастта ще му мине.

– Не ти вярвам. – На Дазен като че ли му призля. Може и да не вярваше, но беше на косъм. – Коя е майката?

Гавин сви рамене, като че ли това нямаше значение.

– Лина.

– Лъжеш! – изръмжа Дазен и удари с длан по синия луксин, който ги делеше. – Карис никога не би приела копелето на онази курва! – Това бе истинска ярост, след шестнайсет години киснене в спокойната синя светлина, нещо дълбоко, пламенно и прекалено внезапно, за да е фалшиво.

Което подсказваше на Гавин три неща. Но някои цели се постигат по-лесно чрез заблуда.

– Тя имаше кутия от палисандър – рече той, – горе-долу толкова дълга. Знаеш ли какво съдържаше?

Изражението на Дазен му подсказа, че е сбъркал. Затворникът дръпна глава назад, зашеметен, после върху лицето му се смениха объркване, надежда и накрая смях. Това бе неподправена радост. Дазен продължи да се смее, клатеше глава, удължаваше смеха, къпеше се в него. Подпря се на синия луксин между тях, но този път естествено, уверено.

– Ето какво ме измъчва повече от всичко друго – каза той. – Повече от твоята измяна. Повече от твоите убийства. Повече от жестокостта ти да ме затвориш вместо просто да ме убиеш. Повече от това, че ми открадна Карис. Повече от всичко останало, взето заедно. Как така никой не е забелязал?

– Няма да минаваме пак през това, мъртвецо – рече Гавин. – Като не искаш да разменяме информация, хубаво. Аз ще си вървя.

– Ето каква размяна ти предлагам. Изречи го на глас и ще ти кажа всичко за кинжала.

„Кинжал ли?“ Дазен умишлено беше пропуснал тази подробност. Мамка му! Сърцето му се сви, гърлото му се стегна. Стана му трудно да диша – и още по-трудно да запази лицето си безизразно.

Тук нямаше никой. Никой не би могъл да го подслуша, ако го каже на глас. А и тази информация не беше нова. Ако можеше да получи нова информация срещу стара, това не бе загуба. Но се чувстваше все едно губи.

Гавин навлажни устни.

– Аз съм Дазен Гайл и откраднах живота ти.

– Как го направи, Дазен? Как така никой не забеляза?

„Взех дрехите ти и излязох от пламъците при Разцепената скала. Лицето ми беше подуто от двубоя ни. Вече си бях направил белег като твоя и си бях подстригал косата като твоята. Просто започнах да давам заповеди и твоите хора станаха мои.“

– Просто се държах като егоистичен задник и всички предположиха, че аз съм ти – каза той с престорено равнодушие.

Затворникът се засмя.

– Е, това е някакво начало. Чувството е хубаво, нали? Казват, че изповедта била полезна за душата.

Дазен – Гавин! – се озъби.

– Сега… кажи за кинжала.

– Това е моето отмъщение, братчето ми – рече затворникът. – Това е сладката песен на победата. Това е жилото в нощта. Сухотата в костите ти. Безсънието и ужасите. Това е твоята гибел и моята свобода, Дазен. Това е краят на всичките ти лъжи.

– А аз явно съм чул едва началото на твоите – рече с насмешка Гавин. Брат му лъжеше. Трябваше да лъже. Просто се опитваше да го разтревожи. Беше окован, но не и глупав. Затворен, но не и беззъб.

Истинският Гавин се засмя.

– Не, виждаш ли, най-хубавото в случая е, че не се налага да лъжа. Какво ще правиш, малки братко? Не ти стиска да ме умориш от глад. Не, просто ще гледаш как краят ти идва. Смъртта ще изтегли меча си, а ти ще стоиш и няма да правиш нищо. Това винаги е бил твоят начин. – Той пак се засмя. – Нямам какво повече да ти кажа. Върви си.

Дазен трепереше. Всяка изречена от брат му дума докосваше дълбоко заровени спомени. Как веднъж по-големият брат на Карис, Родин, се беше зарекъл, че ще го пребие, а Дазен просто стоеше и чакаше, без наистина да вярва, че Родин ще го направи, докато не стана прекалено късно. Ужасните сънища, които имаше като дете и за които по-големият Гавин му се присмиваше. Дори как го пренебрегваха, което Дазен винаги бе мразил. Да го прокълне Оролам дано, Гавин открай време познаваше пролуките в бронята му. Дазен поклати глава.

Не, сега той беше Гавин. Маската трябваше да е пълна, дори и в собствените му мисли. Непрекъснато. Дазен беше един друг живот. „Дазен“ беше окаяникът от другата страна на луксина. Дазен беше слабият копелдак, който се опитваше да ядоса Гавин толкова, че да го убие. Да, точно така. Затворникът беше изпълнен с ужас, слаб. Беше една празна черупка. Опитваше се да предизвика Гавин да го убие, защото не можеше да събере кураж за самоубийство. Това бе всичко.

Човекът, който Гавин бе някога, щеше да убие затворника и да сложи край на тази история. По време на войната Дазен бе станал безмилостен. Обичаше трясъка на оръжията, плискащата кръв. Обичаше властта си над другите хора. Дазен би смазал онези, които въстанат срещу него. Но сега, като Гавин, не искаше да се връща към онова състояние. Не искаше да достави на брат си това удоволствие.

– Е – каза Гавин. – Както винаги, ми беше много приятно, но става късно… – разбира се, едва бе настъпило пладне, но той обичаше да кара истинския Гавин да се чуди колко точно дезориентиран е тук долу, – … а и Карис тази вечер е нетърпелива. Изтръгна от мен обещание, че няма да я карам да чака. – „Това е, задето си я мамил и остави аз да се оправям с бъркотията, копеле такова!“ – Така че приятна вечер, „Дазен“.

– Лъжите ти вече се разпадат, Дазен – каза затворникът. – Не преставаш да се чудиш кой ли вече знае и какво ли кроят против теб. Сладки сънища.

– Има и по-лоши неща, отколкото да се събудиш от кошмар и да се озовеш в обятията на жената, която обичаш. Например да се събудиш в килия. Сладки сънища и на теб, братко. – Гавин докосна стъклото и то потъмня. Килията отново започна бавното си въртене, за да потъне в земята.

Гавин се подпря на студената стена и се опита да успокои препускащото си сърце. Идването му тук не беше напразно: бе научил някои неща от брат си. Първо, той наистина бе мамил Карис. Кип беше копеле на Гавин. Второ, Гавин бе познавал майката на Кип – и тя не беше проститутка. Ако беше, той щеше да каже: „Карис никога не би приела копелето на една курва.“

Вместо това бе казал „Карис никога не би приела копелето на онази курва“, което означаваше, че използва думата като обида, а не като определение. Трето – освен ако не беше много, много по-умен, отколкото смяташе Гавин, което бе възможно, – истинският Гавин все още не получаваше информация отвън.

Ето защо Гавин бе изложил всички тези лъжи в минало време: откриването на Кип, месец без да дели леглото си с Карис, вече взети решения за отглеждането на момчето. Ако някой му предаваше новини, затворникът щеше да е объркан от времевото несъответствие – което наглед не служеше на никаква цел, така че той не би очаквал да е лъжа. Разбира се, Гавин не очакваше брат му да изрази на глас объркването си, но се надяваше да го забележи в очите му. Объркване нямаше.

Значи Дазен не получаваше информация отвън, което означаваше, че не заговорничи с този Цветен принц, който и да бе той. Значи Цветния принц просто разпространяваше своя версия за Войната на Призмите, за да всява разкол. Целият свят смяташе, че Гавин е спечелил, и на Цветния принц не му харесваше как са се извъртели нещата, затова се преструваше, че е в съюз със загубилия брат – за когото нямаше представа, че е още жив. Значи този Цветен принц беше лъжец, а не фанатик, който знае истината.

Което означаваше, че има само едно място, където би могъл да се намира: Тирея. Или Цветния принц бе самият крал Гарадул, или двамата бяха свързани.

„Благодаря ти, братко. Много ми помогна. А едно време беше по-добър в лъжите от мен.“

Но след като килията най-сетне легна на мястото си, той провери и препровери цялата си хроматургия. Нямаше нищо нередно. И все пак, докато се издигаше по шахтата, изплувайки от вечната нощ, трепереше. Беше в капан не по-малко от Гавин.

„Бих могъл просто да спра да го храня. Дори не се налага да правя нещо. Мога просто да замина някъде и да кажа на Марисия да не пуска оцветен хляб в шахтата, докато ме няма. Той просто ще… умре.“

Спомни си как, като бяха деца, Дазен се бе покатерил на лимоновото дръвче, за да докаже, че може да прави всичко, което може да прави и по-големият му брат – и бе паднал. Помислиха, че си е счупил глезена. Гавин го бе носил по целия път до дома. За възрастен човек това бе дреболия, но усилието докара Гавин до сълзи. Той обаче отказа да се предаде. Малкият му брат не бе забравил това.

А сега малкият брат се канеше да убие хладнокръвно този човек, без дори да има куража да се изправи лице в лице с него?

„Стига. Целият свят знае, че брат ти е мъртъв. Ти си всичко, което познават. Освен това не бива да се разсейваш. Трябва да кажеш на Спектъра, че си започнал война. А после да ги убедиш да я водят по твоему.

Имам шанс. Докато Бялата е в добро настроение.

Освен ако…

О, Гавин Гайл, понякога играеш много сложна игра, нали?“

Ухили се на себе си. Седем години, седем цели. Една невъзможна награда. Един малък провал би могъл да му осигури неговия най-голям успех.

Върна се в стаята си и тъкмо подреждаше всичко на мястото му, за да скрие отвора към шахтата, когато на вратата се почука. Той затвори гардероба в мига, когато Бялата отвори.

– Радвам се да те видя, лорд Призма! – каза тя.

Гавин болезнено осъзнаваше бъркотията пред себе си и изгарянето на гърба на ризата си – изгаряне, за което не разполагаше с добро обяснение, ако тя го види.

– И аз теб, върховна господарке – отвърна той с усмивка. – Тъкмо исках да си поговорим, ако можем да се видим за няколко минутки, може би в покоите ти?

Орея Пулор го изгледа остро.

– Боя се, че ще трябва да го отложим. В момента те чака един клас. Клас, на който обеща да изнесеш урок. – Носът ѝ трепна. – Да не си горил нещо тук?

– Хм, да? – рече Гавин. Прозвуча като въпрос. По дяволите!

– „Хм, да“?

Гавин прочисти гърлото си.

– Да.

Тя зачака.

Той не каза нищо повече.

– Добре тогава. Дръж се като малко дете, щом искаш. Мислех, че си отишъл да се погрижиш за онзи цветен бяс.

Аха, беше ядосана, защото мислеше, че е пренебрегнал мисия и това може да означава загинали хора. А е била сигурна, че щом става дума за син бяс, той ще отиде незабавно. И не знаеше защо е свикал Спектъра. На Бялата не ѝ харесваше да я държат на тъмно.

– Смятай го за свършено – рече Гавин. Което тя щеше да изтълкува като опит да я разкара. Но не знаеше как да не ѝ каже за плъзгуна.

След като вече го бе показал на момчето и Карис, не очакваше да запази тайната още дълго, но пък това щеше да е важен разговор, а той не бе готов за него.

Тя повдигна вежда, сякаш искаше да каже: „Ще се държиш пренебрежително с мен, така ли?“

Изведнъж го порази една мисъл.

– Класът от надвиолетови ли беше?

Бялата кимна, изпълнена с подозрение.

– В този клас има едно момиче от Тирея, нали? Аливия?

– Аливиана Данавис, от Ректън.

Значи бе запомнил правилно. Момиче от селото на Кип. Идеално.

Той се поколеба. Кип беше казал, че Корван е там, но…

– Сигурно няма роднинска връзка?

– Всъщност тя е дъщеря на генерал Данавис.

Гавин позволи на шока си да проличи като смътна изненада, все едно току-що е чул за някаква дребна трагедия на другия край на света. Вече бе чувал, че фамилията на момичето е Данавис, но бе предположил, че е някаква далечна роднина, ако изобщо има връзка. Дъщеря на самия Корван? И защо Корван живееше в същото село като копелето на Гавин? Съвпадение? Ако беше така, съвпадението бе наистина голямо.

Както и да е, това изискваше вниманието му, и то веднага.

– Хм. Права си, трябва да изнеса урок на този клас. Това е свещен дълг. – Жонглираше, вечно жонглираше.

– Винаги, когато станеш послушен, се изпълвам с недоверие – рече Бялата.

Той се усмихна с детска невинност.