Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 45 страниц)

59.

Корван Данавис стигна до Гаристън по залез-слънце.

Разбира се, външните стени на града бяха сринати много отдавна. По време на Войната на Призмите – Корван никога не мислеше за нея като за Войната на Лъжепризмата – той бе наредил да ги вдигнат наново, но просто нямаше време. Външните стени първоначално били предназначени да пазят град със стотици хиляди жители. По времето на войната бяха останали може би деветдесет хиляди. Нямаше начин да ги защити всичките.

Каналите, които биха могли да напояват цялата земя между външните и вътрешните стени, бяха разрушени с изключение на един-два. Но вътрешните стени още си стояха, както и Дамите.

Дамите, които днес вече почти не се свързваха с богинята Анат, охраняваха всяка порта. Те представляваха гигантски бели статуи, вградени в самите стени. Всяка от тях изобразяваше някакво въплъщение на Анат: Пазителката бе колосът, разкрачен над входа на залива; Майката пазеше южната порта, с издут от бременност корем и предизвикателно оголен нож; Старицата пазеше западната порта – подпираше се тежко на тояга; Любовницата се бе изтегнала над речната порта на изток. По причини, които Корван така и не бе разбрал, Любовницата бе изобразена около трийсетгодишна, докато Майката изглеждаше съвсем млада, може би под двайсет. Статуите бяха издялани от най-скъпия, леко прозрачен бял мрамор, който се намираше единствено в Пария – само Оролам знаеше как са докарали чук толкова много. За щастие всичките бяха покрити със слой от най-финия запечатан жълт луксин – оформен като едно цяло. Изумителна работа. Градът бе преживял поне три нашествия, а Дамите все още бяха невредими, дори след опустошението от големия пожар.

Анат, Пустинната дама, Повелителката на огъня, подчервената, беше богиня на всички горещи страсти: гняв, закрила, отмъщение, обсебваща любов и свиреп секс. Когато Луцидоний завзел града в името на Оролам и ликвидирал култа, последователите му искали да съборят статуите, за което без съмнение щяла да е нужна намесата на могъщи магове. Но Луцидоний ги спрял с думите: „Събаряйте само онуй, що е фалшиво.“ На няколко пъти през следващите векове прекалено ревностни Призми проявявали желание все пак да съборят езическите реликви, но всеки път градът заплашвал с война. До Войната на Призмите Гаристън бе имал достатъчно военна мощ, за да бъде тази заплаха страховита.

Корван никога не се бе приближавал до Любовницата по залез. Както и на другите Дами, тялото ѝ бе вградено в портата. Тя лежеше по гръб, извита в дъга над реката, а нозете ѝ бяха опрени в земята, така че коленете ѝ образуваха кула на единия бряг. Ръцете бяха сплетени с косата ѝ, а лактите ѝ – вдигнати, за да образуват кула на другия бряг. Беше облечена само във воали и преди войната от тялото ѝ се спускаше решетка, изкована в такава форма, че да изглежда като продължение на воала ѝ. Но по време на войната решетката бе разбита и така и не бяха сложили нова.

На Корван още му секваше дъхът, като я види. Сега, по залез-слънце, тънкият жълт луксин, покриващ статуята, който обикновено бе почти невидим, пламтеше. Жълтото приличаше на златистобронзова кожа, която бавно гаснеше, докато Корван вървеше напред и слънцето потъваше зад хоризонта, като накрая остана само приветственият силует – на жена, която очаква в леглото дълго отсъствалия си съпруг.

От този образ го прониза болка. Никога нямаше да може да дойде тук, без да си мисли за Кора, първата си жена. Майката на Лив. Веднъж Кора го бе посрещнала при завръщането му по същия начин, в леглото, облечена само във воали, умишлено имитирайки Любовницата. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, в гърдите му се преплитаха скръбта и споменът за желание, радост и любов. Корван се бе оженил повторно в Ректън, две години след смъртта на Кора, но сватбата с Ел беше по-скоро за да даде на Лив майка, отколкото от любов. Три години по-късно Ел умря от ръката на убиец, който най-после бе открил Корван. Беше мислил да се премести, но алкалдесата го умоляваше да остане, освен това Кип бе там, затова Корван остана. Но не се ожени пак, въпреки че в Ректън на един мъж се падаха сума ти жени и постоянно му досаждаха разни сватовници. Не можеше да обича както преди. Загубата на още една жена, която е обичал колкото Кора, щеше да го убие, а не беше честно да иска от друга жена да бъде майка на дъщеря му, ако не е готов да я обича с цялото си сърце. А Корван вече нямаше цяло сърце за отдаване.

Продължи да крачи покрай ферми с редки посеви от пшеница и ечемик, като се опитваше да не гледа Любовницата, изтегнала се сладострастно пред него. Щом стигна до зейналата между разпилените ѝ кичури порта, се присъедини към върволицата мъже и жени, влизащи в града. Закрачи зад тях и покрай онези, които излизаха навън за през нощта. Задържа очите си сведени, докато минаваше покрай двамата рутгарски стражи, които по време на войната вероятно бяха още дундуркани от майките си. Те обаче почти не обръщаха внимание на човешкия поток, минаващ покрай тях. Единият се подпираше на спускащата се коса на Любовницата, опрял крак в накъдрения камък, а сламеният му петасос – характерната рутгарска широкопола шапка – висеше на гърба му, понеже слънцето вече залязваше.

– … мислиш, че е дошъл? – тъкмо питаше той.

– Обгори ме, ако знам, но са го видели да хвърля губернатор Красос в залива. Предполагам, че ще…

Корван не можеше да чуе повече, без да спре, а ако спреше, щеше да привлече внимание. Вниманието означаваше, че някой може да го погледне в очите, а при червеното хало в тях това не беше добра идея.

Значи някой могъщ човек бе пристигнал в Гаристън, но кой бе толкова могъщ, че да хвърли губернатора в залива? Корван не знаеше нищо за този губернатор, но в рутгарската кралска фамилия имаше няколко млади принца. Най-вероятно някой от тях бе пратен да надзирава изтеглянето от Гаристън. Никой друг не би дръзнал да хвърли рутгарския губернатор в морето.

Един импулсивен принц може би щеше да е по-подходящ за целите на Корван от тънещ в охолство губернатор. Отначало щеше да му е по-трудно да се оправя с него, но бе по-вероятно принцът да започне подготовка за война – а независимо дали му харесва, или не, Корван носеше именно война.

Докато минаваше през града, се усети, че го анализира като генерал, какъвто беше някога. Крал Гарадул може и да бе чудовище, но рутгарците бяха окупаторите. Към кого биха се присъединили жителите на Гаристън и с какъв ентусиазъм? Докато крачеше напред, Корван обръщаше особено внимание на рутгарските войници. Те понякога се движеха сами, тръгнали да изпълняват задачи на своите командири или просто на път към казармите или някоя кръчма. Видя как някакъв войник бе блъснат случайно от търговец, затварящ своето дюкянче за килими. Войникът мина покрай него, като че ли бе някаква досада, но не го навика. Търговецът, тиреец по рождение, се извини почтително, но без страх.

Това не беше град на ръба на бунт. Тирейците бяха свикнали с окупацията. Рутгар бе четвъртата поред сатрапия, която ги управляваше, и сега караше втори мандат. Не всяка нация бе получила право на окупация и грабеж. Първият двегодишен мандат бе даден на Пария и макар че на тях им се падна най-тлъстата плячка, имаха също задачата да усмирят повечето бунтовници. Илитийците ужким се бяха сражавали на страната на Дазен, а и така или иначе нямаха централизирано правителство, така че не получиха мандат. Аборнейците бяха предпочели да търгуват и с двете страни и бяха влезли във войната едва след Битката при Разцепената скала. Те също не получиха мандат. Така че останаха парийците, аташийците, Кървавите горяни и рутгарците. В този ред, ако Корван си спомняше правилно. Изглеждаше логично хората от Гаристън да си имат любимци сред окупаторите, или поне такива, които мразят най-малко.

Не му бе трудно да пресметне, че когато парийците сменят рутгарците, това ще е третият път, когато Гаристън трябва да търпи присъствието им. Най-поносимите окупатори щяха да бъдат сменени от най-мразените.

Но въпросът, на който неговите наблюдения не дадоха отговор, бе колко точно страх е примесен с омразата към парийците. Парийците бяха изтребвали бунтовници по време и на двете си управления. Може би жестокостта им означаваше, че тирейците ще се замислят хубавичко, преди да се хванат за оръжието. Или пък че ще го грабнат по-бързо. Корван не знаеше и не би могъл да знае, без да прекара дълго време в града. Време, с което не разполагаше.

Сега градът бе по-космополитен, отколкото при последното му идване преди десетина години. Преди войната Гаристън беше населен също толкова гъсто и разнообразно като всяко богато пристанище по света. След войната всеки, който можеше да се махне, се бе махнал, особено тези, които изглеждаха като другоземци. Напрежението тук бе прекалено голямо. По онова време в Гаристън живееха единствено кореняци тирейци и окупатори. Явно при всеки мандат малък брой търговци и войници бяха оставали, за да се смесят с местните. Корван видя две жени да си бъбрят, докато метяха пред дюкяните си. Едната имаше традиционната тирейска карамелена кожа, дебели черни вежди и вълниста коса, докато тази до нея имаше кожа с цвят на мед и пепеляворуса коса, рядко срещана дори при рутгарците. Бяха облечени почти еднакво, с гривни на китките, дълги ленени поли и забрадки.

Корван подмина една пресечка, където деца играеха на „гада“ – местна игра с кожена топка. Повечето явно имаха тирейска кръв, но отборите бяха смесени. Няколко майки се бяха събрали да ги гледат и стояха близо една до друга, независимо от произхода си, бъбреха си и подвикваха окуражително.

Градът не представляваше буре с барут. Това беше хубаво. Една радикална промяна на властта и беззаконие в един град, където съсед мразеше съседа си, биха предизвикали мащабно кръвопролитие. А Гаристън бе виждал достатъчно кръвопролития.

Водният пазар, който в общи линии представляваше уголемена версия на онзи в Ректън, беше почти празен с изключение на няколко търговци, които предлагаха бързо хапване на минаващите войници и други хора, които по някаква причина са пропуснали вечерята. Корван си купи няколко шишчета заешко и риба, мариновани в лют илитийски пиперен сос, и продължи нататък.

Преди да се насочи към Травертиновия дворец, отиде до Портата на Старицата. Тук, също както при Портата на Пазителката и Портата на Любовницата, статуята бе вградена в стената. Но този път Корван не се интересуваше от статуята. Беше дошъл да наблюдава войниците. Вратите бяха затворени за през нощта, макар че без съмнение отдавна никой не се бе опитвал да напада града. Войниците горе на стената се шегуваха, смееха се, говореха на висок глас, дори започнаха да пият, когато началниците им си тръгнаха. Корван видя и две жени с лъкове върху Короната на Старицата и Тоягата на Старицата – кулите от двете страни на портата, – но след като заеха местата си, те сложиха колчаните на земята, оставиха лъковете ненатегнати и не направиха нито една обиколка.

Значи бяха войници със слаба дисциплина. Войници, които са станали градски стражи не по своя воля. През първата година на окупацията можеше да ги пратят да се бият с разбойници или да патрулират по реката. След това се изтегляха в града и ставаха стражи. Войнишките задължения започваха да им се виждат излишни и дисциплината се разхлабваше. Да седиш на пост в кули, където никога няма за какво да си отваряш очите, скоро се превръщаше в наряд, на който войниците играят комар и пият.

Отправи се към Травертиновия дворец. Разбира се, нямаше начин да пуснат някакъв селяк да влезе от улицата и да се срещне с техния принц, затова, когато наближи главната порта, той се шмугна в една тясна пресечка. След пленяването на Карис бе наблюдавал лагера на крал Гарадул достатъчно, за да реши, че всеки опит за освобождаването ѝ би бил самоубийство. После, когато армията се срещна с други генерали и числеността ѝ нарасна – най-вероятно с насилствено събран набор, – завиха на юг. Корван пък пое обратно към една пещера край Ректън.

Остана почти разочарован, че никой крадец не е открил съкровищницата му. Когато алкалдесата му бе казала, че двамата с дъщеря му могат да останат, той бе скрил всичко, което можеше да го свърже с войната – както заради себе си, така и заради новия си дом. Беше обръснал прочутите си мустаци с мъниста и бе сменил богатите си одежди и оръжията с ленени панталони и бояджийница. Мизерното количество злато, което имаше тогава в джобовете си, сега му се струваше цяло състояние, но през изминалите години нямаше как да го похарчи. Никой в Ректън не притежаваше златни монети, особено пък с лика на сатрапа на Кървавата гора…

Така че сега извади дългата нагъната златоткана туника, забърса с ръка плочника и я остави на него. След нея се появи широк кожен колан, щампован с крокодили с мънички рубинени очи сред осеяни със смарагди блата и чапли с диамантени очи. Накрая извади Предвестник – меча, който бе станал негов едва когато и последният от по-големите му братя умря. Едно момченце, седнало на тротоара отсреща, го наблюдаваше безмълвно, озадачено. Корван се опита да не му обръща внимание. Свали дългата си риза, извади огледало и мях с вода и се изми, доколкото можеше. После се избърса с мръсната риза и надяна богаташките дрехи. Не можеше да направи нищо по въпроса за ботушите или панталоните, но и без това от златотканата туника и напрежението щеше да се изпоти достатъчно. Събра си нещата, препаса Предвестник на кръста си и приглади рошавата си коса, пое си дълбоко дъх, сви зад ъгъла и се приближи към портата.

– Искам да се срещна с човека, който командва тук – каза на стражите.

– Ъъъ… – започна единият объркано и хвърли поглед към другия. Явно не знаеха дали има предвид губернатора, или принца.

– Онзи, който хвърли губернатора в залива – поясни Корван. – Въпросът е спешен.

Стражите се спогледаха и единият каза на другия:

– Няма причина да не му губим времето. Не ни е наредил да проверяваме посетителите му, нали?

Другият войник се ухили.

– Ще ви отведем право при него, сър.

Дори не го попитаха за името му. Корван ги последва, изумен от късмета си. Явно принцът – вероятно някой от по-младите, иначе рутгарците не биха дръзнали да се държат така – не бе направил нищо, за да спечели симпатиите на простите войници. И което бе още по-невероятно, отведоха го право в съвещателната зала. Корван не бе идвал тук от шестнайсет години. Войникът потропа на вратата и веднага му отвориха. Той прошепна нещо от рода на „спешен случай, изглежда важен човек“ и побърза да се омете.

Стражът в съвещателната зала – висок сериозен рутгарец – подкани Корван да влезе и попита тихо:

– Име?

Корван пристъпи вътре. Рутгарският принц се бе привел над една маса с гръб към него.

– Корван Данавис – отвърна Корван.

Един огромен – хем висок, хем мускулест – абаносовочерен страж стоеше между него и принца и твърдите му очи изучаваха Корван, като веднага отбелязаха меча на кръста му. Беше целият в черно. Този принц явно бе куражлия: да се преструва, че си има собствена Черна гвардия. Когато в Хромария узнаеха за това, нямаше да са доволни.

– Корван Данавис – обяви високо стражът. – Твърди, че носи спешно съобщение за вас, милорд Призма.

Сякаш мълния порази и тримата наведнъж. Черногвардеецът – истински черногвардеец, в името на Оролам! – измъкна два пищова и сините му очила се озоваха на носа му само миг след като чу името на Корван.

Призмата – не някакво си принцче, а самият Гавин Гайл – се изправи и се обърна. Устните му се извиха в усмивка.

– Генерал Данавис, много време мина.

60.

Гавин се постара да запази неутрално изражение. След шестнайсет години Корван Данавис още изглеждаше във форма, здрав и явно с все така буден ум. Кожата му бе силно загоряла, без съмнение в опит да прикрие луничките си и да прилича колкото се може повече на тиреец, и нямаше и помен от мустаците му с мъниста. Сините му очи бяха изпълнени с червено хало само до половината, не много повече от последния път, когато Гавин го бе виждал. Бръчките му обаче – както от усмивки, така и по-дълбоките бръчки на тревога – бяха нови. Очите му се стрелнаха към Железни. Изглеждаше слисан.

Голям артист беше този Корван Данавис.

– Командир Железни, вземете оръжията на този човек и смъмрете стражите. Обаче внимателно, нали? – Железни щеше да го разбере. Не биваше да се отнасят прекалено сурово с рутгарските стражи, иначе това можеше да предизвика всеобщо негодувание срещу новия шеф. Но пък ако Гавин оставеше такава небрежност – или може би нахалство – без последствия, рутгарските войници нямаше да го уважават. Железни щеше да вдъхне у войниците боязън от Оролам, без да ги накара да намразят Гавин.

– Искате да ви оставя с този предател ли, лорд Призма? – Железни знаеше не по-зле от Гавин, че стражите, които бяха пуснали Корван в двореца, са побързали да се ометат, което означаваше, че ще му се наложи да ги издирва и няма да е наблизо, ако нещата излязат от контрол.

Гавин кимна отсечено.

Железни свали ударника на единия пищов и го затъкна в колана си, без да отмества очите си и другия пищов от Корван. Пристъпи напред и му взе меча, като му хвърли одобрителен поглед. Прибра го заедно с торбата на Корван в един килер, свали другия пищов и обискира чевръсто бившия генерал.

Преди да се обърне, за да излезе, погледна за последен път към Гавин. „Сигурен ли си? Знаеш, че е глупаво, нали?“

Гавин кимна. „Знам. Върви.“

Железни излезе.

Гавин огледа стаята. Не бе прекарал тук достатъчно време, за да знае дали няма шпионки или тунели за подслушване зад стените. Корван стоеше със скръстени ръце и чакаше търпеливо.

– Да излезем на балкона, генерале.

– Моля ви, вече от много години не съм генерал – каза Корван, но все пак го последва навън. Гавин затвори двукрилата врата зад тях.

Балконът бе просторен, с множество столове и маси, разположени така, че губернаторът и неговите гости да могат да се наслаждават на гледката към залива. Това караше Гавин да се радва, че бе хвърлил губернатора надалеч. Да го стовари върху този балкон нямаше да е толкова хумористично – а той не помнеше балконът да е бил издаден толкова навън.

„Късметлия си, Гавин.

Странно, че винаги го мисля за късмет вместо за Провидение.“

Корван погледна през ръба и каза:

– Заливът изглежда достатъчно дълбок. – Ъгълчето на устата му се изкриви в насилена усмивка.

Гавин се облегна на парапета. Слънцето тъкмо докосваше хоризонта и караше морето да запламти. Рехавите облаци бяха нашарени с розово и оранжево. Изведнъж загубените години се затъркаляха по бузите му и той се вкопчи в парапета като пиян, просто за да остане изправен.

– Цената е прекалено голяма, Корван.

Корван се огледа за шпиони – огледа пристанището, хвърли поглед назад към съвещателната зала и нагоре към покрива. Накрая каза:

– Аз също се радвам да те видя. А сега престани, че иначе и аз ще се разрева.

Гавин го погледна. На лицето на Корван бе изписана същата крива усмивка, но очите му го издаваха. Усмивката беше просто за да може лицето му да прави нещо, така че да не бъде надвит от силата на емоциите.

Изведнъж преструвките вече нямаха значение. Гавин прегърна стария си приятел.

– Радвам се да те видя… Дазен – прошепна Корван.

Това отприщи бентовете и двамата заплакаха.

Голямата измама беше идея на Корван още от самото начало, преди шестнайсет години. Когато я предложи, тя бе само едно смахнато хрумване. Никой от двамата не вярваше, че Дазен би могъл да надвие Гавин. В една нощ на кратък отдих между битките, след като бяха пили твърде много, Корван каза:

– Би могъл да победиш и просто да заемеш мястото на Гавин.

– Ами, общо взето, това е смисълът на Войната на Призмите, нали? Който остане жив, печели – каза Дазен. – Която Призма остане, грее, нали?

– Не. Искам да кажа, че ти можеш да бъдеш Гавин. Двамата сте почти еднакви. От години единственият начин някой да ви различи бяха призматичните му очи. Сега и ти имаш такива.

– Гавин е конте. А и аз съм по-висок.

– Дрехите се сменят. А и той носи обувки с дебели подметки, за да изглежда висок колкото теб. Което всъщност ще улесни нещата.

– Той има белег. Оставен му от теб, ако си забравил – рече Дазен.

– Мога да направя и на теб. Хубава симетрия има в това, а?

Сега вече Дазен започна да го приема на сериозно.

– Доста време не съм се подстригвал. Белегът му е точно под косата. Бих могъл да скрия раната, докато заздравява.

– Само да успея да си спомня от коя страна го резнах – промърмори Корван. – Я ми подай онзи мях, че ми пресъхна устата.

Няколко дни по-късно Дазен помоли Корван да остане след поредния военен съвет. Отпрати всички други от палатката и му подаде един лист. На него имаше точно описание на белега на Гавин.

– Но аз се шегувах – каза Корван и се взря в сериозните очи на Дазен.

– Аз обаче не се шегувам. Пред палатката чака лекар, който да ме закърпи. Ако някой забележи, тренирали сме с мечовете и си ме порязал. Аз съм смутен от своята непохватност, затова съм те помолил да не казваш на никого.

Дълго време Корван не продума.

– Дазен – каза накрая. – Наясно ли си какво би означавало това? Ще ти се наложи да поддържаш тази игра с години, може би до края на живота си. Всеки, който те обича сега, ще те мисли за мъртъв. Карис…

– Загубих Карис в момента, когато убих подлите ѝ братя…

– Готов ли си да бъдеш Гавин в нейните очи? – попита Корван.

– Корван, виж нашите съюзници – каза напрегнато Дазен. – Аз практически обещах по едно пристанище във всяка сатрапия на илитийците. Обещах аташийския трон на Фарид Фарджад. Култистите се присъединиха към нас с надеждата, че силата им ще ни помогне да унищожим Хромария. Спечелим ли, ще се обърнат срещу нас. А Синеоките демони са прекалено ценни за нас, за да се задоволят с наемническа плата. Очаквам Хорас Далнозорки да дойде при мен в навечерието на битката с някакви безбожни искания: земи, титли, постоянни бази. И ще съм принуден да се съглася. След като победим, бих могъл да пренебрегна обещанията си към една група, но не и към всичките. Не знам как се стигна дотук, но както и да са започнали нещата, сега ние сме лошите.

– Ние сме лошите? След онова, което те направиха с Гаристън? – рече горчиво Корван.

– Ако преценяваме според това, какво ще се случи със Седемте сатрапии, ако спечелим – да.

Настъпи дълга тишина.

– Рано или късно ще те разкрият – каза Корван. – Трябва да си наясно с това. Не може да трае вечно.

– Не е нужно да ги заблуждаваме задълго. Няколко месеца. Достатъчно, за да затвърдим победата. Дори Спектърът да разбере, няма да ме изобличат, преди враговете ни да са смазани. После една сутрин просто няма да се събудя. Мога да приема това.

– Не е като да сме останали без варианти – рече Корван. – Искам да кажа, в случай че спечелим. Бихме могли да се справим с тези проблеми. Не знаем какво ще стане, след като победим. Ако успеем да запазим армията на Гавин сравнително непокътната и накараме Хромария да капитулира бързо, бихме могли да се противопоставим…

– Представяш ли си Бялата да капитулира бързо?

Корван отвори уста. Затвори я.

– Не.

– Планът не е добър – каза Дазен. – Знам го. Но може би е най-малко лошият.

– Е, предполагам, че може и да загубим – рече Корван.

– Винаги си бил голям оптимист – отвърна Дазен.

Сега, шестнайсет години по-късно, Корван оттласна Гавин назад и избърса сълзите си с опакото на ръката си.

– Липсваше ми, приятелю.

– И ти на мен. Какво правиш тук, по дяволите? – попита Гавин.

Радостта от срещата се оттече от лицето на Корван.

– Дойдох да предупредя губернатора, че крал Гарадул идва насам. Войската му ще пристигне до пет дни, най-много седмица. И са пленили Карис Белодъб.

Гавин си пое рязко дъх. Карис пленена?

В момента обаче не можеше да направи нищо по въпроса, макар че това го гризеше отвътре.

– Знаех за крал Гарадул – каза той. – Но не и за… другото.

– Така и предположих. Иначе защо ще си тук.

– Мислиш, че ще нападне непосредствено след Слънцеднев?

– На другия ден – отвърна Корван. – Рутгарците ще са се изтеглили, но парийските части още няма да са слезли на брега.

Точно както предполагаше и Гавин. Това не му оставяше почти никакво време.

– Не мога да повярвам, че губернатор Красос не е чул нищо за армията на Гарадул.

– Хич и не вярвай. Знаел е – рече Корван. – Рутгарците са започнали изтеглянето си отрано. Сега са останали само малцина и ще се погрижат да се махнат от града, преди Гарадул да атакува. Защо им е да се бият, за да запазят града за парийците?

– Мръсници – изсумтя Гавин.

– А също така и страхливци и предатели. – Корван сви рамене. – Какво смяташ да правиш?

– Да задържа града.

– И как се надяваш да го постигнеш?

– Като възложа командването на някой, който има опит в загубени каузи.

Настъпи тишина, после Корван вдигна ръце.

– А, не. Не можеш да го направиш. Изключено е. Лорд Призма, аз съм вражески генерал!

– И откога победените са престанали да се присъединяват към армията на победителите?

– Не и като генерали. Не и веднага.

– Минаха шестнайсет години. А и ти си особен случай – рече Гавин. – Корван Данавис, високо уважаван и от двете страни във Войната на Лъжепризмата. Мъжът, който сложи край на войната с чест. Човек с безукорна почтеност и интелигентност. Изтече много време. Защо хората да не повярват, че сме загърбили миналото?

– Защото аз съм този, който ти остави белега на слепоочието, и ти не беше особено доволен от това. А хората на Гавин убиха жена ми.

Гавин сбърчи чело.

– Тук си прав.

– Нямаш нужда от мен – каза Корван. – Ти също не си некадърен командир, лорд Призма.

Вярно беше. Гавин наистина бе добър водач и беше наясно със способностите си. А също и със слабите си места.

– При еднакви армии и терен, и ако аз не разполагам с магия, кой от нас ще победи, Корван?

Корван сви рамене.

– Ако имаш добър помощен състав и полевите ти командири ти казват истината, мисля, че…

– Корван, аз съм Призмата. Хората не ми казват истината. Питам ги: можеш ли да направиш това и това? И те винаги отговарят с „да“. Иска им се да мислят, че като са достатъчно праведни да се подчиняват на Призмата, ще могат по някакъв магически начин да преодолеят всяко препятствие. Когато ги питам дали имат възражения срещу най-нескопосаните ми планове, мълчат. По време на войната ми трябваха месеци и няколко катастрофални провала, докато отуча армията ни от това поне донякъде. Сега не разполагаме с толкова време. – Беше нужна определена умствена нагласа, за да разбереш как точно ще реагира всяко подразделение, с какви ситуации биха могли да се справят и в какви ще се огънат. Гавин го биваше в тази работа. Беше добър в преценката си на вражеските командири, особено онези, които бе срещал, и отгатването какво биха могли да предприемат.

Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно – това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му – това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.

– Разбира се, Раск изкла селото ми. – Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“

Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.

– Значи се използваме взаимно – каза Гавин. – Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти – от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.

– А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.

– Би могло да свърши работа.

– Би могло – съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. – Напоследък заблудите ти идват отръки.

– Натрупал съм много практика – рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. – Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.

– Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд Призма.

– Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.

– Изненада ли? – попита със съмнение Корван.

– Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. – Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. – Как е тя?

Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.

– Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.

Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.

– Командире – каза Гавин. – Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?

Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.

– Да, милорд Призма.

Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.