Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 45 страниц)

16.

Лодката бе прекалено далеч, за да успеят да дотичат до нея, дори и Сансон. Кип бе обзет от хладното осъзнаване, че ще умре. Изненада се на собствената си реакция. Нямаше паника. Нямаше страх. Само стаена ярост. Трийсет елитни Огледалци в пълна броня срещу едно момче. Обучен червен притеглящ срещу момче, което бе притеглило за първи път едва вчера.

– Като ти кажа, бягай – каза Кип на Сансон.

С крайчеца на окото си зърна някакъв проблясък над дърветата на няколкостотин крачки отляво, но когато погледна натам, нямаше нищо. Видя, че Огледалците се споглеждат, сякаш и те го бяха забелязали.

– Сега, Сансон. Бягай. – Кип не откъсваше очи от притеглящия.

Сансон побягна.

Огледалците се поколебаха, докато червеният маг не им даде знак – бързо, с военна ефикасност. От двата края на редицата се отдели по един Огледалец. Двамата пришпориха силно конете си и заобиколиха Кип. Самият червен притеглящ излезе напред, без никой да го придружава.

Всичко, което Кип бе правил с магия досега, бе инстинктивно. Сега трябваше да направи нещо преднамерено. Беше облян в светлина. Навсякъде около него имаше зелено. Двамата Огледалци, които го заобикаляха, го държаха под око, но се бяха насочили след Сансон. Дивото безумие забушува отново в Кип. Той почувства как кожата под ноктите му се разкъса и в дланта му се събра луксин, който се оформи в копие. Метна го към Огледалеца, намиращ се по-близо до Сансон, но хвърлянето му беше жалко. Копието прелетя може би петнайсет крачки, по-малко от половината от нужното разстояние.

Червеният притеглящ се изсмя. Кип го пренебрегна.

Беше видял как другият червен маг и чиракът му Зимун мятат огнени кълба, стоейки на място. Макар че откатът ги отхвърляше назад, те не извършваха мятането чисто физически. Кип си представи как магията се лее от него, като тази на червените. Въздухът пред него се сгъсти, заблещука, заискри в зелени оттенъци, в цветовете на морска пяна, мента и иглолистни дървета, и прие очертанията на копие.

С експлозия на енергия то се стрелна напред. Кип изпита чувството, че е стрелял с мускет, зареден с прекалено много барут. Катурна се на земята. И което бе по-лошо, не улучи. Зеленото копие проряза въздуха зад препускащия Огледалец и се заби в една от малкото все още стоящи стени на изгорелите къщи. Стената рухна сред облак от пепел.

Кип се надигна да опита пак, но още докато въздухът пред него започваше да искри, зърна с крайчеца на окото си нещо червено. Обърна се към червения притеглящ – само че прекалено бавно. Нещо червено го перна по ръцете, разпръсна зеления луксин, който събираше, и го опари.

Червеният притеглящ се приближаваше към него, вече слязъл от коня си. Вървеше спокойно и червеното се завихряше, за да изпълни отново дланите му. Кип вдигна ръце, както бе правил стотици пъти, когато Овен заплашваше да го удари. Този път пред него се образува прозирен зелен щит, опрян в земята, който го закриваше от главата до петите.

Червеният маг замахна рязко с пръст напред. От него полетя искрица, оставяща след себе си дълга червена опашка. Тя залепна за щита на Кип; гореше едва-едва, а червената ѝ диря се проточваше назад чак до притеглящия. Кип се паникьоса и отскочи настрани, като повлече със себе си щита, защото беше залепнал за ръцете му. Доста по-голямо червено кълбо полетя с рев откъм червения притеглящ – следваше дирята, оставена от искрицата във въздуха.

Кип бе отхвърлен на десетина стъпки назад. Почувства как зеленият щит се напука с трясък, сякаш собствените му кости се трошаха.

Надигна се от прахта точно навреме, за да види как един от Огледалците, преследващи Сансон, вдигна дългата си кавалерийска сабя и посече надолу, без да забавя ход. Кип не можеше да види Сансон, но Огледалецът дръпна юздите, а вторият конник извъртя копието си и го заби силно надолу – един, два пъти, с професионална безпристрастност.

И двамата Огледалци се отпуснаха като хора, които са си свършили работата, и Кип разбра, че Сансон е мъртъв.

Претърколи се. Червеният притеглящ стоеше над него. Кип леко се изненада колко обикновен изглежда. Тясно лице, тъмни очи, неравно подстригана коса, криви зъби, които се бяха оголили от гримасата му. Този мъж щеше да го убие, но безстрастно. Беше просто човек, който изпълнява заповеди.

Преди Кип да успее да събере магия още веднъж, притеглящият стегна ръцете му в лепкав и гъст червен луксин. Кип не можеше да помръдне.

Мъжът вдигна отново очила към слънцето и магията се завихри надолу по ръцете му като дим, изпълвайки го със сила за смъртоносния удар. Тъмна индигова точка се появи на ухото му, а после, когато помръдна глава, се премести на слепоочието му, сякаш някакъв човек с фенер някъде в гората изпускаше един-единствен тънък светлинен лъч и някак си го фокусираше точно върху…

Разнесе се рев, само за частица от секундата, като че ли Кип отново стоеше в подножието на водопада. Нещо огромно и жълто се вряза в червения притеглящ с такава бързина и мощ, че той сякаш изчезна – толкова бързо отхвърча във въздуха от силата на удара. Червеният луксин, държащ Кип, се разпадна на прах.

Кип се изправи и се взря с ужас в онова, което доскоро беше човек. Червеното на дрехите на притеглящия сега се смесваше с кръвта му, магия и смърт в едно. Цялата горна част на тялото му бе превърната в желе. Кип погледна към гората.

След като момчето бе спасено поне за момента, Гавин се втурна към Огледалците. Карис се бе насочила надолу по хълма да спаси другото момче, което тичаше към реката, но вече бе закъсняла. Огледалците се строиха с изненадваща дисциплина и бързина. Никой от тях не си бе направил труда да сложи бронята на коня си. Конската броня бе тежка и тромава и бързо уморяваше животните, а Огледалците, изглежда, не бяха очаквали да срещнат сериозна съпротива, камо ли притеглящи. Това означаваше, че конете са несъмнено най-уязвимата мишена. Но Гавин не обичаше да убива невинни твари. Виж, господарите им бяха друга работа.

Той замахна с ръка, описвайки широка дъга. Въздухът запращя като камъни, които се пръскат един подир друг в огъня. Полетяха десет сини кълба, всяко наполовина колкото юмрука му. Огледалната броня отразяваше част от всеки луксин, който бъде запратен срещу нея, като го караше да се разнищва. Това бе голям проблем за притеглящ, който се опитва да посече конник с луксинов меч, но пък бе само защита, а не неуязвимост. Тънкостенните луксинови кълба се удариха в огледалната броня и се пукнаха. Пламтящо червено вещество оплиска гърдите на Огледалците, влезе през забралата им, проникна през пролуките в бронята до слабините им.

Атаката секна сред огън, писъци и цвърчене на горяща кожа, Гавин замахна с другата си ръка и излетяха още десет кълбета. Мъже рухваха от седлата и се търкаляха по земята в опит да изгасят пламъците. Други дращеха по горящите си шлемове, докато се печаха вътре. Трети се опитаха да продължат атаката – петима-шестима с наведени копия, – докато втората вълна кълбета не ги улучи.

Още коне обаче се носеха напред. Макар и ненаправлявани от ездачите си, те бяха обучени за битка и препускаха към Гавин.

Той хвърли около себе си зелени стени, които го обгърнаха като мидена черупка, и се стегна. Конете го блъскаха силно, докато профучаваха покрай него, но той остана прав.

Бяха останали само трима невредими Огледалци, все мъже от двата края на строя, които бяха прекратили атаката рано. Сега дърпаха юздите и се обръщаха да побегнат. Страхливци. Но умни страхливци. Гавин замахна подред с пръст към всеки от тях. Надвиолетовият луксин беше бърз, лек и невидим почти за всички. Подобно на паяк, всяка точка залепна за един от мъжете и после запълзя нагоре до сглобката на тила на броните им.

Миг по-късно три копия от жълт луксин полетяха по надвиолетовите паяжини, точещи се от тези паяци към Гавин. С месесто хрущене пробиха броня и гръбнак и тримата ездачи се катурнаха от галопиращите си коне.

Сега, когато всички конници около него бяха мъртви или умираха, Гавин погледна надолу да види как се справя Карис с последните двама Огледалци. Единият вече лежеше на земята. Гавин малко се изненада, че другият е още жив – нещо, което без съмнение скоро щеше да се промени.

Преди четиристотин години, при основаването си, Черната гвардия била илитийски отряд, който набирал членовете си както според славната им роднинска връзка с Луцидоний, така и според бойните им умения. Но когато Илита загубила влиянието си в Спектъра, черногвардейците били принудени да се откажат от подбора въз основа на провинция и вместо това започнали да обясняват елитното си положение с функция: когато един притеглящ притегляше, кожата му се изпълваше с цвета, който се канеше да използва. Това означаваше, че в битка по-бледокожите аташийци и Кървави горяни са по-лесно предсказуеми. Това обяснение чудесно устройваше парийците, които също бяха по-тъмнокожи. Оттогава Черната гвардия се състоеше предимно от парийци или илитийци, като постепенно, с нарастване на политическото си влияние, парийците взимаха превес.

Но след като бяха обосновали защитения си статус с бойните си умения, през последните два века черногвардейците бяха принудени да приемат и други елитни воини от страни освен Пария и Илита. Не бяха много – само десетина-петнайсет.

На Карис не бе имало начин да ѝ откажат. Бе се сразила с всеки член на Черната гвардия и бе победила всички, освен четирима. Просто беше най-бързата притегляща, която Гавин бе виждал, а след черногвардейското си обучение бе станала и една от най-опасните. И все пак това не означаваше нищо за нея. При натоварванията, на които се подлагаше, Гавин смяташе, че ще е късметлийка, ако изкара още десет години. Може би по-скоро пет. Все едно се надпреварваше с него кой ще стигне пръв до дверите на Смъртта.

Само че нямаше да умре днес.

Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете ѝ се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.

Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.

Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.

Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.

Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му – онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.

– Какво става тук? – извика някакъв мъж.

Гавин се обърна – и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.

Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.

– Гавин Гайл?

17.

Бялата щеше да го убие.

Гавин си го заслужаваше. Присъствието на самия сатрап Гарадул променяше всичко. Ако бяха просто войниците на сатрапа, както очакваха Гавин и Карис, би могъл да ги избие и да си тръгне. Гарадул щеше да е бесен и да издирва притеглящите, които са го сторили, но нямаше да има представа кого търси. Можеше да е бил просто някакъв могъщ притеглящ, който живее в… как беше името на това жалко селце? Ректън, точно така. Ах, каква ирония.

Вече бе прекалено късно Гавин да измъкне очилата, които държеше в един джоб за такива случаи. Предвид стореното от него, с очила щеше да е само един загадъчен полихром. Без тях можеше да е само Призмата.

Така че сега самият Призма бе предприел действия срещу сатрап Гарадул и нямаше начин да го отрече. Раск Гарадул го познаваше.

– Гавин? – повтори сатрапът. В тона му имаше нещо странно, някаква напрегнатост. Може би беше клопка. Носеше ризница с пришити към нея плочки. Малки плочки, които не изискваха сложни сглобки. Неговата страна беше бедна.

Беше променил герба си. По-рано беше фамилният му – луна с две звезди на черен фон, персонализиран с озъбена лисица. Сега и лисицата, и луната ги нямаше. Новият герб на краля бе разкъсана бяла верига на черен фон. Гавин моментално разбра, че символът е важен. Раск не просто отхвърляше името си и баща си, когото винаги бе презирал като слаб. Това бе нещо ново. Дали не беше попаднал под влиянието на ереста към старите богове, за която Гавин бе чувал разни слухове? Какви ги вършеше? Защо питаше за името му, след като вече знаеше, че е той? Дали му даваше възможност да излъже, да каже, че не е Призмата?

Ако Гавин го направеше, как щеше да постъпи Раск Гарадул? Да го убие и по-късно да обясни на Хромария, че е станала грешка? Че вината не е негова, защото е убил един нападател, който е заявил, че не е Гавин Гайл? Ако Раск смяташе, че може да убие Гавин с шепа притеглящи и двайсет Огледалци, грешеше, но какво друго би могло да бъде? А може би сатрап Гарадул просто бе толкова изненадан да го види, колкото и Гавин да види него, и не знаеше какво да прави.

Ако Гавин излъжеше и Раск го нападнеше, нямаше да има друг избор, освен да го убие. Убиеше ли Раск, щеше да се наложи да изтреби и всичките му хора. А какво щяха да си помислят за това сатрапиите? В същия този момент по пътя зад сатрапа прииждаха още войници. Гавин не можеше да ги избие всичките. Колкото и силен да беше, ако сто човека се втурнат в сто посоки, все някои от тях ще се измъкнат. Ще плъзне вестта, че Призмата е дошъл в Тирея и е убил сатрапа без провокация.

Нямаше значение, че сатрап Гарадул избиваше всички в това село. То му принадлежеше и той можеше да прави с него каквото си поиска. Някога било възможно Призмата да погуби някой от сатрапите си по своя прищявка, но това време отдавна бе отминало. Тогава Седемте сатрапии наистина били сатрапии. Но сега вече не. Сега властта на Призмата бе церемониална, чисто религиозна. Призмата не биваше да се меси във вътрешните дела на една нация – а Гавин вече се бе намесил сериозно. Ако убиеше всички и потеглеше обратно към Хромария с плъзгун, така че да се върне няколко дни след отпътуването си, оттам можеха правдоподобно да отрекат неговата вина. Разстоянието бе прекалено голямо, за да дойде дотук и да се върне.

Щеше да убие един човек, когото никога не бе харесвал; щеше да се предпази от неприятности и за това щяха да платят само шепа войници от най-затънтената от Седемте сатрапии. Е, момчето също можеше да загине. А ако не го направеше, Гарадул би могъл да изнудва Гавин. И какво щеше да си помисли Карис? Но пък имаше ли значение какво ще си помисли? Тя вече бе недостижима за него, Гавин знаеше, че така или иначе ще загуби крехката близост, възникнала между тях днес.

Мъжът, който бе някога, не би се поколебал.

„Как би постъпил ти, братко?“

Беше минало толкова време, че Гавин вече не бе сигурен.

– Аз съм върховният лорд Призма Гавин Гайл – каза той и се поклони леко, като сложи едната си ръка зад гърба и се опита да даде знак на Карис да не се приближава.

– Е, лорд Призма – каза високо сатрап Гарадул, – това ли е начинът, по който Хромарият обявява война?

– Странно, че мислите ти толкова бързо се насочват към война, сатрапе.

– Странно ли? Не, странно е това, че ме наричаш сатрап. Ти прокуди законния сатрап, моя баща, от Гаристън, открадна този град, нашата столица и единствено пристанище, и лиши народа на Тирея от достъп до Хромария. Тирея вече не е сатрапия и не е била от вашата война насам, Призма. Аз съм тирейският крал Раск Гарадул. Ти уби личните ми стражи. И казваш, че било странно да мислим за война? – Гласът на Раск се усили. – Може би смяташ, че тирейците са родени да бъдат изтребвани от лакеите на Хромария?

Сред Огледалците се разнесе мърморене, което подсказа на Гавин, че подобни приказки не са нещо ново.

– Но Хромарият със сигурност не би пратил самия Призма просто за да убие неколцина от хората ми. – Раск се престори, че размишлява, обаче не изчака достатъчно дълго, за да може Гавин да вмъкне някоя дума. – Не. Призмата би дошъл тук само ако има нещо много по-важно за вършене. Нещо, което да гарантира, че задушаващата хватка на Хромария над Седемте сатрапии ще продължи. Кажи ми, лорд Призма, да не си дошъл да ме убиеш?

„Човек не праща лъв да убие плъх.“

Гавин за малко да го каже на глас.

Разнесе се дрънчене на оръжия и тупкане на копита – Огледалците и притеглящите се струпаха по-плътно около Раск Гарадул. Гавин само го чу: гледаше надолу по хълма. Досега бе избягвал да поглежда натам, за да не привлече вниманието им към Карис. Но тя вероятно вече бе решила дали да остане, или да си тръгне.

Видя, че се е отдалечила надолу по бързата река с една малка лодка. Доколкото я познаваше обаче, тя щеше да спре и да се опита да види какво е станало с него. В края на краищата беше черногвардейка и макар че първата ѝ отговорност бе към Бялата, задължението да го пази идваше непосредствено след това. Гавин се зачуди дали си е тръгнала, защото му има доверие, защото смята, че може да се грижи сам за себе си, или защото има своя собствена мисия и нищо не бива да ѝ попречи.

Пълничкото момче, от друга страна, сега се намираше почти точно зад него. Явно, след като Гавин го бе спасил от Огледалците, смяташе, че той е най-добрият му шанс за оцеляване.

– Не ме разбра правилно, кралю Гарадул – каза Гавин, приел поне за момента новата му титла. – Видях тези хора да избиват невинни граждани на твоята сатрапия. Намесих се, за да спася поданиците ти. Смятах, че ти правя услуга.

– Правиш ми услуга, като убиваш войници, носещи моята униформа?

– Без съмнение дезертьори. Бандити. Що за безумец би изпепелил до основи собственото си село?

Много от Огледалците извърнаха или сведоха очи, някои хвърляха скрити погледи към крал Гарадул. Явно не всички се радваха да избиват свои сънародници. Кралят се изчерви.

– Аз съм крал – заяви той. – Няма да търпя решенията ми да бъдат подлагани на съмнение. Особено пък от Хромария. Тирея е суверенна нация. Нашите вътрешни борби не ви влизат в работата.

Войниците като че ли се поокопитиха.

– Разбира се, че не. Просто е… необичайно да откриеш крал да изгаря собствените си села и поданици. Да избива деца. Сигурен съм, че ще разбереш объркването ми. Моите извинения за недоразумението. Хромарият служи на Седемте сатрапии. Включително и на Тирея.

Това навярно бе най-добрият начин, по който Гавин можеше да го изиграе. И ако се намираха пред петдесет благородници, обръгнали в политическите игри и дипломацията, може би щеше да е достатъчно. Раск Гарадул щеше да поиска някакво парично обезщетение, признавайки, че грешката е неволна и разбираема, като в същото време запази правото си да бъде възмутен, и щеше да стане ясно, че Гавин печели. Елегантно и чисто.

Само че Раск Гарадул беше млад мъж и нов крал. Не стоеше пред благородници, а пред собствените си хора. Видя, че губи, но при окървавените трупове наоколо и ко̀сите погледи, които му хвърляха неговите подчинени, не смяташе, че може да си позволи това.

– Със сигурност не си изминал стотици левги просто за да патрулираш из кралството ни за бандити. И то без предизвестие. Човек би си помислил, че си се промъкнал под прикритието на мрака, като някакъв шпионин.

А, значи не беше и глупав. Когато нещата вървят към загуба, бързо сменяш посоката. Гавин хвърли още един поглед към момчето, за да го види как се справя. Не добре. Буквално трепереше от ужас. Не можеше да откъсне очи от Раск Гарадул. Или пък беше ярост?

– Шпионин ли? – рече безгрижно Гавин. – Колко забавно. Не, не, не. Имам си хора за тези работи. Не ги върша сам. Предполагам, вече си крал от достатъчно дълго време, за да знаеш това.

– Какво правиш тук? – попита крал Гарадул. Отново потресаващо грубо държане, ако се намираха сред двора на някоя столица на Седемте сатрапии. Хвърли поглед към момчето и Гавин разбра, че е загубил. Можеше да си тръгне – в края на краищата беше Призмата и дори убийството на трийсет от Огледалците на Гарадул не бе достатъчна причина да го задържат или убият. Особено при такива съмнителни обстоятелства. Ако го направеше, Гарадул рискуваше да обедини другите сатрапии срещу Тирея. Убийството на сатрап би било възмутително нарушение; убийството на Призмата беше непростимо. Но Раск чувстваше, че губи, и щеше да накара Гавин да си плати за това. Щеше да го нарани колкото може по-дълбоко.

Гавин щеше да бъде пуснат да си върви. Момчето щеше да бъде убито.

– Видях дим – рече Гавин. – Един от начините, по които служа на Седемте сатрапии, е като се справям с цветни бесове. Дойдох да помогна.

– Какво правиш в нашето кралство?

– Не знаех, че си затворил границите. Всъщност изобщо не знаех за това твое ново „кралство“. Такава постъпка ми изглежда ненужно… враждебна. И особено желанието да не допускаш в него един слуга на всички владения като мен. – Митът за учтив диалог между безкористни разумни съседи, този мит, на който се крепеше голяма част от дипломацията, явно бе мъртъв, така че за да отклони вниманието, Гавин пристъпи право през трупа му. – Да не би да криеш нещо, кралю Гарадул?

– Ти си от Ректън, нали, момче? – попита кралят. Не смяташе да играе по свирката на Гавин. – Как се казваш? Кой е баща ти?

– Името ми е Кип. Нямам баща. Повечето от нас нямат. От войната насам.

Сякаш копие прониза Гавин в корема. Почти си бе позволил да забрави. Войната на Лъжепризмата бе затрила десетки от тези селца. Всички мъже, от момчета с едва наболи мустаци до старци, които трябваше да използват копията си като бастуни, бяха принудени да служат на едната или на другата страна. А той и Дазен ги бяха пратили срещу някои от най-талантливите притеглящи на този свят. Като дървета в дъскорезница.

– Ами майка ти тогава? – попита раздразнено крал Гарадул.

– Тя се казваше Лина. Помагаше в един-два от хановете.

Сърцето на Гавин спря. Лина, лудата, която му бе пратила онова писмо, беше мъртва. Това момче, това уплашено момче, трябваше да е синът му? Единственият оцелял от едно изгорено до основи село стоеше тук, до него – и бе единственият, който можеше да му причини скръб. Ако Гавин вярваше в Оролам, щеше да реши, че това е някаква жестока шега.

– Да, Лина, мисля, че това бе името на пачаврата – рече крал Гарадул. – Къде е?

– Майка ми не беше пачавра! И ти я уби! Убиец! – Момчето изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се разплаче, макар че Гавин не можеше да познае дали от ярост, или от мъка.

– Мъртва ли е? Тя открадна нещо от мен. Сега ще ни отведеш до къщата ви и ако не можем да го намерим, ще работиш за мен, докато не го изплатиш.

Раск Гарадул не смяташе да кара момчето да отработи дълга на майка си. Гавин изобщо не се съмняваше, че той лъже за всичко. Това бе просто повод да му го вземе – щом Раск бе крал, значи то беше един от поданиците му. Най-вероятно щеше да го убие пред очите на Гавин просто за да задоволи гордостта си. Самото момче не означаваше нищо за него. Можеше да е куче или хубаво одеяло, на Раск му бе все тая. Беше се превърнал в гадно копеленце. Част от Гавин бе отвратена, докато друга се наслаждаваше на това.

„Поставяш ме в положение, в което не мога да спечеля, така ли? Мислиш, че това е невъзможно за мен? Ами да поиграем тогава.“

– Момчето идва с мен – каза Гавин.

Раск Гарадул се усмихна противно. Между предните му зъби имаше дупка. Приличаше повече на озъбен булдог, отколкото на усмихнат човек.

– Ще рискуваш живота си за този крадец? Предай ми го, Призмо.

– Иначе какво? – попита Гавин с подчертана любезност, сякаш наистина се чудеше. Заплахите много често се спаружват, когато ги издърпаш на светло, разголени.

– Иначе моите хора ще кажат, че просто е станало недоразумение. Не сме имали представа, че си Призмата. Не си обявил за пристигането си! А и си нападнал войниците ми. Ние просто сме се защитавали. Едва след злополучната ти смърт сме открили грешката си.

Гавин се подсмихна и вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката.

– Не, Раск. Има си причина да пътувам без черногвардейци: просто не се нуждая от тях. По време на Войната на Лъжепризмата ти беше само едно сополиво хлапе, така че може би не помниш на какво съм способен, но виждам, че някои от хората ти помнят. Тези, които изглеждат нервни. Ако хората ти ме нападнат, ще те убия. Бялата ще ми е адски сърдита за един-два месеца. Ще възникне дипломатически проблем, без съмнение, но наистина ли мислиш, че някой се интересува какво ще стане с краля на Тирея? „Крал“, а не сатрап, и следователно бунтовник. Те ще искат само гаранции, че същото няма да се случи и с тях. Ние ще ги дадем, ще се извиним, няколко години ще покриваме таксите за обучение на всички тирейски ученици и с това ще се свърши. Наследникът ти без съмнение няма да е толкова войнствен.

Раск понечи да заговори, но Гавин не смяташе да му дава тази възможност.

– Все пак нека за миг предположим, че по някаква случайност наистина успееш да ме убиеш, без самият ти да загинеш. Виждам какво правиш тук: опустошаваш едно село, за да можеш да събереш армия. Основаваш свой собствен Хромарий. Въпросът е: мислиш ли, че в момента си готов за война? Защото ако се върна сега, въоръжен само с думи, Спектърът може да не ми повярва. Но ако ме убиеш, това ще е по-елегантно доказателство от всяко, което бих могъл да намеря. И наистина ли мислиш, че твоята версия за случилото се е единствената, която ще се разчуе? Ама ти наистина си млад крал, а? Нали тъкмо преди малко ми говореше за шпиони?

Тишината протегна студените си ръце между тях. Гавин бе спечелил по-убедително, отколкото вероятно някога бе печелил в чист спор.

– Момчето е мой поданик и крадец. То остава. – Гарадул трепереше от ярост. Не че предизвикваше Гавин. Просто отказваше да загуби.

Гавин не блъфираше. В девет от десет случая вероятно би могъл да избие всички тези войници и притеглящи – зависи колко добри са притеглящите. И вероятно щеше да се отърве само с някоя опърлена вежда. Но да опази момчето в такава битка бе съвсем друга работа. Кое е по-важно: виновните да загинат или невинните да оцелеят?

А и не всички Седем сатрапии щяха да му простят толкова бързо, колкото се преструваше.

– Той не е крадец – каза Гавин в опит да отклони разговора от твърде поляризираното „Аз печеля, ти губиш.“ – Не носи нищо друго освен дрехите на гърба си. Каквото и да е направила майка му, то няма нищо общо с него.

– Лесно е да проверим, нали? – попита Раск. – Претърсете го.

Ако се съдеше по изражението на Кип, той май наистина беше крадец. Невероятно. Къде криеше откраднатото? Между гънките тлъстина ли?

– Не! Това е последното нещо, което тя ми даде! Вие взехте всичко друго. Няма да ви го дам! По-скоро ще ви убия! – В гласа на момчето имаше ярост, която Гавин разпозна моментално, още преди ирисите на Кип да се изпълнят с нефритенозелено. Момчето се канеше да нападне крал Гарадул и неговите Огледалци и притеглящи. Много смело, но изключително глупаво.

Притеглящите на краля също щяха да го забележат.

Гавин бързо описа дъга с лявата си ръка и сътвори стена от преплетен червен, зелен, жълт и син луксин между Кип и хората на крал Гарадул. С дясната притегли синя тояга и цапардоса Кип по тила. Момчето рухна. Гавин си помисли, че само Карис би се справила по-бързо.

Едно-единствено огнено кълбо от червен луксин, метнато от някой от притеглящите на Гарадул, се удари в стената и зацвърча за миг, преди да угасне.

Всички стояха вцепенени. Гавин свали щита. Неколцина Огледалци току поглеждаха труповете на своите другари и може би си мислеха, че смъртта им не е случайна. Само Раск Гарадул изглеждаше невъзмутим. Слезе от коня, отиде до лежащото в безсъзнание момче и го претърси.

Извади тънка кутия от палисандър, която бе затъкната отзад в колана му. Открехна капака, хвърли доволна усмивка на Гавин и я прибра в пояса си. Върна се при коня си и го яхна.

– Крадец, който при това се опита да ме убие. Благодаря ви за помощта в осуетяването на неговото нападение, лорд Призма. – Крал Гарадул се обърна към един от хората си и посочи.

– Мисля, че онова дърво там може да удържи един клуп. Ще останеш ли за екзекуцията, Гавин?

„Значи тук свършва всичко. Това е цената за греховете ми.“

– Нямаше посегателство срещу живота ти, кралю Гарадул. И двамата го знаем. Момчето дори не притегли. Аз просто го наказах като ученик на Хромария, задето искаше да притегли без разрешение. Ти си взе кутията и вече си убил предполагаемия крадец – майка му. Сурово наказание, без съмнение, но това е твоята сатрапия… ъъъ, кралство. Очевидно е, че момчето не знаеше нищо, освен че майка му му е дала кутията. Каквито и претенции да имаш към него, те бледнеят в сравнение с моите.

– Той е мой поданик, така че мога да правя с него каквото си искам.

Беше му останала само една карта, която да изиграе.

– Одеве ме попита защо съм дошъл в този смърдящ кенеф, който наричаш своя страна. Кип е причината. Моите права над него са по-силни от твоите. Той е мое копеле.

Очите на крал Гарадул станаха студени и Гавин разбра, че е спечелил. Никой човек не би обявил публично безчестието си, ако не е истина. От погледа на краля разбра също, още преди Гарадул да е заговорил, че ще му се наложи да го убие. Но не днес.

– Времето ти отмина – каза Раск Гарадул. – Твоето и на Хромария. С вас е свършено. Светлината не може да бъде окована. Знай, Призмо: ние ще си върнем онова, което сте ни заграбили. Вече иде краят на ужасите на твоето царуване. А когато настъпи, аз ще бъда там. Заклевам се.