Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 39 (всего у книги 45 страниц)

83.

Карис никога досега не бе участвала в истинско сражение, но бе наблюдавала няколко с генерала на Гавин Тичащия вълк. В някоя друга епоха щяха да го почитат като велик предводител. Вместо това той на три пъти се изправяше срещу Корван Данавис и на три пъти бе надвиван от по-малобройни сили, командвани от мустакатия гений. Независимо от това Тичащия вълк беше мил старец, който имаше слабост към Карис и ѝ обясняваше какво вижда, когато далечните редици се сблъскат. Разбира се, често бе прекалено зает, за да разговаря надълго с нея, но в други случаи разсъжденията на глас сякаш му помагаха. Затова сега, докато препускаше надолу по хълма, насочвайки се към мелето, Карис успя да схване доста неща.

Сградите, долепени от двете страни на стената – и които в крайна сметка щяха да я обрекат, Карис бе сигурна в това, – в краткосрочен план всъщност помагаха. Те бяха като сипей, достатъчно широки, за да затрудняват всеки, който изнесе напред обсадни стълби, и твърде непредсказуеми, за да могат атакуващите да ги изкатерят лесно на всяко място. Рано или късно хората на крал Гарадул щяха да разберат кои места са стабилни и колко тежест могат да поемат, но дотогава рухващите сгради избиваха и забавяха щурмуващите стената мъже.

Докато Карис се приближаваше, маговете за първи път се появиха вкупом на върха ѝ. Стената не бе висока, но достатъчно широка, за да могат бранителите да се придвижват по нея с голяма скорост, а те бяха видели пристигането на кавалерията на крал Гарадул.

Червени и подчервени заработиха в екип, като едните мятаха лепкаво огнено желе върху нападателите долу, а другите го подпалваха. Крал Гарадул бе изкарал отпред редица от собствените си притеглящи. Сините и зелените сред тях се опитваха да отклонят огненото желе във въздуха и да го запратят обратно към стената. Червените мятаха свой собствен луксин нагоре към бранителите, макар че екипите на Гарадул не бяха толкова добри във възпламеняването му и не всеки път успяваха. Мускетарите и от двете страни правеха всичко по силите си да избиват противниковите магове.

Защитниците вземаха връх в тази схватка, но нападателите бяха толкова много, че Карис не виждаше как биха могли да издържат дълго. И защо крал Гарадул бе довел кавалерията си тук и сега? Право срещу стената конниците губеха предимството на своята маневреност и ставаха лесни мишени за сините притеглящи, които се подаваха иззад бойниците, изстрелваха по няколко сини кинжала и пак се скриваха.

Всичко, което трябваше да направи Карис, бе да си пробие път през тълпата – което не представляваше трудност, когато си на кон, – да открадне някой мускет, да оцелее достатъчно дълго, за да се приближи до крал Гарадул, и да му пръсне главата. Сред яростта, кръвта, хаоса и какофонията на битката бе много възможно никой дори да не осъзнае, че смъртоносният изстрел е дошъл отзад.

Карис чу зад себе си вик, по-различен от останалите крясъци. Завъртя глава, все още приведена ниско над галопиращия кон. Десетина Огледалци я преследваха на огромните си жребци. Сърцето ѝ се сви.

Значи подмолната тактика нямаше да свърши работа.

Тя зачовърка пак наочниците. Кожата в ъгълчето на окото ѝ се късаше, но все още нямаше никакъв напредък в свалянето на проклетите неща. Ако можеше да притегля, би имала шанс.

На осемдесет крачки пред себе си видя редица мускетари, които презареждаха оръжията си. Огледа ги, търсейки някой с кремъклийка – колесен затвор нямаше да свърши работа в случая. После забави коня, за да уцели нужния момент, и връхлетя точно когато един от офицерите довърши презареждането и вдигна мускета към рамото си. Карис го грабна направо от ръцете му.

Командир Железни често я бе мъмрил за акробатичната ѝ езда, задето упражнява неща, от които и двамата знаеха, че няма друга полза, освен да впечатляват новобранците в Черната гвардия. Докато пъхаше мускета в калъфа на седлото, през главата ѝ прелетя видение как едрият мъж клати отчаяно глава. Беше облечена в тази проклета рокля, която хем я оставяше полугола, хем затрудняваше движенията ѝ. Нали нямаше наистина да… Карис освободи крака от стремената, посегна зад гърба си да стисне здраво задния лък на седлото, натика юздите под предния и скочи, докато конят продължаваше да тича в лек галоп. Веднага щом докосна земята, се оттласна и се завъртя във въздуха, усещайки как ръкавите на роклята ѝ се разпарят. Беше упражнявала този номер с по-високи коне, така че едва не прескочи седлото. Отне ѝ половин секунда, но все пак успя да се намести върху него, обърната назад. Извади мускета, вдигна го, опита се да поеме с коленете си колкото може по-голяма част от друсането на коня, помъчи се да прецени колко време ще изтече между дърпането на спусъка и изстрела. Прицели се в главата на водещия Огледалец на четирийсет крачки зад нея и натисна спусъка.

Беше се прицелила идеално, бе изчислила времето точно, но мускетът не стреля. Тя дръпна отново ударника, провери механизма. Нямаше кремък. Беше изпаднал, вероятно по време на впечатляващата ѝ акробатика. Мамка му!

Захвърли мускета, размени местата на ръцете си, погледна през рамо, за да е сигурна, че ще отскочи от равна земя, и извърши обратната акробатика. Тя всъщност бе доста по-трудна от първата, но Карис я изпълни безупречно – и двата ѝ крака срещнаха земята едновременно и се оттласнаха точно когато движението на коня я изстреля във въздуха. Само дето докато се премяташе, половината глава на коня ѝ бе отнесена от мускетен куршум и животното се строполи на земята. Ако държеше юздите, щеше да падне и тя. Но вместо това се превърна в човешки снаряд. Силата на отскока ѝ и внезапното рухване на коня я накараха да се извие като котка. Летеше с главата надолу и с гърба напред.

Имаше време само за една мисъл: „Като паднеш, претърколи се.“

Но когато падна, нямаше време за нищо. Върху каквото ѝ да се бе озовала, то имаше много слоеве и беше меко – което не му попречи да извърти главата и крайниците ѝ в различни посоки. Когато най-сетне срещна земята, в течение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне.

Някой ругаеше. Тя видя крака. Лежеше върху някакъв мъж, който се мъчеше да се измъкне изпод нея. Сигурно се бе врязала в гърбовете на петима-шестима войници – и ги бе помела всичките. Кракът на един от мъжете бе извит под лош ъгъл. Друг се обърна да я погледне; от носа му шуртеше кръв и той ругаеше.

Мощна експлозия, може би на около шейсет крачки оттам, отнесе думите му. Всичко на бойното поле сякаш застина за миг, а после нещата започнаха да се движат прекалено бързо, за да ги възприеме едновременно.

Карис скочи на крака – и едва не се свлече. Главата ѝ бе толкова замаяна, че трябваше да се съсредоточи докрай, за да не падне. Провери набързо състоянието си. По ръцете и краката ѝ имаше парещи ожулвания, роклята ѝ бе съсипана, но нямаше сериозни рани. Докосна очите си. Наочниците, разбира се, не бяха счупени. И на всичкото отгоре бяха оплескани с кръв, за да вижда още по-трудно през тях. Страхотно!

Сега, когато се намираше насред битката, светът се смали. Имаше образи като малки картини, но нищо цялостно. Зърна някакъв притеглящ горе на Портата на Майката – Изем Сини? Какво правеше той тук? Стоеше с изцяло синя кожа, протегнал ръце, и изстрелваше в бърза последователност сини кинжали – бе абсолютно смайващо да действа толкова бързо, да държи волята си съсредоточена и да стреля и от двете си ръце. Вършеше работата на дузина мускетари – даже три дузини, въпреки мъгливата утринна светлина. Накъдето и да се обърнеше, падаха мъже. Обърна се към Огледалците и Карис видя как сините остриета отскачат във всички посоки от огледалните им брони и кълцат всички около тях – но понякога улучваха процеп в бронята или попадението бе достатъчно пряко, за да я пробият.

Пред Карис стоеше обезглавено тяло и от шията му швиртеше кръв в ритъм с последните удари на сърцето му.

Гърмежът на мускетите и туптенето на кръвта в ушите ѝ се сливаха – пулс, живот и смърт, преплетени в едно.

Огледалците напираха към една пробойна в стената, широка може би седем крачки. Значи ето къде бе станала експлозията.

Някакъв червен притеглящ – от Свободните на крал Гарадул – бе полудял. Кикотеше се и мяташе огнено желе към всички около себе си. Опръсканите крещяха от страх. Някой го молеше да спре.

Един мъж се подхлъзна и падна с писък от натрошения ръб на стената.

Малко встрани, пак на стената, слънцето блестеше в медната коса на някакъв мъж. Очите на Карис се приковаха в него. Гавин! Той се приведе към друг мъж до себе си и му даде заповед. Корван Данавис. Значи този човек наистина беше генерал. И сега бе тук? Гавин го тупна по рамото и двамата се разделиха.

Карис си спомни със закъснение за преследващите я Огледалци и се обърна.

Водачът им се намираше на двайсет крачки зад нея, пришпорваше коня си през редиците, с меч в ръка, и крещеше на хората да се дръпнат. Беше сам, другите бяха изостанали, откъснати от него при едно внезапно странично движение на строя, но се намираше прекалено близо. Карис нямаше оръжие и краката още не я държаха съвсем.

На десет крачки от нея преследвачът ѝ сякаш подскочи в седлото. Карис виждаше цялата предна част на тялото му, така че той не бе застрелян от стената, но въпреки това се катурна от коня.

Някой го бе убил изотзад. Какво ставаше, по дяволите? Карис погледна зад мъжа.

Кип.

Кип? Младежът препускаше бясно зад Огледалците, следвайки пътя, отворен от тях през войнишките редици. Но той нямаше мускет.

Вместо това държеше зелено кълбо, по-голямо от главата му. Кожата му бе зелена и в очите му имаше нещо диво… освен това изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече от седлото.

Наглед без да се интересува, че връхлита с коня си право към други коне, той изнесе зеленото кълбо назад, все едно хвърляше топка – класическа грешка на новаците: те винаги смятаха, че тъй като топката има маса, трябва да използваш мускулите си. Ръката му замахна напред и със звучен пукот изстреля зеленото кълбо към Огледалците.

То улучи един от тях отстрани по шлема. Огледалната броня с лекота сряза луксина, но освен това трябваше да се справи и с инерцията на тялото, което я бе улучило. Един нагръдник можеше да спре куршум, но носещият го човек пак щеше да е със счупени ребра. В случая главата на мъжа се отметна настрани, той излетя от седлото, а зеленото кълбо рикошира, удари друг Огледалец по рамото и едва не го събори, после улучи по главата коня на трети и го повали.

От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.

Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.

Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.

Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока – от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?

Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.

Две зелени копия – почти колони, толкова дебели бяха – изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна – а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.

Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.

Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.

Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.

– Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.

Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.

Той вдигна бързо ръка и тя трепна.

– Кип, аз съм, Карис – повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.

– Не мърдай – каза той, като се взираше съсредоточено в лицето ѝ. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да ѝ бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?

Щом докосна наочника ѝ, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.

И ето че изведнъж Карис отново можеше да притегля.

„О, чудесно, мамка му!“

– Какво ще кажеш? – попита Кип.

За какво говореше?

– Благодаря? – предположи Карис.

– Аз казвам да вървим да убием един крал – рече Кип, ухилен безразсъдно. Когато бяха завладени от своя цвят, зелените не отдаваха голямо значение на здравия разум.

Карис погледна и видя, че Раск Гарадул тъкмо е стигнал до пробойната в стената. Половината му хора вече бяха минали през нея. Беше идеалният момент за атака – е, ако се изключи фактът, че Карис и Кип се намираха от същата страна на стената като цялата армия на крал Гарадул.

Карис притегли малко червено от локвите кръв около тях и почувства успокоителния прилив на червена ярост. Почувства се силна.

– Да вървим да убием един крал – съгласи се тя.

84.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си Лив, когато лорд Всецветни се върна на върха на хълма, където тя стоеше вързана. От мястото си можеше да види как една позната фигура взе голям червен жребец от някакъв коняр и го яхна. Кип. Ако се обърнеше, нямаше начин да не я забележи.

За миг Лив не беше сигурна дали иска да я види, или не. Не се и съмняваше какво би направил в такъв случай. Щеше да се втурне нагоре по хълма, пък по дяволите шансовете. Такъв си беше Кип. И сега, и открай време. Не винаги умен, но верен до крайност.

Наведе глава, за да скрие лицето си. Тук за Кип имаше само смърт. И естествено, той се обърна за секунда, докато седеше нестабилно върху едрия кон. После го пришпори и едва не падна от седлото, когато животното се втурна напред.

Лив едва не се ухили при тази гледка, но страховитата фигура на лорд Всецветни заличи всякакъв помен от веселие. Когато мъжът се приближи, тя осъзна, че всъщност не е толкова едър, колкото изглеждаше отдалеч. Белите му дрехи и белият му плащ, закачен на големи сини рогове, стърчащи от раменете му, го правеха да изглежда по-едър от обикновен човек, но всъщност бе по-нисък от Гавин Гайл. Само че сияеше. Все едно вените му бяха пълни с жълт луксин вместо с кръв. Косата му бе оформена в корона от шипове с помощта на жълт луксин и блестеше ослепително, сякаш бе коронясан със самото слънце, а в очите му бушуваше буря от цветове. И сега се взираше в нея.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си пак тя. Бузата ѝ туптеше и от нея още капеше кръв. Взривът на барутния фургон я бе пратил в безсъзнание и шрапнели я бяха одраскали на няколко места. Не знаеше как са я открили сред всичките тела. Нито пък за какво им е притрябвала.

– Как се озова тук, Аливиана Данавис?

– Предимно с ходене – отвърна тя. Аха, Данавис, това било значи. Знаеха, че баща ѝ командва вражеската армия. А тя глупаво се бе предала в ръцете им. „Адски умно, Лив.“

Бяха заобиколени от свитата на лорд Всецветни: притеглящи с разкъсано хало от всички видове, войници, вестоносци и няколко висши офицери от лагера на крал Гарадул, които изглеждаха явно неспокойни сред всички тези магове, да не говорим за самия лорд Всецветни.

Всецветни взе някакъв странен мускет, висок колкото самия него, вдигна го, закрепи стойката в един прорез на дулото, подпря го пред себе си и се прицели надолу по хълма към сражението. После каза:

– В самия център на онази зелена врата.

– Третата къща отляво ли? – попита един наблюдател.

Лив не знаеше много за мускетите, но знаеше, че не можеш да направиш толкова точен изстрел от триста крачки. Всъщност на разстояние над сто крачки прицелването си беше по-скоро гола надежда. Въпреки това лорд Всецветни си пое дълбоко дъх, примижа над дулото на мускета и стреля.

Мускетът изтрещя.

– Три педи нагоре, една вдясно – съобщи наблюдателят.

Лорд Всецветни подаде мускета на един адютант, който почна да го презарежда, и се обърна към Лив.

– Искам да се присъединиш към мен, Лив. Видях те снощи как ме слушаш. Разбираше ме. Личеше си, че ме разбираш.

Оролам, беше ѝ се сторило, че той я гледа, но после реши, че си въобразява. Слушателите снощи бяха хиляди. И как я бе познал?

– Обичаш баща си, нали, Лив?

– Повече от всичко – отвърна тя. Откъде знаеше името ѝ, още повече пък умалителното?

– А на колко години е той?

– Около четирийсет.

– Стар е значи. За притеглящ имам предвид. Ако не беше притеглящ, би могъл да живее още четирийсет. Но за маг, верен на Хромария, вече е старо куче, нали? Повечето не изкарват до тази възраст. Баща ти трябва да е много, дисциплиниран, много силен.

– По-силен, отколкото си мислиш – каза Лив. Усети прилив на емоции. Кой беше този копелдак, че да говори за баща ѝ? Тя не би позволила на никого да каже лоша дума за него. Баща ѝ беше велик човек. Макар и да бе допускал грешки.

Адютантът подаде дългия мускет на лорд Всецветни. Той го вдигна, закрепи го на стойката и каза:

– Син притеглящ, точно вдясно от караулката при портата.

Лив гледаше ужасена как лорд Всецветни изчаква. Синият маг се бе присвил зад бойниците, подаваше се от време на време да прати смърт към мъжете долу и се скриваше пак. Когато се подаде за пореден път, лорд Всецветни каза:

– Сърцето.

Мускетът изтрещя.

Блесна светлина, пръсна кръв и притеглящият изчезна от поглед.

– Рамото, ваше ляво – каза адютантът. – Една педя вляво и три пръста нагоре.

Лорд Всецветни върна мускета на мъжа и учтиво му благодари. После попита Лив:

– Когато му дойде времето, ще им кажеш ли?

– Да им кажа? За баща си ли? – Лив се поколеба. – Ще направя каквото е нужно.

– Каквото е нужно. Интересно как те го правят нужно, нали? Ами ако не успеете да се върнете в Хромария навреме? Ще убиеш ли баща си сама, със собствената си ръка? Ами ако той те помоли да спреш? Ами ако те умолява?

– Баща ми не е такъв страхливец.

– Избягваш въпроса. – В очите на лорд Всецветни се вихреше оранжево. Лив никога не бе харесвала особено оранжевите. Винаги я правеха неспокойна. Когато тя не отговори дълго време, Всецветни каза: – Напълно те разбирам. Когато основах своя собствен Хромарий, отначало аз също им подражавах сляпо. Въпреки това, което съм. Една от ученичките ми разкъса своето хало и я убих със собствените си ръце. Не беше първата, умряла заради невежеството на притеглящите, нито пък последната, но беше началото на края. След като я убих, разбрах, че съм постъпил неправилно. Не можех да се отърся от това.

– Притеглящите полудяват. Като теб. Обръщат се срещу приятелите си. Убиват хората, които обичат.

– О, несъмнено. Понякога. Някои хора не могат да се справят със силата. Някои ти изглеждат свестни, докато не им дадеш роб, а после се превръщат в тирани, които пребиват и насилват роба си. Силата е изпитание, Лив. Всяка сила е изпитание. Ние не го наричаме „да разкъсаш халото“. Ние му казваме „да счупиш яйцето“. Никога не знаеш що за птица ще се излюпи. Някои се раждат деформирани и трябва да се усмъртят. Това е трагедия, но не и убийство. Как мислиш, баща ти би ли се справил с малко допълнителна сила? Великият Корван Данавис? Безкрайно талантлив притеглящ, който въпреки това е притежавал дисциплината да изкара до четирийсет?

– Не е толкова просто – каза Лив.

– Ами ако е? Ами ако Хромарият е запазил това чудовищно деяние само защото така се задържа на власт? Като плаши сатрапиите, твърдейки, че само той може да обучава хората, родени с таланта да притеглят – разбира се, срещу определена цена, – и че само той може да възпре притеглящите, които полудяват, тоест всички. По този начин се поддържа вечно нужен, вечно могъщ, а като раздава притеглящи на сатрапиите, се поставя в центъра на всичко. Кажи ми, Лив, ако съдиш за Хромария по плодовете му, намираш ли го за място на любов, мир и светлина – както човек би очаквал от свещения град на Оролам?

– Не – призна Лив. Дори не знаеше защо го защитава, освен от инат. Хромарият бе всичко, което тя мразеше, и омърсяваше всяко нещо, до което се докосне. Включително и нея. Имаше дългове там и не можеше да се залъгва, че бягството ѝ към Тирея заедно с Кип не е отчасти бягство от дълга ѝ към Аглая Красос и Рутгар.

– Истината, Лив, е, че ти знаеш, че съм прав. Просто те е страх да признаеш, че си била на грешната страна. Разбирам те. Всички те разбираме. Има добри мъже и жени, които се бият срещу нас, добри хора! Но те са заблудени, мамени. Болезнено е да се откажеш от една лъжа, но е още по-болезнено да живееш с нея. Виж какво правя аз. Освобождавам един град, който е наш по право. Прехвърлят Гаристън от нация на нация, все едно е курва, от която всеки може да се възползва. Това не е правилно. И трябва да престане, но тъй като никой друг не иска да му сложи край, ще го направим ние. Нима тази земя не заслужава свобода? Нима тези хора трябва да плащат, задето двама братя – никой от които не е роден тук и не дава пукната пара за това място – са се сражавали тук? Колко дълго трябва да плащат?

– Не бива – каза Лив.

– Защото не е справедливо.

Той взе отново дългия мускет от адютанта.

– Червен притеглящ, над портата. Главата.

Лив се загледа. Битката пред Портата на Майката не се виждаше много ясно през целия този дим и проблясъци на магия. Но тя видя как кавалерията на крал Гарадул стигна до портата, зареди мускетите си и стреля по хората горе на стената. И все пак сякаш конниците чакаха нещо, озадачени, че то още не се е случило. Мускетът на лорд Всецветни изтрещя и миг по-късно на кулата на портата за миг лумна ярък проблясък. Лив се радваше, че не вижда всичко.

– Право в целта, лорд Всецветни – каза адютантът. – Великолепен изстрел!

– Махайте се! Оставете ни. – Върхът на хълма бързо опустя, с изключение на адютанта, на когото Всецветни даде знак да остане. После лордът се обърна към Лив. Не се усмихваше. – Не обичам да убивам притеглящи – каза той. – Мразя го. Но в случая правя каквото се налага. Искам да се присъединиш към мен, Аливиана.

– Защо? Защо аз? Че аз съм само бихром, не особено могъщ, без влияние.

Той изпръхтя.

– Готова ли си за отговора на този въпрос? Искаш ли да пораснеш, Аливиана? Искаш ли сурови истини? Защото те са единствените, които познавам през последните шестнайсет години.

– Готова съм – каза тя.

– Искам те, защото си притегляща, а всеки притеглящ е ценен за мен. И защото си тирейка – тази страна ще има нужда от доста успокояване, след като спечелим, а аз не съм тиреец. И защото си дъщеря на Корван Данавис.

– Знаех си! – процеди тя.

– Слушай, тъпачко! Слушай, иначе изобщо не си годна за ролята, която съм ти определил.

Това я накара да млъкне.

– Понеже си дъщеря на Корван, храня известна надежда, че си поне наполовина толкова интелигентна като него. Ако е така, ще бъдеш забележителна съюзница. Имам нужда от умни предводители. Но няма да те лъжа. Надявам се, че преминаването ти на наша страна ще освободи баща ти от хватката на Хромария. Подозирам, че той служи на Призмата само защото те държат в ръцете си. Ако е вярно, Корван може да мине към нас, а разполагаме ли с генерал с неговата репутация, това би могло да предотврати по-дълга война. Ето колко страх вдъхва баща ти. Хората дори не искат да излизат срещу него. По време на Войната на Призмите враговете му използваха далекогледи, за да видят кой генерал командва битката. Ако се окажеше баща ти, се оттегляха, за да се сражават друг ден. Ето колко добър е баща ти и би било глупаво от моя страна да пренебрегвам възможността да се бие за мен. Ако си мислиш, че те манипулирам, права си. Ще те използвам. Ти си важна. Хромарият също би те използвал. Даже вече те използва. Порасни и го осъзнай. Просто аз ще бъда честен с теб. И моята честност ти дава избор. Това е повече, отколкото ще получиш от тях. – Очите му бяха нашарени в червено и оранжево, като пламъци.

Той беше прав. Казваше самата истина. А щом това бе истина, дали пък всичко не беше?

– Крал Гарадул изби цялото ми село.

– Да. Дори взе някои от моите притеглящи да му помагат.

Лив бе очаквала той да отрича, да търси извинения.

– И въпреки това искаш да му служа?

Лорд Всецветни понижи глас.

– Кралете не живеят вечно. Особено безразсъдните.

Мощна експлозия разтърси стената вляво от портата. Мнозина от защитниците изпопадаха, а някои дори полетяха през ръба, но когато димът постепенно се разнесе, на Лив ѝ се стори, че зарядът трябва да е бил поставен от другата страна на стената – щетите там изглеждаха далеч по-големи, цели редици къщи бяха буквално заличени. От кавалерията се надигнаха радостни викове, когато през дима се видя зейналата пробойна.

– Виждаш ли, хората от Гаристън ни помагат. Искат да бъдат свободни.

Но Лив почти не го чуваше. Току-що бе видяла през мъглите на бойното поле нещо, от което ѝ секна дъхът. Кип. И не само Кип. Кип и Карис заедно препускаха към мелето. За миг Лив не проумяваше. Да не би Кип и Карис да бяха сменили страните? Да не се биеха да освободят Гаристън? После очите ѝ проследиха накъде се насочват. Пътят им водеше право към крал Гарадул.

Крал Гарадул, когото Кип мразеше, задето бе изтребил цялото им село и бе убил майка му.

Преследваха ги половин дузина Огледалци на коне.

– Колко ценна съм за теб? – попита Лив.

– Вече ти казах.

– Тогава съм твоя, при едно условие.

Червеното се оттече от очите му, заменено от оранжево и синьо.

– Спаси приятелите ми. Него и нея. Двамата, които онези Огледалци преследват. – Тя посочи.

Лорд Всецветни даде рязък знак на адютанта да се приближи. Мъжът дотича с дългия мускет.

– Искаш да убия няколко съюзници, за да спечеля един – рече лорд Всецветни. – Търгуваш с живот като…

– Като пораснала – каза остро Лив.

– И то наистина бързо. Но аз не си купувам вярност. Ще направя каквото мога, за да спася приятелите ти. Като дар за теб, независимо какво решиш. – Той се прицели с мускета и стреля. Един Огледалец, препускащ към Карис, умря сред проблясък и пръски кръв. Лорд Всецветни подаде да му заредят мускета.

– Така че не взимай това под внимание при преценката си, но кажи ми сега, Лив, на кого ще служиш? На мен или на Хромария?

„Вярност към един. И само към един.“

Не съществуваше добър избор. Не съществуваше добра страна. Когато се бе опитала да постъпи правилно, бе принудена да шпионира най-големия си благодетел. Хромарият извращаваше дори обичта на хората един към друг. Всичките ѝ познати казваха, че лорд Всецветни е чудовище, но пък всичките ѝ познати бяха покварени от Хромария. Добре де, лорд Всецветни може да не бе съвършен. Гавин също не беше. Единствените невинни в случая бяха хората от Тирея. Те заслужаваха да са свободни. Ако се налагаше Лив да се бие, нямаше да се бие за потисниците им. „Вярност към един“? Една Данавис трябваше да избере на кого ще служи? Добре тогава.

Лив си пое дълбоко дъх и направи официален тирейски реверанс.

– Лорд Всецветни – каза с равен глас, гледаше го в очите. – Ваша съм. Как мога да ви служа?