Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 45 страниц)

57.

– Изглежда толкова… мръсен – каза Кип. След като бе видял богатството на Големи Яспис и магическите здания на Хромария, Гаристън определено не го впечатляваше.

– Мръсотията е най-малкият му проблем – отбеляза Гавин.

Кип не беше сигурен какво означава това, но съжаляваше, че е бил в безсъзнание, когато с Гавин минаха за първи път през града. Ако тогава бе видял Гаристън, без съмнение щеше да остане впечатлен. Той щеше да е най-голямото сборище на хора през живота му, пък макар и не най-чистото. Алкалдесата на Ректън никога не би търпяла такива купчини боклук, каквито Кип виждаше изтикани в уличките току до пристанището, в непосредствена близост със сандъци, които в много случаи съдържаха храна. Отвратително.

В пристанището имаше поне четирийсет кораба. То бе защитено донякъде от дига с големи пролуки в нея. Лив видя как Кип гледа дупките и се чуди дали имат някакво предназначение.

– Окупаторите никога не са се напъвали особено да помагат на нас, бедните изостанали тирейци – каза тя. – Кейовете срещу тези зевове се дават на местните. Трябва да видиш как бързат капитаните, когато иде зимна буря. Войниците се събират в кулите и приемат облози кой кораб ще се разбие.

Скулът, задвижван от Лив и задъхания Кип, се носеше покрай галери, галеаси, корвети и рибарски лодки, пълни с местни хора, които кърпеха мрежите си. Мъжете и жените спираха работа, щом зърнеха скула и екзотичния му екипаж. На Кип му се сгряваше сърцето да види отново тирейски лица. Това го караше да се чувства у дома. А после видя и враждебността, изписана на тези лица.

„Е, не си падат много по притеглящи чужденци. Всъщност е разбираемо.“

– Къде отиваме? – попита Кип.

Командир Железни посочи към най-високата и величествена сграда. Оттук всичко, което Кип можеше да види, бе кулата с идеална яйцевидна форма и шпил, сочещ към небето. Една дебела ивица около най-широката ѝ част бе инкрустирана с мънички кръгли огледала, не по-големи от палеца на Кип. В светлината на следобедното слънце изглеждаше сякаш кулата пламти. Над и под огледалната ивица имаше подобни ивици от цветно стъкло.

– За това се досещах – рече Кип. – Имах предвид къде да спрем скула?

– Ето тук – каза Гавин и посочи една гладка стена в точката, най-близка до една порта. Това не бе място за приставане и улиците се намираха поне на четири крачки над морското равнище.

Въпреки това Кип и Лив насочиха лодката – доста умело, помисли си Кип – към стената. Носът на скула се потопи по-дълбоко във водата, когато в предната му част разцъфтя син луксин и се протегна навън. Веднага щом докосна стената се втвърди и образува стъпала, като по този начин едновременно закрепи скула на място и им предостави лесен изход.

– Още не съм свикнал с всичките тези магии – каза Кип.

– Аз съм на трийсет и осем – каза командир Железни – и също не съм свикнал. Просто реагирам малко по-бързо. Грабвайте раниците.

Изкачиха се по стъпалата до улицата. Местните ги оглеждаха с любопитство. След като се събраха всички, Гавин докосна един ъгъл на стълбите и всичкият луксин на скула загуби стабилност, разпадна се на прах, пясък или лепкаво вещество в зависимост от цвета си и потъна във водата. Жълтият дори проблесна слабо, когато голяма част от него се превърна обратно в светлина. Внезапно освободена от тежестта на скула, водата подскочи лекичко нагоре. Гавин, разбира се, не обърна никакво внимание.

„Това е нещо нормално за него. В що за свят съм навлязъл?“ Ако Гавин бе на вечеря и изпуснеше ножа си, щеше да си притегли нов, вместо да стане и да го потърси. Ако чашата му беше мръсна, щеше да си притегли нова, вместо да избърше старата. Това породи у Кип една мисъл и той попита:

– Гавин… ъъъ, лорд Призма, защо притеглящите не носят луксин?

Гавин се ухили.

– Понякога носят. Очевидно жълтите нагръдници и тем подобни са високо ценени в битка, но предполагам, че имаш предвид дрехи.

– Ти поне използваш магия за всичко – рече Кип.

– Такъв съм си – отвърна Гавин. – Един нормален притеглящ не би си скъсил живота само за да не му се налага да спре скула на петдесет крачки по-нататък. Е, някои биха, разбира се. Истината е, че едно време, като бях момче, имаше мода да се носят луксинови дрехи. Ако приложиш достатъчно воля, дори някои видове запечатан луксин могат да станат доста гъвкави. Скоро се появиха притеглящи-шивачи, които се специализираха в изработката на дрехи. Но повечето хора не можеха да си ги позволят, а ако си ги правиш сам, има куп грешки, които би могъл да допуснеш. Някои са сравнително безобидни, като например да направиш крачолите на панталона си прекалено твърди. Но ако допуснеш грешка при притеглянето, ризата ти може да се разпадне на прах по средата на деня. Или пък – Гавин прочисти гърло – някои палави момчета може да се научат как да разпечатват луксина, изтъкан от шивачите-притеглящи. И тези момчета биха могли да предизвикат хаос на някое паметно празненство, на което дамите, охарчили се дори за луксиново бельо, да се озоват в сериозна беда. – Стисна устни, за да скрие усмивката, напираща при този спомен. – Е, след споменатия случай модата секна доста внезапно.

– Това вие ли сте били? Чувала съм за това празненство – каза Лив.

– Каквото и да си чувала, сигурен съм, че е било доста преувеличено – промърмори Гавин.

– Не, не е било – възрази Железни.

Гавин сви рамене.

– Бях лошо дете. За щастие съм се променил много оттогава. Сега съм лош мъж. – Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. – Ето, започва се – добави, когато към тях се приближиха трима рутгарци.

И тримата носеха дрехи, които на Кип му приличаха на вълнено одеяло с изрязана дупка за главата, внимателно сгънато така, че при широките им кожени колани да се образуват плисета. После дрехата – туника ли беше? – се спускаше до коленете на мъжете. Макар че краката им бяха голи, вълната изглеждаше съвсем неподходяща за тирейския климат и тримата се потяха обилно. Бяха обути в кожени сандали, макар че тези на стражите бяха вързани към броня, покриваща пищялите. Двамата стражи носеха по един пилум, гладиус и грубоват пищов на коланите си. Крачещият начело мъж, който явно бе шефът, имаше бродерия по подгъва и гърдите на туниката си. Държеше свитък, на едното му рамо висеше голяма торба, а на колана му – тежка кесия. Чифт безцветни очила стояха ниско на носа му.

Безцветни очила ли? Кой притеглящ би използвал безцветни очила?

Но докато мъжете се приближаваха, Кип осъзна, че той изобщо не е притеглящ. Очите му бяха чисто кафяви. Освен това и тримата бяха бледи, което Кип предполагаше, че е често срещано при рутгарците. Кожата им едва бронзовееше и макар да не бяха толкова бледи и луничави като Кървавите горяни, пак приличаха на призраци. Косата им бе с нормален тъмен цвят между кафява и черна, но права и фина. Крачеха с нещо като властност или надменност. Кип хвърли поглед към Лив. Тя определено тълкуваше поведението им по втория начин. Гледаше ги с презрение. На Кип му се стори, че е готова да им се изплюе в краката.

– Аз съм помощник-управителят на пристанището – каза мъжът. – Къде е вашият съд? Таксата се определя в зависимост от размера му и условията на престоя.

– Боя се, че размерът на нашия съд в момента е пренебрежимо малък – каза Гавин.

– Благодаря, но аз ще преценя това. Къде пристанахте?

– Точно ей тук. – Гавин посочи.

Помощник-управителят погледна надолу, после се озърна покрай стената, присвил очи. На петдесет крачки нямаше никакви кораби. Той скръсти ръце и стисна челюсти, сякаш Гавин му се подиграваше.

– Таксата не е голяма, но уверявам ви, че глобата при опит за неплащане на такса е!

Единият от стражите го потупа по рамото, но мъжът не му обърна внимание.

– Така и трябва – отвърна Гавин все така любезно и му подаде едно писмо.

Мъжът го задържа ниско, така че да го вижда през очилата си, сякаш щеше да притегли от буквите думи.

– О – каза той тихо. – Охо!

Главата му се вдигна рязко и той се втренчи в очите на Гавин през очилата си.

– О! Милорд Призма! Хиляди извинения! Моля ви, милорд, нека ви придружим до крепостта. За нас ще бъде голяма чест.

Гавин кимна.

– Мислех си, че ще ги сграбчиш с магия и ще ги раздрусаш хубавичко – каза Кип, щом тръгнаха след стражите и помощник-управителя.

– Има си време, когато да размяташ идиоти – отвърна Гавин. – Този човек просто си върши работата.

Навлязоха в сянката на крепостта, чиято северна стена почти надвисваше над пристанището. Горе обикаляха стрелци и се взираха надолу към тях.

– Освен това – каза Гавин, – ако започнеш да мяташ луксин наляво-надясно, никога не знаеш кой ще отвърне със стрелба.

Помощник-управителят заговори с охраната на портата. Последваха множество скришни погледи към Гавин. Кип беше зает да зяпа крепостта. Портата, както и цялата крепост, бяха от дялан травертин, меко зелен и гравиран с кръстосани щрихи, за да изглежда като плетеница. В портата имаше изрязани множество процепи за стрелба. Когато стражите я отвориха, Кип видя, че зад нея има малко голо пространство, напълно затворено, с процепи за стрелба отвсякъде, а след това – друга порта. Стражите на втората порта, която бе отворена, носеха мускети с дула като фунии, по-къси от мускетите на стражите в Хромария.

В момента Кип се намираше до Железни, затова го попита:

– Защо мускетите им са толкова къси?

– Защото са различен вид – каза Железни. – Вместо с куршум ги зареждат с пирони или вериги. От близко разстояние можеш да улучиш четири-пет човека едновременно. Или да пробиеш солидна дупка в един. Вършат добра работа при размирици. Мъж, прерязан наполовина, е също толкова мъртъв като мъж с малка дупчица в сърцето, но действа доста по-разубеждаващо на останалите в тълпата.

– Ясно – промълви Кип и преглътна.

След още няколко пропускателни поста, на които към тях се присъединиха няколко по-старши стражи, започнаха да се изкачват по етажите. На третия подминаха отворената врата на стая с изглед към морето и Гавин спря, огледа я и бързо влезе.

Железни, Кип и Лив го последваха.

Беше просторен апартамент, пълен с картини, възглавници, паравани с изрисувани по тях ловни сцени, камини, няколко канделабъра и големи ветрила с дълги дръжки, с които робите да веят на своите господари. Накъдето и да погледнеше Кип, всичко искреше, блестеше и сияеше.

– Това – обяви Гавин, когато ескортът влезе след тях, – ще свърши работа…

– Да, лорд Призма, разбира се, това са стаите за почетни гости. Ще осигурим…

– За слугите ми – довърши Гавин. – Кип, Лив, вярвам, че можете да не се забърквате в неприятности, докато уредя въпроса с настаняването ни?

– Да, разбира се, милорд Призма – отвърна Лив и в гласа ѝ имаше официалност и зрялост, непознати за Кип.

– Започни уроците на Кип по притегляне. Ще се отбия да видя как сте, след като свърша някои неща.

– Разбира се – каза Лив и направи реверанс. Кип се поклони леко и моментално се почувства ужасно глупаво. Не умееше да се кланя. Там, където бе израснал, никой не се кланяше.

– Железни? – рече Гавин.

Железни повдигна вежда – аха, значи сега искаш да дойда с теб?

– Това е най-добрият ти шанс да видиш как изритват от стаите му един надут рутгарски губернатор. А може би и още някой, ако имаш късмет. Току-виж се окаже човек, когото познаваш.

Устните на Железни трепнаха.

– Именно простичките удоволствия правят живота прекрасен, нали?

58.

Вратата се затвори и изведнъж Кип и Лив останаха сами, далеч от важни хора и държавни дела. Отново деца.

Лив се взря в Кип така, че той попита малко сърдито:

– Какво?

– Знаеш ли, наистина е странно. Допреди седмица щях да се изчервя само като видя командир Железни. Сега седя в най-хубавите покои в Травертиновия дворец… и те са мои?

– Аз вече се отказах от опитите да го проумея – рече Кип. – Струва ми се, че ако спра и се замисля прекалено много… – „Ще се превърна в ломотещо бебе.“ – Всичко просто ще се разпадне.

За миг лицето на Лив се промени. Погледът ѝ омекна и във всяка нейна черта се изписа състрадание.

– Ти си бил там. В селото. Когато се е случило.

– На Зеления мост с Иза и Сансон. И Овен, разбира се. – Още му се искаше да се ухили злорадо при мисълта за Овен, но сега това му се струваше жестоко и дребнаво. – Овен и Иза ги убиха. Ние със Сансон се измъкнахме. Но в крайна сметка убиха и него. – Гласът на Кип бе чужд дори за собствените му уши. Не можеше дори да погледне Лив. Ако видеше състраданието ѝ, щеше да се прекърши. И без това вече изглеждаше безсилен, глупав, малък и дебел в очите ѝ – момче само за съжаление. Нямаше нужда да влошава нещата, като се разплаче. – Майка ми се измъкна, но черепът ѝ беше строшен. Бях с нея, когато тя…

– О, Кип, толкова съжалявам.

Той потисна това, изтласка го настрани.

– Както и да е, наистина се надявам баща ти да се е спасил. Той винаги беше добър с мен. Всъщност ако не ме бе накарал да тръгна, щях да съм мъртъв.

Известно време Лив не продума. Кип не можеше да реши дали това е неловко мълчание, или не.

– Кип – каза тя накрая, – опитвах се да събера кураж да… Сега нещата може да станат много сложни. Като се има предвид кой е баща ти и как стоят нещата в Хромария… Понякога не става така, както искаме, и ние…

– Трябва ли да имам някаква представа за какво говориш? – попита Кип. – Защото…

Тя отвори уста и го изгледа отново. После той видя как портите се спускат.

– Просто се радвам, че си се измъкнал, Кип.

– Благодаря – отвърна той. „Благодаря, че ми нямаш достатъчно доверие, за да ми кажеш онова, което се канеше.“ – Ще започваме ли?

Тя се усмихна плахо, сякаш иска да каже още нещо, но не знае как.

– Разбира се. Ела на балкона.

Излязоха на балкона, който буквално бе надвиснал над морето. Отгоре можеха да чуят приглушените гласове на мъже, разговарящи на върха на Травертиновия дворец. Кип стоеше, загледан в морската шир, и се опитваше да се съсредоточи.

– Какво да правя? – попита той.

– За да притегляш, са ти нужни четири неща – обясни Лив. – Умение, Воля…

– Източник и Покой – довърши Кип. – Ъъъ, извинявай, забърсал съм нещичко оттук-оттам.

– Правилно. Съществуват различни модификации и нюанси на основната четворка, но тя е в основата на всичко. Да започнем с източника.

На Кип му се струваше, че знае голяма част от нещата, които тя се канеше да му обясни, но човек не прекъсва едно красиво момиче, освен ако не иска да се прави на забавен. Лив бръкна в раницата си и извади руло зелен плат, а след това и бял.

– Ще изчакаме с цветната теория, доколкото е възможно. Знаем, че си притеглил зелено. Значи източникът ти може да е или нещо, което отразява зелената светлина, или можеш да вземеш нещо, което има зелено като съставен цвят, и да го погледнеш през леща.

– Ъ? – рече Кип. Дотук с подозренията, че всичко това ще е повторение. – Как така да отразява зеленото? Искаш да кажеш нещо зелено?

– С напредването си в Хромария ще откриеш, че възприятието ти за някои неща и тяхната природа често се различават.

– Звучи ми… хм, метафизично – промърмори Кип. Гавин не беше ли казал нещо подобно?

– И други го приемат по този начин, но аз говоря чисто физически. Виж това. – Лив извади друго парче плат. То обхващаше червения спектър, но вместо да прелива плавно от най-тъмното към най-светлото червено, имаше някои части, където оттенъците се връщаха назад. – Когато го погледнеш, можеш да познаеш, че не е в ред. Като цяло е правилно, но има някои подцветове, които не са си на мястото. Повечето мъже не могат да го забележат. Те мислят, че е в ред. Могат да различат тези четири спектрални групи тук, но не и различните оттенъци в тях. Няма значение колко се опитват или колко дълго го оглеждат. Възприятието им за него е по-ограничено от твоето или моето. Да си кажем честно, ние не знаем дали това, което виждаме ти и аз, е всичко, или някои хора от отвъд Великата пустиня биха ни сметнали за също толкова слепи, колкото ние смятаме мъжете, които не могат да различат това от това.

– Говориш странни работи.

– Знам. В училище магистрите обикновено викаха всички момчета отпред, за да опитат теста, просто защото много от момичетата, които виждат разликите, не могат да повярват, че останалите не могат да ги видят. Доста е унизително. Всъщност мисля, че е по-зле за момичетата, които също не могат да ги видят. От момчетата не се очаква да успеят. Но момичетата, които не ги виждат, се чувстват ужасно. – Тя потрепери. – Отклонявам се. Това, което исках да изтъкна, е, че дори сега да не ти се вярва, цветът не е присъщ на един предмет. Предметите отразяват или поглъщат цветове от светлината. Мислиш си, че този плат е зелен. Не е. Всъщност е плат, който поглъща всички цветове освен зеленото.

– На това ли му викаш „да оставим цветната теория за по-късно“? – попита насмешливо Кип.

Тя млъкна, но после видя, че само я дразни, и се усмихна.

– А, не, няма да ме накараш да се отклоня пак. Това, което искам да кажа, е, че светлината е първична. В тъмна стая този плат е безполезен за теб. Очевидно би могъл да задълбаеш много в религиозното значение на това, но сега ще говорим за физичното, а не за метафизичното. Ти можеш да притегляш зелена светлина. Има само няколко начина да го правиш. Най-добрият е да имаш зелени неща около себе си. Особено пък ако са много. Особено пък ако разполагаш с множество различни оттенъци.

– Като, да речем, в гората.

– Точно така. Ето защо преди Обединението зелената богиня Атират била почитана в Рутгар и Кървавата гора повече от където и да било другаде. Зелените притеглящи се стичали в горите и Злачните равнини, защото там били най-силни. Тези земи на свой ред били владени от зелените добродетели и зелените пороци – или просто поради самото количество зелено, притегляно там, или защото Атират е била истинска. Избери каквото ти харесва.

– Това не го разбирам.

– Ще се тревожим за него по-късно. Вторият най-добър начин да притегляш е да имаш очила. Като тези. – Тя бръкна в раницата си и извади малка памучна кесийка. Разхлаби връзките ѝ и извади от нея зелени очила.

– Ти не притегляш зелено – каза Кип.

– Да – отвърна Лив с усмивка.

– Значи са за мен? – попита той. Тръпки полазиха по гръбнака му.

Лив се усмихна широко.

– Обикновено има скромна церемония, но тя се свежда най-вече до поздравления.

Кип внимателно взе очилата. Те се състояха от идеално кръгли лещи в тънка телена рамка. Сложи си ги. Лив пристъпи към него и измери къде дръжките на очилата минават зад ушите му. Кип можеше да я помирише. Някак си, след цял ден пътуване през морето, бой с пирати и припичане на слънцето след това, тя миришеше чудесно. Разбира се, Кип рядко се бе намирал в такава близост до жена – освен майка му, която обикновено бе потна или миришеше на повърнато в злополучните нощи, когато му се налагаше да я отнася до дома. Иза също миришеше хубаво, но различно от Лив.

През последните дни Кип почти не се бе сещал за Иза. Вярно, бе мислил за нея, но усещаше някаква пустота. Беше си позволил да мечтае, че някой ден ще я целуне, но може би причината бе по-скоро, че е наблизо, отколкото че е подходяща за него. Или пък защото тя бе наблизо, а Лив не, а Кип имаше нужда от нещо, което да го разсее, за да не мисли за Лив.

А сега Лив беше до него. Беше измерила очилата и от двете страни, след което ги бе свалила и сега внимателно огъваше дръжките така, че да паснат на ушите му.

– Хмм – каза тя. – Дясното ти ухо е по-високо от лявото.

– Ушите ми са криви ли? – попита Кип. „Като че ли нямам достатъчно други причини за притеснение.“

– Не се притеснявай, и моите са такива! Всъщност при повечето хора има някакво разминаване. – Тя млъкна за малко. – Просто не чак толкова голямо. – Поклати глава невярващо.

– Имам уши на изрод?

Лив се ухили злорадо.

– Хвана се.

– В името на топ… на брадата на Оролам. – Кип се намръщи. Всеки път се хващаше. Всеки скапан път!

Тя се усмихна самодоволно и нагласи очилата на лицето му.

– Ето. Може би ще трябва да си поиграеш малко с тях, докато ги нагласиш удобно, но всъщност те не са предназначени да стоят на лицето ти цял ден.

Той се огледа и не бе особено изненадан да види, че през зелените очила почти всичко изглежда със зеленикав оттенък.

– Това, което виждаш, е бяла слънчева светлина, отразена от повърхността на предметите и филтрирана през лещите ти. Така че ако си заобиколен от бели мраморни стени или нещо подобно, ще можеш да притегляш почти толкова, колкото ако си в гора. Лещите не са толкова добри като притеглянето от естествено зелено, но са по-добре от нищо. Само че не можеш просто да погледнеш към каквото и да е. Огледай се. Виждаш ли как някои неща изглеждат наистина зелени, а други не? Например, като погледнеш този плат, какъв цвят ти се струва, че е? – Тя извади ново парче плат от раницата си.

– Хм, червен. – На Кип му се стори, че дочува откъм горния етаж гласа на Гавин, който ставаше все по-силен и по-гневен.

– Наистина е червен.

Кип съсредоточи вниманието си върху Лив и погледна над очилата. Макар че оттенъкът на плата се бе променил малко, наистина беше червен.

– Е, и как става така? – попита той.

– Очилата ще ти помогнат само ако има повърхности, които отразяват към теб зелено. Белите повърхности вършат най-добра работа, защото бялото съдържа всички цветове. Много по-некачествено, но понякога възможно, е да притегляш през очилата си, когато гледаш жълти или сини повърхности, тъй като зеленото е вторичен цвят.

– Нещо изгубих нишката.

– Аха, значи вече искаш цветна теория? – Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува. – За твоите цели, ако се налага да притегляш, очилата ще ти помогнат най-много, ако успееш да намериш неща, които са или бели, или светли на цвят. Узряла пшеница ще ти свърши работа, но не и смърч – обясни Лив.

– Мисля, че мога да го запомня – каза Кип. Цялата тази работа с „нещата не са този цвят, който са“ не връзваше никакъв смисъл, но той подозираше, че би могъл да си блъска главата над проблема по-късно.

– Добре, това покрива въпроса за източника. Засега.

„Искаш да кажеш, че ни остава да покрием още умението, волята и покоя?“

– Не искам да го дъвчем прекалено дълго и съжалявам, че трябваше да минеш без церемония, защото тя ти помага да го запаметиш. Сега тези очила са най-ценното ти притежание. Не само че повечето притеглящи трябва да пестят месеци или дори година, за да си позволят очила, но и след това всеки веднага започва да пести за резервен чифт. Ако забогатееш или ако Призмата нареди, предполагам, шлифовчиците на лещи биха могли да ти изработят втори очила по поръчка. Могат да ги направят по-тъмно или по-светло зелени или да променят рамката, така че да ти пасва по-добре или да изглеждаш по-добре. Но без очилата си кажи-речи безсилен. Знам, че си прекарал известно време с Призмата, но той е изключение. Той няма нужда от очила. Очите му нямат хало. Може да използва колкото магия си поиска. Правилата не важат за него. Всъщност, изглежда, че дори правилата за Призмите не важат за него. Можеш ли да си представиш някой друг да дойде тук, сам, и просто да вземе властта? От рутгарците? И най-забавното е, че те ще го приемат. Няма да им хареса, но ще го…

Прекъсна я мъжки глас откъм покрива:

– Пет пари не давам какво пише в документите ти, няма начин да си… Чу се нещо като изквичаване и покрай балкона им профуча някакъв мъж. Цопна долу в залива, като вдигна фонтан, изплува на повърхността и започна да плюе. Богатите му одежди се издуваха във водата. Мъжът завика за помощ.

– Това е нечувано! – изкрещя някой, а после Кип видя нов мъж да прелита покрай балкона. Цопна в залива почти върху губернатора.

Блесна ярка светлина.

– Оролам да ми е на помощ, кълна ви се, че следващият няма да падне във водата – чу се звънкият глас на Гавин.

Кип очакваше да чуе изстрели – губернаторът със сигурност имаше охрана, – но не се чу нищо. Бяха го приели.

„Това е баща ми… Това е баща ми?“

Гавин налагаше волята си и светът го приемаше.

– Е – каза Кип; чувстваше се до голяма степен като мъжете, които пляскаха в залива долу: сякаш почти не умее да плува и отчаяно копнее да го измъкнат. – И така… Воля. Това е следващото, нали?