Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 38 (всего у книги 45 страниц)

Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият ѝ син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.

А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.

– Време е – каза. Пое си дълбоко дъх. – Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.

– Разбира се – отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.

Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.

– Чувството е животворно, нали? – Коленичи грациозно. – Помни какво ти казах – заръча му.

– До последната дума – обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“

– Няма нищо – каза тя. – Някой ден ще повярваш.

Гавин премигна.

Фелия Гайл се изкикоти.

– Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?

– Никога не съм се съмнявал.

Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.

– Готова съм – каза.

– Обичам те – промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. – Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.

Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето ѝ, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.

Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха. Огромният Юсеф Теп, Пурпурния мечок, пристъпи напред.

– Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.

Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.

Ето така започва краят.

80.

– Кип, каквото и да става, стой близо до мен – прошепна му Карис.

В гласа ѝ имаше напрежение и това подсказа на Кип, че наистина ще стане нещо. Скоро. Искаше му се да попита какво, но не го направи. Пазачите им бяха наблизо, макар че вниманието на всички бе насочено към лорд Дъгичка там отпред и словесните му помии за дълг и справедливост. Кип отдавна бе престанал да го слуша. Взираше се в едно момиче на по-малко от десет крачки от себе си. Лив.

Би се заклел, че в началото тя си пробиваше път към Карис и него, но през последните десет минути стоеше като вкопана и слушаше лорд Дъгичка. Тълпата помежду им се раздвижи и той видя, че носи жълти ръкавели. Лив беше жълта. Трябваше да е тя.

Кип изви глава назад към стената Ярка вода.

– Стига си се държал подозрително – процеди през зъби Карис. Което не остави на Кип нито едно място, накъдето да гледа. Ако се взираше в Лив, щеше да привлече вниманието към нея, речта го отвращаваше, не биваше да гледа към стената, а щом погледнеше към Карис, не можеше да не забележи роклята ѝ. Карис бе зашеметяващо красива, когато Кип я бе видял увита в тежък черен плащ над черногвардейската ѝ униформа. А в тънката черна рокля, която носеше сега, красотата ѝ направо му изтръгваше сърцето, стъпкваше го и го подпалваше. Тя стоеше с изправена снага, властна, царствена, самата въплътена елегантност. Никой не ѝ бе дал шал въпреки хладната нощ. В разпукващата се виделина Кип можеше да различи настръхналите косъмчета по ръцете ѝ.

– Хладничко е, а? – рече той.

Един от пазачите им изпръхтя.

– Ще те пребия до смърт, ако си го изпросиш, не се съмнявай – прошепна Карис, вперила поглед право напред.

Кип нямаше представа за какво говори, нито защо пазачът е развеселен.

– Какво толкова… – Той сведе поглед към гърдите ѝ. Зърната ѝ изпъкваха ясно през тънката коприна. Кип зяпна точно когато тя погледна към него и го хвана, че се взира.

– Кип. Тъмните очила не ти дават разрешение да оглеждаш хората.

„Може ли земята да се разтвори и да ме погълне сега, моля?“ Тя си мислеше, че остроумничи за… О, Оролам! Сигурно беше най-глупавото момче в историята.

Речта свърши, без да се случи нищо особено. Кип хвърли предпазлив поглед към Карис. Тя се взираше на изток, където небето просветляваше.

– Той чака, докато зората почти настъпи – прошепна Карис, докато пазачите им ги побутваха да тръгнат напред. – Бъди готов.

– Той ли? – попита Кип.

– Млък! – сопна се Огледалецът отляво на Кип и го цапардоса с приклада на мускета си.

„Аха, значи мога да си правя неуместни шегички, без да искам, но имаш проблем, когато просто се опитвам да избягам.“

Отначало Кип не можеше да види добре накъде отиват през гъстата тълпа. Постепенно обаче забеляза, че притеглящите се присъединяват към много по-голяма група, пред която говореше крал Гарадул.

Кип бързо загуби от поглед Лив. Тъмните му очила го правеха почти сляп. Можеше да вижда, ако се напрегнеше, но бе невъзможно да претърсва тълпата. А с вързани зад гърба ръце нямаше как да поправи това.

Десетки хиляди войници бяха заобиколили крал Гарадул. Той размахваше ръце и викаше нещо, но Кип долавяше само откъслечни фрази, докато притеглящите се струпваха по края на групата: „… да прочистим този град… да си върнем онова, което са ни откраднали… да накажем…“ Звучеше доста зловещо.

И отново Кип, изглежда, бе единственият, който не попиваше всяка дума, така че когато лъчите на слънцето докоснаха първо стената Ярка вода зад тях, защото се намираше по-високо от равнината долу, той видя движение върху нея.

Не можеше да го различи добре през крайчеца на очилата си, но фигурите на петима мъже – артилерийски екип – станаха трима, а после с бурно движение двама. Накрая остана само един. Оръдието на стената бе насочено да стреля по висока траектория към Гаристън, но мъжът го снижаваше все повече и повече.

Проблесна искра.

Бум!

Оръдието блъвна огън. Кип не видя падането на снаряда, но го почувства. Земята сякаш подскочи.

За секунда никой не направи нищо. Явно мислеха, че е станала грешка. Разнесоха се викове на страх и болка. А после Карис го блъсна и го събори.

При падането Кип си тресна главата, така че в първия момент не бе сигурен дали вторият взрив не е само във въображението му.

– Шрапнел! – изсъска Карис. – Мамка му! Трябва да бягаме! Железни се цели в онзи фургон.

Фургон ли? Железни? Защо Железни стреляше по тях?

Кип мигаше на парцали. Нещо странно ставаше със зрението му – ах, да! Ударът на главата му в земята бе избил едната леща от рамката на очилата.

– Вземи тази леща и срежи въжетата на ръцете ми! – пак изсъска Карис.

И двамата лежаха на земята с вързани ръце. Въздухът се изпълни с гърмежи на мускети.

Един от Огледалците сграбчи Кип и се опита да го вдигне на крака.

Въпреки че лежеше по гръб, Карис изрита мъжа зад коляното с левия си крак. Докато онзи падаше подкосен, десният ѝ крак описа дъга и се стовари върху гърлото му. Чу се хрущене и кръв пръсна през металната мрежа, покриваща устата му.

На Кип му бе трудно да повярва какво е видял току-що, но Карис вече се движеше. Изпълзя до умиращия и легна върху него. Все още с ръце зад гърба, изтегли на една педя ножа от колана му и сряза въжетата на китките си.

– Стой! – изкрещя някакъв Огледалец и насочи мускета си към главата ѝ.

Отвсякъде продължаваха да се носят писъци. Цареше хаос. Хората викаха, стреляха, а умиращите пищяха.

Кип се опита да ритне Огледалеца зад коляното, както бе направила преди секунди Карис.

Онзи обаче забеляза и замахна с приклада на мускета си към крака на Кип…

… а после отлетя, сякаш го бе пернала дланта на самия Оролам.

Светът се разтресе, отекна грохот и нещо натисна Кип толкова силно, че за миг му притъмня пред очите. Всички, които стояха прави, бяха съборени. Някакви неща – Кип дори не можа да разбере какви са – прелетяха над главата му.

Сигурно му се губеха няколко секунди. Претърколи се, опита се да стане, но падна. Китките му бяха окървавени, обаче въжетата ги нямаше. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на барут. Валяха парчета дърво.

Кип отново се опита да стане и този път някой му помогна. На по-малко от сто крачки, където се бе намирал фургонът с барута, видя кратер в земята, цели десет крачки широк и поне две дълбок. Всички в голям кръг около него бяха мъртви.

Карис го завъртя към себе си. Устата ѝ се движеше, кожата ѝ бе изцапана с барут. Но той не можеше да я чуе.

Видя как устните ѝ оформят ругатня, щом и тя осъзна същото. Беше почти сигурен, че произнася „Железни“ и поредица ругатни. Тикна мускет в ръцете му и каза достатъчно бавно, за да може Кип да я разбере:

– Можеш ли да вървиш?

Той кимна, без да е сигурен доколко я чува и доколко чете по устните ѝ. Тя го дръпна и затичаха. Все още бе объркан, но видя, че не е единственият. Десетки мъже и жени с потъмнели от барут кожа и дрехи залитаха наоколо, от ушите на някои течеше кръв. Един мъж носеше лявата си ръка в дясната, а от разкъсаното му рамо швиртеше кръв.

Войниците вече се събираха в отряди и тичаха към стената. Други стояха отзад и стреляха с мускетите си към оръдейното гнездо, но Кип не виждаше никой горе на стената да отвръща на огъня им.

Някой му крещеше. Чудесно, значи можеше да чува. Той се обърна.

Не позна войника, застанал пред него.

– В строя, войнико! – извика онзи. – Бегом!

Мислеха го за войник, защото имаше мускет. Нищо чудно, като се има предвид колко почернели бяха дрехите му от барута.

– Хайде, войнико, имаме град за превземане!

С него имаше поне още двайсет мъже, но само офицерът бе в истинска униформа. Кип хвърли поглед към Карис. Тя се клатушкаше, притиснала ръце към очите си, сякаш е ослепяла, просто още един ранен човек. Кип осъзна, че ако войниците видят виолетовите ѝ наочници, моментално ще я заловят. Или направо ще я убият. С тази рокля бе по-добре да не задържа вниманието им върху нея по-дълго от необходимото.

Ако Кип откажеше, мъжът би могъл да го екзекутира най-безцеремонно. А изглеждаше готов да го стори.

– Слушам, сър! – отвърна Кип. Влезе в строя, хвърли бърз поглед към Карис, огледа се още веднъж за Лив, но не я видя, а после се затича заедно с войниците към града, изстрелите и проблясъците на магия.

81.

Гавин изправи рамене и се обърна към обвинителите си. Коридор в Травертиновия дворец. Не беше точно мястото, което би избрал, за да умре, но предполагаше, че е по-добро от някоя тъмница. „По-добро от онова, което дадох на теб, Гавин.“ Поне можеше да го посрещне с достойнство.

– Какво искате? – попита той.

– Знаем какво правите – каза Юсеф Теп. – Господине. – „Господине“ дойде със закъснение. При Пурпурния мечок винаги беше така.

Самила Сайех излезе напред и докосна месестата ръка на Юсеф.

– Дойдохме заедно, за да те спрем, Гавин Гайл.

– И как смятате да го направите? – попита Гавин.

– Като се предложим за доброволци.

А? Гавин се спря тъкмо преди да притегли всичко, което може. Опита се да не позволи на идиотското объркване да проличи на лицето му.

– Това е благородно, лорд Призма, но не е мъдро.

Какво? Е, понякога, като не знаеш за какво, по дяволите, говори някой, най-доброто, което можеш да направиш, е да се преструваш.

– Не знам за какво говориш, по дяволите – каза Гавин. Опа!

– Освобождението е най-святият момент в живота на един притеглящ – отвърна Самила. – Ти се опитваш да ни го запазиш. И сме ти благодарни за това. Но ние сме воини. Всички сме се били във войната. Готови сме пак да се бием.

– Аз ще умра днес – каза Юсеф. – Мой дълг е да сложа край на живота си и го приемам. Но не мога да изтърпя всички тия приказки за Оролам това, Оролам онова. Предпочитам да си отида в битка.

– Лорд Призма – рече Самила Сайех, – трябва да удържим града достатъчно дълго, за да могат всички да го напуснат. Защитата на стените е смъртна присъда. Защо не я възложиш на нас? Ние така или иначе сме мъртви.

Докато говореха, Гавин имаше няколко секунди да помисли, да възстанови равновесието си.

– Ако ви пратя там, всички ще разкъсате халото си. Затова сте тук. Следващата година ще се наложи да ви срещна, докато се биете за него. Те не усмъртяват цветните бесове. В случая не говорим само за душите ви. А за разума ви. Вие сте прави, че сте воини. Това ви прави десетократно по-опасни, щом разкъсате халото.

– Ще се бием на групи. Всеки ще има пистолет и нож. Когато разкъсаме халото, ще направим като черногвардейците.

Когато някой от другарите им разкъсаше халото на бойното поле, черногвардейците го считаха за мъртъв – и наистина, това обикновено пращаше човек в безсъзнание за кратко. Те проверяваха очите на падналия и ако халото е разкъсано, му прерязваха гърлото.

– Само че когато от групата остане само един, той ще сложи край и на собствения си живот – каза Самила. За някои това представляваше трънлив теологически проблем, макар и не без прецеденти. Дали самоубийството бе грях, когато знаеш, че ще полудееш и вероятно ще нараниш и убиеш невинни? – Вие сте Призмата и можете да го разрешите, да направите специално изключение.

– Идните поколения ще започнат да вярват, че такова специално изключение е необходимо – рече намръщено Талон Гим. Той винаги бе имал твърдо определени теологически възгледи.

Марос Орлос пристъпи напред.

– Лорд Призма, ние вече пратихме да бъдат Освободени всички притеглящи, които са стигнали прекалено далеч, за да са ни от полза на бойното поле. Кое е по-важното тук? Да правим нещата както са се правили винаги или да спасим цял един град?

По това, разбира се, не можеше да има спор. Гавин трепереше.

– Мисля, че такава саможертва ще е почит към Оролам. Давам на всеки от вас… специална благословия, задето поемате това бреме. Аз съм… дълбоко трогнат от тази проява на всеотдайност. Дълбоко съм ви благодарен.

Това поне не беше лъжа.

След като реши да позволи на групата да се бие до смърт, вместо да бъде Освободена от ножа му, Гавин пак се срещна с всеки от тях. Изповяда ги, изслуша тревогите им относно смъртта и ги благослови. Беше съвсем същото, както би постъпил иначе – само без убийството. Но за Гавин бе напълно различно. Обикновено така му призляваше от това, което трябва да направи, че не можеше да посвети цялото си внимание на думите им. Опитваше се. Преструваше се. Знаеше, че заслужават най-доброто.

Но днес го направи. Днес те не говореха с него: говореха с Оролам. Гавин бе просто средство, което да улесни признанията им – беше им по-леко да говорят с него, отколкото да се обръщат към празна стая. Това, което правеха, бе акт на набожност. Акт на саможертва.

За другите нещата не биха изглеждали толкова различни от ставащото всяка година на Освобождението. Всичко щеше да свърши с мъртъв притеглящ, който е посрещнал храбро смъртта. Но без тежкото задължение да пролива кръвта им Гавин за първи път бе в състояние да го види ясно. Тези хора бяха герои.

Ако не бе извъртял номер на целия свят и на самия Оролам, маскирайки се като собствения си брат, може би Освобождението щеше да му изглежда толкова свещено всяка година. То трябваше да е празник, но Гавин винаги се бе ужасявал от него.

Сега, докато се молеше с всеки притеглящ, почти можеше да повярва, че Оролам слуша.

Самила Сайех бе последна. Гавин си напомни, че тя е жена, чиято красота издържа на щателен оглед. Макар да бе четирийсетгодишна, кожата ѝ бе почти съвършена. Имаше няколко бръчици от усмивки, но лицето ѝ бе чисто и сияещо. Фигурата ѝ бе стройна. Имаше поразително сини очи и аташийска маслинена кожа. Беше облечена безупречно.

– Знаете ли, имах връзка с брат ви – каза тя.

Гавин застина. Той, Дазен, не бе имал връзка със Самила Сайех – което можеше да означава само едно: тя знаеше.

– Понякога човек обича да се преструва, че не се е случило нищо между него и негова стара любов – каза бързо той. – Особено ако е било голяма грешка.

Тя се засмя.

– През годините често съм се чудила дали просто си толкова добър, че така и не са те разкрили, или пък всеки, който би могъл да те разобличи, си има скрит мотив да не го прави? – Тя се взря в него, но Гавин не каза нищо. – Знаеш ли, Еви гледаше стената ти. Каза: „Не помня Гавин да е бил суперхромат. Не би трябвало да може да притегли жълтото толкова съвършено.“ А знаеш ли какво каза после? Че сигурно Оролам е благословил делото ти. Че това било доказателство, че изпълняваш неговата воля. И всички закимаха. Можеш ли да повярваш?

Гавин усети да го побиват тръпки.

– Гавин щеше да направи стена, която да изтрае месец, и да се фука, че ще стои вечно. Ти направи стена, която ще стои вечно, и каза, че може да изкара няколко години. Просто не понасяш мисълта да създадеш нещо несъвършено, нали, Дазен? – Човек, който е притеглял синьо в течение на двайсет и пет години, би се зарадвал да види реда в това: Дазен беше перфекционист и макар че можеше да направи маската си по-добра чрез несъвършенство, това не пасваше на характера му.

– Не – отвърна той тихо.

– Аз се сражавах за брат ти. Убивах за него – каза Самила.

– Всички сме убивали твърде много – рече Гавин.

– Чувствах се така предадена от теб, задето дори не ми обръщаше внимание след всичко помежду ни. Изпитах искрица надежда, когато скъса годежа си с Карис. Когато най-сетне проумях всичко, все още не бях сигурна. Гавин ни разправяше разни неща за теб, какво би направил, ако спечелиш. А ти не го правеше. Дали брат ти ни е лъгал през цялото време, или пък ти си се променил? Ти би трябвало да си чудовище, Дазен.

– Наистина съм чудовище.

– Имаш готов отговор, както винаги. Нахаканото по-малко братче с бързия език. Сериозно говоря. – Тя го изгледа дълго и втренчено. Хвърли поглед към Освобождаващия нож, който не бе изтеглил. – Колко добре се познаваш?

Той се замисли за годините, за целите, които бе постигнал, и за върховната цел, на която служеше всичко.

– Философа е казал, че един самотен човек е или бог, или чудовище – рече Гавин. – Аз не съм бог.

Тя продължи да се взира в него още малко с непроницаемите си сини очи. Усмихна се.

– Ами добре тогава. Може би в тези времена ни е нужно чудовище.

После коленичи в нозете му и той я благослови.

82.

Кип винаги си бе представял щурма като нещо славно. Но каквито и представи да имаше, те изобщо не отговаряха на това. Придържаше си панталоните с ранената си лява ръка, а в дясната стискаше мускета. Мускетът беше тежък! Сърцето му блъскаше бясно, а всички други тичаха по-бързо от него.

Смътно съзнаваше какво става другаде. Един мъж, който ревеше, че войниците могат да го наричат или бог, или сержант Галан Делело, тичаше най-отпред и ги пришпорваше да продължават. Гърбовете на другите войници изпълваха полезрението на Кип, а болката от тичането отвличаше вниманието му от всичко освен от непрестанното свистене, което той отначало не успя да определи – докато не осъзна, че е звукът от прелитащи покрай него мускетни куршуми, а после почти не можеше да мисли за друго.

Зърна за миг градските стени, когато мъжете пред него изчезнаха за кратко в някакъв изкоп, преди да се покатерят от другата страна. Спомни си колко пренебрежително се отнасяше към тези стени преди по-малко от седмица. Сега му се струваха доста впечатляващи. По тях бяха налепени колиби, като миди по корпуса на кораб, и хората на крал Гарадул вече се тълпяха там и се опитваха да използват ниските къщурки и грубите заслони вместо стълби. Но дори и в краткия миг, докато Кип гледаше, една от паянтовите постройки, по които се катереха мъжете, се олюля и рухна сред облак прах, като смаза под себе си мнозина от атакуващите.

Някаква мокра буца шляпна Кип по лицето, докато тичаше. Той се обърна, видя смътно как някакъв мъж до него пада – а после изведнъж земята под краката му изчезна.

Той се стовари тежко в сухия напоителен канал. Просна се по лице, плъзна се, претърколи се, останал без въздух. Докато стенеше и се мъчеше да си поеме дъх, осъзна, че не е сам. Каналът бе пълен с мъже, които се свиваха в това мизерно прикритие.

Сержант Галан Делело се подаде над ръба на канала.

– Ставайте, жалки плъхове! От стената имат открит изглед право към този канал, глупаци нещастни! Ставайте! Всеки, който не е мъртъв, да става или лично ще го застрелям!

За секунда никой не помръдна.

– Няма да го направите – каза някой.

Сержантът извади пистолет, гръмна го в корема и изрева:

– Кой е следващият? – И насочи пистолета си към един мъж, който носеше голяма светлосиня торба.

– Аз съм вестоносец! – изпищя мъжът.

– Вече си войник – извика сержант Делело. Или не забелязваше, или пет пари не даваше за мускетните куршуми, които свистяха край него и разравяха земята. – Мърдай!

Мъжът пусна торбата, грабна мускета на Кип и се втурна напред заедно с всички останали.

Легнал на дъното на канала, Кип бе оставен с другите трупове. Когато успя да си поеме дъх, докосна лицето си. Кръв, сиво-червени парченца от… Не искаше да мисли за това. Важното беше, че е свободен. Поне докато следващият сержант не започне да командва глупаците, които ще напълнят отново канала.

Нямаше много време. Ако мислеше прекалено много или чакаше прекалено дълго, щеше да остане неподвижен, а сега трябваше да се движи. Сержантът бе прав, този канал не беше извън обсега на мускетите. Ако чакаше тук, щяха да го убият.

Искаше му се да види повече от битката, да състави добър план. Не знаеше доколко би могъл да прецени това, което вижда, и дори нямаше представа накъде да бяга.

Грабна торбата на вестоносеца и я метна през рамо. Зърна останките от един фургон малко по-назад.

„Претичахме ли покрай това?“ Дори не бе забелязал. Както и да е, впрегнатите в него волове бяха или мъртви, или мучаха от болка, окървавени. Кип се втурна натам.

Шмугна се зад прикритието на фургона и видя, че там вече има двама мъже. Те се втренчиха уплашено в него, а той им кресна:

– Напред!

Покатери се върху разбития фургон и огледа равнината. Отначало видя само трупове. Може би няколкостотин. Не се виждаше кой знае колко кръв, сякаш хората се бяха проснали да спят. Като се имаше предвид големината на армията, жертвите не бяха чак толкова много според Кип, но не можеше да подмине с лека ръка гледката на стотици мъртъвци. Тези хора бяха мъртви! И той можеше да е един от тях. Впрочем още не бе изключено да стане.

Откъсна очи от труповете и се опита да потърси нещо полезно. На няколко места хората на крал Гарадул бяха успели да изкатерят стената. Водеха се три-четири схватки, нападатели и защитници политаха от върха ѝ, боричкаха се, облачета черен дим изригваха от мускети и пищови.

Вляво от Кип имаше малък хълм, извън обхвата на мускетите на стената. Зад него се бяха събрали няколкостотин конници и притеглящи. Пред него магове строяха мост над напоителния канал. Кип видя, че оригиналният мост е бил унищожен от оттеглящите се жители на Гаристън. Това бе забавило настъплението на крал Гарадул, може би най-вече защото бяха спрели да го обсъдят, вместо просто да прескочат канала с конете.

На върха на хълма Кип видя знаменосци и мъж, който трябваше да е самият крал Гарадул. Той крещеше и размахваше оживено ръце срещу лорд Всецветни, който нямаше как да се сбърка с друг, защото буквално сияеше в светлината на ранното утро.

Кип не осъзна, че е взел решение, докато не се усети, че тича. Грабна един мускет, лежащ на земята до някаква жена, която стенеше, свита в зародишна поза, и продължи да тича. Отмъщението му бе толкова близо.

Когато се доближи до хълма, на него настъпи някакво раздвижване, което бързо се разпростря. Тръбачи затръбиха команди. Изтекоха няколко секунди, докато Кип забележи, че конете се движат Крал Гарадул настъпваше срещу стената – по-точно право към Портата на Майката. Дали разчиташе на хората си, че ще отворят портата, преди да е стигнал до там, или беше просто идиот?

Кип се бе изкачил до средата на хълма, когато зърна жена, чиято фигура му се стори позната. Спря.

Карис Белодъб размахваше ръце срещу един от конниците, следващи крал Гарадул. Мъжът забави ход и тя се метна на седлото зад него с изненадваща грация. Онзи се обърна да я попита нещо, а после се катурна на земята. Кип зърна за миг проблясъка на кинжал, а след това Карис пришпори коня и се устреми подир крал Гарадул. Преследваше го сама, и то все още с наочниците си. Нямаше да е в състояние да притегля, но все пак щеше да се опита да го убие. Дори и да успееше, това би било самоубийство.

„Заклех се да я спася. И да го убия.“

Кип беше ужасен ездач, но нямаше начин да я настигне без кон. Видя някакви коне, вързани близо до върха на хълма, и затича натам.

– … през Портата на Любовницата. Ще трябва да плуваш. Присъедини се към бежанците. Той ще…

Кип сви зад една палатка точно навреме, за да види как младият притеглящ Зимун се мята на седлото. Заповедите му ги даваше лично лорд Всецветни. Сърцето на Кип се разтуптя. Бяха на по-малко от двайсет крачки от него.

– Кон ли ти трябва? – попита някой до лакътя му.

Кип едва не подскочи. Замига тъпо срещу коняря.

– Кофти е там долу, а? – рече онзи.

– Съобщение! – каза Кип, спомнил си, че носи торба на вестоносец. – Съобщение за краля! Да, кон! Трябва ми кон.

– Досетих се – рече мъжът и тръгна да намери достатъчно едър кон.

Кип погледна пак към лорд Всецветни и Зимун. Беше изтървал какво друго си казаха, но видя лорд Всецветни да подава на младия притеглящ някаква кутия.

Кип не можеше да повярва.

Беше неговата кутия. Същият размер. Същата форма. Това бе неговото наследство. Единственото нещо, което майка му някога му беше дала. И се намираше у Зимун.

Зимун се поклони на лорд Всецветни. Кип се дръпна назад, когато младият притеглящ извъртя коня си и препусна на изток. Лорд Всецветни закрачи обратно към върха на хълма. Конярят доведе на Кип кон и му помогна да го яхне и да напъха мускета в един калъф на седлото.

Кип се огледа. Разкъсваха го колебания. Лорд Всецветни вече изчезваше нагоре по хълма на път към свитата си. Той бе в сърцето на всичко това – Кип го знаеше. Би трябвало да го убие. Оролам, шансът се изплъзваше от пръстите му. Но на юг Карис препускаше към смъртта си, а на изток онази змия Зимун отнасяше единственото нещо, което Кип имаше, за да му напомня за майка му. Да убие Всецветни и да спре войната. Да убие Зимун и да вземе кинжала. Или да спаси Карис и да получи шанс да убие крал Гарадул. Не можеше да смогне с всичко.

Беше дал клетви пред живите и пред мъртвите. Заскърца със зъби, сигурен, че взема грешното решение – но въпреки това го взе. По-добре е невинните да живеят, отколкото виновните да умрат. Гавин обичаше Карис и заслужаваше още един шанс за щастие. Кип препусна след нея.