Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 45 страниц)

– В обичайните си уроци сте изучавали – вероятно до писване – изработка на официални писма с надвиолетов луксин.

И още как. Невидимостта на този луксин бе причината надвиолетовите притеглящи да се използват в комуникациите. Отгоре на всичко всяка сатрапия разработваше шифри и методи за подправяне, изопачаване и замъгляване на надвиолетовите съобщения, както и за затварянето им в крехки намотки, които да се счупят, ако човек не знае как точно да ги отвори и прочете. В началото на учениците им беше забавно. Но това време бе минало много, много отдавна.

– Знаете ли за какво върши идеална работа надвиолетовото? – попита Гавин. – За спъване на хората. – Момичетата от класа се ухилиха гузно. Всички го бяха правили по едно или друго време. – Не, сериозно. Именно чрез пакостите се научавате да използвате цвета си по начини, за които никой друг не се е сетил. Трябва да сте малко лоши, за да творите история. Запечатаното надвиолетово не е толкова здраво като синьото или зеленото, но не тежи почти нищо и, в името на Оролам, невидимо е! – Гавин притегли кухо надвиолетово яйце, голямо колкото дланта му. Трепна за миг, сякаш го заболя от нещо. – Номерът при жълтото, Лив, е да разбереш как освобождава силата си. Ето, сега в средата на това яйце притегляме течен жълт луксин. – Той го направи. – Важното е да не оставим абсолютно никакъв въздух в контейнера. Трябва да е плътен. – Затвори го разсеяно, загледан към момичетата. Без да забележи, беше оставил в яйцето едно мехурче въздух.

– Ако е плътен и напълно херметизиран, можеш дори да го разклатиш…

Лив вдигна ръка и отвори уста да заговори, но бе прекалено бавна.

Гавин разтръска яйцето. То избухна с ослепителен проблясък.

Всички се проснаха на земята.

Още преди да отвори очи, Лив чу смеха на Гавин. Да не беше луд? Вдигна глава и видя, че дори косата му не е разрошена.

– И така – каза той. – Ако това яйце беше направено от син луксин, сега всички щяхме да сме накълцани на парчета. Но както всички вие знаете в умовете си – макар явно не в сърцата и телата си, – запечатаното надвиолетово се нищи лесно. Не че не може да бъде полезно. – С бързина и сръчност, които изумиха Лив, той притегли ново яйце и го напълни с течен жълт луксин.

– Станете – каза Гавин на класа. Ана плачеше тихо. Беше си одрала коляното при падането и то кървеше. Така ѝ се пада, като носи толкова къси поли! Другите момичета се изправиха, вдигнаха столовете си и седнаха. Ана остана на земята.

– Ставай! – нареди ѝ Призмата. – След няколко месеца вече ще си пълноправен маг. Искаш да се държиш като жена? Та ти още не си готова да се държиш като голяма.

Думите му нараниха силно Ана, но всяко момиче от класа почувства жилването им. Казаното бе не по-малко вярно и за самата Лив. Тя отмести очи от Ана, осъзнавайки колко лесно би могла да е сега на нейното място. За миг изпита състрадание към момичето, а после се подразни от това. Ана ѝ беше вгорчила живота.

Гавин бързо престана да обръща внимание на Ана. Запрати нишка надвиолетово към небето. Беше толкова лека, че вятърът я подхвана и понесе на запад от кулата, но докато Гавин държеше луксина отворен и вливаше още и още в нея, можеше да я праща все по-високо и го правеше, при това бързо. После поднесе яйцето към луксиновата нишка, привърза го към нея с примки и го изстреля във въздуха. Откатът отхвърли дясната му ръка надолу.

Яйцето полетя по невидимата нишка, нагоре и настрани от кулата. Като стигна края ѝ, на двеста стъпки по-нататък, избухна с остър пукот. Лив чу как далеч долу на двора хората викат от учудване и изненада.

– А сега си представете, че бях насочил това към атакуваща линия от коне. То няма да убие пряко никого, но конете, също като превзетите момиченца, не обичат разни неща да им избухват в лицата.

Във внезапната болезнена тишина някои пребледняха, други се изчервиха.

– Има още няколко специални начина за използване на надвиолетово в двуцветовото притегляне. Някой може ли да каже какви са? – попита Гавин.

Ана вдигна неуверено ръка. Той ѝ кимна.

– За контрол на разстоянието.

– Точно така. Трябва да оставите надвиолетовото си отворено и колкото по-дълга направите нишката, толкова по-трудно е да я контролирате. Все едно да жонглирате, без да виждате топките. Но… – Той вдигна ръце, през очите му премина вихрушка от цветове и изведнъж държеше червена топка, жълта топка, зелена топка, синя топка и оранжева топка. (Лив го видя да трепва пак, като че ли бе разтеглил някой мускул на гърба си.) После започна да жонглира. Момичетата – всички, дори и магистър Златотрънска, – ахнаха. Първо, защото характеристиките на топките не бяха подходящи за това. Оранжевата беше лъскава, мазна. Червената беше лепкава. Жълтата беше течна. Но също така, разбира се, защото си беше впечатляващо да видиш някого да жонглира с пет предмета.

Аха. Лив схвана. Всяка топка имаше съвсем тънка черупка от син луксин, а вътре бе пълна с луксин от различен цвят.

Гавин затвори очи и продължи да жонглира. Невъзможно. Може би просто се перчеше? Всъщност наистина се перчеше, но едновременно с това и преподаваше.

– Аха – каза доволно Лив.

– Някой е схванал – рече Гавин и отвори очи. – След като очите ми са затворени, как жонглирам?

– Вие сте Призмата. Можете да правите всичко – промърмори едно от момичетата.

– Благодаря, днес цял ден не са ми целували задника, но не е това отговорът.

Ама той наистина ли току-що каза това?!

– Вие не жонглирате – обади се Лив, съвземайки се първа.

Гавин дръпна ръце от летящите топки. Те продължиха да се движат по същите сложни траектории. Всички присвиха очи и видяха надвиолетовия луксин, описващ невидима пътека за топките. Те просто я следваха.

– Точно така. Ако дадете на хората видима причина, колкото и невероятна да е тя, можете да скриете един невидим феномен току под носа им. В това е силата на надвиолетовия луксин. Слушай, Аливиана, ще ми направиш ли услуга?

– Разбира се.

Той се усмихна.

– Добре. Очаквам да си удържиш на думата. – Обърна се. На гърба на ризата му имаше тъмно петно. Това кръв ли беше? Трябваше ли Лив да каже нещо? – Магистър Златотрънска, съжалявам, но трябва да вървя. Все още ви дължа половин час и ще ви се реванширам. Междувременно бъдете така любезна да уведомите съответните чиновници, че Аливиана Данавис официално е призната за надвиолетово-жълт бихром. Обучението ѝ ще започне веднага. Ще съм… разочарован, ако ѝ бъде осигурен стил на живот, по-лош от този на средностатистически рутгарски бихром. Разходите да бъдат поети от Хромария. Ако някой има проблем с това, пратете го при мен.

Лив мигновено забрави за ризата на Гавин. Не можеше да повярва на ушите си. С няколко изречения Призмата бе променил всичко. Беше я освободил. Бихром! Само с една дума тя бе преминала от живот на писане на писма за някой дребен благородник към… Оролам знае какъв живот. Отначало помисли, че си въобразява, докато не видя същото смаяно изражение и върху лицето на магистър Златотрънска. Беше истина! Втората част от казаното проникна в ума ѝ само миг по-късно. Лив трябваше да поддържа стил на живот, равен на този на рутгарски бихром, за сметка на Хромария! А рутгарците държаха своите притеглящи в по-луксозни апартаменти от всички други. Това бе част от стратегията им за привличане на най-големите таланти.

Ако Лив изиграеше това дори наполовина добре, би могла да се измъкне от онази ужасна харпия Аглая Красос.

Гавин ѝ се усмихна с палава, момчешка радост, примесена с нещо по-дълбоко, което Лив не успя да разгадае. После си тръгна.

Но докато го гледаше как тича надолу по стълбите, я изпълни смътно безпокойство. Днес бе постигнала всичко, на което се надяваше, и всичко, на което не смееше да се надява. Но бе станало и нещо повече.

Призмата току-що я беше купил. Лив не знаеше защо си струва да бъде купена, но имаше чувството, че този жест не е случаен. Погледна Вена, която сви рамене, ококорена. Гавин Гайл си бе наумил някаква задача за Лив и тя щеше да я изпълни с радост. Та как би могла да откаже?

Но каква беше задачата?

39.

Синевата на килията се опитваше да се просмуче в мозъка му, да го направи безстрастен, логичен. Без място за омраза, завист, ярост. Мъртвецът мърмореше в стената си.

Дазен стана и отиде при него. Мъртвецът обитаваше една особено лъскава част от синята луксинова стена. Той, разбира се, беше близнак на Дазен.

– Моментът настъпи – каза мъртвецът. – Трябва да се убиеш.

Той обичаше да пусне огън в скута на Дазен и да го гледа какво ще направи с него.

Дазен изпука врата си наляво-надясно. Мъртвецът направи същото в посока надясно-наляво.

– Какво имаш предвид? – попита Дазен.

– Досега не бе склонен да направиш онова, което е нужно. Освен ако не можеш да режеш по-дълбоко от Дазен, ти…

– Сега аз съм Дазен! – сопна се Дазен.

Мъжът в стената се усмихна снизходително.

– Не, все още не си. Все още си аз. Все още си Гавин Гайл – братът, който загуби. Дазен ти открадна живота, но ти не си взел неговия. Не още. Не си готов. Ще поговорим пак след годинка-две.

– Ти си мъртъв! – сопна се Дазен. – Ти си мъртвецът, не аз. Аз съм Дазен!

Но отражението му не каза нищо.

Синът му беше някъде там навън. Неговият син, а не на истинския Дазен. Истинският Дазен му крадеше сина. Точно както бе откраднал целия му живот.

Гавин отдавна бе решил, че щом Дазен ще му краде живота, той може, от своя страна, да открадне неговия. По-малкият му брат винаги беше по-умният от двамата, така че единственият начин да избяга оттук бе да се превърне в Дазен – да надхитри брат си, да прокопае на една крачка под най-дълбокия капан на истинския Дазен и да го задейства срещу него. Досега не се получаваше.

– Не се получава, защото не си готов да рискуваш всичко, за да спечелиш. Точно в това се състоеше гениалността на Дазен – каза мъртвецът. – Помниш ли последния ви двубой?

– Когато ме плени и открадна живота ми ли?

– Не, последния ви юмручен двубой.

Гавин никога не би могъл да го забрави. Той беше по-големият. Трябваше да спечели. Дори не помнеше за какво се биха. Не беше важно. Вероятно той бе започнал. В последно време Дазен нещо много си виреше носа и не отдаваше на Гавин дължимото уважение. Затова Гавин го удари по рамото и му каза нещо нецензурно.

Макар че Гавин беше по-големият, Дазен го бе застигнал по ръст, ако не и подминал. През повечето дни би приел оскърблението с недоволство и ругатня. Но не и в онзи ден. В онзи ден Дазен го нападна и изведнъж Гавин бе завладян от страха, който се прокрадваше към него от известно време. Ами ако загуби?

Боричкаха се, опитваха се да се хвърлят, сипеха удари по ръцете, корема, раменете си. Много от тези удари бяха блокирани, но дори онези, които минаваха, бяха по-скоро болезнени, отколкото нараняващи. В битките между братя си има правила. Не се опитваш да чупиш кости, не удряш по лицето. Става въпрос само за покорство, превъзходство и наказание.

Но ако Дазен спечелеше един двубой, нещата между тях никога вече нямаше да са същите. Това не биваше да става. Обзет от страх и отчаяние, Гавин удари брат си в лицето.

Дазен залитна назад, но по-скоро от шок, отколкото от силата на удара. Той обикновено бе доста уравновесен, но сега, щом видя лицето му, Гавин разбра, че е допуснал грешка. Голяма грешка. Болката нямаше значение. Превъзходството нямаше значение. Не и за Дазен. Той бе превъртял напълно. Дори не трябваше да притегля червено, за да побеснее. И побесня.

Връхлетя срещу Гавин и го помете. Гавин опита да се дръпне, да се измъкне настрани. Но Дазен не маневрираше за позиция – събаряше го. Двамата паднаха. Гавин се стовари върху Дазен и му нанесе хубав удар с коляно.

Но това нямаше значение. Дазен сякаш изобщо не го усети. Просто пое удара и повлече Гавин надолу с инерцията от падането. А после изведнъж малкият му брат се озова върху него. Сграбчи го с две ръце за шията и започна да стиска.

Паниката на Гавин отслабна. И двамата бяха учили ръкопашен бой. Той нанесе мощно кроше в челюстта на Дазен. Нищо. Дазен го пое. Отклони следващия удар с лакът. И продължи да стиска.

Паниката се върна с удвоена сила. Дазен щеше да го убие! Гавин го млатеше ли, млатеше, но Дазен просто поемаше ударите.

„Давай, причинявай ми болка, само че аз ще те убия.“

Светът вече притъмняваше, когато Дазен внезапно го пусна. Изправи се с олюляване, като остави Гавин да се съвзема и да кашля. Докато Гавин стане, малкият му брат бе изчезнал.

След този случай никога повече не се биха. Това бе достатъчно. Без да изричат и дума, знаеха, че ако някога пак се сбият, вероятно някой ще бъде убит.

„И ако при Разцепената скала бях победил аз, точно така щеше да стане.“

Дазен обаче го беше оставил жив. Също както в онзи момент, когато бе стискал гърлото му. „Можеше да ми види сметката. Можеше да ме убие, но вместо това ме остави жив. Направи го, защото е слаб.“

– Ако Дазен е слаб – рече мъртвецът, – тогава ти какъв си? Нали загуби от него? – Засмя се.

– Никога вече. Отне ми твърде дълго време, но сега най-после разбирам. Ще науча този урок от брат си: победи на всяка цена. Бъди готов да платиш с всичко и няма да ти се наложи да го правиш. – Ето, това беше. Просто и ясно. Сега вече Гавин бе готов да се превърне в Дазен. Щеше да вземе силните му страни и да остави слабостите му.

Протегна ръка, докосна отражението си и каза:

– Сега вече наистина си мъртвец.

Предишните му опити да притегли подчервено се бяха провалили, защото не можеше да събере достатъчно топлина. Единственото нещо, което генерираше топлина тук долу, бе собственото му тяло и той едва не се беше убил последния път, когато извлече от него прекалено много. Беше изпаднал в халюцинации, а топлината пак не стигаше. Не бе готов да рискува всичко. Нямаше волята да умре, ако се наложи. Но сега вече я имаше.

– Благодаря ти, братко. Благодаря ти, синко – каза той на глас. Притегли нож от син луксин. Острият му ръб се задържаше само ако се съсредоточи силно, но за няколко дена той и мъртвецът обръснаха дългата му коса. Разделяше космите на тънки снопчета и връзваше краищата им, за да не се разпилеят. Когато събра голяма купчина и размаза колкото можеше повече мазнини от тялото си върху импровизираната прежда, започна да плете. Това трябваше да бъде направено най-напред. По-късно нямаше да е в състояние да го опита.

Както никога, синьото този път му помогна. Старото му „аз“ – по времето, когато беше свободен, когато беше Гавин, – никога не би могло да направи това. Да сплита космите отгоре, отдолу, отгоре, отдолу, да греши, да започва отначало, да изпуска цялото недовършено нещо, да се опитва да го улови и да губи едноседмичен труд за секунда, когато пръстите му разделят нишките – всичко това би го побъркало. Но синьото се наслаждаваше на детайлите, на поставянето на всеки косъм на мястото му.

Отначало Дазен дори не забеляза, но един ден осъзна, че изпитва нещо, което бе загубил много, много отдавна. Надежда. Щеше да се измъкне. Сега вече знаеше това. Беше само въпрос на време. Отмъщението идеше и макар да бе много закъсняло, това щеше да го направи още по-сладко. Дазен въздъхна доволно и продължи работата си.

40.

Гавин смъкна изцапаната риза и изсумтя, когато платът ожули изгарянето му. „Риза за петдесет данара, а аз я съсипах за половин час.“ По-лошо, беше видял някои от момичетата да хвърлят погледи към разширяващото се петно. Това не беше голяма беда. Те нямаше да задават въпроси. Но членовете на Спектъра щяха. Гавин предпочиташе да запази лъжите си за тях.

Изруга под нос.

Знаеше, че Марисия трябва да има някаква система за подреждане на дрехите му, но каквато и да беше, той никога не бе проумял логиката ѝ. Затършува из купчините ризи, панталони, бричове, плащове, хабии, роби, тоби, петасоси и готри, повечето от които едва ли бе носил някога. Оролам, колко дрехи имаше! А това бяха само летните. Предполагаше, че е защото като Призма трябва да принадлежи на всички народи, така че ако има среща с посланик или му се наложи внезапно да посети Аборнея, да разполага с местно облекло, което да му е по мярка.

Все още стоеше гологръд, с намазано с мехлем изгаряне – поне имаше достатъчно ум да държи в стаята си материали за първа помощ, – когато вратата се отвори. Марисия се шмугна тихичко в стаята. Хвърли поглед към изгарянето по ребрата му. Нефритенозелените ѝ очи пламнаха от гняв, макар че Гавин не можеше да каже дали се ядосва на него, или заради него. Може би по малко и от двете. Тя грабна мехлема от масата и размаза още по гърба му. Ох. Явно бе пропуснал някои места. После го превърза с опитна ръка. Не беше нежна.

– Милорд нуждае ли се от помощ в намирането на нова риза?

– Ооох! – изквича той. Прочисти гърло и понижи гласа си с една октава. – Да, моля те.

Тя отиде до една купчина, която Гавин би се заклел, че е преровил най-щателно, и моментално измъкна от дълбините ѝ риза. Той не мислеше, че я е носил преди, но беше в стил, който му допадаше, и достатъчно тъмна, за да не забележи никой, ако мехлемът се просмуче в нея. Марисия притежаваше своя собствена магия. Той би се заклел, че преди малко ризата не беше там.

Тя започна да си свирука тихичко, докато го обличаше и оправяше косата му; беше стара мелодия, хубава. Марисия умееше да свирука.

Аха, мелодията беше „Изгубеното агънце“. Може би коментар за неспособността му да намери собствените си дрехи? Най-вероятно. Но Гавин имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Беше успял да се справи с брат си, така че с какво можеше да го затрудни Спектърът?

– Заминавам или утре сутринта, или вдругиден – каза Гавин. – Долу изпитват един младеж. Кип. Той е мой, хм, син. – При Марисия нямаше нужда да използва евфемизма с „племенника“. Тя знаеше, че Гавин държи брат си затворен, но не и че Гавин не е Гавин. Не беше познавала никого от двамата преди войната, така че нямаше нужда да знае. Той ѝ имаше пълно доверие, но колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-късно всичко щеше да рухне върху главата му. – Той е на шестнайсет… тоест на петнайсет. Намери му подходящи дрехи и приготви багаж за двама ни за две седмици.

– Предимно за битка или предимно за впечатление?

– И за двете.

– Разбрано – каза тя безизразно.

На излизане Гавин грабна меча си в инкрустираната със скъпоценности ножница. Фехтоваческите му умения бяха много по-слаби и от тези на най-неумелия черногвардеец. Едно време беше доста добър, но след като осъзна, че може да притегля всякаква комбинация от цветове и моментално да си осигури всяко оръжие, което му потрябва, не се бе упражнявал с проста стомана достатъчно често, за да се мери с професионални войници като черногвардейците.

Разбира се, това предполагаше честна битка, а при притеглящите нямаше такова нещо. Самите черногвардейци щяха да се бият с каквото имат подръка: остриета, магия, бокал вино или шепа пясък в лицето.

Затъкна в колана си и илитийските пищови. Просто за да се прави на гъзар.

Излезе. Отвън го чакаха двама черногвардейци. Ескортът му. Това беше неговият компромис с Бялата. Можеше да пътува без тях, когато смяташе, че е крайно наложително – тоест през повечето време, – стига да е съгласен да го придружават на местата, където имаше по-голяма вероятност от покушение. Бялата не бе доволна от начина, по който Гавин тълкуваше договорката им, но той се бе вкопчил яростно в малкото останала му свобода.

Закрачи бързо по коридора, който делеше този етаж наполовина. Едната половина принадлежеше на него, а другата – на Бялата. Поради въртенето на Хромария половината на Гавин винаги бе обърната към слънцето. Това, че Бялата трябваше винаги да обитава в сянка, представляваше странна ирония, макар че в късните си години точно тази Бяла бе започнала да го оценява. Това намаляваше до минимум изкушението да притегля и да ускори смъртта си. Гавин отново ѝ се зачуди как успява. Без притегляне той самият щеше да се чувства празен, слаб. Без хроматургия нямаше да си струва да живее. Притеглянето го определяше като личност. Със сигурност същото бе важало и за Бялата, и все пак тя продължаваше да живее, с все така желязна воля и непревит гръб.

Той мина покрай черногвардейците, охраняващи стаята ѝ, и почука на вратата.

– Няма я – каза мъжът отляво. – Бялата отиде на събранието на Хромария. Мислеше, че би било грубо да остави целия Спектър да чака заради туткането на един човек.

Ето как черногвардейците изразяваха недоволството си. Собствената му охрана бе разбрала къде отива още щом сви към стаята на Бялата вместо към асансьора, но не му бяха казали. Черногвардейците на Бялата също бяха разбрали къде отива веднага щом го зърнаха, но не му бяха казали, че Бялата я няма, докато не почука, като по този начин го накараха да загуби още време и да закъснее още повече. „Туткането на един човек? Че за какво ще си говори Спектърът без мен? Аз свиках събранието.“

Както обикновено, черногвардейците бяха предпазливи в показването на раздразнението си. Известно време нямаше да има повече неприятности от тяхна страна, Железни щеше да се погрижи за това. Ако дразнеха Гавин прекалено често, той щеше да ги избягва повече и те нямаше да могат да си вършат работата и да го пазят. Все пак те искаха да ги уважава. И той ги уважаваше, в известен смисъл.

Странен е онзи човек, който доброволно поема задължението да се изпречи на пътя на стрелата, без дори да знае дали ще харесва Призмата или Бялата, които ще бъде назначен да пази. Но той нямаше да позволи да бъде окован. Властта беше свобода. Властта трябваше да бъде запазена.

– Ако не можете да ми служите добре – каза Гавин на своите двама черногвардейци, – не можете да ми служите изобщо. – Врътна се кръгом и закрачи към асансьора.

Те, разбира се, не казаха нищо. Просто го придружиха, от лявата и дясната му страна. Командир Железни ги обучаваше да пренебрегват заповеди, които поставят подопечните им в опасност.

Гавин замахна с ръце надолу и притегли от двете си страни решетки от син луксин, подсилен с жълт. Черногвардейците му се поколебаха за миг, докато той продължаваше да крачи бързо напред, и Гавин запълни пролуката по средата. Без дори да поглежда назад, издигна стени от здраво синьо, червено, зелено, жълто и надвиолетово.

Това достави удовлетворение на някаква малка част от него. Брат му наистина му беше влязъл под кожата. Копеле!

Но в същото време беше необходимо. Черногвардейците трябваше да знаят, че не могат да го контролират. Така действаха умните телохранители: ограничават свободата ти мъничко, после още мъничко, и скоро вече всичко става както те искат. Гавин не смяташе да допусне това. Ако черногвардейците се мотаеха постоянно около него – каквото бе желанието им, – скоро щяха да открият не само за плъзгуна и кондора, а и най-голямата му тайна. Какво ли щяха да направят, ако разберяха, че Гавин изобщо не е Гавин? Може би щяха да решат, че е де факто Призмата и това е достатъчно. Или пък щяха да решат, че е заплаха за истинския Призма. Или пък можеше заради него да се разделят на враждуващи лагери. Приятна мисъл: куп елитни магове-воини, които се опитват да се унищожат взаимно. Ето защо се налагаше да действа така. Черногвардейците трябваше отново и отново да бъдат учени да приемат трохите, които им подхвърля: „Можете да ме пазите, ако ми служите с цялото си сърце, и аз ще отменя тази привилегия, когато ми се прииска, по каквато и да е причина или изобщо без причина.“

В началото, преди години, командир Копиеметни бе наказвал черногвардейците, които позволяваха Гавин да им се изплъзне. Когато това не помогна, беше направил наказанията публични, посрамвайки хората си за нещо, което не бе тяхна вина. Гавин се чувстваше ужасно, но не промени поведението си. Командир Копиеметни увеличи наказанията, бичува публично няколко мъже, включително и младия Железни. Гавин бе реагирал с прозевки и в продължение на месец не допускаше до себе си черногвардеец. После бе минал през претъпкания пазар, оставяйки пратените от командир Копиеметни черногвардейци вързани и със запушени усти, и то непосредствено след войната, когато имаше немалко хора, които с удоволствие биха го убили.

Когато най-сетне бе станало покушение, без охраната да присъства, командир Копиеметни бе уволнил шестимата черногвардейци, които трябваше да го пазят. Тогава се намеси Бялата и уволни вместо това командир Копиеметни. Гавин не го съжаляваше. След като бе разбрал, че не може да използва чувството за вина на Гавин срещу него, той трябваше да опита нещо друго. Човек, който не умее да сменя тактиката си, изобщо не би трябвало да е начело на Черната гвардия.

Този ход не му бе спечелил никакви приятели, но го беше направил господар на положението. Впрочем, той нямаше и нужда от приятели. Двамата черногвардейци до асансьора се спогледаха, когато Гавин се приближи. Жената отляво беше ниска и набита и приличаше на бик.

– Върховен лорд Призма – каза тя, – забелязвам, че нямате ескорт. Може ли да ви придружа?

Гавин се ухили.

– След като ме молиш толкова мило.

Те му отвориха асансьора и след броени секунди той вече бе на долния етаж. Стоящите на пост черногвардейци премигнаха, щом видяха едночленния му ескорт. Без съмнение знаеха нарядите на стражата и знаеха, че не тази жена трябва да охранява Призмата, нито пък той трябва да бъде пазен само от един черногвардеец.

– Върховен лорд Призма – каза единият, висок червено-оранжев бихром, само на двайсет години и следователно много талантлив. – Може ли да ви придружа?

– Не, благодаря – отвърна Гавин. – Не можеш да ме опазиш от онова, което ме чака тук.

Беше казал на Кип, че Бялата се опитва да уравновесява силата на Призмата, но не му харесваше особено, когато го прави.

Влезе в съвещателната зала. Цветовете бяха пръснати безразборно около масата. За официални събития щяха да седят подредени: Подчервен, Червен, Оранжев, Жълт, Зелен, Син, Надвиолетов, Черен, Призма, Бяла. За срещи като тази обаче желанието да седнеш до приятел или изкушението да заемеш някой от по-удобните столове надделяваше над естествената склонност всеки път да седиш на едно и също място. Гавин намери последното свободно място, между Надвиолетовата – висока мършава парийка, казваше се Сада – и изнежения светлокож рутгарец с мъниста в брадата Клитос Сини.

Гавин беше казал на Кип, че всеки Цвят представлява страна, и това в по-голямата си част бе вярно. Всеки сатрап назначаваше по един Цвят. За повечето властници това бе най-важното решение, което взимаха през живота си. Но системата бе започнала да се руши още преди Войната на Лъжепризмата, когато Андрос Гайл с подкупи и изнудване си бе пробил път до мястото на Червен, макар че Кървавите горяни вече имаха един Цвят. Беше толкова безочлив, че открадна мястото от Рутгар, твърдейки, че ивицата блатисти рутгарски земи, които притежаваше родът Гайл, го прави валиден кандидат за рутгарското място.

Разбира се, след войната бе използвана подобна логика, за да лишат от място и Тирея.

Тук имаше толкова много преплетени и застъпващи се слоеве на лоялност, че на човек му се завиваше свят. Червения и Зеления бяха рутгарци и следователно имаше голяма вероятност да се обединят по всеки въпрос, засягащ Рутгар. Но Зеления също така бе братовчед на Джия Толвер, аборнейката, която бе Жълта. Аборнейците задушаваха търговията на Пария и Рутгар през Теснините, така че всеки търговски въпрос би ги накарал да се хванат за гушите, но за всичко друго можеше да се опитат да сформират блок. Подчервената бе Кървава горянка и съотечествениците ѝ в момента бяха в съюз с по-силните си рутгарски съседи, само че родителите ѝ бяха убити във войната от братята на Зеления. И така нататък. Всяка благородна фамилия в Седемте сатрапии правеше каквото ѝ е по силите да вмъкне поне един син или дъщеря в Хромария, ако не за друго, то поне за да се опитва да им пази гърбовете.

А всички в Спектъра на свой ред правеха каквото могат, за да пазят себе си. Семейни връзки, кланови връзки, връзки по нация или по цвят и идеологически връзки ги оплитаха отвсякъде. Цветовете бяха не по-малко политици, отколкото магове. За да те обявят за Цвят, трябваше да притежаваш определени хроматургични способности – Бялата се грижеше за това, – но след като това условие бъдеше изпълнено, немалко от местата намираха своите обитатели вследствие на движението на мулешки кервани със злато между знатните домове. Гавин знаеше, че е така от времето, когато собственият му баща бе влязъл в Спектъра.

Бялата заговори от инвалидната си количка:

– Моля за тишина. Нека в протокола бъде отбелязано, че всички Цветове, освен Червения, присъстват. – Те мразеха това. Мразеха, че не могат да се отърват от Андрос Гайл. Мразеха, че напук на всички обичаи той не бе присъствал на събрание от пет години и въпреки това настояваше гласът му да се брои. Мразеха, че праща гласа си по куриер, показвайки по този начин колко малко го интересува мнението им. Никакво красноречие не можеше да промени позицията на Андрос Гайл. Той разглеждаше и преценяваше всеки въпрос сам и взимаше решение, неповлияно от този цирк със събранията на Спектъра. Но освен че го мразеха, се и бояха от него.

Бялата каза:

– Лорд Призма, вие свикахте това събрание, затова оставям на вас да го ръководите.

Мислеше, че така ще му разстрои плановете. Че е станал прекалено независим. Че може да стане опасен, ако не му подръпне каишката.

„Внимавай, Орея. Когато ги душат, кучетата стават кротки… но вълците побесняват.“

Отношенията на Гавин със Спектъра винаги бяха трънливи. Разбира се, докато се възстановяваше след Разцепената скала, те го бяха лишили от титлата промахос и му бяха отнели контрола на армиите, както диктуваше обичаят. Само че не бяха сигурни дали той ще го позволи. Беше го позволил, тъй като още усвояваше новата си маскировка, но не изпитваше добри чувства към никой от Цветовете лично. Нито пък те изпитваха добри чувства към него. Беше живял прекалено дълго, беше станал прекалено могъщ. Нямаше нужда от тях и това ги плашеше.

Те мразеха баща му. Мразеха рода Гайл и създаваха пречки на Гавин при всяка възможност.

„Търпение, Гавин. Имаш още предостатъчно време за цел номер шест. Предостатъчно пространство за маневриране. Ти си син на Андрос Гайл.“

– Трябва незабавно да освободим град Гаристън, да изтеглим всичките си хора и да го върнем на крал Гарадул – каза Гавин. – За предпочитане, с извинение, че не сме го направили по-рано.

Тишина. Последвана от неловка тишина.

Клитос Сини се изкикоти неуверено. След като никой не се присъедини към него, притихна.

– Крал ли? – попита Бялата.