Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 45 страниц)

23.

– Трябва да поговорим за бъдещето ти – каза Гавин. – Предстои ти да направиш някои избори.

Кип погледна през огъня към Призмата. Нощта се спускаше бързо над малкото островче. Той бе спал часове и бе пропуснал Гаристън. Събуди се чак на свечеряване, когато лодката се удари в пясъка и се наклони.

– Колко дълго ще живея? – попита Кип. Беше кисел, гладен и тепърва започваше да схваща някои последици от случилото се през последните два дни.

– Това е въпрос за самия Оролам. Аз съм само неговата скромна Призма – каза Гавин и устните му се извиха в крива усмивка. Взираше се в мрака.

– Знаеш за какво говоря. – Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всички, които познаваше, бяха мъртви, а той щеше да стане зелен притеглящ. Беше зърнал бъдещето си в цветния бяс: смърт или лудост и после смърт.

Очите на Гавин се стрелнаха към него. Той помисли, после каза:

– Когато притегляш, това променя тялото ти и то тълкува тази промяна като увреждане – изцерява каквото може, но това винаги е загубена битка, като стареенето. Повечето притеглящи мъже доживяват до четирийсет. При жените средната възраст е петдесет.

– А после Хромарият ни убива или полудяваме?

Лицето на Гавин се втвърди.

– Поддаваш се на емоциите. Не мисля, че си готов за това.

– Не съм готов ли? – Знаеше, че Гавин е прав. Намираше се на ръба. Трябваше просто да млъкне, но не можеше да се сдържи. – Не бях готов и за това всички, които познавам, да бъдат избити. Не бях готов да се бия с Огледалци и да скоча от водопад. Думите са нищо. Е, за какво става въпрос? Когато вече няма полза от нас, трябва да се самоубием ли? – Защо крещеше? Защо трепереше? Оролам, беше се заклел в душата си да убие един крал, да не би вече да се побъркваше?

– Нещо такова.

– Или това, или се превръщаме в цветни бесове? – попита Кип.

– Точно така.

– Е, предполагам, че обсъдихме бъдещето ми – рече горчиво Кип. Знаеше, че се държи нагло, но не можеше да се спре.

– Нямах предвид това и ти го знаеш – каза Гавин.

– Откъде знаеш какво знам аз, „татко“?

Все едно видя как се освобождава някаква пружина. В един миг Гавин седеше от другата страна на огъня, а в следващия се озова току пред него с изнесена назад ръка. В по-следващия Кип се удари в пясъка, с кънтяща от плесницата глава, със задник, одран при падането от пъна, и останал без въздух.

– Преминал си през истински ад, затова ти позволявам повече, отколкото на всеки друг. Искаше да откриеш границата? Е, откри я.

Кип се претърколи по гръб и си пое дъх. Пясък бе полепнал по мократа му уста. Той я избърса. Беше само слюнка, а не кръв.

– В името на топките на Оролам! – рече. – Виж ти какво намерих! Граница! Аз съм най-великият откривател след Арис Мореплавателя!

Гавин трепереше, лицето му бе застинало в маска. Кип можеше да види как в очите му се заформят малки червени вихри от луксин.

– Какво ще направиш? Ще ме напердашиш ли? – попита Кип. „Това е само болка.“

Понякога се мразеше, че съзира по такъв начин слабостите. Призмата го бе заплашил и първото, което Кип видя, бе колко празна е тази заплаха. Гавин не можеше да го напердаши именно защото бе добър човек, а Кип беше беззащитен.

За миг Призмата изглеждаше убийствено мрачен, но после това се разсея до обикновена напрегнатост. У него даже трепна мъничка искрица на веселие.

– Поеми си дълбоко дъх – каза той тихо.

– Какво?

Гавин махна леко с ръка, като че ли пъдеше муха. От дланта му излетя буца червен луксин и се разплеска върху устата на Кип. Кип вдиша дълбоко през носа, преди луксинът да покрие и него. После се уви около тила му, покри темето му и се втвърди. Само очите му останаха открити, устата и носът му бяха напълно запушени. Не можеше да диша.

– Напомняш ми за брат ми – каза Гавин. – Когато бяхме деца, никога не печелех срещу него. А когато печелех, той ме хвалеше снизходително и това ме караше да се чудя дали не ме е оставил да спечеля. Виждаш пролуките в нещата? Чудесно. Това е достатъчно доказателство, че си Гайл. Цялото ни семейство притежава този талант. Включително и аз. Помисли върху следното, Кип: много мои проблеми ще изчезнат, ако оставя тази маска върху лицето ти, докато умреш. Би трябвало хубавичко да си помислиш, преди да се опиташ да използваш съвестта на човек срещу самия него. Може да се окаже, че той няма съвест.

Кип го слушаше и си пестеше силите, въпреки надигащата се паника, сигурен, че когато Гавин свърши да говори, ще свали луксина от лицето му. Но Гавин млъкна и не махна маската. Стомахът на Кип, се разбунтува, когато диафрагмата му се помъчи да засмуче още въздух и да изтласка мъртвия въздух, който задържаше в себе си. Безрезултатно.

Той посегна към гърлото си, опитвайки се да намери ръба, където луксинът граничеше с кожата. Но линията бе гладка, луксинът прилепваше плътно. Не можеше да пъхне нокти под него. Посегна да опипа зад главата си, около очите си. Ако забиеше нокти в меката кожа около очите, можеше да надигне ръба на маската и да пъхне пръст под нея. Зрението му гаснеше. Той погледна умолително Гавин, сигурен, че той вече ще го освободи.

Гавин го гледаше безжалостно.

– Ако единственото, което уважаваш, е силата, значи, първо, си глупак, и второ, си попаднал на точния човек.

Паниката го връхлетя. Трябваше да се сети, че ще стане така. Кип се замята, опита се да изкрещи, посегна към тънкия ръб луксин покрай очите си – но ръцете му увиснаха безсилно. Трябваше да се сети, че не може да има доверие на…

24.

Ректън бе голямо зарево в далечината. Беше се стъмнило отдавна и въздухът в гората бе хладен. Карис владееше достатъчно подчервеното, за да използва нощно зрение, само че то не бе съвършено, затова в лунна нощ като тази предпочиташе да го редува с нормалното си зрение. Светлината под видимия спектър бе по-груба и не спомагаше за добро различаване на чертите. Лицата изглеждаха просто като топли петна, по-ярки на места, но бе много по-трудно да различиш изражения или фини мимики – или дори да познаеш лицето от по-голямо разстояние.

Заревото означаваше, че Ректън още гори.

Цял ден не бе видяла никого. Щом никой не бягаше надолу по реката от Ректън, значи вероятно нямаше оцелели. Но също толкова странно бе да следва реката през обработваема земя и да не попадне на никакви други селища. Беше видяла портокалови градини, за които явно никой не се бе грижил след войната, но те все още носеха плод. Плодовете бяха малко, а дърветата – твърде листати и хаотично растящи в сравнение с картините на беритба на портокали, които бе виждала, но още ги имаше. При цената, която носеха тирейските портокали, ѝ бе трудно да го повярва. Те бяха по-дребни, но по-сладки и сочни от аташийските, а парийските изобщо не можеха да се мерят с тях. Никой ли не се бе върнал да живее тук след войната?

Наистина ли в Битката при Разцепената скала бяха загинали толкова много хора, че дори сега, шестнайсет години по-късно, земята стоеше неизползвана и обитавана само от животни?

Не видя никакви трупове, докато не се промъкна във все още горящото село, увита в черния си плащ с качулка. Следваше главната улица – паветата ѝ бяха равни и добре поддържани, което в съзнанието на Карис бе знак за добро управление. По средата на улицата лежеше по очи обгорял труп. Едната му ръка бе протегната напред и пръстът му сочеше към центъра на селото. Само дланта и сочещият пръст не бяха обгорели. Главата липсваше.

Карис не бе виждала такъв тип изгаряне от войната насам. Тогава армиите се бяха срещнали на няколко пъти на места, където телата не можеха да бъдат погребани и където нямаше достатъчно естествено гориво за погребални клади. И тъй като се налагаше да се отърват от труповете, за да не загубят още войници от болести, червените притеглящи ги напръскваха с червено желе. Такова покритие, дори и небрежно притеглено, можеше да се запали бързо. И проблемът е решен. Това обаче не бе кремация. Ако телата се изгаряха поединично, а не на купчини, костите оставаха. Ако притеглящият не действаше щателно, някои телесни части не изгаряха до кост. Гръдните кошове и черепите оставаха пълни с димящо месо и мозък – което бе приемливо за нуждите на войната, когато трябва да се отървеш от труповете на противника, за да избегнеш разпространението на болести, но неприемливо за собствените ти сънародници.

Крал Гарадул не бе участвал в онази война, но използваше най-лошите практики от нея – върху собствения си народ.

Както Карис подозираше, сочещата ръка я отведе до още трупове. Отначало те бяха пръснати нарядко, после по един на всеки трийсет крачки, по един на всеки двайсет, по един на всеки десет. Всичките бяха без глави. Скоро труповете вече образуваха плътни редици от двете страни на главната улица покрай горящите порутени домове и дюкяни. Тук добре поддържаният паваж се бе напукал от горещината. По паветата имаше останали дири. Отначало тя не можа да познае от какво са, но като се приближи, отговорът стана очевиден: от влачене – ивици засъхнала кръв отпреди може би ден.

Спря сред дима и кръвта, преди да свърне зад ъгъла, който щеше да я изведе на селския площад. Изтегли късия си меч, но не сложи очилата. Ако имаше капан, той щеше да е тук, но наоколо имаше достатъчно червено и топлина, за да може при нужда да се бие с магия. Дори и да не планираше внедряване сред врага, нямаше нужда да обявява, че е притегляща, докато не се наложи. А когато този момент дойдеше, щеше да го обяви с огън.

Сви зад ъгъла.

Мили Оролам!

Не бяха стопили главите. Бяха ги покрили със слой от син и жълт луксин, за да ги запазят, и ги бяха струпали по средата на площада. С оцъклени очи, с обезобразени лица, с кръв, стичаща се от върха до основата, като пирамида от шампанско на Бала на лукслордовете. Карис донякъде бе очаквала нещо такова, след като бе видяла обезглавените тела, но да очакваш не бе същото като да го видиш. Догади ѝ се. Тя се извърна, запуши устата си с ръка и замига бързо, сякаш клепачите можеха да изтрият от очите ѝ видения ужас. Огледа останалата част от площада, за да даде на стомаха си време да се успокои.

Ако Гавин беше видял това, щеше да убие крал Гарадул. Безжалостен като морето, праведен като самия Оролам, той би издирил всички тези чудовища до едно. Каквото и да бе вършил по време на войната и преди това – каквото и да бе причинил на самата нея, – след Войната на Лъжепризмата Гавин обикаляше Седемте сатрапии, за да раздава справедливост. На два пъти бе потопявал флотилии на илитийските пирати, бе убил разбойническия крал на Синеоките демони, бе договорил мир, когато избухна война Между Рутгар и Кървавата гора, и залови Касапина на Ру, за да го предаде на правосъдието. С изключение на тирейците, хората го обичаха. И той би въздал сурово възмездие дори тук, макар че ставаше дума за тирейци. Не би търпял това.

Повечето сгради представляваха купчини камъни, димящи в предутринната сивота. Тук-там се възправяше самотен зид, обгорен и почернял, отделен от падналите си събратя. Резиденцията на алкалдесата, ако това бе тя – най-голямата сграда тук, със стъпала, стигащи до самия площад, – бе напълно разрушена. Войниците я бяха сравнили със земята; камък върху камък не бе останал.

Самият площад обаче беше безупречно чист. Всякакви обгорели останки или бяха избутани в съседните улици, или изринати направо в реката, която течеше по канал, опасващ площада от запад. Крал Гарадул не бе искал нищо да отвлича вниманието на посетителите от ужасния му трофей. Карис събра сили и погледна пак към пирамидата от човешки глави. Всички кървави следи водеха към нея. Труповете – Карис се надяваше, че вече са били трупове, когато са се озовали тук – бяха обезглавени на място, за да бъде пирамидата колкото се може по-кървава. Целта бе зрелище. Крал Гарадул искаше всичко да води към този ужас.

Пирамидата бе по-висока от Карис. Главите, които увенчаваха върха ѝ, бяха детски: бузести момченца и момиченца с панделки в косите.

Карис не повърна. В гледката имаше нещо, което просто я остави студена. Децата бяха толкова малки, че биха могли да са нейни. Откри, че брои главите. Четирийсет и пет в основата, а пирамидата беше колкото широка, толкова и висока, построена с математическа прецизност. Детските глави бяха по-малки, освен това нямаше начин да се каже дали вътрешността на пирамидата също се състои от глави, или те са наредени върху нещо друго. Пръстите на Карис се разшаваха, докато прехвърляше наляво-надясно мънистата на умственото си сметало.

Ако пирамидата се състоеше само от глави, значи трябваше да са поне хиляда.

Побиха я студени тръпки, предвестник на повръщането. Тя извърна очи. „Ти си шпионка, Карис. Трябва да узнаеш всичко важно.“ Като дишаше бавно и дълбоко, тя огледа долния край на пирамидата, после се взря отстрани в едно от лицата. То бе покрито с множество слоеве разноцветен луксин. Крал Гарадул искаше това да издържи с години. Човек можеше да нападне пирамидата с ковашки чук и може би дори би успял да я спука, но не и да я разбие. Нямаше начин да се погребат тези глави или да се премахне този зловещ паметник.

Демонстрираното умение означаваше, че крал Гарадул има достъп до сериозен брой даровити и умели притеглящи. Лоши новини. Карис бе чула Гавин да изразява убеждението си, че крал Гарадул основава псевдо-Хромарий, в който да обучава собствените си магове, далеч от надзора на Хромария. Това тук бе доста силно доказателство за правотата му.

– Мръсник! – процеди Карис. Не беше сигурна дали говори за Гарадул, или за Гавин. Наистина глупаво от нейна страна. Взираше се в купчина глави и се ядосваше колкото на чудовището, което го е заповядало, толкова и на Гавин. Защото той бе спал с някаква пачавра по време на войната?

Колкото и безумно да беше, дори след големия пожар, съсипал целия ѝ живот и погубил братята ѝ, по онова време Карис сериозно се бе изкушавала да мине на страната на Дазен. Пък макар и само за да чуе неговата гледна точка за станалото. Може би Гавин бе знаел.

Или може би точно угризенията заради незаконната му връзка го бяха накарали да развали годежа им веднага след войната.

„Е, хубаво де, изневерил ти. Добре дошла в общата съдба на жените, които обичат велики мъже. Откъде знаеш, може това да е била само една нощ на слабост в навечерието на последната битка – някаква красавица се е хвърлила в обятията му и той един-единствен път не е отказал.

Да бе. А може и всяка нощ да е била нощ на слабост.

Това е било преди години, Карис. Преди години! Как се държеше Гавин през всичкото време след войната?

Освен че развали годежа ни и ме остави без нищо?

Как се държеше с мен през последните петнайсет години?

Прилично. Проклет да е! Като изключим лъжите и тайните. Какво каза одеве? «Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но онова, което пише в бележката, не е вярно, кълна ти се».“

Нещо в тези думи я човъркаше. Защо му е да утежнява лъжата?

Вятърът смени посоката си и понесе дим над открития площад. Карис се закашля, очите ѝ лютяха. Но точно когато кашлицата ѝ спря, ѝ се стори, че чу пукане.

После още едно, а миг по-късно, само на пресечка оттам, някакъв комин се срути върху овъглените останки от къща. Зората бе червена – игра на дима и светлината, не някакво небесно огледало на всичката кръв, пролята тук.

Карис се зае да претърси селото за оцелели и да оцени пораженията. „Прави каквото е редно, каквото ти е пред очите.“ Селото не бе изгоряло лесно. Сградите бяха от камък, макар и с дървени подпори, а дърветата – зелени или благодарение на изкуствено напояване (реката минаваше право през селото), или защото корените им стигаха надълбоко. Но всяка сграда в центъра бе изгоряла до основи. Това означаваше червени притеглящи.

Сигурно бяха обиколили всички сгради, пръскайки по гредите червен луксин.

Цели два часа Карис се катереше по отломките, засипали улиците, а понякога ѝ се налагаше и да заобикаля. Уви лицето си с мокър парцал, но главата ѝ пак се замая и кашляше често. Не откри нищо освен още трупове и няколко тъжни кучета. Всичкият добитък беше отведен. Църквата се бе превърнала в сцена на малка битка. Тялото на един луксиат лежеше, обезглавено като останалите, пред портите ѝ. Карис си го представи как заклеймява войниците отвън в опит да защити членовете на своето паство, които са потърсили убежище между стените на църквата. Вътре откри овощарски ножици, брадва, ножове, два сатъра и един счупен меч, както и обезглавени тела. И засъхнала, обгоряла кръв навсякъде. Гредите бяха опърлени, но не се бяха подпалили. Или заради непохватно притегляне, или заради религиозен страх, или пък защото гредите от твърдо дърво, внесени от пустините на Южен Аташ, бяха стари и дебели.

Но скамейките и телата бяха изгорели. Карис се чувстваше замаяна – може би заради вдишания дим или защото вече свикваше с гледките на смърт и страдания. В дъното на църквата, зад стълбите, намери младо семейство: баща, увил ръце около майката, която бе гушнала детенце. Войниците не ги бяха намерили. Тримата бяха умрели в обятията си, задушени от дима. Карис ги провери внимателно, търсеше и най-слабото пърхане на живот по шиите им. Бащата – мъртъв. Майката, момиче на по-малко от двайсет години – мъртва. Накрая Карис взе в ръце повитото бебе, момченце. Прошепна под нос молитва. Но Оролам се оказа глух за нея – в мъничките гърди нямаше живот.

Карис се олюля. Трябваше да се махне оттук. Остави мъртвото бебе на най-близката маса – и чак после видя, че това е олтарът. Заклатушка се по пътеката между димящите скамейки и към ужасите пред очите ѝ се присъединиха образи от друго време, друго принесено в жертва бебе.

Почти бе излязла, когато подът пропадна.

25.

– Трябва да направиш някои избори, Кип – каза Гавин.

Доколкото Кип можеше да определи, бе прекарал в безсъзнание само секунди, най-много минута. Все още бе тъмно, звездите грееха ярко над главата му, а огънят още не бе опърлил дрехите му, въпреки че лежеше почти до него. Задушаващата маска от червен луксин я нямаше, макар че върху кожата му бе останал лек слой прах, груб и боцкащ.

– Ще те убия! – каза Кип. Не можеше да вярва на никого. Всички бяха лъжци. Всички се грижеха само за себе си. Страхът се надигна и както се случваше понякога, това разпали гнева му – пламенен, буен и неконтролируем. Той седна, впил очи в лицето на Призмата. Мъжът го изгледа хладно, без помен от извинение, просто любопитен какво ще направи Кип, без да обръща внимание на думите му. Кип се зачуди дали би могъл да притегли гигантски зелени шипове от огъня и да го прободе.

„Кип, бъди разумен. Намираш се Оролам знае къде и ще убиеш водача си? И защо? Защото не ти търпи цупенето?

Това не беше опит да те убие, Кип, а урок.“

Кип потрепери. Наистина си бе мислил, че Гавин ще го убие. И точно в това беше смисълът. Той не бе оставил на Гавин друг избор, освен да му покаже, че не може да бъде разиграван, не и от дете. Беше не само голям мъж, но и по-умен, по-твърд, по-опитен – настояваше за уважение.

И това изглеждаше… уместно.

Тази мисъл обаче не спря треперенето на Кип. Макар и само за няколко секунди, той наистина бе мислил, че умира – и нямаше какво да направи. Но този човек пред него беше единственият, който можеше да му покаже как никога вече да не е безсилен. Единственият, който можеше да го научи как да отмъсти за майка си и за Ректън. А Кип смяташе да мълчи просто на инат?

С цялото достойнство, което успя да събере, той седна отново на пъна. Коленете му трепереха, но все пак успя да седне, без да се унижи още повече.

– Извинявай – промърмори и извърна очи. Прочисти гърло, та гласът му да не звучи като квичене. – Какви избори?

Личеше си, че Гавин е малко изненадан, но и доволен, че Кип не се противи. Все пак подмина темата.

– Ти си мой роден син, Кип. Това носи със себе си някои последствия. За теб. – Кип наблюдаваше внимателно лицето му. Мъжът бе изрекъл думите „мой роден син“ без никаква гримаса, без дори да присвие очи. Кип се зачуди дали се е упражнявал, че го казва толкова небрежно. Беше видял част от цената, която трябваше да плати Гавин, признавайки своето бащинство, и въпреки това той го заявяваше, без дори да се навъси срещу заслужаващото въсене съществуване на Кип. Сигурно бе преструвка – та кой би се зарадвал да научи, че е заченал копеле? – но преструвка заради него.

Гавин беше по-добър човек, отколкото Кип би очаквал.

– Да те знаят като мое копеле си има цена – каза Гавин. – Не си израснал в привилегии, но хората, които мразят израсналите в привилегии, ще мразят и теб. Не си получил образование, но онези, които са получили, ще те гледат отвисоко, ако знаеш по-малко от тях. Ако те призная, ще започнеш да привличаш неправилния вид приятели. Хората, които ме ненавиждат, не могат да си го изкарват често на самия мен, защото съм прекалено могъщ, прекалено опасен. Но ще си го изкарват на теб. Не е справедливо, но така стоят нещата. Ще бъдеш следен зорко и както успехите, така и несполуките ти ще имат последствия, които сега не можеш дори да предположиш. Баща ми може да реши да не те признае. Други ще се опитат да докажат, че си измамник. Трети ще се опитат да те използват срещу мен. А четвърти ще искат да се сприятелят с теб, с единствената надежда, че това ще им спечели моето благоразположение. Фалшивото приятелство е отрова, от която бих искал да те предпазя.

„Малко е късно за това.“ Кип си помисли за Овен: Овен, който винаги командваше, който обичаше да му натрива носа със собственото си превъзходство и да твърди, че това са приятелски закачки. Овен, когото Иза бе обичала. Овен, който сега лежеше мъртъв със стрела в гърба.

– Е, какви варианти имам? – попита Кип. – Аз съм този, който съм.

Гавин се потърка по носа.

– Засега можеш да минеш за обикновен ученик. После, когато ти сам решиш, ще те призная публично. Ще имаш време да се ориентираш, да разбереш кои са истинските ти приятели.

– Като ги лъжа?

– Понякога лъжите са ни най-необходими сред приятелите – сопна се Гавин. Млъкна за миг. – Виж, исках само да ти дам възможност…

– Не, съжалявам. Не се… не се сърдя на теб. Майка ми… Помниш ли я как изглеждаше? Искам да кажа, преди да се родя? – попита Кип.

Гавин поклати глава.

– Не я помня, Кип. Изобщо.

Значи не е било точно любов. Пустотата в Кип нарасна. Нямаше семейство, част от което да бъде.

– Ти си Призмата. Предполагам, че много жени искат да са с теб.

– Беше война, Кип. Когато очакваш да умреш, не мислиш как могат да повлияят действията ти на другите след десет години. Когато си виждал приятелите си да мрат около теб, в правенето на любов има нещо, което те кара да се чувстваш жив. Виното се лееше в изобилие и нямаше кой да обуздае един разгорещен младеж, имащ нещастието да е Призмата. Но това не е извинение. Съжалявам, Кип, Съжалявам за всичко, което ти е струвало моето безразсъдство.

„Значи майка ми е прекарала една нощ с теб и е възложила всичките си надежди на това.“ Кип не се съмняваше, че тя с лакти и интриги си е пробила път през поне десетина други жени, които биха се радвали да споделят леглото на Призмата. И бе изпълнила живота си с горчивина заради това?

Насили се да се засмее, макар че сърцето му се късаше. Толкова пъти си бе фантазирал кой може да е баща му, но никога не бе дръзнал да си мечтае, че ще е самият Призма. Във фантазиите му обаче баща му бе принуден да ги напусне по спешност. Правеше го, защото му се налагаше. Но обичаше Кип и майка му. Те му липсваха. Искаше да се върне и щеше да го направи в близките дни. Докато Гавин беше добър човек, но не даваше пет пари за Лина. Нито за Кип. Щеше да се погрижи за него от чувство на дълг. Добър човек. Но в това нямаше любов. Нито семейство, към което да принадлежи. Кип беше сам, отвън, и се взираше през зарешетените прозорци към нещо, което никога нямаше да има.

Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява – защото баща му беше Призмата?

– Извинявай – каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. – Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. – Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ – Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. – Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. – Можеш да ме оставиш където пожелаеш… е, предпочитам да не е на необитаем остров.

Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.

– Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? – Той издиша. – И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.

В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.

Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота ѝ, като се бе родил. Беше съсипал живота ѝ, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той ѝ бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите ѝ. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.

Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.

– Кип. Кип! – Гавин изчака, докато момчето го погледне. – Няма да те изоставя.

Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.

– Има ли нещо за ядене? – попита Кип и примига. – Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. – Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.

Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една – само една? – и му я подхвърли.

– Утре започваш обучение в Хромария.

– Утве? – попита Кип с пълна уста.

– Ще споделя с теб една тайна – рече Гавин. – Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.

– Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! – възкликна Кип.

– Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.

– О, това е… изумително. Лодка.

Гавин изглеждаше смутен.

– Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?

– Естествено – каза Кип.

– После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.

– Посвещаване ли?

– Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.

Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.

– А каква е другата възможност?

– Да дойдеш с мен.

Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.

– И какво ще правиш ти?

– Това, за което ме бива, Кип. – Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. Когато заговори, гласът му бе студен и далечен като луната. – Ще започна война.

Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.

Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.

– Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. – Той се ухили. – Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. – Очите му се замъглиха. – Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.

– Не е заради това, което каза, но… – Кип млъкна. Сега, когато въпросът бе наполовина излязъл от устата му, му се стори доста обиден. – С какво всъщност се занимаваш?

– Като Призма ли?

– Да. Хм, господине. Имам предвид, знам, че ти си императорът, но не изглежда…

– Някой да ме слуша, така ли? – Гавин се засмя. – Понякога и на мен така ми се струва. Голата истина е, че Призмите идват и си отиват. Обикновено на всеки седем години. Те притежават всички слабости на обикновените хора, а едни мащабни промени във властта на всеки седем години могат да бъдат катастрофални. Ако една Призма назначи членове на семейството си да управляват всичките сатрапии, а следващата се опита да сложи на тяхно място свои, много бързо се стига до кръв. От друга страна, Цветовете, седемте члена на Спектъра, често се задържат с десетилетия. И обикновено са доста умни, така че с времето Призмите били контролирани все по-изкъсо и получавали религиозни задължения, с които да си запълват дните. Спектърът и сатрапите управляват заедно. Всяка сатрапия има по един Цвят в Спектъра и всеки Цвят трябва да се подчинява на заповедите на своя сатрап. На практика Цветовете често се превръщат в помощник-сатрапи във всяко отношение освен по име. Политическите маневри между Цвят и сатрап, между всички Цветове и Бялата и между Цветовете и Бялата срещу Призмата, общо взето поддържат реда. Всяка сатрапия може да прави каквото си иска на своя територия, стига да не дразни някоя друга сатрапия и търговията да продължава, така че всички имат интерес да обуздават останалите. Разбира се, не е чак толкова просто, но това е същината.

Изглеждаше ужасно сложно.

– Само че по време на войната…

– Аз бях обявен за промахос. Абсолютен властник по време на война. Това изнервя всички, опасяват се да не би промахосът да реши „войната“ да продължава вечно.

– Но ти си се отказал от титлата? – Беше глупав въпрос, осъзна Кип.

Гавин обаче се усмихна.

– И чудо на чудесата, нямаше покушение срещу мен. Черната гвардия не само пази Призмите, Кип. Пази и света от нас.

Оролам! Светът на Гавин изглеждаше по-опасен от онзи, който Кип току-що бе оставил зад гърба си.

– Значи ще ме научиш да притеглям? – попита той. Това бе най-хубавият от всички светове. Щеше да усвои уменията, от които се нуждаеше, без да го оставят сам на странен остров. А и кой можеше да го научи на притегляне по-добре от самия Призма?