Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 45 страниц)

71.

Докато над огромната войска се спускаше мрак, Лив бродеше из лагера и чувстваше все по-осезаемо, че е сама жена, заобиколена от сурови мъже. Много сурови мъже. Мъже, които се смееха прекалено гръмко и пиеха прекалено много, уплашени от наближаващата битка. И докато в Хромария бе отритната заради тирейския си произход и хората усърдно я пренебрегваха, то тук не разполагаше с подобна защита. Повечето мъже ѝ хвърляха толкова скришни погледи, че ако вниманието ѝ не бе изострено от чувството, че е сама, и нежеланието да я гледат, Лив изобщо нямаше да забележи. Други пък се взираха в нея толкова нагло, че тя провери дали не ѝ се е разтворило деколтето. Не, беше си съвсем скромно.

„Това са просто тъпанари, които са прекарали твърде дълго време далеч от жените си.“

Направо умираше от глад и макар че не ѝ се искаше да спира край някой лагерен огън, това бе единственият начин да се сдобие не само с храна, а и с информация.

Избра един огън, където група добродушни на вид фермери се бяха струпали около казан с яхния. Разбира се, нямаше как да ги огледа всички, преди да влезе в кръга, но поне няколко от тях изглеждаха добродушни, а това бе най-доброто, което можеше да направи.

– Добър вечер – поздрави тя малко по-бодро, отколкото се чувстваше. – Бих дала половин данар за малко яхния. Имате ли излишна?

Осем глави се завъртяха към нея. Един по-възрастен мъж заговори:

– Малко е рядка, за да я наречем яхния. Един заек, две грудки и остатъци от глигански бут, които трябва да нахранят девет гърла. – Той се усмихна. – Но Мори откри грейпфрутово дръвче, което войниците някак си са пропуснали.

Поуспокоена, Лив се приближи повече. Мъжът я погледна в очите, премигна и рече:

– Ако те тормозят, би трябвало да си сложиш очилата, млада госпожице.

– Да ме тормозят ли? Че защо си мислите такова нещо? – попита Лив. – Освен това се казвам Лив, благодаря.

– Защото изглеждаш плашлива като кошута на водопой, затова. – Той ѝ подаде тенекиена купичка с бульон и няколко парченца месо и махна с ръка, когато тя понечи да му плати. Лив изяде рядката яхния и малкия недозрял грейпфрут, който ѝ дадоха, но предимно седеше и гледаше.

Постепенно мъжете се върнаха към разговора си за войната, времето и реколтата, която не си бяха направили труда да засеят тази година, за цитрусовите дървета, които не си бяха направили труда да подкастрят, защото ако дадяха повече плод, това означаваше само че разбойниците ще се задържат по-дълго около тяхното село. Тези фермери не бяха лоши хора. Всъщност изглеждаха ѝ доста свестни. Имаха своите оплаквания от крал Гарадул и един промърмори мрачно нещо за „лорд Всецветни“, преди да си спомни, че сред тях има притегляща, но омразата им бе запазена за окупаторите.

Нюансите в редуващото се управление на Гаристън им убягваха. Те не правеха разлика между по-добри и по-лоши окупатори. Мразеха всички. Единият бе загубил дъщеря си преди няколко години, когато някакъв патрул минал през селото им и един офицер просто я взел. След това мъжът отишъл в Гаристън да я търси, но така и не я намерил. Останалите бяха дошли отчасти заради приятеля си, отчасти защото нямаше какво друго да правят, а превземането на един град можеше да им донесе пари, и отчасти защото мразеха чужденците.

„Ето как мъже ще умират и ще убиват заради някакво престъпление отпреди десет години, извършено от някоя друга държава.“

Нямаше смисъл Лив да спори с тях, дори и да имаше такова желание. „Глупаци, които по някое друго време биха могли да ни бъдат приятели“, бе казал баща ѝ. След като се наяде, Лив си сложи жълтите очила, притегли няколко луксинови факли, които щяха да траят няколко дни, за да се отблагодари за супата и плода, помоли да я упътят към мястото, където лагеруват притеглящите, и си тръгна.

Никой не я закачаше по пътя. Веднъж някакъв мъж ѝ подвикна, докато минаваше, но думите замряха на устните му, щом видя цветните ѝ очила – дори и сега, в тъмното, хората уважаваха притеглящите.

Палатките на маговете бяха издигнати отделно от другите – не защото бяха охранявани или оградени, а защото явно никой не искаше да лагерува прекалено близо до тях. Лив си свали очилата, но продължи да ги държи в ръка, за в случай че някой я предизвика.

Мина покрай един фургон, заобиколен от Огледалци и боядисан целият във виолетово. Това бе странно, но тя не забави ход – крачеше целеустремено, сякаш имаше заповеди. Беше научила този номер в Хромария. Ако се моткаш, някой пълноправен притеглящ ще ти намери работа. Ако изглеждаш зает, може да ти се размине почти всичко.

Подмина няколко огъня с притеглящи, където готвачи сервираха изобилна вечеря, а голям брой роби разнасяха вино и бира. Всички магове носеха своите цветове на китките си, под формата на ръкавели, метални предпазители или широки гривни при някои от жените. Подгъвите на плащовете или роклите им повтаряха цветовете. С изключение на това всеки беше облечен в собствен стил. Като цяло обаче тези притеглящи обявяваха своите цветове с широки ивици по дрехите си много по-охотно, отколкото бе обичайно в Хромария, където някоя жена можеше да носи една-единствена зелена игла за коса, за да покаже на другите, че е зелена.

Притеглящите бяха шумна привилегирована група, но докато Лив ги наблюдаваше от сенките, видя, че често хвърлят погледи на юг – не към огромната шатра, охранявана от магове и Огледалци, която Лив предположи, че е на крал Гарадул, а към друга група огньове. Тя грабна една гарафа вино от масите на прислугата и тръгна натам. В тъмното нейните дрехи не изглеждаха много по-различни от робските.

От това, което видя зад фигурите на робите, ѝ секна дъхът. Хора – или чудовища с формата на хора – говореха, пиеха, веселяха се шумно, притегляха.

Най-близо до Лив кръг от сини магове, половината със сини очила и всички изпълнени със син луксин, който оцветяваше кожата им в светлината на огъня, разговаряха с жена, която изглеждаше като направена от кристал.

Няколко дълги секунди Лив нямаше представа какво вижда. Но те очевидно бяха притеглящи и навсякъде имаше луксин. Клетвопрестъпници. Лудите. Разбитите. Цветни бесове. Лив почти не можеше да го възприеме.

Тези хора потъпкваха всяко правило, на което я бяха учили. Тя улавяше само откъслечни детайли. Око с разкъсано хало. Кристалната жена притегля матрица във въздуха, докато останалите сини я слушат. Зелени се смеят, танцуват около огъня, подскачат на неестествено гъвкавите си крака невъобразимо високо и се премятат един през друг. Мъж и жена с вече постоянно зелена кожа, но все още непреобразени, стоят прегърнати и се търкат един в друг, танцуват толкова похотливо, че… не, чакай, полата на жената е запретната до кръста ѝ. На открито, пред погледите на всички, включително и на някои окуражаващи ги магове, те наистина…

Лив откъсна очи. Бузите ѝ бяха пламнали. Някакъв жълт подхвърляше във въздуха малки топки луксин, а един син стреляше по тях със сини куршуми и всяка мишена избухваше в проблясък от светлина, щом бъдеше улучена.

Но очите на Лив бяха привлечени от истинските цветни бесове. Дори и тук те не бяха много. В Хромария бе чувала само слухове за такива неща. Твърдяха, че почти всеки, който разкъса халото си, просто полудява и умира – или по-често полудява и избива други хора. Именно тази опасност правеше Договора необходим. Оролам бе създал магията, за да служи на хората, и всеки притеглящ се заклеваше да служи на обществото. Клетвопрестъпниците служеха само на себе си и застрашаваха всички.

Но винаги бяха съществували легенди за такива, които се пресътворяват. Сега Лив виждаше, че това не са налудничави истории. Тези притеглящи тук се учеха един друг как да го правят. Лив погледна кристалната синя жена. Тя бе странно красива. Кристална коса и наочници с ромбовидна форма, прилепнали върху очите ѝ, кристална кожа с хиляди фасетки, която покриваше всяка извивка на тялото ѝ. Тя се бе справила с проблема как да обвие с твърдия, неогъваем син луксин тяло, което да е способно на движения и сгъване, като бе създала хиляди – десетки хиляди – мънички кристали. Тялото ѝ блещукаше, искреше, трепкаше в светлината на огъня, докато тя се извиваше като танцьорка, за да покаже на учениците си какво точно е направила. Засмя се, разкривайки странно бели зъби между блестящите сини устни. После изведнъж зае бойна поза, на предмишниците ѝ изскочиха предпазители с шипове и върху кожата ѝ се втвърдиха плочи от син луксин, които образуваха броня.

Мамка му!

– Хей, калийн! Казах, вино! – обади се нечий глас.

Лив се обърна и се озова лице в лице с мъж, чието тяло бе покрито с ужасни белези от изгаряне. Подчервен. Странното трепкане на огнени кристали си бе пробило път през халото му. Той протегна към Лив чашата си и тя я напълни, трепереща и извърнала очи, докато той не отклони своите. Мъжът държеше в едната си ръка лула с ганджа и цялата му кожа бе покрита с пресни изгаряния. Докато го гледаше, Лив осъзна, че те са умишлени. Той се опитваше да изгори цялата си кожа толкова надълбоко, че да я направи безчувствена. А дотогава притъпяваше болката по какъвто начин намери.

Сигурно бе невероятно опасно дори да стоиш близо до полудял огнен маг. Той и в нормално състояние не можеше да се владее, а сега отгоре на всичко бе пиян и напушен.

Мъжът тъкмо си тръгна, когато Лив видя огнен език да изригва към нощното небе на няколкостотин разкрача оттам. Закова се на място. Същото направиха и някои от цветните бесове, започнаха да ръчкат тези до себе си и да сочат.

Каквото и да бе това, извършилият го притеглящ явно бе силен. Не беше лесно да запратиш толкова огън в нощта. Откъде бе взел нужната светлина, за да го направи? От някой от огньовете ли?

А после станалото се повтори и отново огън озари небето за няколко секунди. Лив усети как страхът я сграбчва за гърлото. Кип! Не, това бе абсурдно. Кип беше зелено-син бихром. Огънят, подчервеното, се намираше в другия край на спектъра. Не можеше да е Кип. Цветните бесове просто се смееха, сякаш неизвестният бе някой от тях, който се забавлява.

Оролам, можеше да убиват Кип някъде там в нощта. Трябваше да отиде да види.

Обърна се и тръгна да излиза от лагера. Едва не налетя на дузина Огледалци, които изведоха от кралската шатра жена в разкошна черна рокля и с виолетови наочници. Лив се закова на място. Карис.

Те минаха бързо покрай нея, но Лив не се съмняваше къде отиват. Държаха Карис затворена във виолетовия фургон, който бе видяла. Трябваше да се сети по-рано.

Въпреки това цялото ѝ въодушевление от откриването на Карис – наистина я бе открила, още първия ден, в лагер от сто хиляди души, а може би и повече, – бе потушено от страха ѝ за Кип.

Щом се измъкна от зоната на притеглящите, си сложи жълтите очила. Никой не я закачаше. Стигна до мястото, където се бяха разбрали да се срещнат с Кип, точно навреме, но него го нямаше. Така и не дойде.

На следващия ден Лив научи, че някакво едро момче с тирейска кожа и сини очи било нападнато и убило петима мъже – или пък десет, или двайсет, или и пет жени в добавка, в зависимост от слуха, – а после запратило огън във въздуха. Било отведено от притеглящи и Огледалци. Колкото и невъзможно да изглеждаше – Кип не би могъл да притегля подчервено, – интуицията ѝ потвърждаваше, че е бил той. Беше сигурна в това. Някой друг бе притеглил огън и бе избил всички онези хора, а бяха хванали Кип.

Търси го два дни. Не откри нищо.

72.

Гавин даде сигнала и камшиците на мъжете, каращи впряга, изплющяха. Конете се втурнаха напред. Поводите им се изпънаха и въжетата, свързани с големите подпори от жълт луксин, за миг се напрегнаха. А после, щом усилено теглещите коне ги изтръгнаха изпод стената, подпорите паднаха.

Последният слой жълт луксин се стовари на земята с тътен, който я разтресе. Гавин бързо се приближи да се увери, че всичко е минало според плана.

– Една левга! – извика Корван. Стоеше на върха на стената и се взираше към огромното войнство на крал Гарадул.

– Мамка му!

– Насам, лорд Призма! – извика един от инженерите.

Гавин забърза към него. Последният от множеството големи проблеми, с които се бе сблъскал при създаването на стена изцяло от жълт луксин, беше, че всичкият луксин трябваше да е запечатан. Печатът винаги бе най-слабото звено. Ако успееш да го разтопиш – макар че това не бе никак лесна работа, но все пак, – цялата структура ще се разнищи. Фактът, че стената му се състоеше от отделни участъци, просто означаваше, че печатите са много. Ако някой не издържеше, това би било катастрофално: целият участък, дълъг петдесет крачки, щеше да се разпадне на течна светлина за броени мигове.

Вероятно това бе причината никой преди Гавин да не е бил такъв идиот, че да направи цяла стена от жълт луксин.

Решението беше от просто по-просто: два слоя луксин, всеки от които предпазва другия, с печатите от вътрешната им страна. Такъв подход се срещаше често сред притеглящите, само че печатът винаги бе последното нещо, което докосваш. Така че не можеше наистина да го скриеш отвътре, не и в нещо толкова голямо като стена. Можеше да предпазиш печата, като го покриеш с още луксин и запечаташ и него, но винаги щеше да има един външен печат. Повечето притеглящи биха покрили печата, а после и втория, и третия и биха оставили нещата така.

Това не беше достатъчно добро за Гавин. Той изграждаше целия втори слой на стената върху подпори. После строеше двете страни и ги запечатваше отвътре. Когато конете издърпаха подпорите и вторият слой паднеше на мястото си, се получаваше структура, при която печатите – за първи път, доколкото бе чувал Гавин – бяха наистина защитени, не само от жълтия луксин, но и от огромната тежест на самата стена. И тъй като всеки участък се свързваше със следващия, ставаше все по-трудно някой някога да повдигне стената, за да стигне до печатите.

Гавин градеше нещо монументално, нещо чисто и това го караше да се чувства прекрасно. Тази стена щеше да стои дълго след като той умре. Не бяха много хората, които могат да се похвалят със същото. Местните вече я наричаха Стената Ярка вода.

Той се приближи забързано към инженера, който го бе повикал, и откри, че една от подпорите не се е измъкнала съвсем. Стената бе паднала върху нея, забивайки дебелата две крачки подпора в земята почти до половината, и не можеше да се свърже идеално със съседния участък.

– Три минути, докато артилерията ни се озове на позиция! – извика отгоре Корван.

Мама му стара! Гавин клекна до широката жълта подпора и припряно замете пръстта. За разлика от стените, тя бе запечатана на повърхността именно за такъв случай. Ето… тук! Гавин прати в печата струйка подчервено и цялата подпора се разпадна, щом жълтият луксин изведнъж се превърна в течност. Стената се намести с глух тътен.

Гавин бе направил допуските прекалено малки. Тези свръзки трябваше да могат да се напасват, та дори да не са толкова добре подравнени. Плътните свръзки даваха на стената по-голяма здравина и щяха да опазят войниците вътре сухи дори при проливен дъжд, но все пак.

Откъсна вниманието си от стената за първи път през последните часове – струваха му се дни, макар че още бе ранна вечер, – и огледа събралите се хора, търсейки онзи, който му бе нужен.

Бяха хиляди. Повечето жители на Гаристън искаха да видят строежа на стената. Търговци бяха изкарали фургони и опънали сергии. Менестрели обикаляха из тълпата, свиреха и подканваха хората да им дадат някоя монета. Войници се грижеха улиците да са свободни и прекарваха снаряжение, барут, въжета, оръдейни снаряди, дърва за пещите и допълнителни брони, стрели и мускети. Други бяха започнали да работят с крановете веднага щом вторият слой от стената се намести. Притеглящи обхождаха стената отвътре, запечатваха всяка пукнатина, търсеха дребни несъвършенства, които биха могли да поправят, или по-големи, които се нуждаеха от намесата на Гавин. Черногвардейците – почти сто човека – също стояха наблизо.

Бяха казали на всички да се разотиват, но не разполагаха с излишни хора, за да наложат ред. Хората бяха любопитни: знаеха, че никога през живота си няма да видят пак подобно нещо. Но в момента на Гавин хич не му беше до тях. Чувството, че се е заловил с нещо невъзможно, вече стягаше гърдите му.

– Капитане! – извика той. – Видяхте процеса. Накарайте водачите на впрягове да се движат колкото може по-бързо. Остават още шестнайсет участъка. Пратете половината впрягове в източния край, а другата половина да работят оттук натам. Вземете шестима притеглящи. Вие четиримата, ти и ти. Видяхте какво правя. Отивайте и го правете.

– Генерал Данавис, докладвай! – продължи Гавин. Оставаше по-малко от левга. Времето би трябвало да стигне.

Влезе под голямата арка, където щеше да се намира портата. Там имаше зеещи дупки, тръби, спускащи се по извитата повърхност на стената. Гавин се изпълни със светлина и вля във всяка тръба зелен луксин. Това щеше да придаде на стената известна гъвкавост, но също и способността да поема и омекотява ударите на тараните. После запечата краищата на тръбите.

– Лорд Призма – извика Корван, вдигнал към едното си око току-що притеглен телескоп. – Изглежда, изкарват артилерията си пред армията. Знаят, че не разполагаме с отряди, които да излязат и да ги смажат. Проклети шпиони! Не мога да видя топовете, но знаем, че имат половин дузина. Ако стрелят наслуки от максимално разстояние… – Той млъкна, докато пресмяташе наум. Максималният обсег на най-големите топове беше близо две хиляди крачки, но при такова разстояние не можеше да става и дума за прицелване. – Могат да започнат обстрела всеки момент, ако хората им са опитни. А ако не са, до броени минути.

Само че не топовете тревожеха Гавин. Поради траекторията снарядите на тези големи оръдия щяха да удрят предната част на стената. Стената Ярка вода можеше да поеме колкото си ще преки попадения. Врагът трябваше да дойде значително по-близо, за да използва гаубиците с по-висока траектория, и още по-близо за мортирите, които без съмнение щяха да всеят хаос сред инатливата тълпа зад стената. Артилерията на Гаристън трябваше да унищожи тези оръдия преди да бъдат изкарани на позиция и заредени.

– По дяволите, намерете някой, който не е зает с нещо по-важно, и изтласкайте тези проклети хора назад – заповяда Гавин. – Това не ви е празнична разходка! След десет минути на мястото, където стоят те, ще се посипят снаряди! – После се обърна пак към генерал Данавис. – Започвайте стрелбата веднага, щом можете. Спечели ми време, генерале!

По-скоро почувства, отколкото чу как следващият участък от стената пада на мястото си. Навсякъде тичаха хора, но Гавин ги изтласка от мислите си и се съсредоточи върху новия най-голям проблем, възникнал след като стената вече придобиваше форма.

Не беше построил портата.

Изтича до един от крановете, който издигаше припаси до върха на стената. Товарът му вече се отделяше от земята. Гавин подскочи, протегна две куки от зелен и син луксин и се закачи за него. Заиздига се бързо. Веднага щом товарът бе спуснат върху стената, се освободи и скочи, като сепна войниците, боравещи с крана. Те замръзнаха.

– На работа! – изрева той. Те подскочиха, а после заработиха трескаво.

Гавин се втурна по стената към арката над мястото, където трябваше да притегли порта.

Трепери-юмрук лаеше заповеди няколко от черногвардейците да отидат при Гавин – сякаш можеха да го опазят от летящите снаряди, – но не прекалено много, за да не се пречкат на бранителите, които вършеха стотици работи по стената. Останалите черногвардейци заеха позиция пред празната арка.

Както при всички битки, имаше просто прекалено много за гледане, твърде много неща се случваха едновременно, за да можеш да обхванеш всичко. Гавин погледна към надвисналото над хоризонта слънце.

„Два часа. Трябват ми само два часа. Защитата на тези хора е една велика цел, която би трябвало да одобряваш. Така че, ако си там горе, моля те, би ли си размърдал светия задник, за да ми помогнеш?“

От една седмица генерал Данавис организираше, тренираше, повишаваше, уволняваше и пак тренираше бранителите на Гаристън. По двайсет часа на ден, понякога и по двайсет и два. Беше нечовешко и въпреки това не стигаше. Гавин бе свикнал да си има работа с ветерани, които бяха дисциплинирани и с тях се работеше лесно. Към края на Войната на Призмите хората му вече действаха гладко и в синхрон. Зареждането на тази стена с припаси би отнело на неговите ветерани буквално три пъти по-малко време, отколкото на тези хора. Опитните му артилеристи вече щяха да са взели врага на прицел, отчитайки разстоянието. Тези мъже тук почти не се познаваха, камо ли да си вярват. Това правеше всичко мъчително бавно и Гавин трудно се приспособяваше към тази мудност.

„Обречени сме.“

Но после притегли набързо една платформа, за да излезе пред празната арка – което бе нужно, за да събере някои от отворените си нишки луксин, – и за първи път зърна стената такава, каквато щяха да я видят враговете му.

„Онова проклето момче е сътворило своя шедьовър.“

Гавин бе пълнил формите, но през цялото време висеше над тях, а докато наместваше участъците на стената, винаги се бе намирал от вътрешната ѝ страна. Сега я видя цялата.

От край до край тя сияеше с цвета на слънцето, когато се подаде над хоризонта. Това сияние идеше от течния жълт луксин – на косъм от съвършения твърд жълт, – който изпълваше стената зад първия слой от съвършен жълт. Течният жълт щеше да поправи всяка нанесена ѝ щета. Но Гавин видя, че в този тънък слой неговите стари притеглящи, без съмнение под напътствията на Ахейяд, са добавили собствени щрихи. Докато се приближаваше, врагът щеше да види по цялата стена да гъмжат отвратителни твари. Паяци с размерите на човешка глава сякаш пъплеха по нея и от време на време спираха и щракаха с челюсти. Малки дракони се виеха и кръжаха. Зловещи лица изникваха от сумрака. Жена бягаше от някаква зъбата твар, но бе настигната, разкъсана и излапана жива, а на лицето ѝ бе изписано отчаяние. Един мъж, който сякаш вървеше в подножието на стената, бе сграбчен от ръце, които изникнаха от мъглата и го придърпаха вътре. Красиви жени се превръщаха в чудовища с раздвоени езици и огромни нокти. Кръв се стичаше и събираше на земята. А това бяха само нещата, които Гавин зърна от един бегъл поглед. Сякаш притеглящите бяха събрали всички възможни кошмари и ги бяха вложили в стената. Това бяха илюзии, нищо повече от образи в самата стена, но врагът нямаше как да го знае предварително, а дори и да знаеше, те пак бяха страшни като смъртта. И което бе още по-добре, със сигурност щяха да затруднят вражеските стрелци да улучват процепите за стрелба, скрити сред тези образи.

А това бяха само широките гладки участъци от стената. При всяка конзола намръщената застрашителна фигура на една Призма се взираше отгоре в атакуващите. Докато гледаше, Гавин осъзна, че всички Призми от последните сто години са вградени в стената, с Луцидоний от дясната страна на фигурата, която доминираше над всички, и самия Гавин от лявата ѝ страна. Горе, над гигантската порта, се извисяваше навъсената фигура на самия Оролам, сияещ и бесен, а подпрените му в земята ръце образуваха свода на портата. Всеки, който атакуваше тази порта, щеше да атакува самия Оролам и всичките му Призми. Гениален малък трик, за да всее смут сред нападателите. Във всяка фигура, включително и Оролам, имаше хитро скрити отвори, през които защитниците да хвърлят камъни, огън или магия върху атакуващите.

Гавин преглътна още една ругатня. Беше се спрял за цели пет секунди, за да се възхищава на собствената си проклета стена. Нямаше време.

За миг се зачуди дали просто да не запълни отвора за портата и да създаде плътна стена. Но на този етап това нямаше да стане по-бързо. Формите за портата вече бяха подготвени. Той трябваше само да ги напълни и да ги свърже – само от едната страна; хитрината, която бе използвал за останалата част от стената, се налагаше да почака. До утре, ако доживееха дотогава.

Гавин събра надвиолетовите намотки, които свързваха цялата гигантска структура на стената, и се зае да налива жълт луксин.

Оролам, колко изтощен се чувстваше. През последните пет дни бе притеглял до ръба на възможностите си, а днес още от първи зори. Ако беше нормален маг, отдавна да е полудял. Дори повечето Призми биха се убили с толкова притегляне. Останалите също го знаеха. След войната силата на Гавин не бе намаляла, даже напротив, и бе станал много по-ефикасен. Беше видял как някои жени като Тала – която никога не се впечатляваше от нищо – хвърлят погледи към него в мигове на непредпазливост, като че ли направо ги плашеше. Но дори неговото притегляне си имаше граници.

Въпреки това изля във формите съвършен жълт луксин. Истинският Гавин не би успял да го направи: той не беше суперхромат, не можеше да притегля съвършено жълто. Но Гавин не можеше да спре по средата на пътя. При жълтия луксин нямаше „достатъчно добро“: ако не бе притеглен идеално, щеше да се разпадне. И тогава край на всичко.

Нещо разлюля стената и Гавин едва не падна от високото си място. Някой го задържа и той видя, че Трепери-юмрук стои до него и го крепи. След миг чу закъснелия тътен на далечната артилерия.

– Хванах ви – рече Трепери-юмрук. Не беше толкова едър като по-големия си брат, но също бе работил с Гавин дълго време. Сигурно забеляза оцъкления му замаян поглед, защото добави: – Ей сега ще започнат да стрелят и нашите оръдия. Не се… разсейвайте. – „Не се стряскайте – искаше да каже. – Не се плашете. Не оплесквайте портата, иначе всички ще бъдем избити.“

Още снаряди от оръдията на крал Гарадул заваляха в полето, повечето на доста голямо разстояние от стената. Гърмежът на вражеските топове се превърна в далечна гръмотевична буря. Гавин събра волята си и продължи да притегля. Не осъзна, че се олюлява, докато не усети ръцете на Трепери-юмрук да се сключват около раменете му. Още няколко черногвардейци пристъпиха към тях.

– Вдигайте похлупака! – извика генерал Данавис.

Докато изливаше жълт луксин във формата долу, Гавин усети как стената потрепери, щом всяка част от похлупака се нагласи на мястото си под действието на противотежести. Похлупакът бе изобретение на архитекта му. Представляваше подвижен покрив, който да се използва при артилерийски обстрел. В много случаи бе за предпочитане покривът да е открит – за събиране на дъждовна вода, когато е непоносимо горещо, когато хората трябва да носят големи товари или каруци да минават по стената. Но по време на обстрел той щеше да предпази войниците от гаубичен огън. Собствената артилерия на защитниците оставаше открита, за да може да стреля, на същия принцип като процепите за лъкове – през тях бе лесно да стреляш под широк ъгъл, но беше нужно пряко попадение от другата страна, за да ги извади от строя.

– Какво е това, по дяволите? – прошепна Трепери-юмрук. Гавин изобщо нямаше да го чуе, ако мъжът на практика не го държеше. А Трепери-юмрук рядко си говореше сам.

Гавин вдигна поглед и се взря над равнината.

Армията продължаваше да се движи напред с глух тътен и вече бе застигнала топовете. Пред тях малки групи войници подготвяха гаубиците – а бранителите още не бяха дали и един-единствен изстрел: факт, който караше генерал Данавис да крещи на най-близките артилеристи.

Но не това бе накарало Трепери-юмрук да изругае. Пред главната армия се движеха над сто мъже и жени, които вече се изравняваха с челните оръдейни гнезда. Някои яздеха, а други просто тичаха. Всички бяха облечени в яркоцветни дрехи. По движенията на зелените, които бягаха с огромни подскоци, Гавин можеше да отгатне, че не са прости притеглящи. Бяха цветни бесове и се насочваха право към портата.

Щяха да стигнат до стената най-много след четири минути.

Четири минути. Гавин погледна полуоформената порта. Ако не се тревожеше за панти, а просто запоеше проклетото нещо към самата стена, бе възможно. Може би. Погледна към слънцето, събирайки сила. Оставаше по-малко от час до залез. Празненствата по случай Слънцеднев щяха да започнат веднага щом последните слънчеви лъчи над хоризонта угаснат. Независимо дали нападателите бяха еретици, езичници или вярващи, нямаше да се бият през Слънцеднев. Той бе свещен дори за изтласканите от Луцидоний богове.

Ако успееха да удържат щурма на нападателите през този един час, имаха шанс. А Слънцеднев щеше да им даде нужното време, за да подсилят портите и да докарат припасите и оръжията.

Един ден. Един час. Четири минути, които щяха да решат изхода от тази война. До това се свеждаше всичко. Гавин нямаше да се откаже. Оставаха му достатъчно сили за четири минути.

Топовете на стената най-после отвърнаха на тези в полето, но изстрелите им бяха наслуки, не попадаха дори в близост до артилерийските гнезда или атакуващите цветни бесове. А все нови и нови снаряди на крал Гарадул улучваха стената, отскачаха с хрущене от жълтия луксин и от стената бликваше жълта светлина, докато тя поемаше удара и се изцеряваше.

Формите, в които Гавин наливаше жълт луксин, вече бяха три четвърти пълни и от тях лъхаше освежителен аромат, наподобяващ мента и евкалипт, но той въпреки това се уморяваше. Погледна пак към цветните бесове. Оставаха по-малко от две минути.

„Оролам, опитвам се да направя нещо добро тук. Велика цел, Оролам. Безкористна и така нататък. Ти искаш хората да са безкористни, нали?“

Трепери-юмрук предаде Гавин в ръцете на хората си и закрещя заповеди на черногвардейците долу. Генерал Данавис заповядваше на войниците да отидат до портата и да се строят зад нея. Тълпата започваше да се разпръсква. Всички крещяха, но Гавин вече не можеше да различи думите.

Пред него разцъфтяха магически проблясъци. Цветните бесове го бяха забелязали. Мятаха топки, огън и каквото друго се сетят, но неговите черногвардейци отразяваха всичко.

Гавин продължи да притегля. Цветните бесове вече се намираха само на двеста крачки и тичаха с всички сили. Оставаха му броени секунди. Някакво оръдие изрева от дясната му страна и разкъса на парчета дузина бесове. Но другите зад тях прелетяха през кръвта, дима и хвърчащите крайници с озъбени, нечовешки, сияещи лица.

Гавин притегли и последния жълт луксин, за да напълни последната форма, и събра всички нишки в ръката си. Щеше да успее! Тъкмо запечатваше луксина, когато едно гюле се стовари върху формите. Цялата сила на този невъзможно късметлийски изстрел се предаде на ръцете на Гавин. Беше все едно да държиш въже и някой да пусне наковалня, вързана за другия му край.

Луксинът бе изтръгнат от ръцете му за миг. Портата и гюлето се стовариха заедно на земята зад арката, а гюлето помете няколко черногвардейци и десетина все още зяпащи цивилни зад тях. Портата – чийто луксин внезапно се бе оказал освободен и незапечатан – засъска и изкипя в светлина, преди Гавин да успее да спре това.