Текст книги "Когато лъвът се храни"

20

Шон излезе от банята с разрошена брада и хавлиена кърпа около кръста.

Славният дук на Йорк имаше армия от десет хиляди мъже. Заповяда им да маршируват до върха на хълма, сетне ги върна обратно.

Продължи да пее, докато сипваше в шепите си одеколон от кристално шише и го втриваше в косата си. Даф седеше в един от позлатените столове и го наблюдаваше. Шон среса внимателно косата си и се усмихна в огледалото.

– Ах, ти, великолепно същество – възхити се от външния си вид той.

– Надебеляваш – изръмжа Даф.

Престори се на обиден.

– Това са само мускули.

– Задникът ти е станал като на хипопотам.

Шон свали кърпата, обърна се с гръб към огледалото и се разгледа внимателно.

– Ще ти трябва голям чук, за да забиеш пирон – протестира той.

– О, не! – изстена приятелят му. – Остроумието ти сутрин е като пържола за закуска – камък в стомаха.

Шон извади копринена риза от чекмеджето, хвана я като плащ на тореадор, направи две крачки и я метна на гърба си.

– Оле! – изръкопляска Даф с кисела физиономия.

Нахлузи панталоните си и седна, за да обуе ботушите.

– Тази сутрин си в чудесно настроение – каза той на Даф.

– Току-що преминах през душевен ураган.

– Какво не е в ред?

– Кенди иска църковен брак.

– Лошо ли е?

– Не е добро.

– Защо?

– Толкова ли е къса паметта ти?

– А, имаш предвид другата си жена?

– Прав си, другата ми жена.

– Казал ли си на Кенди за нея?

– Господи, не! – Той изглеждаше ужасен.

– Е, добре, разбирам проблема ти. А какво ще кажеш за съпруга на Кенди? Това не изравнява ли резултата?

– Не, той си получи заслуженото.

– Хубаво, това е удобно. Някой друг знае ли, че си женен?

Даф поклати глава.

– А Франсоа?

– Не. Никога не съм му казвал.

– Тогава какъв е проблемът? Заведи я в черква и се оженете.

Даф изглеждаше притеснен.

– Не ми пука, че ще се оженя втори път в мирови съд, ще излъжа само няколко дърти холандеца, но да вляза в черква…

Даф поклати глава.

– Аз ще бъда единственият, който знае – каза Шон.

– Ти и вожда.

– Даф – стрелна го с поглед Шон. – Даф, момчето ми, ти имаш скрупули? Това ме смайва.

Даф се размърда неспокойно на стола си.

– Остави ме да помисля. – Шон се хвана драматично за главата. – Да, да, сетих се, това е.

– Хайде, казвай! – Седна на ръба на стола си.

– Върви при Кенди и й кажи, че всичко е уредено, че не само си готов да се ожените в черква, но даже ще построиш своя собствена.

– Това е чудесно – измърмори саркастично приятелят му. – Това ще разреши всичките ми затруднения.

– Остави ме да довърша. – Започна да пълни сребърната си табакера за пури. – Също така ще й кажеш, че искаш и гражданска церемония. Вярвам, че това го изисква достойнството. По този начин напълно ще я спечелиш.

– Все още не мога да те разбера.

– След това ще построиш своя собствена черквица в Ксанаду, ще намерим някого, ще го навлечем в свещеническо расо и ще го научим какво да каже. Така Кенди ще бъде щастлива. Веднага след церемонията свещеникът ще хване дилижанса за Кейптаун. Ти ще я заведеш в кметството и това ще направи теб щастлив.

Даф изглеждаше зашеметен, сетне на лицето му се изписа широка и щастлива усмивка.

– Господи, ти си гений!

Шон закопча жилетката си.

– Моля, няма защо. А сега, ако ме извиниш, ще отида да поработя. Някой от нас трябва да изкара пари, за да осъществиш приумиците си.

Метна палтото на раменете си, взе бамбуковия бастун и го залюля. Коприната, докосваща кожата му, и одеколонът, с който беше полял главата си, го изпълваха с приятно чувство.

Слезе надолу по стълбите. Мбиджейн бе докарал каретата и го чакаше в двора на хотела. Купето се наклони леко от тежестта му и кожената тапицерия го прие с гъвкава мекота. Шон запали първата си за деня пура и Мбиджейн му се усмихна.

– Здравей, Nkosii!

– Здравей, Мбиджейн! Каква е тази буца отстрани на главата ти?

– Господарю, бях леко пиян, иначе тази маймуна от Бейзуто никога не би ме докоснал с бойната си тояга.

Той изкара плавно каретата на улицата.

– За какво се би?

Мбиджейн повдигна рамене:

– Трябва ли един мъж да има причина, за да се бие?

– Нормално е.

– Спомням си, че имаше една жена.

– Това също е нормално. Кой спечели тази битка?

– Мъжът леко кървеше и приятелят му го отведе. А жената се усмихваше в съня си, когато си тръгнах.

Шон се засмя и се загледа в голия гръб на Мбиджейн. Определено не му хареса. Надяваше се секретарят му да не е забравил да говори с шивача.

Каретата спря пред кантората. Един от служителите изтича надолу от верандата и отвори вратата на каретата.

– Добро утро, г-н Кортни.

Шон се изкачи по стълбището, а чиновникът припкаше пред него като ловджийско куче.

– Добро утро, г-н Кортни – поздравиха го любезно в хор от редицата бюра в дирекцията.

Той им махна с бастуна и влезе в кабинета си. От стената над камината му се ухили собственият му портрет и той му намигна.

– Какво имаме за днес, Джонсън?

– Тези нареждания, сър, и чековете, сър, и докладите за проучване и експлоатация на мините, сър, и…

Джонсън беше дребен мъж с мазна коса, облечен в сако от омазнена алпака, след всяко „сър“ се сгъваше в лек, мазен поклон. Беше способен служител и затова Шон го бе наел, но това не означаваше, че го харесва.

– Коремът ли те боли, Джонсън?

– Не, сър.

– Тогава, за бога, стой прав, човече!

Служителят се изпъна в очакване.

– Сега давай подред.

Шон се отпусна на стола си. Сивото му ежедневие настъпваше по това време на деня. Мразеше работата с документите и я изпълняваше с ледено съсредоточение, правейки произволни проверки из дългите редици от цифри, опитвайки се да свърже имена с лица, искайки допълнителни обяснения, които изглеждаха прекалени, докато накрая слагаше подписа си между последните кръстчета, внимателно нанесени с молив от Джонсън, и хвърляше писалката си на бюрото.

– Какво още има?

– Среща с г-н Максуел от банката в дванадесет и половина, сър.

– След това?

– Среща с агента на „Бруук Брос“ в един, веднага след това с г-н Макдъгъл, сър. Сетне ви очакват в „Кенди Дийп“.

– Благодаря, Джонсън. Сутринта, както обикновено, ще бъда в борсата. Търси ме там, ако се случи нещо извънредно.

– Много добре, г-н Кортни. Само още едно нещо. – Джонсън посочи към пакета в кафява хартия върху кушетката в другия край на кабинета. – От шивача ви.

– А! – усмихна се Шон. – Изпрати прислужника ми тук. – Той пресече кабинета и отвори пакета. След няколко минути Мбиджейн изпълни рамката на вратата.

– Господарю?

– Мбиджейн, новата ти униформа. – Посочи му дрехите върху кушетката. Погледът на Мбиджейн се спря върху премяната в златисто и кафяво и лицето му помръкна.

– Облечи я, хайде, да видим как изглеждаш!

Той се приближи до кушетката и вдигна ливреята:

– За мен ли са?

– Да, хайде, облечи ги! – засмя се Шон.

Мбиджейн се подвоуми, сетне бавно развърза бедрената си препаска и я пусна да падне на пода. Шон го наблюдаваше нетърпеливо, докато закопчаваше ливреята и панталоните. След това го огледа критично.

– Не е лошо – измърмори той и след това попита на зулуски: – Не е ли красиво?

Прислужникът сви рамене под непознатия допир на плата и не отговори.

– Кажи, Мбиджейн, харесва ли ти?

– Когато бях момче, отидохме с баща ми да продаваме добитък в Порт Натал. Там имаше човек, който обикаляше града с маймуна. Тя танцуваше, а хората се смееха и й подхвърляха пари. Тази маймуна имаше костюм, същият като този. Господарю, не мисля, че маймуната беше щастлива.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

– Предпочиташ да носиш кожите си?

– Това, което нося, е облеклото на воин от Зулуленд.

Лицето му все още беше безизразно. Шон отвори уста, за да възрази, но загуби търпение, преди да заговори.

– Ще носиш тази униформа! – извика той. – Ще носиш, каквото ти казвам, и ще го правиш с усмивка, чуваш ли?

– Да, господарю. – Мбиджейн вдигна леопардовата си бедрена препаска и напусна кабинета.

Когато Шон излезе навън при каретата, зулусът седеше на мястото си, облечен в новата ливрея. Из целия път до борсата гърбът му беше замръзнал в протест и никой от тях не проговори. Шон хвърли кръвнишки поглед на портиера на борсата, изпи четири брендита сутринта, върна се обратно в кантората по обяд, втренчен във все още протестиращия гръб на Мбиджейн, изкрещя на Джонсън, сопна се на управителя на банката, напъди представителя на „Бруук Брос“ и отпътува вбесен към „Кенди Дийп“. Но мълчанието на Мбиджейн беше непробиваемо. Шон не можеше да продължи спора, без да пожертвува гордостта си. Той нахлу в новата административна сграда на „Кенди Дийп“ и хвърли служителите в смут.

– Къде е г-н Дьо Тоа? – изрева той.

– В шахта номер три, г-н Кортни.

– Какво, по дяволите, прави там? Трябваше да ме чака тук.

– Очакваше ви най-рано след час, сър.

– Добре, дайте ми някакви дрехи и миньорска каска, не се мотайте.

Нахлузи каската на главата си и изтрополи с тежките гумени ботуши към шахта номер три. Скипът го спусна плавно на сто и петдесет метра в недрата на земята и той слезе от него при десети хоризонт.

– Къде е г-н Дьо Тоа? – попита той началника на смяната при асансьорната станция.

– Горе в забоя, сър.

Подът на галерията беше неравен и кален, гумените ботуши шляпаха, докато слизаше надолу по тунела. Карбидната лампа осветяваше грапавите стени на скалата с безжизнена бяла светлина и той почувствува, че започва да се изпотява. Двама туземци, бутащи вагонетка по релсите срещу него, го принудиха да се залепи за стената, за да им даде възможност да преминат, и изчаквайки ги, затършува в комбинезона за табакерата с пури. Докато я изваждаше, тя се изплъзна от ръката му и цопна в калта. Вагонетката вече бе отминала и той се наведе, за да я вдигне. Ухото му се доближи на сантиметри от стената и раздразнението на лицето му се смени с озадаченост. Скалата скърцаше. Долепи ухо. Звучеше, като че ли някой стържеше по зъбите му. Послуша малко, като се опитваше да открие причината, не беше ехо от лопати или бургии, не беше вода. Той премина още около тридесет метра надолу по галерията и отново се заслуша. Вече не толкова силен, стържещият звук се прекъсваше от метални щракания, наподобяващи чупене острието на нож. Странно, много странно, никога преди не беше чувал подобно нещо. Продължи надолу по галерията. Мисълта му бе заангажирана от новия проблем и лошото му настроение изчезна. Срещна Франсоа, преди да достигне забоя.

– Здравейте, г-н Кортни! – Шон отдавна вече се бе отказал да отучи Франсоа да го нарича така. – Господи, съжалявам, че не ви посрещнах. Мислех, че ще дойдете в три.

– Няма нищо, Франсоа, как си?

– Ревматизмът ме мъчи, г-н Кортни, а иначе съм добре. Как е г-н Чарлиууд?

– Добре е. – Шон не можеше повече да сдържа любопитството си. – Кажи ми нещо, Франц, току-що поставих ухото си върху стената на галерията и чух странен шум. Не можах да разбера какво беше.

– Какъв шум?

– Нещо подобно на стържене, като… като… – Шон търсеше думи, за да го опише – като две триещи се парчета стъкло.

Очите на Франсоа се изцъклиха от ужас, лицето му посивя и той хвана ръката на Шон.

– Къде?

– Назад по галерията.

Дъхът на Франсоа спря в гърлото му и той направи усилие да проговори, разтърсвайки отчаяно ръката му.

– Срутване! – изграчи той. – Срутване, човече!

Опита да побегне, но Шон го сграбчи. Франсоа се бореше отчаяно.

– Франсоа, колко човека има в забоя?

– Срутване. – Сега гласът му се издигна до истеричен писък. – Срутване. – Освободи се от Шон и хукна към асансьорната станция, разплисквайки калта с гумените си ботуши. Ужасът му се предаде на Шон и той направи няколко крачки след него, преди да спре.

В продължение на няколко скъпоценни минути се гърчеше от страх, пълзящ като влечуго в стомаха му. Дали да се върне, да извика останалите и вероятно да умре заедно с тях, или да последва Франсоа и да живее. Сетне страхът му си намери другар, нещо също толкова тънко и студено – то се наричаше срам. Той беше този, който го върна обратно в забоя. Там имаше петима чернокожи и един бял, голи до кръста, с тела плувнали в пот. Шон изрева към тях същата дума и те реагираха по начина, по който реагират къпещи се, когато някой от брега извика: „Акула!“. Миг на парализиращ ужас, след това паника. Хукнаха панически по тунела. Шон се затича заедно с тях, тежките му ботуши затъваха в калта, а краката му бързо губеха сила поради лесния начин на живот и возене в карети. Другите го задминаваха един след друг.

„Чакайте ме! – искаше му се да изкрещи. – Чакайте ме.“

Подхлъзна се на омаслено стъпало и одраска рамото си в грапавата стена. Изправи се с окаляна брада и бучащи уши. Останал сам, той се запрепъва надолу по тунела. Една от дебелите дървени подпори се спука под тежестта на движещата се скала със звук, наподобяваш изстрел. От тавана на тунела пред него изригна прах. Той залитна и навсякъде около него земята заговори, застена, протестирайки със слаби, приглушени писъци. Включиха се и дървените подпори, пукащи и чупещи се, и скалата бавно, като театрална завеса, се смъкна върху него. Тунелът се изпълни с прах, който задуши лъча на лампата и дращеше гърлото му. Тогава разбра, че няма да успее, но въпреки всичко продължи да тича, а ронещата се скала започна да пада около него. Буца удари каската му и го разтърси така, че едва не падна. Ослепен от виещата се прашна мъгла, налетя с пълна скорост на изоставената вагонетка, блокирала тунела, и се просна върху металното тяло на количката, натъртвайки бедрата си при сблъсъка.

„Свършено е с мен“ – помисли си той, но инстинктивно се надигна и започна да опипва слепешката около вагонетката, за да продължи бягството си. Тунелът пред него рухна с грохот. Той падна на колене и пропълзя между колелата на вагонетката. Успя да се пъхне под здравото стоманено тяло секунда, преди таванът да рухне. Струваше му се, че шумът от свличането трае цяла вечност, но накрая спря и в сравнение с него скърцането и стърженето, издавани от камъните, докато улягаха, бяха почти тишина. Бе загубил лампата си и тъмнината го притискаше така, както земята мачкаше мъничкия му заслон. Въздухът беше наситен с прах, той се закашля и продължи, докато го заболяха гърдите и усети в устата си соления вкус на кръвта. Почти нямаше място да мръдне, стоманеното тяло на количката беше на петнадесет сантиметра над него, но успя с усилие да разкопчае комбинезона и да откъсне парче от ризата си. Притисна коприната към устата и носа си. Тя прецеждаше праха от въздуха така, че да диша. Прахолякът се утаи, кашлицата му намаля и накрая спря. Изненадан, че още е жив, той започна внимателно да проучва около себе си. Помъчи се да опъне краката си, но стъпалата му срещнаха скала. Опипа с ръце – петнадесет сантиметра свободно пространство над него и може би по двадесет и пет от всяка страна, топла кал под него и скала и метал навсякъде наоколо. Свали каската и я сложи под главата си като възглавница. Лежеше в метален ковчег, погребан на сто и петдесет метра под земята. Почувствува първия полъх на паниката. „Накарай мозъка си да работи, мисли за нещо, мисли за каквото и да е, но не и за скалата около теб, преброй това, с което разполагаш“ – си каза той. Започна да рови в джобовете си, движейки се с мъка в ограниченото пространство.

– Сребърна табакера с две хавански пури в нея. – Постави я до себе си. – Кутия кибрит мокра. – Сложи я върху табакерата. – Джобен часовник. Носна кърпичка от ирландски лен, с монограм. Гребен от черупка на костенурка, за човек се съди по вида му. – Той започна, да реше брадата си, но веднага откри, че макар и ръцете му да бяха заети, умът му оставаше свободен. Постави гребена до кутията кибрит. – Двадесет и пет лири в златни монети. – Преброи ги много внимателно. – Да, двадесет и пет. Ще си поръчам бутилка хубаво шампанско.

Усети тебеширения вкус на праха в устата си и продължи забързано:

– И малайско момиче от Опера Хауз. Не, защо да се стискам – десет малайски момичета. Ще ги накарам да танцуват за мен и така ще минава времето. Ще обещая по един златен соверен на всяко, за да засиля усърдието им.

Продължи да търси, но не откри нищо друго: „Гумени ботуши, чорапи, добре скроени панталони, риза, страхувам се, че е съдрана, гащеризон, каска и това е всичко“.

Поставил предметите внимателно до себе си и проучил основно клетката си, той вече можеше да започне да мисли. Отначало се сети за жаждата. Калта, в която лежеше, бе твърде гъста, за да даде вода. Опита се безуспешно да я прецеди през ризата си и след това помисли за въздуха. Струваше му се напълно свеж. Реши, че през неуплътнената скала около него навлиза достатъчно, за да му позволи да живее.

Да го запази жив, жив, докато умре от жажда. Докато умре сгърчен като ембрион в топлите недра на земята. Изсмя се: „Червей, в тъмна, топла утроба“. Изсмя се отново и разбра, че това е началото на паниката. Мушна юмрук в устата си, за да я спре, хапейки кокалчетата до кръв.

– Колко ще продължи? Кажи ми, докторе! Колко време ми остава?

– А, потиш се. Ще се обезводниш много бързо. Бих казал, за около четири дни – отговори сам на себе си.

– Какво ще кажеш за глада, докторе?

– О, не, не се тревожи за това. Ще гладуваш, разбира се, но ще те убие жаждата.

– А коремният тиф или тифусът, никога не мога да запомня. Какво ще кажеш за него, докторе?

– Ако около теб имаше мъртъвци, вероятността да го хванеш, щеше да бъде голяма, но ти си сам, разбираш ли?

– Мислиш ли, че ще полудея, докторе? Не веднага, разбира се, но след няколко дни?

– Да, ще полудееш.

– Никога досега не съм полудявал или поне така си мисля, но смятам, че ако полудея сега, ще ми бъде от полза, а ти?

– Ако се интересуваш, дали ще ти бъде по-леко, не зная.

– А! Изразяваш се неясно, но аз следя мисълта ти. Искаш да кажеш, че не знаеш какви сънища ще дойдат със забравата на лудостта. Искаш да кажеш, че не знаеш дали лудостта няма да се окаже по-реална от самата реалност? Искаш да кажеш, че не знаеш кое е по-лошо – да умреш луд или жаден? Но аз мога да победя лудостта. Тази вагонетка може да се смачка, все пак над нея тежат хиляди тонове скала. Това е много умно, знаеш ли, докторе? Като медицинско лице ти би го одобрил. Майката Земя бе спасена, но, уви, детето бе мъртвородено, тя го притискаше твърде силно.

Шон бе говорил на глас и сега се почувствува глупаво. Вдигна един камък и почука с него по вагонетката.

– Изглежда достатъчно здрава. Наистина, издава напълно успокояващ звук. – Удари метала по-силно един, два, три пъти, след това още три пъти и пусна камъка. Дочу, че почукванията му се повтарят, приглушени като ехо, далечни като луната. Тялото му се напрегна и започна да трепери от възбуда. Сграбчи камъка, почука три пъти и трите пъти получи отговор.

– Чуха ме, мили боже, чуха ме! – засмя се той, останал без дъх. – Скъпа, майко Земя, не ме смазвай! Бъди търпелива. Изчакай няколко дни и те ще извадят детето с цезарово сечение.

Мбиджейн изчака Шон да слезе в шахтата и свали новата си ливрея. Сгъна я грижливо и я постави на капрата до себе си. Поседя малко, наслаждавайки се на слънцето, сетне слезе от каретата и отиде при конете. Отведе ги един по един до коритото с вода, след това ги върна във впряга, като ги върза хлабаво. Взе копията си и седна на тревата пред административната сграда. Започна да точи върховете им, като си мърмореше тихо. Накрая прокара палеца си по ръбовете, изръмжа, обръсна няколко косъма от ръката си, усмихна се доволно и остави копията на тревата до себе си. Легна и заспа под топлината на слънцето.

Събудиха го викове. Седна и инстинктивно погледна докъде е стигнало слънцето. Беше спал час или малко повече. Даф крещеше нещо, а изцапаният с кал Франсоа му отговаряше с уплашен вид. Те стояха пред административната сграда. Конят на Даф беше потен. Мбиджейн стана и отиде при тях. Заслуша се отблизо в разговора им, опитвайки се да разбере нещо от резките им гласове. Говореха прекалено бързо за него, но разбра, че нещо се е случило.

– Срути се почти до асансьорна станция номер десет – казваше Франсоа.

– Ти го остави там – обвиняваше го Даф.

– Мислех, че ме следва, но той тръгна обратно.

– За какво? Защо се върна обратно?

– Да извика останалите…

– Започнахте ли да разчиствате хоризонта?

– Не, чакахме ви.

– Ах, ти, тъп, скапан идиот! Той може да е жив, всяка минута е съдбоносна.

– Няма надежда, г-н Чарлиууд, трябва да е мъртъв.

– Затваряй си устата, да те вземат дяволите!

Даф се обърна и хукна към шахтата. Под високото стоманено съоръжение на основното зъбно колело се бе събрала тълпа. Мбиджейн внезапно осъзна, че става въпрос за Шон. Изравни се с Даф, преди той да достигне шахтата.

– Господарят ли? Какво се е случило?

– Скалата се е срутила върху него.

Мбиджейн си проби път и влезе в екипа до Даф. Никой от двамата не проговори, докато не слязоха на десетия хоризонт. Тръгнаха по галерията и след малко стигнаха края й. Няколко мъже с лостове и лопати стояха там нерешително в очакване на заповеди. Мбиджейн ги разбута, за да си проправи път. Двамата с Даф се изправиха пред новата стена от натрошена скала. Над тях продължаваше да тегне тишина. Сетне Даф се обърна към пребледнелия началник на смяната.

– Беше ли в забоя?

– Да.

– Той се върна, за да ви извика, нали?

– Да.

– И вие го оставихте?

Мъжът отбягваше погледа му.

– Мислех, че идва след нас – измънка той.

– Мислил си само за собствената си мизерна кожа – му каза Даф. – Ти, гаден страхливец, ти, мазно, жълто копеле, ти…

Мбиджейн хвана ръката му и той спря тирадата си. И тогава всички чуха – чук, чук, чук.

– Това е той, трябва да е той – прошепна Даф. – Жив е. – Грабна лоста на един зулус и почука по стената на тунела. Изчакаха в тишина, нарушавана единствено от дишането им, докато отговорът достигна до тях, по-силен и ясен отпреди. Мбиджейн взе лоста от ръцете на Даф. Мушна го в една пукнатина на скалата и мускулите на гърба му се напрегнаха от усилието. Лостът се огъна като пръчка. Той го метна встрани и се нахвърли с голи ръце срещу камъните.

– Ти! – сопна се Даф на началник-смяната. – Ще ни трябват дървени подпори за укрепване, докато разчистваме срутването – донесете ги!

На зулусите нареди:

– Четирима от вас да работят едновременно в забоя, останалите да изнасят извадените камъни!

– Ще ви трябва ли динамит? – попита началникът на смяната.

– И да срутим скалата за втори път? Използувай главата си, човече! Отивай, донеси дървени подпори и докато си на повърхността, извикай Дьо Тоа.

За четири часа разчистиха пет метра от тунела, натрошавайки по-големите скални плочи с чукове и откъртвайки парчетата от купчината. Тялото на Даф го болеше, а ръцете му кървяха. Трябваше да си почине. Върна се бавно до асансьорната станция и там завари одеяла и огромна чиния със супа.

– Откъде дойде това?

– От хотела на Кенди, сър. Половината Йоханесбург чака пред входа на шахтата.

Даф се зави с одеялата и отпи малко супа.

– Къде е Дьо Тоа?

– Не можах да го намеря, сър.

Мбиджейн продължаваше да работи в забоя. Първите четирима зулуси се върнаха, за да почиват, и бяха сменени. Той поведе втората четворка, изръмжавайки от време на време по някоя заповед, но съхранявайки силите си за битката със скалата. Даф почива в продължение на един час и когато се върна, Мбиджейн все още бе в забоя. Даф го наблюдаваше как обгръща с ръце камък с размерите на буре за бира, нагласява краката си и вдига камъка от купчината. Пръст и дребни камъчета се посипаха след него, затрупвайки краката на зулуса до колене и той се хвърли, за да му помогне.

След още два часа Даф отиде да почива. Този път отведе със себе си и Мбиджейн, даде му одеяло и го накара да пийне малко супа. Седнаха един до друг, опрели гърбове в стената на тунела и наметнали одеялата върху раменете си. Началникът на смяната се приближи до Даф.

– Госпожица Раутенбах изпраща това за вас, сър.

Беше половин бутилка бренди.

– Кажи й, че й благодаря. – Извади тапата със зъби и отпи две глътки. На очите му се показаха сълзи и той подаде бутилката на Мбиджейн.

– Не е редно – възпротиви се той.

– Пий!

Зулусът отпи, избърса грижливо гърлото на бутилката с одеялото си и я подаде обратно. Даф отпи още една глътка и отново я предложи, но Мбиджейн поклати отрицателно глава.

– Малко от това дава сила, твърде много те прави слаб. Сега имаме работа.

Даф запуши бутилката.

– Колко време ще ни трябва да го достигнем? – попита Мбиджейн.

– Ден, може би два.

– Човек може да умре за два дни – замисли се зулусът.

– Но не и такъв с тяло на бик и нрав на дявол – увери го Даф. Мбиджейн се засмя и той продължи да търси думи на зулуски. – Обичаш ли го, Мбиджейн?

– Обич е женска дума.

Мбиджейн огледа един от палците си, нокътят бе откъснат и стърчеше като надгробен камък. Хвана го със зъби, дръпна и го изплю върху пода на галерията. Даф потръпна.

– Тези бабуини няма да работят, ако не ги накараш. – Мбиджейн се изправи. – Почина ли си?

– Да – излъга го той и двамата се върнаха в забоя.

Шон лежеше в калта, с глава върху твърдата каска. Тъмнината бе плътна като заобикалящата го скала. Опитваше се да си представи къде свършва едното и започва другото, но това не му помогна да забрави измъчващата го жажда. Чуваше ударите на чука върху скалата и трополенето на откъртените камъни, но му се струваше, че изобщо не се приближават. Страната, на която лежеше, беше изтръпнала и го болеше, но не можеше да се обърне. Всеки път, когато опиташе, коленете му срещаха вагонетката и въздухът в малката пещера започваше да придобива вкус на застояло. Заболя го глава. Отново се размърда и ръката му докосна купчинката златни монети. Удари ги и те се разпиляха в калта. Бяха примамката, вкарала го в този капан. Сега бе готов да ги даде, както и всичките си милиони, само за да усети вятъра в брадата си и слънцето върху лицето си. Тъмнината го обгръщаше гъста и лепкава като черен петмез. Изпълваше носа, гърлото, очите му. Задушаваше го. Шон зашари с ръка и намери кутията кибрит. За няколко секунди светлина щеше да изгори повечето от скъпоценния кислород в пещеричката си и това за него щеше да бъде равностойна размяна, но кибритът бе подгизнал. Драскаше клечка след клечка, но мокрите глави се ронеха, без да дадат искра. Хвърляше ги встрани и стискаше клепачи, за да прогони тъмнината. Пред затворените му очи блестяха ярки цветове, движеха се и се разместваха, докато внезапно и съвсем ясно образуваха картина на лицето на Гарик. От месеци не бе мислил за семейството си. Бе прекалено зает с прибиране на златната жътва, но сега спомените се върнаха. Толкова много неща беше забравил. В сравнение с могъществото и златото всичко друго бе изгубило значението си. Дори животът, животът на хората не означаваше нищо. Но сега вече ставаше въпрос за неговия живот, който висеше на косъм.

Спомни си за Гарик, осакатен от невнимателния му изстрел, баща на копелето, което беше направил на Ада, която беше напуснал, без да й каже нито дума за сбогом, за Карл Локкампър с пистолет в ръка и мозък, пръснат по пода на спалнята, за други безименни мъже, мъртви или прекършени, за което той бе виновен, за измъчващата го жажда.

Звукът от чуковете отново прекъсна мислите му. От другата страна на тунела имаше хора, които се опитваха да го спасят. Те проправяха път в коварната каменна камара, която можеше да рухне всеки момент. Хората бяха по-ценни от отровния метал, от малките златни дискчета, които се търкаляха самодоволно в калта около него, докато хората се бореха за живота му.

Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.

– Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.

Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:

– Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?

Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.

– Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.

Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.

– Удря по нещо желязно – каза той. – Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.

В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:

– Шон, Шон, чуваш ли ме?

– Стига приказки и ме измъкнете оттук! – Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.

– Под вагонетката е.

– Това е той.

– Nkosii, добре ли си?

– Намерихме го!

Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.

– Намерили са го. Добре е, намерили са го.

Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.

– Привет.

– Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?

– Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.

Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.

– Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?

– Дай ми малко вода и ще бъде добре.

– Вода, донесете вода! – извика Даф.

Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.

– Спокойно, синко, спокойно – потупа го по гърба Даф.

От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.

– Чувствувам се по-добре.

– Хайде, на повърхността ни чака лекар. – Даф хвърли едно одеяло на раменете му.

Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.

– Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.

Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.

– Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! – В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.