Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 31 (всего у книги 33 страниц)
29
На следващия ден Шон заведе Катрин в най-изискания магазин в Претория. Избра платове за половин дузина рокли. Една от тях трябваше да бъде за бал – светложълта коприна. Това беше екстравагантно и той го знаеше, но не го беше грижа, след като видя искрица радост и зеления цвят в очите й и руменината по страните й. За пръв път, откакто се беше разболяла тя пак живееше. Той пилееше парите си с удоволствие, а продавачките бяха във възторг от него. Трупаха се около тях с табли, върху които предлагаха най-различни дамски принадлежности.
– Дузина от тези – казваше Шон. – Да, тези са много хубави.
Изведнъж зелен блясък на един от рафтовете привлече погледа му – това беше зеленият цвят на Катрин.
– Какво е това? – посочи той и двете продавачки едва не паднаха, блъскайки се коя да му го донесе. Победителката донесе един шал. Шон го взе и го постави около раменете на жена си. Шалът беше великолепен.
– Да, ще го вземем.
В този миг устните на Катрин потрепериха и тя заплака. Вълнението беше твърде силно за нея. Настана суматоха. Продавачките се тълпяха около Шон да помагат. Той вдигна Катрин на ръце и я понесе към каретата, спря се на вратата и извика:
– Искам тези рокли до утре сутрин. Ще може ли?
– Ще бъдат готови, господин Кортни. Даже ако момичетата ще трябва да работят цяла нощ.
Заведе Катрин до фургона и я сложи на леглото.
– Моля те, Шон, прости ми. Никога не съм правила това преди.
– Всичко е наред, любима, аз те разбирам. Сега поспи.
На другия ден тя остана в лагера да си почива, докато Шон отиде при господин Голдберг на покупки. Трябваше да набави всичко необходимо за следващата експедиция. Още един ден измина в товарене на фургоните и в това време Катрин изглеждаше вече достатъчно добре, за да могат да отидат до Йоханесбург.
Тръгнаха рано сутринта. Мбиджейн караше, а двамата седяха на задната седалка, държейки ръцете си. Дирк се въртеше, като гледаше ту през единия, ту през другия прозорец, сплесквайки носа си в стъклото, и не спираше да коментира всичко видяно на своя смешен език, смесица от холандски и зулу, език, който Шон наричаше „диркезе“.
Пристигнаха в града по-рано, отколкото предполагаше. За тези четири години градът се беше разраснал и разпрострял чак до степта, изглежда, за да ги посрещне.
Караха по централната улица в новата част на града и стигнаха до центъра. Там промените бяха малко, беше такъв, какъвто го помнеше. Минаха по Илъф стрийт, а там, по тротоарите, пълни с народ, седяха и призраците от миналото. Чу Даф да се смее и бързо се обърна по посока на гласа. Един денди, с бомбе и златни зъби, който седеше в минаващата до тях карета, се изсмя още веднъж и тогава Шон разбра, че това не е смехът на Даф. Много приличаше на този на Даф, но не беше същият. Всичко тук така наподобяваше това, което той познаваше отпреди, но в същото време беше и по-различно – носталгия, но тъжна поради усещането за невъзвратимост. Миналото беше загубено и той знаеше, че никога не ще може да го върне обратно. Нищо не можеше да бъде същото, защото действителността съществува само в даден момент и само на дадено място. След това тя умира и човек я загубва. Трябва да я търсиш на друго място и по друго време.
Наеха апартамент в „Гранд Нешънъл“: хол и две спални, баня и балкон, който гледаше над улицата, над покривите, чак до изкопните машини и големите бели купища пръст около хълма. Катрин беше изтощена. Изпратиха им вечерята в апартамента и когато се нахраниха, тя си легна. Шон слезе долу сам, за да пийне нещо. Барът беше препълнен. Намери място в ъгъла. Седеше тихо, далеч от брътвежа наоколо. Бяха сменили картината зад бара – преди беше с ловен сюжет, а сега – един облечен в черно генерал, опръскан с кръв, който си взима сбогом с отряда си на бойното поле. Войните от отряда изглеждаха отегчени. Огледа облицованите в кафяво стени на заведението. Спомни си – имаше толкова много да си спомня. Изведнъж примигна. В ламперията, близо до страничната врата, имаше дупка с формата на звезда. Шон се ухили. Постави чашата на масата пред себе си и започна да масажира кокалчетата на дясната си ръка. Ако Хендерсън не беше успял да се наведе навреме, главата му щеше да отиде. Направи знак на келнера за още едно бренди. Докато той пълнеше чашата му, Шон попита:
– Какво се е случило с ламперията до онази врата?
Момчето погледна натам и после обратно към шишето.
– Някакъв човек мушнал юмрука си през нея, но това в стари времена. Шефът го остави като спомен.
– Трябва да е бил мъжага, тази врата е два сантиметра и половина дебела. Кой е бил той?
Момчето повдигна рамене и каза.
– Някой от наемниците по тези места. Те идват и си отиват. Спечелят някоя пара, изпикаят я на стената тук и се връщат, откъдето са дошли.
Той погледна Шон с отегчение и каза:
– С това ще стане половин долар, човече.
Пиеше брендито бавно, въртейки машата в ръка, наблюдавайки как течността се задържа по стените като олио. „Значи и с една пробита в облицовката дупка ще те запомнят“ – си мислеше той.
– Сега отивам да си лягам. Това вече не е моят свят. Моят свят е горе и спи. – Усмихна се, привършвайки питието.
– Шон! – Чу глас в ухото си и усети една ръка на рамото. – Господи, Шон, ти ли си?
Гледаше човека до себе си. Не го познаваше. Тази поддържана брада и нос, изгорял от слънцето, който се белеше… очите, той позна очите.
– Денис, стари мошенико! Денис Петерсън от Лейдибург, нали?
– Но ти не ме позна! – смееше се Денис. – Това е то нашето приятелство – изчезна преди десет години и сега даже не ме позна.
И двамата се смееха.
– Мислех, че отдавна са те обесили – защитаваше се Шон. – Какво правиш в Йоханесбург?
– Продавам говеждо месо – аз съм в Комитета по отглеждане на добитък. – В гласа му имаше нотка на гордост. – Тук съм, за да подновя договора и сключа нови.
– Кога се връщаш?
– Влакът ми тръгва след час.
– Е, има време за по една чашка, преди да тръгнеш. Какво да бъде?
– Бренди, благодаря.
Шон поръча напитките, взеха ги и изведнъж осъзнаха, че цели десет години стоят между тяхната, някога истинска, близост.
– И така, какво си правил през всичките тези години? – наруши мълчанието Денис.
– Това-онова, нали знаеш – малко миньорство, а сега тъкмо се връщам от степта. Нищо особено.
– Е, добре е, че се видяхме пак. А здравето ти?
– А твоето? – попита Шон и изведнъж се сети, че има новини за семейството си, новини, каквито не е имал от години.
– Как са всички в Лейдибург, сестрите ти?
– И двете се задомиха, аз също, имам четири сина. – Гордостта пак се прокрадна в гласа му.
– Познавам ли я?
– Одри – знаеш я, дъщерята на стария Пай.
– Не! Това е чудесно, Денис! Тя беше хубаво момиче – извика той.
– Най-хубавото – поправи го Денис.
Той имаше вид на преуспяващ човек, добре гледан съпруг и добре хранен – коремът му вече доста тежеше. Чудеше се дали и неговият не е такъв.
– Разбира се, старият Пай почина. Рони пое банката и магазина.
– Мишокът, с уши на прилеп? – каза Шон и разбра, че направи грешка.
– Той е вече член на семейството ми, Шон. Много е честен и е умен бизнесмен – намръщи се Денис.
– Съжалявам, само се пошегувах. Как е майка ми? – промени темата той. Зададе въпроса, който беше на устата му през цялото време.
Лицето на Денис се смекчи, по него се разля топлина.
– Както преди, има магазинче за дрехи, точно до този на Рони. Това е малка златна мина, никой и не мисли да купува от друг, освен от магазина на леля Ада. Тя е кръстница на две от децата ми. Мисля, че е кръстница на половината от децата в областта… – Изведнъж стана сериозен. – Поне да й бе писал, Шон. Не можеш да си представиш каква мъка си й причинил.
– Поради ред обстоятелства – отговори Шон и сведе поглед.
– Това не е извинение. Имаш задължение, което си пренебрегнал.
Шон повдигна очи и го погледна, без да скрива раздразнението си – ти, дребно човече, ти, надуто, проповядващо, малко човече, гледаш на света през ключалката на собствената си важност. Душата на Шон се бунтуваше, а устата мълчеше. Денис не забеляза реакцията му и продължи:
– Това е урок, който човек трябва да научи, докато е малък – всички ние имаме дълг и задължения. Човек израства, когато поеме товара, който обществото му е поставило. Вземи моя случай, въпреки огромната работа, която имам по фермата, сега аз притежавам Махобас Клооф и освен задълженията към семейството си имам време да съм представител на нашата област в Комитета за отглеждане на добитък за месо, освен това съм член на църковния съвет и управата на селото и имам пълното основание да считам, че ще ме поканят да стана кмет. – След това погледна строго към Шон. – А ти, ти какво си направил досега в твоя живот?
– Живял съм го – отвърна той и Денис го погледна объркан.
– Женен ли си?
– Бях, но я продадох на арабите на север.
– Направил си какво?
– Е – ухили се Шон, – беше много стара, а цената бе добра.
– Това е шега, хей, ха-ха! Не можеш да излъжеш добрия стар Денис.
Шон се изсмя гръмко, този невероятен малък човек!
– Още едно, Денис?
– Две е нормата ми, благодаря – каза той и извади златния си часовник. – Време е да вървя. Беше чудесно, че те видях.
– Чакай! Как е брат ми, как е Гари?
– Бедният стар Гари! – Той поклати глава тържествено.
– Какво не е наред с него? – Гласът му прозвуча остро.
– Нищо – каза Денис, – нищо повече от това, което е.
– Защо каза „бедния Гари“?
– Не знам, всички му казват така. Това е навик. Просто пред имената на някои хора се поставя това.
Шон потисна раздразнението си. Трябваше да знае.
– Не ми отговори. Как е той?
Мъжът направи движение с дясната си ръка.
– Напоследък гледа повече в шишето. Не го обвинявам, но тази жена, за която се ожени… ти беше далеч от цялата тази работа, ако мога да кажа.
– Можеш, но кажи, добре ли е? Как са нещата в Теунис Краал?
– Всички пострадахме от тази болест по добитъка, но Гари загуби половината от животните си. Бедният стар Гари. Всичко се случва все на него.
– Господи боже, петдесет на сто!
– Да, но Рони му помогна. Зае му срещу ипотека, за да може да се съвземе.
– Теунис Краал ипотекиран пак? – изрева Шон. – О, Гари, Гари!
– Да. – Денис се изкашля от неудобство. – Трябва да вървя вече, господин Шон. Да им кажа ли, че съм те видял?
– Не. Остави нещата така, както са.
– Добре… – Той се поколеба. – А ти добре ли си с парите?
Шон усети, че мъката му се разсея малко, това надуто, малко човече щеше да му предложи пари назаем.
– Много мило от твоя страна, Денис, но аз имам малко спестени пари – достатъчно, за да мога да се прехраня още няколко дни.
– Добре тогава. – Изглеждаше много облекчен. – Добре тогава, господин Шон. – И той напусна бързо бара.
Така, както излезе от бара, така излезе и от ума на Шон. Това, което сега го вълнуваше, беше брат му. Той реши.
– Ще се върна в Лейдибург след новата експедиция. Бленуваната ни ферма няма да загуби нищо от чара си, ако бъде преместена в Натал.
И той внезапно усети носталгия по Теунис Краал, жадуваше да може пак да седне на бюрото в кафявия кабинет, жадуваше да усети хладната мъгла, която се спускаше сутрин по стръмните скали, да види пръските от белите водопади, носени от вятъра. Искаше отново да чуе гласа на Ада, отново да й обясни всичко. Знаеше, че тя ще разбере и ще му прости.
Най-много от всичко искаше да бъде при Гари – бедният стар Гари! Трябва да се върне, десет години са много и той вече ще е забравил горчивината. Трябва да се върне заради него и заради Теунис Краал. Взел това решение, Шон доизпи чашата и се качи по стълбите към своя апартамент.
Катрин дишаше тихо в съня си, с коса, разпиляна по възглавницата. Докато се събличаше, я наблюдаваше и тъгата му се разсея. Той отдръпва леко завивката от неговата страна и точно тогава Дирк изплака в другата стая. Шон отиде при него.
– Какво има?
Дирк мигаше като малко бухалче и търсеше извинение, намери го почти веднага: „Искам вода!“.
Докато баща му отиде и се върне от банята, детето се разсъни и използува случая за открита атака.
– Разкажи ми приказка, татко.
Вече беше седнал в леглото с ококорени очи.
– Ще ти разкажа приказката за Джак и Нори.
– Не тази, тя е много къса – протестираше той.
Приказката за Джак и неговите братя траеше само няколко минути.
– Тогава тази. Имало едно време един цар, който имал всичко на света, но когато го загубил, открил, че никога не е имал нищо и че сега има повече, отколкото някога е имал.
Дирк гледаше слисан.
– Тази не е много хубава – изрази мнението си той.
– Не – каза Шон. – Не е… нали? Но мисля, че трябва да сме благодарни и да признаем, че не е чак толкова лоша за това време на нощта.
30
Шон се събуди щастлив. Катрин седеше в леглото и наливаше кафе, а Дирк тропаше на вратата, за да влезе. Жена му се усмихна.
– Добро утро!
– Как спа, мила?
– Добре, благодаря.
Но той видя, че под очите й има тъмни кръгове.
Шон отиде до вратата на спалнята.
– Приготви се да посрещнеш кавалерията – каза и отвори внезапно вратата широко.
Дирк се хвърли право в леглото, а Шон се мушна веднага след него. След миг детето беше върху гърдите на баща си и се бореше безмилостно, а Шон молеше за пощада.
След закуската Мбиджейн докара каретата пред хотела. Когато и тримата се настаниха в нея, Шон отвори малкото прозорче зад седалката на кочияша и извика на слугата:
– Първо до офиса! После, около десет, на борсата.
Мбиджейн се ухили и го погледна.
– Да, господарю, след обяд в „Биг Хауз“. – Мбиджейн никога не успя да овладее думата „Ксанаду“.
Отидоха до всички познати места. Шон и Мбиджейн се смееха и през малкото прозорче си припомняха един на друг весели случки от миналото. Пред борсата имаше паника, тълпи се бяха събрали отвън на тротоара. На всички бюра по Илъф стрийт бяха поставени фирми, така че и до главната врата на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ имаше медна плоча със списък на членовете. Слугата спря каретата и Шон се похвали пред Катрин, че и неговото име е там. Тя седеше тихо и само слушаше. Изведнъж се почувствува недостойна за човек, който е постигнал толкова много. Тя прие ентусиазма му неправилно и помисли, че той съжалява за миналото и желае то да се върне.
– Мбиджейн, заведи ни до „Кенди Дийп“. Да видим какво става там.
Последните петстотин метра от пътя бяха обрасли и осеяни с много ями и бракувани части. Блокът на Управлението бе разрушен и основите бяха обрасли с трева. Имаше нови сгради и изкопни машини на половин миля по вододела, но и тук всичко бе изоставено. Мбиджейн обърна каретата по алеята, която някога е минавала пред сградата на Управлението. Той скочи и хвана конете за поводите. Шон помогна на Катрин да слезе и качи Дърк на раменете си. Тръгнаха нагоре към шахта три на „Кенди Дийп“. Вървяха през висока трева, през купища тухли и боклук.
Голите бели циментови блокове, които някога бяха подпирали машините, образуваха правилна геометрична форма в тревата. Зад тях се издигаха белите купища от шлака, някакъв минерал се беше просмукал през стената на отсрещната скала и се стичаше надолу като жълтеникаво петно. Някога Даф го идентифицира и се оказа, че не е с голяма стойност. Шон не можеше да си спомни името му, беше като името на някаква звезда – Уран, или нещо такова.
Стигнаха до шахтата. Краищата й бяха изровени и тревата, поникнала по тях, висеше надолу. Машините ги нямаше, беше останала само една тел, с която беше ограден отворът на шахтата. Шон се наведе, взе голямо парче скала и го хвърли през оградата. Стояха безмълвни и слушаха как парчето се удря по стените на шахтата, докато лети надолу. Продължи доста дълго и когато най-после удари в дъното, ехото се чу като слаб звук, идващ от стотици метри дълбочина.
– Хвърли още! – нареди Дирк, но Катрин го спря.
– Не, Шон, не, хайде да тръгваме. Това е злокобно място. – Тя потрепери. – Напомня ми гроб.
– Действително има нещо такова – каза той, припомняйки си тъмнината и скалите, които го бяха притиснали там долу.
– Хайде да си тръгваме – настоя тя и те се отправиха към мястото, където ги чакаше Мбиджейн с каретата.
Шон беше весел по време на обяда, пи малко вино, но Катрин беше уморена и по-нещастна, отколкото когато напуснаха Луи Трешар. Беше започнала да разбира какъв живот е имал, преди да го срещне, и сега беше уплашена, че може да поиска пак да се върне към него. Тя познаваше само степта и живота на пътуващите бури и знаеше, че никога няма да свикне да живее така. Наблюдаваше как се смее и шегува по време на вечерята, с каква лекота даваше поръчките на белия келнер, начина, по който си служеше с приборите, наредени пред тях на масата, и накрая не издържа.
– Да се махаме оттук, нека да се върнем в степта.
Шон я загледа изненадано.
– Какво?
– Моля те, Шон, нека да си отидем. Колкото по-рано си тръгнем, толкова по-бързо ще можем да купим фермата.
Той се усмихна хитро.
– Ден или два нямат значение. Започваме да се веселим, довечера ще те заведа да танцуваш, нали ще съгрешаваме, спомняш ли си?
– Кой ще остане при Дирк? – попита тя тихо.
– Мбиджейн. – Шон я погледна многозначително. – Ти се наспи следобед, а довечера ще излезем и ще му отпуснем края.
Засмя се при спомена, който този израз предизвика у него.
Когато същата вечер Катрин се събуди, тя разбра и другата причина за депресията си. За пръв път след второто раждане цикълът й се бе възстановил и тя се чувствуваше зле физически и душевно. Не каза на Шон. Изкъпа се и облече жълтата рокля. Отиде в банята и започна да реше косата си бързо и нервно. Дърпаше гребена през косата, докато кожата на главата й пламна, но косата оставаше все така безжизнена, толкова безжизнена, колкото и очите, които я наблюдаваха от жълтото лице в огледалото.
Шон застана зад нея и се наведе да я целуне по бузата.
– Изглеждаш като сноп златни летви, висок метър и шестдесет и пет. – Но веднага разбра, че жълтата рокля беше грешка. Твърде много се сливаше с жълтия цвят на косата й. Мбиджейн чакаше отвън.
– Може да се върнем късно – каза му Шон.
– Няма значение, Nkosii. – Лицето на зулуса беше невъзмутимо както винаги, но Шон улови малка искра в очите и се сети, че той чака с нетърпение да отиде при Дирк.
– Няма да влизаш в стаята му – предупреди го Шон.
– Ами, ако заплаче?
– Няма да заплаче… но ако го направи, виж какво иска, дай му го и после го остави да спи.
По лицето на Мбиджейн се изписа протест.
– Предупреждавам те, ако се върнем и го заваря да те язди като кон из стаята, и двама ви ще накажа.
– Сънят му няма да бъде нарушаван, господарю.
На рецепцията попита момичето:
– Къде можем да намерим най-хубавата храна в този град?
– Два преки по-надолу, сър, в „Голдън Гини“. Не може да го подминете.
– Звучи ми като сборище на леки жени. – Шон се колебаеше.
– Уверявам ви, сър, няма да съжалявате. Всеки отива там. Господин Роудз винаги обядва там, когато идва в града, господин Барнато, господин Храдски…
– Дик Търпин, Чезаре Борджия, Бенедикт Арнолд… – продължи да изброява Шон. – Добре, убедихте ме.
Излезе от хотела през главния вход с Катрин под ръка. Луксът в „Голдън Гини“ стресна малко дори и Шон. Келнер в униформа ги посрещна и ги поведе надолу по мраморна стълба, по голям килим между група от елегантни мъже и жени, до една маса, която още отдалеч блестеше със снежнобялата си покривка и сребърни прибори. Кристални полилеи висяха от дъгообразния таван, музиката беше хубава, а въздухът ухаеше на скъпи парфюми и пури.
Катрин безпомощно преглеждаше листа с менюто, но Шон й помогна и направи поръчката с френски акцент, което я порази, но не и келнера. Пристигна и виното, а с него настроението му се повиши. Жена му седеше тихо срещу него и само слушаше. Тя се мъчеше да измисли нещо духовито, за да му отговаря, но не успяваше. Във фургона или когато бяха сами в степта, те можеха да говорят с часове, но тук беше като онемяла.
– Да танцуваме? – Шон се наведе към нея и стисна ръката й.
Тя поклати глава отрицателно.
– Шон, не мога. Всички тези хора гледат. Ще се изложа.
– Хайде де, ще ти покажа как… не е трудно.
– Не, не мога, наистина не мога.
Той призна в себе си, че този подиум не е най-подходящото място за урок по танци. Келнерът донесе храната в големи подноси с виеща се от тях пара. Шон се отдаде изцяло на яденето. Катрин го наблюдаваше, едва докосвайки твърде пикантната за нея храна. Цялото й внимание бе завладяно от смеха и гласовете наоколо. Чувствуваше се не на място и беше безкрайно нещастна.
– Хайде, Катрин – усмихна й се Шон. – Едва си докоснала чашата. Пийни малко от това да те загрее.
Тя отпи послушно от шампанското, но не й хареса. Той изяде и последното парче от любимия си специалитет от омар и като се облегна назад доволен и с повишено настроение, каза:
– Брей… само се моля готвачът да поддържа и останалата храна на това ниво – оригна се тихо с ръка на устата и се огледа наоколо. – Даф казваше, че добре приготвеният омар е доказателство за…
Изведнъж млъкна. Гледаше втренчено към горната площадка, където се бяха появили двама мъже във вечерно облекло и една жена. Жената беше Кенди Раутенбах. Кенди, с вдигната нагоре руса коса. Кенди, с диаманти на ушите и врата, с гърди наполовина извън деколтето на роклята, която беше бяла като пяната на цяло буре с бира, Кенди, с ясни, сини очи над червената уста. Кенди, самоуверена и красива. Смеейки се тя погледна към Шон. Тя гледаше невярваща на очите си, смехът й замръзна на устните, после вдигнала високо полите си с ръка, се затича по стълбата към него. Кавалерите й тичаха разтревожени след нея, келнерите отстъпваха, за да й направят път, и всички глави се обърнаха да я гледат. Шон блъсна стола назад и стана да я посрещне, а тя се хвърли върху него и обви ръце около шията му. Последва нескончаема размяна на несвързани поздравления и най-после Шон успя да я откъсне от врата си и я обърна с лице към Катрин. Кенди се беше зачервила и едва дишаше от вълнение. Имаше опасност при всяко поемане на дъх гърдите й да изскочат от корсета. Все още държеше реката на Шон.
– Кенди, запознай се с жена ми Катрин. Мила, това е Кенди Раутенбах.
– Приятно ми е. – Катрин се усмихна неуверено.
Кенди направи грешка и каза:
– Шон, ти се шегуваш! Ти женен?
Усмивката на жена му изчезна. Кенди забеляза промяната и продължи бързо:
– Трябва да те поздравя с избора. Приятно ми е да се запозная с вас, Катрин. Трябва да се видим някога насаме и аз ще ви разкажа за ужасното минало на съпруга ви.
Тя продължаваше да държи Шон, а Катрин гледаше все в ръката й – дълги, лакирани нокти върху тъмния плат на костюма. Той проследи погледа й и тактично се опита да се освободи от Кенди.
– Шон, тези двамата са постоянните ми ухажори. – Двамата стояха на една крачка зад нея, като добре обучени ловджийски кучета. – И двамата са толкова чудесни, че не мога да реша кой да бъде. Хари Латеган и Дерек Гудман. Момчета, това е Шон Кортни. Вие сте слушали много за него.
– Ще имате ли нещо против да седнем при вас? – попита Дерек.
– Ще се обидя, ако не го направите! – отговори Шон.
Мъжете отидоха да намерят столове, а в това време двете жени се изучаваха една друга.
– Това първото ви идване ли е в Йоханесбург, госпожо Кортни? – Кенди се усмихна любезно, като си помисли: „Чудя се къде я е намерил Шон, тя е тънка като пръчка, а и видът й! И този ужасен акцент! Можеше да намери и по-добра, можеше да избере нещо по вкуса си!“.
– Да, но няма да останем задълго – отговори Катрин. „Тя е блудница… трябва да е… гърдите й са полуголи… а боята по лицето й и начина, по който докосваше Шон? Трябва да му е била любовница. Ако го докосне още веднъж, ще я убия.“
В това време Шон се върна със стол за Кенди.
– Кенди е една от моите стари приятелки, мила, надявам се да се харесате.
– Сигурна съм, че ще се харесаме – каза Кенди, но жена му не отговори и тя се обърна пак към него. – Шон, колко е хубаво, че те виждам отново. Изглеждаш толкова добре… почернял от слънцето и красив, както когато те срещнах за пръв път. Спомняш ли си този ден, когато с Даф дойдохте да се храните в хотела?
Сянка премина по лицето на Шон.
– Да, спомням си. – Той се огледа и даде знак на келнера да дойде. – Ще пием шампанско, нали?
Кавалерите на Кенди започнаха да спорят чий ред е.
– Шон, с вас ли е Даф? – попита тя.
– Кенди, нали Дерек плати миналия път? Сега е мой ред. – Хари търсеше подкрепа от нея, но жената не им обърна внимание. Гледаше към Шон и очакваше отговор, но той стана и отиде да седне на мястото до Катрин.
– Виж, малката, мога ли да имам първия танц? – попита Дерек.
– Съжалявам, Дерек, победителят плаща и първия танц ще бъде негов – отсече Хари.
– Добре – отвърна Дерек.
– Шон, попитах тук ли е Даф!
– Не, не е.
Избягваше да я погледне. Кенди прехапа устни, искаше да знае какво е станало с Даф и реши да притисне Шон. Отново се усмихна.
– Какъв е този спор? – Тя потупа Хари по рамото с ветрилото си. – Аз ли ще бъда наградата в тази игра? Решавам Дерек да плати, а Шон ще има първия танц. Това е!
– Виж какво, малката, това не е честно, ти знаеш… – започна Шон, но Кенди вече беше станала и го чакаше.
– Хайде да видим дали още можеш да водиш в танца така великолепно, както някога.
Шон погледна към жена си.
– Нямаш нищо против, нали… само един танц.
Катрин поклати глава. „Мразя я, тя е блудница“ – повтаряше наум тя. Никога дотогава не беше изричала тази дума на глас. Беше я прочела в Библията, но сега й доставяше удоволствие да я мисли и повтаря наум. Наблюдаваше ги как отиват под ръка към дансинга.
– Ще имате ли нещо против да танцуваме, госпожо Кортни? – предложи Дерек.
Тя поклати отрицателно глава, без да го погледне. Наблюдаваше Шон и Кенди. Видя как той я взе в обятията си и студена буца заседна в стомаха й. Кенди го гледаше, вдигнала глава към него, усмихваше му се, а ръката й беше в неговата.
„Тя е блудница!“ Сълзите на Катрин бяха готови да се търкулнат по бузите, но повтарянето на тази дума ги задържаше. Шон въртеше Кенди непрекъснато и Катрин се стягаше на стола, стиснала ръце една в друга на скута си. Краката им се докосваха, тя видя как Кенди изви гръб и притисна тялото си до Шон. Катрин мислеше, че ще се задуши от ревност, жестока и смразяваща ревност, която се разливаше в гърдите й.
„Мога да отида и да го издърпам от нея – мислеше тя. – Мога да го спра да прави това. Няма право! Също като че ли двамата правят… правят го заедно. Сигурна съм, че са го правили преди, сега вече го зная. О, Господи, накарай ги да спрат! Моля те, Господи, накарай ги да спрат!“
Най-после Шон и Кенди се върнаха на масата. Те се смееха и когато стигна до стола й, Шон сложи ръка на рамото на Катрин. Тя се отдръпна, но той не го забеляза. Всички се забавляваха. Всички, освен Катрин. Хари и Дерек се бореха за предимство, силният смях на Шон избухваше непрестанно, Кенди блестеше като диамантите, които носеше. През няколко минути той се опитваше да въвлече и Катрин в разговора, но тя упорито отказваше. Седеше и мразеше всички. Мразеше и съпруга си. За пръв път не беше сигурна в него, ревнива и уплашена. Погледна ръцете си и видя колко са слаби, напукани и зачервени от слънцето, толкова груби в сравнение с тези на другата жена. Скри ги бързо в скута си и се наведе към Шон.
– Моля те, искам да се върна в хотела. Не се чувствувам добре.
Шон спря по средата на един разказ и я погледна със смесица от недоумение и загриженост. Не му се искаше да тръгва, но знаеше колко болна е тя все още. Поколеба се една минута и каза:
– Разбира се, любов моя, съжалявам. Не съобразих… – Обърна се към другите: – Ние ще трябва да тръгваме… жена ми все още не е добре… тя току-що прекара ужасна малария.
– О, Шон, трябва ли да си отиваш? – Кенди не можеше да скрие разочарованието си. – Има още толкова много неща да си кажем.
– Страхувам се, че трябва. Ще се видим някоя друга вечер.
– Да – каза Катрин. – Следващия път, когато дойдем в Йоханесбург.
– О, не знам… може би, преди да тръгнем. Някоя вечер следващата седмица. Да речем в понеделник.
Преди Кенди да може да отговори, Катрин се намеси:
– Моля те, Шон, може ли да тръгваме? Много съм уморена.
Тя тръгна по стълбата, но видя, че Кенди скочи, хвана Шон за ръката и почти допирайки устни до ухото му, го запита нещо. Той й отговори кратко и Кенди веднага се върна на масата и седна. Когато бяха вече на улицата, Катрин се обърна към него:
– Какво те попита Кенди?
– Просто ми каза „довиждане“ – измънка Шон, а Катрин знаеше, че лъже. Не си говориха по целия път до хотела. Тя беше заета със своята ревност, а той си мислеше за това, което Кенди го беше попитала, и какво й беше отговорил.
– Шон, къде е Даф? Трябва да ми кажеш.
– Той е мъртъв, Кенди.
