Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 33 страниц)
12
На сутринта, по време на закуска, Шон обмисли следващия си ход. Смяташе да напише покана за вечеря и да я занесе лично. Те вероятно щяха да го поканят да остане на кафе и тогава може би щеше да има възможност да поговори с момичето. Не знаеше какво ще й каже, но щеше да мисли, когато му дойде времето. Качи се във фургона и намери молив и хартия в сандъка си. Върна се на масата и сложи листа пред себе си. Започна да гризе края на молива и впери поглед навън към гората. Нещо се движеше край дърветата. Остави молива на масата и стана. Кучетата се разлаяха, а след това спряха, защото познаха Хлуби. Той тичаше задъхан – явно носеше новини.
– Голямо стадо, господарю. Много от тях с бивни. Видях ги да пият вода от реката и после се върнаха в гората.
– Кога? – попита Шон, за да спечели време. Мъчеше се да намери благовидна причина, за да остане в лагера, но тя трябваше да е толкова основателна, че Мбиджейн да я приеме.
– Преди изгрев, тази сутрин – отговори Хлуби.
Опита се да си припомни точно кое рамо го болеше.
Не бе редно да се ходи на лов с болки в рамото. Мбиджейн, който вече бе оседлал коня му, го доведе в лагера. Шон се почеса по носа и се изкашля. В това време Хлуби започна пак.
– Водачът от другия лагер се движеше с мен, господарю. Той също видя стадото и отиде да занесе новината на своя господар. Но аз съм бърз като газела и го изпреварих.
– Така ли?
Това промени всичко. Нямаше да остави стадото на този червенокос холандец! Изтича до фургона и грабна патрондаша, оставен до леглото му. Пушката бе смазана и почистена.
– Уморен ли си, Хлуби?
– Не, господарю.
Обаче дишането му беше ускорено и пот се стичаше по лъскавото тяло на момчето.
– Е, добре тогава, заведи ни при тези слонове, моя бързонога газело!
Шон възседна коня и погледна към другия лагер. Тя все още щеше да бъде там, когато той се върне.
Не можеше да се придвижва бързо заради Хлуби, който вървеше пеша, докато двамата Леро, яздейки на коне по следите на Шон и неговите хора, ги настигнаха още на третия километър.
– Добро утро! – поздрави Оупа, като дръпна юздите и конят му премина в лек тръс. – На утринна разходка, както виждам.
Отвърна му с кисела усмивка.
– Ако всички ще ловуваме, трябва да ловуваме заедно. Съгласни ли сте?
– Разбира се, господине!
– … и ще делим всичко по равно, по една трета на всеки.
– Това е правилото – поклати глава Оупа.
– Съгласен ли сте? – Шон се обърна на седлото си към Ян Паулус.
Той изсумтя. Не изпитваше желание да отвори уста поради загубения зъб.
Намериха следата след около час. Стадото си бе проправило път през гъстата гора край реката. Слоновете бяха обелили кората на младите фиданки и сега те стърчаха голи и нещастни. Бяха повалили големи дървета, за да стигнат до младата зеленина по върховете им, и навсякъде в тревата бяха оставили големи купчини изпражнения.
– Нямаме нужда от водачи, за да следваме стадото. – Ян Паулус беше въодушевен и за пръв път проговори.
Шон го погледна и се чудеше колко ли слона бяха намерили смъртта си от неговата пушка. Може би хиляди и ето, страстта на ловеца го беше завладяла отново.
– Кажи на слугите си да ни следват. Ще избързаме напред. Бързо ще ги хванем – усмихна се той с изранената си уста.
Шон усети, че вълнението обхваща и него. Той също се усмихна.
Пуснаха конете в лек галоп, с отпуснати юзди, за да могат животните сами да избират пътя си между повалените дървета. Гората около реката ставаше все по-рядка, докато се придвижваха на север. Скоро се озоваха в открита равнина. Високата трева достигаше стремената им, а почвата беше твърда и равна.
Яздеха мълчаливо, леко наведени на седлата, гледайки все напред. Ритмичният тропот на копитата звучеше като боен барабан. Шон прокара ръка по патрондаша, препасан през гърдите му, сетне хвана пушката.
– Там! – извика Оупа и той видя стадото. Беше се събрало в малка горичка от евкалипти, на километър разстояние.
– Чудо… – подсвирна Паулус. – Трябва да са поне двеста.
Шон чу първото тревожно изтръбяване от стадото, видя да се развяват уши и хоботи да се вдигат нагоре.
Сетне стадото се скупчи и побягна с извити нагоре гърбове, а след него се носеше облак прах.
– Паулус, вземи левия фланг. Ти, господине – средата, а аз – десния – крещеше Оума.
Младият мъж нахлупи шапката си над ушите, а конят му подскочи от пришпорването. Като хвърлен напред тризъбец, тримата се забиха в стадото. Шон яздеше в праха. Избра една стара слоница от огромната като планина верига, движеща се пред него. Държеше коня си толкова близо до нея, че виждаше острите косми по опашката и язвите по кожата й. Докосна врата на коня и го спря. Освободи краката си от стремената и скочи на земята, присви колене, за да пружинира при изстрела. Гръбнакът на слоницата опъваше старата сива кожа – Шон го пречупи с първия изстрел и тя падна, плъзгайки се на задницата си. Конят му започна да тича, преди още той да се бе качил както трябва. Всичко наоколо беше движение, шум, прах и мирис на барут. Преследваше, кашляйки от праха. Приближаваше. Слизаше от коня и стреляше. Кръв потичаше по сивите кожи. Трясък от пушката – цевта е нагорещена. Потта смъди в очите. Преследваше и пак стреляше. Падат още два. Реват силно. Парализираните задни крака им пречат да се движат. Кръв, червена като знаме. Зареждаше, пъхаше куршуми в пушката. Гонеше коня напред. Преследваше, стреляше пак и пак. Куршумите се забиваха в месото с тъп звук. После пак на коня и пак напред. Преследваше, докато конят не можеше повече да препуска наравно с тях и започна да изостава. Шон спря, слезе, държейки главата на коня, а прахът и жаждата изгаряха гърлото му. Не можеше да преглъща. Ръцете му трепереха. Рамото го болеше. Разви шалчето от врата, избърса лицето и издуха калта от носа си. После пи от манерката. Вкусът на водата беше много сладък.
Гонитбата го беше извела от равнината в гъста гориста местност. Въздухът беше топъл и се дишаше спокойно. Той се обърна и тръгна назад. Откриваш жертвите по тяхното тръбене. Видеха ли го те се опитваха да го нападнат, влачейки се към него с предните си крака. След изстрел в главата замлъкваха. Това беше най-неприятната част от лова. Шон работеше бързо. Чуваше и другите пушки в гората около себе си и когато излезе на една открита поляна, видя Ян Паулус да се приближава към него.
– Колко? – попита Шон.
– Много, човече, не съм ги броил. Какъв лов, хей! Имаш ли малко вода? Изпуснах манерката си някъде.
Пушката му бе закачена на седлото, а юздите на коня бяха преметнати през рамото му. Конят го следваше с наведена от умора глава. Поляната бе обградена с високи, гъсти дървета. Изведнъж един ранен слон изскочи на поляната. Беше ранен в белите дробове и дишаше с усилие. Когато тръбеше, от края на хобота му течеше кръв. Спусна се към Ян Паулус, развявайки уши. Конят се изплаши, вдигна се на задните си крака и юздите паднаха от рамото на Ян. Освободен, конят побягна в галоп, оставяйки го сам срещу слона. Шон се метна на своя кон, без да докосне стремената. Животното отметна глава назад, танцувайки в малки кръгчета, но Шон го пришпори и поведе настрана, за да пресече нападението.
– Не тичай, за бога! – изкрещя той, приготвяйки пушката си.
Ян Паулус го чу и спря с отпуснати ръце. Слонът чу виковете му и обърна глава към него. Шон забеляза колебанието в очите му. Стреля, без да се цели, просто за да го нарани и да привлече вниманието му към себе си. Куршумът го улучи и слонът се обърна тромаво, затруднен от ранените дробове. Шон пришпори коня, насочвайки го настрани. Слонът го последва. Ръцете на младия мъж бяха плъзгави от потта и той се забави, докато зареди отново. Един патрон се изплъзна от ръката му и падна някъде в тревата под копитата на коня. Слонът започна да го настига. Шон изхвърли платнището, навито на седлото – понякога те спираха да хванат и разкъсат даже и паднала шапка, но не и този. Извърна се на седлото и стреля. Слонът изрева отново, но вече много близо, толкова близо, че кръвта от хобота изплиска лицето му. Бяха в края на поляната, отправяйки се към плътната стена от гъста растителност. Зареди отново пушката, изви тялото си през седлото и се плъзна надолу, докато стъпи на земята. Затича до коня. Пусна го, но бе тласнат напред. Мъчеше се да запази равновесие, тялото му се бореше с инерцията, получена от галопирането. След това, все още на крака, той се обърна, за да стреля. Слонът тичаше бързо, почти над него, надвиснал като скала. Хоботът бе завит към гърдите му, а бивните стърчаха вдигнати високо нагоре.
„Много е близо, твърде близо, за да улуча мозъка оттук“ – мислеше Шон.
Прицели се в челото, точно над очите. Стреля и краката на слона се подгънаха, мозъкът му се пръсна като презрял домат.
Опита се да се отдръпне настрана, когато масивното тяло се наведе над него, но един от краката го удари и отхвърли по лице на тревата. Остана да лежи така. Чувствуваше се зле, защото съзнанието му все още бе изпълнено с ужаса, който бе преживял.
След малко се надигна и седна. Погледна към слона. Един от бивните се бе отчупил заедно с устната. Ян Паулус дойде запъхтян. Спря до слона и докосна раната на челото, после изтри пръстите си в ризата.
– Добре ли си?
Протегна ръка на Шон и му помогна да стане. След това вдигна шапката от земята, изчетка я внимателно и му я подаде.
13
Вечерта си направиха лагер между огромното туловище на убития слон и опънатите му крака. Имаше завет от три страни. Пиха заедно кафе, а Шон седеше между двамата Леро, облегнал се на животното. Нощта беше отвратителна, изпълнена с кискащия се вой на хиени. Бяха дали банкет на кръвожадните зверове. Говориха малко, защото бяха уморени, но Шон усещаше благодарността на двамата мъже до себе си. Преди да се мушнат в спалните чували, Ян Паулус каза с дрезгав глас:
– Благодаря ти, господине!
– Може би и ти ще направиш същото за мен някой ден.
– Надявам се! Дано!
На сутринта Оупа каза:
– Ще са ни необходими три-четири дни, за да отсечем бивните. – Погледна към небето. – Не ми харесват тези облаци. По-добре един от нас да отиде до лагера и доведе още мъже и фургони, за да извозим слоновата кост.
– Аз ще отида.
Шон скочи бързо на крака.
– Мислех да отида лично – каза Оупа.
Но младият мъж вече нареждаше на Мбиджейн да оседлае коня му, така че Оупа не искаше да спори с него, особено след вчерашния ден.
– Кажи на Оума да преведе фургоните от другата страна на реката – примири се той. – Не желая да бъдем откъснати от този бряг, когато реката придойде. Може би няма да имаш нищо против да й помогнеш.
– Не – увери го Шон. – Нямам нищо против.
Конят му все още бе уморен от лова, затова му трябваха три часа, докато стигне реката.
Завърза коня на брега и слезе надолу до едно вирче. Съблече дрехите си и влезе във водата. Изтърка се хубаво с пясък и когато газеше водата, за да излезе от вирчето и изсуши ризата, кожата на тялото му беше зачервена. Яздеше покрай брега и изкушението да подкара в галоп, беше почти неудържимо. Присмя се над себе си.
– Полето е чисто, няма никой, макар и да не изключвам този стар, подозрителен холандец да ме следва.
Засмя се пак и си припомни цвета на очите й, зелен като ментов ликьор в кристална чаша. Мускулите на краката му се стегнаха и конят ускори хода си в отговор на притискащите го колене.
– Добре, тичай щом искаш – насърчи го Шон. – Не настоявам за това, но ще ти бъда благодарен.
Отиде първо при своите фургони, смени потната си риза с чиста, кожените бричове с платнени и грубите ботуши с други, от мека кожа и лъснати. Изми зъбите си със сол и среса косата и брадата си. Забеляза, че следите от предишния бой са доста избледнели, и си намигна в огледалото.
– Как ще ти устои?
Засука още веднъж краищата на мустаците си и излезе от фургона. Стомахът го присви моментално. Вървеше към лагера на Леро и си мислеше, че това е същото чувство, което бе изпитвал, когато Уейт Кортни го викаше в кабинета си, за да го накаже за момчешките му лудории.
– Това е смешно – мърмореше, – защо трябва да се притеснявам? – Увереността му изчезна и той спря. – Чудя се дали дъхът ми не е лош? Мисля, че ще е по-добре да се върна и подъвча малко карамфил. – Обърна се, тръгна с облекчение, но спря, осъзнавайки, че това е страхливост. – Я се вземи! Та тя е още дете. Едно малко, необразовано холандско момиче. Та ти си имал поне петдесет изискани жени. За бога, хайде, тръгвай!
Той пое решително към лагера на Леро.
Тя седеше на слънце в кръга на фургоните. Беше се навела напред на столчето и току-що измитата й коса падаше пред лицето и почти достигаше земята. При всяко поглаждане с четката косата подскачаше като жива, а слънцето караше червеният й цвят да искри. На Шон му се прииска да я докосне – да зарови ръката си в нея, да я помирише, тя сигурно ще е топла, с ухание на мляко. Пристъпи тихо, но преди да я достигне, тя хвана лъскавия сноп коса с две ръце и го отметна назад върху раменете си. Зелените й очи проблеснаха смутено, чу отчаян писък.
– О, не! Не, при този вид на косата ми!
Едно завъртане на полите, които събориха столчето, и тя изчезна. Шон се почеса по носа и застана объркан.
– Защо се върнахте толкова рано, господине? – попита тя през платнището на фургона. – Къде са другите? Всичко наред ли е?
– Да, и двамата са добре. Оставих ги и дойдох за още фургони и хора, за да донесем слоновата кост.
– О, това е добре.
Шон се опита да разбере по интонацията й кое е добре – че те са добре, или че ги е оставил там. Но както и да е, усети, че всичко е в негова полза. Особено смущението й, когато го видя, предвещаваше всичко добро.
– Какво има? – извика Оума от друг фургон. – Да не би нещо с… с Оупа? Не ми казвайте, че му се е случило нещо.
Фургонът се разлюля и розовото й лице, все още подуто от сън, се подаде от фургона. Успокоителните думи на Шон бяха заглушени от силния й глас.
– О, знаех, че ще се случи нещо. Имах такова предчувствие. Не биваше да му разрешавам да отиде.
– Паулус! О, Ян Паулус, трябва да отида при него. Къде е той?
Хенриета дотича от кухнята, където готвеше. Кучетата се разлаяха, слугите прибавиха и тяхното бърборене към общата суматоха. Шон се опитваше да ги надвика, като същевременно наблюдаваше Катрин, която излизаше от фургона. Тя се бе сресала – беше си вързала зелена панделка и косата й се спускаше по гърба. Тръгна засмяна към Шон. Помогна му да успокои уплашените жени.
Донесоха кафе, след това седнаха около него и заслушаха историята на лова. Шон разказа с подробности за спасяването на Паулус и бе възнаграден със смекчаване на лошото чувство към него в очите на Хенриета. Когато завърши, бе твърде късно, за да започнат прехвърлянето на фургоните през реката, затова продължи да говори. Беше му много приятно да има три внимателни слушателки. Сетне вечеряха заедно.
Оума и Хенриета се прибраха във фургона си много по-рано, оставяйки Шон и Катрин до огъня. От време на време от фургона на Оума се дочуваше кашляне. Напомняше им, че не са съвсем сами. Той запали пура и се загледа в огъня, отчаяно търсейки да каже нещо по-интелигентно, но единственото, което мозъкът му можеше да измисли, беше „Благодаря на Бога, че Оупа не е тук“, но… Хвърли поглед към Катрин – тя също гледаше в огъня. Страните й се бяха зачервили. Изведнъж Шон усети и собствените си бузи да пламтят. Отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе нищо друго, освен звук подобен на крякане и той я затвори.
– Можем да говорим на английски, господине. Разбира се, ако желаете.
– Вие говорите английски? – Изненадата върна гласа му.
– Упражнявам се всяка вечер, чета на глас.
Шон се усмихна доволно. Беше наистина много важно, че тя може да говори езика му. Бентът, който задържаше всички въпроси и всичко, което искаше да каже, се отприщи и думите започнаха да се леят една след друга. Катрин обясняваше с ръце, когато не можеше да намери подходящата дума, или минаваше на африкаанс. Те нарушаваха краткото неудобно мълчание с поток от едновременно изречени думи, а след това се смееха от смущение. Бяха седнали на ръбовете на столовете си, като всеки наблюдаваше лицето на другия, докато говореше. Луната изплува червена, предвещаваща дъжд, а огънят изгасна и се превърна в малко басейнче от пепел.
– Катрин, отдавна мина часът, когато благовъзпитаните хора си лягат. Сигурна съм, че господин Кортни е уморен.
Младите снижиха гласовете си до шепот, използувайки последните минути.
– Момиче, след минута ще изляза и ще те заведа да спиш – извика Оума.
Двамата тръгнаха към фургона. При всяка крачка полите й докосваха краката му. Тя спря до стълбата на фургона. Не бе толкова висока, колкото си я беше представял – главата й стигаше до брадата му. Секундите летяха, а той се колебаеше, не смееше да я докосне, да изпробва деликатната нишка, която двамата бяха изпрели. Страхуваше се, да не би да я скъса, преди още да се е заздравила. Наклони се леко към нея, но нещо го спря, когато видя брадичката й да се повдига нагоре, а миглите да се спускат надолу.
– Лека нощ, господин Кортни – чу се гласът на Оума, висок и доста остър.
Шон се стъписа виновно.
– Лека нощ, госпожо.
Катрин докосна ръката му над лакътя, пръстите й бяха топли.
– Лека нощ, господине. Ще се видим утре сутрин.
Тя се изкачи по стъпалата и изчезна зад брезентовия отвор.
– Благодаря ви. Ако има нещо, което мога да направя за вас, моля не се притеснявайте да ми кажете – извика след нея Шон.
14
Рано на другата сутрин започнаха да прехвърлят фургоните на отвъдния бряг. В суматохата не му остана време да говори с Катрин. Шон прекара повечето време в речното корито, където пясъкът излъчваше ужасна горещина. Бе съблякъл ризата си и се потеше като борец. Яздеше до фургона на Катрин, когато го превеждаше през реката. Тя погледна веднъж към голите му ръце и гърди, сведе очи и повече не ги вдигна към него. Той вече можеше да си отдъхне, защото на северния бряг останаха само двата фургона, които щяха да заминат за бивните. Всички други бяха преведени благополучно на южния. Изми се в един вир, облече чиста риза и отиде на отсрещния бряг, като се надяваше на дълъг следобед в компанията на момичето.
Посрещна го Оума.
– Благодаря ти, мечко, момичетата са ти приготвили студено месо и кафе, за да има какво да ядеш по пътя.
Лицето му помръкна. Беше забравил за слоновата кост. Доколкото можеше да прецени, Оупа и Ян Паулус щяха да се справят сами.
– Не се тревожете за нас, господине. Зная какво изпитва истинският мъж. Когато има работа да се върши, тя е преди всичко друго – каза Оума.
Катрин постави пакета с храна в ръцете му. Той я погледна, очаквайки да види знак от нея, само един жест и щеше да се опълчи даже срещу майка й.
– Не се бавете много – прошепна тя.
Мисълта, че той можеше да зареже работата си заради нея, въобще не й беше минавала през ума. Шон беше доволен, че не го показа.
– Прекара си добре, нали? – заядливо го посрещна Оупа. – Ако не искаш да загубиш част от своя дял, хващай се на работа.
Отрязването на бивните беше много деликатна работа. Едно хлъзгане на брадвата можеше да издраска костта и да намали наполовина стойността й.
Работеха под жаркото слънце и се потяха ужасно. Орляк сини мухи кацаха по лицата и очите им, влизаха в носа и устата. Труповете бяха започнали да се разлагат и образувалите се в туловищата газове излизаха в посмъртни оригвания. С всеки изминал час фургоните се пълнеха с бивни. На третия натовариха и последната бивна. Шон бе изчислил своя дял на около дванадесет хиляди лири, това беше равно на един добър ден на борсата. Беше в добро настроение, когато тръгнаха обратно, но с първите трудности при превоза на претоварените фургони настроението му се промени. Дъждът, изглежда, беше решил да започне най-после и небето надвисна над земята.
Ниските облаци притиснаха горещината под себе си и хората едва дишаха, а воловете мучаха жално. По обяд чуха първите далечни гръмотевици.
– Ще завали, преди да пресечем реката – тревожеше се Оупа. – Вижте дали не можете да подкарате воловете по-бързо.
Стигнаха лагера на Шон един час след като се беше стъмнило. Нахвърляха неговия дял от фургоните, без да спират. Сетне се отправиха по моста през реката и достигнаха южния бряг.
– Майка трябва да е приготвила вечерята – извика Ян Паулус на Шон. – Когато се оправиш, ела да ядеш с нас.
Вечеря със семейство Леро, но опитите му да остане насаме с Катрин бяха осуетявани от Оупа, чиито подозрения сега се бяха потвърдили. Старият човек заповяда на дъщеря си да си легне веднага след вечерята. Шон сви безпомощно рамене в отговор на нейния умолителен поглед. Тръгна си малко след като тя излезе. Беше замаян от умора, затова се хвърли в леглото, без да се съблича.
Дъждовете откриха годишния си сезон със силни среднощни гръмотевици. Те изплашиха Шон и той изскочи от леглото, без да е напълно събуден. Отметна платнището на входа и чу вятъра, който налиташе към тях.
– Мбиджейн, вкарай добитъка в лагера! Провери всички платнища!
– Вече е сторено, господарю. Събрах фургоните плътно един до друг, така че добитъкът да не може да излезе и… – Вятърът отнесе последните думи на Мбиджейн.
Духаше от изток и така силно превиваше дърветата, които блъскаха клоните си един в друг, като че ли в паника. Вятърът блъскаше по платнищата на фургоните и изпълваше въздуха с прах и сухи листа. Добитъкът беше неспокоен. След това дойде дъждът, който удари като градушка, успокои вятъра и превърна въздуха във вода. Заля земята, която не можеше да го поеме веднага, ослепи и оглуши всички. Шон се върна в леглото и се заслуша във фурията навън. Това го приспа.
На другата сутрин извади непромокаеми дрехи от сандъка до леглото си. Те шумоляха, докато ги обличаше. Излезе от фургона. Добитъкът беше превърнал пространството в средата на лагера в дълбока до прасците кал. Нямаше възможност да се запали огън за закуска. Въпреки че все още валеше, шумът, който се чуваше наоколо, не отговаряше на силата на дъжда. Шон започна да обикаля лагера и изведнъж се спря, ослуша се и разбра, че този шум беше гласът на придошлата Лимпопо. Той затича към реката, хлъзгайки се по калта. Застана на брега. Гледаше занемял полудялата река. Водата беше толкова гъста от калта, която носеше, че изглеждаше като втвърдена маса и се движеше толкова бързо, че му се струваше, като да е спряла. Издигаше се над подводните скали, мяташе се в дълбочините и съскаше, преминавайки плитчините. Клоните и дърветата, които влачеше, прелетяваха така бързо, че не можеха да разсеят илюзията, че не е застинала в ужасна конвулсия.
Шон погледна към отсрещния бряг. Фургоните на Леро ги нямаше.
– Катрин! – промълви натъжен, после, осъзнавайки загубата, повтори: – Катрин! – Знаеше, че това не беше мимолетно желание. Това беше истинска болка, която те обзема изцяло. Не искаше да я остави да си отиде. Изтича обратно до фургона и хвърли дрехите си на леглото.
– Ще се оженя за нея – каза той и думите му малко го стреснаха.
Постоя няколко минути гол, с израз на уплаха, изписан на лицето му.
– Ще се оженя за нея – повтори Шон.
Това беше нова мисъл, която малко го плашеше.
Извади чифт панталони, обу ги и закопча добре колана.
– Ще се оженя за нея! – надсмя се над собствената си дързост. – Проклет да съм, ако не се оженя за нея.
Стегна колана си и завърза за него чифт кожени обувки. Скочи в калта. Дъждът бе студен и той леко потрепери. След това видя Мбиджейн да тича към него.
– Nkosii! Nkosii, какво правиш?
Шон наведе глава и затича още по-бързо към брега, а зулусът се носеше след него.
– Това е лудост… Чакайте, нека поговорим… – крещеше Мбиджейн след него. – Моля те. Моля.
Шон падна и се подхлъзна надолу към водата. Мбиджейн се хвърли след него и го хвана на ръба на водата, но калта беше направила хлъзгава ръката му и зулусът не успя да го задържи. Шон се измъкна от ръцете му и скочи във водата. Заплува по гръб, за да избегне подводното течение. Реката го отнесе. Една вълна се разби в устата му и той се сви, за да се изкашля. Реката го хвана моментално за петите и го задърпа към дъното. После го пусна само колкото да си поеме дъх и отново го затегли надолу във водовъртеж. Удряше водата с ръце, но тя го хвърли надолу под един водопад и от болката в гърдите той разбра, че се дави. Вече нищо нямаше значение за него. Беше твърде изтощен. Нещо го блъсна по гърдите и протегна ръка, за да се предпази. Пръстите му докоснаха някакъв клон, сграбчиха го и той успя да подаде глава над водата. Глътна въздух и държейки се здраво за клона, усети, че все още е жив и иска да живее. Започна да рита с крака и да се мъчи да изплува, държейки дебелия клон с две ръце. Едно завъртане на водата при южния бряг тласна клона почти до брега, над който се беше надвесило дърво с клони почти до водата. Той се пресегна, хвана няколко клона и се измъкна на брега. Коленичи в калта. От устата и носа му започна да тече вода. Беше загубил обувките. Болезнено повръщаше погълнатата вода. Погледна към реката. Колко бързо се движеше! Колко ли време се беше борил с водата? Трябва да е някъде на около петнадесет мили от фургоните. Избърса лицето си с ръце. Все още валеше. Стана и тръгна нагоре по течението.
Цели три часа вървя по брега, докато стигна мястото срещу фургоните си. Мбиджейн и другите слуги му махнаха с облекчение, като го видяха, но гласовете им не достигаха до него от шума на водата. Шон трепереше от студ, а и краката му бяха наранени. Следите от фургоните на Леро бяха започнали да се заличават. Тръгна по тях и болките в краката му изчезнаха изведнъж, когато видя развяващия се брезент на последния им фургон.
– Боже господи! Как премина реката – викаше Ян Паулус.
– Прелетях – отговори Шон. – Къде е Катрин.
Паулус започна да се смее, облягайки се на седалката.
– Значи това е причината. Та нима щеше да минеш целия този път само за да кажеш „довиждане“ на мен?
Шон се изчерви.
– Добре, присмехулко, стига толкова, къде е тя?
Оупа се приближи в галоп. Зададе първия въпрос, още докато беше на петдесет метра от тях и петия, когато стигна при тях. Младият мъж знаеше от опит, че няма смисъл да му отговаря. Погледна зад двамата Леро и я видя да идва. Тя тичаше, а шапчицата й се мяташе на гърба. Беше повдигнала полите си, за да ги предпази от калта, бузите й пламтяха, а очите горяха много зелени. Шон се промуши под шията на коня на Оупа и тръгна към нея кален и изгарящ от желание да я посрещне.
После срамежливостта ги спря и те застанаха на разстояние един от друг.
– Катрин, ще се омъжиш ли за мен?
Тя пребледня. Гледаше го с широко отворени очи, след това се извърна настрана и заплака. Шон усети, че стомахът го присви.
– Не! – крещеше Оупа яростно. – Няма да се омъжи за теб. Остави я на мира, голяма маймуно. Ти я разплака. Махай се оттук! Тя е още дете. Махай се!
Той застана с коня между двамата.
– Я си дръж устата, стар рунтавелко – пристигна задъхана Оума. – Какво разбираш ти? Това, че плаче, не значи, че не го иска.
– Мислех, че той не ме иска, защото ме остави да си отида – хълцаше Катрин. – Мислех, че не го интересувам.
Шон се мъчеше да се промъкне и да заобиколи коня на баща й.
– Остави я на мира! – крещеше отчаян Оупа и маневрираше с коня, за да му препречи пътя. – Ти я караш да плаче! Казвам ти, че тя плаче!
Момичето наистина плачеше. То също се опитваше да заобиколи коня.
– Взимай я! – крещеше брат й. – Взимай я, млади човече! Иди и я вземи!
Оума хвана юздите на коня и го отведе настрана. Беше силна жена. Шон и Катрин се вкопчиха един в друг и се държаха здраво.
– Е, това е то, човече! – Ян Паулус скочи от коня и започна да тупа Шон по гърба. Той не можеше да се брани, затова пристъпваше с една крачка напред при всеки удар.
Доста по-късно Оупа измънка намусено:
– Тя ще получи два фургона зестра.
– Три – извика Катрин.
– Четири – добави Оума.
– Е, добре, четири. Махни си ръцете от него, момиче! Нямаш ли срам? – каза бащата.
Катрин свали колебливо ръцете си от кръста на Шон. Той беше взел назаем един от костюмите на Паулус и сега всички седяха около огъня. Беше спряло да вали, но облаците бяха ниско и нощта настъпваше бързо.
– И четири коня – каза Оума, обръщайки се към мъжа си.
– Искаш да ме докараш до просяшка тояга ли, а, жено?
– Четири коня – повтори тя.
– Добре, добре! Четири коня! – Оупа погледна към Катрин. – Тя е още дете, човече, само на петнадесет години.
– Шестнадесет – обади се майка й.
– Почти седемнадесет – каза момичето. – Но, татко, ти обеща, не можеш да не удържиш на думата си.
Бащата въздъхна. След това погледна Шон и лицето му стана сериозно.
– Паулус, донеси Библията от фургона ми. Тази голяма маймуна трябва да се закълне.
Ян постави Библията на задната дъска на фургона. Книгата беше дебела, подвързана в кожа, изтъркана от употреба.
– Ела тук! – нареди Оупа на Шон. – Сложи ръка на Библията, не гледай мен, а нагоре. Сега повтаряй: „Тържествено се заклевам да се грижа за тази жена“. Не мънкай и не бързай, говори бавно. „Докато намеря свещеник, който да стори това, което е редно. Ако не спазя клетвата си, тогава те моля, Господи, да ме поразиш с мълния, да ме ухапе змия, да изгоря във вечния огън“ – завърши списъка на наказанията Оупа. – Господ няма да може да направи всичко това, но аз ще те пипна пръв.
Тази нощ Шон спа във фургона на Ян Паулус. Не можеше да заспи, а освен това и той хъркаше ужасно. На сутринта пак валеше – потискащо време за сбогуване. Ян Паулус се смееше, Хенриета плачеше, а Оума правеше и двете. Оупа целуна дъщеря си.
– Бъди майка и съпруга, като майка си – каза той и след това се обърна към Шон: – Помни, просто помни!
Шон и Катрин стояха един до друг и гледаха как завесата от дъжд и дървета скриват от погледа им редицата фургони. Шон я хвана за ръка. Той усети, че тъгува, и сложи ръка около раменете й. Дрехите й бяха мокри. Изчезна и последният фургон. Те останаха сами в една местност, необхватна като самотата. Момичето потрепери и погледна нагоре към мъжа, който стоеше до нея. Той беше толкова голям и силен – непознат за нея. Тя се изплаши. Прииска й се да може да чува майка си, да вижда брат си и баща си, който винаги яздеше до нейния фургон.
– О, моля, аз искам… – Тя се отскубна от ръцете му. Не довърши изречението, защото погледна устните му, които й се усмихваха. После го погледна в очите и паниката й изчезна. С тези очи, които винаги ще я наблюдават, никога нямаше отново да изпита страх. Да спечелиш неговата любов, беше като да влезеш в замък с дебели стени. Сигурно място, където никой друг не ще може да проникне. Първото й усещане за това беше толкова силно, че тя не бе в състояние да направи нищо друго, освен да стои тихо и да позволи на топлината да я обгърне.
