Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 33 страниц)
19
Когато се събуди, Катрин го изми. Мбиджейн й помогна да го повдигне. Розовите му длани докосваха леко раната на крака, докато сменяше превръзката. Шон наблюдаваше Катрин, която бе непрекъснато около него и всеки път, когато се поглеждаха, се усмихваха един на друг. Веднъж той попита Мбиджейн:
– Къде беше, когато имах нужда от теб?
– Дремех на слънце, господарю, като всеки стар човек – каза зулусът наполовина на шега, наполовина като извинение. Катрин донесе храна и щом я помириса, Шон усети глад. Изяде всичко и след това отново заспа.
Мбиджейн построи навес с три отворени страни и сламен покрив. Издигна го на брега на река Саби. След това направи легло от дъски и кожени ремъци. Пренесоха ранения там. Катрин се суетеше около тях, докато го пренасяха, после отиде до фургона за възглавници и завивки. Когато се върна, завари Тийф и Шон удобно настанени в леглото.
– Шон, махни този звяр, чаршафите са прани!
Въпреки тона й кучето се настани още по-удобно до Шон и скри глава под мишницата му.
– Всичко е наред, то е чисто куче.
– Да, но мирише.
– Не, не мирише. Всъщност не много.
– Ах, вие двамата! – Тя постави още възглавници под главата на Шон и отиде при крака му.
– Как е?
– Добре – отвърна той, а в това време Тийф се промъкваше бавно нагоре към новите възглавници.
Постепенно състоянието на Шон се подобряваше и силите му се възвръщаха. Въздушното течение под навеса помогна за бързото затваряне на раните му, но белезите щяха да останат. Една сутрин след закуска той събра хората си. Катрин седна на ръба на леглото, а слугите наклякаха наоколо. Първо говориха за работите в лагера, за здравето на воловете, изброявайки ги по име, за очите, копитата и стомасите им. На един фургон имало пробити платнища. Единствената останала жива кучка била разгонена – дали Тийф е все още годен за тази работа? Освен това трябвало да се набави и месо, може би Косикадзе днес ще вземе пушката? А Хлуби е хванал четири риби. След това разговорите се прехвърлиха към гората около тях. Един лъв убил бизон при първия завой на реката – още могат да се видят лешоядите. През нощта стадо женски слонове спирало на водопой на една миля нагоре по реката. Всяка случка се обсъждаше от събранието. Всеки се чувствуваше свободен да изкаже и да защити мнението си да спори с другите. След като всичко беше обсъдено и проблемите изчерпани, Шон постави задачи на всеки и ги освободи. Най-после двамата с Катрин останаха насаме.
От навеса можеха да видят реката и налягалите по пясъка крокодили. Кралски рибари крачеха важно из плитчините. Седяха един до друг и разговаряха за бъдещата си ферма. Шон щеше да отглежда грозде, а Катрин – кокошки. До следващия дъждовен сезон щяха да са напълнили всички фургони със слонова кост, още едно такова пътуване и ще имат достатъчно, за да купят фермата.
Катрин не му позволяваше все още да става от леглото, въпреки че той вече беше достатъчно силен, за да започне работа. Глезеше го и това му харесваше. За срам на мъжкото съсловие приемаше вниманието й и даже понякога преувеличаваше болките си. Накрая неохотно му позволи да стане. Шон не напусна лагера още една седмица. Когато краката му престанаха да се преплитат, взе пушката си и тръгнаха с Мбиджейн да набавят прясно месо. Вървяха бавно, щадейки болния му крак. Близо до лагера застреляха антилопа. Шон седна и се облегна на едно дърво, а Мбиджейн отиде да доведе слуги от лагера, за да пренесат месото. Той ги наблюдаваше как разсичат месото – по него имаше жълта ивица сланина, после го закачиха на два пръта и го понесоха, като всеки прът се носеше от двама мъже. Завари Катрин в едно от загадъчните й настроения. Когато по време на вечерята й приказваше, тя отговаряше, като че ли беше някъде много далеч, а после край огъня седна на разстояние от него. Беше много красива, а Шон озадачен и обиден. След малко стана.
– Време е да си лягам. Ще те изпратя до твоя фургон.
– Ти върви. Аз ще остана още малко.
Той се поколеба.
– Нещо не е ли наред? Сторил ли съм нещо нередно?
– Не – отговори му бързо. – Всичко е наред. Отивай да си лягаш.
Целуна я по бузата.
– Ако имаш нужда от мен, аз съм наблизо. Лека нощ и приятни сънища.
Той се изправи.
– Хайде, Тийф, време е за сън.
– Остави го при мен, моля те.
Катрин хвана кучето за врата и го задържа.
– Защо?
– Просто ми се иска да имам компания.
– Тогава да остана аз?
Шон се върна, за да седне пак при нея.
– Не, ти иди да спиш.
Изглеждаше отчаяна и той я погледна внимателно.
– Сигурна ли си, че всичко е наред?
– Да. Моля те, върви.
Отиде до своя фургон и погледна назад към нея. Тя седеше изправена и държеше кучето. Шон влезе във фургона. Лампата беше запалена и той спря на входа изненадан, когато погледна към леглото си. Беше постлано с чаршафи, а не само с грубите завивки. Прокара ръка по гладката тъкан. Беше току-що изгладена. Седна на леглото изу ботушите си, разкопча ризата и я хвърли върху сандъка, след това легна и се загледа в лампата.
– Има нещо смешно в това, което става тук – каза той.
– Шон – прозвуча гласът й отвън.
Скочи и дръпна платнището.
– Мога ли да вляза?
– Разбира се.
Той й подаде ръка и я издърпа вътре. Погледна лицето й. Беше изплашено.
– Нещо не е наред ли?
– Не, не ме докосвай. Има нещо, което искам да ти кажа. Седни на леглото.
Шон наблюдаваше лицето й. Беше разтревожен.
– Мислех, че те обичам, когато тръгнах с теб. Мислех си, че трябва да сме вечно заедно. – Катрин преглътна мъчително. – После те намерих там в тревата разкъсан и почти мъртъв. Преди да е започнал нашият живот, ти вече беше мъртъв.
Шон видя мъката в очите й. Преживяваше я отново. Протегна ръка към нейната, но тя го хвана за китката.
– Не, чакай, моля те, не съм свършила. Трябва да ти обясня. Това е много важно.
Шон отпусна ръката си и момичето продължи, говорейки много бързо.
– Ти беше мъртъв, а аз, аз също умирах. Почувствувах се празна. Нищо не беше останало в мен… нищо, освен някаква празнина и сухото мъртво чувство извън мен. Докоснах лицето ти и ти ме погледна. Аз се молих, Шон. Молих се през всичките тези дни, докато ти се бореше със смъртта.
Коленичи пред него и го прегърна през кръста.
– Сега и двамата сме живи и отново заедно. Но зная, че това не може да продължи вечно. Още ден, още година, ако имаме късмет, още двадесет. Но не и вечно. Виждам колко несправедлива съм била. Искам да ти бъда жена.
Той се наведе към нея, но тя бързо се отдръпна и се изправи. Разкопча дрехата си, която се свлече на пода. Разпусна косите си и те се разпиляха.
– Погледни ме, Шон! Искам да ме погледнеш. Това и моята любов е всичко, което мога да ти дам. Достатъчно ли е?
Толкова много мекота и гладкост, вдлъбнатини и издатини, коса като тъмен огън и мека светлина на нежна кожа! Видя руменината от бузите й да слиза надолу към гърдите и те пламнаха розови и свенливи, но горди със своето съвършенство. Той не гледа по-нататък. Взе я при себе си и покри голотата й с едрото си тяло. Трепереше и Шон я зави, галеше я с гласа си, докато треперенето спря. Лежеше с лице, притиснато във врата му.
– Покажи ми как… искам да ти дам всичко. Моля те, покажи ми как – прошепна тя.
Така се бракосъчетаха, а бракът им се състоеше от много неща. В него имаше лекотата на вятъра, желание като това на изсушената земя за дъжд, имаше болка, остра и кратка, движения, като препускащи коне, звук, тих като гласовете през нощта, но радостен като поздрав, удоволствието от полета върху крилете на орел, победоносното блъскане и разбиване на скалист бряг от бушуващи води, след това – утихване и вътрешна топлина, после – сгушване като сънливи кученца и накрая – сънят. Но нищо не приключваше със съня – идваше следващото търсене и намиране, сключване на нов съюз и неразгаданата още мистерия на тялото й.
20
На следващата сутрин тя донесе Библията.
– Хей, хей, аз вече се клех над нея.
Катрин се смееше, защото споменът от нощта бе все още топъл и изгарящ в нея. Отвори книгата на първа страница.
– Трябва да се подпишеш тук, до моето име. Гледаше го застанала до стола му, докосвайки рамото му с бедрото си.
– И датата на раждане – допълни тя.
Шон написа, „Девети януари, 1862 година“. След това попита:
– Какво означава това „дата на смъртта“? И нея ли искаш да попълня?
– Не говори така – каза Катрин и докосна дървената маса.
Съжали, че го беше казал. Опита се да го поправи.
– Има място само за шест деца.
– Другите можем да напишем в полето отстрани. Така направи и майка ми… нейните даже минават и на другата страница. Мислиш ли, че и ние ще стигнем чак дотам?
Той се усмихна.
– Така, както се чувствувам сега, можем да достигнем и Новия завет без много трудности.
Започнаха добре. През юни, когато дъждовете спряха, Катрин вече се движеше с дръпнати назад рамене, за да уравновесява товара си. Вече беше повече жена, отколкото дете. Беше наедряла и лъчезарна, доволна от вълнението, което състоянието й предизвикваше у Шон. Тя си пееше, а понякога му позволяваше и той да пее с нея. Разрешаваше му да повдига нощницата й и да долепя ухо до големия корем. Усещаше движенията вътре в него. Когато отделеше глава оттам, очите му бяха пълни с почуда. Тя се усмихваше горда и притегляше главата му на рамото си. Оставаха дълго да лежат така един до друг. През деня нещата бяха лесни. Шон се смееше със слугите и ходеше на лов, но не и с предишната страст.
Придвижваха се на север по реката. Понякога лагеруваха на едно и също място цял месец. Дивечът се върна отново при реката, защото степта изсъхна и слоновата кост започна пак да пълни фургоните.
Един септемврийски следобед Шон и Катрин напуснаха лагера и тръгнаха да се разхождат по брега. Земята пак беше суха и миришеше на изсушена трева. Реката се беше превърнала във вирчета, отделени едно от друго с пясък.
– По дяволите, много е горещо. – Шон махна шапката и избърса потта от челото си. – Трябва да си се сварила с всички тези дрехи по себе си.
– Не, добре съм.
Тя държеше ръката му.
– Хайде да поплуваме.
– Искаш да кажеш без дрехи? – попита Катрин.
– Да, защо не?
– Много е неприлично.
– Хайде!
Поведе я надолу по реката и на едно място, където големите камъни закриваха вира, й помогна да се съблече. Пренесе я на ръце и тя седна във водата, която достигаше до брадичката й.
– Как е? – попита Шон.
– Хубаво – одобри тя. – Усещам я като копринено бельо по тялото си.
Застана над нея.
– Сядай! – каза тя, чувствувайки неудобство да го гледа.
– Защо?
– Знаеш защо… неприлично е, затова.
Седна до нея.
– Трябва да си свикнала вече с мен.
– Е, не съм.
Прегърна я под водата.
– Прекрасна си. Ти си моята любима.
Позволи му да я целуне по ухото.
– Какво ли ще бъде? – попита той, докосвайки корема й. – Момче или момиче?
Това беше любимият им разговор.
– Момче. – Тя беше сигурна.
– Как ще го наречем?
– Ако скоро не намериш свещеник, ще трябва да го наричаме с имената, с които наричаш слугите си.
Шон я погледна с широко отворени очи.
– Какво искаш да кажеш?
– Знаеш как ги наричаш, когато си ядосан.
– Копеле – каза Шон, след което призна. – Наистина, не съм мислил за това. Ще трябва да намеря свещеник. Нито едно от моите деца няма да бъде копеле. Ще трябва да се върнем в Луи Трешар.
– Имаш само месец на разположение – предупреди го Катрин.
– Господи, няма да успеем. Много сме го отложили. Чакай, сетих се. Отвъд планината има португалски селища.
– Шон, но те са католици.
– Всички служат на един и същи господар.
– Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.
– Не зная, може би две седмици на кон.
– На кон ли? – попита тя.
– О, господи, ти не можеш да яздиш. – Шон се почеса по носа. – Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.
– Добре, мога.
– Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.
– Важно е, знаеш. Ще се оправя.
Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:
– Знаеш защо не идваш с мен, нали?
Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.
– Защото тук има много по-важна работа за теб.
– През нощта ще спя до фургона на господарката.
– Ще спиш?
– От време на време – ухили се той.
– Това е добре.
21
Шон се сбогува с Катрин. Нямаше сълзи, тя разбираше колко е важно това и му помагаше да го приеме и той. Стояха дълго време много близо един до друг, устните им почти се докосваха, шепнейки, и най-сетне Шон нареди да доведат коня му. Хлуби го следваше с товарен кон. Когато пресякоха реката, той се обърна назад и я видя все още да стои до фургона, а зад нея Мбиджейн. Тя изглеждаше твърде млада с бонето си на глава. Шон размаха шапката си и пое нагоре към планината.
Колкото по-нависоко се изкачваше, в толкова по-зелени пасища преминаваше гората. Всяка нощ беше по-студена от предишната. След това пасищата отстъпиха на отвесни скали и мъгливи клисури. Шон и Хлуби се катереха нагоре, използувайки пътеките, направени от дивеча, загубваха следите, стигаха до непроходими местности, водеха конете по стръмни пътеки, а през нощта сядаха около огъня и слушаха маймуните наоколо.
Една ясна и слънчева сутрин стигнаха билото на планината. На запад земята се простираше широка и равна и пътят, които бяха оставили след себе си, им изглеждаше твърде къс. Като напрегнеше очи, можеше да различи зеленият пояс на река Саби. На изток хоризонтът синееше странно, но това не беше небе. За известно време не можа да разбере какво е. Внезапно се досети и извика:
– Морето! Хлуби, морето!
Слугата се смееше от вълнение. Беше чудесно да се чувствуваш като боговете, които стоят над света. Скоро намериха лек път надолу и стигнаха до едно туземно селище в подножието на планината. Виждайки обработената земя, Шон малко се разочарова, защото досега беше считал себе си и своите хора за единствените обитатели на тези земи.
Цялото население избяга, когато ги съгледа. Майките грабнаха децата си и тичаха, колкото могат по-надалеч – споменът за търговиите на роби все още беше жив в тази част на Африка. За две минути младият мъж пак придоби усещането, че е единственият жител на тази земя. Хлуби поклати глава с презрение, с каквото всеки зулус се отнасяше към другите племена, и каза:
– Маймуни!
Слязоха от конете и ги завързаха за едно голямо дърво в самия център на селото. Стояха на сянка и чакаха. Къщите приличаха на кошери със сламени покриви, почернели от дим. Няколко кокошки ровеха земята около тях. Половин час по-късно Шон забеляза едно черно лице, което ги наблюдаваше. Лицето бавно се показваше цялото, а след него и тялото. С края на окото си Шон наблюдаваше плахото му приближаване. Беше старец, с тънки като на щъркел крака, а едното му око беше побеляло от тропическа офталмия. Предположи, че жителите са го избрали за парламентьор.
Шон го погледна и му се усмихна. Старият човек замръзна на място, но след това устата му се изкриви в усмивка на облекчение. Младият мъж го приближи и му подаде ръка. От храстите наоколо моментално изскочиха много хора, говореха на висок глас, смееха се, опипваха дрехите му, вглеждаха се в лицето му и възкликваха от радост и почуда. Ясно беше, че повечето от тях виждат бял човек за пръв път.
Шон се опитваше да се освободи от стареца, който все още стискаше здраво дясната му ръка и я друсаше силно. Хлуби стоеше облегнат на дървото и наблюдаваше безучастно. Едноокият сложи край на бъркотията, като се развика с дрезгавия си, старчески глас. Куражът, който беше показал преди малко, му даваше това право. При неговата заповед много от младите жени изчезнаха и после се завърнаха с шарено дървено столче и шест паници от глина, пълни с бира. Все още държейки ръката му, старецът го заведе до столчето и го накара да седне. Останалите селяни наклякаха в кръг около него, а едно от момичетата донесе най-големия съд с бира и го постави пред Шон. Бирата беше жълта и кипеше. Стомахът му се сви при вида й. Погледна към Едноокия и видя, че той го наблюдава с любопитство. Шон отпи една глътка. След това се усмихна изненадан. Бирата беше горчива и вкусна.
– Добре – каза той.
– … бре – отвърнаха в хор селяните.
– За ваше здраве!
– … аве – повториха селяните като един.
Изпи бирата с удоволствие. Едно от момичетата занесе бира и на Хлуби. Тя коленичи пред него и му я подаде стеснително. На кръста си носеше въже, изплетено от трева, и на него, само отпред, висеше къса поличка. Задникът й беше открит, а гърдите й бяха с големината на зрели пъпеши. Хлуби гледаше все в тях, докато момичето сведе глава, и чак тогава той вдигна паницата, за да пие.
Шон търсеше водач до най-близкото португалско селище. Погледна към Едноокия и попита:
– Град? Португалски?
Едноокият, поласкан от вниманието на Шон, пак сграбчи ръката му, преди той да успее да я дръпне, и започна да я друса с всичка сила.
– Спри, глупако! – извика раздразнен Шон, а Едноокият се ухили и поклати глава.
Все още държеше ръката му, когато реши да държи реч пред съселяните си. В същото време Шон се мъчеше да си припомни името на поне едно португалско селище по брега.
– Нова Софала – извика той.
Едноокият спря да говори и го загледа.
– Нова Софала – повтори Шон, показвайки с ръка на изток.
Старецът се ухили с беззъбата си уста.
– Нова Софала – съгласи се той с авторитет и измина доста време, докато разберат, че той ще бъде водач.
Хлуби оседла конете. Едноокият взе рогозка и бойната си брадва от една колиба. Шон възседна коня си и погледна към Хлуби, но той се държеше някак странно.
– Е, какво има?
– Господарю. – Зулусът гледаше нагоре към клоните над главата си. – Старецът може да води товарния кон.
– Можете да го правите на смени.
Хлуби се изкашля и се взря в ноктите на ръката си.
– Господарю, има ли вероятност да се върнем по същия път?
– Да, разбира се – каза Шон. – Ще трябва да оставим стария човек тук. Защо питаш?
– Имам трън в крака, господарю. Много ме боли. Ако не ви трябвам много, мога да остана тук и да ви чакам. Може би ще ми мине дотогава.
Слугата отново вдигна поглед нагоре към клоните и въртеше крака си от стеснение. Шон не беше го забелязал да куца и много се озадачи, че Хлуби иска да остане там, а той не можеше да се сдържи да не поглежда към момичето с късата поличка. Младият мъж разбра и усмихна хитро. „Трънчето, което е влязло, е болезнено, но то не е в крака ти, а на друго място.“
Хлуби започна да влачи крака си.
– Нали каза, че са маймуни. Сега промени ли мнението си?
– Господарю, те наистина са маймуни, но много дружелюбни маймуни.
– Остани тогава, но не се преуморявай. На връщане трябва да прехвърлим планината.
22
Едноокият с гордост водеше коня с багажа. През високи треви, тресавища и гъста, гореща джунгла, сетне през бял коралов пясък и извити стъбла на палми, те стигнаха морето. Нова Софала бе форт с топове и дебели стени.
Караулът на портите възкликна „Мадре де Дио!“, когато видя Шон, и го заведе при коменданта. Той беше дребен човек с жълто лице и износена, мокра от пот туника. Също каза „Мадре де Дио!“ и ритна стола си, докато ставаше от бюрото. Трябваше му доста време, за да проумее, че този мръсен, брадясал великан не е опасен. Комендантът говореше английски и Шон му изложи проблема си.
Разбира се, че ще му помогне. Имаше трима йезуитски мисионери в укреплението, току-що дошли от Португалия, нетърпеливи да се проявят. Можеше да избира, но най-напред трябваше да се изкъпе, да обядва и после да помогне на коменданта да сортира вината, които бяха пристигнали с кораба на мисионерите. Реши, че това е хубава идея.
На обяда той се срещна с мисионерите. Бяха млади мъже с румени лица, защото бяха отскоро в Африка. И тримата бяха готови да тръгнат с него, но той избра най-младия не заради външността, а заради името. „Отец Алфонсо“ звучеше романтично. Йезуитите си легнаха рано и оставиха коменданта, четиримата млади офицери и Шон на пристанището. Всички пиха за здравето на кралица Виктория и на португалския крал. Бяха жадни, затова вдигнаха тост за отсъствуващи приятели, а след това и за здравето на всеки един от тях. Комендантът и Шон се заклеха във вечна вярност и приятелство, а това натъжи коменданта и той заплака. Младият мъж го потупваше по рамото и му предложи да изтанцуват „Напористият бял сержант“. Той каза, че не знае танца, но може би Шон ще му го покаже. Танцуваха върху масата. Комендантът танцуваше много добре, но се увлече и падна от масата. Шон помогна на младите офицери да го сложат в леглото, а на сутринта двамата с отец Алфонсо поеха обратно, придружени от Едноокия.
Бързаше да се върне при Катрин. Английският на отец Алфонсо бе толкова добър, колкото и португалският на Шон. Това затрудняваше разговора и затова отецът пое инициативата да говори. В началото младият мъж го слушаше, но като разбра, че се мъчи да го посвети в своята вяра, се отказа. Алфонсо не се притесни от това, продължи да говори, държейки юздите на коня с две ръце, а расото му се развяваше. Лицето му се потеше под голямата черна шапка. Едноокият ги следваше като праисторически щъркел.
Пътуваха два дни, докато стигнат селото на Едноокия. Пристигането им представляваше триумфална процесия. Лицето на отец Алфонсо светна, като видя толкова много души за покръстване. Шон си го представи как потрива ръце, затова реши да потегли веднага, преди да е забравил закъде и защо е тръгнал. Даде на водача ловджийския си нож като награда за труда му. Старият човек седна под голямото дърво в центъра на селото. Притискаше ножа към гърдите си с благоговение.
– Хлуби, стига ти толкова. Хайде да тръгваме!
Шон не беше слязъл от коня и нетърпеливо го чакаше да каже „сбогом“ на три от селските момичета. Той бе показал традиционния вкус на племето зулу – и трите имаха едри гърди, големи задници и бяха млади. Те плачеха.
– Хайде, Хлуби, какво има?
– Господарю, мислят, че съм ги взел за мои жени.
– Какво ги кара да мислят така?
– Не знам, господарю.
Зулусът скъса плетената връв, която най-младата и най-хубавата беше сложила на врата му, и офейка. Шон и Алфонсо го последваха в галоп. Селяните викаха след тях за сбогом и когато Шон се обърна назад, видя, че старецът все още седи под дървото, притиснал ножа до гърдите си.
Бързата езда пресече словоохотливостта на отец Алфонсо. Задникът му се друсаше на седлото, което не му беше приятно, и затова яздеше полуизправен на стремената.
Прехвърлиха билото на планината и започнаха да слизат от другата й страна. Спуснаха се към долината на река Саби. Яздеха през гората и на деветия ден от напускането на Нова Сафала стигнаха реката. Беше късен следобед. Ята токачки, накацали върху водата, подплашени се вдигнаха във въздуха като бял облак.
Шон поведе групата надолу към брега. Докато конете пиеха вода, той попита Хлуби.
– Познаваш ли тази част на реката?
– Да, господарю, на два маса път сме от фургоните. Минавайки през гората, се отдалечихме доста.
Шон погледна слънцето. То вече беше над върховете на дърветата.
– Остава ни половин час, докато се стъмни, а после… тази нощ няма да има луна – каза той.
– Може да почакаме до сутринта – предложи зулусът.
Младият мъж отхвърли предложението и направи знак на Алфонсо да се качи на коня. Отецът се беше приготвил да протестира, но Шон го побутна и му помогна да възседне коня.
