Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 33 страниц)
16
С фондовата борса и публичния дом Йоханесбург стана истински град. Даже Крюгер го призна: той отне властта на Комитета на копачите и организира собствени полицейски сили, продаде монополите за основните минни доставки на членове на своето семейство и на правителството и се зае с разработване на собствени данъчни закони, обръщайки специално внимание на печалбите от мините. Независимо от усилията на Крюгер да обезглави кокошката, снасяща златни яйца, градът продължаваше да расте – преля извън първоначалните държавни парцели и се разпростря из околната равнина.
Шон и Даф се променяха заедно с него. Начинът им на живот стана друг, посещенията им в мините се сведоха до седмични проверки. Река от злато се изливаше от планината към канторите им на „Илъф стрийт“, защото наетите от тях мъже бяха най-добрите, които можеха да се купят с пари.
Кръгозорът им се стесни между двете кантори, апартамента в хотела и борсата. И дори само в този свят Шон откри трепет, какъвто не предполагаше, че съществува. Той не му бе обърнал внимание през първите няколко трескави месеца, бе така погълнат от полагането на основите, че нямаше сили да му се наслаждава или даже да го забележи.
И тогава, един ден той почувствува първия му похотлив гъдел. Бе поръчал от банката някакъв нотариален акт. Очакваше да му бъде донесен от някой писарушка, но вместо това в кабинета му се строиха почтително заместник-управителят и един старши чиновник. Това бе силен шок, който го изпълни с ново самосъзнание. Забеляза начина, по който го гледаха хората, докато се разминаваше с тях по улиците. Внезапно осъзна, че съществуването на повече от хиляда и петстотин човешки същества зависи от него.
Доставяше му удоволствие начинът, по който на него и на Даф се правеше път, докато сутрин прекосяваха борсата, за да заемат местата си в запазените кожени кресла в ложата на членовете. Даже и другите големи риби ги наблюдаваха, когато с Даф се привеждаха един към друг и си шушукаха, преди да започне търгът. Храдски, със свирепите си очи, покрити от сънливи клепачи, Джок и Тревър Хейнс, Карл Локкампър – всеки един от тях би дал една дневна продукция от мините си, за да чуе разговорите им.
– Купувай! – казваше Шон.
– Купувай! Купувай! Купувай! – вдигаше врява тълпата и цените скачаха до небесата. Сетне падаха обратно, ако двамата изтеглеха парите си и ги вложеха другаде.
Едно мартенско утро на 1886 година тръпката стана почти осезаема. Макс напусна стола си до този на Норман Храдски и пресече салона приближавайки се към тях. Спря, вдигна тъжен поглед от шарения килим и почти извинително предложи тънка пачка книжа.
– Добро утро, г-н Кортни. Добро утро г-н Чарлиууд г-н Храдски ме помоли да привлека вниманието ви върху тези акции. Може би ще се заинтересувате от докладите, които, разбира се, са поверителни, но според него си струва да ги подкрепите.
Човек се чувствува силен, когато успее да принуди този, който го мрази, да моли за услугите му. След първата отстъпка, направена от Храдски, те често работеха заедно. Той никога не призна съществуването им нито с дума, нито с поглед. Всяка сутрин Даф весело го поздравяваше, провиквайки се през целия салон: „Здрасти, кречетало“ или „Изпей ни нещо, Норман“.
Очите на Храдски проблясваха, той потъваше малко повече в стола си, но преди камбанката да обяви началото на работния ден, Макс се изправяше и се приближаваше до тях, оставяйки господаря си да се взира в празната камина. Разменяха се няколко тихи изречения и се връщаше обратно в половината на Храдски.
Обединени, богатствата им придобиха неудържима мощ: само за една сутрин на бясна търговия те прибавиха към състоянията си още петдесет хиляди.
Неопитното момче се отнася към първата си пушка като към играчка. Шон бе на двадесет и две години. Мощта, която притежаваше, беше по-смъртоносна от всяко оръжие, използуването й му доставяше повече сладост и задоволство. В началото това бе като игра на шах, в която Уитуотърсранд бе дъската, а хората и златото – фигури. Една дума или подпис върху парче хартия караха златото да звънти и мъжете да се движат в желаната посока. Последствията бяха неясни и единственото, което имаше знамение, бе резултатът, записан с черни цифри върху банковия бюлетин. През същия този март Шон осъзна, че мъж, изхвърлен зад борда, не би могъл да бъде положен в гроба с повече съжаление, отколкото към дървена фигурка на кон.
Карл Локкампър, германецът с гръмогласен смях и щастливо лице, се оказа незащитен. Нуждаеше се от пари, за да разработи нов имот в източния край на Ранд, направи заеми и подписа краткосрочни полици, уверен, че ще успее да ги продължи, ако се наложи. Парите взе тайно от хора, на които смяташе, че може да се довери. Стана уязвим и акулите го надушиха.
– Откъде Локкампър взе парите? – попита Макс.
– Не знаеш ли? – на свой ред запита Шон.
– Не, но мога да се досетя.
На следващия ден Макс отново се върна при тях.
– Той има осем изтекли полици. Ето списъка – прошепна той мрачно. – Г-н Храдски ще закупи тези, които са отбелязани с кръстче. Вие ще се справите ли с останалите?
– Да – каза Шон.
Нахвърлиха се върху Карл през последния ден от тримесечието, поискаха си заемите и му дадоха двадесет и четири часа да ги погаси. Той посети една след друга и трите банки.
– Съжалявам, г-н Локкампър, вече сме отпуснали заеми, надвишаващи бюджета ни за тримесечието.
– Г-н Храдски държи полиците ви, съжалявам.
– Съжалявам, г-н Локкампър, г-н Чарлиууд е един от нашите директори.
Карл Локкампър се върна обратно в борсата. Прекоси фоайето и влезе в салона за последен път. Застана с посивяло лице в средата на голямата стая и заговори с горчивина и съкрушен глас.
– Нека Исус ви окаже същата милост, когато удари и вашият час. Приятели! Приятели мои! Шон, колко пъти сме пили заедно? А ти, Даф, не ми ли стисна вчера ръката?
Сетне излезе. Апартаментът му в „Грейт Норд“ се намираше на не повече от петдесет метра от борсата. Пистолетният изстрел се чу съвсем ясно в салона.
Същата нощ Даф и Шон се напиха в хотела на Кенди.
– Защо трябваше да го прави? Защо трябваше да се самоубива?
– Не трябваше – отвърна Даф. – Той беше малодушен човек.
– Ако знаех, че възнамерява да го направи… Господи, само ако знаех!
– По дяволите, човече, той опита късмета си и загуби – вината не е наша. Той би постъпил с нас по същия начин.
– Не ми харесва – гадно е. Да се измъкваме, Даф.
– Някой падне в мелето, а ти веднага ревеш: „Стига!“.
– Но сега е различно, в началото не беше така.
– Да, утре сутрин също ще бъде различно. Хайде, синко, знам от какво имаш нужда.
– Къде отиваме?
– В Опера Хауз.
– Какво ще каже Кенди?
– Тя не трябва да знае.
Даф беше прав, на сутринта всичко изглеждаше различно. В кантората се вдигаше обичайната врява, а в борсата се усещаше някакво напрежение. През целия ден само веднъж си спомни за Карл и случилото се с него, сякаш то не бе от особено значение. Изпратиха на Локкампър чудесен венец.
Шон се бе сблъскал с правилата на играта, която водеше. Обмислил бе варианта да се оттегли с вече натрупаното състояние. Това обаче означаваше да се раздели с могъществото си. Вече не можеше без тази мощ, тя бе проникнала твърде дълбоко в него. Подсъзнанието му се отвори, засмука съвестта му и я погълна дълбоко в утробата си. Усещаше от време на време как се бори там, но силите й непрестанно отслабваха. Даф го успокои: думите му разсеяха всички тревоги и угризения. Шон все още не бе разбрал, че не бе задължително Даф да вярва във всичко, което говори и върши.
Играй играта без милост, играй, за да спечелиш!
17
Даф стоеше с гръб към камината в кабинета на Шон и пушеше пура. Очакваха пристигането на файтона, който да ги закара до борсата. Огънят зад него очертаваше стройните му крака с прасци, обвити в лъсната черна кожа. Все още беше с балтон, защото зимната утрин бе студена. Дрехата се разтваряше около врата му, за да открие диамант, който искреше на широката му вратовръзка.
– … по някакъв начин се привързваш към една жена – говореше той. – Познавам Кенди от няколко години и все пак ми се струва, че съм прекарал с нея целия си живот.
– Добро момиче – съгласи се разсеяно Шон, като потопи писалката в мастилото и надраска подписа си върху документа пред него.
– Сега съм на тридесет и пет – продължи Даф. – Ако някога имам син.
Шон внимателно остави писалката и го погледна, на лицето му бе започнала да се появява усмивка.
– Веднъж баща ми каза: „Жените те приемат изцяло с ограниченото си съзнание“ и добави: „Те не делят, те владеят“. Нова песен ли е това, което чувам?
Даф пристъпи притеснено от крак на крак.
– Нещата се променят – защити се той. – Аз съм на тридесет и пет…
– Повтаряш се – укори го Шон и Даф се усмихна едва доловимо.
– Е добре, истината е…
Не довърши изречението си, от улицата долетя тревожен тропот на конски копита и те обърнаха глави към прозореца.
– Голямо бързане! – каза Шон, като се изправи на крака. – Голяма неприятност! – Отиде до прозореца. – Къртис е, и по лицето му личи, че не носи добри вести.
Пред вратата се чуха възбудени гласове и забързано трополене, след което Мартин Къртис нахлу в стаята, без да почука. Беше облечен в миньорски комбинезон и обут в изкаляни гумени ботуши.
– Натъкнахме се на кално свлачище в девети хоризонт.
– Колко е лошо? – изръмжа Даф.
– Достатъчно, залято е чак до номер осем.
– Господи, ще го разчистваме поне два месеца! – възкликна Шон. – Някой друг в града знае ли? Казал ли си на някого?
– Дойдох направо тук. Крондж и още петима бяха в забоя, когато потокът връхлетя.
– Веднага се връщай там – заповяда Шон, – но тихо, не искаме целият свят да разбере, че се е случила беда. Не пускайте нито едно живо същество да напусне района. Трябва ни време, докато продадем.
– Да, г-н Кортни – поколеба се Къртис. – Крондж и още петима бяха затрупани от свлачището. Мога ли да известя жените им?
– Не разбираш ли английски? Не искам и една дума да се чуе за това преди десет часа. Трябва ни време.
– Но, г-н Кортни! – Той бе ужасен. Стоеше втренчил поглед в Шон, който почувствува в него да се надига противното усещане за вина. Шестима мъже удавени в гъста, лепкава кал…
Къртис направи колебливо движение с ръка:
– Не можем…
Даф го прекъсна рязко.
– Те вече са мъртви и ще бъдат точно толкова мъртви и в десет часа, когато ще кажем на жените им. Тръгвай, Къртис!
Един час след отварянето на борсата вече бяха продали дяловете си от „Малката сестра“. След една седмица ги купиха отново на половин цена. Два месеца по-късно „Малката сестра“ заработи с пълна мощност.
18
Разделиха земята си в Ориндж Гроув на парцели и продадоха всички, с изключение на сто акра, върху които започнаха да строят къща. В проектирането й обединиха енергията и въображението си. С голяма сума Даф съблазни градинаря на ботаническата градина в Кейптаун и го доведе с бързия дилижанс. Показаха му имението.
– Направи ми парк – каза Даф.
– Върху всичките сто акра? Ще струва доста пари.
– Това не е проблем.
Килимите пристигнаха от Персия, дървеният материал – от планината Найсна, а мраморът – от Италия. Върху портата при входа за главната алея издълбаха думите: „По божествена повеля Кублай Хан издигна в Ксанаду величествен дом на насладите“. Както бе предсказал градинарят, всичко това струваше много пари. Всеки следобед след затваряне на борсата те отиваха заедно на строежа и наблюдаваха работата на строителите. Един ден Кенди ги придружи и те се изперчиха като малки момчета.
– Това ще бъде балната зала – поклони се Шон пред нея. – Мога ли да ви поканя на танц?
– Благодаря ви, сър. – Тя направи реверанс и двамата се понесоха по неполираните дъски на пода.
– Това ще бъде стълбището – каза Даф, – черно-бял мрамор, а на главната площадка в стъклен шкаф ще поставим главата на Храдски, издокарана с ябълка в устата.
Смеейки се, те се изкачиха по стълбищната извивка от неравен бетон.
– Това е стаята на Шон, леглото се прави от дъб, масивен дъб, за да може да издържи тежестта му.
– Хванати за ръце, те тръгнаха по коридора.
– А това е моята стая. Имах намерение да поставя масивна златна вана, но строителят каза, че ще бъде много тежка, а Шон – вулгарна. Погледни през прозореца, можеш да видиш цялата долина. Ще си лежа сутрин в леглото и ще чета с телескоп цените в борсата.
– Красиво е – каза Кенди замечтано.
– Харесва ли ти?
– О, да.
– Стаята би могла да бъде и твоя.
Кенди започна да се изчервява, а след това на лицето й се изписа раздразнение:
– Той е прав, ти си вулгарен.
Тя се отправи към вратата и Шон затършува за пурите си, за да скрие обзелото го смущение. Даф направи две бързи стъпки, хвана я и я обърна с лице към себе си.
– Сладко идиотче, това беше предложение.
– Пусни ме. – Тя се извиваше в ръцете му. Сълзи напираха в очите й.
– Кенди, говоря сериозно. Ще се омъжиш ли за мен?
Пурата падна от устата на Шон, но той я хвана, преди да стигне земята. Кенди стоеше неподвижно, втренчила се в лицето на Даф.
– Да или не? Ще се омъжиш ли за мен?
Тя кимна веднъж бавно и след това още два пъти много рязко.
Даф погледна Шон през рамо.
– Остави ни сами, синко.
На връщане към града Кенди бе възвърнала способността си да говори. Бъбреше щастливо и Даф й отговаряше с крива усмивка. Шон се бе свил навъсено в единия ъгъл на каретата. Пурата му гореше неравномерно и той я изхвърли през прозореца.
– Кенди, надявам се, че ще ми позволите да остана в апартамента в хотела?
Последва тишина.
– Какво искаш да кажеш? – попита приятелят му.
– Двама са достатъчни – отвърна Шон.
– О, не! – възкликна Кенди.
– Това е и твой дом – каза остро Даф.
– Приемете го като сватбен подарък.
– О, я млъкни – направи гримаса Даф. – Достатъчно голям е за всички.
Кенди се премести бързо до Шон и постави ръка на рамото му.
– Моля те, от дълго време сме заедно. Ще се чувствуваме самотни без теб.
Той изсумтя.
– Моля те!
– Той ще дойде – каза Даф.
– Моля те!
– Е, добре – намръщи се Шон.
19
Отидоха на конните надбягвания в Милнертън: Кенди – с шапка, отрупана с щраусови пера, Шон и Даф – с перленосиви цилиндри и златни топчета по бамбуковите бастуни.
– Можеш да платиш сватбената си рокля, като заложиш петдесет гвинеи на Трейд Уинд! Тя не може да загуби – каза Даф на Кенди.
– А за новата кобила на г-н Храдски? Дочух, че ще донесе сигурна печалба – попита го тя и той се намръщи.
– Минаваш в лагера на врага ли?
– Мислех, че с Храдски сте почти партньори. – Кенди завъртя слънчобрана си. – Според слуховете непрекъснато работите заедно.
Мбиджейн забави каретата, когато навлязоха сред тълпата от пешеходци и файтони пред портата на Търф Клуб.
– Е, добре, и двата пъти си чула погрешно. Неговата Сън Дансър никога няма да устои на Трейд Уинд по цялото разстояние, краката й са твърде слаби. В нея тече хугенотска кръв, което й придава френски характер и тя ще увехне, преди да е изминала и една миля. А Храдски ни е дотолкова партньор, доколкото му подхвърляме от време на време по някой случаен кокал. Прав ли съм, Шон?
Шон се бе загледал в гърба на Мбиджейн. Зулусът, само с една препаска около слабините, сложил копията в краката си, управляваше конете с лекота. Те изправяха и въртяха ушите си назад, за да доловят гласа му, дълбок и мек, докато им приказваше.
– Прав ли съм, Шон? – повтори Даф.
– Разбира се – съгласи се той. – Знаеш ли, мисля да взема ливрея за Мбиджейн. Тази препаска около бедрата вече не му подхожда.
– Е, някои от конете от същия конезавод бяха издръжливи. Сън Хъни два пъти спечели Кейп Дерби, а миналата година Еклипс доказа качествата на английската порода в Метрополитън Хендикап! – възрази Кенди.
– Хм! – усмихна се покровителствено Даф. – Имаш думата ми, че днес Трейд Уинд ще ходи по време на главното надбягване и въпреки това ще се прибере в конюшнята, преди Сън Дансър да види финалния стълб.
– Кафяво и златисто, също като състезателните ни коне – измърмори замислено Шон. – Това ще подхожда много добре на черната му кожа, а може и да се добави чалма с щраусови пера.
– За какво, по дяволите, говориш?
– За ливреята на Мбиджейн.
Оставиха каретата на запазеното й място и си пробиха път до трибуната за членове на клуба.
– Е, добре, Даф, днес доведохме тук най-красивата жена.
– Благодаря. – Кенди му се усмихна.
– Затова ли се опитваш да надникнеш в деколтето й? – запита предизвикателно Даф.
– Ах, ти, мръсно животно! – Шон беше шокиран.
– Не отричай – подразни го Кенди. – Но аз го намирам за много ласкателно, не се притеснявай.
Вървяха сред тълпа от пъстри рокли и официално облечени мъже. Съпровождаше ги вълна от поздравления.
– Добро утро, г-н Кортни. – Ударението беше поставено на „господин“. – Как е вашият Трейд Уинд за голямото надбягване?
– Заложи всичко на него.
– Здрасти, Даф, поздравявам те с годежа.
– Благодаря, Джок, за теб също е време да направиш решителната крачка.
Бяха богати, млади, красиви и целият свят им се възхищаваше. Шон се чувствуваше добре с красиво момиче под ръка и приятел до рамото си.
– Ето го Храдски, да отидем при него и да го подразним малко – предложи Даф.
– Защо го мразиш толкова много? – попита меко Кенди.
– Погледни го и сама си отговори. Виждала ли си някога нещо по-надуто, по-мрачно и по-неприятно?
– Остави го на мира, Даф, не ни разваляй деня. Да отидем при конете.
– Хайде! – Даф ги преведе до мястото, където Храдски и Макс стояха самотни до оградата на пистата.
– Привет, Норман, мир и теб, Максимилиан.
Храдски кимна, а Макс промърмори унило, миглите му докоснаха бузите, като премигна.
– Забелязах ви да си приказвате и си помислих, че мога да дойда и послушам остроумията ви.
Не получи отговор и продължи:
– Снощи видях новата ви кобила по пистата за тренировки и си казах: „Норман си е хванал гадже, ето къде е ключът към загадката, купил е кранта за своята дама“. А сега дочувам, че ще я пуснеш да се състезава. Ох, Норман, да се беше посъветвал с мен, преди да направиш тази глупост. Понякога се превръщаш в нетърпелив малък дявол.
– Г-н Храдски е уверен, че Сън Дансър ще се представи добре – промърмори Макс.
– Тъкмо щях да ви предложа да сключим отделен облог, но тъй като по природа съм справедлив, чувствувам, че ще се възползувам от нечестно предимство.
Около тях се бе събрала малка група, която слушаше напрегнато. Кенди нежно подръпна годеника си за лакътя, опитвайки се да го отведе встрани.
– Смятах, че петстотин гвинеи ще бъдат приемливи за Норман – повдигна рамене Даф. – Но да забравим това.
Храдски направи нервен жест с ръце и Макс го разтълкува с равен глас:
– Г-н Храдски предлага хиляда.
– Необмислено, Норман, изключително необмислено – въздъхна Даф. – Но смятам, че трябва да се съглася.
Отидоха до павилиона с напитки и закуски. Кенди помълча малко и сетне каза:
– Враг, като г-н Храдски е лукс, какъвто дори и вие, двамата богове, не можете да си позволите. Защо не го оставите на мира?
– Това е хоби на Даф – обясни Шон, докато сядаха около една маса. – Келнер, донеси ни бутилка „Пол Роджър“!
Преди да започне голямото надбягване, слязоха до ограждението за коне. Един разпоредител им отвори вратичката и влязоха сред обикалящите в кръга коне. Посрещна ги джудже, облечено в кафява и златиста на цвят коприна. То докосна шапката си, след което застана вдървено, потропвайки с пръсти по камшика си.
– Тази сутрин изглежда добре, господине. – Малкият мъж кимна с глава към Трейд Уинд. По рамото на коня блестеше капчица пот и той хапеше юздата, повдигайки грациозно крака. Жокеят завъртя очите си в престорен ужас.
– Наострил се е, сър, в смисъл, че е нетърпелив, ако ме разбирате.
– Искам да спечелиш, Хари – каза Даф.
– Аз също, сър. Ще направя всичко възможно.
– Ще получиш хиляда гвинеи, ако го направиш.
– Хиляда… – повтори жокеят, изпускайки въздуха от дробовете си.
Даф хвърли поглед към мястото, където стояха Храдски и Макс, говорейки на своя жокей. Очите му срещнаха тези на Храдски, той погледна многозначително към кобилата му с цвят на мед и поклати съчувствено глава.
– Спечели заради мен, Хари – каза той меко.
– Това и ще направя, сър.
Джуджето доведе огромния жребец и Шон подхвърли жокея на седлото.
– Успех!
Хари нагласи шапката си и събра юздите в ръка, намигна на Шон и грозноватото му лице се изкриви в усмивка.
– Няма по-добър успех от хиляда гвинеи, сър, ако разбирате какво искам да кажа.
– Хайде! – Даф хвана ръката на Кенди. – Да заемем места до оградата.
Отидоха до мястото, определено за членове на клуба. Около оградата беше претъпкано с хора, но те почтително им направиха място и никой не ги блъсна.
– Не мога да ви разбера – изсмя се задъхано Кенди. – Сключвате странен облог и след това правите така, че да не получите нищо, ако спечелите.
– Проблемът не е в парите – каза уверено Даф.
– Снощи в „Клабиъс“ той спечели от мен същата сума – обясни Шон. – Ако Трейд Уинд бие кобилата, неговата награда ще бъде да види лицето на Храдски – загубата на хиляда гвинеи ще го нарани като ритник в слабините.
Конете преминаха в тържествен строй покрай тях, вдигайки високо крака до конярите, които ги водеха, след това бяха освободени и се върнаха обратно в лек галоп, танцувайки встрани, отхвърляйки глави и блестейки на слънцето като коприната на гърбовете им. Отминаха завоя на пистата.
Тълпата зашумя възбудено и надвивайки шума, се разнесе гласът на букмейкър.
– Двадесет към едно, с две изключения. Съндан – сър – едно към пет. Трейд Уинд – равни шансове.
Даф оголи зъбите си в усмивка:
– Правилно, кажи им го.
Кенди мачкаше нервно ръкавиците си и погледна към Шон.
– Ей, вие, в трибуната, можете ли да видите какво правят?
– На една линия са, движат се в група, изглежда, ще се откъснат за пръв път – отвърна Шон, без да сваля бинокъла от очите си. – Да, тръгнаха, откъснаха се!
– Кажи ми, кажи ми! – изкомандува Кенди, удряйки по рамото на Шон.
– Хари излиза напред. Виждаш ли кобилата, Даф?
– Видях зелен лъч в групата, да, тя е шеста или седма.
– Кой е до Трейд Уинд?
– Скопецът на Хамилтън. Не се безпокой, няма да изкара до завоя.
Конете преминаха завоя като наниз от тъмни мъниста и сетне се скупчиха на правата.
– Трейд Уинд е още там, мисля, че набира преднина. Скопецът е свършил, а кобилата не се вижда.
– Да! Ето я, Даф. Далеч назад, но се придвижва напред.
– Давай, скъпи! – прошепна Даф. – Хайде, по-бързо.
– Измъкна се от пакета, приближава се, Даф. Доближава много бързо – предупреди Шон.
– Давай, Трейд Уинд! Не я пускай! – помоли се Даф. – Задръж я така, момче!
Тропотът на копита достигна до тях, звук като от далечна вълна, но приближаваща се бързо. Различиха се цветовете, смарагдовозелено върху кожа с цвят на пчелен мед и кафяво и златисто върху дорестия кон отпред.
– Трейд Уинд, давай, Трейд Уинд! – изпищя Кенди. Тя подскочи и шапката се захлупи над очите й. Свали я с рязко движение и косата й се разпиля върху раменете.
– Настига го, Даф.
– Шибни го, Хари! За бога, камшика, човече!
Тропотът на копита се извиси до кресчендо, достигна до тях като гръмотевица и сетне отмина. Носът на кобилата беше до ботуша на Хари. Тя се придвижваше уверено напред и вече се изравни с рамото на Трейд Уинд.
– Камшикът, да те вземат дяволите! – изкрещя Даф. – Шибни го!
Бърз като мамба, дясната ръка на Хари направи рязко движение: пляс-пляс. Дочуха удара на камшика над виещата тълпа, над тропота на копитата. Дорестият кон подскочи от ухапването му. Двата коня прелетяха над финалната линия като двойка, в един впряг.
– Кой спечели? – попита Кенди с болка.
– Не можах да видя, по дяволите – отговори Даф.
– Нито пък аз. – Шон извади носната си кърпичка и изтри челото си. Това не беше добро за здравето, както би се изразил Франсоа. Искаш ли пура, Даф?
– Благодаря, ще ми е необходима.
Всички бяха обърнали поглед към таблото над съдийската ложа. Тегнеше тревожна тишина.
– Защо им трябва толкова много време, за да вземат решение? – проплака Кенди. – Така съм разстроена, че едва се сдържам да посетя дамската тоалетна.
– Номерата вече излизат – извика Даф.
– Кой е? – Подскачаше Кенди, опитвайки се да погледне над главите на тълпата, след това бързо спря. На лицето й се изписа тревога.
– Номер шестнадесет – изреваха едновременно Даф и Шон, – това е Трейд Уинд.
Шон удари с юмрук Даф в гърдите. Даф се приведе и счупи на две пурата му. Сетне двамата сграбчиха и притиснаха Кенди в прегръдките си. Тя нададе слаб писък и се освободи от ръцете им.
– Извинете ме! – извика тя и побягна.
– Позволи ми да те почерпя. – Шон запали смачкания остатък от пурата си.
– Не, държа аз да черпя. – Даф го хвана за ръка и тръгнаха към павилиона с широки и доволни усмивки. Храдски седеше с Макс на една маса. Даф се приближи откъм гърба му, повдигна шапката му с една ръка, а с другата разроши малкото останала коса.
– Да не ти пука, Норман, не можеш да печелиш непрекъснато.
Храдски се обърна бавно. Взе шапката и приглади косите си. В очите му гореше жълт пламък.
– Той ще проговори – прошепна възбудено Даф.
– Съгласен съм с вас, г-н Чарлиууд, не може да се печели непрекъснато – каза Норман Храдски. Думите бяха произнесени съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“, защото за него това бе трудна за произнасяне буква. Той се изправи, постави шапката на главата си и се отдалечи.
– В понеделник сутринта ще изпратя чека в кантората ви – каза тихо Макс, без да вдигне очите си от масата. След това се изправи и последва Храдски.
