Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 33 страниц)
23
В тъмнината фенерът във фургона на Катрин пръскаше червена светлина, която прозираше през платнището и им служеше като пътеводна звезда през последния километър.
Тийф ги залая за добре дошли, а Мбиджейн изтича преди другите слуги, за да поеме коня на Шон. В гласа му се усещаше тревога и облекчение.
– Господарю… започна.
Шон скочи от коня и се втурна към фургона. Дръпна бързо платнището.
– Шон! – Тя седна в леглото. Очите й бяха много зелени, а под тях имаше сини кръгове. – Благодаря на Бога, че дойде.
Той коленичи и я прегърна. Прошепна й нещо. Тя го целуна и се облегна на него. В този миг светът за тях престана да съществува – остана осветеният фургон и любовта на двамата.
Внезапно тя се сви в ръцете му и изохка. Шон я държеше, лицето му изразяваше безпомощност, а големите му ръце станаха плахи и несигурни.
– Какво да направя, любима? Как да ти помогна?
Тялото й се отпусна бавно и тя прошепна:
– Намери ли свещеник?
– Свещеникът! – Беше го забравил. Той изрева. – Алфонсо! Алфонсо, бързай, човече!
Лицето на отеца беше бледо от умора и прашно.
– Венчай ни! – нареди Шон. – Бързо, човече, хайде, че хоп-хоп ти разбираш?
Алфонсо се качи във фургона. Расото му беше скъсано и коленете му се виждаха бели и кокалести през дупките. Застана над тях и каза на португалски „ринг“.
Шон не разбра и отвърна.
– Да!
– Не, не, ринг? – Вдигна един пръст и направи кръг около него. – Ринг?
– Мисля, че иска халки – прошепна Катрин.
– О, господи! Съвсем съм забравил за това. – Огледа се безпомощно. – Какво можем да направим? Нямаш ли някой пръстен в сандъка?
Тя поклати глава, отвори уста да каже нещо, но болката не й позволи. Шон я придържаше, докато премине. После погледна ядосано към Алфонсо.
– Венчай ни, дявол да те вземе! Не виждаш ли, че няма време!
– Ринг – повтори отново свещеникът.
– Добре.
Шон скочи и изчезна навън.
– Мбиджейн, донеси ми пушката, бързо!
Ако искаше да застреля отеца, това си беше негова работа, зулусът беше длъжен да изпълнява. Той донесе пушката. Шон хвърли една жълтица на земята, опря дулото на пушката в нея. Куршумът проби неравна дупка в монетата, той хвърли пушката на Мбиджейн и се върна във фургона.
По време на церемонията Катрин на три пъти получи контракции. Шон я държеше здраво, а Алфонсо ускори четенето. Шон сложи пробитата монета на пръста й и я целуна. Свещеникът избърбори последния ред на латински и в този момент Катрин извика.
– Шон, ражда се…
– Излизай навън! – изкрещя той на Алфонсо, който изскочи с голямо облекчение.
Раждането не продължи дълго, но на Шон му се стори, че измина цяла вечност – както когато ампутираха крака на Гарик. Когато всичко свърши, тя се отпусна много тиха и бледа, а на леглото, все още свързано с нея, посиняло и изцапано с кръв, лежеше детето, което бяха създали.
– Но то е мъртво! – извика Шон с прегракнал глас. По челото му изби пот и той отстъпи назад.
– Не… – извика Катрин, надигайки се бързо. – Не, не е… Шон, трябва да ми помогнеш.
Обясни му какво да прави и най-после детето проплака.
– Момче е – каза майката нежно. – О, Шон… Момче е.
В този миг тя бе толкова красива.
24
Протестите на Шон бяха напразни. Катрин стана от леглото още на следващата сутрин. Едва се побра в една от старите си рокли. Той непрекъснато се въртеше около нея и детето.
– Още съм твърде пълна – смееше се Катрин.
– Любима, остани в леглото още един-два дни.
Тя му се усмихна, докато се опитваше да закопчае блузата си.
– Кой ще се грижи за бебето?
– Аз. Ти ще ми казваш какво да правя.
Да спори с нея беше безсмислено. Тя се облече и взе детето.
– Можеш ли да ми помогнеш да сляза?
Шон и Алфонсо поставиха стол за нея на сянка. Всички слуги дойдоха да видят детето. Майката го държеше в скута си, а бащата стоеше прав, надвесен над тях. На него всичко му изглеждаше нереално. Усмихваше се, докато слушаше слугите си, а ръката му изтръпна от ръкуване. Алфонсо беше двадесетият тази сутрин.
– Вземи детето си, Nkosii, нека да те видим с него на ръце! – викаше Мбиджейн и останалите зулуси подеха вика. Лицето на Шон се промени.
– Вземи го, господарю, вдигни го!
Катрин му подаде бебето и в очите на Шон се появи странен блясък.
– Не се страхувай, господарю, няма зъби, не може да те ухапе – окуражаваше го Хлуби.
Пое първородния си син несръчно. Зулусите го поздравяваха, а лицето на Шон бавно се отпускаше и по него засия горда усмивка.
– Колко е красиво, господарю!
– Красиво като баща си – съгласи се Мбиджейн.
Шон се взря в детето, то имаше тъмна коса, сплескано после като копче и сиви очи, а крачетата му бяха дълги, слаби и червени.
– Как ще го кръстите? – попита Хлуби.
Шон погледна към Катрин.
– Кажи им – каза той.
– Ще го наречем Дирк – каза тя на зулу.
– Какво значи това? – попита Хлуби.
Шон му отговори.
– Значи кама, остър нож.
Всички слуги кимнаха одобрително. Хлуби извади кутията си с енфие и я предложи на всички. Мбиджейн си взе с два пръста.
– Името е хубаво – каза той.
25
Бащинството, този невидим алхимик, преобрази отношението на Шон към живота. Нищо досега не бе толкова изцяло зависело от него. Наблюдаваше Катрин кръстосала крака, приведена над бебето, за да му подаде гърдата си да суче, а косата й надвиснала над едната й страна като крило. Лицето й беше по-закръглено и по-женствено. Погледна и детето в скута й, с червено лице, сучещо с малки поемания на дъх. Катрин вдигна глава и го погледна. Той й се усмихна. Тя също му се усмихна, а детето задърпа гърдата с малките си юмручета и търсещи устни.
Шон отиде при леглото, седна до тях и ги прегърна. Тя потърка бузата си в гърдите му. Косата й миришеше на нещо топло и чисто. Детето продължи да се храни шумно. Бащата се почувствува ужасно развълнуван, като пред прага на ново приключение.
Седмица по-късно, когато първите дъждовни облаци започнаха да се събират на небето, преведе фургоните отвъд реката, близо до планинските склонове, за да избегне горещините в полето. Имаше една долина, която беше забелязал, когато препускаха с Хлуби към морето. Долината беше покрита с ниска, ухаеща трева и кедрови дървета, които растяха покрай бистър поток. Шон ги заведе там.
Тук щяха да изчакат преминаването на дъждовния период и след като той свърши и детето стане достатъчно голямо, за да понесе пътуването, ще пренесат слоновата кост на юг и ще я продадат в Претория. Това беше щастлив лагер. Воловете се пръснаха из долината да пасат. Между фургоните се чуваше смях, а вечерно време, когато от планината се спуснеше мрак, огънят се издигаше весело нависоко. Отец Алфонсо остана с тях около две седмици. Беше приятен млад човек и въпреки че никога не се разбираха с Шон кой какво казва, се оправяха добре с езика на жестовете. Накрая той си тръгна с Хлуби и още един слуга, които трябваше да го преведат през планината, но преди да отпътува, успя да смути Шон, целувайки го за сбогом. Семейството съжаляваше, че се разделя с него. Бяха го заобичали и Катрин почти му беше простила неговата религия.
Започна дъждовният период. Седмиците преминаваха в месеци, щастливи месеци – около леглото на Дирк. Мбиджейн му беше направил легло от кедрово дърво. В сандъците на Катрин се намериха чаршафчета и завивки. Детето растеше много бързо, креватчето му ставаше все по-късо, а кожата загуби лилавия си оттенък, очите нямаха сив цвят – в тях имаше зелено, щяха да добият цвета на очите на майка му.
За да запълни времето си, Шон започна да строи колиба край потока. Слугите се присъединиха и от скромна, както беше запланувана, тя се превърна в нещо хубаво, с измазани стени, спретнат покрив и каменно огнище. Когато я завършиха, семейството се премести да живее в нея. След тънките стени на фургона тази колиба им даваше усещане за стабилността на тяхната любов. Една вечер, когато дъждът валеше като из ведро и вятърът свиреше около вратата, като че ли вие куче, те поставиха дюшек пред огнището и там, при топлината на огъня, заченаха още едно дете.
Дойде Коледа, а след нея и Нова година. Дъждовете затихнаха и спряха. Сега вече трябваше да тръгват, защото припасите им – брашно, сол, медикаменти, платове и други, бяха привършили. Натовариха пак фургоните и рано една сутрин потеглиха. Дългата редица от фургони се проточи и заизвива през долината на север към полетата. Катрин седеше на предната седалка на водещия фургон с Дирк в скута. Шон яздеше до нея. Тя се обърна и погледна към колибата им. През клоните на кедровите дървета видя чернеещия се покрив. Колибата изглеждаше самотна и изоставена.
– Трябва да се върнем тук някой ден. Бяхме толкова щастливи – каза тя на Шон.
Той се наведе, докосна ръката й и отговори.
– Щастието не е място, мила, ние не го оставяме тук. Вземаме го с нас.
Катрин му се усмихна щастливо. Второто бебе вече беше започнало да напомня за себе си.
26
Достигнаха река Лимпопо към края на юли и скоро намериха брод. За три дни разтовариха фургоните и ги прекараха празни през пясъка, а след това прехвърлиха слоновата кост и припасите. Свършиха на третия ден следобед. Бяха много уморени. Вечеряха рано и още преди слънцето да беше залязло, всички зулуси вече спяха. Шон и Катрин също спяха прегърнати във фургона. На сутринта тя беше малко бледа и тиха. Не беше забелязал, докато не му каза, че е уморена и ще отиде да си легне. Той веднага стана по-внимателен. Помогна й да се качи във фургона и подреди възглавниците под главата й.
– Сигурна ли си, че си добре? – непрекъснато я питаше.
– Да, няма ми нищо. Само съм малко уморена. Ще се оправя – уверяваше го тя. Оценяваше вниманието му, но почувствува облекчение, когато той излезе и отиде да види как вървят работите по товаренето. Искаше да остане сама. Беше й студено и се чувствуваше отпаднала.
По обяд фургоните бяха натоварени за голяма радост на Шон. Той отиде при Катрин, повдигна платнището и погледна вътре. Очакваше да я намери заспала.
Тя лежеше с отворени очи, завита с две от най-дебелите завивки. Лицето й беше бяло като на смъртник. Шон се разтревожи. Влезе бързо вътре.
– Скъпа, изглеждаш ужасно. Болна ли си?
Постави ръка на рамото й и усети, че трепери. Тя не му отговори, а сведе очи към пода. Шон проследи погледа й. Голямата гордост на Катрин беше едно нощно гърне. Направено беше от тежък порцелан, с червени рози, нарисувани ръчно от него. Тя го харесваше много и той винаги й се подиграваше, когато я свареше седнала на него. Сега гърнето стоеше до крака на леглото. Когато Шон погледна вътре, дъхът му спря. Беше пълно с течност с цвета на тъмна бира.
– О, господи! – прошепна той. Изведнъж си спомни, че в Уитуотърсранд беше чувал да се пее.
„Черен като дявол, черна като неблагодарността,
когато течността на болестта се лей, тя е черна като асо.
Завий го със завивки, тъпчи го с хинин.
Но ние всички знаем, че това е неговият край.“
Вдигна глава и се вгледа в лицето й, търсейки признаци на страх. Тя обаче го гледаше право в очите и каза.
– Шон, това е малария.
– Да, зная – отговори той, разбирайки, че няма смисъл да я залъгва. Беше малария в една от най-тежките й форми – атакуваща бъбреците и превръщаща ги в чупливи торбички, пълни с черна кръв. Коленичи до нея.
– Трябва да лежиш много спокойно.
Докосна челото й и усети парещата кожа.
– Да – каза тя, но първите признаци, неспокойните движения на делириума бяха вече налице.
Към полунощ Катрин беше потънала дълбоко в кошмара на маларията. Тя се смееше, крещеше, клатеше глава и се бореше с него, когато се опитваше да я накара да пие. Трябваше да пие, това беше единственият шанс да промие бъбреците й, за да живее. Шон държеше главата й и я насилваше.
Дирк започна да плаче от глад и от уплаха при вида на майка си.
– Мбиджейн – крещеше Шон, – къде си?
Слугата беше чакал цял следобед пред входа на фургона. Появи се веднага.
– Господарю, с какво мога да ти помогна?
– Детето, можеш ли да се грижиш за детето?
– Не се тревожи за него, господарю. Ще го заведа в друг фургон.
Шон насочи цялото си внимание към жена си. Болестта се развиваше бързо. Тялото й гореше, кожата беше суха и с всеки изминал час тя ставаше все по-буйна и по-буйна. Беше трудно да се удържа.
Един час, след като се стъмни, Кандла дойде и донесе съд с някаква течност и една чаша. Шон се намръщи, като усети миризмата.
– Какво е това?
– Запарих кора от „мейдън брест“. Господарката трябва да го изпие.
Миризмата наподобяваше сварен хмел, затова Шон се поколеба. Познаваше това дърво. То растеше по високи места, имаше кора, като че ли засегната от болест – цялата в издутини, които приличаха на женски гърди, с по един трън на върха.
– Откъде я взе? Не съм виждал тези дървета близо до реката.
Печелеше време, за да реши дали да даде на Катрин да изпие тази течност. Познаваше лечителските способности на зулусите, които понякога помагаха.
– Хлуби се изкачи на възвишенията, където лагерувахме преди четири дни… той донесе кората оттам преди един час.
Петдесет километра отиване и връщане за шест часа. Шон се усмихна, колкото и да беше разтревожен.
– Кажи на Хлуби, че господарката ще изпие лекарството.
Кандла държеше главата й, а той наливаше ужасната течност между устните й – накара я да изпие цялата купа. Този сок, изглежда, помогна на бъбреците й, на четири пъти до сутринта тя изхвърля гъста черна вода. Всеки път я придържаше, предпазвайки тялото й от движения, които можеха да я убият. Постепенно делириумът премина в кома. Лежеше свита и тиха в леглото, разтърсвана от кратки тръпки. Когато утринното слънце проникна във фургона, Шон погледна лицето й и разбра, че тя умира. Кожата й беше прозрачна, жълтеникавобяла, косата й беше загубила блясъка си и приличаше на суха трева. Кандла донесе още една паница от същата течност и я накараха да я измие.
– Господарю, позволи ми да сложа един дюшек до леглото на господарката. Ти трябва да поспиш. Ако се наложи, ще те събудя – каза той.
Шон го погледна с блуждаещ поглед.
– Ще има време и за сън, приятелю, но по-късно. – Погледна към Катрин и добави тихо: – Може би много скоро ще има време и за това.
Внезапно тялото на болната се напрегна и Шон коленичи до леглото. Не му трябваше много време, за да разбере какво става. Погледна към Кандла и каза:
– Бягай, бягай бързо навън!
Мъката в гласа му изплаши слугата и той едва не падна по стълбите на фургона.
Вторият син на Шон се роди същата сутрин и докато Кандла наглеждаше Катрин, той зави детето в чаршаф и го занесе в пустинята, за да го погребе.
Дните и нощите се сливаха в една безнадеждна мъка. Колкото Катрин беше близо до смъртта, толкова й Шон беше до безумието. Той не се помръдна от фургона през всичкото това време, седеше до леглото, бършеше потта от лицето й. Поднасяше чаша вода до устните й или просто седеше и я гледаше. Загубил беше второто си дете, а пред очите му жена му се превръщаше в жълт скелет. Спаси го Дирк. Мбиджейн доведе момченцето при него, то седна на дюшека и се сгуши в баща си. Започна да дърпа брадата му. Това беше един малък лъч светлина в мрачния фургон.
27
Катрин оживя. Възстановяваше се бавно. Отчаянието на Шон се превърна в надежда, а след това в облекчение. Урината й вече не беше тъмна, а червена и с много утайка. Тя го разпознаваше, въпреки че беше много слаба и не можеше да вдигне глава от възглавницата.
Очите й го следяха през цялото време, докато се движеше из фургона. Мина цяла седмица, преди да разбере за бебето. Тя го попита шепнешком. Шон й разказа всичко с цялата нежност, на която беше способен. Тя нямаше сили да прояви каквито и да било чувства. Лежеше тихо, загледана в тавана и по страните й се стичаха сълзи.
Пораженията, които болестта беше нанесла на организма й, бяха невероятни. Краката й бяха станали толкова тънки, че Шон можеше да ги обхване с една ръка. Кожата висеше по лицето и тялото й. Все още имаше кръв в урината. Но това не беше всичко, болестта беше засегнала и ума й. Нищо не беше останало от силния й дух, за да понесе загубата на детето. В мъката си бе издигнала стена, през която нито съпругът й, нито детето й можеха да проникнат. Шон се бореше да я върне към живота, да поправи щетите, нанесени на разсъдъка и тялото й. Всяка минута от живота му беше посветена на грижата по нея.
Той и слугите обикаляха околността, за да намерят храна, която да възвърне апетита й: диви плодове, мед, месо от жираф и други животни, кебап от слонско сърце и черен дроб от антилопа, печена игуана, филе от риба-лястовица. Катрин едва-едва се докосваше до храната и после обръщаше гръб и оставаше загледана в брезента над леглото. Шон сядаше до нея и говореше за фермата, която ще си купят, опитвайки се да я въвлече в разговор. Описваше къщата, която ще построят, четеше й от книгите на Даф, но единствената реакция беше леко присвиване на устните при думите „смърт“ и „дете“. Разказваше й за дните, прекарани в Уитуотърсранд, опитвайки се да си припомни случки, каквито биха я забавлявали. Водеше Дирк при нея и го оставяше да играе из фургона. Детето вече ходеше, косата му беше тъмна и започваше да се къдри, а очите му бяха зелени. Обаче то не можеше да се задържи задълго във фургона. Бързо се добираше до изхода и със заповеднически глас се провикваше.
– Мбиджа! Мбиджа!
Почти веднага главата на Мбиджейн се появяваше в отвора на платнището с поглед, устремен към Шон за разрешение.
– Добре, вземи го, но кажи на Кандла да не го тъпче толкова много.
Бързо, преди още Шон да се разколебае, слугата грабваше Дирк и тичаше по стълбите. Детето разполагаше с поне две дузини зулуси, които да го глезят. Те се състезаваха помежду си за неговата обич и внимание, какви ли не усилия полагаха, за да спечелят благоволението му – достойният Мбиджейн беше безжалостно язден от Дирк между фургоните, Хлуби се чешеше под мишниците, кривейки лицето си и издавайки звуци, наподобяващи маймунските, а Дирк се заливаше от смях и удоволствие. Дебелият Кандла преглеждаше складовете на Катрин и изнасяше оттам плодове и други продукти, за да храни детето както трябва. Другите слуги се въртяха наоколо със силното желание да се включат и те и да проявят своето обожание към детето, но се страхуваха да не пострадат от ревността на Мбиджейн и Хлуби. Шон знаеше какво става навън, но беше безсилен да го предотврати. Цялото му внимание беше за Катрин.
За пръв път в живота си той даваше толкова много от себе си на друго човешко същество. Това ставаше през месеците, през които Катрин се съвземаше и можеше да сяда, продължи и в месеците, през които Шон считаше, че не е благоразумно да поднови придвижването на кервана на запад. Построиха специална носилка за нея. Той не искаше да рискува с друсането на фургона и през първия ден преходът трая само два часа. Четирима слуги носеха носилката, а Катрин лежеше в нея, защитена от слънцето с едно платнище, опънато над главата й. Въпреки това тя беше изморена. Гърбът я болеше и ситни капчици пот избиваха по челото й. Следващата седмица също пътуваха само по два часа на ден и след това започнаха постепенно да увеличават преходите.
На половината път до Магализберг спряха да лагеруват. Мбиджейн отиде при Шон и каза:
– Има още един празен фургон, господарю.
– Да, но другите са пълни.
– На четири часа път оттук има място със заровена слонова кост, достатъчна, за да напълним и този фургон.
Устните на Шон се изкривиха от болка. Погледна на югоизток и прошепна:
– Мбиджейн, все още съм млад човек, а вече съм натрупал толкова много лоши спомени, които са достатъчни да направят старините ми тъжни. Би ли ме посъветвал да открадна от приятел не само живота, но и слоновата му кост?
– Аз просто попитах, това е всичко.
– И аз ти отговорих, Мбиджейн. Там всичко е негово… нека стои така, както си е.
28
Прекосиха Магализберг и свиха на запад по планинската верига. И най-после, два месеца след като бяха напуснали река Лимпопо, стигнаха селището на бурите при Луи Трешар. Шон остави Мбиджейн да подреди фургоните на площада пред църквата и отиде да търси лекар. В цялата околия имаше само един. Той го намери в кабинета му над централния магазин и го заведе при фургоните. Носеше чантата му, а лекарят, несвикнал на такова внимание, подтичваше до него, за да вървят заедно, задъхваше се по пътя и когато стигнаха, беше облян в пот. Шон чакаше отвън, докато траеше прегледът. Когато най-после лекарят излезе, той запита нетърпеливо.
– Какво мислите, докторе?
– Мисля, господине, че трябва ежечасно да благодарите на Всевишния. – Докторът поклати глава. – Изглежда почти невероятно, че жена ви е могла да оживее след тази болест и загубата на детето.
– Значи ли това, че е вън от опасност, че няма да я повтори?
– Засега е вън от опасност, но все още е твърде болна. Може да мине и година, преди организмът да се възстанови напълно. Няма лекарство. Тя трябва да лежи спокойно, да се храни добре и да изчаква времето да си каже своето. – Лекарят се поколеба. – Има и друг проблем… – Той потупа челото си с показалеца. – Скръбта е ужасен разрушител. Тя ще има нужда от любов и нежност, а след около шест месеца ще има нужда и от ново бебе, за да запълни празнината, оставена от това, което е загубила. Осигурете й тези три неща, господине, но най-много от всичко, господине, дайте й любов. – Докторът погледна часовника си и каза. – Време, имаме толкова малко време за всичко. Аз трябва да вървя, има и други, които се нуждаят от мен. Бог да бъде с вас, господине!
Докторът подаде ръка на Шон.
Той я пое и разтърси.
– Колко ви дължа?
Докторът се усмихна, имаше загоряло от слънцето лице, а очите му бяха сини и когато се усмихваше, изглеждаше като момче.
– Аз не взимам пари за думи, господине. Бих искал да мога да направя повече. – Той забърза през площада. Докато вървеше, човек можеше да разбере, че усмивката му лъже. Той наистина беше възрастен човек.
– Мбиджейн! – извика Шон. – Вземи една бивна от фургона и я занеси в кабинета на доктора над магазина.
На следващия ден Катрин и Шон отидоха на сутрешната служба в църквата. Тя не можеше да стои права по време на химните, затова седеше на пейката. Тиха и бледа, гледаше олтара, а устните й мълвяха думите на песента. Очите й бяха пълни с мъка.
Останаха в Луи Трешар още три дни и бяха приети много добре от всички. Мъже идваха да пият кафе при тях и да видят слоновата кост, жени им носеха пресни яйца и зеленчуци, но Шон беше нетърпелив да продължат по-скоро на юг. На третия ден поеха по последната част от пътуването си.
Катрин бързо се възстановяваше. За голямо разочарование на слугите започна сама да се грижи за Дирк. Напусна носилката и отново седна на предната седалка на водещия фургон. Малко понапълня и под жълтата кожа започна да се прокрадва розовина. Макар че физически се поправяше бързо, депресията не я напускаше. Шон не можеше да направи нищо повече, за да й помогне.
Месец преди Коледата на 1895 година фургоните на Шон превалиха веригата от ниски възвишения над града и в далечината пред тях се откри Претория. Както тропическите дървета джейкаранд, нацъфтели лилаво във всеки двор, така и шумните улици говореха за благоденствието на Трансваалската република. Шон разположи кервана на края на града, до самото шосе – просто изтегли фургоните от него. След като ги разположи и се увери, че за здравето на Катрин не съществува опасност, той облече единствения си хубав костюм и поръча да оседлаят коня му. Костюмът беше кроен преди четири години за голям корем, какъвто имаше тогава. Сега сакото му беше широко. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а голямата и гъста брада се спускаше надолу и покриваше яката, която вече не можеше да обхване врата. Ботушите бяха напълно деформирани и набръчкани отгоре, защото не бяха виждали боя от много време. Около панделката на шапката му имаше тъмни мазни петна, а периферията й висеше над очите му. Бутна я назад.
Имаше извинение и оправдание за любопитните погледи, които го проследяваха, докато яздеше надолу по Чърч стрийт, с един едър мускулест дивак, яздещ отстрани до едното му стреме и огромна петниста хрътка, тичаща до другото. Групата си пробиваше път между колите, които задръстваха широката улица. Преминаха сградата на републиканския парламент, минаха покрай къщите с нацъфтели градини и стигнаха до търговския център на града, близо до гарата. Шон и Даф някога бяха купували всичките си запаси от един и същи търговец и сега той отиде пак там. Нищо не се беше променило – само надписът на фирмата беше малко избелял, но се четеше ясно.
„И. ГОЛДБЕРГ, ВНОС-ИЗНОС, МИННА ТЕХНИКА, ТЪРГОВИЯ НА ЕДРО“
Което означаваше, че тук са готови да купуват злато, скъпоценни камъни, кожи, слонова кост и други естествени материали. Слезе от коня и хвърли юздите на Мбиджейн.
– Може да се забавя.
Качи се на тротоара, поздрави две дами с повдигане на шапката и влезе в сградата, където господин Голдберг развиваше своята дейност. Един от продавачите се втурна да му услужи, но Шон му махна и той се върна зад щанда. Господин Голдберг беше в дъното на магазина и говореше с двама клиенти. Беше доволен, че ще почака, за да има време да се разходи между отрупаните със стока рафтове. Спря пред един, опипа една риза, за да прецени качеството й, помириса една пура, разгледа една брадва, взе една пушка и се прицели в стената. Господин Голдберг, нисък и дебел мъж, се ръкува с клиентите си, отпрати ги и после тръгна към него. Косата му беше подстригана късо, а вратът преливаше над яката. Той погледна към Шон, а очите му останаха безизразни, докато търсеше в картотеката на паметта си картата с името. След малко се усмихна и лицето му светна.
– Господин Кортни, нали?
Шон също се усмихна.
– Точно така. Как си Изи? Как е търговията?
Лицето на господин Голдберг помръкна.
– Ужасно, ужасно, господин Кортни. Разтревожен съм.
– Изглеждаш добре. – Посочи корема му. – Доста си напълнял.
– Можете да се шегувате, господин Кортни, но аз ви казвам, че е ужасно. Данъци и тревоги, данъци и тревоги – въздъхна господин Голдберг, – а сега се говори и за война.
– Какво е това? – смръщи вежди Шон.
– Война, господин Кортни, война между Британия и Републиката.
Лицето на младия мъж се проясни и той започна да се смее високо.
– Глупости, господин Голдберг! Даже Крюгер не може да бъде толкова голям глупак! Дай ми чаша кафе и една пура и да тръгнем из магазина ти, за да видя какво има, и ще поговорим за бизнес.
Търговецът промени израза на лицето си и сведе очи сънливо.
– Бизнес, господин Кортни?
– Да, Изи, този път аз продавам, а ти купуваш.
– Какво продавате?
– Слонова кост.
– Слонова кост?
– Да, двадесет фургона.
Господин Голдберг въздъхна тъжно и каза.
– Слоновата кост вече не се търси. Едва ли ще можете да я продадете.
Това беше много добре изиграно. Ако Шон не беше питал за цената преди два дни, думите му можеха да го убедят.
– Съжалявам да чуя това. Ако не се интересуваш, ще я предложа на друго място.
– Елате в офиса ми, можем да поговорим, разговорът не струва пари.
Два дни по-късно те все още обсъждаха този въпрос. Шон беше докарал фургоните в задния двор на склада. Господин Голдберг лично претегляше всяка бивна и записваше теглото й на един лист. Двамата събраха цифрите и се съгласиха с общия сбор. Сега идваше последният стадий на разговора им – цената.
– Хайде, Изи, изгубихме два дни. Това е добра цена и ти го знаеш… хайде да привършваме – изръмжа Шон.
– Ще загубя много пари – протестираше господин Голдберг. – И аз трябва да живея.
– Хайде! Да приемем сделката за сключена.
Шон му подаде ръка.
Господин Голдберг се поколеба за секунда и сложи дебелата си ръка в лапата му. Двамата се ухилиха доволно. Един от чиновниците на господин Голдберг наброи златните монети, подреждайки ги на купчинки, а след това ги преброи още веднъж. Шон напълни две брезентови торби със златото, потупа господин Голдберг по рамото, извади пура и тръгна към банката с тежкия си товар.
– Кога пак се връщате в степта? – извика след него господин Голдберг.
– Скоро!
– Не забравяйте да купите необходимите ви запаси от нас!
– Ще дойда.
Мбиджейн носеше едната торба, а Шон – другата. Усмихваше се, димът от пурата му се стелеше след него. В тежестта на златото има нещо, което кара човека, който го носи, да става осем стъпки висок.
Същата вечер, докато лежаха в леглото, Катрин попита:
– Имаме ли достатъчно пари, за да купим фермата?
– Да – каза Шон. – Имаме пари за най-прекрасната ферма на целия полуостров Кейп, а след още едно пътуване ще имаме достатъчно, за да построим къщата и хамбарите, да купим добитъка, да посадим лозята, а даже и ще ни останат.
Катрин помълча малко и след това попита:
– Значи се връщаме пак в степта?
– Да, само още веднъж, още две години и ще се преместим в Кейп. – Той я прегърна. – Нямаш нищо против, нали?
– Не, мисля, че го искам. Кога тръгваме?
– Не веднага, след известно време. – Шон се смееше от сърце. – Първо ще се позабавляваме. – Той я прегърна и усети колко болезнено слабо беше тялото й все още. – Ще купим хубави дрехи за теб, любима, и костюм за мен, който няма да изглежда като карнавален. Ще излезем и ще видим как изглежда този град и какви развлечения може да ни предложи. – Той спря, защото му хрумна нова идея. – Дявол да го вземе! Зная какво ще направим! Ще вземем карета и ще отидем до Йоханесбург. Ще наемем апартамент в „Гранд Нешънъл Хотел“ и ще поживеем. Ще се къпем в порцеланова вана, ще спим в истински легла, може да ти направят красива прическа, а на мен да подстрижат брадата. Ще ядем скариди и яйца от пингвини… Не мога да си спомня откога не съм вкусвал свинско или овнешко месо… Ще го полеем със старо, кипящо вино и ще танцуваме валс на хубава музика. – Шон стана и започна да танцува, а когато спря, Катрин попита тихо:
– Валсът не е ли греховен танц?
Той се усмихна в тъмнината.
– Да, наистина е такъв!
– Бих искала да съгреша поне веднъж… не повече… поне малко, и то с теб, искам да видя какво е…
– Ще съгрешим… – каза Шон. – Ще бъдем от ужасни по-ужасни, като в ада.
