355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Уилбур Смит » Когато лъвът се храни » Текст книги (страница 20)
Когато лъвът се храни
  • Текст добавлен: 29 сентября 2016, 02:12

Текст книги "Когато лъвът се храни"


Автор книги: Уилбур Смит



сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 33 страниц)

23

Когато на следващата сутрин нито Шон, нито Даф се появиха във фондовата борса, слуховете плъзнаха из салона на членовете и цените побесняха. Достоверни слухове, че Шон и Даф са открили нова златна жила оттатък планините, изстреляха цените нагоре, двадесет минути по-късно дойде опровержението и клъцна по петнадесет шилинга на акция от фондовете на Кортни – Чарлиууд. Джонсън цяла сутрин тича напред-назад между кабинета им и борсата. Към единадесет часа се беше уморил дотолкова, че едва можеше да говори.

– Стига толкова, Джонсън – каза му Шон. – Ето ти една гвинея, иди до „Гранд Нешънъл“ и си купи едно питие. Доста се потруди тази сутрин.

Един от хората на Джок Хейнс, изпратен да наблюдава кантората на Кортни – Чарлиууд, последва Джонсън до хотел „Гранд Нешънъл“ и го чу да прави поръчката си на бармана. Отърча обратно в борсата и докладва на Джок.

– Старшият им чиновник току-що отиде и си поръча бутилка френско шампанско – задъхваше се той.

– Боже господи! – Джок подскочи от стола си, а до него Тревър отчаяно викаше своя служител.

– Купувай! – прошепна той в ухото му. – Купувай всяко късче хартия с техния подпис, върху което можеш да сложиш ръка.

От другата страна на салона Храдски потъна още по-дълбоко в стола си, скръсти доволно ръце върху корема си и почти се усмихна.

Около полунощ Шон и Даф бяха завършили контрапредложението си на офертата на Храдски.

– Как мислиш, че ще реагира Храдски? – попита Шон.

– Мисля, че сърцето му е достатъчно здраво, за да издържи на удара – ухили се Даф. – Единствената причина, поради която ченето му няма да увисне до пода, е, че големият му корем ще го спре.

– Да отидем до хотела, за да му го покажем? – предложи Шон.

– Синко, синко! – Даф поклати съжалително глава. – След всичкото време обучение още нищо не си научил.

– Тогава какво ще правим?

– Ще го повикаме, синко. Ще го накараме той да дойде при нас. Ще водим играта на собствен терен.

– Какво ще ни помогне това? – попита Шон.

– Незабавно ще получим предимство, ще го накара да си припомни, че той е този, който моли.

Храдски дойде в кантората им в десет часа на следващата сутрин. Пристигна със самочувствието на човек, държащ в ръцете си четири аса. Придружаваха го Макс и двама секретари. Джонсън ги посрещна при входната врата и ги въведе в кабинета на Шон.

– Норман, стари приятелю! Радвам се да те видя – поздрави го Даф и въпреки да знаеше добре, че Храдски не пуши, извади пура. Когато всички се настаниха, Шон отвори прозореца.

– Господа, проучихме предложението ви и в общи линии го намираме прямо, честно и справедливо.

– Правилно! Правилно! – съгласи се любезно Даф.

– Още в началото искам да сте наясно – продължи Шон, – че г-н Чарлиууд и аз самият сме дълбоко уверени, че обединяването на нашите две предприятия е желателно. Глупости, необходимо. Ако ми простите цитата „в единението е истината“.

– Правилно, правилно! Точно така! – запали пурата си Даф.

– Както казах, проучихме предложението ви и го приемаме с готовност и радост, с изключение на няколко незначителни подробности, които съм изброил. – Шон повдигна дебел сноп листове. – Разбира се, вие ще искате да хвърлите око на тях и след това ще можем да престъпим към изготвяне на официално споразумение.

Макс предпазливо пое купчината хартия.

– Ако искате да останете сами, кабинетът на г-н Чарлиууд, който се намира непосредствено до този, е на ваше разположение.

Храдски и групата му влязоха в съседната стая и час по-късно, когато излязоха, имаха вид на хора, носещи ковчег. Макс всеки момент щеше да избухне в сълзи и с мъка проговори.

– Мисля, че трябва да разгледаме всяка точка поотделно – каза тъжно той.

Три дни по-късно стиснаха ръцете си върху сделката.

Даф наля питиетата и подаде чаша на всеки:

– За новата компания – „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Господа, това бе тежко раждане, но аз мисля, че дадохме живот на дете, с което можем да се гордеем.

Храдски получи контрол, но го заплати на висока цена.

„Сентръл Ранд Консолидейтид“ бе осветена с тържество, състояло се в големия салон на фондовата борса в Йоханесбург, десет процента от акциите й бяха предоставени за закупуване от обществото. Преди да започнат продажбите за деня, тълпата бе изпълнила сградата на борсата и бе задръстила улицата пред нея в продължение на една пресечка във всяка посока. Директорът на борсата прочете програмата на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, в катедралната тишина всяка негова дума ясно се чуваше салона на членовете. Камбанката удари, а тишината продължаваше да тегне. Упълномощеният служител на Храдски я наруши боязливо:

– Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Последвалото приличаше на клане, двеста мъже се опитаха едновременно да купят дялове. Първо сакото, а сетне и ризата му се разпаднаха под сграбчилите го ръце, загуби очилата си, стрити на прах под тъпчещите ги крака. След десет минути успя да си пробие път извън тълпата и докладва на господарите си:

– Успях да ги продам, господа.

Шон и Даф се смееха. Имаше защо да се смеят, тъй като за тези десет минути тридесетпроцентното им участие в „Сентръл Ранд Консолидейтид“ увеличи стойностното си изражение с половин милион лири.

24

Тази година коледната вечеря в хотела на Кенди бе много по-богата, отколкото преди пет години. Присъствуваха седемдесет и пет души, настанени на голяма маса. Около три часа след полунощ половината от тях едва се държаха на краката си. Шон се подпираше на перилата, за да изкачи стълбите, и когато стигна горната площадка, заяви тържествено на Кенди и Даф:

– Обичам ви! Страшно ви обичам, но сега трябва да спя.

Остави ги сами и тръгна по коридора, блъскайки се в стените като билярдна топка, докато накрая влетя през вратата на апартамента си.

– Даф, провери дали е добре.

– Все едно един мъртвопиян да води друг мъртвопиян – промърмори Даф и последва Шон, движейки се на зигзаг. Завари приятелят си седнал на ръба на леглото, да се бори с ботушите си.

– Какво се опитваш да направиш, момко? Да си счупиш коляното?

Той го погледна и се усмихна блажено.

– Влизайте, влизайте и четиримата. Пийнете по едно.

– Благодаря, нося си свое.

Затвори вратата след себе си като заговорник и измъкна бутилка изпод сакото.

– Тя не ме видя. Не знаеше, че във вътрешния джоб на нейния малък Дафърд има една голяма, чудесна бутилка.

– Имаш ли нещо против да ми помогнеш да сваля тези проклети ботуши? – попита Шон.

– Много уместен въпрос – отговори сериозно Даф, насочвайки се към един от фотьойлите в другия край на стаята. – Радвам се, че го зададе. – Достигна фотьойла и се строполи в него. – Отговорът е, разбира се, да! Имам нещо против.

Шон се отпусна в леглото.

– Синко, искам да говоря с теб – каза приятелят му.

– Говори свободно, не се стеснявай.

– Шон, какво мислиш за Кенди?

– Две чудесни цици.

– Прав си, но един мъж не може да живее само с цици.

– Не, но предполагам, че тя притежава и другия основен атрибут – отвърна сънливо Шон.

– Синко, говоря сериозно. Искам помощта ти. Мислиш ли, че постъпвам правилно? Имам предвид тази женитба.

– Не разбирам много от женитби.

Шон се захлупи по лице.

– Вече ме нарича Дафърд. Забеляза ли, синко? Това е знамение, това е знамение и най-злокобна поличба. Забеляза ли? – Почака една секунда за отговор, който не получи. – Така ме наричаше и другата: „Дафърд“, казваше тя, чувам го като сега: „Дафърд, ти си свиня!“.

Даф се вторачи в леглото.

– Слушаш ли ме?

Никакъв отговор.

– Шон, синко, нуждая се от помощта ти.

Шон изсумтя тихичко.

– Ах, ти, пиян простак! – промълви нещастно Даф.

25

Ксанаду бе завършен в края на януари и денят на сватбата бе определен за двадесети февруари. Даф изпрати покана на шефа на всички полицейски сили в Йоханесбург и в замяна балната зала на Ксанаду, където върху дълги дървени маси бяха оставени сватбените подаръци, бе охранявана денонощно. На десети следобед Шон закара там Даф и Кенди, за да преброят плячката за последен път. Даде една пура на дежурния полицай и влязоха в балната зала.

– Погледнете! Ах, погледнете! – извика Кенди. – Цял куп нови подаръци.

– Този е от Джок и Тревър – прочете картичката Шон.

– Отвори го бързо, моля те, Дафърд! Да видим какво са ни подарили.

Той откърти капака на сандъка и Шон леко подсвирна.

– Сервиз за хранене от масивно злато – ахна Кенди. Взе една от чиниите и я притисна към гърдите си. – О, не зная какво да кажа.

Шон разгледа останалите кутии.

– Хей, Даф, този ще те направи изключително щастлив: „Благопожелания, Н. Храдски“.

– Трябва непременно да го видя. – Даф показа ентусиазъм, което не се бе случвало от месец. Разопакова пакета.

– Цяла дузина! – подсвирна щастливо той. – Норман, ах, ти, безценно малко еврейче, цяла дузина кърпи за сервиране!

– Важен е жестът – засмя се Шон.

– Скъпият стар Норман! Колко ли го е боляло, когато ги е плащал! Ще го накарам да постави автографа си на тях, ще ги сложа в рамки и ще ги окача на стената в хола.

Оставиха Кенди да подреди подаръците и излязоха в градината.

– Уреди ли лъжесвещеник? – попита Даф.

– Да, настанен е в един хотел в Претория. Сега репетира. Когато му дойде времето, ще си изпее урока.

– Нали не мислиш, че измамата е също толкова лоша, колкото ако го направим както трябва? – поколеба се Даф.

– Моментът е неподходящ да мислиш за това.

– Да, предполагам, че е така.

– Къде ще прекарате медения си месец? – полюбопитствува Шон.

– Ще отидем с дилижанса до Кейптаун, ще се качим на пощенския параход до Лондон, след това месец или нещо подобно на континента. Ще се върнем през юни.

– Би трябвало да прекарате добре.

– Защо и ти не се ожениш?

– От къде на къде? – изненада се Шон.

– Не чувствуваш ли, че мамиш старото си приятелче? Да ме изоставиш сам?

– Не. И все пак, за коя мога да се оженя?

– Какво ще кажеш за момата, с която беше на конните състезания миналата събота – тя е чудесно парче.

– Чу ли я как се кикоти?

– Да – съгласи се Даф. – Такова нещо не може да се пропусне.

– Представяш ли си този кикот да долита до теб на масата, когато закусваш? – попита Шон.

Даф сви рамене.

– Да, разбирам те. Но веднага след завръщането си ще накарам Кенди да започне да ти търси подходяща съпруга.

– Имам по-добра идея. Остави Кенди да управлява твоя живот, а аз ще управлявам своя.

– Точно това се опасявам, че ще се случи, синко.

Храдски се съгласи неохотно дейността на мините, работилниците, транспортните компании да бъде преустановена на двадесети, за да могат служителите да присъствуват на сватбата на Даф. Това означаваше, че половината от службите в Уитуотърсранд ще бъдат затворени през целия ден. Впоследствие повечето от независимите компании също решиха да не работят. На осемнадесети, каруци превозващи храна и напитки, се проточиха по хълма към Ксанаду. Същата нощ в изблик на великодушие, Шон покани цялата компания от Опера Хауз на сватбата. На следващата сутрин си спомняше смътно за това и отиде да отмени поканата, но Тъжната Беси му каза, че повечето от момичетата са отишли в града да купуват нови рокли.

– По дяволите, в такъв случай нека дойдат. Единствената ми надежда е, че Кенди няма да разбере кои са те.

В нощта на деветнадесети Кенди им разреши да използуват трапезарията и всички зали на първия етаж в хотела за ергенска вечер на Даф. Франсоа пристигна с шедьовър, създаден в работилниците на мините – огромен топуз и верига. Завързаха ги тържествено около крака на Даф и празненството започна.

Впоследствие се утвърди мнението, че строителният предприемач, извършил ремонта на хотела, е бандит, и представената от него сметка за малко под хиляда лири не е нищо друго, освен пладнешки грабеж. Въпреки това никой не можеше да отрече, че играта бок-бок, играна от сто мъже в трапезарията, е нанесла известни щети, че полилеят не е могъл да понесе тежестта на г-н Кортни и на третото залюляване се е откъснал от тавана и е пробил дупка в пода. Също така никой не оспори факта, че безрезултатните половинчасови опити на Джок Хейнс да свали стъклената чаша от главата на брат си с тапи от шампанско и езерото от вино с дълбочина до коляното, образувало се в резултат на обстрела в един от салоните, са наложили подмяна на пода. Въпреки всичко те решиха, че хиляда лири са твърде много. Все пак бяха единодушни в едно – че това е било паметно празненство.

В началото Шон се безпокоеше, че Даф не е в настроение, защото той стоеше намръщен до бара с металния топуз в едната си ръка, заслушан в неприличните разговори. След седем или осем чаши престана да се тревожи за него и се зае с полилея. Към полунощ Даф помоли Франсоа да го освободи от оковите и се измъкна от стаята. Никой не го забеляза да напуска.

Шон изобщо не можа да си спомни как е стигнал до леглото си тази нощ, но на следващата сутрин бе внимателно събуден от един келнер с поднос за кафе и бележка.

– Колко е часът? – попита Шон, разгръщайки бележката.

– Осем, господине.

– Не е необходимо да викаш – промърмори той. Трудно фокусира погледа си, защото болката в главата му бе непоносима.

„Драги куме,

С настоящето ти напомням, че двамата с Даф имате насрочена среща за единадесет часа. Разчитам да го доведеш – жив или мъртъв.

С любов, Кенди.“

От алкохола в устата си имаше вкус на хлороформ. Опита се да го премахне с кафе, запали пура и се закашля. От кашлицата изпитваше ужасна болка в тила. Угаси пурата и влезе в банята. Половин час по-късно се почувствува достатъчно силен, за да събуди Даф. Отвори вратата на стаята му. Пердетата бяха все още спуснати. Дръпна ги и почти ослепя от нахлулата слънчева светлина. Обърна се към леглото и застина. Бавно пресече стаята и седна на ръба му.

– Трябва да е спал в стаята на Кенди – промърмори Шон, загледан в неизмачканите възглавници и грижливо сгънатите одеяла. След няколко секунди се сети, че това е невъзможно.

– Тогава защо тя ще пише тази бележка? – Изправи се и усети, че го обзема тревога. Представи си Даф, лежащ на двора пиян и беззащитен или ударен по главата от някой йоханесбургски апаш. Прекоси тичешком стаята и нахълта във всекидневната. Видя плика върху полицата на камината и го взе.

– Какво е това? Покана за събрание на съюза на писателите? – промърмори той. – Тук се е задръстило от писма.

Разгърна листа и позна обратно наклонения почерк на Даф:

„От трън, та на глог. Повече няма да продължавам така. Ти си кумът, така че поднеси извиненията ми на всички добри хора. Ще се върна, когато пушилката се разнесе.“

Шон седна в един от фотьойлите и прочете писмото още два пъти. Сетне избухна.

– Да те вземат дяволите, Чарлиууд – „поднеси извиненията ми“. Подло копеле! Изчезваш и ме оставяш да ти оправям бъркотиите. – Втурна се през стаята с халат, мятащ се яростно около краката му. – Сам ще поднесеш извиненията си, дори ако се наложи да те довлека вързан с въже.

Изтича по задното стълбище. Мбиджейн беше в конюшнята заедно с трима от конярите.

– Къде е господарят Даф? – изрева Шон.

Те се втренчиха в него.

– Къде е? – Брадата му се наежи.

– Господарят взе коня си и отиде да поязди – отговори нервно един от конярите.

– Кога? – прогърмя Шон.

– Нощес. Може би преди седем или осем часа. Трябва да се върне вече.

Шон изгледа коняря, дишайки тежко:

– Накъде отиде?

– Господарю, той не каза.

Преди осем часа – би могъл да е вече на седемдесет километра оттук. Обърна се и се върна в стаята си. Хвърли се в леглото и си наля още една чаша кафе.

– Това ще я съкруши… – Той си представи мъката и сълзите й.

– Ох, по дяволите! Бъди проклет, Чарлиууд! – Засърба кафето и реши също да замине, да вземе кон и да се махне, колкото е възможно по-надалече.

– Тази каша не съм я забъркал аз и нямам нищо общо с нея.

Изпи кафето и започна да се облича. Докато сресваше косата си пред огледалото, си представи Кенди сама в параклиса, стояща в очакване, докато тишината се превръща в шушукане, а шушукането в смях.

– Чарлиууд, свиня такава! – свъси вежди Шон. – Не мога да я оставя да отиде там. И без това ще бъде достатъчно лошо. Трябва да й кажа.

Взе часовника си от тоалетната масичка – беше девет и половина.

– Проклет да си, Чарлиууд!

Тръгна по коридора и спря пред вратата на Кенди, а отвътре се чуваха женски гласове и той почука, преди да влезе. В стаята бяха две от приятелките на Кенди и цветнокожото момиче Марта. Те се втренчиха в него.

– Къде е Кенди?

– В спалнята, но не трябва да влизаш. Нямаш късмет.

– Вярно, това е най-скапаният късмет на света – съгласи се Шон и почука на вратата на спалнята.

– Кой е?

– Шон.

– Не можеш да влезеш. Какво искаш?

– Облечена ли си?

– Да, но не трябва да влизаш.

Той отвори вратата и погледна към разпищелите се жени.

– Изчезвайте оттук! – заповяда им с прегракнал глас. – Трябва да говоря насаме с Кенди.

Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.

– Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? – произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.

Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно – празно и мъртво, като на статуя.

– Той си отиде – каза Шон. – Избяга от теб.

Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.

– Съжалявам, Кенди.

Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.

– Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… – Той се обърна към вратата.

– Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. – В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.

– Няма нищо. – Гласът му бе пресипнал.

Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ – плющяха знамената върху палатките. „Празник“ – извисяваше се смехът.

Шон яздеше по алеята, повдигайки ръка в отговор на поздравите, които му се подвикваха. Това, че беше на коня, му даде възможност да забележи Франсоа и Мартин Къртис с чаши в ръце близо до къщата да разговарят с две от момичетата от Хауз Опера. Остави коня си на един от туземците коняри и закрачи към тях.

– Здрасти, шефе! – поздрави го Къртис. – Защо си толкова кисел, нали не се жениш ти?

Всички се засмяха.

– Франсоа, Мартин, елате, моля ви, с мен.

– Какво има, г-н Кортни? – запита Франсоа, докато отиваха настрана.

– Празникът свърши. Няма да има сватба.

Двамата зяпнаха от изненада.

– Обиколете наоколо и кажете на всички. Кажете им да си вземат обратно подаръците.

Той се обърна и си тръгна.

– Какво се е случило, шефе? – попита Къртис.

– Кажете им само, че Кенди и Даф са променили намеренията си.

– Искате ли да ги отпратим?

Той се подвоуми.

– По дяволите! Нека останат. Оставете ги да се отровят от пиене. Само им кажете, че няма да има сватба.

Влезе в къщата. Откри нервния от напрежение лъжесвещеник в кабинета на първия етаж. Адамовата ябълка на човека беше протрита до кръв от колосаната висока и корава свещеническа яка.

– Няма да имаме нужда от тебе – каза Шон.

Извади чековата си книжка, седна до бюрото и попълни един чек.

– Това е за неприятностите. А сега, изчезвай от града!

– Благодаря ви, г-н Кортни. Много ви благодаря.

Човекът изглеждаше безкрайно облекчен и се запъти към вратата.

– Ей, приятел! – спря го Шон. – Ако някога изпуснеш само една дума за това, което искахме да направим днес, ще те убия. Ясен ли съм?

Шон отиде в балната зала и пусна малка купчинка гвинеи в ръката на полицая.

– Разкарай всички оттук! – Той кимна с глава към тълпата, която се суетеше покрай масите и разглеждаше подаръците. – Сетне заключи вратата!

Намери главния готвач в кухнята.

– Изнеси навън всичката храна! Дай им я сега! После заключи кухните!

Тръгна из къщата, като затваряше врати и спускаше завеси. Когато влезе в кабинета, завари една двойка върху големия кожен диван. Ръката на мъжа беше под полата на момичето и то се кискаше.

– Тук не е публичен дом – изкрещя Шон и те бързо изчезнаха. Той потъна в един от столовете. Чуваше гласовете и смеха, долитащи от поляната навън, оркестърът свиреше валс от Щраус. Това го подразни и той се намръщи. Главата отново го заболя. Усещаше кожата на лицето си суха и опъната след снощната оргия.

– Каква каша! Каква гадна каша! – произнесе на глас. Излезе след час и намери коня си. Пое по пътя за Претория, докато отмина и последните къщи, сетне свърна в степта. Пришпори коня в лек галоп през морето от трева, с шапка смъкната на тила, за да открие лицето си за слънцето и вятъра. Седеше отпуснат на седлото и остави коня сам да избира пътя. Върна се в Йоханесбург късно следобед. Почувствува се по-добре. Физическото усилие и чистият въздух му помогнаха да погледне реално на нещата. Напълни ваната с гореща вода, отпусна се в нея и там и последният му гняв към Даф изчезна. Когато влезе в спалнята, Кенди седеше на леглото му.

– Здравей, Шон. – Тя му се усмихна едва доловимо. Косата й сега бе поразрошена, лицето – бледо и без грим. Бе със същия пеньоар, с който я беше видял сутринта.

– Здравей, Кенди. – Той си сложи малко одеколон на косата и брадата.

– Нямаш нищо против, че дойдох да те видя, нали?

– Не! Разбира се, че не. – Той започна да сресва косата си. – Аз тъкмо щях да дойда при теб.

Кенди придърпа съвсем по женски краката под себе си – начин, който не може да бъде повторен от никой мъж.

– Ще ми дадеш ли нещо за пиене?

– Извинявай, мислех, че никога не си се докосвала до такова нещо.

– О, днес е специален ден. – Смехът й прозвуча прекалено весело. – Днес е моят сватбен ден, нали?

Наля й коняк, без да я гледа. Усети как гневът към Даф го обзема с нова сила. Кенди пое чашата и отпи. Намръщи се.

– Има ужасен вкус.

– Ще ти свърши добра работа.

– За булката – вдигна тост тя и пресуши чашата.

– Още една? – попита Шон.

– Не, благодаря. – Изправи се и отиде до прозореца. – Вече се стъмва. Мразя тъмнината – това, което е лошо през деня, е непоносимо през нощта.

– Съжалявам, Кенди. Бих искал да мога да ти помогна.

Тя се обърна и се приближи до него. Ръцете й се сключила плътно около врата му и лицето й, бледо и уплашено, се притисна към гърдите му.

– О, Шон! Моля те, прегърни ме! Толкова ме е страх.

Той я прегърна непохватно.

– Не искам да мисля за това. Не сега, не в тъмнината – прошепна тя. – Моля те, помогни ми! Моля те, помогни ми да не мисля за това!

– Ще остана с теб. Не се разстройвай. Седни. Ще ти сипя още една чаша.

– Не, не! – Тя се хвана отчаяно за него. – Не искам да оставам сама. Моля те, помогни ми!

– Не мога да ти помогна. Ще остана при теб, но това е всичко, което мога да направя. – Гняв и съжаление се смесваха в Шон като пепел и селитра, пръстите му се впиха в рамото й.

– Добре, причинявай ми болка! Така ще забравя за малко. Вземи ме в леглото и ми причини болка, Шон, силна болка!

Дъхът му спря.

– Не съзнаваш какво говориш. Това е лудост!

– Това е, което искам, да забравя за малко. Моля те, Шон! Моля те!

– Не мога да го направя, Кенди. Даф ми е приятел.

– Той приключи с мен и аз с него. Аз също съм ти приятелка. О, господи! Толкова съм самотна. Не ме изоставяй и ти. Помогни им, Шон, моля те, помогни ми!

Шон усети как гневът се плъзга от гърдите надолу и се издува като главата на кобра между бедрата му. Тя също го усети.

– Да! О, моля те, да!

Вдигна я и я отнесе на леглото. Изправи се над нея, докато разкъсваше пижамата си. Тя се гърчеше в леглото, освобождавайки се от дрехите и се изпъна, за да го посрещне, поеме в себе си и накара да я изпълни. Шон бързо и със сила си проби път през мекото було в топлината на тялото й. В нея нямаше желание – бе доведена жестоко и безмилостно до границите на издръжливостта. Това, което ставаше, за него беше израз на гняв и съжаление, за нея – акт на забрава. Един път не бе достатъчен. Облада я отново и отново, докато чаршафите се зацапаха с ръждиви петна от кръв и тялото я заболя. Тогава легнаха един до друг, потънали в пот и уморени от яростта, с която се бяха отдали един на друг. В покоя, настъпил след отминалата страст, Шон я попита тихо:

– Не помогна, нали?

– Напротив, помогна. – Физическото изтощение беше отслабило бариерите и тя даде израз на скръбта си. Все още вкопчена в него, тя се разплака.

От светлината на уличната лампа на тавана се бе очертал сребърен квадрат. Шон лежеше по гръб и го наблюдаваше, заслушан в риданията на Кенди. Те постепенно отслабнаха, докато накрая настъпи тишина. Тогава те заспаха. Преди да настъпи денят, се събудиха едновременно като по уговорка.

– Ти си единственият, който може да му помогне сега – каза Кенди.

– Да му помогна в какво? – попита Шон.

– Да намери това, което търси. Покой, себе си – наречи го както искаш. Той се е загубил, разбираш ли, Шон? Загубил се е и е самотен, почти толкова самотен, колкото съм и аз. Аз можех да му помогна, сигурна съм, че можех.

– Даф – загубен? – попита Шон. – Ти си полудяла.

– Не бъди такъв слепец, Шон. Не се подвеждай от големи приказки и блестящи маниери. Погледни и другите неща.

– Какво например?

Тя помълча малко.

– Той мразеше баща си, знаеш ли това?

– Досещах се от малкото, което ми е казвал.

– Начинът, по който въставаше срещу всякаква дисциплина. Отношението му към Храдски, към жените, към живота. Помисли за това, Шон, и ми кажи дали се държи като щастлив човек.

– Веднъж Храдски му е погодил номер. Той просто не го харесва – каза Шон.

– О, не! Нещата са много по-дълбоки. По някакъв начин той възприема Храдски като образ на баща си. Вътрешно е съвсем съсипан, Шон. Ето защо се е залепил за тебе. Ти можеш да му помогнеш.

Той се разсмя искрено.

Кенди, скъпа, просто си допадаме. Това е всичко, не съществуват други причини за нашето приятелство. Не започвай да го ревнуваш от мен.

Тя седна в леглото и одеялата се плъзнаха надолу. Наведе се над Шон и гърдите й се люшнаха напред, тежки, заоблени и сребристобели в полумрака.

– В теб има сила, Шон. Някаква непоколебима увереност, която все още не си осъзнал. Даф е разбрал това, така както и други нещастни хора ще го разберат. Той се нуждае от теб, безкрайно много се нуждае от теб. Погрижи се за него заради мен, помогни му да намери това, което търси.

– Глупости, Кенди – промърмори смутено Шон.

– Обещай ми, че ще му помогнеш.

– Време е да се върнеш в стаята си – подкани я той. – Хората ще започнат да говорят.

– Обещай ми, Шон.

– Добре, обещавам.

Кенди стана и бързо се облече.

– Благодаря ти, Шон. Лека нощ.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю