Текст книги "Когато лъвът се храни"

1

Самотен див фазан прелетя ниско над склона на хълма, крилете му почти докосваха тревата. Кацна на билото и се скри. Откъм долината го преследваха две момчета и едно куче. Животното водеше децата, изплезило розовия си език, а близнаците тичаха след него. Ризите им с цвят каки бяха вир-вода, защото африканското слънце все още печеше здравата, макар че се спускаше към хоризонта.

Кучето хвана миризмата на птицата и това го накара да спре, за миг я пое с ноздрите си и започна да търси. Правеше го бързо, като се мушкаше напред-назад и се завърташе при всяка промяна в посоката на вятъра. Над сухата кафява трева се мяркаха само гърбът му и въртящата се опашка. Близнаците го следваха запъхтени, защото изкачването по склона на хълма бе трудно.

– Не върви пред мен, ще се спъна – задъхано каза Шон на брат си и Гарик моментално го послуша.

Шон беше по-висок с десетина сантиметра и по-тежък с десет килограма – това му даваше правото да командва. Той отново насочи вниманието си към кучето.

– Вдигни го, Тинкър! Хайде, момчето ми, търси го.

Опашката на Тинкър отреагира с разбиране на напътствията на Шон, но кучето продължи да души земята. Близнаците го следваха, като напрегнато очакваха птицата да се вдигне. Държаха копията си готови и се придвижваха напред с равномерно темпо, като се опитваха да регулират дишането си. Тинкър откри птицата, сгушила се в тревата – скочи напред, излая и птицата излетя от скривалището си с бързо и шумно пляскане на криле.

Шон метна копието, неговата kerrie11
  kerrie – късо копие. – Б.пр.


[Закрыть] подмина птицата. Фазанът я избегна с отчаян плясък на крилете. Тогава Гарик хвърли пиката си, която изсвистя и се заби в тлъстия кафяв фазан. Преметна се, от него се разхвърчаха пера и той падна. Момчетата се спуснаха към него. Фазанът бягаше по тревата със счупено крило и те го подгониха с възбудени викове. Шон успя да го хване. Счупи врата му и се изправи засмян, с топлото кафяво тяло в ръце. Изчака брат му да го настигне.

– Тра-ла-ла, Гари, здравата си го праснал!

Тинкър подскочи, за да подуши птицата. Шон се спря и я тикна под носа му. Кучето я подуши, след което се опита да я захапе, но той отблъсна главата му и хвърли фазана на Гарик, който го окачи на колана си при останалите.

– Колко мислиш, че бе разстоянието – петнадесет метра? – попита Гарик.

– Е, не чак толкова. По-скоро девет-десет.

– Убеден съм, че бяха поне петнадесет. Убеден съм, че бяха повече, отколкото при който и да е твой днешен удар.

Успехът го беше окуражил. Усмивката изчезна от лицето на Шон.

– Така ли? – каза той.

– Така! – отвърна Гарик и отметна с ръка перчема си. Косата му беше кестенява и мека и постоянно падаше в очите му.

– А при реката? Тогава разстоянието беше два пъти по-голямо.

– Така ли? – попита Гарик.

– Така! – тросна се брат му.

– Е, като си толкова добър, защо не уцели този път, а? Ти пръв метна копието. Как така не успя да уцелиш, а?

Лицето на Шон, което вече бе почервеняло, потъмня още повече и Гарик внезапно осъзна, че е отишъл твърде далеч. Той направи крачка назад.

– Обзалагаш ли се? – предизвика го Шон.

Не му бе съвсем ясно на какво трябва да се обзаложат, но от опит знаеше, че независимо от облога изходът от него винаги е един и същ, Гарик рядко печелеше басовете с Шон.

– Става късно. Я по-добре да се прибираме вкъщи. Тате ще ни натупа, ако закъснеем за вечеря.

Шон се поколеба, а Гарик се обърна, изтича, грабна пиката си и се понесе към къщи. Брат му заподскача след него, настигна го и го изпревари. Винаги той водеше. Доказал превъзходството си в хвърлянето на копия, Шон бе склонен да прояви снизходителност. Попита през рамо:

– Какво на цвят смяташ, че ще бъде жребчето на Джипси?

Гарик прие поканата за мир с облекчение и двамата завързаха приятелски спор по този и по още десетина други не по-маловажни въпроси. Не спряха да тичат, с изключение на едночасова почивка на сянка край реката, където опекоха и изядоха два от фазаните.

В тази си част платото бе покрито с трева, която се слягаше под стъпките им, докато се изкачваха по-малките заоблени хълмове и се спускаха в долчинките. Тревата около тях се полюшваше заедно с вятъра. Бе висока до кръста и суха, с цвят на зряла пшеница. Зад тях и от двете им страни пасището се простираше до хоризонта, но изведнъж пред погледа им изникна стръмен склон. Пасището се разстилаше надолу по него, отначало стръмно, а после постепенно се изравняваше, за да се превърне в низините на Тугела. Река Тугела бе на тридесет километра отвъд низините, но имаше мараня, затова не можеха да виждат толкова далеч. Отвъд реката, надалеч на север и на около сто и шестдесет километра на изток към морето, се простираше Зулуленд. Реката бе границата. Стръмната страна на склона беше пресечена от вертикални оврази, в които растеше гъст маслиненозелен храсталак.

Под тях, на около три километра навътре в низините, се намираше чифликът Теунис Краал. Къщата беше голяма, с холандски фронтони и покрита с равен сламенен покрив. Малкият заграден двор бе използуван за конюшня. Конете бяха много, защото бащата на близнаците беше богат. Въздухът над стаите за прислугата бе синкав от дима от огнището. До момчетата достигаше слаб звук от цепенето на дърва.

Шон спря на билото на стръмния склон и седна в тревата. Хвана прашния си крак и го завъртя към себе си. В петата имаше дупка, от която днес бе извадил трън, и сега тя се бе замърсила. Гарик седна до него.

– Леле, как ще те боли, когато мама му сложи йод! – злорадствуваше Гарик. – Ще се наложи да изчопли мръсотията с игла. Обзалагам се, че ще има да пищиш, докато изпаднеш в несвяст!

Не му обърна внимание. Взе стрък трева и забърника внимателно в раната. Брат му го наблюдаваше с интерес. Едва ли имаше близнаци, които да се различават повече от тях. Шон вече бе започнал да се оформя като мъж – раменете му се наливаха, а в детските му тлъстинки се оформяха твърди мускули. Косата му бе черна, кожата му бе загоряла от слънцето, устните и бузите му блестяха със свежестта на младата кръв под тях, а сините очи – индиговото синьо на облачна сянка върху планинско езеро.

Гарик беше строен, с китки и глезени като на момиче. Косата му беше кестенява и падаше на кичури на врата, кожата му беше покрита с лунички, носът и ъгълчетата на бледосините му очи бяха зачервени от постоянната сенна хрема. Хирургическите занимания бързо омръзнаха на Шон. Протегна ръка и започна да си играе с едно от клепналите уши на Тинкър, с което наруши ритъма на учестеното дишане на кучето. То преглътна два пъти и от края на езика му покана слюнка. Гарик вдигна глава и изгледа склона. Малко след мястото, където бяха седнали, започваше един от овразите, обраснали с храсталак. Неволно затаи дъх.

– Шон, виж ей там – при храсталака! – Гласът му трепереше от възбуда.

– Какво има? – Брат му погледна изненадано. И тогава го забеляза.

– Тинкър, стой мирен. – Гарик хвана нашийника на кучето и завъртя главата му, за да не види животното и да не го подгони. – Това е най-голямата стара Inkonka22
  Inkonka – южноафриканска антилопа. – Б.пр.


[Закрыть] в света – прошепна той.

Шон беше прекалено съсредоточен, за да му отговори.

Антилопата внимателно си проправяше път през храсталака. Беше голям мъжкар, почернял от старост, петната на хълбоците му бяха избледнели като стари тебеширени белези. Със свити уши и високо вдигнати спираловидни рога, голям колкото пони, но с лека стъпка, той излезе на открито. Спря и поклати главата си от една страна на друга, проверявайки дали не го грози опасност, сетне заподскача надолу по хълма и изчезна в друг овраг. Миг след като изчезна, близнаците останаха неподвижни, после възбудено заговориха едновременно.

– Ей, видя ли го – какви рога имаше!

– Да е толкова близо до дома и да не подозираме за съществуването му.

Те скочиха и продължиха да говорят възбудено. Тинкър се зарази от вълнението им. Обикаляше ги и лаеше. След първите няколко мига на объркване Шон овладя положението просто като надвика противниковата страна.

– Обзалагам се, че се крие в оврага всеки ден. Уверен съм, че стои там целия ден и излиза само през нощта. Я да отидем да проверим.

Поведе брат си надолу по склона.

В края на храсталака, в една тъмна и хладна малка пещера, сред високата растителност те откриха скривалището на мъжката антилопа. Земята бе утъпкана от копитата й и покрита с изпражненията й. На мястото, където бе лежала, се бяха очертали контурите на тялото. По постелята от листа бяха останали няколко косъма със сиви връхчета. Шон клекна и взе един.

– Как ще го хванем?

– Можем да изкопаем дупка и да сложим в нея заострени колове – предложи разпалено Гарик.

– Кой ще я изкопае – ти ли? – попита Шон.

– Би могъл да помогнеш.

– Ще трябва да е доста голяма – каза загрижено Шон.

Двамата замълчаха, докато преценяваха колко труд ще отиде за изкопаването на такъв капан. Отхвърлиха идеята.

– Можем да вземем другите деца от града и да подгоним животното с нашите пики – каза Шон.

– Колко пъти сме ходили с тях на лов? Сигурно стотици, а не сме хванали дори една малка южноафриканска антилопа – да не говорим за голяма антилопа. – Гарик се поколеба, но продължи: – Освен това спомни си какво направи онази голяма антилопа на Франк ван Есен, а? Когато спря да го мушка, трябваше да набутат всичките му черва в дупката на стомаха му!

– Страх ли те? – попита брат му.

– Хич даже! – възмути се той и бързо добави: – Леле, почти се е стъмнило. Я по-добре да побързаме.

Двамата се спуснаха в долината.