Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 33 страниц)
14
В девет часа Даф приказваше, а Шон седеше мълчаливо. В десет гъркът все още не се беше появил, Даф бе изнервен, а Шон не спираше да бърбори от облекчение. В единадесет часа той поиска да се върнат в мината.
– Това е предзнаменование, Даф. Господ е погледнал от небето, видял ни е да седим тук, готови да направим ужасна грешка. „Не – казал той, – не мога да допусна това да се случи на тези добри момчета.“
– Защо не постъпиш в трапистки манастир? – Даф погледна часовника си. – Хайде, стига толкова, да вървим!
– Слушам, сър! – пъргаво се изправи Шон.
– Като се върнем, ще имаме достатъчно време, за да разчистим масите, преди да обядваме.
– Не се прибираме, а отиваме да търсим гърка.
– Ама, слушай!
– По-късно ще те слушам – хайде!
Запътиха се към „Светлите ангели“, оставиха конете пред заведението и влязоха вътре. В сравнение с яркото слънце навън в ресторанта бе тъмно, но дори в полумрака вниманието им веднага бе привлечено от групичка хора, които седяха на една от масите. Гъркът бе с гръб към тях, пътят в прическата му като че ли бе прокаран с бял тебешир и линия през лъскавата му черна, къдрава коса. Шон премести погледа си от него върху двамата мъже, седнали от другата страна на масата. Несъмнено бяха евреи, но с това приликата между тях се изчерпваше. По-младият бе слаб, с гладка, мургава кожа, опъната на скулите му, устните му бяха много червени, а очите му, обрамчени с женски мигли, бяха шоколадовокафяви. На стола до него седеше мъж с тяло, сякаш оформено от восък, държан близо до горещ пламък. Раменете му, закръглени почти до безформеност, се смъкваха към крушообразното му туловище. Едва крепяха огромната глава с теме като кубето на Тадж Махал. Прическата му бе в стила на модата от времето на монаха Тък. В очите му обаче – пронизващи жълти очи – в тях нямаше нищо комично.
– Храдски – изсъска Даф и изражението на лицето му се промени.
Усмихна се и се запъти към масата.
– Здрасти, Ники, струва ми се, че имахме среща.
Гъркът бързо се завъртя на стола.
– Господин Чарлиууд, извинявайте, наложи се да се забавя тук.
– Да, както виждам, горите са пълни с разбойници.
Шон забеляза как червенината започна да пропълзява над яката на Храдски, но веднага се скри.
– Продаде ли ги вече? – попита Даф.
Гъркът кимна притеснено.
– Съжалявам, господин Чарлиууд, но господин Храдски ми плати сумата, на която държах без никакво шикалкавене – и то в брой!
Даф плъзна погледа си към отсрещната страна на масата.
– Здравей, Норман. Как е дъщеря ти?
Този път червенината се измъкна от ризата на Храдски и заля цялото му лице. Той отвори устата си, езикът му цъкна два пъти, после я затвори.
Даф се усмихна и погледна към по-младия евреин.
– Макс, кажи какво иска да каже.
Шоколадовите очи се сведоха към масата.
– Дъщерята на господин Храдски е много добре.
– Предполагам, че се е омъжила незабавно, след като напуснах Кимбърли.
– Точно така.
– Мъдър ход, Норман, много по-мъдър, отколкото да караш бикоподобните си телохранители да ме гонят от града. Не беше много любезно от твоя страна.
Всички мълчаха.
– Трябва някога да се съберем и да си поговорим за доброто старо време. До тогава – с-с-с-б-б-бо-г-г-гом!
По обратния път към мината Шон попита:
– Ама той има дъщеря? Ако прилича на него, голям късмет си извадил, като си избягал.
– Не, тя е като чепка налято зряло грозде.
– Не бих му устоял.
– Нито пък аз. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Макс му е свършил и тази работа.
– А той какво представлява?
– Придворният шут.
Шон се изсмя и Даф продължи:
– Но не подценявай Храдски. Заекването е единственият му недостатък, а с Макс до себе си, който да говори вместо него, той не се смущава от това. В огромния му череп се крие мозък, бърз и безпощаден като гилотина. Щом сега е тук, на това златно находище ще настъпи раздвижване и ще се наложи да галопираме, за да сме наравно с него.
Шон се замисли за секунда, сетне каза:
– Като спомена за раздвижване, Даф, сега, когато изтървахме концесиите на гърка и няма да е необходимо да си даваме всичките налични пари за него, да помислим дали не е по-добре да поръчаме нова инсталация, за да разработим концесиите, с които разполагаме.
Даф се ухили.
– Още миналата седмица изпратих телеграма в Лондон. Преди края на месеца оттам ще отплават две най-модерни, чисто нови десетчукови трошачки.
– За бога, защо не си ми казал?
– Ами ти беше достатъчно разтревожен, не исках да те сломя духом.
Шон отвори уста, но Даф му намигна, преди той да успее да изреве, и устните му се разтрепериха. Усети смеха в гърлото си, опита се да спре, но безуспешно.
– Колко ще ни струва? – извика той весело.
– Ако още веднъж ми зададеш този въпрос, ще те удуша – отвърна му със смях Даф. – Почивай си със спокойното съзнание, че ако възнамеряваме да платим в срок доставката на инсталациите, през следващите няколко седмици трябва да прекараме планина от руда през малката ни трошачка.
– Ами разплащателните вноски по новите концесии?
– Това е моя работа, аз ще се грижа за тях.
Така заякна тяхното партньорство, през следващите седмици връзката им окончателно се заздрави. Даф, с магическия си език, очарование и малко изкривената си усмивка се пазареше и изливаше масло върху развълнуваното море от нетърпеливи кредитори. Той бе жива енциклопедия по минно дело, от която Шон всекидневно черпеше знания. Даф бе инициаторът и създателят на планове: някои – налудничави, други – брилянтни. Но бързо изчерпващата му се нервна енергия не бе в състояние да осъществи тяхната реализация. Скоро губеше интерес и Шон бе този, който окончателно отхвърляше най-хилавите рожби на ума на Чарлиууд, а осиновяваше други, далеч по-обещаващи. В мига, в който станеше техен втори баща, започваше да ги отглежда като свои рожби. Даф бе теоретикът, а Шон – практикът. Шон разбра защо досега съдружникът му не бе успял в живота, но в същото време признаваше, че без него той би бил безпомощен. Наблюдаваше с възхищение как Даф използува недостатъчния добив на злато от „Кенди Дийп“, за да поддържа инсталацията в работен режим, да плаща на търговци, да прави навреме вноските за концесиите и въпреки това да спестява достатъчно за нова инсталация. Даф бе човек, който жонглира с горещи въглени, ако задържиш един малко по-дълго, ще те изгори, ако изтървеш един, всичките падат. А Даф, неувереният в себе си Даф, имаше стена, на която да се облегне. Думите му никога не го изразяваха, за разлика от очите му, когато погледнеше Шон. Понякога се чувствуваше малък до едрото тяло на Шон, но това бе приятно чувство – сякаш си се качил на върха на планина, която познаваш много добре.
Издигнаха нови сгради край инсталацията: складове, леярна и бунгала за Шон и Къртис. Даф пак спеше в хотела на Кенди. Лагерът на зулусите растеше хаотично надолу по хребета, като с всяка измината седмица се отдалечаваше по малко, защото бялата планина от изкопаното от мината нарастваше и го изтласкваше назад. Цялата долина се променяше. Пристигнаха новите инсталации на Храдски. Разположиха ги по протежение на хребета, високи и горделиви, но купчините руда постепенно ги превърнаха в джуджета. Йоханесбург, отначало мрежа от проучвателски маркировъчни колчета, засмука разпръснатите биваци по набразденото тревисто плато и ги подреди в определен ред по протежението на новите си улици.
След като на членовете на Комитета на копачите им омръзна да си остъргват ботушите всеки път, когато влизат някъде, наредиха да се изградят обществени тоалетни. Сетне, засрамени от собствената си наглост, построиха мост над Наталските минерални извори, купиха цистерна за вода, която да мие улиците и приеха закон, забраняващ погребения в радиус един километър от центъра на града. Като членове на комитета Шон и Даф решиха, че е техен дълг да демонстрират вярата си в златоносното находище. Затова купиха двадесет и пет парцела в Йоханесбург, всеки от по пет лири, които подлежаха на изплащане до шест месеца. Кенди свика всичките си клиенти и след седмица, изпълнена с героични усилия, те разглобиха хотела й. Натовариха на фургони всички греди и листове ламарина, превозиха ги на километър и половина надолу в долината и отново го издигнаха на нейна собствена земя в центъра на града. По време на пиршеството, което тя им устрои вечерта, те едва не го разглобиха повторно. Всеки нов ден пътищата от Натал и Кейптаун бълваха нови и нови фургони, все повече и повече мъже, които пристигаха в Уитуотърсрандското златоносно находище. Даф предложи на Комитета на копачите да събират по една гвинея на калпак от новопристигащите, за да подпомогнат финансирането на общественото строителство, но идеята му бе отхвърлена с неохота, защото преобладаваше мнението, че ако това доведе до гражданско неподчинение и бунт, новопристигащите бяха повече на брой от членуващите в комитета и никой не искаше да е на страната на тези, които ще загубят битката.
Една сутрин, когато пристигна в мината, Даф донесе телеграма. Подаде я безмълвно на Шон. Той я прочете. Инсталациите бяха пристигнали.
– Боже господи, подранили са с три седмици!
– Изглежда, че са плавали по наклонено надолу море или при попътен вятър, или всичко друго, което кара корабите да се движат по-бързо – измърмори Даф.
– Имаме ли достатъчно пари, за да платим? – попита Шон.
– Не.
– Какво ще правим?
– Ще отида в банката да поговоря с онова нищожество.
– Ще те изхвърли на улицата.
– Ще го увещая да ни даде заем срещу концесиите.
– По дяволите, как смяташ, че ще успееш да направиш това – та ние още не сме започнали да ги изплащаме?
– Е, точно на това му казват финансов гений. Просто ще му изтъкна, че те струват пет пъти повече от сумата, за която сме ги купили. – Даф се ухили. – Двамата с Къртис ще можете ли да се справите с работата тук, докато уредя проблема?
– Ти само го уреди и с радост ще ти дам цял месец отпуска.
Когато Даф се върна следобед, той носеше един документ. В долния му ъгъл имаше печат с червен восък, най-отгоре беше написано „Акредитив“, а в средата, изпъквайки с едрия си черен шрифт сред ситно напечатания текст, се мъдреше число, което завършваше с внушителен низ от нули.
– Ти си просто великолепен – каза Шон.
– Така си е – съгласи се Даф.
15
Инсталациите на братя Хейнс дойдоха със същия кораб. Джок и Даф се метнаха на конете и препуснаха към Порт Натал. Наеха сто фургона и докараха всичкото оборудване като един товар.
– Джок, знаеш ли какво ще ти предложа? Да се обзаложим, че нашите инсталации ще започнат да дават производство преди твоите. Който загуби, плаща превоза на цялото оборудване – предизвика го Даф, когато стигнаха Йоханесбург.
– Приемам!
– Даже още нещо. Хващам се на допълнителен бас за петстотин.
Шон сръга Даф в ребрата.
– По-леко, не можем да си го позволим.
Но Джок вече бе отсякъл баса.
– Какви ги приказваш – не можем да си го позволим? – прошепна Даф. – Разполагаме с още близо хиляда и петстотин лири в акредитива.
Шон поклати глава.
– Не е вярно.
Той измъкна документа от вътрешния си джоб и потупа с него Шон по носа.
– Ето, прочети го сам.
Взе го от ръката му.
– Благодаря ти, стари приятелю. Веднага ще отида да платя на човека.
– Какъв човек?
– Човекът с фургоните!
– Какви фургони?
– Фургоните, които двамата с Джок наехте в Порт Натал. Аз ги купих.
– Хайде де!
– Нали предложи да започнем транспортен бизнес. Веднага щом бъдат разтоварени, поемат към Дънди, за да натоварят там въглища.
Даф му се ухили.
– Абе, ти никога ли не забравяш нищо? Добре, заминавай, остава ни само да спечелим облога.
Едната инсталация разположиха при „Кенди Дийп“, а другата на новите концесии отвъд мината на братовчеда Джок. Наеха две банди от безработните в Йоханесбург. Къртис ръководеше едната, а Шон – другата, докато Даф сновеше, за да контролира и двете. Всеки път, когато минеше покрай братовчеда Джок, проверяваше докъде са стигнали двамата с Тревър.
– Догонват ни, Шон. Парните им котли са монтирани и вече набират налягане – съобщи той с раздразнение, но на следващия ден отново се усмихна.
– Не са сложили достатъчно цимент в основата и тя започна да се руши веднага щом положиха трошачката. Ще трябва отново да наливат бетон. Това ги праща три-четири дни назад.
Обзалаганията в кръчмите се колебаеха силно. Един неделен следобед Франсоа се изкачи при „Кенди Дийн“. Погледа ги как работят, посъветва ги какво трябва да направят на едно-две места, после каза:
– В „Светлите ангели“ се обзалагат три към едно срещу вас. Смятат, че Хейнсови ще бъдат готови в края на следващата седмица.
– Иди и заложи още петстотин лири на мен – каза му Даф, а Шон отчаяно поклати глава.
– Не се бой, човече, няма начин да загубим – този аматьор в минното дело Джок Хейнс е сглобил челюстите на трошачката в обратен ред – задната на мястото на предната. Забелязах го едва тази сутрин – не знае каква изненада го очаква, когато пусне машината. Ще трябва да разглоби цялата проклета трошачка.
Даф се оказа прав – пуснаха в експлоатация и двете си инсталации цели петнадесет часа преди братя Хейнс. Джок дойде на кон, за да се увери. Беше унил.
– Поздравявам ви.
– Благодаря, Джок, а донесе ли си чековата книжка?
– Точно за това дойдох. Би ли ми дал известна отсрочка?
– Разбира се, ти си честен платец – увери го Шон. – Ела да те почерпя едно питие и да ти продам въглища.
– А, да, чух, че фургоните ти са се върнали тази сутрин. Каква е цената?
– Петнадесет лири за петдесет килограма.
– Боже господи! Ти си мръсен бандит, обзалагам се, че си ги купил за по-малко от пет шилинга.
– Е, човек има право на разумна печалба – възрази му Шон.
Пътят към върха бе извървян с големи трудности, но Шон и Даф най-сетне стъпиха на него. Парите потекоха в ръцете им като река.
Геоложката аномалия, която бе извъртяла водещия златоносен пласт настрани от главния към концесиите на „Кенди Дийн“, в същото време я бе обогатила – беше най-доходната мина. Една вечер, когато слагаха амалгамната топка в ретортата, при тях дойде Франсоа. Очите му изскочиха от орбитите, когато живакът се изпари, беше се втренчил в златото, сякаш гледаш гола жена.
– Боже господи! Отсега нататък смятам да те наричам „Мистър Злато“.
– Виждал ли си някога по-богата жила, Франсоа? – сияеше Даф.
Франсоа бавно поклати глава.
– Знаеш теорията ми, че златоносният пласт е бил дъно на древно езеро, че това, което виждаш, я потвърждава. Чупката при твоя пласт трябва да е била дълбок овраг по дъното на това езеро. Той е изиграл ролята на естествен капан за златото. Ей, приятелю, това се казва късмет! Със затворени очи си извадил плънката на пудинга. Мината на Джок и Свирката вади два пъти по-малко злато от вашата.
Превишението на кредита им в банката спадна като барометър по време на ураган. Търговците започнаха да ги поздравяват с усмивка. Дадоха на Док Съдърленд чек, който щеше да му стигне за уиски за цял век. Кенди ги разцелува, когато й се изплатиха наведнъж със седемпроцентна лихва. Тя построи нов хотел, на два етажа, с кристален полилей в ресторанта и с разкошни спални на втория етаж. Даф веднага нае една, но при изричната уговорка, че ако някога кралицата посети Йоханесбург, веднага ще я освободи. В очакване на това събитие Кенди нарече хотела „Виктория Руумс“.
Франсоа лесно бе убеден да поеме управлението на „Кенди Дийп“. Пренесе принадлежностите си: един шкаф дрехи и четири шкафа. Мартин Къртис стана управител на инсталацията на новите концесии, нарекоха я „Малката сестра“. Макар и не толкова богата като „Кенди Дийп“, всеки месец тя им носеше цяло състояние, защото Къртис работеше така добре, както се и боксираше.
Към края на август Шон и Даф вече се бяха издължили на всички: концесиите бяха техни, инсталациите – също. Освен това разполагаха с пари, които да инвестират.
– Трябва ни собствена кантора там, в града. Не можем да ръководим представлението от спалните си – оплака се Шон.
– Прав си – съгласи се Даф, – ще я изградим на онзи парцел, който е най-близо до пазарния площад.
Проектът предвиждаше скромна сграда с четири помещения, но в окончателния си вид се осъществи като постройка на два етажа, с подове от стинкууд1010
Южноафриканско дърво с неприятна миризма. – Б.пр.
[Закрыть], дъбова ламперия и двадесет стаи. Тези, които не използуваха, даваха под наем.
– Цената на земята се е увеличила трикратно за три месеца – каза Шон – и продължава да се вдига.
– Прав си, сега е моментът да купуваме – съгласи се Даф. – Започваш да мислиш в правилна посока.
– Идеята беше твоя.
– Така ли? – Той се престори на изненадан.
– Не си ли спомняш думите „там, където само орлите кръжат“?
– Не забравяш нищо, нали?
Купиха земя: хиляда акра в Ориндж Гроув и други хиляда край Хоспитал Хил. Фургоните им, вече четиристотин на брой, сновяха ежедневно между Порт Натал и Лоренцо Маркес. Тухларните им работеха денонощно, без почивен дек, за да се справят със заявките за строителни материали.
На Шон му бе необходима цяла седмица, за да разубеди Даф да строят оперен театър, и успя, като вместо това се сдружиха с мнозинството членове на Комитета на копачите във финансирането на дворец за развлечения от различен тип. По предложение на Даф го нарекоха Опера Хаус. Не наеха изпълнители от големите европейски компании, а от пристанищните квартали на Кейптаун. За диригент избраха една французойка с разностранен опит, чийто прякор беше Блу Беси заради синия цвят на косата й. Опера Хаус предлагаше културни развлечения на две нива. За членовете на комитета и другите новобогаташи имаше дискретен страничен вход, който водеше в пищно обзаведен салон, където човек можеше да си поръча най-доброто шампанско и да обсъжда цените на фондовата борса в Кимбърли, а до салона имаше редица стаи за уединяване, обзаведени с вкус. За работниците имаше само един коридор, където чакаха на опашка. Не им предлагаха никакъв избор и имаше петминутен лимит. За един месец Опера Хаус донасяше повече злато, отколкото мината на Джак и Свирката.
Към декември в Йоханесбург вече имаше милионери: Храдски, братя Хейнс, Карл Локкампър, Даф Чарлиууд, Шон Кортни и още десетина. Те бяха собственици на мините, на земята, на сградите, на целия град. Това бе елитът на Уитуотърсранд, обсипан с пари и коронясан със злато.
Седмица преди Коледа Храдски, техният некоронован, но безспорен крал, ги свика на заседание в един от уединените салони на хотела на Кенди.
– Ама той кой си мисли, че е – роптаеше Джок Хейнс. – И да ни заповядва, сякаш сме тумба племенни вождове.
– Юда Искариотски! – подкрепи го Локкампър.
Но се събраха до последния човек, защото всичко, което Храдски правеше, миришеше на пари и не можеха да устоят на този аромат, също както кучето не устояваше на разгонена кучка.
Даф и Шон пристигнаха с последните и помещението вече беше потънало в дим от пурите. Цареше напрегнато очакване. Храдски бе потънал в едно от креслата, тапицирани с гладка кожа, а Макс седеше смирено до него, когато Даф влезе, в очите му се мярна някакъв блясък, но изражението на лицето му не се промени. Щом Даф и Шон си намериха столове, Макс се изправи.
– Джентълмени, господин Храдски ви покани тук, за да чуете и вземете отношение по едно негово предложение.
Всички леко се приведоха напред и очите им блеснаха като на хрътки, наближили лисицата, която гонят.
– От време на време за хора с вашето положение е необходимо да намират капитал, за да финансират бъдещи начинания и да затвърждават минали завоевания. От друга страна, тези от нас, които имат неизползувани пари, би трябвало да търсят направления за инвестирането им.
Макс се изкашля и ги огледа с тъжните си кафяви очи.
– До момента не съществува специално място за срещи във връзка с тези взаимни нужди, както е в други центрове на финансовия свят. Подобно средище е фондовата борса в Кимбърли, която, уверен съм, ще се съгласите с мен, е твърде далеч. Господин Храдски ви покани тук, за да прецените възможността за създаване на наша собствена борса и ако приемете тази идея, да изберете неин председател и управителен съвет.
Макс седна. В настъпилата тишина те се замислиха върху идеята, като всеки я вмъкваше в собствения си начин на разсъждаване и я изпитваше с въпроса „Колко ще спечеля от това?“.
– Уа, това е много добра идея – пръв се обади Локкампър.
– Да, точно това ни трябва.
– Пишете ме вътре.
Докато планираха и преговаряха, определяйки вноските, мястото и правилата, Шон наблюдаваше лицата им. Това бяха лицата на хора, брулени, щастливи, тихи и големи кресльовци, но всичките имаха една обща черта – алчният блясък в очите. Свършиха чак след полунощ.
Макс отново се изправи.
– Джентълмени, господин Храдски би желал да ви предложи по чаша шампанско, за да отпразнуваме новото си начинание.
– А, виж, това не мога да го повярвам, последният път, когато черпи, бе през хиляда осемстотин и шестдесета година – заяви Даф. – Бързо някой да повика сервитьор, докато не е променил решението си.
Храдски сведе очи, за да скрие омразата в тях.
