Текст книги "Когато лъвът се храни"

30

Отсъствието на Храдски се уреди без проблем – някой трябваше да отиде в Лондон. Необходими бяха машини за новите райони в Източен Ранд, а освен това и да се изберат двама инженери измежду стотината или почти толкова, очакващи в Англия. Храдски любезно се остави да бъде избран за тази работа.

– Да организираме прощално тържество в негова чест – предложи Даф на приятеля си по време на вечерята. – Е, не съвсем прощално тържество, а увеселение.

Шон започна да си подсвирква погребален марш, а Даф му тактуваше по масата с дръжката на ножа си.

– Ще го направим в хотела на Кен… – Даф внезапно спря. – Ще го направим тук. С това наистина ще поласкаем бедния стар Норман, така че след това да каже: „Копелетата, макар и да ме изметоха, все пак ме удостоиха със знаменито тържество“.

– Той не обича тържества – забеляза Шон.

– Това е основната причина да го направим.

Седмица по-късно, когато Храдски и Макс се качиха на сутрешния дилижанс за Порт Натал, петдесет членове на Йоханесбургската борса в официално облекло от нощното празненство им махаха за довиждане. Даф произнесе, макар и малко нечленоразделно, трогателна кратка реч и подари на Храдски букет рози. Изнервени от тълпата около тях, конете се хвърлиха напред при плясването на камшика и Макс, и Храдски се стовариха един върху друг на задната седалка на дилижанса. Тълпата ги аплодира, докато се скриха. Обгърнал раменете на Даф, Шон го преведе през улицата до кантората и го настани в едно от дълбоките кожени кресла.

– Достатъчно ли си трезвен, за да разсъждаваш смислено? – попита със съмнение Шон.

– Разбира се. Винаги на вашите услуги, както би казала проститутката на клиента си.

– Снощи успях да кажа няколко думи на Макс. Щом с Храдски се качат на кораба, той ще ни изпрати телеграма. Няма да предприемаме нищо, докато не я получим.

– Много мъдро, ти си най-мъдрото момче, което познавам – ухили се щастливо Даф.

– По-добре е да си легнеш – предложи му Шон.

– Много е далече – отговори той. – Ще спя тук.

Изминаха десет дни, преди телеграмата да пристигне. Двамата обядваха в „Ранд Клуб“, когато тя им беше доставена на масата. Шон разкъса плика и прочете на глас:

„Отплуване в четири часа следобед. Късмет.

Макс.“

– Да пием за това! – Вдигна чашата си с вино Даф.

– Утре – каза Шон – ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще кажа на Франсоа да изтегли всички мъже от долните хоризонти на мината. Никой не трябва да бъде допускан до тях.

– Постави пазач на четиринайсети хоризонт – предложи Даф. – Това ще придаде повече достоверност.

– Добра идея! – съгласи се Шон. Погледна нагоре, когато един човек мина покрай тях, и внезапно се разсмя. – Даф, знаеш ли кой е този?

– За кого говориш? – погледна го той объркано.

– За човека, който току-що напусна салона. Ето го, отива в тоалетната!

– Не е ли Елиът – вестникарят?

– Издателят на „Ранд Мейл“. Ела с мен, Даф!

– Къде ще ходим?

– Да разпространим новината безплатно.

Даф последва Шон и отидоха мъжката тоалетна. Вратата на единия от клозетите бе затворена и когато те влязоха, някой зад нея се изпърдя тихо. Шон намигна на Даф и отиде към писоара. Обърна се към него и каза:

– Е, единствената ни надежда сега, Даф, е, че Норман ще направи чудеса в Англия. В противен случай… – повдигна рамене той.

Даф влезе в тона му:

– Трябва да сме луди, за да разчитаме на това.

Продължавам да твърдя, че е необходима незабавна продажба. Тази сутрин акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ стигнаха деветдесет и един шилинга, от което е ясно, не още не се е разчуло. Но когато това стане, трябва да сме готови да се отървем от тях. Твърдя, че трябва да се измъкваме, докато все още има възможност.

– Не – заяви Шон. – Да почакаме, докато получим вест от Норман. Зная, че почти няма надежда, но сме отговорни за хората, които работят за нас. – Хвана Даф за ръката и го изведе от тоалетната. При вратата нанесе последния удар: – Ако „Сентръл Ранд Консолидейтид“ рухне, хиляди мъже ще останат без работа, разбираш ли го?

Шон затвори вратата след себе си и двамата се ухилиха доволно.

– Ти си гений, синко – прошепна Даф.

– Щастлив съм да кажа, че съм съгласен с теб – отвърна Шон също шепнешком.

На следващата сутрин Шон се събуди с усещането, че този ден ще се случи нещо вълнуващо. Лежеше и се наслаждаваше на чувството, преди да се сети да потърси причината. Тогава стана и се протегна за вестника, който лежеше сгънат върху подноса за кафе до леглото. Отвори го и на първа страница намери това, което търсеше. Заглавието, набрано с големи букви, гласеше:

„Всичко ли е наред със «Сентръл Ранд Консолидейтид». Мистериозното пътуване на Норман Храдски.“

Самата статия беше шедьовър на вестникарското усукване. Шон не бе чел нещо по-свободно и убедително по въпрос, за който авторът нищо не знае. „Предполага се…“, „Източници, на които може да се вярва, твърдят…“ и „Има основания да се смята…“ – всички тези безсмислени фрази. Потърси пипнешком чехлите си и зашляпа по коридора към стаята на Даф.

Той беше заел и по-голямата част от леглото, а момичето се бе свило в единия край. Хъркаше, а момичето проскимтяваше в съня си. Шон погъделичка устните му с пискюла на халата си. Носът на Даф се сбърчи и хъркането му затихна. Момичето седна и вдигна поглед към Шон с широко отворени очи, все още мътни от съня.

– Бързо! Бягай! – извика й той. – Бунтовниците идват!

Тя подскочи и падна на пода, трепереща от ужас. Шон я погледна изучаващо. Хубава кобилка, реши той и отбеляза, че трябва да я обязди веднага след като Даф я пусне да пасе.

– Е, добре – успокои я, – вече си отидоха.

Тя осъзна голотата си и наглия, оценяващ я поглед. Безуспешно се опита да се прикрие с ръце. Шон вдигна пижамата на Даф и й я подаде.

– Отивай да се изкъпеш, любима! Искам да говоря с г-н Чарлиууд.

Облечена, тя възвърна самообладанието си и каза студено:

– Нямах никакви дрехи върху себе си, г-н Кортни.

– Никога не би се досетил – отговори Шон любезно.

– Не е хубаво.

– Много си скромна. А сега изчезвай, бъди добро момиче!

Поклащайки весело глава, тя се скри в банята и Шон насочи вниманието си върху Даф. Той бе проспал разговора, но се събуди веднага щом приятелят му го плесна го гърба със сгънатия вестник. Подобно на костенурка, излизаща от черупката си, той се измъкна от одеялата. Шон му подаде вестника, седна на ръба на леглото и внимателно наблюдаваше как на лицето му се изписа доволна усмивка, преди да проговори.

– По-добре е да отидеш до канцеларията на издателя и да покрещиш малко – само за да затвърдиш подозренията му. Аз ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще затворя долните хоризонти. Ще се срещнем отново в борсата и не забравяй да изтриеш тази усмивка от лицето си, преди да се покажеш в града. Опитай се да си придадеш измъчен вид, не би трябвало да те затрудни.

Когато Шон пристигна в борсата, тълпата бе изпълнила улицата пред сградата. Мбиджейн забави ландото и тя се разтвори, за да им направи път. Шон гледаше мрачно право пред себе си и не обръщаше внимание на въпросите, подвиквани отвсякъде. Мбиджейн спря каретата пред главния вход, а четирима полицаи удържаха тълпата, докато Шон пресече бързо паважа и влезе през двойната врата. Съгледа Даф пред себе си, в центъра на развълнувани членове и посредници. Приятелят му също го видя и започна отчаяно да маха с ръце над главите на инквизиторите си. Това беше достатъчно да насочи вниманието им от Даф към Шон и те се струпаха около него, приветствувайки го с нетърпеливи, сърдити лица. Шапката се килна над очите му, едно от копчетата на палтото му отскочи, когато един от тях го сграбчи за реверите.

– Вярно ли е? – изкрещя мъжът, пръскайки слюнка в лицето му. – Имаме право да знаем дали е вярно.

Шон замахна с бастуна, удари мъжа по главата и го запрати в ръцете на тези зад него.

– Назад, копелета! – изрева той, използувайки бастуна си, за да ги отстрани от пътя. Разпръсна ги из залата, гледайки сърдито, с бастун, все още танцуващ неуморно в ръката му.

– Ще направя изявление по-късно. Дотогава, дръжте се както подобава. – Нагласи шапката си, дръпна скъсания конец от мястото на копчето и закрачи гордо към Даф. Видя как лицето му започва да се изкривява от усмивка и го предупреди с поглед. Тръгнаха през салона на членовете със сърдити гримаси на лицата.

– Как се справяш? – прошепна Даф.

– Не може да бъде по-добре. – Успя да си придаде разтревожен вид. – Поставих въоръжен пазач пред четиринайсети хоризонт. Когато тази сган тук чуе за това, наистина ще се запенят.

– Когато правиш изявлението си, опитай се да си придадеш фалшива увереност – инструктира го той. – Ако продължава така, акциите ще паднат до тридесет и пет шилинга за един час след откриването.

Пет минути преди началото Шон застана в председателската ложа и се обърна с реч към останалите членове. Даф го слушаше с нарастващо възхищение. Многословните успокоителни уверения на съдружника му бяха достатъчни, за да вселят отчаяние в сърцата и на най-заклетите оптимисти. Той завърши речта си и слезе от ложата сред тягостна тишина. Камбанката звънна, а посредниците стояха сами или на малки печални групички из салона. Направи се първото пробно предложение:

– Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Никой не се втурна да купува. Десет минути по-късно бе регистрирана продажба за осемдесет и пет шилинга, с шест шилинга по-ниско от заключителната цена от предишния ден. Даф се наведе към Шон.

– Ще започна да продавам от собствените дялове, за да раздвижа нещата. В противен случай всички само те наблюдават.

– Прав си – кимна той, – по-късно ще ги купим обратно на четвърт цена. Но почакай, докато получат новините от „Кенди Дийп“.

Това стана малко преди десет часа. Реакцията бе остра. В един светкавичен щурм на продажби цените на акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ спаднаха до шестдесет шилинга. Но се задържаха на това ниво, колебаейки се между надеждата и съмнението.

– Сега трябва да продаваме – прошепна Даф. – Липсва им пример. Трябва да им го дадем, иначе цената ще замръзне.

Шон почувствува ръцете си да треперят и стисна юмруци в джобовете си. Приятелят му също показваше признаци на напрежение – един нерв на бузата му играеше и очите му бяха хлътнали. Това бе игра с висок залог.

– Не пресилвай – продай тридесет хиляди.

Цените на акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ паднаха, но се стабилизираха на четиридесет и пет шилинга. Все още оставаше един час до голямото оживление и тялото на Шон се сгърчи от напрежение.

– Продай още тридесет хиляди! – заповяда на чиновника си и гласът му прозвуча хрипливо за самия него. Смачка пурата в медния пепелник, поставен до стола му и вече пълен до половината с фасове. Не беше необходимо да се преструват на разтревожени. Този път цената се задържа на четиридесет шилинга и продажбата на още шестдесет хиляди от акциите им не успя да я смъкне с повече от няколко шилинга.

– Някой ги изкупува – промърмори угрижено Шон.

– Така изглежда – съгласи се Даф. – Залагам по-голямата сума, че това е онзи гаден грък Ефиволос. Изглежда, ще трябва да продадем достатъчно, за да го задавим, и чак тогава ще паднат.

При голямото оживление двамата бяха продали три четвърти от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, а цената им продължаваше твърдо да се задържа на тридесет и седем шилинга и шест пенса. Така мъчително близо до вълшебната цифра, която щеше да освободи пороя от акции на Храдски и да залее с тях неподготвения пазар, но те вече приближаваха етапа, когато повече нямаше да имат акции, с които да свалят цената с тези последни два шилинга и шест пенса.

Продажбите приключиха. Седяха отпуснати в столовете си, съсипани и уморени, като професионални боксьори в края на петнадесетия рунд. Салонът бавно се опразни, а те продължаваха да седят. Шон се приведе и постави ръка на рамото на Даф.

– Ще се оправи – каза той. – Утре всичко ще се оправи.

Те се спогледаха, черпейки сили един от друг, докато накрая и двамата се разсмяха. Шон се изправи.

– Хайде! Да си вървим вкъщи.

Легна си рано и сам. Въпреки че беше изтощен, сънят дълго не идваше при него, а когато накрая дойде, бе пълен с кошмари. С облекчение видя как зората очертава прозорците като сиви квадрати, за да го освободи от лъжливия покой. На закуска изпи чаша кафе и откри, че от напрежение стомахът му е неспособен да приеме пържолата с яйца. Даф също беше нервен и изглеждаше уморен. Говориха съвсем малко по време на храненето и мълчаха в каретата, докато Мбиджейн ги откарваше към борсата.

Тълпата пак се бе събрала пред сградата. Пробиха си път през нея и влязоха вътре, заеха местата си в салона и Шон разгледа лицата на останалите членове. Всеки един от тях носеше следите на тревога: същите тъмни кръгове около очите и нервност в движенията. Видя как Джок Хейнс се прозява престорено и трябваше да направи същото – вдигна ръка и забеляза, че тя отново трепери. Постави я върху страничната облегалка на стола и остана неподвижен. От другия край на салона Бонзо Барнз срещна очите на Шон и бързо отмести погледа си, а след това също отвори уста в широка прозявка. Напрежението бе обзело всички. В следващите години Шон щеше да вижда мъже да се прозяват по същия начин, докато очакваха настъпващата зора да ги изпрати срещу оръдията. Даф се наведе към него и прекъсна мислите му.

– Ще започнем да продаваме веднага след началото на търга. Ще опитаме да ги паникьосаме. Съгласен ли си?

– Моментална смърт – кимна Шон. Не можеше да посрещне още една сутрин в тази агония. – Да предложим акциите по тридесет и два шилинга и половина и да приключим с това?

Даф му се ухили.

– Не можем да го направим. Прекалено е очебийно, трябва да продължим да продаваме най-изгодно и да оставим цената да падне сама.

– Предполагам, че си прав, но ще изиграем козовете си сега и ще подбием акциите си веднага след започване на продажбите. Не виждам как цените ще могат да се задържат след това.

Даф кимна. Махна с ръка на упълномощения си чиновник, чакащ нетърпеливо до вратата на салона, и когато мъжът дойде при него, му каза:

– Продай сто хиляди от акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на най-изгодната цена.

Чиновникът премигна, но нахвърли заповедта в бележника си и отиде в големия салон, където бяха другите посредници. До звънеца оставаха само няколко минути.

– Какво ще стане, ако това не свърши работа? – попита Шон. От напрежението му се повръщаше.

– Трябва да свърши работа, трябва – прошепна Даф, колкото на него, толкова и на себе си. Той стискаше дръжката на бастуна си и хапеше устни. Седяха и очакваха звънеца, и когато той прозвуча, Шон подскочи и посегна засрамено към табакерата си. Чу гласа на чиновника им да прозвучава остро:

– Продавам акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Сетне със започване на продажбите се разнесе объркано жужене на гласове. През вратата на салона се видя как секретарят записа с тебешир първата продажба – тридесет и седем шилинга.

Шон дръпна дълбоко от пурата и се облегна, опитвайки се да се отпусне, без да обръща внимание на непрекъснатото почукване от пръстите на Даф върху облегалката на стола до него. Секретарят изтри цифрите и написа отново – тридесет и шест шилинга.

Издуха дима от пурата.

– Мърда – прошепна той и ръката на Даф се вкопчи в страничната облегалка на стола, а кокалчетата му побеляха.

– Тридесет и пет. – Най-после заветната цифра. Чу как Даф въздъхва до него, а после и гласа му:

– Сега! Започва се, синко. Сега е ред на банките. Приготви се, синко! Приготви се сега!

– Тридесет и четири и шест – записа секретарят.

– Трябва да се намесят сега – каза пак Даф. – Приготви се да станеш богат, синко.

Чиновникът им се връщаше през залата и влезе в салона. Спря пред столовете им.

– Успях да ги продам, сър.

Шон скочи.

– Толкова бързо?

– Да, сър. Три големи продажби и успях да се отърва от тях. Страхувам се, че последната беше на тридесет и четири шилинга и шест пенса.

Шон се вторачи отново в дъската. Там все още стоеше цифрата тридесет и шест и половина.

– Даф, тук става нещо. Защо банките още не са тук?

– Ще ги накараме да се разтоварят. – Гласът на Даф беше неестествено прегракнал. – Ще ги принудим тия копелета. – Стана от стола си и изръмжа на чиновника:

– Продай още сто хиляди на тридесет шилинга. – Човекът го загледа изненадано. – Побързай, човече! Чуваш ли ме? Какво чакаш още? – Чиновникът отстъпи, след това се обърна и избяга от салона.

– Даф! За бога! – Шон сграбчи ръката му. – Да не си полудял?

– Ще ги накараме – промърмори той. – Трябва да продават.

– Нямаме още сто хиляди акции – подскочи Шон. – Ще го спра. – Изтича през салона и преди да достигне вратата, видя продажбата, изписана върху дъската на цена тридесет шилинга. Проправи си път през тълпата в залата до чиновника им.

– Не продавай повече! – прошепна той.

Човекът се изненада.

– Вече ги продадох, сър.

– Всичките сто хиляди? – ужасен попита Шон.

– Да, сър. Някой взе цялата партида наведнъж.

Шон тръгна обратно през залата като в мъгла. Отпусна се на стола до Даф.

– Вече са продадени – проговори той.

– Ще ги принудим. Ще ги принудим да продадат – отново промърмори Даф и Шон се обърна разтревожело към него. Челото на партньора му беше покрито в роса от пот и очите му блестяха.

– Даф, за бога! – прошепна му Шон. – Съвземи се, човече!

Знаеше, че всички в салона гледат към тях. Наблюдаващите ги лица му изглеждаха огромни, като че ли ги виждаше през телескоп, и жуженето на гласовете им звучеше странно в ушите. Беше объркан. Всичко около него ставаше като в лош сън. Погледна през вратата към търговската зала и видя безмилостната цифра тридесет все още стояща обвиняващо срещу акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Къде бяха банките? Защо още не продаваха?

– Ще ги принудим. Ще ги принудим тия копелета – отново заповтаря Даф. Той се опита да му отговори, но не бе в състояние да изрече нито дума. Погледна отново към търговската зала и вече разбра, че това е лош сън, защото видя Храдски и Макс да се приближават към салона на членовете. Около тях се тълпяха хора. Храдски се смееше и вдигаше ръце, като че ли да отблъсне въпросите им. Те влязоха в салона и Храдски отиде до стола си при камината. Отпусна се в него, раменете му се приведоха напред и жилетката се нагъна плътно около шкембето му. Той все още се усмихваше и Шон си помисли, че тази усмивка е едно от най-обезкуражаващите неща, които някога е виждал. Наблюдаваше го като омагьосан. Даф също бе поразен. Макс заговори тихо на Храдски, след това се изправи и пресече салона към Шон и Даф. Спря пред тях.

– Чиновникът ни уведоми, че сте се договорили да продадете на г-н Храдски петстотин хиляди дяла от „Сентръл Ранд Консолидейтид“ при средна цена от тридесет и шест шилинга. – Миглите на Макс се отпуснаха тъжно върху бузите му. – Цялата емисия на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, както знаете, е един милион акции. През изминалите два дни г-н Храдски успя да изкупи още седемдесет и пет хиляди дяла, освен тези, които вие му продадохте. По този начин общите му вложения в „Сентръл Ранд Консолидейтид“ възлиза на почти шестстотин хиляди акции. Изглежда, че вие сте продали дялове, които не съществуват. Г-н Храдски предвижда, че ще имате известни затруднения в изпълнението на договора.

Двамата продължаваха да го зяпат. Той се завъртя и си тръгна, когато Даф изтърси:

– Но банките… Защо банките не продаваха?

Макс се усмихна печално.

– В деня, в който пристигна в Порт Натал, г-н Храдски преведе достатъчно средства от сметките си там, за да ликвидира превишението на кредита си в Йоханесбург. Той ви изпрати телеграмата и незабавно се върна тук. Пристигнахме едва преди един час.

– Но… Но ти ни излъга! Ти ни измами!

Той наклони глава.

– Г-н Чарлиууд, няма да обсъждам честта с човек, който не разбира смисъла на думата.

Върна се при Храдски. Всички в салона го бяха чули и докато Шон и Даф седяха сред руините на състоянието си, битката за закупуване акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се разгоря в главната зала. След пет минути цената им беше надвишила деветдесет шилинга и продължаваше да се вдига. Когато достигна сто, Шон докосна ръката на Даф:

– Да си вървим.

Изправиха се едновременно и тръгнаха към вратата на салона за членове. Храдски проговори, когато минаваха покрай стола му:

– Да, г-н Чарлиууд! Не може непрекъснато да се печели! – произнесе го съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“ – беше трудна буква за него.

Даф спря, обърна се към него и отвори уста, като че ли търсеше отговор. Устните му зашаваха, опитвайки се безуспешно да проговори. Раменете му увиснаха, той поклати глава, завъртя се и залитна към вратата. Шон го хвана за ръка и преведе през възбудения брътвеж на борсовите посредници. Никой от тях не ги забеляза. Бяха блъскани и бутани, преди да се измъкнат от навалицата и да излязат на улицата. Шон направи знак на Мбиджейн да докара каретата. Качиха се в нея и той ги закара в Ксанаду.

Влязоха в приемната.

– Налей ми една чаша. Моля те, Шон! – Лицето на Даф беше сиво.

Шон напълни две водни чаши с коняк до половината и му занесе едната. Даф я изпи и седна вторачен в празното стъкло.

– Съжалявам, загубих си ума. Мислех, че ще можем да купим тези акции за нищо, когато банките започнат да продават.

– Няма значение – отпаднало произнесе Шон. – Смачкаха ни, преди това да се случи. Господи! Колко добре бе заложен капанът!

– Не можехме да знаем. Бе толкова лукав, че не бихме могли да предположим, нали, Шон? – Даф се опитваше да намери извинение.

Шон изрита ботушите от краката си и разхлаби яката.

– През онази нощ, при насипа на мината, щях да заложа живота си, че Макс не лъже. – Облегна назад и разклати чашата си. – Господи! Как трябва да са се смели, когато паднахме в клопката!

– Но с нас още не е свършено, Шон. Не сме напълно свършени, нали? – умоляващо каза Даф, търсейки надеждата. – Ще се измъкнем. Знаеш, че ще го направим, нали? Ще спасим достатъчно, за да можем да започнем отново. Ще построим всичко отново, нали, Шон?

– Разбира се – изсмя се грубо приятелят му. – Можеш да си намериш работа в „Светлите ангели“, да чистиш плювалниците, а аз ще започна да свиря на пиано в Опера Хауз.

– Но… но…! Все нещо трябва да е останало. Поне няколко хиляди. Бихме могли да продадем тази къща.

– Не бълнувай, Даф, тази къща принадлежи на Храдски. Всичко му принадлежи. – Изпи коняка, останал в чашата му, на един дъх. Изправи се бързо и отиде до шкафа с напитки. – Ще ти обясня. Дължим на Храдски сто хиляди дяла, които не съществуват. Единственият начин, по който можем да ги доставим, е първо да ги купим, а той може да определи своя цена. Свършени сме, Даф. Знаеш ли какво означава това? Смачкани! Съсипани! – Шон наля коняк в чашата си и разля малко по стената на шкафа. – Изпий още едно от Храдски. Сега това е негов коняк. – Шон направи кръг с ръката, посочвайки богатото обзавеждане и тежките пердета. – Погледни за последен път всичко това. Утре шерифът ще дойде, за да му наложи запор, а след това чрез съответните процедури на закона ще бъде предадено на собственика му – г-н Норман Храдски. – Тръгна обратно към стола си и се спря. – Съответните процедури на закона – повтори той тихо. – Чудя се… Може и да стане.

Даф се изправи нетърпеливо в стола си.

– Хрумна ли ти нещо?

Шон кимна.

– Да. Хрумна ми нещо. Слушай, Даф! Ако успея да запазя няколко хиляди, ще се съгласиш ли да се махнем оттук?

– Къде? Къде ще ходим?

– Когато се запознахме, тръгнахме на север. Това е толкова добра посока, колкото и всички останали. Казват, че зад Лимпопо има злато и слонова кост за тези, които ги търсят.

– Но защо да не останем тук? Можем да се захванем със стоковия пазар. – Даф изглеждаше неуверен, почти уплашен.

– По дяволите, Даф! Тук с нас е свършено. Съвсем различно е да въртиш стоковия пазар, когато плащаш на цигуларя и поръчваш музиката, но само с една-единствена хилядарка ще се намерим сред кучетата, биещи се за трохите под масата на Храдски. Давай да се махаме и да започнем отначало. Ще тръгнем на север, ще ловуваме за слонова кост и ще си търсим нов пристан. Ще вземем няколко фургона и ще открием ново богатство. Обзалагам се, че си забравил как се чувствува човек върху гърба на кон, с пушка в ръка и вятър в лицето, без да има нито една курва или борсов посредник на петстотин километра околовръст.

– Но това означава да изоставим всичко, за което работихме – изстена Даф.

– Мили боже, човече! Сляп ли си или просто глупав? – наруга го Шон. – Ти не притежаваш нищо, така че как, по дяволите, ще изоставиш нещо, което нямаш? Отивам да се срещна с Храдски и да се опитам да сключа сделка с него. Идваш ли с мен?

Даф го погледна невиждащо. Устните му трепереха и главата му се тресеше. Накрая осъзна положението, в което бяха, и ударът от това го замая. Колкото по-високо летиш, толкова по-лошо падаш.

– Добре – каза Шон, – чакай ме тук.

Апартаментът на Храдски бе пълен с говорещи и смеещи се мъже. Шон разпозна в повечето от тях придворните слуги, които се трупаха около трона, върху който той и Даф бяха седели. Кралят е мъртъв, да живее кралят! Те го забелязаха и смехът и високите гласове утихнаха гузно. Шон видя Макс да прави две бързи крачки към бюрото в ъгъла на стаята, да отваря горното чекмедже и да пъха ръка в него. Остана така, наблюдавайки Шон. Един по един придворните взеха шапките и бастуните си и напуснаха прибързано стаята. Някои от тях измърморваха притеснено поздрави, докато се шмугваха покрай него. Накрая останаха само тримата: Шон – безмълвен до вратата, Макс – зад бюрото с ръка върху пистолета и Храдски – в креслото си до камината, наблюдаващ през жълтите си, полупритворени очи.

– Няма ли да ме поканиш да вляза, Макс? – попита той и Макс хвърли бърз поглед към Храдски. Видя едва доловимото му кимване и погледна пак към Шон.

– Моля, заповядайте, г-н Кортни.

Шон блъсна и затвори вратата след себе си.

– Пистолетът няма да ти трябва, Макс. Играта свърши.

– И резултатът е в наша полза. Нали, г-н Кортни?

Той поклати глава.

– Да, вие спечелихте. Готови сме да ви прехвърлим всичките си дялове от „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Макс нещастно поклати глава.

– Страхувам се, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Задължили сте се да ни продадете определено количество акции и ние трябва да настояваме да ги получим в пълен размер.

– Откъде мислите, че можем да ги вземем?

– Можете да ги купите на борсата.

– От вас?

Макс сви рамене, но не отговори.

– Имате намерение да завъртите ножа в раната, така ли?

– Представяте го много поетично, г-н Кортни.

– Обмислили ли сте последиците, ако ни принудите да банкрутираме?

– Ще ви призная, че последиците за вас не ни засягат.

Шон се засмя.

– Това не беше много хубаво, Макс. Но говорех от ваша гледна точка. Заповеди за отчуждаване, събрания на кредиторите – можете да бъдете уверени, че назначеният ликвидатор ще бъде член на Народната партия или поне роднина на такъв. Ще има съдебни процеси и контрапроцеси, принудителни продажби на дялове от имуществото и разходи за заплащане. Един ликвидатор, ако има малко здрав разум, ще разтегне тези процедури в продължение на три или четири години, като всеки път ще иска щедра комисионна. Помислили ли сте за това?

С присвиването на очите си Макс показа, че не са. Той безпомощно погледна към Храдски и Шон стана по-уверен.

– И така, това, което предлагам, е следното: вие ни оставяте да изтеглим десет хиляди, да вземем конете си и личните вещи. В замяна ние ви даваме останалото: акции, банкови сметки, имущество, всичко. Вероятно няма да можете да изкарате повече, ако ни принудите да банкрутираме.

Храдски предаде съобщението на помощника си по тайния им лицев код и Макс го разтълкува на Шон.

– Ще имате ли нещо против да почакате навън, докато обсъдим предложението ви?

– Ще сляза долу в бара – каза той. Извади часовника от джобчето на жилетката си и погледна колко часа показва. – Двадесет минути ще бъдат ли достатъчни?

– Предостатъчни! Благодаря ви, г-н Кортни.

Пи сам на бара, въпреки че помещението съвсем не бе празно. То не бе станало по негово желание, но той бе вдигнал бялото знаме и трябваше да пусне котва в изолираното място в края на бара, докато останалите надуваха платна из целия салон. Никой не погледна към него и разговорите се въртяха така, че да не му позволят да се включи. Докато очакваше да изтекат двадесетте минути, той се забавляваше да си представя как ще реагират тези му приятели, ако ги помоли за заем. Това му помогна да превъзмогне обидата от отношението им, но все още чувствуваше огорчението. Отново погледна часовника си. Двадесетте минути бяха изтекли. Шон тръгна към вратата, движейки се покрай тезгяха. Джок и Тревър Хейнс го видяха да се приближава към тях и рязко се обърнаха встрани, насочили изцяло вниманието си към полиците с бутилки зад тезгяха на бара. Шон се изравни с Джок, спря и се прокашля почтително.

– Джок, би ли могъл да отделиш една минута?

Той се обърна бавно.

– А, Шон! Да, какво има?

– Двамата с Даф напускаме Ранд. Имам нещо за теб. Нещо, с което да ни запомниш. Сигурен съм, че и приятелят ми също ще иска ти да го получиш.

Джок се изчерви от смущение.

– Не е необходимо – каза той и започна да се обръща към чашата си.

– Моля те, Джок.

– Е, добре. – Гласът му прозвуча раздразнено. – Какво е то?

– Ето това – каза той и пристъпи напред, стоварвайки юмрука си. Широкият и червен от уискито нос на Джок беше цел, за която може да се мечтае. Тъй като бе излязъл от форма, крошето му не бе от най-добрите, но достатъчно силно, за да изпрати Джок в зрелищно задно салто през тезгяха. Шон взе замечтано чашата му и я изпразни върху главата на Тревър.

– Следващия път, като ме видиш, се усмихни и поздрави – каза той на Тревър. – А дотогава, не си търси белята.

Изкачи стълбите до апартамента на Храдски в значително по-добро настроение. Вече го очакваха.

– Казвай, Макс! – Шон даже успя да му се ухили.

– Г-н Храдски много щедро…

– Колко? – прекъсна го рязко той.

– Г-н Храдски ще ви позволи да вземете хиляда и петстотин и личните си вещи. Като част от споразумението вие ще поемете задължението да не се впускате, в каквато и да е търговска дейност в Уитуотърсранд за период от три години.

– Това е твърде малко – протестира Шон. – Направете ги две хиляди и ще сключим сделката.

– Предложението не подлежи на обсъждане.

Разбра, че няма да отстъпят. Не желаеха да се пазарят. Това бе всичко.

– Добре. Приемам.

– Г-н Храдски повика адвоката си, за да състави договора. Ще имате ли нещо против да почакате, г-н Кортни?

– Не, Макс. Забравяш, че сега аз съм господар на времето си.