Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 33 страниц)
Когато пристигнаха, беше ранен следобед. Проправиха си път сред тълпата и спряха пред хотела. Изглежда, че се бе събрало цялото население на находището, струпало се около малкото празно пространство, в което Франсоа пазеше пленените.
Той беше изпаднал в почти истерична възбуда. Размахваше пушката си, за да сплашва и отблъсква тълпата. От време на време се дръпваше рязко назад и тикаше двуцевката в някой от пленниците.
– Нехранимайковци такива – пищеше той: – Да ни крадете концесиите, ей, нашите концесии.
В същия миг забеляза Даф и Шон.
– Даф, Даф. Пипнахме ги. Всичките ги хванахме.
Тълпата почтително отстъпи назад под заплашителните кръгове на пушката и Шон примижа, когато за миг тя остана насочена към него.
– И аз мисля така, Франсоа – увери го Даф.
Пленниците на Франсоа бяха омотани и стегнати във въжета, можеха да движат само главите си и като допълнителна мярка за сигурност до всеки стоеше по един копач със заредена пушка. Даф слезе от фургона.
– Не ти ли се струва, че трябва да поразхлабиш въжетата? – попита колебливо той.
– Та да ми избягат?
Франсоа беше възмутен.
– Мислиш ли, че ще отидат много далеч?
– Не, едва ли.
– Е, след още час ще получат гангрена – виж ръката на този, вече е добила великолепен синкав оттенък.
Франсоа неохотно се съгласи и каза на един от хората си да ги развърже.
Даф си проби път през тълпата и се изкачи на стъпалата на хотела. Вдигна ръце, за да въдвори тишина.
– Днес умряха много мъже, не желаем това да се повтори. Един от начините да го предотвратим е тези тук да си получат заслуженото.
Инициаторът на одобрителните възгласи бе Франсоа.
– Обаче трябва да го направим, както му е редът. Предлагам да изберем комисия, която да се заеме със случая, както и с всички останали проблеми, които възникват в това находище. Да кажем – десет човека и председател.
Нови одобрителни възгласи.
– Да я наречем Комитет на копачите – извика някой и тълпата с ентусиазъм прие името.
– Добре, нека се нарича Комитет на копачите. А сега ни трябва председател. Някакви предложения?
– Господин Чарлиууд – извика Франсоа.
– Да, Даф – той ще се справи.
– Да, Даф Чарлиууд.
– Други предложения?
– Няма – изрева тълпата.
– Благодаря ви, джентълмени. – Даф им се усмихна. – Благодаря за доверието. А сега – десет членове.
– Джок и Тревър Хейнс.
– Карл Локкампър.
– Франсоа дьо Тоа.
– Шон Кортни.
Предложенията бяха петдесет. Даф обърка преброяването на гласовете, затова комитетът бе избран чрез аплодисменти. Той извикваше имената едно по едно и преценяваше силата на ръкоплясканията за всеки. Шон и Франсоа бяха сред избраните. Изнесоха на верандата столове и маси и Даф зае мястото си. Потропа за тишина с гарафа за вода, обяви първото заседание на Комитета на копачите за открито и веднага глоби трима от тълпата за това, че стреляха по време на заседанието – сериозно неуважение към комитета. Глобите бяха платени и така се създаде необходимата атмосфера на сериозност и тържественост.
– Ще помоля господин Кортни да изложи обвинителния акт по делото.
Шон се изправи и описа накратко утринната битка, като приключи с думите:
– Вие бяхте там, ваша милост, така че знаете всичко.
– Да, така е – съгласи се Даф. – Благодаря ви, господин Кортни. Мисля, че изложихте случая много точно. Сега – той изгледа пленените, – кой ще говори от ваша страна?
След минута побутвания и шепнене те изтикаха напред един от тях. Той свали шапката си и се изчерви като рак.
– Ваша милост – започна той, спря, кършейки ръце от притеснение.
– Ваша милост.
– Вече каза това.
– Не знам откъде точно да започна, господин Чарлиууд – искам да кажа, ваша милост, сър.
Даф отново огледа пленените.
– Може би ще пожелаете да преоцените избора си на представител.
Първият герой се оттегли позорно и на негово място беше избран друг, който да застане пред комитета. Той беше по-кибритлия.
– Вие, копелета, нямате никакво право да се отнасяте така с нас – започна той и Даф незабавно го глоби десет лири. Повторният му опит беше по-учтив.
– Ваша милост, нямате право да ни съдите. Ние сме в правата си, вие знаете за новия указ и изобщо искам да кажа, че онези стари нотариални актове вече не са валидни, нали така? Пристигнахме тук съвсем мирно, както се уверихте, и след като старите актове станаха невалидни, получихме правото да направим това, което стана. И тогава вие, копелета, искам да кажа, ваша милост, ни гръмнахте с динамит и други неща и ние имахме право, така да кажа, да се защитим в края на краищата, не е ли така, сър?
– Блестяща защитна пледоария, направена много компетентно. Твоите приятелчета би трябвало да ти благодарят – похвали го Даф, после се обърна към комитета си. – Е, сега какво ще кажете вие, славни джентълмени. Признавате ли ги за виновни или не?
– Признаваме ги за виновни.
Изрекоха го в хор, само Франсоа добави за повече тежест:
– Мръсни нехранимайковци.
– Сега да определим присъдата.
– Всички на въжето – извика някой и настроението моментално се промени.
Тълпата изръмжа заплашително.
– Аз съм дърводелец, за нула време ще ви изтъпанча една красива редица бесилки.
– Не хабете дървен материал. Използвайте някое дърво.
– Дайте въжетата!
– Хайде да ги бесим!
Тълпата напъна напред, обезумяла от жажда за линчуване. Шон грабна пушката на Франсоа и скочи на масата.
– Господ да ми е на помощ, ще застрелям първия от вас, който ги докосне, преди да се е произнесъл съдът. – Хората се поспряха и той продължи, за да затвърди преимуществото си. – От това разстояние няма начин да не уцеля. Хайде, изпитайте ме – имам два заряда за едри животни. Някой ще бъде прерязан на две половини. – Хората се отдръпнаха, мърморейки недоволно. – Може би сте забравили, но в тази страна има полиция и закон против убийствата. Обесете ги днес, но утре е ваш ред.
– Прав сте, господин Кортни, това ще бъде жестоко, безмилостно убийство. Така ще стане – изплака представителят им.
– Млъкни, гаден глупако! – изрева му Даф и някой в тълпата се засмя.
Смехът зарази останалите и той въздъхна с облекчение. Положението беше критично.
– Я да ги овъргаляме в катран и пера.
Даф се ухили.
– Виж, сега вече говорите разумно. Кой има за продан няколко варела катран? – Той се огледа. – Какво, никой ли няма? Тогава трябва да измислим нещо друго.
– Имам десет кутии червена боя – тридесет шилинга всяка, добра вносна марка.
Позна говорещия – беше търговец, отворил универсален магазин долу в бивака на Фериерас.
– Господин Тари предлага боя. Какво ще кажете?
– Не, тя пада много лесно – няма да свърши работа.
– Ще ви я дам евтино – по двадесет и пет шилинга за кутия.
– Не! Дръж си скапаната боя! – развика се тълпата.
– Завъртете ги на колелото на дяволската рулетка – извика някой и тълпата забръмча одобрително.
– Точно така – завъртете ги на колелото.
– Върти се то, върти се то, върти се то – а къде ще спре, никой не знае – изрева един копач с черна брада от покрива на бараката срещу пътя.
Тълпата ревна.
Шон видя, че усмивката изчезна от лицето на приятеля му. Преценяваше сериозността на положението. Ако отново ги спреше, можеха да загубят търпението си и да се стигне до стрелба. Не трябваше да го допускат.
– Добре. Щом така искате.
Обърна се към ужасената група пленници, притиснали се един до друг.
– Присъдата е да играете рулетка с дявола в продължение на един час и след това да напуснете това находище – ако отново ви пипнем тук, ще получите още един час рулетка. Ранените се освобождават от първата половина на присъдата. Мисля, че са си получили заслуженото. Господин Дьо Тоа ще ръководи изпълнението на присъдата.
– Предпочитаме боята, господин Чарлиууд – отново се помоли представителят им.
– Не се съмнявам, че я предпочитате – каза тихо Даф, но тълпата вече ги влачеше към широката ливада зад хотела. Повечето от мъжете си бяха оградили свободни собствени концесии и не им трябваха крадци на парцели. Шон слезе от масата.
– Да отидем да пийнем – каза му Даф.
– Няма ли да гледаш? – попита Шон.
– Веднъж в Кейптаун гледах как става и ми стига.
– Какво правят?
– Иди и виж, ще те чакам в „Светлите ангели“. Ще се учудя, ако останеш целия час.
Когато се присъедини към тълпата, повечето фургони бяха събрани от биваците и подредени в една линия. Около тях кръжаха мъже, като слагаха крикове под големите задни колела, за да ги повдигнат от земята. След това избутаха пленените напред – всеки при отделно колело. Грабнаха ги жадни ръце и ги държаха, докато други завързаха китките и глезените им за окръжността на колелото, главината на оста остана зад кръста им, а ръцете и краката им бяха разперени като уловена морска звезда. Франсоа бързо мина покрай редицата, проверявайки въжетата и слагайки по четири копачи на всяко колело, двама, за да му дадат начален тласък, и още двама, за да ги сменят, когато първите се уморят. Стигна до края, върна се отново в центъра, извади часовника от джоба си, засече времето и извика.
– Добре – въртете ги, дяволи.
Колелата се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, набирайки скорост. Телата, завързани за тях, се превърнаха в неясни петна от бързото въртене.
– Върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то – припяваше ликуващо тълпата.
Само след няколко минути в края на редицата фургони избухна смях. Някой беше започнал да повръща, от него струеше като фойерверк „огнено колело“. После втори, трети, Шон чуваше как се напъват и хъркат, защото центробежната сила връщаше повърнатото в гърлата им и го изкарваше през носовете им. Почака още няколко минути, но после се обърна, хванал се за устата и се запъти към „Светлите ангели“.
– Хареса ли ти? – попита Даф.
– Дай ми едно бренди – отговори Шон.
9
След раздаването на правосъдие от страна на Комитета на копачите в биваците настъпи някакво подобие на ред. Президентът Крюгер не искаше да изпраща полицейски сили срещу гнездото на разбойници и главорези, непосредствено до столицата. Затова се задоволи само с внедряването на шпиони, като ги остави сами да си спасяват кожите. В края на краищата находището все още не бе разработено и по-вероятно бе след година саваната отново да бъде толкова пуста, колкото и преди девет месеца. Можеше да си позволи да изчака, междувременно Комитетът на копачите упражняваше строгата си власт.
Докато мравките работеха, дълбаейки златоносния пласт, скакалците седяха в баровете и под сенките на бараките. До този момент само инсталацията на Джак и Свирката произвеждаше злато и само Храдски и Франсоа дьо Тоа знаеха какво количество излиза от нея. Храдски все още бе в Кейптаун, за да търси капитал, а Франсоа не говореше с никого, дори с Даф, за производителността на инсталацията.
Слуховете се носеха като пясък във вихрушка. Днес говореха, че пластът се е скрил петнадесет метра под повърхността, утре из кръчмите плъзваше новината, че братята Хейнс са стигнали до тридесетия метър и вадели оттам златни късове, големи колкото мускетни заряди. Никой не знаеше нищо със сигурност, но всеки с готовност правеше предположения.
Горе, в „Кенди Дийп“, Даф и Шон работеха неуморно. Инсталацията бе сглобена на бетоновата си площадка, челюстите й се отвориха, за да отхапят първия залък скална маса. Парният котел бе издигнат и поставен на шейната си от двадесет плувнали в пот зулуси. Медните маси бяха монтирани, готови да поемат живачната амалгама. Нямаше време за тревоги около пласта или около изтъняващата кесия на Шон. Ставаха за работа и лягаха за сън – за тях друго не съществуваше. Даф свикна да споделя палатката на Шон горе на хребета, така че Кенди отново се разполагаше сама в пухеното си легло.
На двадесети ноември запалиха за пръв път парния котел. Изморени, с ръце, покрити с мазоли, с изпити лица и заякнали от работа тела, те се скупчиха около манометъра и гледаха как стрелката запълзява по дъгообразната скала, докато стигне червената линийка в горния й край.
Даф изсумтя.
– Е, сега поне имаме мощност. – После тупна с юмрук Шон по рамото. – Какво стърчиш тук – да не би да си на пикник на неделното училище? Работа ни чака, момко.
На втори декември подадоха първата смес в инсталацията и загледаха как скалните късове потичат по масите с амалгама. Шон прегърна разчувствано Даф, който го тупна по корема и нахлупи шапката си. На вечеря всички пиха по едно бренди и се повеселиха, но само толкова. Бяха твърде уморени, за да празнуват. Отсега нататък един от тях трябваше постоянно да наглежда стоманеното чудовище. Даф пое първата нощна смяна и когато на следващата сутрин Шон отиде при инсталацията, го намери да се олюлява на краката си, очите му бяха хлътнали дълбоко.
– По моя преценка вече сме обработили десет тона руда. Време е да разчистим масите и да видим колко злато сме събрали.
– Иди да поспиш – каза Шон, но Даф не му обърна внимание.
– Мбиджейн, доведи двамата от твоите хора. Ще сменяме масите.
– Виж какво, Даф, можем да почакаме час-два. Иди да подремнеш.
– Моля те, престани да се лигавиш – също като съпруга си.
Шон сви рамене.
– Добре, да бъде както ти искаш, покажи ми как става.
Пренасочиха подаването на раздробена руда на втората маса. Даф изгреба живака от медния плот на първата маса и го събра в колба с размера на кокосов орех.
– Живакът хваща дребните златни частици – обясни му той, докато работеше – и позволява на рудните зрънца да се промият по масата и да паднат в контейнера. Разбира се, не всичко се събира, известна част се губи.
– Как се извлича отново?
– Поставяш цялата смес в реторта и изпаряваш живака чрез нагряване. Златото остава в съда.
– И така се хаби страшно много живак, нали?
– Не, той се кондензира и го използуват повторно. Ела, ще ти покажа.
Даф отнесе амалгамната топка в бараката, постави я в една реторта и запали горелката. Високата температура разтопи топката. Наблюдаваха безмълвно. Нивото в ретортата спадна.
– Къде е златото? – най-сетне попита Шон.
– О, млъкни! – отряза го нетърпеливо Даф, после извинително добави: – Извинявай, момко. Тази сутрин съм нещо нервен.
Изпари се и последната капка живак и ето че нещо блесна – ярко, стопено злато. Късче злато колкото грахово зърно. Даф изключи горелката. Известно време и двамата не казаха нищо. Сетне Шон попита:
– Това ли е всичко?
– Да, приятелю, това е всичкото – призна с досада Даф. – Какво искаш да направиш от него – златна пломба?
Обърна се към вратата, цялото му същество излъчваше униние.
– Инсталацията не бива да спира. Нищо чудно да се провалим с гръм и трясък.
10
Коледното празненство в хотел „Кенди“ беше жалко. Там ползваха кредит. Кенди подари на Даф златен пръстен с печат, а на Шон – кутия пури. Досега той не беше пушил, но днес острият дим в дробовете му му достави някакво мазохистично удоволствие. В трапезарията се вдигаше врява. Тракаха прибори, въздухът бе наситен с миризма на ястия и тютюнев дим. В един ъгъл, като изхвърлени на острова на унинието, седяха Шон, Даф и Кенди.
По едно време Шон вдигна чашата си към Даф и каза с тон на погребален служител:
– Честита Коледа.
По устните на Даф пробяга мъртвешка усмивка.
– Благодаря, и на теб.
Пиха и след това Даф изрече с мъка:
– Кажи ми пак – колко пари ни останаха? Харесва ми как го произнасяш, имаш приятен глас, трябвало е да играеш Шекспир.
– Три лири и шестнадесет шилинга.
– Да, да, този път го каза съвсем точно и навреме – три лири и шестнадесет шилинга – а сега, за да ме развеселиш, кажи ми колко дължим?
– Изпий още едно – смени темата Шон.
– Да, мисля, че така ще направя. Благодаря ти.
– Ей, вижте какво, вие двамата, хайде поне днес не мислете за това – помоли ги Кенди. – Решила съм да прекараме весело. Вижте, идва Франсоа! Ей, Франсоа – ела при нас!
Пъргавият Дьо Тоа бързо и шумно се насочи към тяхната маса.
– Честита Коледа, колеги, искам да ви почерпя по едно питие.
– Драго ни е да те видим. – Кенди го целуна. – Как си? Изглеждаш отлично.
Той моментално стана сериозен.
– Това звучи много странно от твоята уста, Кенди. В действителност съм леко разтревожен. – Потупа гърдите си и се отпусна на един свободен стол. – Знаете ли, сърцето ми, очаквах го да се обади, и ето, вчера бях на инсталацията, просто стоях там и знаете ли, изведнъж като че менгеме стегна гръдния ми кош. Не можех да дишам – е, поне известно време дишах с мъка. Върнах се бързо в палатката и проверих. Страница осемдесет и трета „Сърдечни болести“. – Поклати тъжно глава. – Много е обезпокоително. Нали разбирате, и по-рано не бях добре със здравето, а сега и това.
– О, не думай! – изстена Кенди. – Не мога да го понеса!
– Извинявам се. Да не би да съм казал нещо неуместно?
– Напротив, в унисон е с празничния дух, който цари на масата. – Посочи към Даф и Шон. – Погледни щастливите им лица. Извини ме за момент, трябва да проверя какво става в кухнята.
Тя стана от масата.
– Какво има, приятелю Даф?
Даф насочи мъртвешката си усмивка към Шон.
– Иска да знае какво лошо е станало – кажи му.
– Три лири и шестнадесет шилинга – каза Шон и Франсоа го погледна озадачен.
– Не разбирам.
– Иска да каже, че сме фалирали – пълен крах.
– Боже господи, страшно ми неприятно да го чуя, Даф. Инсталацията ви работи целия месец. Мислех, че вече сте забогатели.
– Инсталацията си работи добре, но сме получили злато, колкото да позлатим гърба на муха.
– Но защо бе, човек? Та вие обработвате водещия златоносен пласт, нали така?
– Започвам да мисля, че този твой водещ пласт е приспивна приказка.
Франсоа се загледа замислено в чашата си.
– На каква дълбочина сте?
– Имаме един наклонен забой, който стига до петнадесет метра дълбочина.
– И няма следа от водещия?
Даф поклати глава и Франсоа продължи:
– Вижте какво, когато за пръв път разговарях с вас, много от това, което казах, бяха просто предположения.
Даф кимна.
– Е, сега вече знам малко повече. Но трябва да си остане между нас – ще си загубя работата, ако се разчуе, разбирате ли ме?
Даф отново кимна.
– До този момент водещият златоносен пласт е бил открит само на две места. Открихме го при Джак и Свирката, знам, че и братята Хейнс са го открили в мината на братовчеда Джок. Да ви го нарисувам. – Взе нож и започна да чертае по мазнината в чинията на Шон. – Ето главният пласт, който минава почти по права линия. Тук съм аз, това е братовчедът Джок, а вие сте между нас. Ние и двамата попаднахме на водещия пласт, а вие – не. Предполагам, че наистина е тук – просто не знаете къде да търсите.
– В далечния край на концесиите на Джак и Свирката главният златоносен пласт и водещият са разположени един до друг на разстояние шестдесет сантиметра, но когато стигнат границата, която е най-близо до „Кенди Дийп“, те се раздалечават на двадесет и един метра. А при границата на братовчеда Джон отново са на разстояние петнадесет метра един от друг. Смятам, че двата пласта образуват нещо като дълъг лък. – Той го нарисува. – Главният пласт е струната, а водещият – дървената част. Даф, слушай ме, ако изкопаете траншея под прав ъгъл спрямо главния пласт, ще попаднете на златото – и когато направите това, може да ме почерпите едно питие.
Изслушаха го много сериозно и когато Франсоа свърши, Даф се облегна на стола.
– Ех, да знаехме това преди месец! Сега откъде да намерим пари, за да прокопаем нова траншея и в същото време да поддържаме инсталацията в експлоатация?
– Можем да продадем част от оборудването – предложи Шон.
– То ни е необходимо до последното винтче, а освен това, ако продадем дори само една лопата, кредиторите ще се втурнат върху нас като глутница хиени и ще завият за парите си.
– Бих ви дал назаем, стига да имах – но със заплатата, която ми плаща господин Храдски… – Франсоа сви рамене. – Ще ви трябват около двеста лири. Нямам ги.
В този момент Кенди се върна на масата.
– За какво става въпрос?
– Да й кажа ли, Франсоа?
– Ако мислиш, че ще има някаква полза.
Тя изслуша всичко, после се замисли за момент.
– Ами, току-що купих десет парцела в Йоханесбург, онова ново село долу в долината, така че на самата мен не ми стигат пари. Но бих ви отпуснала петдесет лири, ако това ще ви помогне.
– Досега никога не съм взимал пари назаем от дама – за мен това е ново изживяване. Кенди, обичам те!
– Ех, да беше така – прошепна тя, но Даф нямаше късмета да я чуе, защото заговори:
– Ще ни трябват още сто и петдесет – да чуя вашите предложения, господа.
Настъпи продължителна тишина. После на лицето на Даф се изписа усмивка и той се загледа в Шон.
– Чакай, не ми казвай, нека да отгатна – изпревари го Шон. – Възнамеряваш да ме принесеш в жертва ли?
– Близо си до истината – но не съвсем. Как се чувствуваш, момко?
– Много добре, благодаря.
– Здрав, силен?
– Да.
– Смел?
– Хайде, Даф, изплюй камъчето. Не ми харесва погледа ти.
Съдружникът му извади един бележник от джоба си и написа нещо с парче молив. После откъсна листа и му го подаде.
– Ще постави афиши във всяка кръчма в находището.
Шон прочете написаното:
НАВРЪХ НОВА ГОДИНА ГОСПОДИН ШОН КОРТНИ, ШАМПИОН НА ТРАНСВААЛ В ТЕЖКА КАТЕГОРИЯ, ЩЕ СЕ СЪСТЕЗАВА ПРЕД ХОТЕЛ „КЕНДИ“ С ВСЕКИ, КОЙТО ПОЖЕЛАЕ, СРЕЩУ КЕСИЯ С ПЕТДЕСЕТ ЛИРИ ОТ ВСЯКА СТРАНА.
Такса за зрители: 2 шилинга.
Поканват се всички желаещи.
Кенди четеше над рамото му. Изписка.
– Чудесно. Ще наема допълнителни сервитьори да поднасят напитки и ще приготвя студени закуски. Мисля, че мога да взимам по два шилинга на човек?
– Аз ще разлепя афишите и ще изпратя двама от моите хора да направят ринга.
– Ще спрем инсталацията до Нова година, Шон трябва да си почине добре. Всеки ден ще прави лека тренировка. Никакъв алкохол, разбира се, и много сън – каза Даф.
– Значи уредихте всичко, така ли? – попита Шон. – А на мен остава да застана там и да ме направят на пихтия, а?
– За теб го правим, момко, за да станеш богат и знаменит.
– Благодаря ви, много ви благодаря.
– Нали обичаш да се биеш?
– Когато съм в настроение.
– Не се тревожи, ще измисля разни мръсни думи, с които да те наричам – ще те ядосам за нула време.
