Текст книги "Когато лъвът се храни"

19

Гарик усети първо миризмата. Тя привлече вниманието му и той започна да се измъква от унеса си. При него тези завръщания в реалността винаги се придружаваха от замаяност и изостряне на сетивата. Цветовете бяха ярки, кожата, вкусът и обонянието – твърде чувствителни.

Лежеше на сламеник. Слънцето светеше ярко, но той беше на сянка. Лежеше на верандата на каменната болница над Роркес Дрифт. Замисли се за миризмата, която го бе върнала в реалността. Бе някакво съчетание от разруха, пот и сух тор, миризма на изкормени вътрешности и съсирваща се кръв.

Определи, че това е миризмата на смъртта. Тогава погледът му се избистри и той видя мъртвите. Бяха струпани покрай стената на двора, където ги беше застигнал кръстосаният огън, труповете бяха разхвърлени между сградите и погребалните взводове ги товареха на фургоните. Тела лежаха по склона към реката, във водата и на отсрещния бряг. Сред тях имаше и мъртви зулуси, около които се въргаляха оръжията и щитовете им. Бяха стотици, помисли си Гарик с изумление. Не, хиляди бяха!

Тогава усети, че миризмите са две, но и двете бяха на смъртта. Едната идваше от черните трупове с подути от слънцето кореми, а другата – от собственото му тяло и от телата на хората около него, същата миризма на болка и разлагаща се плът, но смесена с тежкия дъх на дезинфектант. Смърт, облечена в антисептичен разтвор – също като нечистоплътно момиче, което се опитва да скрие неприятната си миризма.

Гарик огледа хората около себе си. Лежаха в дълга редица по цялата тераса, всеки на своя сламеник. Някои умираха, а мнозина бяха живи, но превръзките на всички бяха просмукани с кръв и йод. Огледа собственото си тяло. Лявата му ръка беше привързана към голите му гърди и той усети как болката започва да пулсира, бавно и равномерно като погребален барабан. Главата му бе цялата бинтована. „Ранен съм – отново се учуди той. – Как? По какъв начин?“

– Ей, образ, ти се върна при нас – чу се приветлив глас, който говореше на диалект. – Бяхме решили, че окончателно си превъртял.

Обърна глава и погледна говорещия, беше дребен мъж с маймунска физиономия в бархетни долни гащи и увит в превръзки като мумия.

– Докторът каза, че си изпаднал в шок, но ще излезеш от него. – Дребният мъж повиши глас: – Ей, докторе, нашият герой дойде на себе си.

Лекарят дойде бързо, имаше изморен вид, тъмни сенки под очите, състарен от прекомерна работа.

– Ще се оправиш – каза той, след като го опипа и понатисна тук-там. – Сега почивай. Утре ще те изпратят у дома.

Той отмина, защото имаше много ранени, но после се спря и хвърли поглед назад. Усмихна се за миг на Гарик.

– Съмнявам се, че това ще облекчи болката ти, но да знаеш, че си представен за награждаване с орден „Кръстът на Виктория“. Вчера генералът го одобри. Мисля, че ще го получиш.

Загледа се в лекаря, докато паметта му постепенно започна да се възстановява.

– Имаше сражение – каза Гарик.

– Ама нямаш представа колко си прав, че имаше сражение! – избоботи ухилено дребничкият мъж до него.

– Шон! – възкликна Гарик. – Брат ми! Какво е станало с брат ми?

Настъпи мълчание и той забеляза сянката на съжаление, която пробяга в очите на лекаря. С мъка се надигна, за да седне.

– И баща ми. Какво е станало с баща ми?

– Съжалявам – каза простичко лекарят, – боя се, че и двамата са убити.

Гарик легна на сламеника и погледна към реката. Изваждаха труповете от плитчините, те шляпаха във водата, докато ги влачеха към брега. Спомни си водните пръски, когато армията на Челмсфорд пресичаше реката. Шон и баща му бяха сред скаутите, крито водеха колоната, три отряда на Лейдибургските конни стрелци и шестдесет човека от Наталската полиция. Челмсфорд беше използувал тези мъже, защото те познаваха местността, където войската трябваше първоначално да напредне.

Гарик бе наблюдавал придвижването им с облекчение. Едва повярва на добрата съдба, която му подари дизентерия ден, преди да изтече ултиматумът и армията да пресече река Тугела.

– Ех, че късметлии – изрази протеста си един от болните, докато наблюдаваха войската.

Гарик не завиждаше, не му се отиваше на война, бе доволен, че остана тук заедно с още тридесет болни мъже и един гарнизон от шестдесет човека за отбрана на реката, докато Челмсфорд водеше армията си към Зулуленд.

Бе видял как скаутите се разпръснаха на излизане от реката и изчезнаха в хълмистите пасбища, последвани от главния корпус с хора и фургони, докато се превърнаха в пълзящ питон в далечината и оставиха зад себе си добре утъпкан път в тревата.

Спомни си как бавно се влачеха дните, докато чакаха при Роркес Дрифт. Спомни си как мърмореше заедно с другите, когато ги накараха да укрепят склада и болницата с торби и тенекиени кутии, пълни с пясък. Спомни си колко досадно бе всичко това.

И тогава стомахът му се сви, спомни си вестоносеца.

– Идва конник.

Той пръв го бе забелязал. Беше се възстановил от дизентерията и даваше караул над реката.

– Генералът си е забравил четката за зъби, та е изпратил някой да я вземе – каза другарят му. И двамата останаха седнали. Гледаха точицата, която се приближаваше откъм равнината.

– Бързо се движи – каза Гарик. – Я върви да повикаш капитана.

– Май че така трябва да стане – съгласи си другарят му по караул. Смъкна се в тръс по склона към склада, а Гарик се изправи и отиде на брега на реката. Протезата му потъна дълбоко в тинята.

– Капитанът каза да го изпратим в склада, когато се появи – каза неговият другар, който се върна и застана до него.

– Има нещо странно в начина, по който язди – каза Гарик. – Изглежда уморен.

– Сигурно е пиян. Люшка се на седлото, сякаш е събота вечер.

Гарик внезапно изхълца.

– Той кърви, ранен е.

Конят се гмурна в реката и конникът падна напред на врата му, ризата му отстрани блестеше почерняла от кръв, лицето му беше бледо от болката и праха. Хванаха коня му, когато излезе от водата, и войникът се опита да извика, но гласът му беше прегракнал.

– В името на Бога, подготвяйте се. Колоната ни беше обкръжена и пометена. Те идват – цялата черна орда! Ще бъдат тук, преди да падне нощта.

– Брат ми – каза Гарик. – Какво стана с брат ми?

– Мъртъв е – каза мъжът, – мъртъв е, всички са мъртви.

Той се свлече от коня.

Дойдоха – цялата орда зулуси, като бик, огромен черен бик, чиято глава и хълбоци изпълниха равнината, а рогата му заобиколиха реката от двете страни, за да ги обградят. Бикът тъпчеше с двадесет хиляди крака и пееше с десет хиляди гърла, докато гласът му доби звученето на бурно море. Слънцето се отразяваше с ярки отблясъци от остриетата на копията, докато той с песен се приближаваше към Тугела.

– Виж! Тези отпред носят шлемове на хусари – възкликна един от гледащите от болницата. – Ограбили са убитите на Челмсфорд. Ето един с редингот, а някои са с карабини.

В болницата беше горещо, защото покривът бе от гофрирана ламарина, а прозорците бяха затворени с пясъчни торби. Амбразурите за пушките пропускаха много малко въздух. Мъжете стояха при тях, някои по пижами, други голи до кръста, потейки се от жегата.

– Значи е вярно, че всички са били изклани.

– Стига приказки. Стойте на постовете си и си дръжте езика зад зъбите.

Ордата зулуси прекоси Тугела с петстотинметров фронт. Водата закипя в краката им.

– Боже мой! О, господи! – мълвеше Гарик, докато ги гледаше как идват. – Нямаме никакъв шанс, страшно много са.

– Млъкни, дяволите да те вземат! – отсече сержантът при картечницата на караулката и Гарик прикри устата си с ръка.

 
„Хвана О’Райли за врата.
Тикна главата му във ведро с вода.
Навря му пищова в…“
 

Пееше един от маларичните, изпаднал в делириум, а друг се изсмя с остра истерична нотка в гласа си.

– Ето ги, идват!

– Готови за стрелба!

Металическо тракане на карабини затвори.

– Да се стреля само при команда!

Ревът на бика смени дълбокото си носово звучене с пронизителното дюдюкане на атаката – пронизителната ярост на кипяща кръв.

– Спокойно, момчета. Изчакайте. Не стреляйте още.

– О, боже мой! – мълвеше Гарик, като ги гледаше да прииждат като черна вълна по склона. – О, господи! Моля те, не искам да умра.

– Готови!

Авангардът достигна стената на болничния двор. Перестите украшения на главите им бяха разпененият гребен на черната вълна, която преля отвъд стената.

– За стрелба!

Шестдесет пушки се вдигнаха и прицелиха в човешката маса.

– Огън!

Гръм, после удар на куршуми в плът, звук, който приличаше на този на шепа пясък, хвърлена в локва кал. Редиците се огънаха от удара. Дулата на картечницата „Гатлинг“ се затресоха и заподскачаха, докато се местеха от една страна на друга, прерязвайки човешките тела, трупайки ги едно върху друго покрай стената. Миризмата на барут изгаряше гърдите.

– Зареди!

Разкъсаните от куршумите редици се престрояваха, отзад идваха други, които заставаха на мястото на падналите.

– За стрелба!

Продължиха да прииждат, плътна черна маса, която огласяше с писъците си двора.

– Огън!

Гарик се разрева в сянката на верандата и натисна с пръстите на дясната си ръка очните си ябълки, за да изпадне в безсъзнание.

– Какво ти става, коки? – Говорещият на диалект мъчително се претърколи към него и го изгледа.

– Нищо! – бързо отговори той. – Нищо!

– Спомняш си отново, нали?

– Какво се случи? Помня само отделни моменти.

– Какво се случи! – повтори като ехо въпроса му мъжът. – Какво ли не се случи!

– Лекарят каза. – Гарик бързо вдигна очи. – Каза, че генералът е одобрил награждаването ми с орден. Това означава, че Челмсфорд е жив. Брат ми и баща ми – значи и те трябва да са живи!

– Нямаш късмет, коки. Докторът те хареса – ами хем си с един крак, хем такава работа свърши – затова разпита за твоите хора. Безнадеждно е.

– Защо? – попита отчаяно Гарик. – Щом като Челмсфорд е жив и те трябва да са живи!

Дребният мъж поклати глава.

– Челмсфорд направи базов лагер в едно място, наречено Исандхълуана. Остави там гарнизон с всичките фургони и провизии. Нападна с конницата, но зулусите го заобиколиха и нападнаха базовия лагер, после дойдоха тук на Роркес Дрифт. Както ти известно, удържахме ги два дни, докато Челмсфорд ни дойде на помощ.

– А моите хора – какво стана с тях?

– Баща ти е бил в лагера в Исандхълуана. Не е могъл да се спаси. Брат ти е бил в конницата на Челмсфорд, но е бил намушкан в едно от сблъскванията преди главното сражение.

– Шон мъртъв? – Поклати глава. – Не, това не е възможно. Не е възможно да са го убили.

– Би се изненадал да узнаеш как лесно го правят – каза говорещият на диалект.

– На повечето хора им стигат десетина сантиметра острие.

– Но не и за Шон – ти не го познаваш. Не би могъл да ме разбереш.

– Коки, той е мъртъв. Той, баща ти и още седемстотин човека. Чудо е, че и ние не сме сред тях. – Мъжът се понамести на сламеника си. – Генералът държа реч за отбраната ни тук. Една от най-бляскавите победи в историята на британското военно мъжество – или нещо подобно.

Той намигна.

– Петнадесет души са представени за „Кръстът на Виктория“ и ти си сред тях. Е, коки, това не е ли късмет? Я кажи какво ще направи момичето ти, когато се върнеш вкъщи с люлеещия се на гърдите ти голям военен орден, а?

Той зяпна в Гарик и видя как сълзите шурнаха по бузите му на мазни струйки.

– Стига, коки! Та ти си герой. – Извърна очи, за да не гледа мъката му. – Спомняш ли си какво стана – какво направи ти?

– Не. – Гласът на Гарик беше прегракнал. – Шон. Не можеш да ме оставиш сам. Какво ще правя сега, като те няма?

– Аз бях до теб. Всичко видях. Ще ти разправя – каза селяндурът.

Докато говореше, събитията възстановиха последователността си в ума на Гарик.

– Беше на втория ден, бяхме отблъснали двадесет и три щурма.

„Двадесет и три, че толкова много ли бяха?“ Бе загубил способността си да брои, може да е бил само един безумен пристъп на ужас. Дори сега усещаше вкуса на страха в дъното на гърлото си и гнилата му миризма в потта си.

– И тогава те натрупаха дърва по стената на болницата и ги запалиха.

Зулуси, прекосяващи двора с наръчи дърва в ръце, падащи под огъня на пушките, други, грабващи дървата, донасящи ги по-близо, и те падаха убити, но идваха други, които заемаха местата им. После лумнаха пламъци, бледожълти в ярката слънчева светлина, на кладата лежеше един зулус, лицето му се овъгли и миризмата от него се смеси с тази на пушека.

– Пробихме дупка в задната стена и започнахме да изнасяме болните и ранените по посока към склада.

Момчето със забития в гръбнака assegai55
  assegai – късо копие. – Б.пр.


[Закрыть] изпищя, когато го вдигнаха.

– И тогава проклетите диваци нападнаха, щом ни видяха, че се изтегляме. Дойдоха от онази страна – посочи той с бинтованата си ръка, – където момчетата в склада не можеха да ги докопат. Бяхме само ти и аз и още двама на бойниците – всички останали пренасяха ранените.

Имаше един зулус с пера на синя чапла в украсата на главата си. Той водеше атаката. Щитът му беше покрит с бели и черни петна, на китките и на глезените му имаше дузини гривни. Гарик беше стрелял в момента, в който зулусът се полуобърна, за да махне на воините си – куршумът преряза стегнатите мускули на корема му и го разтвори като портмоне. Зулусът се строполи по лице, вътрешностите му блъвнаха навън в розово – пурпурна маса.

– Стигнаха вратата на болницата и вече не можехме да стреляме по тях поради малкия ъгъл от прозорците.

Раненият зулус бе започнал да пълзи към Гарик, устата му се движеше, а погледът му бе впит в лицето на момчето. Все още стискаше своя assegai в ръка. Другите Зулуси блъскаха по вратата и един от тях вкара острието на копието си в цепнатината на дървото и вдигна резето. Вратата се отвори.

Гледаше как зулусът пълзи към него в праха, а мокрите му розови черва се люлееха под него като махало. Пот се стичаше по бузите на Гарик и се отцеждаше по върха на брадичката му, устните му трепереха. Той вдигна пушката си и се прицели в лицето на зулуса. Не можеше да натисне спусъка.

– И тогава дойде твоят миг, коки. Видях как резето се вдигна и разбрах, че в следващия миг през вратата ще нахлуе цялата черна тълпа и ние сме загубени пред копията.

Гарик пусна пушката си и тя изтрака на бетоновия под. Извърна се от прозореца. Не можеше да гледа това обезобразено, пълзящо същество. Прииска му се да избяга, да се скрие. Точно така – да се скрие.

– Ти беше най-близо до лекаря. Направи единственото, което можеше да ни спаси. Зная, че аз не бих имал куража да го сторя.

Подът беше покрит със сандъци с муниции – блестящи медни цилиндри, коварно плъзгащи се под краката. Гарик се бе спънал, докато падаше, протегна ръка.

– Господи – потрепери дребничкият селяндур, – да си пъхнеш ръката в резето – никога не бих го направил.

Усети как ръката му се счупи, когато тълпата зулуси се хвърли напред. Той увисна на вратата с извитата си ръка и гледаше как тя се тресе, докато блъскаха по нея. Не изпитваше никаква болка, после падна мъгла и стана топло и безопасно.

– Стреляхме през вратата, докато ги прогонихме от другата страна. Тогава можахме да освободим ръката ти, но ти беше в безсъзнание. Едва сега дойде на себе си.

Гарик се загледа в отвъдния бряг на реката. Чудеше се дали са погребали Шон, или са го оставили на птиците.

Както лежеше на една страна, той сви краката си към гърдите и ги прегърна. Веднъж, когато беше малко лошо момче, бе счупил бронята на един рак-отшелник. Мекото му коремче беше толкова уязвимо, че под прозрачната кожа се виждаха органите му. Ракът сви тялото си в същата отбранителна поза.

– Предполагам, че ще си получил дрънкащия орден – каза селяндурът.

– Да – отговори Гарик. Но той не му трябваше. Трябваше му Шон.