Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 33 страниц)
20
Доктор Ван Роойен подаде ръка на Ада Кортни, докато тя слизаше от файтона. За петдесет години живот не бе получил имунитет срещу скръбта на други хора. Беше се научил само да я прикрива, от нея нямаше и следа в очите му, по устните или по набръчканото му лице с бакенбарди.
– Той е добре, Ада. Като за военни хирурзи добре са оправили ръката му. Ще зарасне правилно.
– Кога пристигнаха? – попита тя.
– Преди около четири часа. Изпратили са всички ранени от Лейдибург.
Жената кимна и той я изгледа с професионалната си маска на безразличие, скривайки шока, който изпита от промяната на вида й. Кожата й беше изсъхнала и безжизнена като венчелистчетата на смазано цвете, устата й беше добила упорито скръбно изражение, а траурът я правеше два пъти по-стара.
– Очаква те вътре.
Изкачиха се по стъпалата на черквата и малката тълпа се раздели, за да им направи път. Ада отвсякъде получаваше тихи поздрави и чуваше обичайните фрази, които се казват при погребение. Имаше и други жени в черно, с подути очи.
Ада и лекарят влязоха в студената и мрачна църква. Пейките бяха избутани покрай стените, за да се отвори място за сламениците. На тях лежаха мъже, а помежду им се движеха жени.
– Тук държа най-тежките случаи, за да мога да ги наблюдавам – каза лекарят. – Ето го и Гари.
Той се надигна от пейката, на която седеше. Ръката му висеше неудобно на превръзка на гърдите му. Закуца напред, за да ги посрещне, протезата му затропа силно по каменния под.
– Мамо, аз… – Той млъкна. – Шон и татко…
– Дойдох да те заведа у дома, Гари – каза бързо Ада, а лицето й се сви болезнено при споменаването на двете имена.
– Ама не могат да ги оставят да се въргалят там, би трябвало да…
– Моля те, Гари. Да си вървим у дома. За това можем да говорим по-късно.
– Ние всички много се гордеем с Гари – каза лекарят.
– Да – отвърна Ада. – Моля те, Гари, да си вървим.
Усещаше как мъката напира отвсякъде и може да избликне всеки момент, толкова много скръб беше заключена в такова малко пространство. Обърна се към вратата, не биваше да видят сълзите й. Не трябва да плаче пред тях, трябва да се върне в Теунис Краал.
Услужливи ръце отнесоха чантите на Гарик във файтона и жената пое юздите. И двамата не пророниха нито дума, докато пресякоха хребета и се загледаха в имението.
– Гари, сега ти си господарят на Теунис Краал – каза тихо Ада и той неспокойно се размърда на мястото до нея. Това не му трябваше, не му трябваше и орденът. Трябваше му Шон.
21
– Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми – каза Ана. – Искам да говоря с теб.
– Не, радвам се, че дойде. Наистина, много се радвам – увери я разпалено Гарик. – Ана, толкова е хубаво да те видя пак. Сякаш мина цяла вечност, откакто заминахме.
– Знам, а толкова, толкова много неща се случиха. Баща ти и моят. И… и Шон. – Тя млъкна. – О, Гари, още не мога да повярвам. Казаха им го не един, не двама, но просто не мога да повярвам. Та той беше толкова… така обичаше живота.
– Да – каза Гарик, – така обичаше живота.
– В нощта, преди да замине, говори за смъртта. Дотогава изобщо не им бе минавала тази мисъл през ума. – Поклати глава с недоумение. – Никога не съм мислила, че може да му се случи. О, Гари, какво да правя сега?
Той се обърна и изгледа Ана. Ана, която обичаше. Ана, която принадлежеше на Шон. Но Шон е мъртъв.
Усети как му хрумва някаква неясна идея, която даже не може да изрази с думи, но е достатъчно реална, за да усети болезнено угризение на съвестта. Опита се да се освободи от тази мисъл.
– О, Гари! Какво да правя?
Тя търсеше помощ, това личеше ясно в гласа й. Баща й бе убит при Исандхълуана. По-големите й братя бяха все още с Челмсфорд при Тугела, трябваше да храни майка с три малки деца. Толкова ли е сляп да не види това!
– Ана, как да ти помогна? Само ми кажи.
– Не, Гари. Не мисля, че някой може да ми помогне.
– Ако става дума за пари… – Той се поколеба. – Сега съм богат. Татко остави целия Теунис Краал на мен, а Шон не е…
Тя го изгледа, без да му отговори.
– Мога да ти дам назаем, за да стъпиш на крака – изчерви се Гари. – Толкова, колкото ти трябват.
Продължи да го гледа втренчено, докато умът й започваше да работи, Гарик – господар на Теунис Краал. Той бе станал богат, два пъти по-богат, отколкото щеше да бъде Шон. А Шон е мъртъв.
– Моля те, Ана. Позволи ми да ти помогна. Наистина искам да ти помогна.
Той я обичаше, това беше повече от очевадно – а Шон беше мъртъв.
– Ана, ще ми позволиш ли?
Тя се замисли за глада, а за босите крака, за толкова пъти изпиралите рокли, че бяха станала прозрачни на светлина, за закърпени и преправяни фусти. И за непрестанния страх, за несигурността, с която живееш, когато си беден. Гари беше богат и жив, а Шон – мъртъв.
– Моля те, кажи, че ми позволяваш!
Той се протегна, хвана ръката й, стисна я силно във възбудата си и тя се вгледа в лицето му. „Приликата е явна – помисли си тя, – но у Шон имаше сила, докато у него всичко е меко и несигурно. И цветът не беше същият, пясъчно блед и бледосиньо вместо бруталното черно и индигото. Сякаш някой художник беше взел един портрет и с няколко фини щрихи беше променил напълно смисъла му, за да го направи на съвършено различна картина.“ На нея не й се искаше да мисли за крака му.
– Много мило от твоя страна, Гари – каза тя, – но ние имаме малко пари в банката и имението ни не е в дългове. Имаме конете, можем да ги продадем, ако се наложи.
– Тогава в какво е проблемът? Моля те, кажи ми.
Тогава тя реши какво да направи. Не можеше да го лъже – беше твърде късно. Ще трябва да му каже, но знаеше, че истината за него ще бъде без значение. Е, може би мъничко ще го засегне – но не чак толкова, че да й попречи да получи това, което иска. А тя искаше богатство и баща за детето, което носеше.
– Гари, ще имам дете.
Брадичката му подскочи нагоре, дъхът му секна.
– Дете?
– Да, Гарик. Бременна съм.
– От кого? От Шон ли?
– Да. Чакам дете от Шон.
– Как знаеш това, сигурна ли си?
– Сигурна съм.
Той стана и закуца през верандата. Спря при перилата и ги хвана със здравата си ръка, другата още лежеше на превръзката. Застанал с гръб към Ана, се загледа през ливадите на Теунис Краал към отсрещния склон, покрит с рядка гора.
Бебе на Шон. Това просто го влудяваше. Знаеше, че Шон и Ана са го правели. Шон му го бе казал и на Гарик не му беше неприятно. Ревнуваше, но малко, защото брат му го беше споделил с него, така че нещо от това принадлежеше и на него. Но пък бебе. Бебе на Шон.
Постепенно осъзна целия смисъл и всички последствия от това. Детето щеше да бъде жива част от брат му. Тази част, която не е могла да бъде отсечена от остриетата на зулусите. Не бе загубил напълно Шон. Ана – на нея й трябва баща за детето, немислимо беше да изкара още един месец, без да се омъжи. Той би могъл да има и двете – всичко, което обича. Шон и Ана. Трябва да се омъжи за него, просто няма друг избор. Ликуването го изпълни и той се обърна към нея.
– Какво ще правиш, Ана? – Сега вече се чувствуваше уверен. – Шон е мъртъв. Какво смяташ да правиш?
– Не знам.
– Не можеш да родиш детето. Ще бъде копеле.
Видя, че лицето й болезнено се сви, като чу тази дума. Той се почувствува напълно уверен.
– Ще трябва да замина за Порт Натал. – Тя говореше съвсем безизразно. Гледаше го спокойно, знаеше какво ще й каже и продължи: – Скоро ще замина. Ще се оправя. Ще намеря начин.
Докато тя говореше, Гарик разглеждаше лицето й. Главата й беше малка, върху рамене, широки за момиче, брадичката й бе изпъкнала, зъбите й малко криви, но бели – беше много хубава, въпреки че очите й бяха събрани.
– Обичам те, Ана – каза той. – Знаеш го, нали?
Тя кимна бавно. Очите й излъчваха доволство.
– Да, знам, Гари.
– Ще се омъжиш ли за мен? – попита я със затаен дъх.
– Ти нямаш нищо против? Нямаш нищо против бебето на Шон? – каза тя, уверена, че това е така.
– Обичам те, Ана.
Той тромаво се приближи към нея и тя се вгледа в лицето му. Не искаше да мисли за крака му.
– Обичам те и всичко останало е без значение. – Протегна ръце към нея и тя му позволи да я прегърне. – Ще се омъжиш ли за мен, Ана? – Той трепереше.
– Да.
Ръцете й се бяха отпуснали безжизнено на раменете му. Той заплака тихичко и на лицето й се изписа отвращение. Прииска й се да го отблъсне, но се сдържа.
– Скъпа моя, няма да съжаляваш. Кълна ти се – прошепна той.
– Трябва да се оженим бързо, Гари.
– Да. Днес следобед ще отида в града и ще говоря с падре…
– Не! Не тук, в Лейдибург – отсече Ана. – Не искам хората да говорят. Няма да го понеса.
– Ще отидем в Питърмарицбург – предложи Гарик.
– Кога?
– Веднага, когато кажеш.
– Утре – заяви тя. – Ще отидем утре сутринта.
22
Катедралата в Питърмарицбург е разположена на Чърч стрийт. Изградена е от сив камък, с кула – камбанария и железни перила между улицата и тревните площи. По тревата се разхождат наперени гълъби.
Ана и Гарик минаха по павираната алея и влязоха в полумрака на катедралата. Слънцето се процеждаше през стъклописите по прозорците, като осветяваше вътрешността със странни цветни отблясъци. Тъй като и двамата бяха неспокойни, се държаха за ръце, докато стояха на пътеката между редовете.
– Тук няма никой – прошепна той.
– Трябва да има – отговори му шепнешком Ана. – Опитай тази врата.
– Какво да кажа?
– Просто, че искаме да се оженим.
Поколеба се.
– Хайде – продължаваше да шепне тя, като внимателно го побутваше към вратата на църковната канцелария.
– Ела с мен – каза й той. – Не знам какво да кажа.
Свещеникът беше слаб мъж с очила със стоманена рамка. Вдигна очи над тях, изгледа притеснената двойка на прага и затвори книгата на бюрото пред себе си.
– Искаме да се оженим – каза Гарик и силно се изчерви.
– Е – проговори сухо свещеникът, – попаднали сте точно където трябва. Влезте.
Изненада се от прибързаността им и поспориха малко, след което изпрати Гарик в мировия съд за специално разрешение. Бракосъчета ги, но церемонията бе вяла. Монотонното каканижене на свещеника почти се губеше в огромната катедрала, докато те стояха пред него смалени и изпълнени със страхопочитание. Две стари дами, които влязоха да се помолят, застанаха ликуващо от двете им страни, за да им свидетелствуват. Сетне и двете целунаха Ана, а свещеникът стисна ръката на Гарик. Излязоха навън под яркото слънце. Гълъбите все така се кандилкаха по тревната площ, а по Чърч стрийт изтрополя фургон, теглен от муле, с чернокож каруцар, който пееше и плющеше с камшика си. Сякаш нищо не се беше случило.
– Оженихме се – каза Гарик несигурно.
– Да – съгласи се Ана, но от тона й личеше, че и тя не го вярва.
Закрачиха редом към хотела. Нито се докосваха, нито разговаряха. Багажът им беше отнесен в стаята, конете – прибрани в яхъра. Гарик се разписа в регистрационната книга и администраторът му се ухили.
– Настаних ви в номер дванадесет, това е апартаментът ни за младоженци.
Той леко му намигна и Гарик смутено изпелтечи нещо.
След вечеря – една великолепна вечеря – Ана се качи в стаята, а той седна във фоайето, за да пие кафе. Измина почти цял час, докато събере кураж да я последва. Прекоси гостната на апартамента, поколеба се пред вратата на спалнята, после влезе. Тя си бе легнала. Беше се завила до брадичката и го изгледа с непроницаемия си поглед.
– Оставила съм ти нощницата в банята.
– Благодаря – отвърна Гарик.
Спъна се в един стол, докато пресичаше стаята. Затвори вратата зад себе си, съблече се бързо и като се наведе гол над мивката, наплиска лицето си с вода, после се избърса и нахлузи нощницата. Върна се в спалнята. Ана лежеше, извърнала лицето си на другата страна. Косата й беше разпиляна на възглавницата и блестеше на светлината на лампата.
Гарик седна. Повдигна ръба на нощницата си над коляното и разкопча каишките на протезата, положи я внимателно на стола до него и започна да масажира чуканчето с двете си ръце. Чу, че леглото леко изскърца, и вдигна очи. Тя бе втренчила поглед в крака му. Той припряно смъкна нощницата, за да покрие чуканчето с белега от шева по него. Изправи се, пазейки равновесие и подскочи на един крак към леглото. Беше се изчервил.
Повдигна завивките и се пъхна в леглото, а Ана рязко се дръпна настрана от него.
– Не ме докосвай – каза тя дрезгаво.
– Ана. Моля те, не се плаши.
– Аз съм бременна, не бива да ме пипаш.
– Няма. Кълна ти се, че няма.
Тя дишаше тежко, като не се опитваше да скрие отвращението си.
– Ана, искаш ли да спя в гостната? Ако искаш, ще отида там.
– Да, върви там да спиш.
Той си взе халата от стола и се наведе, за да вдигне протезата си. Заподскача към вратата, после се обърна към нея. Гледаше го, без да помръдва.
– Извинявай, Ана, не исках да те изплаша.
Тя не му отговори и той продължи:
– Обичам те. Кълна ти се, че те обичам повече от всичко на света. Не бих те наранил, знаеш това, нали? Нали знаеш, че няма да те нараня?
Тя продължаваше да мълчи и той направи умолителен жест, стиснал в ръка дървената протеза, с напиращи в очите му сълзи.
– Ана, по-скоро бих се убил, отколкото да те уплаша!
Излезе бързо през вратата и я затвори след себе си. Ана се измъкна от леглото, изтича през стаята с развяваща се нощница и превъртя ключа.
23
Сутринта Гарик остана слисан от веселото момичешко настроение на Ана. Беше привързала косата си със зелена панделка, а зелената й рокля бе поизбеляла, но й стоеше добре. По време на закуската тя бърбореше радостно, а докато си пиеха кафето, се протегна през масата и докосна ръката му.
– Къде ще ходим днес, Гарик?
Той се изненада, защото не беше правил чак такива планове.
– Бих казал, че е най-добре да вземем влака за Лейдибург днес следобед.
– О, Гари! – нацупи се Ана. – Нима не ме обичаш достатъчно, за да ми подариш един меден месец?
– Струва ми се, че… – Поколеба се, после продължи: – Ама, разбира се, просто не бях мислил за това. – На лицето му се разля широка усмивка, издаваща вълнението му. – Къде да отидем?
– Можем да се качим на пощенския параход и да плаваме по крайбрежието чак до Кейптаун – предложи тя.
– Ами да! – Той моментално възприе идеята. – Ще бъде много забавно.
– Ама, Гари… – Жаждата й за приключения поизбледня. – Аз имам тук само тези две стари рокли.
Тя докосна облеклото си. Гари също изтрезня от първоначалното опиянение, докато се мъчеше да се пребори с този нов проблем. И ето че намери решение.
– Ще ти купим още няколко!
– О, Гари, наистина ли? Нима наистина можем?
– Ще ти купим всичко, което може да ти потрябва, даже повече, отколкото е необходимо. Хайде, допий си кафето и ще слезем в града да видим какво има.
– Готова съм. – Стана от масата.
24
Настаниха се в самостоятелна каюта на парахода „Дъ Нотар Каел“, пътуващ от Порт Натал до Кейптаун. На борда имаше и други млади хора. Ана, облечена в новите си елегантни дрехи, сияеща от възбуда, стана център на малка весела група хора, които играеха на палубата, хранеха се, танцуваха и флиртуваха, докато пощенският параход плаваше на юг в слънчевите златни дни на ранната есен.
В началото Гарик се задоволяваше да стои близо да Ана, без да се натрапва. Винаги й държеше палтото, носеше книга или одеяло. Наблюдаваше я с любов, радваше се на нейния успех и не изпитваше почти никаква ревност, когато тя като че ли изчезна зад стена от ухажващи я млади мъже. Не се отвращаваше от дивана, който му служеше за неудобно легло в гостната на апартамента им.
Постепенно спътниците им осъзнаха, че Гарик плаща повечето питиета и други дребни разходи, които възникваха всеки ден. Започнаха да усещат присъствието му и да осъзнават факта, че той като че ли е най-богатият сред тях. А това беше достатъчно, за да пренастрои мисленето им, така че да го приемат в своя кръг. Мъжете започнаха да се обръщат към него по най-различни поводи, а някои от момичетата открито флиртуваха с него и му възлагаха дребни задачи. Гарик изпитваше едновременно наслада и ужас от тези признаци на внимание към него, защото не можеше да се справи с мълниеносната размяна на шеги, които прехвърчаха покрай него, в резултат на което той само заекваше и се изчервяваше. Сетне откри, че всичко е съвсем просто.
– Ще пийнеш ли едно, стари приятелю?
– Не, не. Не пия, нали знаеш.
– Хайде, хайде, всички пият. Стюард, едно уиски за моя приятел.
– Не, моля те, наистина не искам.
И Гарик беше принуден да го изпие. То бе гадно на вкус и той разля малко на вечерната рокля на Ана. Докато бършеше петното с носната си кърпичка, тя му изсъска остро и веднага след това се разсмя весело на шегата, пусната от мустакатия джентълмен от дясната й страна. Съпругът й потъна в стола си с нещастен вид и насила изпи остатъка от уискито. И тогава бавно и нежно бе обхванат от някакъв приятен унес, което започваше някъде дълбоко вътре в него и се разпростираше чак до върховете на пръстите му.
– Още едно, господин Кортни?
– Да, благодаря. Същото, само че мисля, че сега е мой ред да черпя.
Изпи следващата чаша. Седяха в шезлонги на горната палуба под сянката на надстройката, имаше луна и нощта беше топла. Някой приказваше за кампанията на Челмсфорд срещу зулусите.
– Не сте прав по този въпрос – каза отчетливо Гарик.
Настъпи неловка тишина.
– Моля! – Говорещият го погледна с изненада.
Гарик се приведе напред и заговори. Отначало се усети известна скованост, но той пусна няколко шеги и две жени се разсмяха. Гласът му зазвуча по-уверено.
Набързо и задълбочено обобщи причините и последствията от войната. Един от мъжете му зададе въпрос. Беше доста безцеремонен, но той усети същината му и умело му отговори. Нещата му бяха пределно ясни и без усилие намери съответните думи.
– Вие сигурно сте бил там – предположи едно от момичетата.
– Съпругът ми беше в Роркес Дрифт – каза тихо Ана, гледайки към него, сякаш бе непознат. – Лорд Челмсфорд го предложи за „Кръстът на Виктория“. Очакваме новини от Лондон.
Компанията отново замълча, но този път с ново уважение.
– Мисля, че е мой ред да почерпя, господин Кортни. Вие сте на уиски, нали?
– Благодаря.
Този път вкусът на суха плесен на уискито не беше така отблъскващ. Замислено отпиваше и установи, че то леко сладни.
Докато слизаха към каютата по-късно, Гарик прегърна Ана през кръста.
– Тази вечер беше невероятен!
– Просто отражение на твоя чар, скъпа моя, аз съм твоето огледало.
Целуна я по бузата и тя се отдръпна, но не рязко.
– Ти си изкусител, Гари Кортни.
Спа по гръб на дивана с усмивка на лицето си, без да сънува нищо, но на сутринта кожата му беше изпъната и суха и чувствуваше лека болка в слепоочието. Отиде в банята и си изми зъбите, това му помогна малко, но болката не мина. Върна се в гостната и позвъни на стюарда.
– Добро утро, сър.
– Може ли да ми донесете уиски и сода – каза колебливо Гари.
– Разбира се, сър.
Не наля содата в уискито, а го изпи на един дъх, като лекарство. И ето че отново, като по чудо, бе обзет от познатата топлина.
Влезе в каютата на Ана. Тя бе порозовяла от спането и косата й беше разпиляна по възглавницата.
– Добро утро, скъпа.
Наведе се към нея, целуна я, а ръката му покри едната й гърда през коприната на нощницата.
– Гари, хулиган такъв – каза тя и го перна по ръката, но шеговито.
На борда имаше още една двойка младоженци, които се връщаха във фермата си близо до Кейптаун – седемдесет и пет акра от най-хубавите лозя на целия полуостров Кейп, според думите на мъжа. Упоритата им настойчивост накара Ана и Гарик да приемат поканата да им гостуват.
Питър и Джейн Хюго бяха много приятна двойка. Много влюбени, достатъчно богати, популярни и търсени сред обществото на Кейптаун. Прекараха с тях вълнуващи шест седмици.
Ходиха на езда в Милнертън.
В Муизенберг плуваха в топлия Индийски океан. Направиха си пикник в Клифтън и ядоха омари, току-що уловени и печени на жарава. Ходиха на лов с коне и хрътки с ловната дружина на полуостров Кейп и хванаха два чакала след цял ден луда езда в Хотентотска Холандия. Вечеряха във форта и Ана танцува с губернатора.
Пазаруваха по сергиите, претъпкани със съкровища и сувенири от Индия и Ориента. Ана получаваше всичко, което поискаше. И Гарик си купи нещо – джобна манерка, красиво изработена и украсена с орнаменти. Тя пасваше точно във вътрешния джоб на сакото му, без да го издува. С нейна помощ успяваше да бъде в крак с останалата част от компанията.
Но ето че дойде време да си тръгват. Последната вечер вечеряха само те четиримата, чувствуваше се тъга и съжаление от раздялата, но същевременно бяха доволни от задружното веселие, което бяха изживели.
Джейн Хюго си поплака мъничко, когато целуна Ана за лека нощ. Гарик и Питър се позадържаха долу, докато допият бутилката, след това се качиха горе заедно и си стиснаха ръцете пред спалнята на Гари. Питър каза намусено.
– Страшно съжалявам, че си отивате. Така свикнахме с вас. Ще ви събудя рано, за да можем да пояздим, преди да дойде корабът.
Тихо се преоблече в банята и прекоси спалнята.
Протезата му не издаваше никакъв шум по пода, покрит с дебел килим.
– Гари – прошепна Ана.
– Ей, мислех, че си заспала.
Тя се помръдна, ръката й се подаде изпод завивките и се протегна подканящо към него.
– Чаках те, за да ти кажа лека нощ.
Застана до леглото й. Изведнъж се почувствува неловко.
– Седни за минутка – каза Ана и той приседна на ръба. – Гари, нямаш представа колко ми беше приятно през последните седмици. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Много съм ти признателна, съпруже мой.
Протегна ръка и го докосна по лицето. Изглеждаше, дребна и топличка, свила се в леглото си.
– Целуни ме за лека нощ, Гари.
Той се наведе, за да докосне с устни челото й, но тя бързо се премести и отговори на целувката му с жадни устни.
– Ако искаш, може да легнеш при мен – прошепна тя, все още притиснала устни в неговите. Отметна завивките.
И ето че Гари легна в топлото й легло, неуловимата мелодия на виното все още се носеше в главата й и тя беше готова с особената страст на ранната бременност. Щеше да бъде чудесно.
Вече нетърпелива, готова да го приеме, тя посегна надолу, за да го пипне, и застина в недоумение. Там, където трябваше да се усеща твърда и нагла мъжественост, имаше само отпуснатост и колебливост.
Ана се разсмя. Смехът й го нарани по-силно, отколкото рана от куршум.
– Ставай! – каза тя, като се смееше подигравателно. – Върви си в твоето легло!
