Текст книги "Когато лъвът се храни"

13

Шон не предполагаше, че може да мрази дори Гарик. Макар че това не траеше дълго. Гневът и омразата му бяха краткотрайни, изригваха като пламъци в сухата трева: горещи, високи, но бързо прегарящи, след което оставаше само пепел без въглени.

Когато това стана, Уейт отсъстваше. В продължение на три последователни години Уейт Кортни беше предлаган за председател на Асоциацията на производителите на говеждо месо и нито веднъж не успя да заеме поста. Като всеки човек и той се блазнеше от този пост, но също така знаеше, че фермата ще пострада от честите му отсъствия. Шон и Гарик бяха работили две години, когато отново дойде време за ежегодния избор на председателство.

В навечерието на тръгването си за събранието в Питърмарицбург той каза на Ада.

– Миналата седмица получих писмо от Бърнард, мила. – Той стоеше пред огледалото и подрязваше мустаците си. – Настояват тази година да се кандидатирам за председателското място.

– Много умно от тяхна страна – каза Ада. – Ти би бил най-добрият избор.

Уейт съсредоточено се начумери, докато подрязваше бакенбардите си. Тя така безпрекословно вярваше в него, че той самият рядко се съмняваше в себе си. Сега, като се гледаше в огледалото, се питаше каква ли част от успехите си дължи на подкрепата на Ада.

– Уейт, ти можеш да поемеш този пост. – Не беше предизвикателство, нито въпрос, а изричане на глас на една истина.

Когато чу думите й, той повярва в това.

Остави ножицата на скрина и се обърна към нея. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, облечена в бяла нощница, черната й коса разпусната, обгърнала раменете й.

– Мисля, че Шон може да се оправи със стопанството – каза тя, като добави бързо – и Гари, разбира се.

– Да, Шон напредва бързо – съгласи се Уейт.

– Смяташ ли да поемеш този пост?

Поколеба се.

– Да – кимна той и Ада се усмихна.

– Ела при мен – протегна тя ръце към него.

Шон закара Уейт и Ада на гарата в Лейдибург, в последния момент баща му бе настоял тя да замине с него, защото искаше да е до него, за да сподели събитието.

Качи багажа им във вагона и зачака, докато те и малката група говедовъди, които заминаваха за срещата. Влакът изсвири и пътниците за местата си в купетата. Ада целуна Шон и се качи във вагона. Уейт остана още един миг на перона.

– Шон, ако ти трябва помощ, върви при господин Еразмус в Лайън Коп. Ще се върна в четвъртък.

– Няма да ми трябва помощ, татко.

Уейт сви устни.

– Ами тогава значи си Бог, той е единственият, който никога няма нужда от помощ – каза сурово баща му. – Не ставай глупак – ако се случи нещо, обърни се към Еразмус.

Той се изкачи по стълбичката след Ада. Влакът рязко потегли, набра скорост и се понесе към възвишението. Шон го загледа как се смалява, после се върна при файтона. Сега той беше господарят на Теунис Краал и това му се нравеше. Малката тълпа на перона се разпръскваше и от нея се появи Ана.

– Здравей, Шон.

Носеше зелена памучна рокля, избеляла от пране, краката й бяха боси. Усмихна се с дребните си бели зъби и се загледа в лицето му.

– Здравей, Ана.

– Ти няма ли да заминаваш за Питърмарицбург?

– Не, трябва да се грижа за стопанството.

– О!

Стояха мълчаливо, изпитвайки неудобство в присъствието на толкова много хора. Шон се изкашля и се почеса по носа.

– Ана, хайде! Трябва да се връщаме вкъщи – извика един от братята й пред касата за билети и тя се обърна към него.

– Ще те видя ли в неделя?

– Ще дойда, ако мога. Но не съм сигурен – трябва да се грижа за фермата.

– Шон, моля те, направи всичко възможно. – Гласът й беше сериозен и искрен. – Ще те чакам, ще взема нещо за обед и ще те чакам целия ден. Моля те, ела, дори за малко.

– Добре, ще дойда.

– Обещаваш?

– Обещавам.

Тя се усмихна с облекчение.

– Ще те чакам на пътеката над водопада.

Обърна се и се затича да се присъедини към семейството си. Шон подкара файтона и се върна в Теунис Краал. Гарик лежеше на леглото си и четеше.

– Мислех, че татко ти каза да се заемеш с дамгосването на новите говеда, които купихме в сряда.

Остави книгата и седна.

– Казах на Зама да ги държи в кошарата, докато се върнеш.

– Татко каза ти да свършиш тази работа. Не можеш да ги държиш там цял ден без вода и храна.

– Мразя дамгосването – измърмори Гарик. – Не мога да понасям мученето, не мога да понасям вонята на изгорели косми и кожа – боли ме глава от нея.

– Ами все някой трябва да го направи. Аз не мога, трябва да сляза долу и да приготвя нова дезинфекционна смес за ямите. – Започваше да губи търпение. – Гари, по дяволите, защо винаги си толкова гадно безпомощен?

– Нищо не мога да направя, нищо не мога да направя, като имам само един крак.

Беше готов да се разплаче. Споменаването на крака имаше желаното въздействие – Шон моментално потисна раздразнението си.

– Извинявай – пусна неотразимата си усмивка той. – Добре тогава. Аз ще направя дамгосването, а ти се погрижи за дезинфекционните ями. Натовари варелите с дезинфекционния разтвор на шотландската каруца и вземи двама гледачи от обора да ти помагат. Ето ти ключовете от мазето. – Той му ги хвърли на леглото. – Трябва да свършиш, преди да се е стъмнило.

На вратата се обърна.

– Гари, не забравяй да заредиш всичките шест ями – не само тези близо до къщата.

Гари натовари шест варела дезинфекционен разтвор на шотландската каруца и се спусна по хълма. Върна се вкъщи, преди да се стъмни. Отпред бричът му беше изплескан с тъмния катранен химикал, а малко от него се бе просмукало в единствения му ботуш за езда. Докато минаваше от кухнята в коридора, Шон му извика от кабинета.

– Ей, Гари, свърши ли с всичките?

Гарик се изненада. Кабинетът на Уейт беше свято вся светих Теунис Краал. Дори Ада чукаше на вратата, преди да влезе, а близнаците отиваха там само когато трябваше да бъдат наказани. Закуцука по коридора и отвори вратата.

Шон седеше с кръстосани крака на бюрото. Облегна се назад в люлеещия се стол.

– Татко ще те убие – каза Гарик с треперещ глас.

– Татко е в Питърмарицбург – отговори брат му.

Гарик застана на прага и огледа стаята. За пръв път я виждаше истински. При всички предишни посещения бе погълнат от мисълта за наказанието, което го очакваше, и единственото нещо в помещението, което беше опознал отблизо, бе седалката на голямото кожено кресло, когато се свиваше на подлакътника му и оголваше задните си части за камшика.

Сега огледа добре стаята. Стените имаха дървена ламперия чак до тавана. Тя беше тъмножълта и лакирана. Таванът бе с гипсови орнаменти във вид на дъбови листа. В средата на медна верига висеше единична лампа. В камината от дялан кафяв камък можеше да влезе прав и в нея имаше готови за палене цепеници.

На перваза до камината имаше лули и буркан за тютюн, покрай едната стена – стойка с пушки, библиотека с томове, подвързани в зелено и кафяво: енциклопедии, речници, пътеписи и ръководства по фермерство, но никаква художествена литература. На стената срещу бюрото имаше маслен портрет на Ада. Художникът бе уловил малко от нейната ведрост, беше в бяла рокля, с шапка в ръка. Над камината имаше рога на бизон от остров „Добра надежда“.

Това бе стая на мъж, по постелките от леопардова кожа на пода имаше кучешки косми, силно се усещаше мъжкото присъствие – дори миришеше на Уейт. Миризмата беше така определено негова, както тази на палтото от туид и широкополата филцова шапка, окачени зад вратата. До мястото, където бе седнал Шон, имаше отворено барче с бутилка бренди върху него. Той държеше чаша в ръката си.

– Пиеш от брендито на татко – обвини го Гарик.

– Не е лошо.

Вдигна чашата и разгледа питието на светлината, отпи внимателно и го задържа в устата си, канейки се да го глътне. Брат му го гледаше със страхопочитание и Шон се опита да не примига, докато питието премина през гърлото му.

– Искаш ли да пийнеш?

Поклати глава, в този момент алкохолните изпарения попаднаха в носа на Шон и очите му се изпълниха със сълзи.

– Татко ще те убие! – отново каза Гарик.

– Седни – заповяда брат му с дрезгав глас от изпитото бренди. – Искам да направя план за времето, през което татко ще отсъствува.

Запъти се към креслото, но преди да стигне до него, промени решението си – асоциациите, които то будеше, бяха твърде болезнени. Вместо това отиде при канапето и седна на края му.

– Утре – Шон вдигна пръст – ще дезинфекцираме добитъка в участъка за вътрешна употреба. Казах на Зама да започне рано да извежда говедата – ти нали приготви дезинфекционните ями?

Кимна и Шон продължи:

– В събота – вдигна втори пръст, – ще запалим огнени прегради по ръба на билото на стръмния склон. Тревата там е дяволски суха. Взимаш една група и отиваш при водопада, а аз ще се спусна в долния край, при Фредерикс Клооф. В неделя… – каза Шон и спря. В неделя Ана…

– В неделя искам да отида на черква – бързо се обади Гарик.

– Отлично – съгласи се Шон. – Отиваш на черква.

– Ти ще дойдеш ли?

– Не.

Гарик впери поглед в леопардовите кожи на пода – не се опита да го убеждава, защото Ана щеше да бъде на службата. Може би след това, ако Шон не е там да я забавлява, той би могъл да я закара с файтона вкъщи. Унесе се в мечти и спря да слуша какво му говори.

На другия ден, когато Шон стигна до дезинфекционната яма, слънцето вече се бе вдигнало високо в небето. Подкара пред себе си едно изостанало стадо. Говедата минаха през дърветата и обградиха високата трева покрай широкото пространство стъпкана земя около дезинфекционната яма. Гарик бе започнал да прекарва добитъка през ямата и в сушилния краал в далечния край. Те стояха там мокри и нещастни, телата им бяха потъмнели от разтвора.

Шон подкара стадото през портата на краала, за да се влеят в морето от кафяви тела, които бяха вече там. Н’дути постави прътите, на портата на мястото им, за да задържи вътре добитъка.

– Привет, Nkosii.

– Привет, Н’дути. Днес ще имаме много работа!

– Да, много – съгласи се Н’дути. – Винаги има много работа.

Шон обиколи краала и завърза коня си под едно от дърветата, сетне отиде при дезинфекционната яма. Гарик стоеше на парапета, облегнал се на една от колоните, която поддържаше покрива.

– Здрасти, Гари, как върви?

– Отлично.

Шон се облегна на парапета до него. Ямата беше дълга шест метра и широка седем, нивото на дезинфекционната течност беше под повърхността на земята. Ямата беше заобиколена от ниска стена и покрита със сламено-катранен покрив, за да не може дъждът да разреди съдържанието й.

Говедарчетата подкарваха добитъка към ръба на ямата и всяко животно се спираше колебливо на края й.

– E’yary, E’yary – крещяха говедарчетата, като бутаха задниците на животните, за да ги накарат да скочат вътре. Ако някое упорствуваше, Зама се навеждаше през перилата на краала (кошара), хващаше опашката му и я хапеше.

Всяко говедо скачаше с високо вирнат нос и предни крака, събрани под гърдите му, потъваше цялото под маслената черна повърхност и излизаше на повърхността, като плуваше панически през ямата, докато копитата му стенеха на наклоненото й дъно в долния й край, така че да може да се прекачи в сушилния краал.

– Зама, не им позволявай да спират – извика Шон.

Зама му се ухили и захапа с големи бели зъби опашката на едно дърпащо се животно.

Волът беше тежък и като се пльосна, една пръска отхвърча на бузата на Шон, който се беше навел през парапета. Не си направи труд да я избърше и продължи да наблюдава.

– И ако на следващия пазар не продадем тези животни на най-висока цена, то това ще означава, че купувачите не знаят какво е добър добитък – каза той на Гари.

– Да бива си ги – съгласи се брат му.

– Бива си ги? Та това е най-угоеният добитък в района.

Шон се бе наканил да се поразпростре по темата, но изведнъж усети, че нещо го дразни – капка дезинфекционен разтвор изгаряше бузата му. Избърса я с пръст и го помириса – миризмата го удари силно в ноздрите. За момент се загледа тъпо в пръста си, а напръсканото място на бузата му гореше.

Вдигна бързо очи. Добитъкът в сушилния краал се трупаше неспокойно на групички и той видя как едно говедо залитна настрана и се блъсна в оградата.

– Зама! – извика той и зулусът погледна нагоре. – Спри ги. За бога, не пускай повече нито едно говедо.

Следващият вол беше на ръба на ямата и се канеше да скочи. Шон смъкна шапката си и скочи на стената, цапна с нея вола по муцуната, като се опитваше да го отклони, но той се хвърли в ямата. Шон се хвана за перилата и стъпи на ръба на ямата, където беше волът.

– Спри ги – извика той. – Пусни прътите, не пускай повече никакви животни.

Разпери ръце пред входа, като се хвана за перилата от двете страни, и започна да рита в муцуните говедата пред него.

– Побързай, дяволите да те вземат, пусни прътите – извика той. Воловете напираха към него, стена от глави с рога. Бутани от идващите зад тях и задържани от Шон, те се паникьосаха, едно от животните се опита да прескочи парапета. Като завъртя глава, рогът му мина по гърдите на Шон, разпаряйки ризата му.

Усети зад себе си как дървените пръти лягат на място, блокирайки входа за дезинфекционната яма и ръцете на Зама го издърпват от морето от рога и копита. Две от говедарчетата му помогнаха да прекачи парапета и той се освободи от ръцете им веднага щом стъпи на земята.

Хайде заповяда им той и се втурна към коня си.

– Nkosii, тече ти кръв.

Предницата на ризата му бе окървавена, но не чувстваше болка. Добитъкът, който бе минал през ямата сега беше в ужасно състояние. Животните се блъскаха в оградата на краала, мучейки жално, едно от тях падна и когато се изправи на крака, те така трепереха, че то едва се задържаше на тях.

– Реката – извика Шон, – водете ги на реката. Опитайте се да измиете разтвора. Зама, отвори портата.

Бабуун Строом бе на около километър и половина. Един от воловете издъхна, преди да успеят да го измъкнат от краала, още десет умряха, преди да стигнат реката. Агонизираха, преди да издъхнат, телата им се тресяха, а очите им се обръщаха.

Подкара останалите във водата. Тя беше прозрачна и при всяко влизане на животно в нея разтворът падаше и се образуваше тъмнокафяв облак.

– Застани тук, Зама. Не ги пускай да излизат от водата.

Преплува с коня си до отсрещния бряг и върна вола, който се опитваше да го изкатери.

– Nkosii, един се дави – извика Н’дути и той погледна към реката. Един млад вол се мяташе в плитчините, главата му беше под водата, а копитата му биеха по повърхността й.

Шон се смъкна от коня си и зацапа към вола. Водата беше до гърдите му. Опита се да вдигне главата му, да я задържи над водата и да го извлече на брега.

– Н’дути, помогни ми – извика той и зулусът влезе във водата. Работата беше безнадеждна всеки път, когато волът се хвърлеше напред, увличаше и двамата под водата. Докато го извлекат на брега, той вече бе умрял.

Шон седна в калта до тялото му, беше изтощен и дробовете го боляха от погълнатата вода.

– Зама, изведи ги от водата – задъхвайки се каза той. – Оцелелите говеда стояха в плиткото или плуваха в безцелни кръгове. – Колко? – попита Шон. – Колко са мъртви?

– Още два загинаха, докато ти беше във водата. Всичко тринадесет.

– Къде е конят ми?

– Избяга, аз го пуснах. Ще се върне в къщата.

Шон кимна.

– Закарай говедата в кошарата. Няколко дни трябва да ги държим под наблюдение.

Стана и се запъти към дезинфекционната яма. Брат му беше изчезнал, а основната част от стадото все още бе в краала. Отвори портата и пусна животните. Тогава се почувствува по-добре, силите му се върнаха, а заедно с тях гневът и ненавистта. Тръгна към имението. Ботушите му джавкаха, докато ходеше, и с всяка измината крачка започваше да мрази Гарик все по-силно. Той беше смесил разтвора. Беше убил неговия добитък и Шон изпита ненавист към брат си.

Когато стигна на склона над къщата, видя Гарик да стои в двора. Той също го видя, шмугна се в кухнята и Шон се затича. Втурна се в кухнята и едва не събори един от слугите.

– Гарик – извика. – Дяволите да те вземат – къде си?

Претърси цялата къща, веднъж бързо, след това много внимателно. Гарик беше изчезнал, но прозорецът на спалнята беше отворен и на перваза имаше отпечатък от прашна обувка. Беше минал оттам.

– Ей ти, мръсен страхливец – изръмжа Шон и прескочи през прозореца в стаята. Замръзна за миг, като въртеше глава наляво и надясно, а юмруците му се свиваха и разпускаха.

– Ще те открия – отново изръмжа той. – Ще те намеря, където и да се криеш.

Тръгна през двора към конюшнята и на половината път видя, че вратата на мандрата е затворена. Когато натисна дръжката, разбра, че е заключена отвътре. Отдръпна се назад и силно я блъсна с рамото си – ключалката се строши и вратата с трясък се отвори. Шон връхлетя в помещението и успя да спре в отсрещната стена. Гарик се опитваше да прескочи през прозореца, но той беше малък и нависоко. Шон го хвана за панталоните и го смъкна.

– К’во направи с разтвора бе? К’во му направи бе? – извика той в лицето му.

– Не съм го направил нарочно. Не знаех, че ще ги убие.

– Кажи ми какво направи.

Шон го беше хванал за ризата и го влачеше към вратата.

– Нищо не съм направил. Просто не знаех.

– Тъй и тъй ще те млатя, така че добре ще направиш, ако ми кажеш.

– Моля те, Шон, просто не знаех.

Той притисна Гарик до рамката на вратата и го закова там с лявата си ръка – замахна с дясната със стиснат юмрук.

– Недей, Шон! Моля те, недей.

И тогава изведнъж усети, че гневът го е напуснал, и ръцете му увиснаха.

– Добре – но само ми кажи какво си направил – каза той студено. Гневът му беше минал, но не и ненавистта.

– Бях уморен и ставаше късно, а кракът ме болеше – прошепна Гарик, – и имаше още четири ями за зареждане, и понеже знаех, че ще провериш дали всички варели са празни, и беше вече толкова късно… и…

– И?

– И аз изсипах всичкия дезинфекционен химикал в една дезинфекционна яма… но просто не знаех, че ще ги убие, наистина не знаех.

Шон му обърна гръб и закрачи бавно към къщата. Брат му се закандилка след него.

– Съжалявам, Шон, честно ти казвам, много съжалявам. Не знаех, че…

Шон влезе пръв в кухнята и тресна вратата в лицето му. Мина през коридора и влезе в кабинета на Уейт. Взе от библиотеката тежката, подвързана в кожа стокова книга и я отнесе на писалището. Отвори я, взе писалка и я топна в мастилницата. За миг се загледа в страницата и в графа „умрели“ записа числото 13, а след него „отравяне с дезинфекционен разтвор“. Толкова силно натискаше с писеца, че хартията се скъса.

На Шон и говедарчетата им отиде целият ден, за да изпразнят дезинфекционната яма, да я напълнят с чиста вода и да направят нов разтвор. Виждаше Гарик само по време на храна и не си говореха.

Следващият ден беше неделя. Гарик слезе рано в града, защото църковната служба започваше в осем часа. След като той замина, Шон започна да се приготвя. Обръсна се близо до огледалото, боравейки предпазливо с това проклето средство за заколване, като оформяше бакенбардите и махаше космите от останалата част на лицето си, докато кожата му стана гладка и свежа. После отиде в господарската спалня и сипа щедро в шепа от брилянтина на баща си, като не пропусна да завинти капачката на шишето и да го постави точно на мястото му. Натри брилянтина в косата си и със задоволство вдъхна миризмата си. Вчеса косата на челото си, раздели я по средата и я заглади с една от четките със сребърни дръжки на баща му. След това взе чиста бяла риза, брич, обуван само веднъж, ботуши, блестящи като косата му – и Шон беше готов. Часовникът над камината го уверяваше, че има още много време. Или по-точно – беше подранил с два часа. Часът бе осем, църковната служба не свършваше преди девет и трябваше да мине още час, докато Ана се измъкне от семейството си и стигне мястото на любовната среща над водопада. Зачака спокойно. Изчете последния брой на „Нейталски фермер“. Беше го чел вече три пъти, защото броят беше от преди един месец и вече дори отличната статия „Стомашни паразити по добитъка и овцете“ не му бе така интересна. Вниманието на Шон скачаше от едно на друго – помисли си за деня, който му предстоеше, и усети познато раздвижване в брича си. Това наложи да се понамести, защото бричът беше тесен. Но с това фантазиите му поизбледняха, Шон беше човек на действието, а не на размишленията. Отиде в кухнята да си изпроси кафе от Джоузеф. След като го изпи, разполагаше с още половин час.

– По дяволите – каза той и викна да му доведат коня.

Изкачи се на билото на стръмния склон, като пусна коня да се движи диагонално нагоре, на върха слезе от него и го пусна на свобода. Днес можеше да види пътя на реката Тугела през цялото плато – тъмнозелена ивица. Можеше да преброи покривите на къщите в Лейдибург, виждаше облицования в мед шпил на църквата, който блестеше на слънцето като светлина на фар в морето.

Яхна отново коня и потегли по ръба на платото, докато стигна до мястото над водопада на Бабуун Строом. Придвижи се малко напред покрай реката и я преброди в една плитчина, като повдигаше напред ботушите към седлото си, за да не ги намокри. При вировете разседла коня и го спъна, после тръгна по пътеката, докато тя премина през ръба на платото и навлезе в гъстата гора, която обкръжаваше водопада. В нея беше хладно и влажно, дърветата бяха обрасли с мъх, а разлистените им корони и пълзящите растения спираха слънчевата светлина. В храсталака се обаждаше птица-бутилка.

– Гъл, гъл, гъл – правеше тя също като вода, която се излива от бутилка, и гълголенето й почти се губеше в неспиращия рев на водопада!

Шон разстла носната си кърпа на една скала до пътеката, седна на нея и зачака. След пет минути започна неспокойно да се върти – след още половин час вече мърмореше на глас.

– Ще броя до петстотин. Ако дотогава не дойде, повече няма да я чакам.

Започна да брои и като стигна определеното число, спря и с напрегнато очакване се взря надолу по пътеката. От Ана нямаше никаква следа.

– Нямам намерение да седя тук цял ден – заяви той, но не направи никакво усилие да стане. Забеляза тлъста жълта гъсеница, лазеше по ствола на едно дърво малко по-надолу по склона. Взе камъче и го хвърли. То отскочи от дървото на три сантиметра от гъсеницата.

– Добро попадение – се похвали сам и затърси друг камък. След известно време изчерпи всичките камъчета при краката си, а гъсеницата продължаваше лениво да се придвижва по ствола на дървото. Шон се принуди да отиде на експедиция за още камъчета. Върна се с две пълни шепи и отново зае мястото си на скалата. Струна камъчетата под краката си и поднови обстрела. При всяко хвърляне се целеше с върховно съсредоточаване. С третото камъче я уцели и от гъсеницата бликна зелен сок. Шон се почувствува измамен. Огледа се за нова цел, но вместо такава видя до себе си Ана.

– Здрасти, Шон.

Беше в розова рокля. В една ръка държеше обувките си, а в другата – малка кошница с храна.

– Донесох нещо за обяд.

– Защо се забави толкова? – Той се изправи и избърса ръцете си в брича. – Вече мислех, че няма да дойдеш.

– Извинявай – всичко се обърка.

Настъпи неловко мълчание и Ана леко се изчерви от погледа му. После се обърна и тръгна нагоре по пътеката.

– Хайде – обявявам ти състезание до върха.

Тичаше бързо с боси крака, повдигайки полата до коленете си, и изскочи на осветеното от слънцето място, преди да я хване. Той я прегърна отзад и двамата паднаха в тревата до пътеката. Лежаха прегърнати, смееха се и дишаха тежко.

– Службата се точеше, точеше – мислех, че няма да има край – каза Ана, – а след това…

Преди да довърши, покри устата й със своята и ръцете й веднага обвиха врата му. Целуваха се и възбудата им постепенно нарастваше, докато Ана започна тихо да стене и да се притиска към него. Шон продължи да я целува по лицето и по шията.

– О, Шон, толкова време мина. Цяла седмица.

– Знам.

– Толкова ми липсваше – всеки ден мислех за теб.

Беше притиснал лицето си в шията й и не й отговори.

– Шон, липсвах ли ти?

– Ммм – промърмори той и вдигна уста, за да захапе долната част на ухото й.

– Мислеше ли за мен, докато работеше?

– Ммм.

– Шон, кажи ми истински, кажи го както трябва.

– Липсваше ми, Ана, мислех за теб през цялото време – излъга Шон и я целуна по устата. Тя се вкопчи в него и ръката му пропълзя надолу, точно на коляното й и после нагоре под дрехите й. Ана го хвана за китката и спря ръката му.

– Не, Шон, просто ме целуни.

Изчака ръката й да се отпусне и отново опита, но този път тя се отдръпна от него и седна.

– Понякога си мисля, че това е единственото, което искаш.

Шон усети, че кипва, но прояви благоразумие да се овладее.

– Не е вярно, Ана. Просто не съм бил с теб толкова дълго време и ти толкова много ми липсваше.

Тя моментално омекна и докосна бузата му.

– О, Шон, извинявай. Не че наистина имах нещо против, просто ей така. О, и аз не знам! – Тя се надигна и взе кошницата. – Хайде, ставай да вървим при вировете.

Те си имаха свое специално място. Беше обградено с плътна стена от тръстика и засенчено от голямо дърво, което растеше, надвиснало над брега. Шон постла одеялото от седлото си, за да седнат на него. Чуваха реката наблизо, а тръстиките шумоляха и кимаха с перестите си глави при всеки полъх на вятъра.

– … и не можах да се отърва от тях – бърбореше Ана, докато изваждаше храната, коленичила на одеялото. – Той просто седеше там и всеки път, когато кажех нещо, се изчервяваше и се въртеше на мястото си. Накрая просто му казах: „Съжалявам, Гари, но трябва да тръгвам!“.

Шон се намръщи. Споменаването на Гарик му напомни какво беше направил, още не му беше простил.

– А когато най-сетне влязох в къщата, видях, че татко и Фрики се бият. Мама плачеше, а останалите деца бяха заключени в спалнята.

– И кой победи? – попита Шон с любопитство.

– Те всъщност не се биеха – просто крещяха един на друг. И двама бяха пияни.

Винаги беше леко шокиран от съвсем спокойното отношение на Ана към пиянските свади в нейното семейство. Всички знаеха, че господин Ван Есен и двамата му най-големи синове пият, но тя не биваше да говори за това. Веднъж Шон се опита да й го каже.

– Не би трябвало да приказваш такива неща за баща си. Би трябвало да го уважаваш.

Ана го бе изгледала спокойно и бе попитала „Защо?“. Отговорът на този въпрос бе труден. Но сега тя смени темата.

– Искаш ли вече да ядем?

– Не – каза Шон и я прегърна.

Тя се дърпаше свенливо, докато я притисна и я целуна. Тогава утихна и започна да отговаря на целувките му.

– Ако сега ме спреш, ще полудея – прошепна Шон и разкопча копчето на роклята й. Тя го гледаше със сериозни очи, ръцете й бяха поставени на раменете му, докато той разкопчаваше блузата й до кръста, тогава тя проследи с пръсти гъстите черни извивки на веждите му.

– Не, Шон, няма да те спра. И аз искам не по-малко от теб.

Имаше толкова много неща за откриване, всяко беше непознато и чудесно и те бяха първите, които го откриваха. Начинът, по който изпъкваха мускулите на гръдния му кош и въпреки това оставаше място, където се виждаха очертанията на ребрата му. Нейната кожа – гладка и бяла с едва прозиращите сини венички под нея. Дълбоката вдлъбнатина в центъра на гърба му – като натиснеше там с пръсти, тя напипваше гръбначния му стълб. Мъхът на бузите й, толкова светъл и фин, че той можеше да го забележи само на слънце. Начинът, по който устните им се опипваха едни други и лекичкото пърхане на езиците им между тях. Ароматът на телата им: единият – на топло мляко, другият – мускусен и кипящ. Космите по гърдите му, които бяха по-гъсти под мишниците му, а нейните – изненадващо тъмни на фона на бялата кожа – малко копринено гнездо. Всеки път откриваха по нещо ново, което те приветствуваха с тихи звуци на удоволствие.

Застанал на колене пред нея, докато тя лежеше с отметната назад глава и полуиздигнати ръце, за да го поеме, Шон внезапно наведе глава и я докосна с устата си. Имаше вкус на нещо чисто, като вкуса на морето.

Очите й широко се отвориха.

– Шон, недей, не бива – а, не, не бива.

Но устните му се бяха впили в издатината, налята като гроздово зърно. Шон я напипа с върха на езика си.

– Не, Шон, не искам. Моля те, моля те, моля те.

Но ръцете й се бяха вплели в гъстата коса на тила му.

– О, не издържам повече, хайде… бързо, бързо, Шон!

Той я изпълни като издуто платно на кораб в ураган, твърд и стегнат, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета и ще се разнесе от вятъра. Всичко изчезна: вятърът и платното, напрежението и страстта, нямаше нищо. Остана само голямата пустота. Може би един вид смърт, може би смъртта прилича на това. Но, подобно на смъртта, не беше край – защото дори смъртта съдържа в себе си възкресението. Те се изтръгнаха от покоя към ново начало – много бавно, после по-бързо, докато отново станаха двама души. Двама на едно одеяло сред тръстиките под бялата слънчева светлина.

– Всеки път е все по-хубаво, нали, Шон?

– Да! – Шон се протегна и разпери ръце.

– Шон, обичаш ме, нали?

– Разбира се. Разбира се, че те обичам.

– Мисля, че трябва да ме обичаш, за да можеше да направиш… – тя се поколеба – да направиш това.

– Ами нали точно това ти казах?

Той насочи вниманието си към кошницата. Избра една ябълка и я лъсна в одеялото.

– Кажи ми го, както трябва. Притисни ме силно и ми го кажи.

– По дяволите, Ана, колко пъти трябва да ти го казвам? – Захапа ябълката. – Донесе ли от масления сладкиш на майка ти?

Нощта вече падаше, когато Шон се върна в Теунис Краал. Предаде коня на един от прислужниците и влезе в къщата. Беше изгорял от слънцето и кожата го сърбеше. Изпитваше празнотата и тъгата след правенето на любов, но това беше приятна тъга, като тази при старите спомени.

Гарик беше в трапезарията и вечеряше сам. Когато брат му влезе, той страхливо го погледна.

– Здрасти, Гари – пусна му една усмивка Шон и той за миг остана зашеметен от нея. Шон седна на стола до него и го щипна леко по ръката. – Оставил ли си ядене и за мен?

Ненавистта вече я нямаше.

– Има много. – Кимна енергично. – Вземи си от картофите, много са вкусни.