355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Уилбур Смит » Когато лъвът се храни » Текст книги (страница 11)
Когато лъвът се храни
  • Текст добавлен: 29 сентября 2016, 02:12

Текст книги "Когато лъвът се храни"


Автор книги: Уилбур Смит



сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 33 страниц)

31

Гари куцаше по коридора. Пистолетът беше тежък. Под вратата на кабинета се процеждаше светлина. Не беше заключено. Отвори вратата и влезе.

Шон седеше на писалището, заровил лице в ръцете си. Когато Гарик влезе, той вдигна очи. Кръвта от драскотините, но бузата му вече бе засъхнала и почерняла, но кожата около тях беше червена и възпалена. Погледна револвера в ръката на брат си.

– Тя ти е казала.

Гласът му беше безизразен.

– Да.

– Надявах се да не го направи. Исках поне това да ти спести.

– Да ми спести? – попита Гарик. – Ами тя? Ти помисли ли какво чувствува тя?

Шон не отговори, а сви рамене и се отпусна уморен на стола си.

– Никога не съм предполагал, че си такава безпощадна свиня – каза сподавено Гарик. – Дойдох да те убия.

– Да.

Шон гледаше как револверът се насочва към него. Брат му го държеше с двете си ръце, косата му с цвят на пясък беше паднала на челото му.

– Мой бедничък, Гари – въздъхна тежко той и револверът моментално започна да се тресе. Гарик продължаваше да го държи с двете си ръце, но оръжието се свлече между коленете му. Преви се върху него бръщолевейки – хапеше устните си, за да се сдържи. Шон се надигна от стола си, за да отиде при него, но той се извърна.

– Стой настрана от мен! Не ме докосвай!

Хвърли револвера, острият ръб на ударника му преряза челото на Шон, от което главата му отхвръкна назад. Револверът отскочи и се удари в стената зад Шон. Изгърмя, куршумът се заби в дървената ламперия и я разцепи.

– Свършено е с нас – изпищя Гарик. – С нас е свършено, завинаги.

Панически се докопа до вратата и почти се строполи в коридора, оттам закуца към кухненските помещения и излезе навън под дъжда. Тревата се заплиташе в протезата му и той пада много пъти, но всеки път успяваше да се изправи и да продължи да бяга. Стенеше при всяка стъпка в непрогледния нощен мрак.

Най-сетне ръмженето на придошлата Бабуун Строом го спря. Той се спря на брега, ситният дъжд биеше в лицето му.

– Защо аз, защо все аз?!

Изля мъката си в мрака. И тогава в пристъп на облекчение, силен като бурното течение на реката под него, усети как пърхат крилцата на пеперудата зад очите му. Топлината и сивата мъгла го обгърнаха и той се отпусна на колене в калта.

32

Шон взе малко неща със себе си: завивки, пушка и резервен кон. Два пъти губи в тъмното пътя за фермата на Мбиджейн, но конят и двата пъти го намери. Зулусът беше издигнал голямата си, подобна на пчелен кошер колиба, покрита с трева, далеч от жилищата на другите слуги, защото бе от кралско потекло. Когато Шон най-сетне стигна до нея и извика, изминаха няколко минути, през които се чуваше сънлив тропот и мърморене, преди Мбиджейн да се появи. Беше се завил с одеяло и в ръката си държеше стара керосинова лампа.

– Какво има, господарю?

– Пътник съм, Мбиджейн.

– За къде?

– Накъдето ми видят очите. Ще тръгнеш ли с мен?

– Да си взема копията – отговори му той.

Когато стигнаха Лейдибург, старият Пай все още седеше в кабинета си в банката. Броеше златните лири и ги подреждаше на купчинки. Ръцете му ги докосваха така нежно, сякаш бяха тялото на любимата жена. Когато Шон блъсна вратата с рамо, той бързо посегна към отвореното чекмедже.

– Не си прави труда – каза Шон и Пай гузно махна ръката си от револвера.

– Боже господи! Не те познах, момчето ми.

– Колко има в сметката ми? – попита Шон, пренебрегвайки обичайните любезности.

– Нали знаеш, че работното време на банката е свършило.

– Виж какво, господин Пай, много бързам. Колко имам?

Пай се измъкна от стола си и прекоси помещението. Застана пред големия стоманен сейф. Като прикриваше ръцете си с тяло, набра комбинацията и отвори вратата му. Извади голямата счетоводна книга.

– Картър… Клъуити… Кортни – мърмореше тъй, докато обръщаше страниците. – Е… Ада… Гарик… Шон. А, ето те. Хиляда двеста деветдесет и шест лири и осемдесет и осем пенса, разбира се, трябва да се имат предвид неизплатените сметки в магазина за миналия месец.

– Тогава да приемем, че са хиляда и двеста – каза Шон. – Искам ги веднага и докато ги броиш, можеш да ми дадеш писалка и хартия.

– Заповядай, вземи си от писалището.

Седна на бюрото, избута настрана купчинките златни монети, топна перото в мастилницата и започна да пише. Като свърши, вдигна очи и погледна стария Пай.

– Подпиши като свидетел, моля те.

Пай взе листа и прочете написаното. Лицето му застина от изненада.

– Даваш своя дял – половината от Теунис Краал и всичкия си добитък на първородното дете на брат си! – изрева той.

– Точно така, моля те, подпиши като свидетел.

– Трябва да си полудял! Та ти се отказваш от цяло състояние. Помисли си само какво правиш! Помисли за бъдещето си. Надявах се, че двамата с Одри… – Той млъкна, после продължи: – Не ставай глупак, момко.

– Моля да се подпишеш за свидетел, господин Пай – каза Шон и Пай бързо се подписа, мърморейки. – Благодаря ти.

Шон сгъна документа, постави го в един плик и го запечата. Прибра го във вътрешния си джоб.

– Къде са парите?

Пай бутна към него една брезентова торба. На лицето му беше изписано отвращение – не обичаше да си има работа с глупаци.

– Преброй ги.

– Взимам ги на твоя честна дума – каза Шон и подписа разписката.

Той мина покрай пазарните кошари. Излезе от града, изкачи се на възвишението и пое към Питърмарицбург. Мбиджейн подтичваше отстрани на коня, водейки резервния кон. Спря на върха на билото. Вятърът беше прогонил облаците и звездите блестяха. Виждаха града под тях, в който тук-там проблясваха светлинки.

„Трябваше да се сбогувам с Ада“ – помисли си Шон. Огледа долината към Теунис Краал. Не се виждаше никаква светлина. Докосна писмото във вътрешния си джоб.

– Ще го пусна по пощата в Питърмарицбург, адресирано за Гари – каза той на глас.

– Господарю? – обади се Мбиджейн.

– Казах „дълъг път ни чака, да тръгваме“.

– Да – съгласи се той. – Да тръгваме.

Част втора
Уитуотърс Ранд

1

Тръгнаха на север от Питърмарицбург и предприеха продължително изкачване през брулената от ветровете савана към планините. На третия ден видяха Дракенсберг, нащърбен и черен, като зъба на акула.

Беше студено. Загърнат в кароса си Мбиджейн вървеше на известно разстояние след Шон. Откакто бяха излезли от Питърмарицбург, бяха разменили може би само двадесетина думи, защото Шон бе погълнат от тежки мисли. Зулусът дискретно се държеше настрана. За човек, зарязал дома си и добитъка си без надзор, той не изпитваше никакво негодувание. Мбиджейн просто бе тъжен – бе оставил в леглото си една дебела жена, за да тръгне с Шон.

Мбиджейн откопча кутийката си за енфие, направена от кратунка, стисна малко от него между пръстите си и деликатно го смръкна. Погледна нагоре към планините. Залезът оцветяваше снега по върховете им в розово. Не след дълго щяха да си направят бивак, а можеше и да се откажат от него. Нямаше никакво значение.

Шон продължи да язди и след като се стъмни. Пресякоха още един овраг и видяха светлините в долината под тях.

„Дънди“ – механично отбеляза Шон. Не направи усилие да подкара коня си по-бързо. Вече усещаше мириса на пушека от каменовъглената мина – той полепваше като гъст катран по гърлото му. Навлязоха в главната улица. Градът изглеждаше запустял. Шон не възнамеряваше да пазарува, щеше да си устрои бивак в долната част на Дънди, но когато стигна хотела, промени решението си. Тук беше топло и се носеше смях, чуваха се гласове на хора. Изведнъж почувствува, че пръстите му са се вдървили от студ.

– Мбиджейн, поеми коня. Намери място за нощуване извън града и запали огън, за да мога да те видя в тъмното.

Шон слезе от седлото и влезе в бара. Помещението беше пълно, повечето посетители бяха миньори. Забеляза сивия въглищен прах, проникнал дълбоко в кожата им. Изгледаха го без любопитство. Прекоси салона и застана на бара. Поръча си бренди. Бавно отпиваше от него, като не се опитваше да се включи в шумните разговори около него.

Пияницата беше нисък човек, но мастит, широкоплещест и набит. Трябваше да се изправи на пръсти, за да прегърне Шон през врата.

– Пийни едно с мен, момко.

Дъхът му беше на вкиснало и престояло.

– Не, благодаря. – Шон нямаше настроение да прави компания на чашка на никого.

– Хайде, хайде – настояваше пияницата. Той залитна и питието на Шон едва не се разля.

– Остави ме на мира.

Шон се освободи от ръката му.

– Да не би да имаш нещо против мен?

– Не. Просто искам да пия сам.

– Може би не ти харесва лицето ми?

Пияницата завря лицето си в неговото. Това не се хареса на Шон.

– Хайде, изчезвай.

Пияницата плесна с ръка по тезгяха.

– Чарли, донеси едно питие на тази голяма маймуна. Двойно. Ако не го изпие, ще му го излея в гърлото.

Шон не обърна внимание на поднесената му чаша. Допи остатъка от своята и се обърна към вратата. Пияницата лисна брендито в лицето му. Алкохолът подлюти очите му и той удари мъжа в стомаха. Докато главата му клюмваше, Шон отново го удари – този път в лицето. Пияницата се завъртя настрани, падна и остана да лежи с кървящ нос.

– Защо го удари? – Друг миньор помагаше на пияницата да се изправи. – Нищо нямаше да ти струва, да изпиеш едно питие с него.

Шон усети враждебност в помещението, тук той бе чужденец.

– Това момче май си търси белята.

– Пише се голям бабаит. Знаем какво да правим с такива бабаити.

– Ей, я да го подредим както трябва това копеле.

Ударът на Шон по пияницата беше чист рефлекс.

Сега съжаляваше за това, но чувството му за вина се изпари, като ги видя да се насъбират около него. Изчезна и угнетеността му, на нейно място почувствува облекчение. Точно това му трябваше сега.

Бяха шестима, наобиколили го в полукръг. Шест е разумна бройка. Един от тях държеше бутилка. Шон се усмихна. Говореха високо, окуражаваха се един друг и очакваха някой от тях да удари пръв.

Шон долови някакво раздвижване и отскочи назад с ръце, готови за бой.

– Задръжте така – успокои го непознат глас. – Идвам, за да си предложа услугите. Струва ми се, че имате противници, които са ви в повече.

Говорещият бе станал от една маса зад Шон. Беше висок, с изпито, набраздено лице и безупречен сив костюм.

– Приемам ги всичките – каза Шон.

– Адски неспортсменско. – Поклати глава новопоявилият се. – Купувам тримата джентълмени от ляво, ако цената ви е приемлива.

– Приемете двама като подарък и считайте, че сте късметлия.

Шон се ухили и мъжът му отговори със същото. За миг почти забравиха това, което предстоеше да се случи.

– Много любезно от ваша страна. Разрешете ми да се представя – Дафърд Чарлиууд.

Премести лекия си бастун в лявата си ръка и протегна дясната към Шон.

– Шон Кортни – пое ръката му той.

– Вие, копелета, ще се биете ли или какво? – обади се нетърпеливо един от миньорите.

– Да, скъпи, да, това правим – отвърна Даф и леко като танцьор се придвижи към него, замахвайки с бастуна.

Колкото и да беше тънък, чу се звук като от удар по бейзболна топка.

– Ето че останаха само пет – каза Даф. Той завъртя със свистене бастуна, който се оказа с оловна тежест на края си. Мъжът го мушна като истински сабльор в гърлото на втория миньор. Той падна на пода и издаде хриптящ звук.

– Останалите са ваши, господин Кортни. – В гласа му се прокрадна съжаление.

Шон бързо се сниши, като разпери ръце, за да обгърне и помете едновременно и четирите чифта крака. Седна върху купчината тела и започна да ги бие с юмруци и ритници.

– Това е меле, ах, какво меле – мърмореше неодобрително Даф.

Виковете и блъскането постепенно заглъхнаха. Шон се изправи. Устната му кървеше и реверът на палтото му бе отпран.

– Ще пиете ли нещо?

– Бренди, моля. – Шон се усмихна на елегантната фигура срещу себе си на бара. – Не бих отказал още едно питие тази вечер.

Отнесоха чашите на масата на Даф, като прескачаха телата по пътя си.

– Наздраве!

После започнаха да се изучават с неприкрит интерес, без да обръщат внимание на суматохата по почистването и подреждането около тях.

– Пътувате? – попита Даф.

– Да, а вие?

– Нямам този късмет. Работя в рудници „Дънди“.

– Работите тук? – Шон имаше такъв недоумяващ вид, сякаш Даф беше паун сред гълъби.

– Помощник-инженер – кимна Даф. – Но не за дълго, не ми понася въглищния прах.

– Мога ли да предложа нещо, което да го промие?

– Великолепна идея.

Шон донесе питиетата на масата.

– Накъде сте тръгнал? – попита Даф.

– Когато тръгнах, бях с лице на север – сви рамене Шон, – и просто продължавам да се движа в тази посока.

– А от къде тръгнахте?

– От юг – рязко отговори той.

– Извинявайте, нямах намерение да любопитствувам – усмихна се Даф. – На бренди сте, нали?

Барманът излезе иззад тезгяха и дойде на тяхната маса.

– Здрасти, Чарли – поздрави го Даф. – Разбирам, че искаш компенсация за повредите, нанесени на мебелите и оборудването ти?

– Не се безпокойте, господин Чарлиууд. Такова представление не се случва чак толкова често. Някоя и друга потрошена маса или стол си струват зрелището. Остават за сметка на заведението.

– Изключително любезно от твоя страна.

– Не за това седнах на масата ви, господин Чарлиууд. Имам нещо, което бих искал да разгледате, понеже се занимавате с минно дело и ги разбирате тези неща. Бихте ли ми отделил минутка, сър?

– Хайде, Шон. Да видим какво ще ни покаже Чарли. Обзалагам се, че е красива жена.

– Не е това, сър – каза сериозно барманът и ги поведе към помещението зад бара. Посегна към лавиците и взе парче скала. Показа го на Даф. – Какво бихте казал за това?

Той го огледа, претегли го на ръката си, после се взря в него. Беше лъскаво, сиво, на неравни бели и тъмночервени петна, разделено по средата от широка черна ивица.

– Някакъв вид конгломерат – каза Даф без ентусиазъм. – Къде е загадката?

– Мой приятел го донесе от републиката на Крюгер от другата страна на планините. Казва, че е златоносно. Открили са голяма жила в едно място, наречено Уитуотърсранд, непосредствено до Претория. Разбира се, не вярвам много на подобни слухове, щото постоянно ги има, диаманти и злато, злато и диаманти…

Чарли се засмя и избърса ръцете си в престилката.

– Както и да е, приятелят ми каза, че бурите продават разрешителни за рудодобив на всички, които поискат. Та си помислих, че няма да е зле да му хвърлите един поглед.

– Чарли, ще взема тази буца и утре сутринта ще я промия. А сега, нали разбираш, с приятеля ми си пием питието.

2

На следващата сутрин Шон отвори очи и видя, че слънцето грее ярко през прозореца над леглото му. Бързо ги затвори и се опита да си спомни къде се намира. Имаше ужасно главоболие, а монотонното хъркане го подразни. Отново отвори очи и бавно обърна главата си. В леглото в другия край на стаята имаше някой. Шон напипа ботуша си и го метна, чу се изхъркване и Даф надигна глава. За миг го изгледа с очи, червени като зимен залез, после внимателно се отпусна в леглото.

– Карай по-тихо – прошепна Шон. – Страдаш от сериозна болест.

Много по-късно един слуга донесе кафе.

– Съобщи в канцеларията, че съм болен – заповяда му Даф.

– Вече го направих. – Слугата отлично разбра господаря си. – Отвън има един, който търси другия господар. – Погледна към Шон. – Много е разтревожен.

– Мбиджейн. Кажи му да почака – отвърна той.

Изпиха кафето, седнали на леглата.

– Как попаднах тук? – попита Шон.

– Момко, ако ти не знаеш, то тогава няма кой друг да знае.

Даф се изправи и прекоси стаята, за да намери чисто бельо. Беше гол и Шон видя, че макар и да беше слаб, тялото му имаше отлично развита мускулатура.

– Боже господи, какво слага Чарли в това пиене? – оплака се Даф, докато обличаше сакото си.

Намери в джоба си парчето скала, извади го и го завъртя на пътническия куфар, който служеше за маса. Гледаше го кисело, докато се дооблече, после отиде при голямата купчина вещи, която запълваше единия ъгъл на стаята. Поразбута я и измъкна стоманено хаванче и чукче и черен златотърсачески леген.

– Тази сутрин се чувствувам много остарял – каза той и започна да раздробява каменното парче в хаванчето. Изсипа стритото в легена, отнесе го при съда за вода от гофрирана ламарина до входната врата, отвори кранчето и напълни легена с вода.

Шон го последва отвън на прага, където двамата седнаха. Даф топваше и промиваше съдържанието на легена. Всеки път се образуваше водовъртеж, при което леко накланяше легена към единия му край. Сетне отново го напълни с чиста вода.

Изведнъж Шон усети, че Даф се вцепени. Погледна лицето му и видя, че махмурлукът е изчезнал, устните му бяха стиснати и образуваха тънка линия, а погледът му бе прикован в легена.

Загледа се в легена и видя проблясването във водата, подобно на корема на пъстърва, когато тя се извръща, за да налапа мухата на въдицата. Усети как от възбуда кожата на ръцете му и косата по тила му настръхнаха.

Даф бързо сипа в легена чиста вода, още две завъртвания и отново я изплиска. Стояха неподвижно, без да говорят, втренчили се в златната опашка, извила се по дъното на съда.

– Колко пари имаш? – попита Даф, без да вдига глава.

– Малко повече от хиляда.

– Толкова много. Отлично! Аз мога да събера не повече от петстотин, но влагам и опита си в минното дело. Съдружници с равни дялове – съгласен ли си?

– Да.

– Тогава защо седим тук? Отивам в банката. Чакай ме на края на града след половин час.

– Ами работата ти? – попита Шон.

– Ненавиждам миризмата на въглища – работата ми да върви по дяволите!

– Ами Чарли?

– Какво Чарли? Чарли трови хората – да върви по дяволите!

3

През нощта направиха бивак в устието на прохода в планините, изпречили се пред тях. През деня бяха бързали и конете бяха уморени – обърнаха опашки срещу вятъра и започнаха да пощипват сухата зимна трева.

Мбиджейн накладе огън на завета в една оголена скала и двамата се сгушиха около него и започнаха да варят кафе. Опитваха се да се скрият от ледения вятър, който се спускаше от планината и раздухваше искри в пламъците. Нахраниха се, тогава Мбиджейн се сви до огъня, зави се презглава с кароса си и не помръдна до сутринта.

– Колко път е до това място? – попита Шон.

– Не знам – призна Даф. – Утре ще преминем през прохода – седемдесет-осемдесет километра през планините – след което излизаме на високата савана. Очаква ни около седмица езда.

– Да не би да гоним вятъра?

Шон наля още кафе в канчетата.

– Това ще ти кажа, когато стигнем. – Даф взе канчето си и го обви с длани. – Обаче едно е сигурно – онзи образец е тъпкан със злато. Ако там има още като него, някой ще стане много богат.

– Може би ние? И преди съм участвувал в златна треска. Ударите ги правят първите. Територията на около осемдесет километра около нас може да се окаже осеяна така гъсто с колчета, маркиращи концесии, като иглите по гърба на бодливо прасе. – Даф сръбна шумно от кафето си. – Обаче ние имаме пари – това ни е козът. Ако маркираме участък, разполагаме с капитал, за да го разработим. Ако закъснеем, ще купим концесии от посредниците. Ако не успеем, е, има и други начини да се сдобием със злато, освен да копаем – магазин, игрална зала… изборът е голям.

Даф изхвърли утайката от кафето.

– Щом имаш пари в джоба си, значи не си кой да е, а нямаш ли ги, всеки може да те подритва.

Извади от горния си джоб дълга черна пура с отрязани краища и я предложи на Шон. Той поклати глава. Даф взе горящо клонче, запали я и запафка доволно.

– Даф, къде си изучил минното дело?

– В Канада.

Вятърът издуха дима, който Даф изпусна от устата си.

– Изглежда, доста свят си видял?

– Ами да, момко. За спане е дяволски студено, по-добре да си приказваме. Срещу една гвинея мога да ти разправя живота си.

– Ти първо ми го разправи, а аз ще преценя дали струва толкова!

Шон придърпа одеялото на раменете си и зачака.

– Имам ти доверие – отвърна Даф. Направи драматична пауза. – Роден съм преди тридесет и една години и съм четвъртият и най-малък син на шестнадесетия барон Роксби, т.е. без да се броят останалите, които така и не минаха през пубертета.

– Синя кръв – каза Шон.

– Разбира се, погледни носа ми. Но не ме прекъсвай повече. Неочакваната смърт на баща ми не предизвика никакви изненадващи промени в живота ми. Веднага щом получи титлата, седемнадесетият барон, неговият брат Том, стана също така стиснат и неприятен като баща ми. И така, ето ме на тринадесет години, с твърде малка издръжка, за да мога да се отдам на семейните хобита, плесенясващ в мрачен стар замък на сто километра от Лондон, където развитието на чувствителната ми душа е потиснато от неизбежната компания на варварските ми братя. Напуснах, стискайки в потната си длан авансово връчената ми издръжка за три месеца, а в ушите ми кънтяха прощалните думи на братята ми. Най-сантименталните от тях бяха: „Не си прави труда да ни пишеш“. Всички се бяха юрнали за Канада, изглеждаше добра идея, затова и аз заминах за там. Спечелих пари и ги прахосах. Имах жени, но и тях загубих, но накрая студът ме насви.

Пурата на Даф беше угаснала, отново я запали и погледна Шон.

– Беше толкова студено, че не можеше да се изпикаеш, без да ти замръзне инструментът, затова започнах да си мечтая за тропически земи, бели плажове и слънце, екзотични плодове и още по-екзотични девици. Обстоятелствата, които ме принудиха да напусна тази страна, са много неприятни, за да си ги припомням, и няма да се разпростирам върху тях. Мога поне да кажа, че когато си заминах, бях в съвсем невесело положение. И ето ме сега тук, бавно замръзващ до смърт, в компанията на брадат бродяга, а на ден езда оттук няма нито една екзотична девица.

– Трогателна история – добре разказана.

– Една история заслужава друга – да чуем твоята.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

– Роден и отгледан тук, в Натал. Напуснал дома преди седмица, също поради неприятни обстоятелства.

– Жена? – попита Даф с дълбоко съчувствие.

– Жена – потвърди Шон.

– Ах, тези жени – въздъхна Даф. – Обожавам ги.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю