Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 33 страниц)
14
– Казват, че губернаторът приел баща ти, докато бил в Питърмарицбург. Говорили на четири очи близо два часа. – Стивън Еразмус извади лулата от устата си и се изплю на релсите. Облечен в кафявите си домашнотъкани дрехи и veldschoen, той изобщо не приличаше на богат фермер. – Е, не ни трябва пророк, за да ни каже за какво са говорили, нали така?
– Не, сър – съгласи се разсеяно Шон.
Влакът закъсняваше и той не го слушаше внимателно. В стоковата книга беше направил вписване, което трябваше да обясни на баща си, и той наум репетираше какво ще каже.
– Ja, вече знаем за какво са говорили. – Старият Еразмус отново захапа лулата и заговори, докато я стискаше със зъби. – Минаха две седмици, откакто британският представител бе отзован от краала на Кетчуайо в Джинджиндхлову. Lie we Here! В по-старите времена отдавна щяхме да сме събрали бойна дружина.
Натъпка лулата си, като набутваше тютюна с палец. Забеляза, че пръстът му е извит и носи белезите на спусъци и предпазители на стотина тежки карабини.
– Досега не си участвувал в бойна дружина, нали, млади момко?
– Не, сър.
– Значи ти е време – заяви той, – кажи-речи крайно време.
Горе, на билото на склона, изсвири влакът и Шон се стресна виновно.
– Ето го, пристига.
Еразмус стана от пейката, на която седяха. Началникът на гарата излезе от канцеларията си с навито червено флагче в ръка. Шон усети, че стомахът му бавно се сви.
Влакът се втурна покрай тях, парата свистеше и спирачките заскърцаха. Единственият пътнически вагон спря точно пред дървения перон. Еразмус излезе напред и пое ръката на Уейт.
– Goeie More, Стив.
– Afore, Уейт. Казаха ми, че сега ти си новият председател. Браво, приятелю.
– Благодаря. Получи ли телеграмата ми? – каза Уейт на африкаанс.
– Ja. Получих я. Казах и на останалите утре всички ще бъдем в Теунис Краал.
– Добре – кимна Уейт. – Естествено, че ще останете за обед. Имаме много неща да си кажем.
– Дали за това, за което си мисля? – ухили се лукаво Еразмус. Брадата около устата му беше пожълтяла от тютюна и лицето му беше кафяво и набръчкано.
– Утре ще ви разправя всичко, Стив – намигна му Уейт, – а дотогава по-добре да извадиш от килера онова старо пушкало.
Те се разсмяха: единият гърлено и басово, другият – дрезгаво.
– Шон, грабвай багажа. Да тръгваме за вкъщи.
Баща му хвана Ада под ръка и те се запътиха с Еразмус към файтона. Тя беше с нова рокля, синя, с ръкави тип „овнешки бут“ и живописна шапка, изглеждаше много красива, но малко разтревожена, докато слушаше разговора им. Странно, че жените никога не можеха да се изправят пред перспективата за война с такова хлапашко въодушевление, както техните мъже.
– Шон! – ревът на Уейт отчетливо процепи от кабинета му през коридора и премина през затворената врата на хола.
Ада изтърва плетивото в скута си и зае неестествено спокоен вид. Шон стана от стола.
– Трябваше да му кажеш по-рано – обади се Гарик с жалък глас. – Трябваше да му кажеш по време на обеда.
– Нямах удобен момент.
– Шон! – Нов гърмеж от кабинета.
– Какво е станало този път? – попита тихо Ада.
– Нищо, мамо. Не се тревожи.
Шон тръгна към вратата.
– Шон – беше паникьосаното гласче на Гарик. – Ти няма да… искам да кажа, не е нужно да казваш… – Той млъкна и се сви на стола, в погледа му се четеше отчаяна молба.
– Бъди спокоен, Гарик. Ще оправя работата.
Уейт Кортни се бе надвесил над писалището. Стоковата книга лежеше отворена между свитите му юмруци. Когато синът му влезе и затвори вратата, той вдигна очи.
– Какво е това? – Шареше с пръст по страницата.
Шон отвори уста и я затвори.
– Хайде. Слушам те.
– Ами, тате…
– „Ами, тате…“ да върви по дяволите! Просто ми кажи как успя да умориш половината добитък за малко повече от седмица?
– Не е половината добитък – само тринадесет говеда са.
Шон беше ужилен от преувеличението.
– Само тринадесет – измуча Уейт, – само тринадесет. Всемогъщи боже, да ти кажа ли колко прави това в пари? Да ти кажа ли на колко възлиза в упорит труд, време и тревоги?
– Знам, татко.
– Знаеш – задъхваше се баща му. – Да, ти всичко знаеш. Няма какво ново да научиш от никого, нали? Дори как да умориш тринадесет глави породист добитък.
– Тате…
– Без „тате“, за бога! – Затвори с трясък тежката книга. – Просто ми обясни как го направи. Какво е това „отравяне с дезинфекционен разтвор“? Да не би да си им го дал да го пият? Да не би да си им го заврял в задниците?
– Разтворът беше твърде силен – каза Шон.
– А защо разтворът беше твърде силен? Колко си сложил?
Пое дълбоко въздух.
– Сложих четири варела.
Настъпи тишина. След миг Уейт попита тихо:
– Колко?
– Четири варела.
– Ти луд ли си? Да не би да си откачил?
– Не мислех, че ще им навреди. – Забравил внимателно репетираното си изказване, несъзнателно повтори думите, които беше чул от Гарик. – Ставаше късно и кракът ми ме… – Шон прехапа устни и Уейт се втренчи в него, после обърканото му изражение на лицето изчезна.
– Гари! – извика той.
– Не! – извика Шон. – Не беше той. Аз го направих.
– Лъжеш!
Уейт излезе иззад бюрото. В гласа му имаше нотка на недоверие. Доколкото му бе известно, това беше първият подобен случай. Втренчи се в сина си и гневът му се засили. Забрави за добитъка – сега го занимаваше лъжата.
– В името на Бога, ще те науча да казваш истината.
Грабна камшика си от бюрото.
– Не ме удряй, татко – предупреди го Шон, отсявайки.
Уейт вдигна камшика и го завъртя над рамото си. Той тихо изсъска и Шон го отбягна, но върхът го цапна рамото му. Изхълца от болка и се хвана за рамото.
– Ах, ти, малък лъжец! – извика Уейт и метна камшика странично, сякаш жънеше пшеница, и този път той се уви около гърдите на Шон под вдигнатата му ръка. Проряза ризата му като бръснач, платът падна и оголи дълъг червен белег през ребрата и на гърба му.
– На ти още!
Отново вдигна камшика, но като застана с вдигната назад ръка и тялото му загуби равновесие, разбра, че е сбъркал. Шон вече не се държеше за белега от камшика, беше застанал с отпуснати ръце и свити юмруци. Краищата на веждите му бяха повдигнати, което придаваше сатанинска ярост на лицето му. Беше побледнял, с изпънати настрани устни и оголени зъби. Очите му, вече не сини, а изгарящо черни, се бяха вперили в Уейтовите.
„Той ми се нахвърля“ – изненадата на Уейт забави рефлексите му и не успя да стовари камшика, преди Шон да го нападне. Удари го, стъпил здраво на двата си крака, като вложи цялата тежест на тялото си в удара с юмрук право в средата на открилите се гърди на Уейт.
Дъхът му спря, силата му го напусна и бащата се олюля и свлече на бюрото. Камшикът изпадна от ръката му и Шон тръгна към него. Уейт имаше усещането, че е бръмбар, попаднал в чиния с петмез, зрението и мисълта му работеха, но почти не можеше да помръдне. Видя, че синът му направи три бързи крачки напред, видя дясната му ръка, насочена напред като заредена карабина, видя я как идва към безпомощното му лице.
В този момент, докато тялото му бавно се придвижваше, а мозъкът му функционираше със светкавична бързина, пердетата на родителската слепота паднаха от очите му и той осъзна, че се бие с мъж, който не му отстъпва по сила и височина и който го превъзхожда по бързина. Единственото му преимущество бе опитът, натрупан в продължение на четиридесет години свади.
Шон нанесе удара си, той беше силен като първия и Уейт знаеше, че няма да го понесе, ако е в лицето му – въпреки това не можеше да отскочи, за да го избегне. Сви брадата си към гърдите и пое юмрука с темето си. Просна се на бюрото, но в момента, в който падна, чу как изхрущяха счупените пръсти на Шон.
Уейт с мъка се изправи на краката си, като се подпираше на бюрото и гледаше сина си. Шон се бе свил от болка, притиснал счупените пръсти в корема си. Уейт се закрепи на краката си, започна дълбоко да вдишва и издишва и усети, че силите му се връщат.
– Добре – каза той, – щом като искаш да се бием – ще се бием.
Започна да заобикаля бюрото, като се движеше бавно, с ръце, готови за бой, без да подценява повече противника си.
– Ще те спукам от бой – заяви Уейт.
Шон се поизправи и го изгледа. На лицето му сега имаше и болка, и гняв. Нещо жегна бащата, когато ги видя.
Той може да се бие и осакатен. Я да видим сега как ще му се отрази един бой! Вътрешно зарадван, Уейт се придвижваше към сина си, наблюдавайки лявата му ръка, без да обръща внимание на дясната, защото знаеше колко боли тя. Знаеше, че няма мъж, който да може да я използува в това й състояние.
Изхвърли премерено лявата си ръка, като се опита да хване Шон. Но той отскочи настрана и я избегна. Уейт съвсем се беше открил за дясното кроше на Шон, неговата строшена дясна ръка, тази, която той не би могъл да използва – и синът му я стовари с всичката си сила в лицето му.
В мозъка му избухнаха ярки светлини, последвани от мрак, той се завъртя настрани, строполи се на леопардовата кожа и се изпързаля на нея, докато се навря в камината. Тогава в мрака той усети ръцете на Шон и чу гласа му.
– Тате, о, боже господи, тате! Добре ли си?
Мракът малко се разсея и той видя лицето на Шон, в което вече нямаше гняв, а тревога, граничеща с паника.
– Тате, о, боже мой! Моля те, тате.
Уейт се опита да седне, но не успя. Трябваше Шон да му помогне. Коленичи до Уейт и го хвана, като безпомощно опипваше лицето му, опитвайки се да вдигне косата от челото му, оправяйки разчорлената му брада.
– Съжалявам, тате, наистина съжалявам. Позволи ми да ти помогна да седнеш.
Бащата седна на стола и започна да масажира челюстта си. Шон се въртеше около него, забравил за ръката си.
– Ама какво направи ти – искаш да ме убиеш ли? – попита плачевно Уейт.
– Не исках. Просто загубих самообладание.
– Забелязах, поне това успях да забележа.
– Тате, относно Гари. Нали нищо няма да му казваш?
Уейт свали ръката от лицето си и го изгледа.
– Ще направим един пазарлък с теб – каза той. – Няма да закачам Гари, ако ми обещаеш две неща. Първо, повече никога да не ме лъжеш.
Шон припряно кимна.
– Второ, ако някой някога вдигне камшик срещу теб, ще ми се закълнеш, че ще получи същото, което получих аз.
Шон понечи да се усмихне и баща му продължи сърдито:
– А сега да видим ръката ти.
Той я подаде и Уейт я прегледа, като раздвижи всеки пръст. Шон се мръщеше.
– Боли ли?
„И той ме удари с такава ръка. Милостиви боже, отгледал съм звяр.“
– Малко. – Лицето му отново беше побеляло.
– Здравата е пострадала – каза Уейт. – Я по-добре тръгвай за града да я види доктор Ван.
Момчето се запъти към вратата.
– Почакай.
Шон спря и Уейт се надигна от стола.
– Ще дойда с теб.
– Няма нужда, тате, почивай си.
Не обърна внимание на думите му и тръгна към него.
– Ама наистина, тате. Сам ще се оправя.
– Идвам с теб – каза рязко Уейт. После много меко, почти недоловимо, добави: – Искам да дойда, дявол да го вземе!
Вдигна ръка, сякаш да прегърне Шон през раменете, но преди да го докосне, я отпусна и те заедно излязоха в коридора.
15
На другия ден на обяд, с два пръста в шини, Шон боравеше несръчно с ножа, но апетитът му не беше намалял. Както беше правилно и подобаваше, той не взимаше участие в разговора, с изключение на редките случаи, когато към него отправяха някакви забележки.
Но се вслушваше, като дъвчеше равномерно и местеше погледа си от един на друг от говорещите. Двамата с Гари седяха на края на масата, докато гостите бяха заели местата си в йерархически ред около Уейт.
От дясната му страна беше Стивън Еразмус, срещу него – Тим Хоуп-Браун, не по-малко богат, но с десет години по-млад, следваха Гюнтер Нивенхюизен, Сам Тингъл и Саймън Русо. Сборът от тях показваше, че на масата на Уейт Кортни седят около сто хиляди акра земя и половин милион лири стерлинги. Това бяха кафяви хора – с кафяво облекло, кафяви ботуши и големи кафяви, възлести ръце. Лицата им бяха кафяви и обрулени и сега, когато обедът вече беше към края си, обичайната им резервираност ги бе напуснала и те бяха склонни да говорят едновременно и да се потят обилно. Това не бе вследствие единствено на десетината бутилки хубаво кейптаунско мозелско вино, което Уейт беше отпуснал, нито на огромното количество храна, която изядоха – тук имаше и друго, предчувствието, че нещо ще се случи.
– Уейт, може ли да кажа на слугите да разчистят? – попита Ада от края на масата.
– Да, скъпа, благодаря ти. Ако обичаш, кажи да поднесат тук кафето.
Той се изправи и извади от салонния бюфет кутия пури, като я поднесе на всеки гост. Когато краищата им бяха отрязани и върховете им запалени, всички се отпуснаха на столовете си с пълна чаша в ръка и чашка кафе пред всекиго. Ада се измъкна от стаята, а Уейт се изкашля, за да въдвори тишина.
– Господа. – Всички се втренчиха в него. – Миналият вторник говорих два часа с губернатора. Обсъждахме последните събития отвъд Тугела.
Уейт вдигна чашата си и отпи. След това продължи:
– Преди две седмици британският представител и управляващ банту стана на кралството Зулу бе отзован. „Отзован“ може би не е точната дума – кралят предложил да го овъргалят в мед и да го вържат за мравуняк, предложение, което представителят на Нейно Британско Величество възпитано отклонил. Малко след това си събрал багажа и духнал към границата.
Понесе се лека вълна смях.
– От този момент Кетчуайо събра всичките си стада, които пасяха в близост до Тугела и ги подкара на север, заповядал е лов на биволи, за който е решил, че ще му трябват всичките му воини – двадесет хиляди копия. Този лов трябва да се състои по бреговете на Тугела, където за последен път е бил видян бивол преди десет години. – Отпи от чашата си, като не сваляше поглед от лицата им. – Освен това е наредил всички ранени животни да бъдат преследвани отвъд границата.
Тогава от масата се чуха въздишки и мърморене. Всичките знаеха, че това е традиционното обявяване на война от страна на зулусите.
– Ей, приятелю, какво ще правим? Да седим и да чакаме да дойдат и да ни подпалят домовете ли?
Еразмус се протегна напред, вперил очи в Уейт.
– Сър Бартъл Фриър се е срещнал с пълководците на Кетчуайо преди седмица. Дал им е ултиматум. До единадесети януари трябва да разпуснат войните и да върнат обратно в Зулуленд британския представител. В случай, че Кетчуайо пренебрегне ултиматума, лорд Челмсфорд ще изпрати наказателна колона от редовна войска и жандармерия. Тя трябва да се сформира сега и ще напусне Питърмарицбург през следващите десет дни. Трябва да пресече Тугела при Роркес Дрифт и да нападне войните, преди да са се разпръснали. Целта е да се премахне тази постоянна заплаха за нашата граница и да се сломи завинаги военната мощ на зулуската нация.
– Крайно време е – каза Еразмус.
– Негово Превъзходителство ме произведе полковник и ми нареди да сформирам дружина от района на Лейдибург. Обещах му, че ще сме най-малко четиридесет мъже в пълно въоръжение, на коне и с провизии и ще имаме готовност да се присъединим към Челмсфорд при Тугела. Ако няма възражения от ваша страна, произвеждам ви капитани и знам, че мога да разчитам на вас, за да изпълня обещанието, което съм дал на Негово Превъзходителство.
Внезапно Уейт заряза надутия си тон и им се ухили.
– Вие сами ще си приберете печалбата. Както обикновено, в добитък.
– Докъде на север са стигнали стадата на Кетчуайо? – попита Тим Хоуп-Браун.
– Гарантирам, че не са кой знае колко надалеч – изкикоти се Стивън Еразмус.
– Вдигам тост – каза Саймън Русо, като скочи и вдигна чашата си. – Вдигам тост за кралицата, лорд Челмсфорд и кралските стада на Зулуленд.
Всички станаха и вдигнаха чаши, после изведнъж изпитали неловкост от цялата показност, седнаха, закашляха се и зашариха по пода с краката си.
– Добре – каза Уейт, – да се заемем с подробностите. Стив, ти идваш заедно с двамата си големи синове?
– Ja, тримата и брат ми със сина си. Пиши ни пет, Еразмус.
– Добре. Гюнтер, ами ти?
Заеха се с предварителната подготовка. Записваха се мъже, коне и фургони, на всеки капитан се възлагаше серия от задачи. Часовете, преди гостите да напуснат Теунис Краал, се изнизаха във въпроси, отговори и доводи. Заминаха си вкупом, яздейки с отпуснати крака, придвижвайки се по отсрещния склон по пътя за Лейдибург. Уейт и синовете му стояха на прага на къщата и ги гледаха как си отиват.
– Татко… – Гари се опита предпазливо да привлече вниманието на баща си.
– Да, момчето ми?
Уейт продължаваше да наблюдава групата. Стив Еразмус се завъртя на седлото си и помаха с шапката си, той му отговори.
– Татко, защо трябва да се бием с тях? Ако губернаторът изпрати някого просто да преговаря с тях, тогава няма да има нужда да се бием.
Баща му го погледна леко намръщен.
– Гари, заслужава си да се биеш за всичко, което е хубаво да имаш. Кетчуайо е събрал двадесет хиляди копия, за да ни отнеме Теунис Краал. Мисля, че си заслужава да се бием за него, нали, Шон?
– И още как – кимна въодушевено той.
– А не можем ли просто да сключим примирие с тях? – продължаваше да настоява Гари.
– Още едно кръстче на къс хартия – каза Уейт с горчиво презрение. – Едно такова бяха намерили на тялото на Пайът Ритрийф – дяволски добра работа му беше свършило.
Върна се в къщата, последван от синовете си. Отпусна се в едно кресло, изпъна краката си и се усмихна на Ада.
– Дяволски хубав обед, скъпа. – Кръстоса ръце на корема си, оригна се и моментално се сконфузи. – Извинявай – без да искам.
Ада наведе глава над ръкоделието си, за да скрие усмивката си.
– През следващите няколко дни ни чака много работа. – Той се обърна към синовете си. – Ще вземем един фургон, теглен от мулета, и по два коня за всеки. А колкото до въоръжението…
– Ама, татко, не може ли просто…? – отново започна Гари.
– Млъкни – сряза го той и Гари съкрушено се отпусна на един стол.
– Аз си мислех нещо – обади се Шон.
– Сега пък и ти започваш – изръмжа баща му. – По дяволите, това е твоят шанс да си извоюваш собствен добитък и…
– Точно това си мислех. Всички ще се сдобият с повече добитък, отколкото ще им трябва. Цената му много ще спадне.
– Отначало ще е така – съгласи се Уейт, – но след година-две отново ще се покачи.
– А няма ли да е по-добре, ако разпродадем сега добитък? Да продадем всичко, освен биковете и кравите за разплод. След войната ще можем да си ги върнем на половин цена.
За миг Уейт се стъписа, после лицето му бавно доби друго изражение.
– Боже господи, никога не ми беше хрумвало.
– Освен това, татко – потриваше ентусиазирано ръце Шон, – ще ни трябва още земя. Когато прекараме стадата обратно през Тугела, няма да има достатъчно паша. Господин Пай има ипотеки за Маунт Синай и Махобас Клооф. Не можем ли да ги наемем от него за дългосрочно ползуване, преди всички да са започнали да търсят пасбища?
– Докато работата опре до това, ни чакат още много задачи – каза тихо Уейт, – а сега наистина трябва да се хващаме за работа.
Той порови из джобовете си, намери лулата си и докато я пълнеше с тютюн, гледаше Шон. Опита се, но не успя да прикрие колко се гордее със сина си.
– Ако продължаваш да разсъждаваш все така, един ден ще станеш богат човек.
Уейт не би могъл да знае колко вярно щеше да се окаже предсказанието му – все още беше далеч времето, когато Шон можеше да заложи Теунис Краал на игралната маса и да се засмее, когато го загуби.
16
Дружината потегляше навръх Нова година. Празнуваше се по два повода: „Добре дошла хиляда осемстотин седемдесет и девета година“ и „Господ да дава сила на въоръжената кавалерия на Лейдибург“. Целият окръг се беше събрал в града за барбекю и танците на площада. Пиршество за воините – смях, танци и песни, после строяване и ходом марш на война.
Шон и Гари пристигнаха рано. Ада и Уейт трябваше да ги последват следобед. Беше един от летните слънчеви дни на Натал, пълно безветрие и никакви облаци, такъв ден, в който прахолякът, вдигнат от някой фургон, оставаше като облаче във въздуха дълго време. Пресякоха Бабуун Строом. От другия хребет хвърлиха поглед към града и видяха облаци прахоляк по всички пътища, водещи към Лейдибург.
– Я виж, виж, кой идва! – Шон присви очи от слънцето й се загледа в пътя на север. – Трябва да е фургонът на Еразмус. Карл сигурно е с тях. Фургоните бяха наредени като мъниста на конец.
– Ето ги Петерсенови – каза Гари, – или Нивенхюизенови.
– Хайде – извика Шон и плесна коня по врата с края на юздата. Препуснаха надолу по пътя. Конете, които яздеха, бяха големи, лъскави животни с гриви, подрязани като на английските ловни коне.
Подминаха един фургон. На капрата до майка си седяха две момичета, сестрите Петерсен. Денис Петерсен и баща му яздеха пред фургона.
Шон профуча с вик покрай фургона, момичетата се засмяха и извикаха нещо в отговор, който се загуби във вихрушката.
– Давай, Денис – изръмжа той, докато изпреварваше конниците. Конят на Денис се дръпна, после се втурна подир неговия. Гари ги последва.
Стигнаха кръстовището, прилепнали към вратовете на конете, опъвайки юзди като жокеи. Фургонът на Еразмус трополеше надолу, за да се срещне с тях.
– Карл – извика Шон, като опъна юздите на коня си така, че да се изправи на стремената. – Карл, хайде, приятелю, дръж Кетчуайо!
Влязоха вкупом в Лейдибург. Бяха се зачервили и се смееха, възбудени от предстоящите танци.
Градчето беше претъпкано с народ, улиците му – задръстени с фургони, коне, мъже, жени, момичета, кучета и слуги.
– Трябва да се отбия в магазина на Пай – каза Карл. – Ела с мен. Няма да се бавим.
Вързаха конете си и влязоха в магазина, Шон, Денис и Карл крачеха шумно и говореха високо. Бяха мъже, едри, загорели от слънцето, кокалести мъже, с яки мускули от усилена работа, но още не наясно с факта, че са мъже. Затова, крачи с наперена походка, смей се пресилено, псувай, когато татко не чува, и никой няма да разбере несигурността ти!
– Какво смяташ да купиш, Карл?
– Ботуши.
– Ще ти отнеме много време – ще трябва да ги премериш. Ще изтървем веселбата.
– Тя ще започне след два часа – възрази Карл. – Почакайте ме, момчета.
Докато Карл, седнал на тезгяха, мереше ботуши на големите си крака, Шон започна да рови из купищата стока, струпана в магазина на Пай. Имаше връзки, дръжки за мотики, одеяла, тенекиени кутии захар, сол и брашно, полици, отрупани с бакалски стоки и дрехи, от покрива висяха петромаксови лампи и седла и всичко това беше промито от особената миризма на магазин за всичко: нещо средно между парафин, сапун и нови дрехи, гълъби в клетка, железни магнити. Краката на Шон го отведоха при стойката с карабините на отсрещната стена на магазина. Той свали една карабина „Лий Менфорд“ и я изпробва, погали дървения приклад с пръстите си, премери я на ръце, за да опита баланса й и след това я окачи на рамото.
– Здравей, Шон.
Ритуалът му бе прекъснат и той погледна по посока на срамежливия глас.
– А, та това е ягодовият пай – каза усмихнато. – Как върви училището.
– Напуснах го миналия срок.
Одри Пай носеше цветовете на семейството си, но с една едва доловима разлика – вместо с цвят на морков, косата й беше с окраската на патинирана мед, тук-там с по-светли проблясъци. Не беше хубаво момиче, лицето й бе твърде широко, но имаше кожа, която рядко се срещаше в съчетание с червеникава коса – кадифена без никакви лунички.
– Шон, ще купуваш ли нещо?
Шон остави пушката на мястото й.
– Просто разглеждам. Ти сега в магазина ли работиш?
– Да.
Тя наведе очи пред опипващия поглед на Шон. Беше минала цяла година от последната им среща. Много неща можеха да се променят за една година, това, което изпъваше блузата й доказваше, че вече не е дете. Шон го огледа с оценяващ поглед. Тя вдигна очи и улови погледа му, млечнобялата й кожа поруменя. Бързо се обърна към таблите с плодове.
– Искаш ли една праскова?
– Благодаря – каза Шон и взе една.
– Как е Ана? – попита Одри.
– Защо ме питаш? – намръщи се той.
– Е, ами нали си й гадже, не е ли така?
– Кой ти каза това? – Намръщи се още повече.
– Всички го знаят.
– Е, всички бъркат. – Подразни се от намека, че е едно от притежанията на Ана. – Не съм ничие гадже.
Одри помълча известно време, после каза:
– Предполагам, че Ана ще бъде довечера на танците?
– Много е вероятно. – Шон отхапа от мъхестата златиста праскова и се загледа в нея. – Ти ще дойдеш ли, ягодов пай?
– Не – въздъхна Одри. – Татко не ме пуска.
На колко ли години е? Шон бързо пресметна, три години е по-малка от него. Значи на шестнадесет. Изведнъж му стана криво, че тя няма да бъде на танците.
– Жалко – каза той. – Щяхме да се позабавляваме.
С това „щяхме“ отново я смути.
Тя каза първото, което й мина през ума:
– Харесва ли ти прасковата.
– Хмммм.
– От нашата овощна градина е.
– Мисля, че я познах по аромата.
Шон се ухили и момичето се засмя. Устата й беше широка и изразяваше дружелюбност, когато се смееше.
– Зная, че имаше навика да ги крадеш. И татко знаеше, че ти го правиш. Даже казваше, че ще постави капан за хора в онази дупка в живия плет.
– Не знаех, че я е открил – всеки път я покривахме.
– О, да – увери го Одри, – знаехме през цялото време. Тя още е там. Някои нощи, когато не мога да спя, прескачам навън през прозореца и отивам в градината, минавам през дупката и влизам в плантацията с австралийски акации. Там е толкова тъмно и тихо нощем – страшничко е, но ми харесва.
– Знаеш ли какво – каза замислено Шон. – Ако довечера не можеш да заспиш и слезеш при живия плет в десет часа, може би ще ме хванеш как крада праскови.
Изминаха няколко секунди, докато схване какво й казва. После лицето й отново се обагри, тя се опита да каже нещо, но не можа. Завъртя се с развяна пола и се втурна между рафтовете. Той отхапа останалото от прасковата и хвърли костилката на земята. Усмихвайки се, се присъедини към останалите.
– Карл, по дяволите, колко още ще се мотаеш?
