Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 33 страниц)
9
В края на юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година Гарик се върна в училище заедно с Шон. Бяха изминали почти четири месеца след прострелването. Караше ги Уейт. Пътят за Лейдибург минаваше през рядка гора в два успоредни коловоза трева, която докосваше дъното на файтона. Копитата на конете отмерваха безшумен тръс в прахоляка. На билото на първото възвишение Уейт намали хода им и се обърна на седалката си, за да погледне имението. Изгряващото слънце придаваше на белите варосани стени на Теунис Краал оранжев отблясък, а лехите около сградата блестяха със зеленината си. Навсякъде другаде тревата беше изсъхнала в ранната зима, листата на дърветата също. Слънцето още не се бе издигнало толкова високо, че да отнеме цвета на пасбищата и да ги огрее с равномерната ослепително бяла светлина, както правеше това по обяд. Листата бяха златисти и червеникавокафяви, същото това червеникавокафяво, което стадата добитък насяха сред дърветата. Зад всичко това беше стръмният склон с черно-зелен, като ивици на зебра, храсталак, който растеше в неговите оврази.
– Шон, виж, папуняк.
– Да, отдавна го видях. Мъжки е.
Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.
– Как разбра?
– Ами че по бялото на крилете й.
– Всички имат бяло на крилете си.
– Не е така – само мъжките.
– Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си – каза колебливо Гарик.
– Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.
Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката си.
– Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.
– Нали ти казах – храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.
– Ти всичко знаеш – измърмори саркастично Шон. – Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?
Брат му самодоволно се усмихна.
– Виж, ето влака.
Той се спускаше по стръмния склон, влачейки дълга пухкава опашка от дим. Уейт подкара конете в тръс.
Спуснаха се при бетонния мост над реката Бабуун Строом.
– Видях жълта риба.
– Змиорка беше, и аз я видях.
Реката беше границата на земята на Уейт. Преминаха по моста и се озоваха на другата страна. Пред тях се простираше Лейдибург. Влакът навлизаше в града покрай яхърите за продажба на добитък, той изсвири и изстреля облаче пара високо във въздуха.
Градът се бе разпрострял на доста голяма територия, всяка къща бе оградена от собствена овощна и зеленчукова градина. В която и да е от широките улици можеше да навлезе стадо от тридесет и шест глави едър рогат добитък. Къщите бяха от жълто-кафяви тухли или с варосани стени, със сламено-катранени покриви или от гофрирана ламарина, боядисана в зелено или в тъмночервено. Площадът беше в центъра и шпилът на църквата беше пъпът на Лейдибург. Училището беше в далечния край на града.
Уейт пусна конете в лек тръс по главната улица. По тротоарите имаше само няколко души, те крачеха под пищните дървета по протежение на улицата и всеки от тях извикваше по нещо за поздрав към Уейт. Той махваше с камшика към мъжете и вдигаше шапка на жените, но не много високо, за да не се види плешивото му теме. Магазините в центъра на града бяха отворени, а пред своята банка стърчеше Дейвид Пай. Беше облечен в черно като агент на погребално бюро.
– Добро утро, Уейт.
– Добро утро, Дейвид – викна Уейт с малко престорена сърдечност. Не бяха минали дори шест месеца, откакто беше изплатил и последното си погашение по ипотеката за Теунис Краал, и споменът за заема още бе пресен в съзнанието му. Почувствува се неловко като току-що освободен затворник, който среща на улицата началника на затвора.
– Можеш ли да се отбиеш при мен, след като оставиш момчетата си?
– Само приготви кафето – съгласи се Уейт. Беше добре известно, че при Дейвид Пай на посетителите не се поднасяше кафе. Файтонът продължи надолу по улицата, зави наляво в долния край на църковния площад, мина покрай съда и се спусна към ниското, където беше училищното общежитие.
В двора имаше шест шотландски каруци и файтони-четириколки. Около тях се трупаха малки момчета и момичета, които разтоварваха багажа си. Бащите се бяха събрали в единия край на двора. Бяха мъже със загорели лица, грижливо вчесани бради, чувствуващи се неловко в костюмите си, по които още личаха гънки от дългото висене по гардеробите. Тези мъже живееха твърде далеч, за да можеха децата им да пътуват всеки ден до училище. Земите им се простираха чак до брега на реката Тугела, а от другата страна – до края на платото, на половината път до Питърмарицбург.
Уейт спря файтона, скочи от него и разхлаби сбруята на конете. Шон скочи на земята и се затича към най-близката групичка момчета. Уейт отиде при мъжете, те го обградиха отвсякъде, поздравиха го с усмивки и се изредиха да се ръкуват с него. Гарик седеше самичък на предната седалка на файтона, кракът му стърчеше вдървено пред него и раменете му се бяха свили, сякаш искаше да се скрие.
След известно време Уейт се обърна. Видя Гарик да седи сам и понечи да хукне, но моментално спря. Очите му затърсиха сред рояка дребни тела и откриха Шон.
– Шон.
Момчето спря по средата на оживена дискусия.
– Да, татко.
– Помогни на Гари да свали куфара.
– Е, ама, тате – сега си говорим.
– Шон! – озъби се Уейт.
– Добре, отивам.
Поколеба се още един миг и отиде при файтона.
– Хайде, Гари. Подай ми куфарите.
Гарик се надигна и тромаво се прекачи през облегалката. Подаде багажа на брат си, който го подреди до колелото, след което се обърна към групичката, която го бе последвала.
– Карл, можеш да вземеш това. Денис, поеми кафявата чанта. Дръж я здраво, приятелю, вътре има четири буркана мармалад – нареждаше Шон. – Хайде, Гари.
– Шон, знаеш ли какво? – каза високо Карл. – Татко вече ми разреши да стрелям с карабината му.
Шон се закова, после повече с надежда, отколкото с увереност каза.
– Не ти е разрешил!
– Разреши ми – заяви щастливо Карл.
Гарик ги настигна и всички зяпнаха Карл.
– Колко пъти ти даде да стреляш? – попита някой със страхопочитание.
За малко да каже „шест“, но бързо се отказа.
– О, много – колкото си искам.
– Ще започнеш да се отнасяш небрежно с пушката – баща ми казва, че ако започнеш да стреляш твърде рано, никога няма да станеш добър стрелец.
– Досега нямам нито едно неточно попадение – озъби му се Карл.
– Хайде – обади се Шон още веднъж, никога през живота си не беше изпитвал такава завист.
Карл забърза след него.
– Обзалагам се, че никога не си стрелял с карабина, Шон, обзалагам се, че не си, а?
Усмихна се загадъчно, докато търсеше нова тема за разговор, ясно му бе, че Карл ще го преследва до дупка.
Едно момиче се затича от верандата на общежитието, за да го посрещне.
– Това е Ана – каза Гарик.
Тя имаше дълги, слаби, загорели крака, полата й се преплиташе в тях, докато тичаше. Косата й бе черна, лицето – дребничко, с волева брадичка.
– Здрасти, Шон.
Шон изсумтя. Тя се лепна за него, като подтичваше, за да не изостане.
– Добре ли прекара ваканцията?
Не й обърна внимание, тя винаги се въртеше около него и се опитваше да го заговаря, даже когато приятелите му го гледаха.
– Шон, имам цяла кутия масленки. Искаш ли да си хапнеш?
В очите му блесна интерес, обърна се към нея, защото сладкишите на госпожа Ван Есен бяха прочути из цялата област, но се опомни и продължи навъсено към общежитието.
– Шон, може ли да седя до теб този срок?
Той гневно изфуча.
– Не, не може. А сега си върви – зает съм.
Изкачи се по стъпалата. Ана остана в подножието им, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче и Гарик спря срамежливо до нея.
– Ако искаш, можеш да седнеш до мен – каза нежно той.
Погледна го, очите й се спряха на крака му. Сълзите й изчезнаха и тя се изкикоти. Беше хубава. Обърна се към него.
– Протеза – каза тя и отново се изкикоти. Той се изчерви и изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Ана вдигна ръце към устата си и се изкикоти през тях, после се обърна и затича, за да се присъедини към приятелките си пред отделението за момичета в общежитието. Все още с пламнало лице, Гарик се изкачи по стъпалата след Шон, като се придържаше за перилата.
Fraulein стоеше на вратата на спалнята на момчетата. Очилата със стоманени рамки и металносивата й коса придаваха на лицето й суровост. При появата на Шон усмивка озари лицето й.
– А, мой мили Шон, ето те и теб.
Всъщност това, което се получи, бе: „Хах, хах хмой хмили ХШон, хето хте и хтеб“.
– Здравейте, Fraulein. – Озари я Шон с една от най-хубавите си усмивки.
– Ето те пак пораснал – премери го с поглед Fraulein. – Не спираш да растеш, вече си най-голямото момче в училището.
Шон я наблюдаваше подозрително, готов да предприеме обходна маневра, ако тя се опиташе да го прегърне, както правеше понякога, когато не успяваше да сдържи чувствата си. Съчетанието у Шон на чар, приятна външност и арогантност беше завладяло тевтонското й сърце.
– Бързо, трябва да разопаковаш багажа си. Училището вече започва.
Тя насочи вниманието си към другите си задължения и Шон с облекчение поведе хората си към спалното помещение.
– Татко казва, че следващият уикенд ще мога да ходя на лов с карабината му, а не само да стрелям по мишени. – Карл отново се върна на парливата тема.
– Денис, постави куфара на Гари на леглото му. – Шон се престори, че не чува думите му.
Покрай стените бяха подредени тридесет легла, всяко с нощно шкафче. Помещението беше чисто и мрачно като затвор или училище. В далечния край пет-шест момчета седяха и разговаряха. Вдигнаха погледи, когато той влезе, но не го поздравиха – бяха от противниковия лагер.
Шон седна на леглото си и се друсна, за да го опита – беше твърдо като дъска. Протезата на Гарик тропаше по пода на спалното помещение, докато той отиваше към леглото си, и Рони Пай, водачът на противниковия лагер, пошепна нещо на приятелите си. Те се разсмяха, вперили погледи в Гарик. Той отново се изчерви и седна бързо на леглото си, за да скрие протезата.
– Предполагам, че първо ще стрелям по дяволица, преди татко да ми разреши да стрелям по куду или по голяма антилопа – заяви Карл и Шон се намръщи.
– Що за стока е новият учител? – попита той.
– Изглежда свестен – отговори едно от момчетата. – С Джими го видяхме вчера на гарата.
– Слаб с мустаци.
– Не се усмихва много.
– Предполагам, че през следващата ваканция татко ще ме заведе на лов оттатък Тугела – продължи Карл.
– Надявам се, че няма да е много придирчив към правописа и всякакви други неща – заяви Шон. – Надявам се да не започне пак с тези десетични дроби, като Стария Гущер.
Последва всеобщо одобрение и тогава Гарик се прояви за първи път.
– Десетичните дроби са лесни.
Настъпи тишина и всички впериха очи в него.
– Даже може да стрелям и по лъв – каза Карл.
10
Класната стая за най-младите прогимназисти бе една и за двата пола: чинове за двама, по стените няколко карти, голям комплект таблици за умножение и портрет на кралица Виктория. От катедрата господин Антъни Кларк изучаваше новите си ученици. Чуха се предупредителни „шшшт“, едно от момичетата нервно се изкикоти и погледът на господин Кларк потърси източника на звука, но той спря навреме.
– Мое неприятно задължение е да се опитам да ви образовам – обяви той.
Не се шегуваше. Много отдавна професионалното му стремление бе удавено от остра неприязън към подрастващото поколение, вече преподаваше само заради заплатата.
– Ваше не по-малко неприятно задължение е да се отдадете на това с всичкото усърдие, което сте способни да изтръгнете от себе си – продължи той, гледайки с неприязън светналите им лица.
– Какво казва? – прошепна беззвучно Шон.
– Шшшт – отвърна Гарик.
Очите на господин Кларк бързо се завъртяха и спряха на Гарик. Той мина бавно по пътеката между чиновете и спря до него, хвана с два пръста кичур коса на слепоочието му и рязко дръпна. Момчето изскимтя и господин Кларк бавно се върна на катедрата.
– Сега да започнем. Петокласниците да бъдат така любезни да отворят христоматиите си на първа страница. Шестокласниците обърнете на петнадесета страница. – И той продължи да разпределя учебната работа.
– Заболя ли те? – попита със затаен дъх Шон. Гарик кимна едва забележимо и брат му моментално намрази господина. Той се загледа втренчено в него.
Господин Кларк беше малко над тридесетте. Беше слаб и тесният му костюм с жилетка подчертаваше това. Лицето му бе бледо и изглеждаше тъжно от увисналите мустаци, а носът му бе вирнат до такава степен, че ноздрите му гледаха напред, стърчаха от лицето му като дуло на двуцевна пушка. Той вдигна глава от списъка, който държеше в ръката си, и погледна право към Шон. За миг те впериха погледи един в друг.
„Този ще ми създава неприятности – помисли си господин Кларк. Такива ги усещаше безпогрешно. – Прекърши го, преди да е станал неуправляем.“
– Ти, момче, как ти е името?
Шон с престорено недоумение бавно се обърна и погледна през рамо. Когато отново застана с лице срещу учителя, бузите на господин Кларк бяха леко порозовели.
– Стани!
– Кой, аз ли?
– Да, ти.
Стана.
– Как се казваш?
– Кортни.
– Сър!
– Кортни, сър.
Впиха очи един в друг. Господин Кларк зачака Шон да сведе своите, но той не го направи.
„Големи неприятности, много по-големи, отколкото мислех“ – реши той и каза високо.
– Добре, седни си на мястото.
Облекчението, което настъпи в класната стая, сякаш можеше да се чуе. Шон почувствува уважението, което го обгърна, децата бяха доволни от начина, по който се справи със ситуацията. Усети докосване по рамото си. Беше Ана, мястото зад него беше най-близкото, което беше успяла да намери. В друг случай дързостта й би го подразнила, но сега лекото докосване до рамото му повдигна самочувствието му още повече.
Часът мина много бавно за него. В полето на христоматията си нарисува една карабина, после внимателно я изтри, известно време наблюдаваше Гарик, докато захласването на брат му по учебната работа го подразни.
– Зубрач – прошепна той, но Гарик се престори, че не го чува.
На Шон му стана досадно. Започна да се върти неспокойно на мястото си и погледна тила на Карл – на него имаше узряла пъпка. Взе линийката, за да я поразчопли. Преди да успее, Карл вдигна ръката си, като че ли за да почеше рамото си, но между пръстите му имаше парче хартия. Остави линийката и крадешком посегна да вземе бележката. Разгъна я в скута си. Имаше само една дума – „Комари“.
Шон се ухили. Имитирането от него на комар бе една от многото причини за напускането на предишния учител. В продължение на шест месеца Стария Гущер бе убеден, че в стаята има комари, след това през следващите шест месеца беше проумявал, че такива няма. Опита всички хитрини, за които можа да се сети, за да хване виновника, и накрая се предаде. Всеки път, когато започнеше монотонното жужене, тикът в ъгълчето на устата му ставаше все по-забележим.
Изкашля се и започна да жужи. Сподавеният смях на всички моментално изпълни с напрежение стаята. Всяка главица, включително тази на Шон, бе прилежно наведена над тетрадките. Ръката на господин Кларк направи колебливо движение, докато пишеше по-черната дъска, но веднага продължи уверено.
Имитацията беше изкусна, като понижаваше и повишаваше силата на звука, Шон създаваше впечатление за комар, който хвърчи из стаята. Единственият признак, че той правеше това, беше съвсем лекото потреперване на гърлото му.
Господин Кларк свърши да пише и се обърна с лице към стаята. Шон не направи грешката да спре, а позволи на комара да полети още малко, преди да кацне.
Господин Кларк слезе от катедрата и тръгна покрай редицата от чинове, която беше най-далеч от Шон. Спря един-два пъти, за да провери работата на учениците си. Стигна до края на стаята и тръгна покрай реда, на който седеше Шон. Спря пред чина на Ана.
– Не е необходимо да завърташ така буквата „Л“ – каза й той. – Дай да ти покажа. – Взе молива й и написа буквата. – Ето, виждаш ли какво имам предвид. Префърцуненият почерк е също толкова лошо нещо, колкото префърцуненото поведение.
Върна й молива и като се завъртя рязко, здраво цапардоса с длан главата на Шон. Звукът от удара прозвуча много силно в тихата стая.
– На ухото ти имаше комар – каза господин Кларк.
11
През следващите две години Шон и Гарик претърпяха промяната от преминаването от детството в младежка възраст. Беше като да се носиш по буен поток, увлечен от скоростта на реката на живота.
По реката имаше участъци, където водата течеше спокойно.
Ада беше един от тях. Винаги проявяваше разбиране, способна да го изрази, постоянна в любовта си към съпруга и семейството, което бе приела за свое. Уейт беше различен. Косата му посивя още малко, но тялото, смехът и богатството му си бяха все така големи.
По реката имаше участъци, където тя течеше по-бързо.
Упованието на Гарик в Шон. С всеки изминат месец Гарик се нуждаеше от него все по-силно, защото Шон беше неговият щит. Ако брат му не беше до него, за да го защитава, когато бе застрашен, то тогава използваше крайното си средство, свиваше се вътре в себе си, в топлите влажни мъгли на своето съзнание.
Ходеха да крадат праскови: близнаците, Карл, Денис и още двама. Около овощната градина на господин Пай имаше гъст жив плет и прасковите, които растяха от вътрешната му страна, бяха големи колкото мъжки юмрук. Бяха сладки като мед, но сладостта им се засилваше от факта, че ги крадат. До овощната градина се стигаше през плантация от австралийска акация.
– Не берете твърде много от едно дърво! – нареди Шон. – Старият Пай веднага ще забележи.
Стигнаха до живия плет и той намери дупката.
– Гари, ти стой тук и пази. Ако се появи някой, свирни.
Успя да прикрие облекчението си, не му стискаше да участвува в начинанието им. Шон продължи:
– Ще ти предаваме прасковите – и не яж от тях, преди да сме свършили.
– Защо да не дойде с нас? – попита Карл.
– Щото не може да тича, затова. Ако го пипнат, веднага ще разберат кои са с него и ще си получим заслуженото.
Карл беше удовлетворен. Шон клекна на четири крака и пропълзя през дупката в живия плет. Един по един го последваха и останалите. Гарик остана сам.
Стоеше близо до живия плет, като черпеше спокойствие от защитата на отрязания си крак. Минутите се точеха бавно и той започна да се върти неспокойно – твърде се бавеха.
Внезапно се чуха гласове, някой идваше през плантацията. Обзе го паника и се сви в живия плет, като се опитваше да се скрие, изобщо не му мина през ума мисълта да даде предупредителен сигнал.
Гласовете приближиха и ето че разпозна сред дърветата Рони Пай. С него бяха и двама от приятелите му. Всичките бяха въоръжени с прашки и вдигнали нагоре глави, търсеха птици сред дърветата.
Известно време изглеждаше, че няма да забележат Гарик, но точно когато го подминаваха, Рони се обърна и го видя. Втренчиха се един в друг. На десет стъпки разстояние от тях Гарик се бе свил в живия плет. Изненадата върху лицето на Рони бавно се смени от лукавство. Огледа се бързо наоколо, за да се увери, че Шон го няма.
– А, ама това е нашият стар приятел Хопчо-Тропчо – заяви той и приятелите му се върнаха и застанаха от двете му страни.
– Къде си тръгнал, Протезо?
– Плъхове ли ти изядоха езика, Протезо?
– Не – термити му окапали крака! – Разнесе се оскърбителен смях.
– Разговаряй с нас, Протезо.
Рони Пай имаше уши, които стърчаха от двете страни на главата му като ветрила. Беше дребен за годините си, което го правеше злобен, а косата му беше червеникавожълта.
– Хайде, разговаряй с нас, Протезо.
Гарик навлажни устните си с език, в очите му вече имаше сълзи.
– Ей, Рони, я го накарай да походи за нас, ето така. – И един от тях имитира накуцването на Гарик. – Покажи ни как ходиш.
Момчето се заоглежда наляво и надясно, търсейки път за бягство.
– Брат ти не е тук – изграчи Рони. – Няма смисъл да го търсиш, Протезо.
Хвана Гарик за ризата и го измъкна от живия плет.
– Я ни покажи как ходиш.
Безпомощно заудря ръката на Рони.
– Пусни ме, ще кажа на Шон, ще му кажа, ако не ме пуснеш.
– Добре де, ще те пусна – съгласи се той и с две ръце го блъсна в гърдите. – Не идвай към мен – върви нататък!
Гарик политна назад. Обаче там вече го очакваше друго момче.
– Не към мен – нататък! – И го отблъсна.
Заобиколиха го и не спираха да си го прехвърлят.
– Хайде нататък!
– Хайде нататък!
Сълзите вече течаха по бузите му.
– Моля ви, моля ви, спрете.
– Моля ви, моля ви – имитираха го те.
И тогава с внезапно облекчение Гарик усети пърхането зад очите си – лицата им се размазаха, почти не усещаше вече ръцете им. Падна, удари лицето си в земята и на бузите му се размаза прахоляк, смесен със сълзите му.
Зад тях от живия плет излезе Шон, отпред ризата му беше издута от праскови. За миг остана на четири крака, докато разбере какво става. После скочи и се втурна напред. Рони го чу, пусна Гарик и се обърна.
– А, ти си крал прасковите на татко – извика той. – Ще кажа на…
Юмрукът на Шон уцели носа му и той падна. Замахна към другите двама, но те вече бяха хукнали да бягат. Той ги погна, но бързо се отказа и се върна при Рони. Обаче вече бе късно. Рони се промъкваше между дърветата, хванал се за лицето, а кръвта от носа му струеше на ризата му.
– Гари, добре ли си? – Брат му клекна до него, като се опитваше да избърше мръсотията от лицето му с мърлява носна кърпичка. Шон му помогна да се изправи и Гарик се надигна, като леко се олюляваше с отворени очи, но с някаква унесена и тъпа усмивка на лицето си.
По реката имаше ориентири. Някои от тях малки като купчинка камъни в плитка вода.
Уейт Кортни погледна Шон, който седеше срещу него на масата в Теунис Краал.
– Обърни лицето си към прозореца – заповяда той подозрително. Синът му се подчини. – По дяволите, какво е това на лицето ти?
– Кое? – Прокара ръка по бузата си.
– Кога за последен път си се къпал?
– О, скъпи, не ставай глупав! – докосна го с крак под масата Ада. – Това не е мръсотия – растат му бакенбарди.
– Бакенбарди, така ли? – Уейт се взря. На лицето му разцъфна усмивка. Отвори уста, за да проговори, и Ада моментално усети, че ще изтърси някоя шега – една от онези неговите, тромавите, деликатни като разярен динозавър, която щеше да нарани дълбоко незрялата мъжественост на Шон. Тя бързо се намеси.
– Мисля, че трябва да му купиш бръснач, а, Уейт?
Уейт загуби нишката на шегата си, изсумтя и лапна яйцето.
– Не искам да ги бръсна – каза Шон и стана пурпурночервен.
– Ще пораснат по-бързо, ако отначало ги подрязваш по малко – каза му Ада.
От другата страна на масата срещу нея Гарик с копнеж опипваше лицето си.
Някои от ориентирите бяха големи като синори.
Уейт ги взе от училището в началото на коледната ваканция. В суматохата около товаренето на куфарите им на файтона и шумните сбогувания с Fraulein и приятелите им, с някои от които нямаше да се видят цели шест седмици, близнаците не забелязаха, че Уейт се държи странно.
Едва по-късно, когато конете се понесоха към дома с два пъти по-голяма скорост от обичайната, Шон попита:
– За какво е това бързане, тате?
– Ще видиш – отвърна Уейт и близнаците го изгледаха с внезапно любопитство. Въпросът на Шон бе зададен ей така, между другото, но отговорът на баща им моментално ги заинтригува. Уейт се хилеше на бомбардиращите го въпроси и отговаряше съвсем мъгляво. Нетърпението им го забавляваше. Докато стигнаха Теунис Краал те вече се бяха изприщили от любопитство.
Уейт спря конете пред къщата и един от слугите пое юздите. Ада чакаше на верандата и Шон скочи и изтича по стъпалата към нея. Бързо я целуна.
– Какво става? – умолително запита той. – Татко не иска да ни каже, но знаем, че има нещо.
Гарик също побърза да се изкачи по стълбите.
– Хайде, кажи ни.
Хвана я за ръката и я задърпа.
– Не знам за какво говорите – засмя се Ада. – По-добре да попитате баща си.
Уейт се изкачи по стъпалата след тях, прегърна я през кръста и я притисна.
– Не знам откъде им е хрумнало такова нещо – каза той, – обаче защо да не им кажем да хвърлят един поглед в спалнята си? Току-виж тази година са получили коледните си подаръци по-рано.
Шон превари Гарик в хола и много преди него стигна вратата на спалнята им.
– Изчакай ме – извика отчаяно брат му. – Моля те, почакай ме!
Шон спря на прага.
– Боже господи! – прошепна той. Това беше най-силното възклицание, което знаеше.
Гарик застана зад него и двамата зяпнаха в двата кожени калъфа, положени на масата в средата на стаята – дълги, плоски калъфи, с медни ъгълчета.
– Карабини! – възкликна Шон. Тръгна бавно към масата, като че ли дебнеше калъфите, сякаш очакваше всеки момент те да изчезнат.
– Виж! – Той докосна с пръст надписа, отпечатан със златни букви върху капака на по-близкия калъф. – Дори имената ни ги има.
Натисна ключалките и повдигна капака. Върху дебело зелено сукно, ухаеща на оръжейна смазка, блестеше една фантазия от стомана и дърво.
– Боже господи! – отново каза Шон. После погледна през рамото си Гарик. – Няма ли да отвориш твоята?
Той закуца към масата, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Толкова му се искаше да получи комплект от книгите на Дикенс.
Течеше последната седмица от коледната ваканция и Гарик беше на легло с поредната си простуда. Уейт Кортни бе заминал за Питърмарицбург за заседание на Асоциацията на производителите на говеждо месо. Този ден във фермата имаше много малко работа. Шон отдели болния добитък в ограденото за такива случаи място, обходи и провери южния участък. Върна се в имението, прекара един час в разговори с прислужниците в оборите и после се запъти към къщата. Гари спеше, а Ада бе в мандрата и избиваше масло. Поиска си и получи от Джоузеф ранен обед и го изяде на крак в кухнята. Докато се хранеше, обмисляше как да прекара следобеда. Внимателно преценяваше различните варианти. Да вземе пушката и да си опита късмета в лов на дребни антилопи по ръба на падината или да язди до вировете над Белия водопад, за да хвърли въдица за змиорки. Когато се нахрани, още не беше решил, затова прекоси двора и надникна в хладния полумрак на мандрата.
Ада му се усмихна.
– Здравей, Шон, предполагам, че искаш да обядваш.
– Джоузеф вече ме нахрани, благодаря ти, мамо.
– „Джоузеф вече ми сервира обяда“ – деликатно го поправи Ада.
Шон повтори думите и подуши миризмата на млечни продукти – обичаше топлината на прясното масло и острата миризма на сухия кравешки тор на пръстения под.
– Какво ще правиш следобед?
– Дойдох да те попитам дали искаш дивеч или змиорки – не мога да реша дали да ходя на лов или на риболов.
– Змиорки е добре – можем да ги желираме и утре, когато баща ти се върне, да обядваме с тях.
– Ще ти донеса пълна кофа.
Оседла понито, окачи на седлото тенекиена кутия с червеи и метнал въдицата на рамо, заязди към Лейдибург. Премина по моста на Бабуун Строом и излезе от пътя, за да следва течението нагоре до водопада. Докато обхождаше плантацията за австралийска акация под дома на Ван Есен, разбра, че е сбъркал пътя. От дърветата изскочи Ана с вдигната до коленете пола. Шон срита понито и се загледа право пред себе си.
– Шон! Хей, Шон.
Тя тичаше да му пресече пътя. Нямаше начин да я избегне и той спря понито.
– Здрасти, Шон.
Дишаше запъхтяно и лицето й беше поруменяло.
– Здрасти – измърмори той.
– Къде отиваш?
– Ами натам и обратно, за да видя колко е разстоянието.
– Отиваш за риба – може ли да дойда с теб? – умолително му се усмихна тя. Зъбите й бяха малки и бели.
– Не, много бърбориш и ще подплашиш рибата.
Срита понито.
– Моля те, ще мълча! Обещавам.
Подтичваше покрай него.
– Не.
Той пришпори коня и се отдалечи от нея. Поязди стотина метра, погледна назад и видя, че тя още го следва с развяна черна коса. Спря понито и момичето го настигна.
– Знаех, че ще спреш – каза му тя запъхтяно.
– Защо не си вървиш у дома? Не искам да се влачиш след мен.
– Ще бъда съвсем тиха – обещавам ти.
Той знаеше, че тя ще го следва до билото, и се предаде.
– Добре, но ако кажеш само една дума, моментално те пращам да си вървиш.
– Обещавам – помогни ми да се кача, моля те.
Той я издърпа до себе си и тя седна странично, като го хвана с ръце през кръста. Изкачиха се на билото. Пътеката беше съвсем близко до Белия водопад и те усещаха водните пръски. Ана удържаше обещанието си, докато се увери, че са стигнали твърде далеч, за да я върнат обратно вкъщи. Отново се разприказва. Когато чакаше да й отговори, което ставаше рядко, тя го стисваше за кръста и Шон изсумтяваше. Той спъна понито и го остави сред дърветата над вировете. Скри седлото и юздата в дупка на голям мравояд и те се смъкнаха през тръстиката при водата. Ана изтича пред него и когато той стигна на пясъчния бряг, тя вече хвърляше гладки речни камъчета във вира.
– Ей, спри веднага! Ще подплашиш рибата – извика Шон.
– О, извинявай, забравих.
Тя седна и започна да рови с пръстите на босите си крака в пясъка. Шон постави стръвта на въдицата и я заметна в зелената вода – течението отнесе поплавъка по широка окръжност под отсрещния бряг и двамата зачакаха с много важен и сериозен вид.
– Тук май няма никаква риба – обади се Ана.
– Бъди по-търпелива – не може да очакваш веднага да се хване.
Ана рисуваше по пясъка с пръстите на крака си. Изминаха пет дълги минути.
– Шон…
– Шшшт!
Още пет минути.
– Ловенето на риба е много тъпа работа.
– Никой не те е канил да идваш – каза й Шон.
– Тук е горещо!
Не отговори.
Високият папур спираше всякакъв полъх на вятър, а белият пясък отразяваше слънчевата топлина и я изпращаше върху тях. Ана стана и започна да броди по брега, насочвайки се към края на папура. Откъсна няколко дълги копиеподобни листа и ги сплете.
– Писна ми – заяви тя.
– Ами върви си у дома тогава.
– И ми е горещо.
Той издърпа въдицата, прегледа червейчетата и отново я метна. Изплези се зад гърба му.
– Я да поплуваме – предложи тя.
Не й обърна внимание. Заби дръжката на въдицата в пясъка, нахлупи шапката на очите си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на лакти, като изпъна крака напред. Чуваше скърцането на пясъка под краката й. Изведнъж настъпи тишина. Започна да се безпокои какво прави тя, но ако се огледаше, щеше да прояви признак на слабост. „Момичета!“ – помисли си той с горчивина.
Точно зад него се чу тупкане на крака. Бързо се надигна и понечи да се обърне. Мярна му се бялото й тяло, което се гмурна във водата като игрива пъстърва. Шон скочи на крака.
– Ей, какво правиш?
– Плувам си – засмя се Ана. Беше до кръста в зелената вода, а косата й бе залепнала по раменете и гърдите. Шон се загледа в тези гърди, бели като сърцевината на ябълка, с тъмнорозови, почти червени зърна. Ана легна по гръб и зарита във водата, така че тя побеля от пяна.
