Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 33 страниц)
7
Сега нещата станаха по-лоши отколкото в началото. Даф заряза календара си, а с това и надеждата, която бе покълнала. Ако денят бе тежък, то нощите бяха истински ад, защото сънуваше кошмар. Сънят идваше всяка нощ – понякога два или три пъти. Той се опитваше да седи буден, след като Шон излезеше, четейки на светлината на фенера или лежеше, заслушан в нощните шумове, в сумтенето и плискането, когато воловете пиеха вода, в цвърченето на нощните птици или в дълбокия зов на някой лъв. Но накрая заспиваше и идваше сънят.
Той е на кон, язди през равно, кафяво поле – няма височини, няма дървета, няма нищо, освен окосена трева, простираща се чак до хоризонта. Конят му не хвърля сянка, той непрекъснато търси сянка и това, че никъде не намира, го тревожи. Сетне стига до един вир с чиста вода, синя и много странно блещукаща. Вирът го плаши, но той не може да не отиде до него, да не коленичи на брега и да не погледне във водата и оттам да го погледне собственото му отражение – животинска муцуна, разчорлена, кафеникава, със зъби на вълк, бели и дълги.
Тогава се събуждаше и ужасът от това лице не го напускаше чак до сутринта.
Шон се опитваше да му помогне, но и той бе почти толкова отчаян от своята безпомощност. Поради голямото им разбирателство, което бе царило през всичките тези години, и поради близостта им Шон страдаше заедно с него. Опитваше се да не мисли за това. Понякога успяваше за час или два, даже за цяла сутрин, но след това мъката пак идваше с ужасни стомашни спазми. Знаеше, че Даф ще умре от една нелепа смърт. Грешка ли е това да допуснеш някого да навлезе така дълбоко в теб, така че да трябва да споделиш и неговата агония с всичките й ужасни терзания?
Няма ли човек достатъчно свои, че трябва да споделя и чуждите страдания?
Октомврийските ветрове – предвестници на дъждовете, бяха започнали да духат. Това бяха горещи ветрове, носещи прах, ветрове, които изсушаваха потта по човешкото тяло, преди тя да го е разхладила, ветрове, предизвикващи жажда, която докарваше дивеча до водоема посред бял ден.
Шон имаше половин каса вино, мушната под леглото му. Тази последна вечер той изстуди четири бутилки, увивайки ги в мокра торба. Точно преди вечеря ги занесе под навеса при Даф и ги постави на масата. Той го наблюдаваше. Белезите по лицето му бяха почти зараснали – гладки, лъскави черти по бледата кожа.
– „Шато Оливие“ – каза Шон, а Даф поклати одобрително глава.
– Хубаво вино, вероятно ти се иска да пътуваш.
– Ако не го искаш, ще го отнеса обратно.
– Съжалявам – Даф говореше бързо, – не исках да се покажа като неблагодарник. Това вино подхожда на настроението ми тази вечер. Знаеш ли, че виното е тъжно питие?
– Глупости – възрази приятелят му, докато отваряше бутилката. – Виното е весело питие. – И той му наля малко в чашата.
Даф я взе и вдигна към огъня, така че светлината да минава през нея.
– Ти виждаш само повърхността, Шон. Хубавите вина имат елемент на трагедия в себе си. Колкото е по-добро виното, толкова по-тъжно е то.
Шон изръмжа.
– Обясни ми – подкани го той.
Даф остави чашата на масата и я загледа.
– Колко време мислиш е трябвало на това вино, за да стигне до подобно съвършенство?
– Десет или петнадесет години, предполагам – отговори Шон.
Той се съгласи.
– А сега всичко, което му остава, е да бъде изпито. Трудът от всичките тези години ще бъде разрушен в един миг. Не мислиш ли, че това е тъжно? – попита Даф тихо.
– Господи, Даф, не бъди толкова черноглед.
Но приятелят му не го слушаше.
– Точно това е общото между виното и човека. Те могат да достигнат до съвършенство само с годините, един живот в търсене, но при постигането му намират и своята разруха – каза Даф.
– Значи мислиш, че ако човек живее достатъчно дълго, ще успее да достигне до съвършенство?
Шон го предизвикваше, а Даф, все още загледан в чашата, му отговори.
– Някои гроздове са расли в неподходяща почва, други са били засегнати от болест, преди да стигнат до пресата, а трети са били похабени от нехайни лозари – не всички гроздове правят добро вино.
Взе чашата си, отпи от нея и продължи:
– На човек му е необходимо повече време да постигне съвършенство и той трябва да го намери – не затворен в бъчва, а навън, във водовъртежа на живота, следователно неговата трагедия е по-голяма.
– Да, но никой не може да живее вечно – каза Шон.
– Значи мислиш, че това прави нещата по-малко тъжни, така ли? – Даф отпи пак от чашата и поклати глава. – Грешиш, това, че не сме вечни, не намалява трагедията ни, а напротив – увеличава я. О, само ако имаше начин да избегнем смъртта, начин да сме убедени, че това, което е добро, би могло да просъществува, а не тази пълна безнадеждност.
Облегна се назад на стола, лицето му бе бледо и изпито.
– Даже и това бих приел, но да ми беше дадено повече време.
– Стига! Да говорим за нещо друго! Не разбирам защо се тревожиш толкова много. Все още не можеш да пиеш, но имаш още двадесет или тридесет години пред себе си – каза Шон рязко и Даф го погледна за пръв път тази вечер.
– Имам ли, Шон?
Шон не смееше да срещне погледа му. Знаеше, че приятелят му ще умре. Даф направи иронична гримаса и погледна към чашата си. Усмивката изчезна бавно и той проговори отново:
– Само ако имах малко повече време, щях да го постигна. Щях да открия слабите си места и щях да ги поправя. Бих могъл да видя… – Гласът му стана остър и висок. – Бих могъл да го направя! Зная, че бих могъл! Бих могъл… О, господи, все още не съм готов. Необходимо ми е още време! Много е скоро, много е скоро! – крещеше Даф, а очите му гледаха безумно и блуждаещо.
Шон не можа да понесе това, скочи, хвана го за раменете и го разтърси.
– Млъквай, да те вземат мътните, млъквай! – крещеше той.
Даф се задъхваше, устните се разкривиха и полуотвориха. Той ги докосна с върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги затвори.
– Съжалявам, човече, не исках…
Шон махна ръцете си от Даф.
– И двамата сме адски изнервени – каза той. – Ще видиш, че всичко ще се оправи, само почакай.
– Да, ще се оправи. – Даф прокара ръка по косата си. – Отвори другата бутилка – прошепна той.
8
Тази вечер, след като Шон си легна, Даф пак засънува своя сън. Виното, което бе изпил, забавяше рефлексите и не му позволяваше да се събуди. Бе уловен в капана на собствените си съновидения – мъчеше се да се изплъзне, като се събуди, но все достигаше само до повърхността и отново потъваше в съня.
На другата сутрин Шон дойде при него доста рано. Въпреки че нощният хлад все още се усещаше под клоните на дивата смокиня, настъпващият ден обещаваше сухи ветрове и изгаряща горещина. Воловете усещаха това и се бяха скупчили под околните дървета. Малко стадо антилопи тъкмо напускаше водоема. Мъжкарят, с къси рога и гъст тъмен кичур на челото, бе повел женските да търсят сянка. Шон застана на вратата на колибата и почака минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Даф лежеше буден.
– Ставай, ще се израниш от лежане.
Даф спусна краката си от кревата и изръмжа.
– Какво беше сложил във виното? – Разтърка леко слепоочието си. – Стотици таласъми танцуваха казачок в главата ми цяла нощ.
Шон усети да го побиват леки тръпки, сложи ръка на челото му да провери температурата, но тя бе нормална. Шон се поуспокои.
– Закуската е готова – каза той.
Даф си играеше с кашата в чинията и едва-едва хапваше от телешкия дроб. Продължаваше да присвива очи срещу светлината и когато изпиха кафето, блъсна стола си назад и заяви:
– Ще заведа нежната си глава да легне.
– Добре – каза Шон и стана. – Запасите от месо са на привършване. Ще отида да видя дали ще мога да намеря някой елен.
– Не, остани при мен, остани и ми говори. Можем да поиграем на карти.
Отдавна не бяха играли и Шон се съгласи. Седна на ръба на леглото и за половин час спечели тридесет и две лири.
– Трябва да ми разрешиш да те науча на тази игра някой ден – каза той закачливо.
Раздразнен, Даф хвърли картите на масата и каза:
– Не ми се играе повече.
Притисна с пръсти затворените си очи.
– Не мога да се съсредоточа от това главоболие.
– Искаш ли да спиш? – Шон събра картите и ги прибра в кутията.
– Не, защо не ми почетеш? – Той извади подвързано томче на „Студеният дом“ и му го подхвърли.
– Откъде да започна? – попита Шон.
– Няма значение, знам я наизуст. – Даф легна и затвори очи. – Започни откъдето и да е.
Шон зачете на глас. В продължение на половин час се запъва, защото езикът му въобще не можеше да хване ритъма на думите. Веднъж или два пъти погледна към приятеля си, но той лежеше спокойно. Челото му бе лъснало от пот. Дишаше леко. Дикенс е мощно приспивателно за такава гореща сутрин. Лека-полека и клепачите на Шон се затвориха, гласът му бавно затихваше, докато съвсем замря. Книгата се изплъзна от ръката му.
Слабото издрънчаване на веригата го събуди и той погледна към леглото. Там Даф се беше привел подобно на маймуна. Лудост гореше като огън в очите му, а бузите му леко потреперваха. Жълтеникава пяна бе излязла по устата му.
– Даф! – извика Шон.
Даф се спусна към него с пръсти, свити като куки, издавайки гърлен, нечовешки звук, но все още не животински. Този звук го удари в стомаха и го парализира.
– Недей! – изкрещя Шон.
Веригата се закачи за една от дъските на леглото, отхвърляйки Даф назад и той се просна, преди да успее да забие зъбите си в парализираното тяло на младия мъж.
Шон избяга. Изскочи от колибата и хукна към гората. Тичаше ужасен, с треперещи крака, задъхан, а сърцето му биеше със същата скорост, с която го носеха краката. Една клонка го одра по бузата и болката го накара да дойде на себе си. Забави ход, спря и се обърна назад. Застана неподвижно и впери поглед към лагера. Изчака да се успокои и се опита да потисне ужаса в себе си. Започна да го чувствува като някакво болезнено усещане в стомаха. След малко тръгна обратно. Заобиколи трънливите храсти я се приближи към лагера откъм най-отдалечената му страна. Той беше празен. Слугите бяха избягали в същия панически ужас, който бе накарал и него да побегне. Сети се, че пушката му е все още в колибата до леглото на Даф. Изтича до фургона си, влезе и бързо отвори сандъка с неизползуваните пушки. Ръцете му трепереха, докато боравеше с ключалката, защото веригата можеше и да не издържи и да подаде. Всеки миг очакваше да чуе нечовешкия рев зад себе си. Намери патрондаша. Зареди пушката и я огледа. Усещането на желязото и дървото го накараха да се почувствува по-добре, по-сигурен. Отново го правеше мъж.
Изскочи от фургона с готовата за стрелба пушка. Заобиколи предпазливо фургоните и отиде до колибата. Веригата бе издържала. Даф седеше в сянката на дървото, хващаше се за него и издаваше звук на новородено кученце. Беше с гръб към Шон. Беше гол – накъсаните му дрехи бяха разхвърляни по земята наоколо. Шон бавно тръгна към него. Спря извън обсега на веригата.
– Даф! – извика той с несигурен глас.
Даф се изви, приведе се и впи поглед в него. Пяна капеше от устата му. Оголи зъби и се спусна към приятеля си, издавайки нечовешки звуци, но веригата го спря и събори по гръб на земята. Той започна да се бори с веригата, а очите му, вперени жадно в Шон, не го изпускаха. Шон отстъпи назад. Вдигна пушката и се прицели между очите му. Но изведнъж: „обещай, че няма да ме застреляш, обещай ми“, припомни си той и се разколеба. Продължаваше да отстъпва назад. Кръв течеше от Даф. Желязната верига беше ожулила кожата на бедрата му, но въпреки това се дърпаше и бореше, за да се добере до него. Шон стоеше като закован. Той също беше здраво окован в своята клетва и не можеше да сложи край на цялата тази трагедия. Свали пушката. Мбиджейн се приближи към него.
– Махай се оттук, Nkosii, ако не можеш да сложиш край на всичко това! Махай се! Той вече няма нужда от теб. Присъствието ти го дразни.
Даф продължаваше да крещи и да се бори с веригата. От разкървавената му снага струеше кръв и се стичаше по краката му. Жълта пяна хвърчеше от устата му при всяко разтърсване на главата.
Мбиджейн заведе Шон в лагера. Другите слуги вече се бяха върнали. Шон направи усилие и започна да дава нареждания.
– Искам всички да се махнете оттук. Вземете завивки и храна и идете към най-отдалечената страна на водоема. Ще изпратя да ви повикат, когато всичко свърши.
Когато слугите събраха вещите си и тръгнаха, той повика Мбиджейн.
– Какво трябва да направя?
– Ако един кон счупи крака си…? – Зулусът отговори с въпрос.
– Но аз му дадох дума – поклати глава Шон в безизходица.
– Само мошеникът и храбрият мъж могат да нарушат клетвата си – отговори простичко Мбиджейн. – Ще те чакаме. – Обърна се и последва другите.
Когато всички си отидоха, Шон се скри в един фургон, откъдето през една дупка в брезента можеше да наблюдава Даф. Гледаше идиотското клатене на главата, странната походка, докато се движеше в кръг, доколкото му позволяваше веригата, а когато болката ставаше нетърпима, той се търкаляше по земята, скубеше кичури от косата си и дереше лицето си. Слушаше звуковете на лудостта: тревожния рев на болка, безумния кикот и ръмжене, това ужасно ръмжене! Много пъти се премерваше в целта, но не можа да стреля. Накрая свали пушката и се отдалечи.
Там, накрая на веригата, с плът, огряна от слънцето, умираше част от Шон. Част от неговата младост, част от смеха, от безгрижната любов към живота. Той не издържа и се върна във фургона. Отново загледа през дупката в брезента.
Слънцето се изкачи високо и след време започна да залязва, а съществото на веригата ставаше все по-безсилно: падна на земята и дълго се гърчи от болки, започна да ходи на ръце и колене, докато най-после пак се изправи на крака. Час преди залез-слънце Даф получи първата конвулсия. Седеше с лице към фургона, в който бе Шон, люлееше главата си от една страна на друга, а устата му мърдаше беззвучно. Конвулсията го обхвана и той се вцепени, устните се дръпнаха назад, оголвайки зъбите, очите се обърнаха и тялото започна да се извива назад. Това красиво тяло, все още стройно като на момче, с дълги изваяни крака, започна да се прегъва все по-силно и по-силно, докато се чу силно пращене и гръбнакът се пречупи. Той падна, гърчейки се на земята, заръмжа тихо, а тялото се бе сгънало под невероятен ъгъл.
Шон не издържа. Изскочи от фургона и изтича при него. Заставайки над главата му, той стреля и се обърна назад. Хвърли пушката и чу как тя се удари в твърдата земя. Отиде до фургона, взе завивка от леглото на Даф и се върна пак при колибата. Зави го с одеялото, извръщайки глава от разкривеното лице. Вдигна го и го занесе до леглото му. Кръвта попи по одеялото и се разля като мастилено петно върху попивателна. Шон седна на стола до леглото.
Тъмнината навън стана непрогледна. През нощта дойде хиена и подуши кръвта по земята около колибата, след това си отиде. Отвъд водоема се беше събрала група от лъвове, излезли на лов, два часа преди изгрев-слънце те разкъсаха някакво животно. Шон слушаше ликуващия им рев.
На сутринта той стана трудно от стола и отиде при фургоните. Вътре в лагера, до огъня, чакаше Мбиджейн.
– Къде са другите? – попита Шон.
Слугата стана.
– Чакат там, където ги изпрати. Дойдох сам – знам, че ще имаш нужда от мен.
– Да, вземи две брадви.
Събраха камара сухи дърва и ги наредиха около леглото на Даф. Шон ги подпали. Мбиджейн му оседла кон и той го възседна. Гледайки надолу към зулуса, Шон каза:
– Докарай фургоните до следващия водоем. Ще се срещнем там.
Шон напусна лагера. Само веднъж погледна назад и видя, че вятърът беше разнесъл, пушека от кладата на цял километър разстояние.
9
Мъката и вината размътваха мозъка на Шон. Считаше, че вината му има две страни: първо, че бе измамил доверието на Даф и второ, че не бе имал кураж да направи необходимото. Беше чакал твърде дълго. Не бе проявил смелост да превърне измяната в нещо, което трябваше да извърши в името на приятелството. С радост би преживял този ужас отново, само и само да можеше да пречисти съвестта си и да заличи това петно от тяхното приятелство. Ако можеше да го направи още веднъж, то този път щеше да го направи както трябва, чисто и бързо.
Скръбта му бе нещо като празнота, болезнена празнота – толкова голяма, че той се губеше в нея. Там, където по-рано бе смехът на Даф, гримасите му и неговите увлечения, сега имаше сива празнота. Никакъв лъч на слънчева светлина не можеше да проникне.
Следващият водоем беше плитка падина в центъра на обширна площ от засъхнала кал с големината на игрище за поло. Калта беше напукана в неправилни, малки форми като брикети с големината на длан. Човек би могъл да прескочи водата, без да намокри обувките си. В плътен кръг около водата бяха натрупани изпражнения от животни, идвали на водопой. По повърхността й, сменяйки посоката според вятъра, плуваха няколко перца. Водата беше възсолена и мръсна. Мястото не бе подходящо за лагер. На третия ден Мбиджейн отиде във фургона на Шон. Той лежеше в леглото си. Не беше сменял дрехите си, откакто бе напуснал Даф. Брадата му беше започнала да се сплъстява, станала бе лепкава от пот – във фургона беше горещо като в пещ.
– Господарю, би ли дошъл да видиш водата? Мисля, че не бива да оставаме тук.
– Какво не е наред? – попита Шон, без да прояви какъвто и да било интерес.
– Мръсна е. Мисля, че трябва да се придвижим към голямата река.
– Прави каквото сметнеш за необходимо.
Шон се обърна с лице към стената на фургона.
Така Мбиджейн поведе кервана към река Лимпопо. Два дни по-късно те достигнаха ивица от дървета с тъмнозелени листа, които се извисяваха по брега. През цялото време на пътуването Шон остана във фургона, друсан по неравния път, потен от горещината, но безразличен към всички неудобства. Мбиджейн подреди фургоните в лагер по брега над самото речно корито. Той, както и всички слуги зачакаха господарят им отново да се върне към живот. Разговорите около огъня вечерно време, бяха тревожни и всички често поглеждаха към фургона му, който бе постоянно тъмен и мрачен, каквото беше и настроението на човека в него.
Като мечка, напускаща бърлогата си в края на зимата, Шон най-сетне излезе от фургона. Дрехите му бяха силно замърсени. Кучетата побързаха да го посрещнат, молещи за внимание, но той отмина, без да ги забележи. Отговори лаконично и на поздравите на слугите. Слезе надолу по брега и тръгна безцелно по речното корито. Лятото бе попресушило и превърнало реката в тясна ивица от малки разпръснати вирчета надолу по течението. Водата в тях бе маслиненозелена. Пясъкът наоколо бе снежнобял, а големите камъни, които забавяха едва движещата се вода, бяха черни и гладко излъскани. Бреговете бяха стръмни, на около петстотин метра един от друг и оградени с високи дървета. Шон вървеше затънал до глезените в пясъка. Стигна водата и седна край нея. Потопи ръцете си и видя, че тя е приятно топла. По пясъка до него личеше диря на крокодил, а на другия бряг стадо маймуни разклащаха клоните на едно дърво и кряскаха по него. Две от кучетата прегазиха една плитчина и отидоха да гонят маймуните, но не особено охотно, защото пясъкът в речното корито бе много горещ. Шон се втренчи в зелената вода. Беше самотен без Даф. Компания му правеха единствено мъката и вината. Едно от кучетата, което остана при него, докосна бузата му със студения си нос. Шон прокара ръка по врата му и кучето се облегна на него. Чу стъпки по пясъка и се обърна. Беше Мбиджейн.
– Хлуби е открил следи от слонове на един час път надолу по потока. Преброил около двадесет, и то с големи бивни.
Шон погледна обратно към водата.
– Махни се! – извика той.
Слугата приклекна до него с лакти, опрени на коленете си.
– За кого жалиш?
– Махни се, Мбиджейн! Остави ме!
– Господарят Даф не се нуждае от твоята скръб, следователно мисля, че оплакваш себе си.
Мбиджейн взе камък и го хвърли във водата.
– Когато в крака на един пътник се забие трън – продължи зулусът, – и ако той е умен, изважда го, а ако е глупак, оставя го и казва: „Ще оставя този трън да ме боде, та винаги да си спомням за този път, по който съм минал“. Господарю, по-добре е да си спомняш с добро, отколкото с болка. – Той хвърли още един камък във водата, стана и си отиде.
Когато Шон го последва десет минути по-късно, намери коня си оседлан, пушката на седлото, а Мбиджейн и Хлуби чакаха с копията. Кандла му подаде шапката, той я хвана за периферията, нахлупи я на главата си и се качи на коня.
– Води! – каза той.
Следващите седмици ходеше на лов с една-единствена цел – да няма време да мисли. Връщанията му до фургона бяха редки и кратки, единствено за да донесе слоновата кост и да смени коня си. В края на един такъв лов, когато се канеше да се качи на коня, Мбиджейн му се оплака.
– Господарю, има и други, по-добри начини да умреш, отколкото да работиш твърде много.
– Ти изглеждаш добре – увери го той, макар зулусът да бе слаб като хрътка, а кожата му лъщеше като измит антрацит.
– Може би на човек върху кон всички мъже му изглеждат добре – каза Мбиджейн.
Шон спря с един крак на стремето, погледна го и свали крака си.
– Сега ще ловуваме пеш, Мбиджейн, и първият, който помоли за милост, ще бъде наречен „жена“ от другите.
Слугата се ухили. Предизвикателството му хареса. Тръгнаха и пресякоха реката. Преди да изтече половината ден, попаднаха на следите от малко стадо мъжки слонове. Тръгнаха по дирите и вървяха, докато се стъмни. Спаха заедно, сгушени под една завивка. На следващата сутрин продължиха. Загубиха следата на третия ден и затова свиха към реката. Натъкнаха се на друго стадо, на около десет мили от фургоните. Тръгнаха след него и още същата вечер убиха три чудесни мъжкаря. На нито един от тях бивните не тежаха по-малко от двадесет и пет килограма.
Върнаха се при фургоните през нощта, спаха четири часа и пак тръгнаха. Шон започна да накуцва слабо и на втория ден, докато почиваха, събу ботуша си. Мехурът на раната му се бе спукал и чорапът се бе вкоравил от кръвта. Мбиджейн го погледна безмълвно.
– На какво разстояние от фургоните сме?
– Можем да се върнем, преди да се е стъмнило.
На връщане Мбиджейн носеше пушката на Шон.
Нито за миг тържественият израз не слезе от лицето му. Когато се прибраха в лагера, Кандла занесе леген с топла вода и го сложи пред Шон. Той потопи краката си в легена, а цялата му свита накляка в кръг около него. Всяко лице показваше, че взема участие в лекуването, а тишината бе нарушавана от цъканията с уста на Банту в знак на съчувствие. Всяка минута от този спектакъл доставяше огромно удоволствие на всички, а Мбиджейн, който бе главният ръководител, изготвяше ефекти за публиката. Шон дърпаше от пурата си, стараейки се да не се изсмее. Слугата се изкашля, за да прочисти гърлото си, и плю в огъня. Сега всички очи бяха вперени в него. Всички чакаха със затаен дъх.
– Nkosii, щях да заложа петдесет глави добитък като сватбена цена, ако ми беше дъщеря.
Настъпи тишина, последвана от бурен смях. Всички помнеха облога. Шон се смееше с тях, но после, като видя, че Хлуби едва не падна в огъня, а Нонга хълца високо на рамото на Мбиджейн със сълзи от радост, стичащи се надолу по бузите му, престана. Това не беше чак толкова смешно.
Той ги гледаше, гледаше техните широко отворени розови уста и бели зъби, тресящите се рамене, задъхващите се гърди и изведнъж му стана ясно, че те не се смееха на него, защото беше загубил облога, а се смееха от радост, че са живи. Същият смях забушува и в гърлото на Шон и преди да може да го спре, той изскочи навън и след него се зароди друг. Облегна се назад на стола, отвори уста и започна да се смее силно. По дяволите всичко, той също беше жив!
Сутринта, когато излезе от фургона и закуца, за да види какво готви Кандла за закуска, усети леко вълнение, вълнение от новия ден. Чувствуваше се добре. Споменът за Даф още беше в него и винаги щеше да бъде в него, но сега този спомен не беше раздираща болка – той беше извадил трънчето.
