Текст книги "Когато лъвът се храни"

4

Проходът разцепваше Дракенсберг на две. От двете им страни се издигаха стръмни черни върхове. Яздеха в сянката им и виждаха слънце само няколко часа по обяд. След това планините постепенно изчезнаха и те излязоха в открита равнина.

Под „открита равнина“ трябваше да се разбира висока савана. Простираше се надалеч, равна и пуста, трева и кафяви тръни чезнеха в далечината, за да се срещнат там с бледото пусто небе. Но самотата не можеше да притъпи възбудата им, с всеки изминат километър, с всеки следващ бивак по опънатия като лента път, тя ставаше все по-остра, докато най-сетне за пръв път видяха името, изписано с букви. Самотен като бостанско плашило сред разорана нива стърчеше пътен знак, на дясната стрелка пишеше „Претория“, а на лявата – „Уитуотърсранд“.

– Хребетът на белите води – прошепна Шон. Нещо много звънко имаше в това име – звънко, като милиони златни монети.

– Не сме първите – измърмори Даф. Лявото разклонение на пътя беше набраздено с дълбоки коловози от многото фургони.

– Сега не му е времето да се тревожим за това. – Шон вече бе обхванат от златната треска. – На тези дръгливи кранти им е останала още малко душа, затова да я използуваме.

Уитуотърсранд изникна на хоризонта като линия над пустошта, верига от хълмове, подобна на стотици други, които бяха преминали. Изкачиха се на хребета и погледнаха надолу. Една до друга се извисяваха две планински вериги, на север и на юг, на шест километра една от друга. В плитката долина между тях слънцето проблясваше в блатата, от които произлизаше наименованието на планинската верига.

– Виж ги – изстена Шон.

Палатките и фургоните бяха разпръснати из цялата долина, а проучвателните ровове бяха като пресни рани по тревата. Рововете се събираха в един ред към центъра на долината.

– Това е откриването на златоносния пласт – каза Даф – и ние сме твърде закъснели – цялото е разчертано с оградителни колчета!

– Как разбра?

– Ами отвори си добре очите, момко. Целият пласт е разпределен.

– Може да има участък, който да не са забелязали.

– Тези приятели не пропускат нищо. Да слезем долу и ще ти покажа. – Сръга коня си и те започнаха да се спускат. Обърна се към Шон, който го следваше.

– Погледни натам, близо до онзи поток – не си губят времето. Вече разполагат с трошачно-смилаща и сортираща инсталация. Струва ми се, че е четиричукова трошачка.

Навлязоха с конете в единия от по-големите лагери от палатки и фургони. Около огньовете се навъртаха жени, които готвеха, и от миризмата устата на Шон се напълни със слюнка. Сред фургоните имаше и мъже, които седяха и очакваха вечерята си.

– Имам намерение да попитам тези типове какво става тук – каза Шон.

Слезе от коня си й метна юздата на Мбиджейн. С кисела усмивка Даф наблюдаваше опитите му да заговори трима души един след друг. Всяка от жертвите на Шон отбягваше погледа му, промърморваше нещо и бързаше да се измъкне. Най-сетне той се отказа и се върна при конете.

– Какво ми има? – попита той с огорчение. – Да не би да съм заразноболен?

Даф се усмихна под мустак.

– Те са болни от златна треска. Ти си потенциален съперник. Може да умреш от жажда и никой няма да те погледне, за да не ти дойдат сили и да не намериш нещо, което те не са забелязали.

Изведнъж стана сериозен.

– Губим време. Остава един час до падането на нощта, да вървим да огледаме сами.

Понесоха се в тръс към разровената територия. В траншеите работеха мъже с търнокопи и лопати, някои бяха слаби и жилави, заобиколени от десетина туземци, които работеха с тях, други – затлъстели от седене по кантори, се потяха и скърцаха със зъби от болката в разранените си длани, лицата и раменете им бяха изгорели от слънцето. Всички се отнесоха със същата подозрителна враждебност към Шон и Даф.

Яздеха бавно на север и на всеки сто метра, влудяващо и неизбежно, ги посрещаше нова концесия, маркирана с колче и парче брезент, приковано към него. На него с груби големи букви бяха написани името на собственика и номерът на разрешителното.

Много от концесиите още не бяха докоснати и Даф спираше край тях, ровеше из тревата, вдигаше парчета скала и ги оглеждаше, преди да ги захвърли. И отново поемаха, все по-изморени и отпаднали духом. Спряха да нощуват на открит ветровит хребет. Разприказваха се, докато кафето се вареше.

– Много сме закъснели – каза Шон и огънят освети гримасата на лицето му.

– Ние имаме пари, момко, не забравяй това. Повечето от тези джентълмени са фалирали – хранят се с гола надежда, а не с говеждо и картофи. Вгледай се в лицата им и ще видиш отчаянието им. За да се разработи златоносен пласт, е необходим капитал: трябват пари за машини и надници, трябва да се вкарва вода в скалата и да се копае, трябват вагонетки и време.

– Парите не вършат никаква работа като нямаш концесия – възрази мрачно Шон.

– Момко, дръж се за мен, имай ми вяра! Забеляза ли колко от тези участъци дори не са пипнати? Те принадлежат на спекуланти и предполагам, че се продават. През следващите няколко седмици ще видиш как постепенно от тези момчета ще останат само мъжете…

– На мен ми се ще да си вървим. Не е това, което очаквах.

– Изморен си. Наспи се добре, а утре ще видим докъде се простира този златоносен пласт, и тогава ще помислим какво да правим.

Даф запали една от тънките си пури и всмукна от нея, в светлината на огъня лицето му беше сухо като на индианец. Известно време мълчаха, после Шон се обади.

– Какъв е този шум?

В тъмнината се чуваше тъпо чукане.

– Ще свикнеш, ако поостанеш по-дълго тук. Това са чуковете на трошачната инсталация, която видяхме от високото. Разположена е на около два километра нататък в долината, утре сутрин ще минем покрай нея.

Още преди да изгрее слънцето, те вече бяха потеглили. Призори стигнаха до трошачно-сортиращата инсталация. Тя се открояваше черна и грозна, приличаща на чудновато чудовище. Челюстите му тропаха мрачно, докато дъвчеше скалата, от него с хъркане излизаше нара и се чуваше метално скърцане.

– Не знаех, че е толкова голямо това нещо – каза Шон.

– Да, голямо си е – съгласи се Даф, – и струва много пари, но не са ги хвърлили напразно. Малко са хората тук, които могат да си позволят такава инсталация.

Край нея се движеха мъже, които я обслужваха, подаваха скални късове и се суетяха около медните маси, на които се изсипваше наситената със злато утайка. Един от тях се приближи, за да им окаже обичайното гостоприемство.

– Това е частно владение. Не, не трябват зяпачи – изчезвайте!

Беше подвижен дребен мъж с кръгло кафяво лице и бомбе, нахлупено до ушите му. Мустаците му стърчаха като на фокстериер.

– Слушай, Франсоа, нещастен червей такъв, ако ми държиш такъв тон, ще ти извия врата така, че лицето и тилът ти да си разменят местата – каза му Даф и дребничкият мъж примига колебливо, приближи се и се вгледа в тях.

– Кои сте вие? Познавам ли ви?

Даф бутна назад шапката, за да открие лицето си.

– Даф! – изграчи доволно дребният мъж. – Старият Даф!

Подскочи напред, за да хване Даф за ръката, докато той слизаше от коня. Шон ги наблюдаваше с удивление. Даф най-сетне се овладя и представи дребния африканер на приятеля си.

– Шон, това е Франсоа дьо Тоа. Мой стар приятел от диамантените находища в Кимбърли.

Франсоа поздрави Шон и отново започна да повтаря възбудено: „Боже, колко се радвам да те видя отново, Даф“. Тупаше приятеля си по гърба, въпреки опитите му да се измъкне. Това продължи още пет минути, докато Франсоа най-сетне се успокои и състави първото си смислено изречение.

– Слушай, Даф. По средата съм на почистването на амалгамните маси. С приятеля ти можете да дойдете в моята палатка. След половин час ще бъда при вас. Кажете на слугата да ви приготви нещо за закуска. Няма да се бавя, приятелю. Боже, колко се радвам да те видя отново!

– Кой е той? – попита Шон, когато останаха сами.

Даф се засмя.

– Бяхме заедно в диамантените находища. Веднъж му направих добра услуга – измъкнах го от една шахта, когато каменопадът счупи крака му. Той ми е много добър приятел и това, че го срещнахме тук, е отговор на молитвите ми. Няма нещо, което да не знае за златоносните находища.

Франсоа нахлу шумно в палатката доста след обещания половин час. По време на закуската Шон беше изключен от разговора, в който всяка размяна на реплики започваше с „А помниш ли…?“ или „А какво стана с еди-кой си?“.

Най-сетне, когато в чиниите не остана нищо, а канчетата бяха напълнени с кафе, Даф попита.

– Е, кажи какво правиш тук, Франц? Това твое начинание ли е?

– Не, все още съм в компанията.

– Да не би при този кучи син Храдски? – Даф го погледна с престорен ужас. – То-то-то-това е у-у-ужасно – имитира той заекване.

– Престани, Даф – изплаши се Франсоа. – Не прави така, да не би да искаш да загубя работата си?

Даф се обърна към Шон, за да му обясни.

– Норман Храдски и Бог са равни, но в тази част на света Бог получава нареждания от Храдски.

– Престани, Даф.

Франсоа бе силно уплашен, но Даф продължи невъзмутимо:

– Името на организацията, чрез която Храдски упражнява божествената си власт, се произнася с почтително затаен дъх и е „Компанията“. В действителност пълното й наименование е „Южноафриканска рудодобивна и почвена компания“. Започва ли да ти става ясно?

Шон кимна с усмивка и Даф добави:

– Храдски е гадняр и пелтек.

На Франсоа това му дойде твърде много. Протегна се през масата и хвана Даф за рамото.

– Моля те, човече. Слугата ми разбира английски. Престани най-сетне, Даф.

– Значи компанията е започнала работа в тези находища, а? Брей, брей, трябва да са доста големи – изрази гласно мислите си Даф и той реагира с облекчение, стъпил на по-безопасна почва.

– Да, наистина е така! Почакай и ще видиш, че диамантеното находище в сравнение с това ще заприлича на бедна църковна сергия!

– Разкажи ми за находището.

– Наричат го „разложения златоносен пласт“ или „банкета“, или „Хайделбергския златоносен пласт“, но в действителност златоносните пластове са три, а не само един. Разположени са един над друг подобно на пластове в сандвич.

– И в трите ли има злато с промишлено значение? – изстреля въпроса си Даф и Франсоа поклати глава.

Очите му блестяха, радваше се, че говори за злато и за добива му.

– Не, забравете външния пласт, там има само следи от злато. Но ето че след него идва главният златоносен пласт. Тук нещата са малко по-добре, на места той достига до два метра дебелина и дава добри концентрации, но е на ивици.

Франсоа разпалено се протегна през масата, от вълнение акцентът му се засили.

– Най-долният пласт е истинската златна мина, наричаме го „водещия златоносен пласт“. Дебел е само десетина сантиметра, в някои участъци съвсем се губи, но е много богат. Пълен е със злато като пудинг със сливи. Много е богат, Даф, казвам ти го и няма да ми повярваш, докато не го видиш!

– Вярвам ти – каза той. – А сега ми кажи откъде мога да получа част от този водещ пласт?

Франсоа моментално стана сериозен и замислен.

– Раздаден е. Целият е раздаден – отвърна той със съжаление. – Целият е разпределен на участъци с маркиращи колчета, идваш твърде късно.

– Значи така – каза Даф и сред събралите се възцари дълбока тишина.

Франсоа неспокойно се въртеше на стола си, хапеше върховете на мустаците си, загледан в канчето си. Даф и Шон безмълвно чакаха, очевидно беше, че той се бори със себе си, раздиран от лоялност към две страни. По едно време отвори уста и веднага я затвори, духна кафето си, за да го охлади, и топлината се отдели във вид на пара.

– Имате ли пари? – изстреля въпроса си изненадващо рязко.

– Да – отговори Даф.

– Господин Храдски отиде в Кейптаун, за да вземе пари. Той има списък със сто и четиридесет концесии, които ще купи, когато се върне. – Франсоа млъкна виновно. – Казвам ви го само защото съм ти задължен.

– Да, знам – прошепна приятелят му.

Франсоа шумно пое дъх и продължи:

– На първо място в списъка на господин Храдски има един блок от концесии, които принадлежат на една жена. Тя желае да ги продаде и те са най-перспективните в цялото находище…

– Продължавай? – окуражи го Даф.

– Тя откри хотел на около три километра оттук на брега на Наталския минерален извор. Казва се госпожа Раутенбах, кухнята й е много добра. Можете да отидете там и да се нахраните.

– Благодаря ти, Франсоа.

– Няма защо, бях ти задължен – отвърна навъсено Франсоа, но след това настроението му се промени и той се усмихна под мустак. – Даф, ще ти хареса, страхотна жена е.

Шон и Даф отидоха да обядват в заведението на госпожа Раутенбах. То бе барака, облицована с небоядисана гофрирана ламарина, а фирмата над верандата, изписана с червени и златни букви, гласеше: „Хотел «Кенди». Висококачествена кухня. Безплатен тоалет. Забранено за пияници или коне. Собственик г-жа Кендела Раутенбах“.

Измиха се в емайлирания леген, поставен на верандата, избърсаха се с безплатната хавлиена кърпа и се сресаха пред безплатното огледало на стената.

– Как ти се виждам? – попита Даф.

– Екстра – каза Шон, – но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?

Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.

Роклята й бе мокра под мишниците.

– Бихте ли ни дали менюто?

Момичето насмешливо изгледа Даф.

– Днес имаме бифтек с пюре от картофи и пудинг за десерт.

– Донесете ни.

– Друго и да искате – няма – увери го момичето и заситни към кухнята.

– Обслужването е добро – отсече ентусиазирано Даф. – Остава да се надяваме, че и храната, и собственичката ще са от същата висока класа.

Месото бе жилаво, но с много подправки, а кафето – силно и сладко. Хранеха се с апетит, докато в един момент Шон, който седеше с лице към кухнята, застина. Разнесе се шушукане.

– Ето я – каза той.

Кенди Раутенбах беше висока пищна блондинка с безупречна скандинавска кожа. Отпред блузата й и задната част на полата й бяха приятно изпънати. Тя усещаше, без да се смущава от това, че всички очи в помещението се бяха втренчили точно там. Носеше черпак, който врътна заплашително към първата ръка, която се протегна да ощипе заобления й ханш. Ръката се отдръпна, Кенди се усмихна мило и продължи да се придвижва между масите. Спираше от време на време, за да побъбри с клиентите си, и беше ясно, че много от тези самотни мъже идваха тук не само за да се хранят. Поглъщаха я с поглед и се хилеха от удоволствие, когато тя ги заговаряше. Стигна до масата на Шон и Даф и двамата се изправиха. Кенди примига изненадано.

– Седнете, моля. – Дребният жест на внимание я трогна. – Вие сте нови тук?

– Пристигнахме вчера – усмихна й се Даф. – А начинът, по който приготвяте бифтека, ме накара отново да се почувствувам като у дома.

– Откъде сте?

Тя ги огледа с едва доловим оттенък на нещо повече от професионален интерес.

– Пристигнахме от Натал, за да поразгледаме как е тук. Това е господин Кортни – интересува се от възможности за инвестиции и смята, че тези златоносни находища биха могли да поемат част от капитала му.

Шон едва се сдържа да не зяпне от изненада, но веднага зае леко надменната поза на заможен банкер. Даф продължи да говори:

– Не бихте ли се присъединили към нас за няколко минути, госпожо Раутенбах?

Изтегли един стол за нея и Кенди се поколеба.

– Трябва да проверя кухнята – може би след това.

– Винаги ли лъжеш така, без да ти мигне окото? – с възхищение го попита Шон, когато останаха сами.

– Не казах нищо, което да не е вярно.

– Да, обаче начинът ти на изразяване… По дяволите, как ще мога да се вживея и да изиграя ролята, която ми отреди?

– Ще свикнеш, не се безпокой. Просто си придавай мъдър вид и говори по-малко – посъветва го Даф. – А тя как ти се вижда?

– Апетитна е.

– Определено.

Когато Кенди се върна при тях, Даф известно време поддържаше неангажиращ разговор, но когато тя започна да задава някои съвсем конкретни и точни въпроси, веднага стана ясно, че познанията й по геология и рудодобив бяха доста над средните и той й го каза.

– Да, съпругът ми беше в бранша. Понаучих доста от него. – Бръкна в единия от джобовете на полата си на сини и бели карета и извади малка шепа скални образци. Постави ги пред него. – Можете ли да ги назовете? – попита тя.

Изпитваше го, искаше да й докаже способностите си.

– Кимберлит, серпентин, фелдшпат – отмяташе ги един по един той и Кенди се отпусна.

– Стана така, че по Хайделбергския златоносен пласт имам редица концесии, обозначени с колчета на мое име. Може би господин Кортни ще пожелае да ги огледа. Всъщност в момента преговарям с Южноафриканската рудодобивна и почвена компания, която проявява определен интерес.

Шон направи своя единствен, но ценен принос в разговора.

– А, да – кимна той мъдро. – Добрият стар Норман.

Кенди се стресна – малко бяха хората, които наричаха Храдски на малко име.

– Удобно ли ще ви бъде утре сутринта? – попита тя.