Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 33 страниц)
– Как е той?
– Добре ли си, Шон?
– Доктор Саймъндс чака в канцеларията.
– Бързо, Мбиджейн – нареди Даф. – Не го дръж на студа.
Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.
– Имате ли тук покрита карета?
– Да – отговори Даф.
– Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.
– Няма да ми трябва, докторе – ухили се Шон.
– Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.
Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.
– Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. – Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.
– Вие сте лекарят – съгласи се Шон. – Но преди да тръгнем, ще прегледате ли ръцете на слугата ми? Станали са на каша. Едва ли е останало месо по тях.
Доктор Саймъндс не вдигна погледа си от това, което вършеше:
– Не лекувам туземци, г-н Кортни. Сигурен съм, че като се върнем в града, ще намерите друг лекар, към когото да се обърнете.
Шон се изправи бавно, одеялото се смъкна от раменете му. Приближи се до доктор Саймъндс, хвана го за гърлото и го притисна до стената. Докторът имаше хубави, дълги мустаци, Шон хвана единия от тях със свободната си ръка и го отскубна като перушина от трупа на птица. Доктор Саймъндс изпищя.
– Отсега нататък, докторе, ще лекуваш туземци – каза му той. Измъкна носната кърпичка от малкото джобче на Саймъндс и я притисна към капките кръв по голата горна устна на доктора. – Бъди така добър, прегледай слугата ми.
21
Когато на следващата сутрин Шон се събуди, стрелките на големия часовник в другия край на спалнята показваха дванадесет. Кенди беше там и дърпаше пердетата. В стаята имаше и двама сервитьори, всеки от тях държеше пълен поднос.
– Добро утро! Как е героят тази сутрин? – Тя се приближи до леглото му, а сервитьорите оставиха подносите и излязоха от стаята.
Шон примигна, за да прогони съня от очите си.
– Чувствувам гърлото си така, като че ли току-що съм привършил блюдо от натрошено стъкло.
– Това е от праха – каза Кенди и постави ръка на челото му. Ръката на Шон пропълзя зад нея и тя изписка, когато я ощипа. Застанала достатъчно далеч от леглото му, тя се разтри отзад и направи гримаса.
– Нищо ти няма!
– Добре тогава, ще ставам. – Той започна да отхвърля завивките.
– Не и преди да те е видял докторът.
– Кенди, ако този подлец прекрачи прага на стаята, така ще го ударя, че ще си събира зъбите по пода.
Кенди се обърна към подносите със закуска, за да скрие усмивката си.
– Така не се говори пред дама. Но не се безпокой, няма да бъде Саймъндс.
– Къде е Даф? – попита Шон.
– Къпе се и след това ще дойде да закуси с теб.
– Ще го изчакам, но моля те, скъпа, дай ми едно кафе.
Тя му донесе кафе.
– Твоят дивак върви след мен цяла сутрин, иска да те види. Тъкмо щях да поставя въоръжен пазач пред вратата, за да не го пуска в стаята.
Шон се засмя:
– Пусни го, Кенди.
Тя отиде до вратата и спря с ръка на резето.
– Хубаво е, че се върна, Шон. Няма да правиш повече такива глупости, нали?
– Обещавам.
Мбиджейн влезе бързо и застана до вратата:
– Nkosii, добре ли си?
Шон погледна мълчаливо петната от йод по превръзките на ръцете му и златистокафявата ливрея. Сетне се отпусна по гръб и се втренчи в тавана.
– Повиках слугата си, а вместо него пристига някаква маймуна на верига.
Зулусът стоеше неподвижно, с безизразно лице, само в очите му имаше болка.
– Отивай, намери слугата ми! Ще го познаеш по облеклото, което е на воин от Зулуленд.
Изминаха няколко секунди, преди Мбиджейн да се разтресе от смях. Той затвори внимателно вратата и когато се върна обратно с набедрената си превръзка, Шон му се ухили.
– А! Добре дошъл, Мбиджейн.
– Добре заварил.
Той застана до леглото и двамата се заприказваха. Поговориха малко за срутването, без да споменават участието на Мбиджейн в спасителната операция. Между тях съществуваше негласно разбиране, думите само щяха да го развалят. Може би щяха да поговорят за това по-късно, но не сега.
– Утре ще ти трябва ли каретата? – попита накрая слугата.
– Да, а сега си върви. Нахрани се и спи. – Шон посегна и докосна ръката му. Само този кратък физически допир, едно почти виновно докосване, и Мбиджейн си излезе.
Сетне влезе Даф, облечен в копринен халат. Двамата закусиха яйца с пържола. Даф поръча бутилка вино само за да изплакнат отново гърлата си от праха.
– Чувам, че Франсоа е все още в „Светлите ангели“. Непрекъснато бил пиян, откакто излязъл от шахтата. Като изтрезнее, може да дойде в кантората и да си вземе изработеното.
Шон се изправи.
– Ще го изриташ ли?
– Ще го изритам толкова нависоко, че ще докосне земята едва когато стигне Кейптаун.
– За какво, по дяволите? – настоя Шон.
– За какво? – повтори Даф. – За какво? За малодушие, ето за какво.
– Даф, той е бил в срутването при Кимбърли, нали?
– Да.
– Счупил си е краката, ти ли го каза?
– Да.
– Искаш ли да ти кажа нещо? Ако на мен ми се случи втори път, аз също ще избягам.
Даф напълни чашата си, без да отговори.
– Отивай в „Светлите ангели“, кажи му, че алкохолът вреди на черния дроб – това ще го отрезви, кажи му, че ако утре сутрин не е на работа, ще му удържим от заплатата – каза Шон и Даф го погледна озадачено.
– Това пък какво е?
– Докато бях долу в онази дупка, имах време да помисля. Реших, че за да стигнеш до върха, не трябва да мачкаш всеки, когото срещнеш.
– О, разбирам! – усмихна се криво Даф. – Добри намерения, Нова година през август. Е, добре, всичко е наред, бях започнал да се безпокоя за теб. Помислих, че камък е паднал върху главата ти. Аз също имам добри намерения.
– Даф, не искам Франсоа да бъде изритан.
– Добре, добре. Той остава. Ако искаш, можем да открием безплатна кухня за бедни в кантората и да превърнем Ксанаду в приют за старци.
– О, престани! Просто не смятам, че е необходимо да изхвърлим Франсоа. Това е всичко.
– Кой спори? Съгласих се с теб, нали? Дълбоко уважавам добрите намерения и винаги съм преизпълнен с такива.
Даф придърпа стола си до леглото.
– Съвсем случайно имам тесте карти в себе си. – Извади ги от джоба на халата. – Какво ще кажеш за една игра?
Шон загуби петдесет лири, преди да бъде спасен, от пристигането на новия лекар. Докторът го почука по гърдите и подсвирна, погледна в гърлото и подсвирна, написа рецепта и му нареди да пази леглото целия ден. Тъкмо си бе тръгнал, когато дойдоха Джок и Тревър Хейнс. Джок носеше букет цветя и смутено го подаде на Шон.
Сетне стаята започна да се пълни непрекъснато: дойдоха останалите от групата им в борсата. В единия ъгъл започна игра на покер, а в другия – политическо събрание.
– За кого се мисли този Крюгер? За Господ или за някой друг? Знаете ли какво каза последния път, когато отидохме при него? „Протестирам, протестирам! Аз държа козовете, не вие.“
– … три попа печелят, вие само държите картите!
– … почакайте и ще видите. До края на месеца „Консолидейтид Уитс“ ще достигнат тридесет шилинга.
– … таксите, добавят нови двадесет процента върху динамита.
– … ново парче в операта. Джок се е абонирал за нея.
– Още никой не я е видял.
– Ей, вие двамата, спрете! Ако искате да се биете, излизайте навън! Това е стая на болен.
– Бутилката свърши. Даф, отвори нова!
Шон загуби още сто лири, преди Кенди да влезе в стаята малко след пет часа. Тя се ужаси.
– Вън, всички вън!
Стаята се опразни така бързо, както се бе напълнила. Кенди се разшета, прибирайки угарки от пури и празни чаши.
– Ах, тези вандали! Някой е прогорил дупка в килима. Погледнете тук! Върху масата е разляно шампанско.
Даф се изкашля и започна да си налива нова чаша.
– Не смяташ ли, че си пил достатъчно, Дафърд?
Той остави чашата.
– И вече е време да отидеш и се преоблечеш за вечеря.
Даф примигна глуповато към Шон, но все пак тръгна.
Двамата с Кенди се върнаха отново след вечеря и тримата пиха ликьор.
– А сега в леглата! – изкомандува Кенди и пресече стаята, за да спусне пердетата.
– Още е рано! – протестира безуспешно Даф. Тя загаси лампата.
Шон не бе изморен. Бе лежал цял ден и сега мозъкът му бе съвсем буден. Запали пура и запуши, вслушвайки се в шумовете, които долитаха от улицата. Едва след полунощ се унесе. Събуди се стенейки, защото тъмнината отново го бе обгърнала, а одеялата го притискаха и душаха. Отхвърли ги от себе си и се запрепъва слепешком из стаята. Трябваха му въздух и светлина. Омота се в дебелите кадифени пердета. Освободи се и удари с рамо двойната стъклена врата, която се отвори и той излезе на верандата в студения въздух. Тежкото му дишане постепенно се успокои. Върна се, запали лампата и влезе в празната стая на Даф. На нощната масичка намери „Дванадесета нощ“ и я взе в стаята си. Чете, докато в отворения прозорец започна да сивее зората, и след това остави книгата. Обръсна се, облече се и през задното стълбище слезе в двора на хотела. Откри Мбиджейн в конюшнята.
– Оседлай сивия!
– Къде отиваш, господарю?
– Да се преборя с дявола.
– Тогава и аз ще дойда с тебе.
– Не, ще се върна преди полунощ.
Язди до „Кенди Дийп“ и върза коня си пред административната сграда. В предните канцеларии го посрещна сънлив чиновник.
– Добро утро, г-н Кортни. Мога ли да ви помогна с нещо?
– Да. Намери ми гащеризон и каска.
Шон отиде до шахта номер три. Земята бе замръзнала и скърцаше под стъпките му, а слънцето едва се беше показало над източния хребет на Уитуотърсранд. Спря до навеса и заговори механика.
– Слезе ли вече новата смяна?
– Преди половин час, сър. – Изненадата на човека от факта, че го вижда, бе очебийна. – Нощната смяна приключи взривяването в пет часа.
– Добре, спусни ме на четиринадесети хоризонт.
– Четиринадесетият сега е изоставен, г-н Кортни. Никой не работи там.
– Да, зная.
Шон приближи входа на шахтата. Запали карбидната си лампа и докато очакваше екипа, се загледа в долината отсреща. Въздухът бе чист и слънцето хвърляше продълговати сенки. Всички предмети бяха ясно очертани. В продължение на много месеци не бе идвал тук толкова рано и почти беше забравил колко свежи и нежни са цветовете на настъпващия ден. Екипът спря пред него. Той си пое дълбоко дъх и пристъпи в него. Когато достигна четиринадесети хоризонт, излезе и натисна бутона за връщане на екипа. Отново остана съвсем сам. Тръгна напред по тунела и ехото от стъпките му го последва. Обливаше го пот и мускулите на бузата му започнаха конвулсивно да се свиват. Достигна забоя и лъчът на карбидната лампа падна върху скалната преграда. Провери дали кибритът бе в джоба му и загаси лампата. Тъмнината се спусна върху него. Първият половин час беше най-тежък. Два пъти хвана кибрита, готов да запали клечка, но се възпираше. Потта образува студени петна под мишниците му, а тъмнината пълнеше гърлото и го давеше. Трябваше да се бори за всяка глътка въздух, да я поеме, да я задържи, да я изпусне. Отначало регулира дишането си. След това разсъдъкът му се възвърна бавно и той разбра, че е спечелил. Изчака още десет минути, дишайки спокойно, облегнал се на стената на тунела, и след това запали лампата. Усмихна се, тръгна обратно към асансьорната станция и повика екипа. Когато стигна на повърхността, запали пура и хвърли клечката в квадратното черно гърло на шахтата.
– Дотук с тебе, нещастна дупчице.
Върна се към административната сграда. Това, което не можеше да знае, бе, че шахта номер три на „Кенди Дийн“ ще му отнеме нещо също толкова ценно, колкото и куража му и че този път нямаше да му го върне. Но това щеше да се случи след много години.
22
Към началото на октомври Ксанаду беше почти завършен. Както обикновено, тримата отидоха там една съботна утрин.
– Строителят изостава от графика само с половин година. Сега твърди, че ще завърши до Коледа, а аз нямам кураж да го попитам коя Коледа – отбеляза Шон.
– Това е поради промените, които измисли Кенди – осведоми го Даф. – Така обърка горкия човек, че той вече не знае мъж ли е или жена.
– Ако още в началото се бяхте обърнали за съвет към мен, щяхте да си спестите куп неприятности – укори ги Кенди.
Една карета свърна през мраморната арка и те се огледаха наоколо. Тревните площи вече бяха гладко окосени, а живият плет покрай алеята бе стигнал до раменете им.
– Мисля, че ще отговаря на името си. Този градинар разбира от работата си – каза Шон със задоволство.
– Да не си посмял да го наречеш така пред него. В противен случай ще трябва да продължим със собствените си ръце. Той е специалист по градинарство – погледна го с усмивка Даф.
– Говорейки за названия – прекъсна ги Кенди, – не намирате ли, че Ксанаду е малко, хм, малко необичайно?
– Не – отвърна Шон. – Лично аз го избрах. Мисля, че е дяволски хубаво име.
– Не е възвишено, защо да не го наречем „Вълшебната дъбрава“?
– Първо, защото в радиус от петдесет мили наоколо няма нито едно дъбово дърво и второ, защото вече се нарича Ксанаду.
– Не се сърди, направих само едно предложение.
Строителят ги посрещна в началото на алеята и те започнаха обиколката си из къщата. Разглеждаха я в продължение на цял час, след това оставиха строителя и излязоха в парка. Откриха градинаря заедно с тълпа туземци близо до северната граница на имота.
– Как върви, Джубърт? – поздрави го Даф.
– Не лошо, г-н Чарлиууд, но иска време, разбирате ли?
– Дяволски хубава работа си свършил досега.
– Много сте любезен, сър.
– Кога ще започнеш лабиринта ми?
Градинарят се слиса, погледна Кенди, отвори уста, затвори я и отново я погледна.
– О, аз казах на Джубърт да не се притеснява за лабиринта.
– Защо? Аз исках лабиринт. Откакто като дете посетих Хемптън Корт, винаги съм искал свой собствен лабиринт.
– Това са глупости – каза Кенди. – Само отнемат много място и даже не са приятни за гледане.
Шон очакваше Даф да спори, но това не се случи.
Поприказваха още малко с градинаря, сетне пресякоха поляната пред къщата и се отправиха към параклиса.
– Дафърд, забравих си слънчобрана в каретата. Ще бъдеш ли така добър да ми го донесеш? – помоли го тя.
Когато Даф се изгуби от погледа им, Кенди хвана Шон за ръка.
– Ще стане прелестна къща. Ще бъдем много щастливи в нея.
– Определихте ли вече датата? – попита я той.
– Ще се нанесем, след като къщата стане готова. Предполагам, че това ще стане някъде през февруари идната година.
Стигнаха до параклиса и се спряха пред него.
– Каква сладка малка черква – промълви замечтано Кенди. – И каква отлична идея на Дафърд – специална черква само за нас.
Шон изсумтя притеснено.
– Да – съгласи се той. – Много романтична идея. – Погледна през рамо и видя Даф да се завръща със слънчобрана.
– Кенди, това не е моя работа. Нищо не разбирам от годежи, но зная да обяздвам коне: първо надяваш оглавника, сетне слагаш седлото.
– Не разбирам. – Тя изглеждаше озадачена. – Какво се опитваш да ми кажеш?
– Нищо, забрави го. Ето го и Даф.
Когато се върнаха в хотела, намериха бележка за Шон, оставена на рецепцията. Влязоха в главния салон и Кенди отиде да провери менюто за вечеря. Той отвори плика и прочете:
„Бих искал да се срещна с вас и г-н Чарлиууд, за да обсъдим някои важни въпроси. След вечеря, ще бъда в хотела си и се надявам да ми се обадите.
Н. Храдски“
Шон подаде бележката на Даф.
– Какво предполагаш, че ще иска?
– Дочул е за изключителните ти умения като играч на клебиджъс. Възнамерява да взема уроци – отговори Даф.
– Ще отидем ли?
– Разбира се. Знаеш, че не мога да устоя на приятната компания на Норман.
Беше великолепна вечеря. Раците, зарити в лед, бяха пристигнали с бързия дилижанс от Кейптаун.
– Кенди, двамата с Шон ще навестим Храдски. Може да закъснеем малко – каза й Даф, след като привършиха с вечерята.
– Щом като се отнася за Храдски… – усмихна се тя. – Но да не ме излъжете. Имам свои шпиони в Опера Хауз, нали знаете?
– Ще вземем ли каретата? – попита Даф.
Шон забеляза, че приятелят му не се бе засмял на шегата на Кенди.
– Само две преки са. Можем да походим.
Вървяха мълчаливо. Шон се чувствуваше приятно сит, оригна се тихо и дръпна от пурата. Даф заговори, когато почти бяха стигнали „Гранд Нешънъл Хотел“.
– Шон… – спря се той.
– Да?
– Става дума за Кенди… – спря отново Даф.
– Тя е добро момиче – подсказа му Шон.
– Да, тя е добро момиче.
– Това ли е всичко, което искаше да кажеш?
– Е, да, няма значение. Да вървим да видим какво искат Саул и Давид.
Макс ги посрещна пред вратата на апартамента на Храдски.
– Добър вечер, господа, радвам се, че дойдохте.
– Здрасти, Макс. – Даф мина покрай него и се отправи към Храдски, който стоеше до камината.
– Норман, скъпи приятелю, как си?
Храдски кимна за поздрав, а Даф хвана реверите на сакото му, внимателно ги нагласи и махна несъществуваща перушинка от рамото му.
– Имаш свой стил на обличане, Норман. Шон, не си ли съгласен с мен, че има свой стил в облеклото? Не познавам друг, който да носи костюм за двадесет гвинеи и да изглежда като полупразен чувал с портокали. – Потупа нежно ръката на Храдски. – Да, благодаря ти. Ще пийна едно. – Отиде до шкафа с напитки и си наля една чаша. – А сега, господа, какво можете да направите за мен?
Макс погледна Храдски и той му кимна.
– Пристъпвам веднага към въпроса – каза Макс. – Нашите две компании са най-големите в Уитуотърсранд.
Даф остави чашата върху шкафа и гримасата изчезна от лицето му. Шон седна в един от фотьойлите със сериозно изражение. И двамата, можеха да отгатнат какво ще последва.
– В миналото – продължи Макс – в много случаи работехме заедно и печелехме от това. Следващата логична стъпка, разбира се, е да обединим силите си, да съединим средствата си и заедно да достигнем нови висоти.
– Доколкото разбирам, предлагате сливане?
– Точно така, г-н Кортни, сливане на тези две огромни финансови компании.
Шон се облегна и започна тихичко да си подсвирква. Даф вдигна чашата си отново и отпи.
– Е, добре, господа, какви са вашите виждания по въпроса? – попита Макс.
– Имаш ли готово предложение, Макс? Нещо определено, върху което да помислим?
– Да, г-н Кортни, имам. – Отиде до бюрото, което заемаше единия ъгъл на стаята и взе куп листове. Пресече стаята и ги подаде на Шон. Той ги пое и ги разгледа.
– Доста работа си свършил, Макс. Ще ни трябват ден-два, за да разберем какво точно ни предлагаш.
– Съгласен съм, г-н Кортни. Разполагате с време, колкото пожелаете. Работихме цял месец, за да изготвим този план, и се надявам, че трудът ни не е отишъл напразно. Мисля, че ще намерите предложението ни за много щедро.
Шон се изправи.
– Ще ви се обадим през следващите няколко дни, Макс. Тръгваме ли, Даф?
Даф изпразни чашата си.
– Лека нощ, Макс. Грижи се за Норман. Той ни е твърде скъп, нали знаеш?
Отидоха в сградата на „Илъф стрийт“. Влязоха през една от страничните врати, запалиха лампите в кабинета на Шон. Даф примъкна един допълнителен стол до бюрото. До два часа на следващата сутрин те успяха да разберат същественото от предложението на Храдски. Шон стана и отиде да отвори един от прозорците, защото стаята бе изпълнена с гъст тютюнев дим. Върна се обратно, строполи се на кушетката, нагласи една възглавница под главата си и погледна Даф.
– Да чуем, какво имаш да кажеш.
Даф почукваше с молив по зъбите, докато обмисляше думите си.
– Първо трябва да решим дали да се присъединим към него.
– Ако това ще ни донесе изгода, ще го направим – отговори Шон.
– Съгласен, но само ако ще е изгодно за нас. – Даф се облегна на стола. – Сега, следващият въпрос. Кажи ми, синко, кое е първото нещо, което ти идва наум от плана на Норман?
– Ние получаваме благозвучни титли и тлъсто възнаграждение в брой, а Храдски – контрол – отвърна Шон.
– Ти сложи пръста си в раната. Норман иска контрол. Това струва повече от парите. Той иска контрол, така че да седи на върха, да гледа отвисоко всички останали и да казва: „Е, добре, копелета, какво ще кажете, ако наистина запелтеча?“.
Даф стана, заобиколи бюрото и спря пред кушетката на Шон.
– А сега, следващият въпрос. Ще му дадем ли контрол?
– Ако ни плати, да – отговори Шон.
Съдружникът му се обърна, пресече стаята и застана до отворения прозорец.
– Знаеш ли, като че ли предпочитам аз самият да съм на върха – каза той замислено.
– Слушай, Даф. Дойдохме тук, за да направим пари. Ако вървим заедно с Храдски, ще направим повече – каза Шон.
– Синко, сега имаме толкова много, че можем да напълним тази стая със златни монети. Имаме повече, отколкото някога бихме могли да похарчим, и на мен ми харесва да бъда на върха.
– Да си признаем, Храдски е по-силен от нас. Той има своите диамантени дялове, така че и сега не сме на върха. Ако се присъединим към него, ти пак няма да си най-отгоре, но ще бъдеш много по-богат.
– Желязна логика! – кимна Даф. – В такъв случай съм съгласен с теб. Храдски получава контрола, но трябва да плати за него. Ще го прекарваме през центрофугата, докато го изцедим напълно.
Шон седна.
– Съгласен, а сега да хванем плана му за гърлото, да го раздробим на парчета и отново да го съставим, но така, както ще се нрави на нас.
Даф погледна часовника си.
– Минава два часът. Да спрем дотук и да се заловим отново сутринта на свежи глави.
На следващия ден поръчаха обядът да им бъде донесен в кабинета и го изядоха на бюрото. Джонсън, когото изпратиха на фондовата борса, за да следи цените и да ги повика незабавно, ако се случи нещо извънредно, се върна да докладва.
– Цял ден беше тихо като в гробище, сър. Носеха се всякакви слухове. Изглежда, някой е видял лампите в кабинета да светят в два часа тази сутрин. И когато не дойдохте в борсата, а вместо това изпратихте мен, казвам ви, сър, зададоха ми много въпроси. – Джонсън се подвоуми, но сетне любопитството му надделя.
– Мога ли да ви помогна с нещо, сър? – започна да се приближава към бюрото им той.
– Мисля, че можем сами да се оправим, Джонсън. Моля те, затвори вратата, като излезеш.
В седем и половина решиха, че са работили достатъчно, и се върнаха в хотела. Влизайки във фоайето, Шон видя Тревър Хейнс да изчезва в салона и чу гласа му:
– Ето ги!
Почти веднага Тревър се появи отново заедно с брат си.
– Здравейте, момчета! – Джок се правеше на изненадан, че ги вижда. – Какво правите тук?
– Живеем тук – отговори Даф.
– О, да. Разбира се. Добре, елате да пийнем нещо. – Той широко се усмихна.
– А сетне ще ни подпитате умело, за да разберете какво сме правили цял ден – изказа предположение Даф.
Джок се притесни.
– Не разбирам какво искаш да кажеш. Само исках да пийнем заедно, това е всичко.
– Все пак благодаря, Джок. Имахме тежък ден. Мисля, че ще се качим горе, за да си легнем. Те пресякоха половината фоайе, преди Даф да се обърне и погледне към мястото, където стояха двамата братя.
– Момчета, ще ви кажа нещо – прошепна високо Даф. – Това е нещо наистина голямо, толкова голямо, че на ума ми му трябва време да го смели. Когато вие двамата разберете, че през всичкото време то е било под носовете ви, ще се ухапете.
Оставиха братята Хайнс във фоайето да се взират след тях и се заизкачваха по стълбите.
– Не беше много любезно – засмя се Шон. – Няма да спят цяла седмица.
