Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 33 страниц)
26
За Шон Йоханесбург бе опустял без Даф. Улиците не бяха вече толкова пълни, „Ранд Клуб“ го потискаше, а във фондовата борса бе далеч по-скучно. Въпреки това не стоеше без работа – вършеше своята, както и тази на Даф.
Беше късно вечерта, когато съвещанието с Храдски и Макс завърши и той се върна в хотела. От напрежението през деня му оставаше малко енергия, която да изразходва в съжаление. Освен това беше сам. Отиде в Опера Хауз и пи шампанско с тълпата, събрала се там. Едно от момичетата игра канкан върху голямата маса в центъра на салона и когато спря пред Шон и Тревър Хейнс, с чело, докосващо коленете й, и фусти, увиснали през раменете, той позволи на Тревър да смъкне гащите й. Преди седмица по-скоро би го ударил с юмрук по носа, отколкото да му отстъпи тази чест. Вече не му беше толкова забавно. Прибра се рано вкъщи.
Следващата събота Къртис и Франсоа дойдоха по обяд в кантората за ежеседмичното съвещание. Когато свършиха и Храдски си беше отишъл, Шон им предложи:
– Хайде с мен. Ще отидем в бара на „Гранд Нешънъл“ и ще ударим по няколко, за да осветим края на седмицата, така да се каже.
Двамата се размърдаха притеснено на столовете си.
– Уговорили сме се да се срещнем с няколко момчета в „Светлите ангели“, шефе.
– Чудесно, ще дойда с вас – каза Шон нетърпеливо. Внезапно почувствува необходимост да бъде отново сред обикновените хора. Повдигаше му се от компанията на тези, които му стискаха ръка и се усмихваха, докато очакваха удобния момент да му забият нож в гърба. Би било добре да тръгне с двамата и да поговорят за копаене, а не за фондове и акции, да се посмее с мъжете, които не даваха пукната пара, дали акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ ще достигнат шестдесет шилинга в понеделник. Щеше да се напие заедно с Франсоа и Мартин, а по-късно можеше и да се сбие – честна битка с голи юмруци. Господи, би било добре да бъде с мъже, чисти отвътре, независимо от мръсотията под ноктите им и петната от пот по ризите им.
Къртис хвърли бърз поглед към Франсоа.
– Шефе, там се събира тълпа единствено от грубияни. Всички миньори се отбиват в съботите.
– Чудесно! – зарадва се Шон. – Да вървим!
Изправи се и закопча гълъбовосивото си палто, чиито ревери бяха гарнирани с черна коприна. Взе бамбуковия бастун от бюрото.
– Хайде, да тръгваме!
Шумът, идващ от „Светлите ангели“, ги посрещна една пряка, преди да достигнат зданието. Шон се ухили и ускори крачка като обучено ловджийско куче, усетило отново миризмата на дивеча. Франсоа и Къртис подтичваха от двете му страни. Огромен миньор се беше качил върху тезгяха на бара. Шон разпозна в него един от своите работници в мината „Малката сестра“. Тялото на мъжа беше наведено назад, за да балансира тежестта на дамаджаната, която беше залепил за устните си, и гърлото му се свиваше в непрекъснати конвулсии, докато поглъщаше течността. Тълпата около него го насърчаваше монотонно:
– Изпий я! До дъно! До дъно! До дъно! До дъно!
Миньорът свърши, запрати дамаджаната в стената и се оригна като кипящ гейзер. Поклони се, за да приеме аплодисментите, и съгледа Шон, изправен до вратата. Изтри виновно устните си с ръка и скочи от тезгяха. Останалите се обърнаха, видяха Шон и шумът постепенно утихна. Всички се пръснаха мълчаливо из бара. Шон въведе Франсоа и Къртис в помещението. Постави една купчина златни лири върху тезгяха.
– Наливай на всички, барман. Приемай поръчките. Днес е събота и е време да отпуснем вентила.
– Наздраве, г-н Кортни.
– Бъдете щастлив, сър.
Гласовете бяха понижени от уважение.
– Пийте, хора. Там, откъдето са дошли тези, има още купища.
Застана до бара с Франсоа и Мартин. Те се смееха на шегите му. Гласът му гърмеше и лицето му се беше зачервило от щастие. Купи още питиета. След известно време пикочният му мехур му напомни за себе си и той се запъти към тоалетната. Дочу вътре да разговарят и спря до паравана.
– … ще идва тук, а? Това не е скапаният „Ранд Клуб“.
– Шшт! Ще те чуе, човече. Искаш да загубиш работата си ли?
– Не давам пукната пара. За кого се мисли той? „Пийте, момчета! Там, откъдето идват тези, има още купища. Аз съм шефът, момчета! Правете, каквото ви казвам, момчета! Целунете ми задника, момчета!“
Шон застина.
– Успокой топката, Франк. Той ще си тръгне всеки момент.
– Колкото по-бързо, толкова по-добре. Това надуто копеле с ботушите си за десет гвинеи и позлатен бастун. Да си върви там, откъдето е дошъл.
– Пиян си, човече. Не говори толкова високо.
– Да, пиян съм. Достатъчно пиян, за да вляза там и да му го кажа в лицето…
Шон се измъкна заднешком през вратата и бавно отиде до бара при Франсоа и Къртис.
– Надявам се, че ще ме извините. Току-що си спомних, че трябваше да свърша нещо този следобед.
– Много лошо, шефе. – Къртис изглеждаше облекчен. – Може би някой друг път, а?
В „Ранд Клуб“ го посрещнаха с удоволствие. Трима души едва не се сбиха кой да го почерпи.
27
Същата нощ той вечеря с Кенди и докато пиеха ликьор, й разказа случката. Тя го изслуша, без да го прекъсва.
– Те не ме искаха там. Не виждам какво съм им направил, за да не ме обичат.
– И това те безпокои? – попита тя.
– Да, тревожи ме. Никога преди хората не са се отнасяли така към мен.
– Радвам се, че се безпокоиш. – Тя се усмихна нежно. – Един ден ти ще пораснеш и ще станеш добър човек.
– Но защо ме мразят? – повтаряше Шон.
– Завиждат ти. Мъжът е казал „ботуши за десет гвинеи и позлатен бастун“ – това е в дъното на всичко. Сега си различен от тях, ти си богат. Не можеш да очакваш да те приемат такъв.
– Но аз никога не съм им направил нещо лошо… – опита се да протестира той.
– Не е необходимо. Това, което съм разбрала от този живот, е, че трябва да заплатиш съответната цена, ако искаш да получиш нещо. Това е част от цената на твоя успех.
– По дяволите! Бих искал сега Даф да е тук – каза Шон.
– И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? – отговори Кенди. – На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях – имитира тя.
Шон почеса носа си, забил поглед в масата.
– Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.
Шон я погледна.
– Веднъж и аз осъзнах това, когато бях попаднал в капана на „Кенди Дийп“. Много ясно го разбрах тогава – в тъмнината и калта. Там взех решение… – Той се усмихна смутено. – Казах си, че никога повече няма да нараня някого. Бях искрен, Кенди. Бях убеден по това време, но…
– Да, мисля, че разбирам. Трудно е да се вземе такова решение и още по-трудно е да се изпълни. Едно-единствено премеждие е достатъчно да промени начина на мислене. Това е като да строиш стена тухла по тухла. Издигаш я малко по малко, докато накрая стане готова. Казвала съм ти и преди, Шон. В теб има сила. Знам, че един ден ще довършиш стената си и когато го направиш, няма да имаш слаби места.
28
На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.
– Завършвате ли, Джонсън?
– Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.
– Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.
Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста – тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове – цветове, които се харесват на жените.
– Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.
Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена – персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.
– Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.
Стана и слезе по стълбите.
Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.
– Свършихме, сър.
– Браво! В такъв случай можете да си ходите.
Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.
– Не стреляй, идвам без съпротива – каза тържествено Даф.
Шон свали пушката и я занесе обратно в шкафа.
– Здравей!
– Здравей! – отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.
– Как си, синко?
– Добре съм. Добре.
– Как са всички останали?
– Кого по-точно имаш предвид?
– Кенди, например.
Шон обмисли въпроса.
– Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.
– Лошо, а?
– Лошо.
Известно време и двамата мълчаха.
– Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен – наруши мълчанието Даф.
Шон повдигна рамене и се приближи до камината.
– Дафърд, ти си свиня – сякаш между другото каза той.
Даф потрепери.
– Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.
– Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.
Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:
– Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?
– Не – отговори Даф.
– Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.
Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.
– Той се върна, Кенди.
– О! – затаи дъх тя. – Как е той, Шон?
– Леко отрезвял, но не много.
– Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.
– Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.
– Ти какво му каза?
Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.
– Това приходите от бара за последната нощ ли са? – избягна въпроса й той.
– Да – отговори разсеяно Кенди.
– Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? – усмихна се Шон.
Кенди се изправи и отиде до прозореца.
– Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.
Шон изсумтя и тя бързо продължи:
– Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.
Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.
– Искаш ли да го видиш, Кенди?
Тя не се довери на гласа си и поклати отрицателно глава.
– Ще се грижа за него, както обещах. – Притисна я в обятията си и се запъти към вратата.
– Шон! – извика тя след него и той се обърна. – Ще идваш понякога да ме виждаш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно и да си приказваме. Ще останем приятели, нали?
– Разбира се, Кенди. Разбира се, скъпа.
Тя се усмихна през сълзи.
– Ако опаковате с Даф вещите си, ще ви ги изпратя в Ксанаду.
29
Шон потърси с поглед подкрепата на Даф, който седеше от другата страна на заседателната маса. Приятелят му издуха плътно кръгче дим от пурата си. То се завъртя и разшири като вълнички по водна повърхност, преди да се разпадне. Осъзна с горчивина, че партньорът му няма намерение да го подкрепи. Бяха спорили половината нощ. Бе се надявал Даф да промени мнението си. Сега разбра, че това не е станало, и направи последен опит.
– Поискаха увеличение на надниците с десет цента. Вярвам, че наистина се нуждаят от тях. Цените в този град хвръкнаха, а надниците си останаха същите. Господа, тези мъже имат семейства, не можем ли да се съобразим с това?
Даф издуха още едно кръгче, а Храдски извади джобния си часовник и го погледна многозначително. Макс се изкашля и го прекъсна:
– Мисля, че вече обсъждахме този въпрос, г-н Кортни. Можем ли да гласуваме?
Шон видя ръката на Храдски да се вдига. Страхуваше се да погледне към Даф. Не искаше да види как той ще подкрепи Храдски. Все пак направи усилие. Ръцете на приятеля му лежаха върху масата.
– Кои са за предложението? – попита Макс.
Двамата вдигнаха едновременно ръка. В този момент Шон осъзна колко много щеше да означава за него, ако Даф бе гласувал против. Даф му смигна и той не можа да сдържи усмивката си.
– Тридесет гласа „за“ и шестдесет „против“ – обяви Макс. – Предложението на г-н Кортни се отхвърля. Ще уведомя профсъюза на миньорите. Има ли още нещо, което да свършим, преди да закрием заседанието?
Върнаха се в кантората си.
– Единствената причина да те подкрепя беше увереността ми в победата на Храдски – каза любезно Даф.
Шон изсумтя.
– Той е прав, разбира се – продължи невъзмутимо приятелят му, докато държеше отворена вратата на кабинета на Шон. – От повишаването на надниците с десет цента експлоатационните разходи на групата ще скочат с десет хиляди на месец.
Шон затвори с ритник вратата и не отговори.
– За бога, Шон. Не докарвай тази добронамереност към хората до абсурд. Храдски е прав – Крюгер всеки момент ще ни наложи още някой данък, а трябва да финансираме разработването на новото находище в Източен Ранд. Сега не можем да допуснем увеличение на производствените разходи.
– Добре. Въпросът е решен. Единственото, на което се надявам, е да не ни сервират някоя стачка.
– И на това има начини за противодействие. Храдски си е осигурил поддръжката на полицията и можем да разчитаме, че от Кимбърли веднага ще изпратят неколкостотин души – увери го Даф.
– По дяволите, Даф! Знаеш, че не е редно. Този нелеп Буда с малки очички също го знае. Но какво мога да направя? По дяволите, какво мога да направя? – избухна Шон. – Чувствувам се толкова безпомощен.
– Е, ти беше този, който искаше да му предостави контрола – присмя му се Даф. – Престани да се опитваш да промениш света и да си вървим вкъщи.
Макс ги очакваше в канцеларията. Изглеждаше нервен.
– Извинете ме, господа. Мога ли да ви кажа две думи?
– От чие име говориш – твое или на Храдски? – попита рязко Шон.
– Това е лична работа, г-н Кортни. – Макс снижи гласа си.
– Не можем ли да почакаме до утре? – Избута го встрани и продължи пътя си към вратата.
– Моля ви, г-н Кортни. Много е важно.
Вкопчи се отчаяно в ръката на Шон.
– За какво става въпрос, Макс? – попита Даф.
– Трябва да говоря с вас на четири очи. – Отново снижи гласа си и се загледа нещастно във външната врата.
– Добре, говори! – окуражи го Даф. – Тук сме сами.
– Не сега. Можем ли да се срещнем по-късно?
Даф повдигна вежда.
– Какво е това, Максимилиан? Не казвай, че ще ни продаваш порнографски снимки.
– Г-н Храдски ме очаква в хотела си. Казах му, че отивам да взема някои книжа, и ще ме заподозре, ако не се върна веднага.
Макс щеше да избухне в сълзи. Адамовата му ябълка си играеше на криеница зад високата яка, изскачаше над нея и отново изчезваше. Внезапно Даф се заинтригува от това, което той се опитваше да каже.
– Не искаш Норман да знае? – попита той.
– Мили боже, не! – Макс почти се разплака.
– Кога искаш да се срещнем?
– Довечера. След десет часа, когато г-н Храдски си легне.
– Къде?
– Има един страничен път на изток от мината „Малката сестра“. Той не се използува вече.
– Знам го – каза Даф. – Ще дойдем там около десет и половина.
– Благодаря ви, г-н Чарлиууд. Няма да съжалявате. – Макс хукна презглава към вратата и изчезна.
Даф нагласи цилиндъра и мушна Шон в кръста с върха на бастуна си.
– Усещаш ли я? – Подуши одобрително и Шон направи същото.
– Нищо не надушвам.
– Въздухът е натежал от нея – каза му Даф. – Сладката миризма на предателството.
Напуснаха Ксанаду малко след девет и половина. Даф настояваше да облекат черни плащове.
– Атмосферата е важна, синко. Не можеш да отидеш на подобна среща облечен в кожени панталони и походни обуща. Ще развалиш цялата работа.
– Проклет да съм, ако се намъкна в тези карнавални дрехи. Костюмът ми си е много добър. Ще свърши работа.
– Мога ли да те помоля поне да мушнеш пистолет в колана си? – попита тъжно Даф.
– Не – засмя се Шон. – Не. Ти си варварин, синко. Никакъв вкус, това ти е бедата.
Избегнаха главните улици и излязоха на пътя за Кейптаун една миля, след като напуснаха града. Луната бе като тънка ивица върху тъмния небесен свод. Въпреки това под светлината на ярките звезди белите минни купчини, всяка една от тях с размера на голяма могила, изглеждаха като гнойни пъпки върху лицето на земята.
Шон усети как дъхът му спира от възбуда – примерът на приятеля му винаги е бил заразителен. Галопираха с почти докосващи се стремена. Плащът на Даф се издуваше зад него и лекият ветрец разпалваше пурата на Шон.
– По-бавно, Даф! Завоят е тук някъде. Пътят е обраснал с храсталаци и ще го изпуснем.
Дръпнаха юздите на конете и преминаха в обикновен ход.
– Колко е часът? – попита Даф.
Шон дръпна от пурата и задържа часовника близо до огънчето.
– Десет и четвърт. Подранили сме.
– Обзалагам се, че Максимилиан ще бъде там преди нас. Това е пътят.
Свърнаха по него. Насипът на мината „Малката сестра“ се извиси близо до тях стръмен и бял на лунната светлина. Заобиколиха като се стараеха да останат в сянката му. Конят на Даф изпръхтя боязливо и Шон притисна с колене своя, който се дръпна встрани. Макс беше излязъл от храсталаците край пътя.
– Добра среща, Максимилиан!
– Моля ви, господа, дръпнете конете си от пътя. – Макс все още показваше признаци от следобедната възбуда.
Завързаха конете си сред храстите и се присъединиха към него.
– Е, Макс, какви са новините? – попита Даф.
– Преди да продължим по същество, господа, искам да ми дадете честната си дума, че независимо дали ще стане нещо или не, никога и никому няма да разкриете това, което ще ви кажа тази нощ.
Той беше много бледен, както се стори на Шон, а може би това се дължеше на звездната светлина.
– Съгласен – каза Шон.
– Честен кръст – присъедини се Даф.
Макс разтвори палтото си и извади продълговат плик.
– Мисля, че ако първо ви покажа тези неща, по-лесно ще обясня предложението си.
Шон взе плика.
– Какво е това?
– Последните отчети на четирите банки, с които г-н Храдски е в делови отношения.
– Кибрит, Шон, дай светлина, синко – помоли нетърпеливо Даф.
– Нося фенер – каза Макс и клекна, за да го запали. Двамата приклекнаха до него и разстлаха банковите отчети в кръга от жълта светлина. Прочетоха ги мълчаливо. Накрая Шон се изправи и запали нова пура.
– Е, доволен съм, че не притежаваме толкова много пари – обяви той. Събра листовете и ги върна обратно в плика. Плесна го в дланта на другата си ръка и започна да се смее тържествуващо. Макс се протегна, взе плика и грижливо го пъхна под палтото си.
– Добре, Макс, изплюй камъчето – настоя Шон.
Макс се наведе напред и духна фенера. Беше му по-лесно да говори на тъмно.
– Големите суми, които г-н Храдски трябваше да ви плати в брой, господа, и ограничаването на производството в диамантените мини съгласно условията на новите картелни договори в диамантената промишленост го принудиха да вземе големи заеми от всичките си банки. – Той спря и прочисти гърлото си. – Сами виждате размерите на тези заеми. Разбира се, банките изискват гаранции и г-н Храдски им е предоставил всички притежавани от него акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Банките са оценили акциите по тридесет и пет шилинга. Както знаете, в момента акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се котират по деветдесет шилинга, което осигурява широко поле на сигурност. Въпреки това, ако тези акции претърпят неуспех и паднат до тридесет и пет, банките ще ги продадат. Ще продадат под костуемата й цена всяка акция на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, която г-н Храдски притежава.
– Продължавай, Макс! – каза Даф. – Гласът ти започва да ми харесва.
– Дойде ми наум, че ако г-н Храдски отсъствува временно от Йоханесбург… Да кажем, замине за Англия да купи нови машини или нещо такова. За вас, господа, ще се открие възможност да смъкнете акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ до тридесет и пет шилинга. Ако подготовката е добра, цялата работа ще приключи за три-четири дни. Можете да започнете изненадващи продажби и да пуснете слухове, че жилата на водещия пласт е изтъняла. Г-н Храдски няма да бъде тук, за да защити интересите си, и банките ще се освободят от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ веднага щом те паднат на тридесет и пет шилинга. Цената им ще се сгромоляса и вие, с пари в брой, ще бъдете в състояние да изкупите акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на безценица. Няма причина да не придобиете контрол над групата и отгоре на това да спечелите няколко милиона.
Отново последва тишина. След известно време Шон попита:
– А ти какво ще спечелиш, Макс?
– Чек от вас за сто хиляди лири, г-н Кортни.
– Цените се вдигат. Мислех, че обичайното заплащане за този вид услуги е тридесет сребърника. Предполагам, че тарифата е определена от някой твой съотечественик.
– Млъкни! – озъби се Даф и вече по-любезно се обърна към Макс. – Г-н Кортни обича да се шегува. Кажи ми, Макс, това ли е всичко, което искаш – единствено пари? Ще бъда откровен с теб. Не ми се вярва. Би трябвало да си доста богат.
Макс бързо се изправи и тръгна към конете. Не бе стигнал до тях, когато се завъртя рязко. Лицето му не се виждаше в сянката, но викът разкри чувствата му:
– Мислите ли, че не знам как ме наричат? „Шутът“, „блюдолизецът“, „гъзолизецът“. Мислите ли, че ми харесва? Мислите ли, че съм щастлив да пълзя пред него? Искам отново да бъда свободен. Искам отново да бъда мъж. – Гласът се задави, ръцете се вдигнаха нагоре и скриха лицето му. Той хлипаше. Шон не можеше да го гледа и даже Даф наведе смутен поглед към земята. Когато заговори отново, гласът му звучеше както винаги тих и тъжен.
– Г-н Кортни, ако вие утре в канцеларията носите жълтата си жилетка, за мене ще бъде знак, че приемате предложението. Тогава ще направя необходимото, за да осигуря отсъствието на г-н Храдски от страната.
Той развърза коня си, яхна го и се загуби от погледите им по пътя за Кейптаун. Двамата останаха неподвижни. Послушаха как тропотът от копитата на коня на Макс затихва в тъмнината и тогава Даф заговори:
– Банковите отчети бяха истински. Добре огледах печатите им.
– А още по-истински бяха чувствата на Макс. – Шон хвърли пурата си в храстите. – Никой не може да играе ролята си така добре. Повдигна ми се, докато го слушах. По дяволите, как може един човек така хладнокръвно да измени на оказаното му доверие?
– Синко, да не обсъждаме морала на Макс. Да разгледаме фактите. Норман ни е поднесен на тепсия, изкусно завързан, подправен с чесън и китка магданоз. Мисля да го сготвим и изядем.
Шон се усмихна.
– Кажи ми няколко основателни причини. Искам да ме убедиш. Съдейки по чувствата, които изпитвах към него след днешното събрание, не бих се изненадал, ако ме убедиш лесно.
– Първо, Норман го заслужава. – Шон кимна. – Второ, ако получим контрол, ще можем да движим нещата, както ние искаме. Ще можеш да изпълниш добрите си намерения и да повишиш заплатите на всички, а аз отново ще бъда на върха.
– Да! – Шон подръпваше замислено мустаците си.
– Трето! Дойдохме тук, за да направим пари и никога няма да получим друга такава възможност. И последният ми довод, но най-силният – ти си прелестен в жълтата си жилетка, синко. Не бих пропуснал да те видя облечен в нея утре сутрин даже и за хиляда акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.
– Малко ми е тясна – призна Шон. – Но слушай, Даф! Не искам да се повтори случаят с Локкампър. Гадно е, разбираш ли?
Даф се изправи.
– Норман е печен. Няма да направи това. Освен това ще продължи да е богат – остават му диамантените мини. Ние само ще облекчим отговорността му за Уитуотърсранд.
Отидоха до конете си. Вече с крак в стремето, Шон възкликна:
– Господи! Не мога да го направя. Всичко пропадна.
– Защо? – паникьоса се Даф.
– Разлях сос по жилетката си. Не мога да я облека утре. Шивачът ми ще ме убие.
