Текст книги "Когато лъвът се храни"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 33 страниц)

– Voet sak, малки рибки! Пръскайте се, малки рибки – изгъргори тя.

– Ей, не бива да правиш така – каза Шон с пресъхнала уста. Искаше тя отново да се изправи. Гърдите й предизвикваха някакво странно свиване в стомаха му, но тя се потопи до брадичката във водата. Виждаше ги през водата.

– Много е хубаво! Защо не се топнеш?

Превъртя се по корем и потопи глава под водата, симетричните овали на задните й части изскочиха над повърхността и стомахът на Шон отново се сви.

– Хайде, идваш ли? – подкани го тя.

Шон беше объркан – само за няколко секунди чувствата му към нея претърпяха рязка промяна. Много му се искаше да е във водата при всичките тези загадъчни бели изпъкващи форми, но се срамуваше.

– Теб те е страх! Хайде де, стиска ли ти?

Тя го дразнеше и предизвикателството й го жегна.

– Не ме е страх.

– Ами скачай тогава.

Поколеба се още няколко секунди, после хвърли шапката и разкопча ризата си. Обърна се гърбом към нея, докато сваляше панталоните си, после бързо се завъртя и се гмурна във вира, благодарен на прикритието, което той му даваше. Главата му изскочи над водата и Ана я натисна обратно под повърхността. Той напипа и хвана краката й, изправи се и я обърна по гръб. Издърпа я в плитчините, където водата не можеше да я покрие. Тя размахваше ръце и пищеше от удоволствие. Петите на Шон се блъснаха в един камък, той падна и я пусна. Преди да успее да се изправи, Ана скочи на гърба му и го обви с крака. Можеше да я отхвърли, но му хареса допира на плътта й – топла в хладната вода, хлъзгава от капките. Тя грабна шепа пясък и го изсипа в косата му. Шон леко се съпротивляваше. Прегърна го през врата и той усети цялото й тяло. Това, което го стягаше в стомаха, се издигна в гърдите му и му се прииска да я притисне до себе си. Обърна се и посегна към нея, но тя се извъртя, измъкна се от ръцете му и отново се гмурна в дълбоката вода. Запляска след нея, но Ана му се изплъзваше и му се смееше.

Най-сетне застанаха един срещу друг, все още до шия под водата и Шон започна да се ядосва. Искаше да я прегърне. Тя видя промяната в настроението му и зашляпа на брега, отиде при дрехите му и взе ризата. Избърса лицето си с нея, застанала гола, без да се срамува – имаше твърде много братя, за да се притеснява от голотата. Шон гледаше как гърдите й променят формата си, когато тя вдигаше ръцете. Разгледа очертанията на тялото й и видя, че слабите й крака са се налели, от коленете нагоре вътрешните страни на бедрата й се допираха една в друга чак до основата на корема й, където се виждаше тъмният триъгълник на женствеността й. Тя разстла ризата на пясъка, седна на нея и го погледна.

– Излизаш ли?

Той неловко се приближи, като се прикриваше, с ръце. Ана му направи място на ризата.

– Седни, ако искаш.

Той бързо седна и сви колене до брадичката си. Наблюдаваше я крадешком. Около зърната й кожата се бе набръчкала от студената вода. Усещаше погледа му и изпъна назад рамене, изпитвайки удоволствие от това. Шон отново се обърка – сега тя така добре владееше положението. Преди беше просто някоя, на която можеш да се зъбиш, но сега тя заповядваше, а той изпълняваше.

– Имаш косми по гърдите – каза Ана, като се обърна, за да го погледне. Колкото редки и нежни да бяха, Шон се радваше, че ги има. Изпъна краката си.

– А ти там си много по-едра, отколкото Фрики.

Шон отново се опита да прибере коленете си под брадичката, но тя постави ръка на бедрото му и го спря.

– Може ли да те пипна?

Той се опита да проговори, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Ана не дочака отговора.

– Я виж! Става нагъл – също като на Карибу. Карибу беше жребецът на господин Ван Есен.

– Винаги знам кога татко има намерение да пусне Карибу да обслужи кобилата, защото ми казва да вървя на гости на леля Лети. А аз просто се скривам в плантацията. От там много добре се вижда откритият яхър.

Шон не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че ръката на Ана бе мека и неспокойна.

– Ти знаеш ли, че хората се съвкупяват също като конете? – попита тя.

Той кимна, беше посещавал часовете по биология в тоалетните на училището. Известно време мълчаха, после Ана пошепна.

– Шон, ти би ли го направил с мен?

– Не знам как – изрече с дрезгав глас.

– Нито конете, нито хората знаят какво да правят първия път – отвърна Ана. – Можем да открием как става.

Привечер поеха обратно към къщи. Ана бе седнала зад Шон, прегърнала го здраво през кръста, притиснала едната страна на лицето си в гърба му. Той я свали в края на плантацията.

– Ще се видим в понеделник на училище – каза тя и се обърна да си върви.

– Ана…

– Да?

– Още ли кърви?

– Не. – Позамисли се за миг, после добави: – Приятно е.

Обърна се и хукна сред австралийските акации.

Шон бавно се насочи към къщи. Усещаше се празен отвътре, това беше тъжно чувство и то го озадачаваше.

– Къде е рибата? – попита Ада.

– Не кълвеше.

– Ни една?

Той поклати глава и прекоси кухнята.

– Шон.

– Да, мамо.

– Нещо не е ли наред?

– Не. Добре съм.

Измъкна се в коридора.

Гарик седеше в леглото си. Носът му бе зачервен от хремата. Вдигна поглед от книгата, която четеше, и се усмихна на Шон, когато той влезе в стаята. Шон отиде при леглото си и седна на него.

– Къде беше? – Гласът на Гарик беше спаднал от простудата.

– Горе на вировете след водопада.

– За риба ли?

Той не му отговори. Легна по корем в леглото си.

– Срещнах Ана и тя дойде с мен.

Споменаването на името й засили любопитството на Гарик и той започна да наблюдава лицето на Шон. А неговото изражение беше все още леко озадачено.

– Гари – започна той неуверено, трябваше да излее душата си. – Гари, аз чуках Ана.

Брат му шумно пое въздух. Стана много бледен, само носът му бе все още зачервен и възпален.

– Не те лъжа – изрече го бавно, сякаш се опитваше да си го обясни сам на себе си, – наистина я чуках, точно както сме си говорили за това. Съвсем както… – Направи безпомощен жест с ръце, неспособен да намери необходимите думи. После се изтегна на леглото.

– Ама тя позволи ли ти? – Гарик почти шепнеше.

– Тя ме помоли да го направя – каза Шон. – Хлъзгаво и меко, влажно и хлъзгаво.

А по-късно, когато угасиха лампата и двамата си бяха легнали, Шон чу тихите движения на Гарик в тъмното. Заслуша се известно време, докато се увери.

– Гари! – скара му се той.

– Нищо не правя, нищо не правя.

– Знаеш какво ни е казал татко. Ще ти опадат зъбите и ще полудееш.

– Нищо не правя, нищо не правя.

Гласът му беше сподавен от простудата и сълзите.

– Чух те – каза Шон.

– Само си чешех крака. Съвсем честно, съвсем честно, само това.

И накрая реката се втурна през последния водопад и ги хвърли в морето на зрялата мъжка възраст.

Господин Кларк не успя да прекърши Шон. Вместо това между тях започна едно отчаяно състезание, което той усещаше, че постепенно губи, и сега се боеше от Шон. Вече не го караше да става, защото Шон беше висок колкото него. Борбата се водеше от две години, всеки бе проучил слабите страни на другия и знаеше как да ги използува.

Господин Кларк не понасяше някой да подсмърча, вероятно подсъзнателно го приемаше като подигравка със собствения му деформиран нос. Шон разполагаше с репертоар, който обхващаше всичко – от почти безшумното помирисване на бренди до шумно клокочене в задната част на гърлото.

– Извинете, сър. Не можах да се сдържа. Понастинал съм.

Господин Кларк бе разбрал, че Шон е уязвим чрез Гарик. Ярост обземаше момчето, щом някой се подиграваше с брат му.

Седмицата беше лоша за господин Кларк. Мъчеше го черният дроб, болките бяха подсилени от упоритите пристъпи на малария. От три дни страдаше от главоболие, имаше неприятности, свързани с условията на договора му, който градската община следваше да поднови. Шон от онзи ден бе в добра форма за подсмърчане и на господин Кларк вече му бе дошло почти до гуша от всичко това.

Влезе в класната стая и зае мястото си на катедрата, бавно огледа учениците си, докато очите му се спряха на Шон. „Само да се опита – помисли си господин Кларк. – Само да се опита днес и ще го убия.“

Разпределянето на местата беше променяно през последните две години. Близнаците бяха разделени и сега Гарик седеше в предната част на стаята, където господин Кларк лесно можеше да го достигне. Шон беше в дъното.

– Христоматия по английски език – каза господин Кларк. – Пети клас на страница пет. Шести клас на…

Гарик шумно подсмръкна, пак го беше налегнала сенната хрема.

Учителят хлопна учебника.

– Върви по дяволите! – каза той тихо, после с по-висок глас. – Върви по дяволите!

Сега вече трепереше от ярост, ноздрите му побеляха и се разшириха. Слезе от катедрата и отиде при чина на Гарик.

– Върви по дяволите! Върви по дяволите – мръсно, сакато копеле такова – изпищя той и го удари по лицето с отворена длан.

Момчето се хвана за бузата и го зяпна.

– Мръсна малка свиня – крещеше му господин Кларк. – Сега и ти започна.

Хвана го за косата и натисна главата му така, че челото му се удари в плота на чина.

– Ще те науча аз теб. За бога, ще ти дам да разбереш! Ще видиш ти.

Бум.

– Ще ти дам да се разбереш.

Бум.

В този миг Шон вече бе зад него. Сграбчи господин Кларк за рамото и го дръпна назад.

– Оставете го! Нищо не е направил!

Господин Кларк видя пред себе си лицето на Шон – беше напълно обезумял – лицето, което го беше мъчило цели две години. Сви юмрук и го прасна. Шон се олюля от удара и в очите му се появиха сълзи. За миг остана проснат на един от чиновете, загледан в учителя, и след това заръмжа.

Звукът отрезви Кларк, той отстъпи, но само две крачки, преди Шон да го докопа. Като го налагаше с двете си ръце, ръмжейки при всеки удар, той го притисна в черната дъска. Учителят се опита да се отскубне, но момчето го сграбчи за яката на ризата и го издърпа – яката се скъса и остана наполовина в ръката му. Отново го удари. Кларк се свлече по стената, докато седна, и Шон се надвеси запъхтян над него.

– Марш навън – каза Кларк. Зъбите му бяха порозовели от кръвта в устата му, част от нея потече по устните му. Яката му стърчеше под крив ъгъл под едното му ухо.

В стаята не се чуваше нищо, освен дишането на Шон.

– Марш навън – повтори той.

Гневът напусна Шон и той тръгна разтреперан към вратата.

– Ти също. – Кларк посочи Гарик. – Изчезвайте и не се връщайте!

– Хайде, Гари – каза Шон.

Брат му се надигна от чина си и закуца след него. Двамата излязоха заедно в училищния двор.

– Какво ще правим сега?

На челото на Гарик имаше голяма червена цицина.

– Мисля, че е най-добре да си вървим вкъщи.

– Ами багажа ни? – попита Гарик.

– Не можем да мъкнем толкова много – ще изпратим да го приберат по-късно. Хайде.

Тръгнаха пеша през града и излязоха на пътя за фермата. Едва когато стигнаха моста на Бабуун Строом, се решиха да заговорят.

– Какво мислиш, че ще направи татко? – попита Гарик.

Той просто даваше словесен израз на проблема, който ги занимаваше още от самото излизане от училището.

– Каквото и да направи, струваше си – ухили се Шон. – Видя ли как го млатих? Прасссс – право в ченето.

– Не трябваше да го правиш, Шон. Татко ще ни убие. И мен, а аз нищо не съм сторил.

– Ти подсмръкна – напомни му той.

Стигнаха моста и се надвесиха един до друг на парапета, за да гледат реката.

– Как е кракът ти? – попита Шон.

– Подбит е – не е зле да починем малко.

– Добре, щом казваш.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Гарик се обади:

– Ех, Шон, да не беше го правил!

– Станалото станало. Старите Ноздри си го получи един път завинаги и на нас ни остава само да измислим какво да кажем на татко.

– Той ме удари. Можеше да ме убие.

– Да – съгласи се Шон. – И мен удари.

Известно време размишляваха върху това.

– Защо просто да не заминем за някъде – предложи Гарик.

– Искаш да кажеш, без татко да знае? – Идеята беше привлекателна.

– Ами да, можем да отидем до морето или изобщо някъде – запали се Гарик.

– Теб те хваща морска болест, дори във влак ти става лошо.

Още веднъж размърдаха умовете. Накрая Шон погледна Гарик, а Гарик – Шон и като че ли по взаимно споразумение те се изправиха и отново потеглиха към Теунис Краал.

Ада бе пред къщата. Беше си сложила широкопола сламена шапка, която пазеше лицето й, и в едната й ръка имаше кошница с цветя. Заета с градината, тя не ги забеляза, докато те не стигнаха до средата на цветната леха. Щом ги видя, замръзна. Направи усилие да се овладее, да прикрие чувствата си, опитът я беше научил да очаква винаги най-лошото от заварените си синове и благодареше на Бога, когато не беше толкова лошо.

Като я наближиха, те намалиха хода си и постепенно спряха, като че ли бяха играчки, чиито пружини се бяха развили.

– Здравейте – каза Ада.

– Здравей – отговориха те едновременно.

Гарик порови из джоба си, извади носна кърпа и издуха носа си. Шон се зазяпа в стръмния холандски покрив с фронтони на Теунис Краал, като че ли го виждаше за пръв път.

– Е? – попита Ада със спокоен глас.

– Господин Кларк каза да си вървим у дома – изтърси Гарик.

– Защо? – спокойствието на Ада беше започнало да се пропуква.

– Ами… – Обърна се за помощ към Шон, но той не сваляше поглед от покрива.

– Ами… Виждаш ли, Шон един вид го удряше по главата, докато той падна. Аз нищо не съм направил.

Ада тихо изстена.

– О, не! – Пое дълбоко дъх. – Добре. Разправете ми всичко от самото начало.

Разказаха й историята с потоци от объркани думи, прекъсвайки се един друг и спорейки за подробностите. Когато свършиха, тя каза:

– А сега най-добре да се приберете в стаята си. Баща ви днес е при добитъка и скоро ще се върне за обяд. Ще се опитам поне малко да го подготвя за случилото се.

В стаята цареше приветливата атмосфера на килия на осъдени.

– По колко мислиш, че ще ни удари? – попита Гарик.

– Предполагам, че докато се умори, след това ще почине и ще продължи още малко – отговори Шон.

В двора влезе конят на Уейт. Баща им нареди нещо на конярчето и го чуха, че се смее. Вратата на кухнята хлопна и след половинминутно напрежение чуха рева на Уейт. Гарик страхливо подскочи.

В продължение на още десет минути слушаха как Уейт и Ада говорят в кухнята – редуваха се боботене и успокояващо мърморене.

– Баща ви иска да ви види – в кабинета си е.

Уейт бе застанал пред камината. Брадата му беше посипана с прах, също и челото му, което беше сбръчкано като разорана земя от озъбената му гримаса.

– Влизайте – изръмжа той, когато Шон почука на вратата. Те се намърдаха вътре и застанаха пред него. Уейт плесна по крака си с камшика за езда и от бричовете му се вдигна прах.

– Ела тук – каза той на Гарик и го хвана за косата. Извърна лицето му и огледа раната на челото му.

– Хмммм – измърмори той. Пусна кичура коса и той остана да стърчи. Хвърли камшика на писалището.

– Ела тук – каза той на Шон. – Дай си ръцете – с дланите надолу.

Кожата и на двете ръце беше разкъсана, а едно от кокалчетата беше подуто и възпалено.

– Хммм – отново измърмори той. Обърна се към полицата до камината, взе една лула от стойката и я напълни от каменния буркан с тютюн.

– Вие сте двама глупаци – каза той, – но аз ще рискувам и ще ви наема на работа за пет шилинга на седмица. Вървете да обядвате… чака ни работа следобед.

Те го зяпнаха с изумление, после веднага се запътиха към вратата.

– Шон.

Той замръзна знаеше, че всичко беше твърде добре, за да бъде вярно.

– Къде го удряше?

– Навсякъде, татко, навсякъде, където можех да го уцеля.

– Така не се прави – каза Уейт. – Трябва да го целиш отстрани в главата – ето тук – и той потупа с лулата върха на брадичката си – и да си стиснал здраво юмруците си, защото иначе, преди да пораснеш още, ще си счупиш всичките пръсти.

– Да, татко.

Вратата тихо се затвори зад него и Уейт си позволи да се ухили.

– Е, стига им вече толкова учене – каза той на глас и драсна кибрит, за да запали лулата. Когато тя започна да тегли равномерно, той изпусна дима. – Боже мой, само да бях там, когато е станало. Малкият писарушка щеше да си помисли дали да закача момчето ми втори път.

12

Шон вече имаше трасе, по което да бяга. Беше роден атлет и Уейт Кортни го измъкна от обора, където се въртеше около конете и му показа посоката. Той се затича, без да знае каква точно ще е наградата, нито разстоянието, въпреки това бягаше с радост и с всички сили.

Преди разсъмване седеше с баща си и Гарик в кухнята, като пиеше кафе, хванал с двете си ръце голямата тежка чаша чувствуваше как се вълнува от идването на следващия ден.

– Шон, вземи със себе си Зама и Н’дути и да не се отклонявате в гъсталака покрай реката.

– Ще взема само едно говедарче, татко, Н’дути ще ти трябва при дезинфекционната яма.

– Добре, добре. Опитай се да дойдеш при нас при ямата преди пладне, днес трябва да прекараме през нея хиляда глави.

Допи кафето и закопча якето си.

– Тогава тръгвам.

Край вратата на кухнята един прислужник държеше коня му. Шон пъхна карабината в калъфа на седлото и яхна коня, без да стъпва в стремето, вдигна ръка и се ухили на Уейт, после дръпна юздата и препусна през двора. Утрото все още бе тъмно и студено. Баща му го наблюдаваше от прага.

„Ех, много е самоуверен“ – помисли си той. Но имаше син, за какъвто се беше надявал, и се гордееше с това.

– Тате, на мен какво ще ми възложиш? – попита го стоящият до него Гарик.

– Ами, в ограденото място за болни животни са онези юници…

Уейт млъкна.

– Не. Гари, я по-добре ела с мен.

Шон работеше рано сутрин, когато слънчевата светлина проблясваше, златиста и игрива, а сенките бяха дълги и черни. Работеше под пладнешкото слънце и се потеше от жегата, работеше в дъжд, в мъгла, която нахлуваше сива и влажна от платото, в краткия африкански здрач, връщаше се вкъщи по тъмно. Радваше се на всеки изминал миг.

Научи се да разпознава добитъка. Не по име, защото имена имаха само впрегатните волове, а по размера, цвета и отличителните белези, така че само като хвърлеше едно око на някое стадо, разбираше кое добиче липсва.

– Зама, къде е старата крава с кривия рог?

– Nkosii, (нямаше го вече умалителното Nkosiana – млади господарю) вчера я отведох в ограденото място за болни животни, тя има тения.

Шон се беше научил да разпознава болестта в съвсем началната й фаза, по начина, по който животното се придвижваше и държеше главата си. Научи и лечението. За да се унищожат паразитите, трябваше да се налее керосин в раната. При офталмия се правеше промивка на очите с калиев перманганат. За синята пъпка имаше само едно средство – куршум и изгаряне на трупа.

Той изроди първото си теленце сред акациите на брега на река Тугела. Направи го сам, със запретнати ръкави над лактите, като усещаше слузта по ръцете си. След това, докато майката ближеше теленцето и то се олюляваше от всяко бутване на езика й, Шон усети как нещо се сви в гърлото му.

Но всичкото това не му бе достатъчно, за да изразходва енергията си. Работата го забавляваше.

Усъвършенствуваше майсторството си в ездата, скачаше от седлото и тичаше покрай коня си, отново скачаше на седлото, после се прехвърляше на другата страна, изправяше се на седлото при пълен галоп, после разтваряше крака и го яхваше, като стъпалата му моментално намираха стремената.

Упражняваше се с карабината, докато се научи да уцелва бягащ чакал от сто и петдесет крачки, като разсичаше с големия куршум тялото му с размери на фокстериер.

Освен това трябваше да върши и много от Гариковата работа.

– Шон, не се чувствувам добре.

– Какво ти е?

– Кракът ми се е разранил от толкова езда.

– Ами тогава защо не се прибереш вкъщи?

– Татко каза да оправя оградата около дезинфекционна яма номер три.

Гарик се протегна напред върху коня си, за да разтрие крака си, като се опита да се усмихне бодро.

– Ами нали миналата седмица я оправи – възрази Шон.

– Да, но теловете отново са се разхлабили.

Всички ремонти, които брат му извършваше, винаги бяха странно нетрайни.

– В теб ли е ножицата за рязане на тел?

Той пъргаво я извади от торбата на седлото.

– Аз ще я оправя – каза Шон.

– Страшен си, братко, много съм ти признателен. – Второ колебание. – Нали няма да кажеш на татко?

– Не – какво да се прави, кракът ти е разранен.

Гарик препусна към дома, промъкна се в спалнята си и избяга при Джим Хокинс от „Острова на съкровищата“.

Тази работа донесе нова радост на Шон. Когато дъждът накара тревата да се раззелени и напълни плитките долове на платото с вода, това не беше просто знак, че е започнал сезонът, когато птиците свиват гнезда, и че риболовът в Бабуун Строом ще стане по-добър. Това означаваше, че сега могат да изведат добитъка от долината нагоре по платото, стадата ще се угоят и те ще ги откарат в Лейдибург в оградените места за продажба. Тоест, свършила бе още една зима и земята отново обещаваше и раждаше живот. И добитъкът усети тази радост.

Беше късен следобед. Шон седеше на коня си сред дърветата, загледан в една долина към малкото стадо, проточило се пред него. Говедата пасяха с наведени глави, като помахваха лениво с опашки. Между него и стадото имаше едно теленце – беше на три дни, все още бледобежово и несигурно на краката си. Опитваше ги, като правеше тромави кръгове в ниската трева. Измуча крава и теленцето замръзна с разкрачени крака и вирнати уши. Шон се ухили и вдигна юздата от врата на коня – беше време за връщане във фермата.

И в този момент видя ammergeyer, той вече беше започнал стремглаво да се снижава към теленцето, голям и тъмнокафяв, падащ от небето, с извити назад крила и нокти, готови за удар. Вятърът шумеше в крилата му от скоростта на падането.

Шон се вкамени и загледа. Орелът удари телето и той чу как се счупи кост, остро и рязко като съчка. Теленцето падна на тревата, като безпомощно зарита под кацналия върху него орел.

Шон остана за миг зашеметен от бързината, с която се разви всичко. И тогава у него нахлу омразата. Остро, така че стомахът му се сви. Срита коня с петите си и се понесе напред. Втурна се към орела, като издаваше висок неопределен писък, изпълнен с животинска омраза.

Орелът обърна глава и го погледна с едното си око. Отвори голямата си жълта човка и отговори с пронизителен нисък, после откъсна ноктите от телето и подхвръкна. Тежко размаха криле и се понесе ниско над земята, набирайки скорост, издигайки се, отдалечавайки се.

Шон измъкна карабината си от калъфа и накара коня да приклекне. Скочи от седлото и насочи дулото на карабината.

В този момент орелът се беше издигнал на петдесет метра над него и продължаваше бързо да набира височина. Шон пъхна патрон в цевта, затвори я и бързо вдигна пушката.

Целта бе трудна. Движеше се настрани и нагоре от него, плясъкът на крилата подхвърляше тялото на орела. Шон стреля. Карабината отскочи в рамото му и вятърът отнесе барутния дим, така че той можа да види как куршумът попада в целта.

Орелът се прекърши високо във въздуха. От него се разхвърча перушина като от възглавница и той падна с безжизнено увиснали криле. Преди да стигне земята, Шон вече се бе затичал към него.

Когато стигна при него, птицата вече бе издъхнала, но той хвана карабината за дулото, вдигна я над главата си и стовари приклада в тялото на орела. При третия удар прикладът се откъсна, но той продължаваше да удря. Стенеше от ярост.

Когато спря и се изправи запъхтян, по лицето му се стичаше пот и тялото му трепереше. Орелът се беше превърнал в пихтиеста маса от разкъсана плът и пера.

Теленцето още беше живо. Карабината беше засякла. Шон клекна до него, ядни сълзи изгаряха очите му. Доуби го с ловния си нож.

Назад к карточке книги "Когато лъвът се храни"