Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 33 страниц)
28
На следващия ден следобед откриха лагера на Челмсфорд, редиците почернели лагерни огнища и заравнените места, където са били палатките, коловете, за които са били завързани конете, и купчините празни тенекиени консерви от говеждо месо и трикилограмовите кутии от бисквити.
– Заминали са преди два дни – каза Мбиджейн.
Шон кимна, без да се усъмни в думите му.
– Накъде са тръгнали?
– Обратно към главния лагер в Исандхълуана.
– Защо ли са направили така?
Зулусът сви рамене.
– Бързали са. Конницата е галопирала пред пехотата.
– Да ги последваме – предложи Шон.
Оставените следи очертаваха широк път, защото бяха минали хиляда мъже, а фургоните и колелата на топовете бяха издълбали дълбоки коловози.
Спаха гладни и измръзнали до пътя на войската. На другата сутрин, когато тръгнаха, във вдлъбнатините имаше слана.
Малко преди пладне пред тях се извиси гранитният купол на Исандхълуана – Хълмът на малката часовникова стрелка, и те несъзнателно усилиха хода си. Шон накуцваше, защото ботушът му беше протрил кожата на едната пета. Косата му се бе сплъстила на кичури и лицето му беше изцапано с пръст.
– Би ми се усладило дори войнишкото солено говеждо месо – каза той на английски и Мбиджейн не му отговори, защото не разбираше езика. Той гледаше в далечината, свил тревожно вежди.
– Господарю, два дни вървим и не сме видели никого. Струва ми се, че досега трябваше да срещнем патрули от лагера.
– Може да сме се разминали с тях – каза Шон, слабо заинтересован, но Мбиджейн поклати глава. Продължиха пътя си в мълчание. Сега хълмът беше по-близо, така че можеха да различат терасите и пукнатините, които покриваха купола като дантела.
– Не се вижда никакъв лагерен пушек – каза зулусът. Беше вдигнал очи и се взираше.
– Какво има? – Шон усети опасността.
– N’yoni – каза Мбиджейн тихо и той ги видя. Един тъмен покров, който бавно се въртеше като колело високо на хълма на Исандхълуана, все още толкова далеч, че не можеха да различат отделните птици, просто сянка, тънка тъмна сянка в небето. Докато я гледаше, на Шон изведнъж му стана студено под жаркото обедно слънце. Затича се.
Нещо се движеше пред тях в равнината. Разкъсаното платнище на един преобърнат фургон плющеше като ранена птица. Чакалите се боричкаха, а нагоре по склона се носеше прегърбена хиена.
– О, боже! – прошепна Шон.
Мбиджейн се облегна на копието си, лицето му бе безизразно, но очите му бавно шареха по полето.
– Мъртви ли са? Всички ли са мъртви?
Въпросът не се нуждаеше от отговор. Ясно виждаше мъртъвците в тревата, труповете край фургоните и нагоре по склона. Мбиджейн чакаше безмълвно. Една голяма черна хищна птица се спусна пред тях, перата по върховете на крилете й бяха разперени като пръстите на ръка. Краката й се отпуснаха, допряха се и заподскачаха тежко, за да намерят опора сред мъртъвците, една плавна и бърза трансформация от красив полет в грозна кацнала поза. Тя вирна глава, разроши перушина и се закандилка, за да клъвне един труп, облечен в зелено ловно облекло.
– Къде е Челмсфорд? И него ли са хванали?
Мбиджейн поклати глава.
– Той е пристигнал твърде късно.
Посочи с копието си широката ивица от следи, заобикаляща бойното поле и пресичаща ската на Исандхълуана към Тугела.
– Върнал се е обратно при реката. Дори не е спрял, за да погребе мъртвите.
Спуснаха се към полето. В началото си проправяха път през купищата зулуски оръжия и щитове, по остриетата на късите копия се беше образувала ръжда. Тревата беше стъпкана и мръсна там, където са лежали мъртъвците, но убитите зулуси ги нямаше – сигурен признак за победа.
Приближиха бойните редове на англичаните. На Шон започна да му се гади, като видя какво им беше сторено. Лежаха на купчини един върху друг, лицата им бяха вече почернели и всичките бяха изкормени. Мухите се трупаха в празните им стомашни кухини.
– Защо са направили това? – попита той. – Защо е трябвало да ги обезобразяват така?
Премина с тежка стъпка покрай фургоните. На тревата бяха разхвърлени разбити сандъци с храна и напитки, дрехи и хартия, около мъртвите се въргаляха касетки с патрони, но пушките ги нямаше. Миризмата на разлагащи се трупове сякаш се полепи по гърлото и езика му като рициново масло.
– Трябва да намеря татко – проговори тихо Шон.
Мбиджейн вървеше на десетина крачки зад него. Стигнаха до редовете, където беше бивакът на доброволците. Палатките бяха нарязани на парцали и стъпкани в праха. Конете бяха намушкани, докато са били завързани за коловете, и се бяха подули. Шон разпозна Джипси, кобилата на баща си. Запъти се към нея.
– Здравей, момиче – каза той.
Птиците бяха изкълвали очите й, лежеше на една страна, коремът й бе така подут, че стигаше до кръста му. Заобиколи я. Точно зад нея лежаха първите от мъжете на Лейдибург. Той разпозна всичките останали петнадесет, макар че птиците не бяха пощадили и тях. Лежаха в неправилна окръжност с лица навън. После откри разпръснати на разстояние един от друг трупове към планинския скат. Проследи опита на доброволците с бой да си проправят път обратно към Тугела. От двете страни на дирята, която бяха оставили, имаше следи от паднали зулуси.
– Най-малко по двадесет от тях на един наш – прошепна Шон с гордост.
Продължи да се катери и на върха на ската близо под скалния зъбер на Исандхълуана откри баща си.
Бяха четирима, последната четворка: Уейт Кортни, Тим Хоуп-Браун, Ханс и Найл Еразмус. Лежаха близо един до друг. Уейт беше проснат по гръб с широко разтворени ръце, птиците бяха изкълвали лицето му до костите, но бяха оставили брадата му, която леко се развяваше от полъха на вятъра. Мухите – големи метално зелени мухи, се рояха като кошер пчели в отворената коремна кухина.
Шон седна до баща си. Взе една филцова шапка, която се въргаляше до него, и покри обезобразеното му лице. На нея имаше копринена кокарда в синьо и жълто, някак си странно весела при толкова много смърт. Мухите мрачно бръмчаха, някои накацаха по лицето и устните му. Той ги пропъди.
– Познаваш ли го? – попита Мбиджейн.
– Това е баща ми – отвърна Шон, без да вдигне очи.
– Значи и ти.
Със съчувствие и разбиране в гласа си зулусът се обърна и го остави сам.
„Аз си нямам нищо“ – бе казал Мбиджейн. Сега и Шон си нямаше никого. Само една пустота: нито гняв, нито тъга, нито болка. Загледан в това обезобразено нещо, Шон не можеше да повярва, че е било човек. Само месо, човекът го нямаше.
След малко Мбиджейн се върна. Беше отрязал голямо парче от брезента от един от неизгорелите фургони и увиха Уейт в него. Изкопаха му гроб. Беше трудна работа, защото земята беше камениста и спечена. Положиха Уейт в гроба както беше с широко разтворените ръце в rigor mortis под брезента, защото Шон не смееше да ги счупи, за да ги прегъне. Внимателно го засипаха и натрупаха отгоре камъни. Застанаха заедно гроба.
– Е, тате… – гласът му звучеше неестествено. Не можеше да повярва, че говори на баща си.
– Е, тате… – отново започна той, мънкайки неловко. – Бих искал да кажа благодаря за всичко, което направи за мен. – Той спря и се изкашля, за да прочисти гърлото си. – Надявам се, знаеш, че ще се грижа за мама, за фермата възможно най-добре – и за Гари също.
Гласът му отново се изгуби и той се обърна към Мбиджейн.
– Няма какво друго да се каже.
Гласът на Шон съдържаше изненада, граничеща почти с мъка.
– Да, няма нищо друго за казване – съгласи се зулусът.
Още няколко минути Шон се бори със смазващата пустота на смъртта, сетне се обърна и закрачи към Тугела. Мбиджейн тръгна малко встрани и крачка назад от него. „Ще се стъмни, преди да достигнем реката“ – помисли си Шон. Беше много уморен и накуцваше поради наранената си пета.
29
– Остава ни още малко – каза Денис Петерсен.
– Да – изсумтя Шон. Подразни го съобщаването на очевидния факт, излезеш ли от Махобас Клооф и щом като Бабуун Строом ти е отляво на пътя, значи до Лейдибург остават осем километра. Както каза Денис, още малко.
Петерсен се изкашля от прахоляка.
– Първата бира ще стане само на пяна в гърло ми.
– Мисля, че е време да потегляме. – Шон избърса лицето си от праха. – Мбиджейн и останалите слуги могат да ги докарат сами.
– Точно това щях да предложа – каза Денис с явно облекчение. Пред тях по пътя имаше почти хиляда глави добитък, който вдигаше прахоляк. Бяха на два дни път от Роркес Дрифт, където дружината доброволци беше разпусната.
– Ще ги затворим в кошарите и утре сутринта ще ги изпратим – ще кажа на Мбиджейн.
Шон заби пети в коня си и се извъртя натам, където се носеше в тръс едрият зулус – в края на стадото. Разговаряха няколко минути и той даде знак на Денис. Заобиколиха стадото от двете му страни и се събраха отново на пътя пред тях.
– Не са в много добро състояние – промърмори Дени, като хвърли поглед назад.
– Друго не може и да се очаква. Здравата ги юркахме двата дни.
Хиляда глави добитък, делът от Кетчуайовите стада на петима мъже – Денис и баща му, Уейт, Шон и Гарик – защото дори на мъртвите се полагаше пълен дял.
– Според теб каква е преднината ни пред останалите? – попита го Денис.
– Нямам представа – отговори той.
Не беше вкусно, така че каквото и да отговореше, щеше да бъде само предположение, излишният въпрос е също така досаден, както и очевидното заключение. Внезапно му мина през ума, че един такъв въпрос само преди няколко месеца би отворил дискусия и спорове, които можеха да траят половин час. Какво означаваше това? Че той се е променил. След като сам си отговори на въпроса, Шон язвително се ухили.
– За какво се смееш? – попита Денис.
– Току-що си мислех, че много неща са се променили за последните няколко месеца.
– Да – каза Денис, след което настъпи мълчание, нарушавано само от неравномерния тропот на конете.
– Ще бъде някак си странно без татко – промълви замислено той. Господин Петерсен беше останал в Исандхълуана. – Някак си ще е смешно, че ще сме само мама, момичетата и аз във фермата.
Известно време не разговаряха. Припомняха си изминалите кратки месеци и събитията, които промениха живота им.
И двамата нямаха още двадесет години, а вече бяха глави на семейства, владетели на земя и добитък, познали мъката и убивали хора. Сега Шон изглеждаше по-възрастен с бръчките на лицето си, с брадата, която беше пуснал – квадратна, с формата на пика от картите. Бяха яздили заедно с командосите, които бяха палили и плячкосвали, за да отмъстят за Исандхълуана. При Улунди бяха строили конете си зад редовете на пехотата на Челмсфорд под палещото слънце, изчаквайки тихо, докато Кетчуайо събираше войските си и ги изпращаше през открития терен, за да нападнат и победят рехавото каре от мъже. Бяха чакали да отмине грохотът на залповете през равни интервали и гледаха как големият черен бик зулуси се разпада на парчета пред карето. Накрая редовете на пехотата се отвориха и те препуснаха навън, цели две хиляди силни конници, за да смажат завинаги силата на зулуската империя. Преследваха и нападаха, докато ги спря падналият мрак, и даже не пресмятаха колцина са убили.
– Ето я църковната кула – каза Денис.
Шон бавно изплува от спомените. Бяха стигнали Лейдибург.
– Майка ти в Теунис Краал ли е? – попита Денис.
– Не, премести се в града – в къщата на улица „Проте“.
– Предполагам, че не иска да пречи сега, когато Ана и Гари се ожениха.
Шон веднага се намръщи.
– Как ти се вижда тази работа – нашето приятелче.
– Гари, женено за Ана? – изхили се Денис и поклати глава. – Мисля, че би могъл да се обзаложиш на двадесет срещу едно, че просто не е имал избор.
Начумереното му лице стана още по-мрачно. Гари му беше скроил номер – Шон не бе скъсал с Ана.
– Имаш ли вест от тях? Кога ще се върнат у дома?
– За последен път получихме вест от тях от Питърмарицбург, бяха изпратили телеграма до мама, за да съобщят, че са се оженили. Получила я два дни, преди да се върна вкъщи от Исандхълуана. Това беше преди два месеца, доколкото ми е известно, от тогава не сме имали вест от тях.
– Струва ми се, че Гари така здраво се е слял със семейното огнище, че ще трябва да го откъртят с железен лост – изкикоти се отново Денис, този път мръснишки.
Изведнъж Шон си представи Гари върху Ана, коленете й вдигнати високо, главата й отметната назад, а очите – затворени, издава онова нейно тихо мяукане.
– Млъкни, мръсно копеле – изръмжа той.
Денис примигна.
– Извинявай, аз само се шегувах.
– Няма да се шегуваш със семейството ми, той ми е брат.
– А тя беше твоето момиче, а? – измърмори Денис.
– Искаш ли да те ударя?
– По-кротко, приятел, пошегувах се.
– Такива шеги не ми допадат, ясно ли ти е?
– Добре. Добре. Успокой се.
– Това са мръсни, мръсни приказки.
Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картината с Ана, тя беше изпаднала в див оргазъм, ръцете й се бяха вкопчили във врата на Гарик.
– Боже господи, откога си станал светец? – попита Денис и като пришпори коня си, изпревари Шон и продължи да се движи по главната улица към хотела. Той си помисли дали да не му каже да се върне, но реши да го остави да върви. Зави надясно в една сенчеста странична улица. Къщата беше третата от ъгъла. Уейт я беше купил преди три години, с цел да вложи парите си. Беше приятна малка постройка със сламено катранен покрив и варосани стени сред дървета и зелена градинка с цветя, заобиколена с ограда от дървени колове. Шон завърза коня при портата и пое по алеята към входа.
Когато бутна вратата на гостната, завари в нея две жени. И двете изненадано се надигнаха, като изненадата им моментално се смени с радост, когато го познаха. Стана му приятно от радостта им – хубаво е, когато те посрещат сърдечно.
– О, Шон, не те очаквахме.
Ада бързо се запъти към него. Той я целуна и видя, че скръбта е оставила отпечатъка си върху нея. За миг изпита чувство на вина, че смъртта на Уейт не е оставила толкова видим отпечатък и върху него. Хвана я за раменете и я задържа така.
– Много си хубава – каза той.
Беше отслабнала. Очите й изглеждаха прекалено големи за лицето й и мъката се криеше в тях като сенки в гората, но пристигането му я разведри и тя се засмя.
– Мислехме, че ще се върнеш в петък. Толкова се радвам, че дойде по-рано.
Шон отмести поглед от Ада.
– Здравей, Ягодов пай.
Тя нетърпеливо очакваше да бъде удостоена с вниманието му.
– Здравей, Шон.
Изчерви се леко от погледа му, но не сведе очи.
– Изглеждаш по-възрастен – каза тя, като почти не забелязваше праха, който се беше спекъл по кожата му, посипал косата и миглите му и зачервил очите му.
– Просто си забравила как изглеждам – каза той и се обърна към Ада.
– Не, не бих могла – прошепна Одри толкова тихо, че никой от двамата не я чу. Усети как нещо се надигна в гърдите й.
– Седни, Шон.
Ада го заведе при голямото кресло срещу камината. На полицата над камината имаше снимка на Уейт.
– Ще ти донеса чай.
– Мамо, защо не една бира?
Шон потъна в креслото.
– Разбира се – ще ти донеса бира.
– Не – каза Одри и изхвърча от стаята към кухнята. – Аз ще я донеса.
– Одри, в килера са – извика Ада след нея, после се обърна към него. – Такова мило дете е.
– Погледни я по-добре – усмихна се той, – тя изобщо не е дете.
– Ех, Гари да беше… – започна Ада, но рязко млъкна.
– Кажи какво? – окуражи я Шон.
Тя помълча известно време, мечтаеше си Гари да бе намерил момиче като Одри вместо…
– Нищо – отвърна тя и седна до него.
– Имаше ли вести от Гари?
– Не. Още не, но господин Пай каза, че при него в банката е пристигнал чек, осребрен в Кейптаун.
– Кейптаун? – Шон повдигна прашните си вежди. – Добре си живее нашето момче.
– Да – каза Ада, като си спомни сумата на чека. – Така е.
В стаята влезе Одри, носеше поднос с голяма бутилка и чаша. Отиде до креслото му. Той пипна бутилката – беше студена.
– По-бързо, слугинче – пошегува се Шон, – умирам от жажда.
След като пресуши първата чаша на три глътки, момичето отново я напълни и той, стиснал я в ръка, се намести удобно в креслото.
– А сега ни разкажи всичко – каза Ада.
Приятно отпуснат в креслото с чаша в ръка, доволен от начина, по който го посрещнаха, той стана твърде словоохотлив. Не си бе дал сметка, че има толкова много за разказване. При най-малкия признак за отегчение Ада или Одри веднага го окуражаваха с въпрос.
– О, боже мой! – възкликна накрая Одри. – Навън почти се е мръкнало. Трябва да си тръгвам.
– Шон. – Ада стана. – Ще я изпратиш ли до вкъщи?
Крачеха мълчаливо един до друг в полумрака под кичестите дървета. Най-сетне Одри проговори.
– Шон, ти беше ли влюбен в Ана? – изтърси тя и той усети привичната си реакция, бърз гняв. Отвори уста, за да я среже, но изведнъж смени намерението си. Въпросът беше уместен. Дали е бил влюбен в Ана? Едва сега се замисли върху това, като внимателно си повтаряше точния въпрос наум, за да може да му отговори вярно. Усети внезапен прилив на облекчение. Отвърна й с усмивка.
– Не, Ягодов пай, не, никога не съм бил влюбен в нея.
Тонът му беше искрен, не лъжеше. Щастлива, тя продължи да крачи до него.
– Не си прави труд да ме изпращаш до къщата.
Едва сега забеляза зацапаните му и прашни дрехи, в които можеше да се почувствува неловко пред родителите й. Искаше всичко да бъде наред от самото начало.
– Ще те наблюдавам, докато стигнеш вратата – каза Шон.
– Предполагам, че утре сутринта ще отидеш в Теунис Краал, нали? – попита тя.
– Веднага щом стана. Очаква се много работа.
– Но ще минеш през магазина?
– Да – отвърна той и начинът, по който я погледна, я накара да се изчерви и да се ядоса на светлата си кожа, която така лесно я издаваше. Тръгна бързо по пътеката, после се спря и погледна назад.
– Шон, моля те, не ме наричай повече Ягодов пай.
Засмя се тихичко.
– Добре, Одри, ще се опитам да го запомня.
30
Шон мислеше за шестте седмици, изминали от военната кампания срещу зулусите, шест седмици, изтекли с мълниеносна скорост. Отпиваше кафе от порцеланова чаша с размера на халба, седнал в средата на леглото си с нощница, навита до кръста и кръстосани крака. Кафето беше горещо, той сърбаше шумно и издишваше парата през устата си.
Изминалите шест седмици бяха плътно запълнени с всякакви неща – нямаше място за мъчителни размишления или съжаление, макар че вечер, докато седеше в кабинета изцяло погълнат от спомените за Уейт, мъката не го напускаше.
Дните се нижеха, без да се усеща кога свършва единият и започва другият. Сега фермите бяха три: Теунис Краал и другите две, взети под аренда от Пай. Беше ги запълнил с плячкосания добитък и закупения след завръщането му. Цената на добитъка отново беше паднала благодарение на стоте хиляди глави, докарани от Зулуленд, и Шон можеше да си позволи да избира какво да купи. Можеше да си позволи и да изчака, докато цената отново се повиши.
Стана, прекоси стаята и отиде при мивката. Наля вода в легена и внимателно я опита с пръст. Беше толкова студена, че щипеше. Стоеше прав, облечен в чудноватата женска нощница и се чудеше какво да прави. Тъмните косми на гърдите му се подаваха на къдрици изпод изкусно избродираната й предница. Набра кураж и потопи лицето си в легена, загреба вода с две ръце и я изля на тила си, накрая вдигна глава, дишайки запъхтяно, а водата се оцеждаше по нощницата му. Изтри се с хавлиена кърпа, смъкна мократа дреха и надникна гол през прозореца. Достатъчно светло бе, за да види мъглата и ситния дъжд навън.
– Отвратителен ден – измърмори той, но тонът му не беше искрен. Очакваше с вълнение този ден, чувствуваше се бодър и с изострени сетива, гладен, готов да се захване с работата, която го чакаше.
Облече се, подскачайки на един крак, докато обуваше брича си, напъха в него края на ризата си, сетне седна на леглото и нахлузи ботушите си. Сега си мислеше за Одри – трябва да се опита да отиде утре сутринта в града, за да се види с нея.
Шон бе решил да се оженят. Имаше поне три основателни причини за това. Беше установил, че е по-лесно да попадне в трезорите на Английската банка, отколкото под полата на Одри, без да е женен за нея. Когато той желаеше нещо, нямаше цена, която да не е готов да заплати.
Докато живееше в Теунис Краал заедно с Гари и Ана, стигна до решението, че ще бъде много хубаво да си има жена, която да му готви, да кърпи дрехите му и да слуша историите му, защото Шон се чувствуваше малко пренебрегнат.
Третата, но не и най-маловажната причина, бе връзката на Одри с местната банка. Тя беше едно от малкото слаби места в бронята на стария Пай. Можеше да поднесе фермата „Махобас Клооф“ като сватбен подарък, въпреки че дори оптимистът в Шон не хранеше особени надежди. Пай не се разделяше лесно с парите си.
„Да – реши Шон, – ще трябва да намеря време, за да отида в града и да кажа на Одри.“ Не смяташе, че ще му се наложи да я моли. Той вчеса косата си, среса брадата си, намигна си в огледалото и излезе в коридора. Усети миризмата, която идваше от кухнята, и устата му започна да се пълни със слюнка.
Ана беше в кухнята. Лицето й бе почервеняло от горещината край печката.
– Какво има за закуска, сестричке?
Тя се обърна към него, като отметна косата от челото си с опакото на ръката си.
– Не съм ти сестра – каза тя – и бих желала да не ме наричаш така.
– Къде е Гари? – попита Шон, сякаш не бе чул протеста й.
– Още не е станал.
– Бедното момче е изтощено, няма съмнение.
Той й се ухили и тя се извърна смутена. Шон огледа задника й, без да изпитва някакво желание. Странно, но обстоятелството, че Ана е съпруга на Гари, бе изпарило всякакво желание към нея. Дори споменът за това, което бяха правили по-рано, беше някак си мъгляво неприличен, намирисващ на кръвосмешение.
– Започнала си да напълняваш – каза той. Тя наведе глава, но не отговори и Шон продължи: – За мен четири яйца, ако обичаш, и кажи на Джоузеф да не ги препържва.
Тя прекоси кухнята и влезе в трапезарията. В същия миг през страничната врата се появи Гари. Лицето му бе все още отпуснато от съня. Шон долови дъха му – беше пил.
– Добро утро, Ромео – поздрави го той и Гари се ухили глуповато.
Очите му бяха зачервени и не се беше избръснал.
– Здрасти, Шон. Как спа?
– Чудесно, благодаря. Ти също, както виждам.
Шон седна и загреба попара с лъжицата.
– Искаш ли? – попита той Гари.
– Да, благодаря.
Подаде му купата. Забеляза как трепери ръката на Гари. Ще трябва да поговоря с него да не прекалява с пиенето.
– Страшно съм гладен.
Разговаряха, като скачаха от една тема на друга както обикновено става на закуска. Ана влезе и се присъедини към тях. Джоузеф поднесе кафето.
– Гари, каза ли вече на Шон? – обади се внезапно Ана с глас, изпълнен с решителност.
– Не.
Той се изненада и разля кафето си.
– Какво да ми е казал? – попита Шон.
Мълчаха и Гари неспокойно помахваше с ръката си.
Точно от този момент се боеше – какво би станало, ако брат му се сетеше. Какво би станало, ако разбереше, че бебето е негово, и си вземеше Ана с детето, вземеше си ги и го оставеше самичък на този свят. Обзет от неоснователни страхове, Гарик се втренчи в брат си, седнал срещу него на масата.
– Кажи му, Гари! – заповяда жена му.
– Ана чака бебе – каза той.
Наблюдаваше лицето на Шон, видя как изненадата бавно отстъпи място на задоволство, усети как ръката на брат му го прегърна през раменете в болезнена прегръдка, почти го смачка.
– Това е страхотно – възкликна радостно Шон, – това е великолепно. Ако продължаваш все така, къщата ще се напълни с хлапета за нула време. Гордея се с теб.
Ухилен глупаво от облекчение, той гледаше как Шон прегърна Ана по-нежно и я целуна по челото.
– Браво, Ана, гледай непременно да е момче. Трябва ни евтина работна ръка.
„Не е разбрал – помисли си Гарик, – не знае и то ще е мое. Никой няма да може да ми го отнеме сега.“
През деня работиха в южния сектор. Бяха заедно, Гари объркано и радостно се смееше на задявките на Шон. Беше му много приятно, че Шон му оказва толкова много внимание. Свършиха рано – този път като никога брат му не беше в настроение за работа.
– Мой разплоден братко, всички гюмове са пълни до горе. – Протегна се и тупна с юмрук рамото на Гари. – Хайде да си вдигаме чуковете и да вървим в града. Можем да ударим по няколко питиета на крак в хотела, за да го отпразнуваме, и после да отидем и да кажем на Ада.
Шон се надигна на стремената и надвика мученето и врявата на стадото.
– Мбиджейн, докарай онези десетте болни при къщата и не забравяй, че утре ще избираме добитък от кошарите за пазара.
Зулусът му махна с ръка и Шон се обърна отново към Гарик.
– Хайде, да изчезваме оттук.
Яздеха един до друг, капчици влага покриваха мушамените им дрехи и блестяха по брадата на Шон. Беше студено и възвишението беше скрито във влажната мъгла.
– Това време е само за бренди – каза той, но Гарик не отговори.
Отново се бе уплашил. Не искаше да казва на Ада. Тя щеше да познае от кого е детето. Отгатваше всичко, щеше да разбере, че е от Шон. Не можеше да я излъже.
Копитата шляпаха звучно в калта. Стигнаха до разклона и поеха по билото към Лейдибург.
– На Ада страхотно ще й хареса да е баба – изкикоти се тихичко Шон и в този момент конят му леко се препъна, наруши равномерния си ход и закуца с предния си крак. Той слезе, вдигна копитото и видя дълбоко забита треска.
– Да го вземат мътните! – изруга тихо.
Наведе глава, захапа върха на треската със зъби и я измъкна.
– Е, сега няма да можем да отидем в Лейдибург, раната няма да зарасне няколко дни.
Гари се успокои, случилото се отлагаше срещата с Ада.
– Конят ти е здрав. Хайде, продължавай, поздрави я от мен. – Шон погледна Гари.
– Някой друг път ще й кажем. Хайде да се връщаме вкъщи – възпротиви се брат му.
– Хайде, Гари, та това е твое дете. Върви да й кажеш.
Гарик се противи, докато видя, че брат му започна да се ядосва, и тогава тръгна с примирителна въздишка. Шон поведе коня си към Теунис Краал. Сега обаче мушамата го запарваше и му тежеше. Той я свали и я преметна на седлото.
Когато приближи къщата, завари Ана на стълбите.
– Къде е Гари? – извика тя.
– Не се безпокой. Отиде в града, за да види Ада. Ще се върне за вечеря.
Едно от конярчетата пое коня му. Разприказваха се и тогава Шон се наклони, за да повдигне нараненото копито. Бричът му се опъна на бедрата и подчерта добре оформените му крака. Ана го огледа. Той се изправи и широките му рамене се откроиха под бялата влажна материя на ризата му. Шон й се усмихна, докато изкачваше стъпалата на входа. Дъждът бе накъдрил брадата му и той приличаше на пакостлив пират.
– Сега трябва повече да се грижиш за себе си. – Хвана я над лакътя, за да я заведе вътре. – Не бива да стоиш на студено.
Минаха през стъклените врати. Ана го изгледа отдолу нагоре, главата й достигаше до рамото му.
– Ти си дяволски хубава жена, Ана, и аз съм сигурен, че ще родиш хубаво дете.
Това бе грешка от негова страна, защото докато изричаше тези думи, погледът му омекна и лицето му се обърна към нея. Позволи си да обгърне раменете й с ръка.
– Шон! – Тя сякаш възкликна от болка. Неочаквано се обърна, тялото й страстно се прилепи към неговото и ръцете й обвиха врата му. Приведе лицето му надолу, устните й се впиха в неговите, отпусна се назад и притисна силно слабините си към краката му. Стенеше тихо, докато го целуваше. Изумен, за миг Шон остана в плен на прегръдката й, но след това откъсна лицето си от нейното.
– Луда ли си?
Опита се да я отблъсне, но тя се съпротивляваше. Кръстоса ръцете си на гърба му и притисна лице в гърдите му.
– Обичам те! Моля те, моля те. Обичам те. Просто ме остави да те прегръщам. Искам само да те подържа в ръцете си.
Гласът й бе приглушен. Тя трепереше.
– Пусни ме.
Шон грубо разтвори ръцете й и почти я хвърли на дивана.
– Сега си съпруга на Гари и скоро ще станеш майка на неговото дете. Дръж настрана от мен малкото си горещо тяло.
Направи крачка назад, гневът му нарастваше.
– Но аз те обичам, Шон. О, боже, само ако можех да те накарам да разбереш колко страдам докато живея тук с теб и дори не мога да те докосна!
Направи няколко крачки към нея.
– Аз не съм те искал. Никога не съм те обичал, не бих могъл да се докосна до теб. – Тя видя отвращението, изписано на лицето му. – Ти си съпруга на Гари, ако погледнеш някога друг мъж, ще те убия. – Вдигна ръцете си със заплашително разперени, извити пръсти. – С голи ръце ще те убия.
Лицето му беше близо до нейното. Тя не можа да понесе изражението на очите му, замахна рязко. Той се отдръпна навреме, за да спаси очите си, но ноктите й издълбаха кървави бразди по бузата му, които стигаха до носа му. Шон я хвана за китките и я задържа, докато тънка струйка кръв се отичаше по брадата му. Ана се извиваше в ръцете му, мяташе тялото си на всички страни, като се опитваше да се отскубне и пищеше в лицето му.
– Ах, ти, свиня такава, мръсна свиня! Съпруга на Гари, казваш? Дете на Гари, казваш? – Отметна глава и се разсмя лудешки. – Сега ще ти кажа истината. Ако искаш да знаеш, това дете в утробата ми е от теб. Твое е! Не е от Гари!
Освободи китките й и се отдръпна слисан.
– Не може да бъде! – прошепна той. – Лъжеш!
– А не си ли спомняш как се сбогува с мен, преди да тръгнеш на война? Не помниш ли нощта във фургона? Не си ли спомняш, а, не помниш ли? – Сега тя говореше тихо, използувайки всяка дума като нож срещу него.
– Това беше отдавна. Не може да е вярно – заекна Шон, като продължаваше да се отдръпва от нея.
– Три месеца и половина. Детето на брат ти ще подрани малко, нали? На много хора им се раждат недоносени деца… – Думите й бавно проникваха в съзнанието му. Тя не можеше да се овладее и се тресеше, а лицето й бе станало призрачно бледо.
Той не можа да издържи повече.
– Остави ме, махни се от мен. Трябва да помисля. Не знам.
Промъкна се покрай нея, без да я докосва, и отиде в коридора. Тя го чу да затръшва вратата на кабинета.
