Текст книги "Когато лъвът се храни"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 33 страниц)
25
Ана и Гарик вече бяха женени цели два месеца, когато се върнаха в Теунис Краал. Лекарят бе свалил гипса от ръката на Гарик.
Поеха по пътя, който заобикаляше селото, и минаха по моста над Бабуун Строом. На най-високата му точка Гари спря конете и огледаха цялата ферма.
– Не мога да разбера защо мама се премести в града – каза той. – Не трябваше да го прави. В Теунис Краал има място за всички.
Ана седеше безмълвна и доволна до него. Беше почувствувала облекчение, когато Ада им изпрати писмо в Порт Натал, след като те й бяха съобщили с телеграма, че са се оженили. Макар и много млада, Ана бе жена и си даваше сметка, че мащехата му никога не я е харесвала. Е, разбира се, че се държеше много мило, но големите й черни очи я притесняваха. Бяха прекалено проницателни и откриваха онова, което тя се опитваше да скрие.
– Ще трябва да отидем да я видим веднага щом е възможно. Тя трябва да се върне във фермата – в края на краищата Теунис Краал е и неин дом – продължи Гарик.
Ана леко се раздвижи на мястото си, „Да си стои в къщата в Лейдибург, да изгние там“, но гласът й беше мил, когато отговори:
– Теунис Краал сега принадлежи на теб, Гари, а аз съм твоя съпруга. Може би мащехата ти знае кое е по-добре. – Докосна ръката му и му се усмихна. – Както и да е, ще го обсъдим някой друг път. Хайде да се прибираме, пътуването беше твърде дълго и аз съм много уморена.
Загрижен, той се обърна към нея.
– Ужасно съжалявам, скъпа. Колко необмислено от моя страна!
Перна конете с камшика и те се спуснаха по склона към чифлика.
Моравите на Теунис Краал бяха зелени, а каниите бяха разцъфтели в червено, розово и жълто. „Разкошно е – помисли си Ана, – и е мое. Вече не съм бедна.“ Тя погледна към покрива с фронтони и тежките жълти дървени кепенци на прозорците.
На верандата стоеше някакъв мъж. Ана и Гарик го видяха едновременно. Беше висок, с широки здрави рамене като напречната греда на бесилка. Излезе от сянката и слезе по стъпалата, за да го освети слънцето. Усмихваше се, белите му зъби блестяха на загорялото му лице, все тази стара, пленяваща усмивка.
– Шон! – прошепна Ана.
26
Шон го бе забелязал още първия път, когато спряха да напоят конете. Предишния ден бяха напуснали колоната на Челмсфорд, за да проучат положението на североизток. Бяха малък патрул – четирима бели мъже на коне и половин дузина нонгааи, вярната им местна войска от Натал.
Той взе юздите от ръцете на Шон.
– Ще държа коня ви, докато пиете.
Шон се вгледа в лицето на мъжа и моментално го хареса. В бялото на очите му нямаше жълто, а носът му беше по-скоро арабски, отколкото негроиден. Кожата му бе тъмнокехлибарена и блестеше от маслото.
Шон кимна. В езика на зулусите няма думи като „благодаря“ и „съжалявам“.
Коленичи до потока и започна да пие. Водата беше сладка, а той – жаден. Когато се изправи, коленете му бяха мокри, а от брадичката му капеше вода.
Изгледа мъжа, който държеше коня му. Имаше само малка поличка от опашки на цибетки – никакви дрънкулки, наметало и украса на главата. Щитът му бе от необработена черна кожа. Носеше две къси копия.
– Как те наричат? – попита Шон. Веднага му направиха впечатление широките гърди и мускулатурата на корема, която приличаше на застинали вълни.
– Мбиджейн66
Носорог. – Б.пр.
[Закрыть].
– Заради „рога“ ти?
Той се усмихна доволно, бяха поласкали мъжката му суета.
– Как се казваш, господарю?
– Шон Кортни.
Устните на Мбиджейн беззвучно произнесоха името и той тръсна глава.
– Трудно име.
Никога не се обърна по име към Шон – нито веднъж през всичките следващи години.
– Качвайте се на конете – обади се Стив Еразмус. – Да тръгваме.
Метнаха се на конете, хванаха юздите и поразхлабиха пушките в калъфите. Нонгааите, които се бяха излегнали да починат покрай брега, станаха.
– Хайде – каза Стив.
Той нагази в потока. Конят му се стегна и се изкачи по отсрещния бряг, останалите го последваха. Движеха се в разгъната редица с лице към пасбищата, подрусвайки се свободно и отпуснато на седлата. Конете плавно пристъпваха.
До дясното стреме на Шон тичаше големият зулус, дългите му скокливи крачки с лекота съвпадаха с темпото на коня. От време на време Шон сваляше очи от хоризонта и поглеждаше надолу към Мбиджейн, изпитваше странно спокойствие от това, че той е до него.
Тази нощ бивакът им бе в една плитка тревиста долина. Не палиха огън, ядоха пастърма – черни ивици сушено солено месо, като пиеха студена вода.
– Губим си времето. Вече два дни яздим, а няма никакви признаци за присъствието на зулуси – измърмори Бестер Клайн, един от воините.
– Мисля, че е по-добре да се върнем и да се присъединим към колоната. Отиваме все по-далеч от центъра на събитията – ще изпуснем началото на представлението.
Стив Еразмус уви по-плътно одеялото около раменете си. С настъпването на нощта бе станало твърде студено.
– Представление, така ли? – Той се изплю в тъмното. – Оставяме им го на тях, стига да намерим добитъка.
– Не те ли интересува, че ще изпуснеш сражението?
– Виж какво бе, гонил съм бушмени в Кароо и Калахари, бил съм се с племената ксози и финго покрай реката Фиш, преследвал съм в планините Мошеш и неговите басуто. Матабеле, Зулу, Бечуата – с всичките съм имал работа. А сега четири-петстотин глави добитък ще са достатъчно възнаграждение за битката, която ще изпусна. – Стив полегна по гръб и намести седлото под главата си. – Все пак какво те кара да мислиш, че при стадата няма да има пазачи, когато ги открием? Ще се позабавлявате – обещавам ти.
– Откъде знаеш, че има добитък? – упорствуваше Шон.
– Тук е – каза Стив, – и ще го намерим. – Обърна глава към Шон. – Ти си пръв на стража, дръж си очите широко отворени. – Той килна шапката напред, опипа с ръка, за да провери дали пушката му е до него, и промърмори: – Лека нощ.
Останалите се разположиха на одеялата си, напълно облечени, с ботушите и пушки в ръце. Шон се придвижи в тъмнината, за да провери постовете на понгайите.
Нямаше луна, но звездите бяха едри и ниско над земята, осветяваха я, така че четирите пасящи коня се открояваха като тъмни петна на белезникавата трева. Шон обиколи лагера и откри двама от постовете будни и нащрек. Беше изпратил Мбиджейн на северната страна и сега отиде там. На петдесет метра пред себе си различи очертанията на малкия храст, до който беше оставил Мбиджейн. Изведнъж Шон се усмихна и застана на четири крака, стисна пушката и започна да пълзи. Движейки се безшумно, плътно прилепнал към земята, той бавно наближи храста. На десет крачки от него спря и повдигна глава. Вгледа се, като се опитваше да различи очертанията на зулуса между рехавите клони и листата. Върхът на късо копие го погъделичка под ухото му. Шон замръзна, очите му се разшириха от изненада – видя Мбиджейн, осветен от звездите, клекнал над него с копие в ръка.
– Мен ли търси господарят? – попита със сериозен вид той, но в гласа му се прокрадваше смях.
Шон седна и потри мястото, където го беше жилнало копието.
– Само нощна маймуна вижда в тъмното.
– Както само прясно уловена морска котка се обръща по гръб – изкикоти се Мбиджейн.
– Ти си зулус – заключи Шон, разпознавайки типичната им наглост, макар че още в самото начало позна по лицето и тялото на мъжа, че не произлиза от никое от онези наталски племена, които говореха на езика на зулусите, но бяха толкова зулуси, колкото дивата котка е леопард.
– От потомците на Шака – съгласи се с него той. Когато произнесе името на стария зулуски крал, в гласа му се почувствува почит.
– И сега си вдигнал копие срещу Кетчуайо, твоя крал?
– Моят крал? – смехът изчезна от гласа на Мбиджейн. – Моят крал? – повтори той презрително.
Настъпи тишина и Шон зачака. Някъде в тъмното излая чакал и един от конете тихичко изцвили.
– Имаше един друг, който трябваше да стане крал, но той умря набит на кол. Този мъж беше моят баща – каза Мбиджейн.
Изправи се и застана под сянката на храста, последван от Шон. Клекнаха един до друг, без да приказват, но бяха нащрек. Воят на чакала се изви още веднъж над лагера и зулусът обърна глава по посока на звука.
– Някои чакали са двуноги – прошепна замислено той.
Шон усети как кожата по гърба му настръхва.
– Зулус? – попита той.
Мбиджейн сви рамене, едва доловимо движение в тъмното.
– Дори и да е така, няма да ни нападнат през нощта. Може би призори, но никога през нощта. – Премести копието в скута си. – Старият с високата шапка и сивата брада ги разбира тези неща. Помъдрял е с годините, затова спи така сладко сега, но яхва коня и тръгва в тъмното преди изгрев-слънце.
Шон се поотпусна. Хвърли кос поглед към Мбиджейн.
– Старият смята, че едно от стадата е скрито тук.
– Помъдрял е с годините – повтори Мбиджейн. – Утре ще видим, че земята е по-неравна, ще срещнем хълмове и бодливи храсти. Сред тях трябва да е скрит добитъкът.
– Мислиш ли, че ще го намерим?
– Трудно е да се скрие добитък от човек, който знае къде да го търси.
– Много ли пазачи ще има при стадата?
– Дано – отговори зулусът с мъркащ глас. Ръката му се плъзна по копието. – Дано да са много.
– Ще убиваш своя народ, своите братя, братовчеди? – попита Шон.
– Ще ги убия така, както те убиха моя баща. – Сега гласът му звучеше свирепо. – Те не са моят народ. Аз нямам народ. Нямам братя – нищо нямам.
Настъпи тишина, но свирепото настроение на Мбиджейн бавно се изпари. Всеки се чувствуваше добре в присъствието на другия.
27
Мбиджейн напомняше на Шон за кучето Тинкър, когато то преследваше птица. Същата полусвита стойка и излъчваше абсолютна концентрация. Белите мъже бяха яхнали конете си и го наблюдаваха. Слънцето се бе издигнало доста високо и Шон разкопча кожухчето си и го свали. Завърза го за навитото одеяло зад себе си.
Зулусът се беше придвижил на петдесет метра пред тях и сега бавно се прокрадваше обратно. Спря и се загледа за миг в мокър остатък от изсъхнал кравешки тор.
– Hierdie Kaffir verstaan wat hy doen – констатира одобрително Стив Еразмус, но никой друг не проговори. Бестер Клайн се мъчеше с ударника на карабината си, червеното му лице вече беше плувнало в пот от настъпващата жега.
Мбиджейн се бе оказал прав – намираха се на хълмиста територия. Не на меко заоблените хълмове на Натал, а върху хълмове с каменисти била, с дълбоки и изсечени долове между тях. Склоновете им бяха покрити с бодливи храсти и млечка с напречно разположени пълзящи сиви растения, а тревата бе груба и висока.
– Бих пийнал една глътка – каза Фрики ван Есен и избърса уста с опакото на ръката си.
– Чи пийп, чи иийп – обади се напорист птичи глас в клоновете на африканското соргово дърво, под което те чакаха. Шон вдигна очи, птицата беше в кафяво и червено сред пурпурните цветове, обсипали дървото.
– Колко са? – попита Стив и Мбиджейн застана до главата на коня му.
– Петдесет и повече – отговори той.
– Кога?
– Вчера, след жегата, бавно са се смъкнали в долината. Пасли са трева. Не са на повече от половин час езда пред нас.
Стив кимна. Само петдесет, но ще се появят още.
– Колко мъже има с тях?
Мбиджейн изцъка пренебрежително с език.
– Две деца.
Той посочи с копието си едно прашно място, където ясно се беше отпечатало ходилото на младо момче.
– Няма мъже.
– Добре – каза Стив. – Хайде, след тях.
– Казаха ни, ако намерим нещо, да се върнем и да съобщим – бързо се противопостави Бестер Клайн. – Наредиха ни да не правим нищо на своя глава.
Стив се завъртя на седлото си.
– Да не би да те е страх от две деца? – попита той студено.
– От нищо не ме е страх, просто така ни беше казано.
Червеното лице на Клайн стана още по-червено.
– Известно ми е какво ни е наредено, благодаря ти – каза Стив. – Няма да предприемам никакви действия, просто ще хвърлим един поглед.
– Много добре те познавам – избухна Клайн. – Видиш ли добитък – пощуряваш. Алчни сте за добитък, също както някои мъже са жадни за алкохол. Щом го видите, нищо не може да ви спре.
Клайн бе работник по поддръжката на железопътните линии.
Стив се извърна с гръб към него.
– Хайде, да вървим.
Подкараха конете извън сянката на сорговото дърво. Обля ги ярката слънчева светлина, Клайн тихичко си мърмореше, а Мбиджейн ги поведе надолу в долината.
Дъното на долината постепенно се издигаше и преминаваше от двете й страни в стръмен скалист терен. Придвижваха се бързо с Мбиджейн и другите нонгааи в разгънат строй, като конниците почти допираха стремената си.
Шон отвори магазина на карабината си и извади патрона. Взе нов от патрондаша през гърдите си.
– Петдесет глави означава само по десетачка на парче – оплака се Фрики.
– Това прави сто лири – толкова, колкото изкарваш за шест месеца.
Шон се засмя възбудено и Фрики се присъедини към него.
– Вие двамата да си държите езиците зад зъбите и да си отваряте очите. – Гласът на Стив беше спокоен, но възбудата искреше в очите му.
– Знаех си, че ще поискате да ги нападнете – мусеше се Клайн. – Знаех си го, абсолютно сигурен бях.
– Млъквай и ти – каза Стив и се ухили на Шон.
Яздиха в продължение на десет минути и тогава Стив тихичко повика нонгааите и патрулът спря. Всички мълчаха и стояха нащрек с наострени уши.
– Нищо няма – най-сетне се обади Стив. – Колко близо сме?
– Много – отвърна Мбиджейн. – Оттук би трябвало да ги чуем.
Тялото му с великолепно изваяни мускули блестеше от пот и горделивата му осанка го отделяше от останалите нонгааи. От него се излъчваше овладяно желание, защото вълнението беше заразително.
– Добре, да ги следваме.
Мбиджейн намести здраво на рамото си щита от необработена кожа и отново тръгна напред.
Още два пъти спираха да се ослушат и всеки път Шон и Фрики ставаха все по-неспокойни и нетърпеливи.
– Стойте неподвижно – отсече Стив. – Как можем да чуем нещо, след като се движите?
Шон отвори уста, но преди да успее да отговори, сред дърветата пред тях се чу печалното мучене на вол.
– Ето!
– Пипнахме ги!
– Хайде!
– Не, почакайте! – заповяда Стив. – Шон, вземи моите разузнавачи и се покатерете на онова дърво. Кажи ми какво виждаш.
– Губим си времето – възрази той. – Би трябвало…
– Би трябвало и да се научим да правим това, което ни се нарежда. – Качи се на онова дърво.
С преметнат на врата бинокъл Шон се изкатери до едно високо място, където два клона образуваха чатал. Протегна се, счупи едно клонче, което му пречеше да вижда, сетне възкликна.
– Ето ги, точно пред нас са!
– Колко са? – викна му Стив.
– Малко стадо – с тях има две пастирчета.
– Сред дърветата ли са?
– Не – каза Шон, – на открито са. Прилича на заблатен участък.
– Провери добре дали няма и други зулуси.
– Няма… – започна Шон, но Стив рязко го прекъсна.
– Използувай бинокъла, дявол да го вземе! Те ще се крият, ако ги има.
Шон вдигна бинокъла и го фокусира. Добитъкът беше угоен и с гладка кожа, с големи рога. Телата на говедата бяха на черно-бели петна. Над тях кръжаха птици. Двете пастирчета бяха съвсем голи – юноши с тънки крака и типичните непропорционално големи полови органи на африканците. Шон бавно изследваше блатистия участък и заобикалящите го храсти. Най-сетне отпусна бинокъла.
– Само двете пастирчета са – каза той.
– Тогава слизай от дървото.
Пастирчетата хукнаха да бягат още щом патрулът се появи в откритото пространство. Изчезнаха сред дърветата на отсрещната страна на блатото.
– Оставете ги – засмя се Стив. – Нещастните кретени ги чакат доста неприятности, както се очертава.
Пришпори коня си и нахлу в яркозелената ивица блатна трева. Тя беше тучна – гъста и висока, стигаше до седлото му.
Останалите го последваха, копитата на конете им пляскаха и джавкаха в калта. Виждаха гърбовете на животните, които се подаваха над тревата на стотина метра пред тях. Птиците кръжаха и грачеха.
– Шон, ти и Фрики отрежете пътя отляво… започна да говори през рамото си Стив, но преди да завърши, край тях изникнаха зулуси, най-малко сто, в пълно бойно снаряжение.
– Засада! – изпищя Стив. – Не се опитвайте да се биете, твърде много са. Измъквайте се! – И в този момент го смъкнаха от коня му.
В калта се мятаха подплашени коне, измъкваха се назад с цвилене. Трясъкът на карабината на Клайн почти потъна в триумфалния рев на воините. Мбиджейн подскочи, за да хване юздата на коня на Шон – а той мяташе глава.
– Препускай, господарю, бързо. Не чакай.
Клайн беше мъртъв, в гърлото му бе забито копие и кръвта бликаше от ъглите на устата му, докато се свличаше на земята.
– Дръж се за каиша на стремето ми.
Шон се изненада от спокойствието си. От едната му страна изникна зулус. Шон подпря карабината на скута си и стреля, като дулото бе почти опряно в лицето на мъжа. Изстрелът отнесе половината му глава. Извади гилзата и презареди пушката.
– Бързо, господарю! – отново извика Мбиджейн. Не се подчини на Шон, а с вдигнат високо щит прегради пътя на двама от нападащите и ги събори в калта. Копието му се вдигаше и падаше, вдигаше и падаше.
– На, на! – виеше той. – Така ви се пада!
Беше го обзела лудостта на боя, той скачаше по телата и мушкаше. Пред него се изпречи един мъж и Мбиджейн закачи щита му със своя и го метна настрана, с което оголи лявата му страна, където заби копието си.
Бе успял да пробие обръча на нападащите и Шон се втурна натам, конят му тежко джапаше в калта. Един зулус хвана юздите му и той стреля с пушката, почти опряна в гърдите му. Зулусът изпищя.
– Мбиджейн – извика Шон, – хвани се за стремето ми!
С Фрики ван Есен беше свършено, конят му бе повален, край него имаше рояк зулуси с червени копия.
Като се протегна от седлото си, Шон обхвана с ръката си кръста на Мбиджейн и го измъкна от калта. Зулусът се мяташе диво, но той го държеше здраво. Земята под копитата на коня стана по-твърда и те ускориха темпото. На пътя им застана друг зулус с насочено копие. Шон не можеше да се защитава, държейки ритащия Мбиджейн с едната си ръка, а с другата – незаредената пушка. Хвърли се с коня си върху зулуса, като го напсува. Онзи се метна на една страна и отново замахна. Острието го жилна в пищяла и се заби в гърдите на коня. Бяха се измъкнали от блатото и навлязоха сред дърветата.
Конят на Шон ги носи още два километра, преди да падне. Копието беше проникнало дълбоко. Той се строполи тежко, но Шон успя да измъкне краката си от стремената и да отскочи от него. Двамата се изправиха и се вгледаха в трупа, дишаха запъхтяно.
– Можеш ли да тичаш с тези ботуши? – попита припряно Мбиджейн.
– Да.
Те бяха от лек велур.
– Този брич ще ти спъва краката.
Мбиджейн бързо клекна и с късото си остро копие изряза плата, докато краката на Шон се оголиха от бедрата надолу. Той отново се изправи и се ослуша да чуе първите звуци на потерята. Нищо не се чуваше.
– Остави пушката си, много е тежка. Остави шапката и патрондаша си.
– Но аз трябва да си взема пушката – възрази Шон.
– Добре, взимай я тогава – озъби се нетърпеливо Мбиджейн. – Вземи я и умри. Ако носиш такова нещо, утре преди пладне ще те хванат.
Шон се поколеба още секунда, после хвана пушката за дулото като брадва. Замахна към дънера на най-близкото дърво. Прикладът се разби и той я захвърли.
– А сега да вървим – каза Мбиджейн.
Хвърли бърз поглед към мъртвия си кон, на седлото остана кожухчето от Ана, привързано с кожени каишки. „На вятъра отиде цялата упорита работа на Ана“ – помисли си той. После се затича след зулуса.
През първия час беше трудно, Шон едва успяваше да тича в крак с Мбиджейн. Тялото му се вдърви и скоро усети пронизваща болка в едната си страна. Мбиджейн забеляза това и спряха за няколко минути, докато зулусът му покаже как да се отпусне, за да прогони болката. След това продължиха, като Шон вече тичаше плавно. След още час кризата му премина.
– Колко време ще ни трябва, за да се доберем до главната армия? – изсумтя той.
– Два дни може би… не говори – отвърна Мбиджейн.
Докато тичаха, теренът наоколо бавно се променяше. Възвишенията станаха по-ниски и плавни, гората се разреди и те отново бяха сред леко хълмисти пасбища.
– Изглежда, че не ни преследват.
Беше минал половин час, откакто Шон се бе обадил за последен път.
– Може би – отговори Мбиджейн с безразличие. – Много е рано да се каже.
Тичаха рамо до рамо, така че краката им пляскаха по изпечената твърда земя.
– О, боже, жаден съм – каза Шон.
– Никаква вода, но ще починем малко на върха на следващото възвишение.
От билото хвърлиха поглед назад. Ризата на Шон бе просмукана от пот, дишаше дълбоко, но леко.
– Никой не ни преследва. – В гласа му се почувствува облекчение. – Сега можем да понамалим темпото.
Мбиджейн не отговори. И той се бе изпотил, но по начина, по който се движеше, личеше, че още не е започнал да се уморява. На рамото си носеше щита си, а по острието на късото му копие в другата му ръка имаше засъхнала кръв. Цели пет минути се взираше в пътя, който бяха изминали, докато най-сетне изръмжа сърдито и посочи с копието си.
– Ей там! Близо до групичката дървета. Виждаш ли ги?
– По дяволите!
Шон също ги видя, на около шест километра зад тях, в края на гората, където дърветата оредяваха, на кафявия пергамент на саваната имаше линия, сякаш изписана с черен молив. Само че тя се движеше.
– Колко ли са? – попита Шон.
– Петдесет – предположи Мбиджейн. – Твърде много са.
– Ех, да си бях взел пушката – измърмори Шон.
– Ако я беше взел, сега щяха да са доста по-близо, а една пушка срещу петдесет…
– Добре, да тръгваме.
– Трябва да починем малко. Това е последното ни спиране преди падането на нощта.
Дишането им се бе поуспокоило. Шон прецени състоянието си, малко го наболяваха краката, но щяха да минат още много часове, преди наистина да се измори.
Изплю се на тревата. Пиеше му се вода, но знаеше, че това би било фатална грешка.
– Ах! – възкликна Мбиджейн. – Видяха ни.
– Как разбра? – попита Шон.
– Ето виж, изпращат преследвачи.
От редицата се откъснаха три черни петънца и се устремиха напред.
– Какво имаш предвид?
Шон с безпокойство се почеса по носа. За пръв път изпитваше страха на преследвания – беззащитен, невъоръжен, а по петите му – потеря.
– Изпращат напред най-добрите си бегачи, за да ни накарат да грохнем. Знаят, че ако ни притискат здраво – дори на тези да им секне дъхът, докато ни преследват – лесно ще паднем в ръцете на идващите след тях.
– Боже господи! – възкликна Шон объркан. – Какво можем да направим ние срещу това?
– Всеки номер си има противодействие – каза Мбиджейн. – Починахме достатъчно, да тръгваме.
Шон хукна надолу по склона като изненадана малка антилопа, но зулусът рязко го спря.
– Точно това искат. Тичай както преди.
И те отново хукнаха с големи леки крачки, махайки с дългите си крака.
– Приближиха – каза Шон, когато стигнаха билото на следващия хълм. Трите петънца сега бяха доста пред останалите.
– Да – отговори безизразно Мбиджейн. Прехвърлиха се през билото и се спуснаха надолу, краката им правеха заедно туп-туп-туп, дишането им бе равномерно: вдишване – издишване, вдишване – издишване.
На дъното на долинката имаше малко поточе, чиста вода къдреше белия пясък. Шон го прескочи, като му хвърли само един-единствен жаден поглед, и се затича по отсрещния склон. Почти стигаха билото, когато чуха зад себе си слаб отдалечен вик, двамата се обърнаха.
На върха на хълма, който току-що бяха оставили зад себе си, само осемстотин метра назад, бяха тримата зулуси-преследвачи и докато Шон ги гледаше, те се втурнаха надолу по склона към него – високите перести украшения на главите им подскачаха, а поличките от леопардови опашки се мятаха и пляскаха по краката им. Бяха хвърлили щитовете си, но всеки от тях държеше копие.
– Погледни ги в краката – каза въодушевено Мбиджейн.
Шон видя, че тичат тромаво, с олюляващи се крачки, защото бяха изтощени.
– Повече не могат, тичали са твърде бързо – засмя се зулусът. – Сега да им покажем колко ни е страх, трябва да тичаме като вятъра, да се носим, сякаш сто Tokoloshe77
Tokoloshe – привидения в митологията на зулусите. – Б.пр.
[Закрыть] ни гонят по петите.
До билото на хълма оставаха само двадесет крачки и те ги пробягаха панически, докато стигнат върха и минат от другата му страна. Но щом се скриха оттатък, Мбиджейн го хвана за ръката и го спря.
– Залегни – прошепна той. Потънаха в тревата и бавно пропълзяха по корем, докато залегнаха точно под билото.
Мбиджейн насочи копието си напред, краката му се свиха под тялото, а на устните му заигра усмивка.
Шон потърси из тревата и намери един камък, голям колкото портокал.
Чуваха как зулусите приближават, загрубелите им крака тупаха нагоре по хълма, дишаха на пресекулки. Ето че бяха близо, още по-близо и изведнъж прехвърлиха билото. Инерцията ги прати надолу точно където Шон и Мбиджейн се изправиха от тревата, за да ги посрещнат. Посивелите им от изтощение лица изразяваха пълно недоумение, бяха очаквали да намерят плячката си на осемстотин метра пред тях. Мбиджейн уби един с копието си, мъжът дори не вдигна ръце, за да спре копието, острието изскочи зад раменете му.
Шон хвърли камъка в лицето на другия. Чу се звук като от зряла тиква, която пада на каменен под, мъжът се строполи, а копието изхвърча от ръката му.
Третият мъж се обърна да побегне, но Мбиджейн се стовари тежко на гърба му, събори го и му преряза гърлото.
Шон погледна надолу към човека, когото беше ударил, украсата от главата му бе паднала и лицето му беше променило формата си. Челюстта му висеше килната настрани, а той все още слабо помръдваше.
„Днес убих трима души – помисли си Шон – и това се оказа толкова лесно.“
Погледна равнодушно Мбиджейн, който дойде при жертвата му. Наведе се над него, мъжът издаде лек хриплив звук и застина неподвижно. Мбиджейн се изправи и погледна Шон.
– Сега вече не могат да ни хванат, преди да падне нощта.
– А само нощна маймуна може да вижда в тъмното – отвърна му той.
Зулусът се усмихна, спомняйки си шегата, от усмивката лицето му се подмлади. Взе снопче трева и избърса ръцете си с нея.
Нощта падна съвсем навреме, за да ги скрие. Шон беше тичал през целия ден и тялото му вече се схващаше от умора, с мъка вдишваше и издишваше и всичката вода беше така изцедена от него, че вече не се потеше.
– Още малко, още съвсем малко – шепнешком му вдъхваше сили Мбиджейн.
Основната група преследвачи се бе разгънала, най-силните бегачи вече бяха само на някакъв километър зад тях, а останалите се мяркаха в далечината.
– Слънцето се скрива, можеш да починеш.
Мбиджейн се протегна и докосна рамото му, странно, но от докосването Шон почувствува прилив на сила. Краката му станаха малко по-стабилни и той по-рядко се препъваше, докато се спускаха по следващия склон. Голямо и червено, слънцето се снижи и долинките се изпълниха със сенки.
– Скоро, съвсем скоро – насърчаваше го Мбиджейн.
Той погледна назад, фигурите на най-близките зулуси бяха станали неясни. Шон се спъна и се строполи, усети как пръстта ожули кожата на бузата му и той се просна по гърди с глава в земята.
– Ставай.
Гласът на Мбиджейн беше отчаян. Шон болезнено повърна горчива жлъч.
– Ставай.
Хвана го и го изправи на колене.
– Ставай или ще умреш тук – заплаши го зулусът.
Хвана кичур от косата на Шон и безмилостно го усука. Очите му се напълниха със сълзи от болката и той замахна към Мбиджейн.
– Ставай – продължаваше да го дърпа и Шон тежко се изправи на краката си.
– Тичай – каза Мбиджейн и краката му започнаха механично да се движат. Мбиджейн пак погледна назад. Един от зулусите бе съвсем близо, но също се сля с падащия здрач. Двамата продължиха да тичат, Мбиджейн подкрепяше Шон, когато той залиташе, Шон пъшкаше при всяка стъпка, като вдишваше.
И тогава бързо, както това става в Африка при преминаването на деня в нощта, от земята изчезнаха всички цветове, похлупени от тъмнината. Очите на Мбиджейн зашариха неспокойно, разпознавайки различи очертания в мрака. Шон се олюляваше до него, без да вижда нищо.
– Сега ще опитаме – реши зулусът. Смениха посоката под остър ъгъл спрямо първоначалната. Щяха да се озоват близо до преследвачите, но без те да ги видят в мрака.
Двамата намалиха темпото си до обикновено ходене. Мбиджейн беше преметнал ръката му през раменете си, за да го крепи, а в другата си ръка държеше готово за бой копието си. Шон се влачеше тежко, главата му се олюляваше.
Чуха как най-предните преследвачи минаха на петдесет крачки от тях в тъмното и един глас извика на зулу.
– Виждате ли ги?
– Aibo! – отговори някой отрицателно.
– Разгърнете се, може да се опитат да завият в тъмното.
– Yeh-bo88
Положителен отговор. – Б.пр.
[Закрыть].
Сетне гласовете отминаха, отново ги обгърнаха тишината и нощта. Мбиджейн накара Шон да продължи да крачи. Показа се крайчецът на луната, който им освети пътя и те продължаваха да вървят, като постепенно се насочваха на югоизток. Най-сетне стигнаха един поток с дървета по брега му. Шон с мъка пи вода, защото гърлото му бе пресъхнало и го болеше. След това се сгушиха един до друг, за да им е топло на килима от листа под дърветата, и заспаха.
