Текст книги "Когато лъвът се храни"

11

– Как се чувствуваш? – попита Даф за шести път тази сутрин.

– Без промяна от пет минути насам – увери го Шон.

Даф извади часовника си, вгледа се в него, постави го до ухото си и остана изненадан, че той все още работи.

– Строили сме съперниците ти на верандата. Казах на Кенди да им поднесе безплатни питиета – колкото искат. Всяка нова минута изчакване им дава възможност да се налеят с още алкохол. Франсоа събира входната такса, и печалбата от всяка твоя победа ще отива там. Оставил съм Мбиджейн да чака в началото на алеята към хотела. Ако стане нещо, един от нас ще му хвърли чантата и той ще хукне към саваната.

Шон се бе изпънал на леглото на Кенди с ръце под тила. Засмя се.

– Планът ти е идеален. А сега имай милост и се успокой, приятелю. Изнервяш ме.

Вратата се отвори с трясък и Даф подскочи от стола си. Беше Франсоа. Стоеше на прага, хванал се за гърдите.

– Сърцето ми – каза той задъхано. – Това не се отразява добре на сърцето ми.

– Какво става навън? – поиска да узнае Даф.

– Вече събрахме над петдесет лири от входни такси. На покрива има тълпа, която не е платила, но колкото пъти се приближа към тях, ме замерят с бутилки.

Франсоа наклони главата си на една страна.

– Чуйте ги. – Шумът на тълпата минаваше безпрепятствено през тънките стени на хотела. – Няма да чакат още много – по-добре излез, преди да са тръгнали да те търсят.

Шон се изправи.

Франсоа се поколеба.

– Даф, помниш ли Фернандес, португалеца от Кимбърли?

– О, не! – прекъсна го Даф. – Само не ми казвай, че е тук.

Франсоа кимна.

– Не исках да те тревожа, но някои от местните момчета са му изпратили телеграма. Пристигна с бързия дилижанс преди половин час. Надявах се, че няма да успее, но… – Той сви рамене.

Даф изгледа тъжно Шон.

– Лош късмет, момко.

Франсоа се опита да смекчи удара.

– Казах на Фернандес, че боксьорите ще се бият по реда на пристигането им. Той е шести по ред, така че докато стигне до него, Шон все ще е успял да спечели двеста лири – тогава винаги можем да кажем, че се е представил достатъчно успешно и да закрием турнира.

Шон слушаше с интерес.

– Този Фернандес опасен ли е?

– Когато са измислили думата „опасен“ са имали предвид него – каза му Даф.

– Я да отидем да му хвърля един поглед.

Шон ги поведе по коридора.

– Намери ли кантар, за да ги претегляме? – попита Даф Франсоа, докато бързаха след Шон.

– Не, в находището няма кантар, който да мери повече от седемдесет и пет килограма – но съм довел Гидиън Бърнърд.

– С какво може да ни помогне?

– Търговец на добитък е – цял живот преценява животни по вида им. Може да определи теглото на всеки с точност до два-три килограма.

Даф доволно се ухили.

– Това ще свърши работа. Освен това се съмнявам, че ще претендираме за титла на световен шампион.

Излязоха на верандата, изведнъж примижаха от яркото слънце и рева на тълпата.

– Кой е португалецът? – прошепна Шон, но не беше необходимо да пита.

Мъжагата изпъкваше като Гъливер сред лилипутите. Освен това беше космат като горила.

Тълпата се разтвори и Шон и Даф минаха по пътеката към ринга. Хората тупаха Шон по гърба, но пожеланията за успех се губеха в шума, наподобяващ рева на море. Съдия беше Джок Хейнс. Той помогна на Шон да мине през въжетата и провери джобовете му.

– Само за проверка – извини се той. – На ринга не бива да има никакви железни предмети.

Сетне посочи висок тип с кафяво лице, който се бе облегнал на въжетата и дъвчеше тютюн.

– Това е господин Бърнърд – нашият помощник по претеглянето. Е, Гидиън, какво ще кажеш?

Помощникът изстреля малко тютюнев сок от ъгъла на устата си.

– Сто и пет.

– Благодаря ти.

Джок вдигна ръце и след няколко минути бе възнаграден с относителна тишина.

– Дами и господа.

– Айде, стига бе, началство!

– Имаме честта днес сред нас да бъде господин Шон Кортни.

– Събуди се бе, той е при нас от месеци.

– Републиканският шампион в тежка категория.

– Защо не световен бе, петел такъв, има пълно право на такава титла.

– Който ще се бие шест пъти…

– Ако изтрае толкова.

– … за титлата си и кесия с петдесет лири от всеки противник.

Продължителни овации.

– Първият противник – в категория сто и пет килограма – господин Антъни…

– Почакай – извика Шон, – кой казва, че той е първият?

Джок Хейнс беше поел дълбоко дъх, за да изреве името, но го изпусна със съскане.

– Така се разбрахме с господин Дьо Тоа.

– Щом като аз се бия, аз ще избирам – искам порту…

Даф затвори устата на Шон и отчаяно прошепна:

– Не ставай глупак – заеми се първо с лесните. Размърдай си мозъка – не правим това за забавление, а се опитваме да осигурим финанси за мината ни, не помниш ли това?

Шон махна ръката му от устата си.

– Искам португалеца – извика той.

– Шегува се – увери Даф тълпата, сетне свирепо изсъска на Шон: – Ти луд ли си. Този тип яде хора, обедняхме с петдесет лири, преди да си започнал борбата.

– Искам португалеца – повтори Шон с логиката на малко момче, което си е избрало най-скъпата играчка в магазина.

– Пуснете му португалеца – извикаха джентълмените от покрива и Джок Хейнс ги изгледа със страх, съвсем ясно беше, че имат намерение да подкрепят желанието си с няколко хвърлени бутилки.

– Добре – съгласи се припряно той. – Първият противник в… – той погледна към Бърнърд и повтори след него – в категория сто и пет килограма – господин Фелезардо да Силва Фернандес.

Сред буря от свиркания и аплодисменти португалецът закрачи олюлявайки се по верандата и влезе в ринга. Шон видя Кенди на прозореца на ресторанта и й махна. Тя му прати въздушна целувка и в този момент Тревър Хейнс, който беше помощник-съдия, удари по кофата, която заместваше гонга, и Шон чу предупредителния вик на Даф. Инстинктивно понечи да наведе главата си. В черепа му избухнаха светлини и той се намери в краката на първия ред зрители.

– Копелето ме удари – оплака се високо Шон.

Тръсна главата си и с изненада установи, че тя все още е на раменете му. Някой го поля с чаша бира и това му помогна да се изправи на крака. Усети как гневът преминава като огън през тялото му.

– Шест – броеше Джок Хейнс.

Португалецът стоеше при въжетата.

– Хайде, ела тук, лайно такова, приготвил съм ти още. Това беше само за начало.

Гневът на Шон бе изпълнил цялото му същество.

– Седем, осем.

– Целувам майка ти. – Фернандес сви устни и млясна. – Правя любов със сестра ти, ето така. – И той показа с жестове.

Шон атакува. Цялата сила на тялото му бе вложена в юмрука. Нанесе страхотен удар в устата на португалеца, след който въжетата подхванаха Шон и го изпратиха още веднъж в тълпата.

– Ти дори не беше в ринга, как смееш да го удряш? – възнегодува един от зрителите, който спря полета му.

Той беше заложил на Фернандес.

– Ей така! – показа му Шон.

Мъжът тупна на земята и вече нямаше какво повече да каже. Шон се мушна през въжетата. Джок Хейнс бе преполовил второто си броене, когато той го прекъсна, вдигайки килнатия португалец на крака, като го държеше за разрошената му коса. Закрепи го на несигурните му крака и отново го удари.

– Едно, две, три – започна прилежно третото си броене Джок Хейнс и този път успя да стигне до десет.

Тълпата нададе протестиращ вой и той с труд го надвика.

– Някой желае ли да направи официално възражение?

Чуха се гласове за това.

– Добре, елате тук на ринга. Не мога да приема викове.

Отношението на Джок беше разбираемо – щеше да загуби солидна сума пари, ако решението му бъдеше отменено. Но Шон обикаляше край въжетата като лъв, когато му е дошло времето да се храни. Джок изчака, после вдигна дясната му ръка.

– Победител! Десет минути почивка преди следващия двубой. Секундантите да бъдат така добри да дойдат и да си приберат имуществото. – Той посочи португалеца.

– Добра работа, момко, може би необичайна, но беше много красива гледка.

Даф хвана Шон за ръката и го заведе на един стол на верандата.

– Остават още трима, след което ще кажем край на работния ден.

Поднесе му чаша.

– Какво е това?

– Портокалов сок.

– Бих предпочел нещо по-силно.

– По-късно, момко.

Даф прибра кесията на португалеца и я пусна в чантата. Превилите се под тежестта на Фернандес секунданти го изнесоха от ринга и го положиха да си почине в далечния край на верандата.

Следващият бе господин Антъни Блеър. Биеше се явно без душа. Придвижваше се много красиво с краката си, но стъпките му винаги бяха в посоката, в която избягваше юмруците на Шон.

– Момчето е роден бегач на дълги разстояния.

– Кортни, внимавай, ще те измори до смърт от тичане.

– Последен скок, Блеър, още една обиколка на ринга и ще навъртиш десет километра.

Препускането свърши, когато Шон, вече леко изпотен, го сгащи в единия ъгъл и го нокаутира.

В този миг третият противник се оплака от болки в гърдите.

– Нямате представа как боли – обяви той през стиснати зъби.

– Хрипти ли ти в дробовете, като дишаш? – попита го Франсоа.

– Да, точно така – хриптят, та не се трае.

– Плеврит – постави диагнозата Дьо Тоа със зле прикрита завист!

– Опасно ли е? – попита мъжът със страх.

– Да, опасно е. Страница сто и шестнадесета. Лечението е…

– Значи няма да мога да се бия. Брей, че лош късмет – оплака се радостно „болният“.

– Изключително лош късмет имаш – съгласи се Даф. – Означава, че ще трябва да се разделиш с кесията с парите.

– Нима ще се възползуваш от състоянието ми?

– Ами можеш да провериш – предложи му учтиво Даф.

Четвъртият състезател беше германец: едър, рус и с щастлива физиономия. Спъна се три-четири пъти на път за ринга, катурна се върху въжетата и допълзя до ъгъла си на ръце и крака, веднъж добрал се там, успя да се задържи на крака с помощта на ъгловия пилон. Джок застана близо до него, за да помирише дъха му, и преди да успее да отскочи, германецът го хвана в мечешка прегръдка и го поведе в първите стъпки на валс. Тълпата изпадна във възторг и когато в края на танца Джок обяви Шон за победител със служебен нокаут, никой не възрази. По-правилно щеше да бъде, ако решението беше в полза на Кенди, осигурила безплатното пиене.

– Ако искаш, момко, можем да закрием представлението – каза Даф. – Спечели достатъчно, за да работи „Кенди Дийп“ още два месеца.

– Досега не направих нито един хубав бой. Но този последният ми изглежда подходящ. С предишните се бих за пари, а с този ще го направя заради спорта.

– Представи се отлично, наистина заслужаваш малко развлечение – съгласи се Даф.

– Господин Мартин Къртис. Шампион в тежка категория на щата Джорджия, САЩ – представи го, Джок.

Гидиън Бърнърд определи теглото му на сто и пет килограма – също като на Шон. Шон стисна ръката му и усети, че няма да остане разочарован.

– Приятно ми е да се запознаем.

Гласът на американеца беше толкова мек, колкото твърдо бе ръкостискането му.

– На вашите услуги, сър – каза Шон и разцепи въздуха там, където само преди миг бе главата на мъжа. Изстена, когато юмрукът на американеца го удари в гърдите под вдигнатата дясна ръка. Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и хората доволно утихнаха. Ето, точно това бяха дошли да видят.

Боят продължаваше. Звукът от всеки удар моментално биваше последван от ръмженето на тълпата, а секундите до следващия удар се изпълваха с хриптящото дишане на двамата мъже и хлъзгането на краката им.

– Иаааа!

Напрегнатата тишина бе разцепена от рев като на смъртно ранена морска сирена. Шон и американецът изненадани отскочиха един от друг и се обърнаха заедно с всички останали към хотела на Кенди. Фернандес отново бе сред тях, планината от косми като че ли бе изпълнила цялата веранда. Грабна една от най-хубавите маси на Кенди и като я постави на гърдите си, отскубна краката им, като че ли бяха крилете на печено пиле.

– Франсоа, чантата! – извика Шон.

Франсоа я грабна и я метна високо над главите на тълпата. Шон затаи дъх, докато проследяваше траекторията й, после въздъхна облекчено, като видя, че Мбиджейн я улови и изчезна зад ъгъла на хотела.

– Иаааа! – отново нададе вой Фернандес. Хванал по един крак от масата във всяка ръка, той се нахвърли към тълпата, която беше между него и Шон, тя се разпръсна.

– Имате ли нещо против да довършим боя някой друг път? – попита Шон американеца.

– Разбира се, че не. Когато пожелаете. Аз самият се канех да си тръгна.

Даф се пресегна през въжетата и хвана ръката на Шон:

– Има един, който те търси – или вече си забелязал?

– Може би така изразява приятелските си чувства.

– Не бих заложил на това – идваш ли?

Фернандес хвърли единия крак, който профуча на сантиметри от главата на Шон и разроши косата му.

– Давай, Даф.

Шон осъзна, че Фернандес отново се насочва към него, все още въоръжен с дълъг дъбов крак и че ги разделят само три тънки въжета. В сравнение със скоростта, която развиха Шон и Даф, господин Блеър сякаш бе с гипсирани крака. Фернандес изобщо нямаше шансове да ги хване.

Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.

Даф свали пушката си.

– Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.

– Преброихте ли приходите?

– Да, комисионната ти е в онази торба на масата.

– Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.

– Празнувай и заради нас.

– Ей, Даф, ама ти обеща… – започна Шон.

– Казах по-късно – след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.

– Можем да я започнем утре.

– Нали искаш да станеш богат? – попита Даф.

– Разбира се, но…

– Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…

– Да, но…

– Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.