Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 30 страниц)
Шестдесет и седма глава
Ларсен се наведе над Коул, който седеше на земята, клатеше се напред-назад и стенеше тихо. Беше счупване – назъбената кост стърчеше току над лакътя.
– Не мога да виждам! – рече Браст високо някъде зад него. – Не виждам!
– Спокойно – отвърна Ларсен.
Огледа се да потърси падналите очила. По време на нападението всички изгубиха очилата си. Съзря един комплект в локва вода, но една от лещите му бе счупена. Другият комплект не се виждаше никъде. Нима само той вече можеше да вижда? Изглежда бе така.
– Помогни ми да намеря очилата си! – извика Браст.
– Повредени са.
– Не, не!
– Браст? Коул е ранен. Вземи се в ръце.
Ларсен свали ризата си, раздра я на ивици, като се стараеше да игнорира хладната влага на пещерата. Огледа се да намери нещо, което да послужи като шина, но не откри нищо. Най-добре бе да пристегне ръката към тялото и да я остави така. Важното сега бе да се махат веднага оттук. Ларсен не бе особено уплашен – никога не бе разполагал с подходящите сензорни аксесоари за страх – ала великолепно разбираше сериозността на положението им. Онзи, който ги бе нападнал, познавашепещерата като собствените си джобове. Беше човек, прекарал тук, долу, много, много време. Някой, който можеше да се появи, където си поиска, и да изчезне много бързо. Бе забелязал очертанията му: едър, тътрещ крака, приведен от дългите години живот под ниски тавани…
Хейзън бе само наполовина прав. Убиецът бе в пещерата, само че изобщо не беше Макфелти – или който и да е, свързан с Лавъндър. В тази работа имаше нещо далеч по-странно и по-дълбоко.
Застави се да се заеме с непосредствените проблеми.
– Коул? – повика той.
– Да? – гласът на Коул бе слаб и той видя, че мъжът се потеше. Шок.
– Нямам с какво да шинирам ръката ти, затова ще я обездвижа, като я привържа към гърдите ти.
Коул кимна.
– Ще боли.
Коул отново кимна.
Ларсен завърза две от ивиците плат на примки и ги увеси около врата му, а след това колкото можеше по-внимателно улови ръката му и я мушна през тях. Коул потрепери от болка и извика.
– Какво бе това? – извика уплашеният Браст. – Оновали се върна?
– Няма нищо. Просто стой спокоен, не викай и прави онова, което ти казвам.
Ларсен се опита гласът му да прозвучи окуражаващо. Прииска му се да бе с Хейзън. Шерифът може и да беше истински задник, но никой не можеше да го упрекне в страхливост.
Ларсен откъсна още две ивици от ризата и ги привърза около торса на Коул, за да обездвижи строшената ръка. Счупените кости простъргаха една о друга и Коул потрепери. Вече се потеше обилно и се тресеше.
– Можеш ли да се изправиш?
Коул кимна, изправи се, но залитна. Ларсен го задържа.
– Можеш ли да вървиш?
– Мисля, че да – изсумтя Коул.
– Няма да си тръгнете, нали? – извика Браст и се опита да улови Ларсен в мрака.
– Всички тръгваме.
– Ами очилата ми?
– Вече ти казах, че са строшени.
– Дай да ги видя.
Ларсен изсъска раздразнен, но вдигна очилата от локвата и ги подаде на Браст. Онзи ги пое отчаяно, опита се да ги включи. Просветна искра и се чу съскане. Хвърли ги настрани и рече с висок от уплахата глас:
– Мили Боже, как ще се измъкнем от…
Ларсен посегна, улови в юмрук пешовете на ризата му и ги усука яко.
– Браст?
– Видя ли го? Видя ли го…?
– Не, и ти също не си го видял. А сега млъквай и прави каквото ти казвам. Обърни се, трябва да бръкна за малко в раницата ти. Ще направим жива верига с въжето ти. Ще го завържа за кръста си, ще ти го подам после на теб и на Коул. Ще се държиш с една ръка, с другата ще помагаш на Коул. Ясно ли е?
– Да, но…
Ларсен разтърси здраво Браст.
– Вече казах – млъкни и прави какво ти наредих.
Браст замлъкна.
Ларсен бръкна в раницата, намери въжето и го завърза около кръста си. Оставаха около три свободни метра и се увери, че Браст и Коул се бяха уловили здраво за въжето.
– А сега се махаме оттук. Поддържайте въжето опънато, не го изпускайте и, за Бога, мълчете.
Ларсен тръгна бавно през дългия черен проход. В голите си крайници усещаше треперене, което нямаше почти нищо с хладния въздух. Отчаяното „ти видя ли го?“ на Браст владееше съзнанието му, въпреки усилията да го прогони. Истината бе, че Ларсен само го бе зърнал; само го бе зърнал, но то му беше достатъчно…
Не мисли за това. Важното е да се измъкнете.
Зад него Коул и Браст се тътреха и се препъваха. От време на време Ларсен им съобщаваше за препятствия, или спираше, за да помогне на рейнджърите да преодолеят особено опасни места. Вървяха бавно, минаха няколко болезнено дълги минути, преди да стигнат до поредното разклонение на тунела.
Ларсен разгледа „вилицата“, забеляза кървавите кучешки следи. Тръгнаха отново, този път малко по-бързо. По пода течаха ручейчета и имаше плитки локви, а звукът от техните шляпащи крака отекваше в пещерата. Тук отпечатъците бяха по-малко и на по-голямо разстояние. Ако можеха да намерят пътя си до голямата пещера с варовиковите колони, щяха да се оправят; той беше сигурен, че знаеше пътя оттам нататък.
– Сигурен ли си, че дойдохме оттук? – попита Браст с висок и напрегнат глас.
– Да – отвърна Ларсен.
– Какво, по дяволите, ни нападна? Видя ли го? Видя ли…
Ларсен се обърна и се пресегна покрай Коул, за да зашлеви здраво Браст с опакото на ръката си.
– Аз го видях! Видях го! Видях го!
Ларсен не отговори. Мислеше си, че ако Браст не замлъкнеше скоро, щеше да го убие.
– Не беше човек. Нещо като неандерталец. С лице като… о, мили Боже, с лице като на голямо…
– Казах да млъкнеш.
– Нямада млъкна. Трябва да чуеш това. Онова, срещу което противостоим, не е естествено…
– Браст? – обади се Коул, говореше през стиснати зъби.
– Какво?
Със здравата си ръка Коул насочи пушката към черния тунел и дръпна спусъка. Пушката изригна с оглушителен трясък. Вибрацията освободи дъжд от камъчета, които се посипаха по раменете им, а ехото отекна и резонира в дълбоките пространства.
– Господи, какво, по дяволите, беше това? – извика Браст.
Коул дръпна въжето и зачака ехото да утихне. След това заговори отново:
– Ако не млъкнеш, Браст, следващият е за тебе.
Последва кратко мълчание.
– Хайде – рече Ларсен, – губим време.
Продължиха пътя си, като спряха за малко на друго кръстовище. Кървавите кучешки следи водеха надясно и те ги последваха в още един нисък проход. Няколко минути по-късно тунелът излезе в голяма пещера, драпирана от двете страни с варовикови завеси и изпълнена с масивни колони. Ларсен изпита огромно облекчение. Бяха я намерили.
Коул се препъна, изръмжа, а после седна – наполовина в локва вода.
– Не спирай – рече Ларсен, улови го за здравата ръка и му помогна да се изправи. – Вече знам къде се намираме. Трябва да продължим да вървим, докато излезем.
Коул кимна, изкашля се, пристъпи, спъна се и пак направи крачка напред. Шокът му се засилва,помисли си Ларсен. Трябваше да излязат, преди да е рухнал напълно.
Проправиха си път през „гората“ в пещерата. От нея водеха няколко тунела – досущ като зеещи дупки на розовата светлина на очилата. Ларсен не си спомняше да бе видял толкова тунели. Огледа земята за следи на кучето, но плитката вода съвсем ги бе отмила.
– Изчакайте – рече рязко. – Тихо.
Спряха. Изотзад се чу плискане, което не можеше да се обясни с ехото на галерията. След малко и то спря.
– Той е зад нас! – рече високо Браст.
Ларсен ги изтегли зад една широка като дънер колона и приготви оръжието си, след което надникна. Пещерата бе празна. Не би ли могло да бъде ехо, в крайна сметка?
Обърна се и видя, че Коул се бе облегнал, почти в несвяст, на една от варовиковите колони.
– Коул!
Вдигна го на крака. Коул се закашля, залюля се. Ларсен бързо го наведе напред и той повърна. Браст не каза нищо, само трепереше, очите му бяха широко облещени от страх и безсмислено обхождаха мрака.
Ларсен се наведе, гребна шепа вода и я плисна върху лицето на Коул.
– Коул? Ей, Коул!
Мъжът се отпусна на една страна и обърна очи. Беше припаднал.
– Коул! – Ларсен поля лицето му с още вода, после го плесна леко няколко пъти.
Коул се закашля, отново понечи да повърне.
– Коул! – Ларсен се опитваше да го задържи на крака, ала отпуснатото тяло бе като торба цимент. – Браст, помогни ми, по дяволите.
– Как? Не виждам.
– Намери си пътя опипом по въжето. Нали знаеш „пожарникарското“ столче?
– Да, но…
– Хайде да го направим.
– Не виждам,а освен това нямаме време. По-добре да го оставим тук и да извикаме помощ от…
– Тебще те оставя тук – сопна му се Ларсен. – Да видим дали ще ти се хареса.
Намери ръцете на Браст и ги преплете със своите на „столче“. После двамата се наведоха, обгърнаха отпуснатото тяло на Коул и се опитаха да го вдигнат.
– Господи, тежи цял тон – рече задъхано Браст.
В същия миг Ларсен чу ясно изпляскване във вода, после още едно: тежки стъпки в плиткото басейнче, което бяха прецапали малко преди това.
– Казах ти, че има нещо зад нас – рече Браст, напрягайки се отчаяно да вдигне Коул. – Чу ли?
– Млъкни и давай.
Коул се отпусна назад и за малко не се изплъзна от хватката им. Те го наместиха отново и поеха мъчително напред.
Пляскането зад тях продължи.
Ларсен се обърна, но видя само неясни розови и червени петна. Пое отново напред и се насочи към тесен проход в далечната стена, който изглеждаше да е правилният. Ако можеше да стигне до познато място, би могъл да удържи онова нещо с пушката си…
– Господи – рече Браст с разтреперен глас. – О, Господи, о, Господи!
Мушнаха се с наведени глави в прохода, стискайки Коул помежду си. Ларсен залитна, след като въжето се омота около глезените му, но се изправи и продължи. Не след дълго таванът се повдигна отново, обсипан със странно формирование от хиляди игловидни сталактити, някои тънки като нишка.
О, Господи, това не си го спомням – помисли си Ларсен.
Нов плясък на вода в мрака зад тях.
Браст неочаквано се спъна в един камък. Коул изпадна от хватката им и падна тежко на счупената си ръка. Изстена силно, обърна се и повече не помръдна.
Ларсен го остави, взе пушката си и я насочи в мрака.
– Какво има? – извика Браст. – Какво има там?
В този миг към тях от мрака се понесе чудовищна сянка. Ларсен извика, стреля, препъна се, докато отстъпваше, а Браст стоеше ужасен, с крака, вкопани в земята, с разтворени към тъмнината ръце.
– Господи, не ме оставяйте…!
Ларсен го улови за ръката и го дръпна настрани. В този момент тежкият силует се стовари върху неподвижния Коул. Двете фигури се сляха впримчени в едно червеникаво петно. Ларсен отново залитна назад, дърпайки Браст, като същевременно се опитваше да вземе отново пушката си. Чу раздиращ звук, все едно откъсваха бутче от печена пуйка. Коул изкрещя силно – висок фалцетен вик.
– Помогни ми! – викаше Браст, уловил се за Ларсен като удавник, буташе го назад и му пречеше да се прицели. Ларсен силно го срита настрани, опитвайки се да вдигне пушката, но Браст отново го връхлетя, стискайки го наистина като удавник.
Пушката гръмна, но не улучи, стотици варовикови иглици се стовариха върху земята, след което силуетът се надигна срещу тях. Ларсен се изправи ужасен: онова нещо държеше счупената ръка на Коул в единия си юмрук, пръстите още пулсираха спазмодично. Ларсен стреля отново, но бе опасно закъснял. Единственото, което му оставаше, бе да хукне по тъмния тунел, докато Браст крещеше несвързано подире му.
А зад него се чуваше Коул.
Ларсен тичаше и тичаше.
Шестдесет и осма глава
Кори лежа дълго във влажния мрак, объркана, сънлива, питаше се къде се намира, какво се бе случило със стаята й, с леглото й, с прозореца й. Накрая се изправи до седнало положение; главата й бучеше, а с връщането на болката дойде и споменът за пещерата, за чудовището… и за шахтата.
Ослуша се. Пълна тишина, с изключение на капчуците. Изправи се най-накрая, като залитна. Болката в главата й намаля. Протегна ръце и срещна разната, гладка повърхност на шахтата.
Завъртя се в кръг, прокарвайки ръце нагоре и надолу по влажната стена, търсейки опорни точки, цепнатини, нещо, чрез което би могла да се изкатери. Но стените бяха от гладък камък, хлъзгав от водата – невъзможно бе да бъдат изкатерени. А и какво би могла да направи, след като излезе? Без светлина си оставаше изцяло в капана.
Беше безнадеждно. Нямаше как да се измъкне. Можеше само да очаква. Да очаква мига, в който чудовището щеше да се завърне.
Кори бе обезсилена от толкова мощно чувство на безпомощност и злочестие, че й се догади. Отчаянието се подсилваше и от изгубената надежда, която се бе появила по време на краткия й опит за бягство. Но тук, в шахтата, вече не бе останала никаква надежда. Никой не знаеше къде се намира, никой не знаеше, че бе влязла в пещерата. И в крайна сметка съществото щеше да се завърне. Готово за игра.
Тя изхълца при тази мисъл.
Това щеше да бъде краят на нейния жалък и безсмислен живот.
Кори се облегна на влажната стена и се отпусна бавно на земята. Разплака се. Сдържаното години наред злочестие намери отдушник. През съзнанието й профучаваха различни образи. Спомни си как като бе в пети клас се връщаше от училище и заварваше майка си до кухненската маса да пие миниатюрните бутилки водка една подир друга и се питаше защо ги харесваше толкова много. Спомни си как преди две години майка й си дойде в два часа сутринта на Бъдни вечер – пияна и с някакъв мъж. Онази коледа нямаше чорапи под елхата, нямаше подаръци. Спомни си триумфалния ден, когато успя да си купи гремлина с парите, които бе изкарала чрез работа за „Бук Нук“, преди да закрият книжарницата – и колко бясна бе майка й, когато Кори докара колата пред дома. Сети се за шерифа, за сина му, за миризмата в училищните коридори, за снежните бури през зимата, които покриваха стърнищата с непрекъснато бяло одеяло. Мислеше си за четенето на книги под далекопровода в разгара на лятото, за злобните коментари на атлетите, с които се разминаваше по коридорите.
Той ще се върне да я убие и всичко ще свърши, всички нещастни спомени, които сега се тълпяха в главата й. И никога няма да намерят трупа й. Ще има вяло търсене проформа, а след това всички ще я забравят. Майка й ще прерови издъно стаята й и най-накрая ще намери парите, които бе залепила от долната страна на чекмеджето, и след това ще е щастлива. Щастлива, че всичките вече са нейни.
Кори плачеше свободно, а риданията отекваха над главата й.
Сега мислите й блуждаеха още по-назад, в ранното й детство. Спомни си как една неделна утрин бе станала рано и заедно с баща си правеха палачинки – как носеха яйцата и пееха като войниците от „Магьосникът от Оз“. Всичките й спомени за него бяха щастливи: как се смее, как се шегува, как я пръска с маркуча за поливане в горещ летен ден или я води да поплуват в рекичката. Спомни си го как полираше своя мустанг кабриолет, лъскаше го и го лъскаше, от устните му висеше цигара, сините му очи блещукаха, вдигаше я, за да види изображението си върху лъскавата ламарина, а след това я разхождаше с колата. Спомняше си без усилия, сякаш се бе случило миналата седмица, как царевичните стъбла се разтваряха, когато профучаваха през тях, вълнуващото усещане за скоростта, за свободата.
А сега, в тишината, в абсолютния мрак на шахтата тя усещаше как всичките защитни стени, които грижливо бе издигнала около себе си с годините, започваха да се рушат една подир друга. В този миг на крайност единствените въпроси, които оставаха в главата й, бяха онези, които много рядко си бе позволявала да зададе: Защо бе заминал баща й? Защо никога не дойде да я види? Какво лошо бе сторила, за да не поиска той да дойде да я види отново?
Ала мракът не й позволяваше самозалъгване. Имаше и друг спомен, не толкова далечен: как се прибра у дома и завари майка си да изгаря някакво писмо. Дали не беше от него? Защо не се изправи срещу майка си? Дали не беше от страх, че писмото всъщност не беше онова, на което се надяваше?
Този последен въпрос висеше в мрака без отговор. И не можеше да има отговор, не и сега. Скоро щеше да се свърши тук, в тази шахта, и въпросът щеше да намери успокоение. Може би баща й никога нямаше да узнае, че е мъртва…
Помисли си за Пендъргаст, единственият човек, който някога се бе отнесъл към нея като към възрастен човек. А тя подведе и него. Като извърши глупостта да влезе в пещерата, без да казва на никого. Глупачка, глупачка, глупачка…
Отново се разрида – високо, болезнено, даде пълна воля на чувствата си. Ала звуците отекваха тъй ужасно, тъй подигравателно около и над нея, че тя преглътна, задави се и притихна.
– Престани да се жалиш сама! – извика силно тя.
Гласът й отекна и замря, след което тя пое дълбоко дъх.
В мрака ясно се чу шепот.
Дали тойне се връщаше?
Вслуша се напрегнато. Долови още звуци, слаби и толкова далечни и изкривени, че не бе възможно да ги определи. Гласове? Викове? Писъци? Напрегна се, наострила слух.
А след това последва дълъг, отекващ звук, почти като рева на прибоя на брега.
Изстрел.
И тя изведнъж скочи на крака и завика.
– Тук съм! Помощ! Насам! Моля! Моля! Моля!
Шестдесет и девета глава
Уийкс се опитваше да не изостава от Пендъргаст, който крачеше енергично. Като гледаше как бързо оглежда с фенерчето терена, Уийкс се питаше дали не пропускаше нещо. Навярно – не. Това му подейства окуражително.
Целеустремеността, която излъчваше агентът, спомогна за успокояване на разклатените нерви на Уийкс. Дори започна да чувства как донякъде взе да се възстановява накърненото му Аз. Ала въпреки това не можеше да прогони от съзнанието си картината: как онзиразчленява кучето крайник по крайник…
Спря.
– Какво бе това? – попита с висок, треперещ глас.
Пендъргаст му отвърна, без да се обръща назад.
– Полицай Уийкс? Очаквам да следвате нарежданията ми.
– Но аз чух нещо…
Тънката бяла ръка на Пендъргаст се спря върху рамото му. Уийкс бе на път да каже още нещо, ала замълча, след като натискът на ръката се засили.
– Насам, полицай.
Гласът бе копринено нежен, ала Уийкс усети хладината му чак до костите си.
– Слушам, сър.
След като тръгнаха, той отново чу звука. Изглежда идеше отпред, измъчен, кънтящ звук, който отекваше из безкрайните кухини, и бе невъзможно да бъде идентифициран. Писък? Изстрел? Единственото, в което Уийкс бе сигурен, бе, че Пендъргаст се бе насочил право към източника му.
Преглътна протеста си и го последва.
Минаха през лабиринт от проходи, чиито ниски тавани бяха обсипани с блестящи кристали. Уийкс одраска главата си на острите им игли, изруга и се приведе още повече – не беше свикнал на това като, водач на кучета. Лъчът на Пендъргаст сновеше насам-натам, разкриваше гнезда на пещерни перли, скупчени в тебеширени израстъци. Звуците най-сетне затихнаха, чуваше се само лекият плясък от собствените им стъпки във водата.
Пендъргаст изведнъж спря, лъчът на фенерчето му се закова върху нещо. Уийкс погледна. Отпървом не разбра какво точно бе онова: подредени върху лавица от плосък камък неща, струпани около някакъв по-голям предмет в центъра. Изглеждаше като някакво светилище. Уийкс приближи още, след това очите му се разшириха от шока и отстъпи бързо назад. Беше старо плюшено мече с плесенясала козина. Беше поставено така, сякаш се молеше – със сбрани пред себе си ръце, а единственото мънистено око се блещеше от пълзящата плесен.
– Какво, по дяволите…? – започна Уийкс.
Лъчът се отмести към онова, на което мечето се молеше. На жълтеникавата светлина то изглеждаше като купчинка сребриста плесен. Уийкс видя как Пендъргаст се навежда и със златната си писалка отстранява плесента, за да разкрие под нея малък скелет.
– Rana amaritis – промърмори Пендъргаст.
– Какво?
– Рядък вид сляпа пещерна жаба. Ще забележите, че костите са счупени преди смъртта. Тази жаба е била размазана от нечий юмрук.
Уийкс преглътна.
– Вижте – реши да опита той за последен път, – лудост е да продължаваме да навлизаме навътре в пещерата. Трябва да се измъкнем, да повикаме помощ.
Пендъргаст обаче бе насочил вниманието си отново към предметите около мечето. Внимателно разкри още малки скелети и отчасти разложени телца на насекоми. След това се върна към мечето, избърса плесента и го огледа внимателно.
Самият Уийкс се озърна уплашено.
– Хайде, хайде.
Млъкна, щом агентът от ФБР изви глава към него. Светлите му очи гледаха някъде надалеч, фокусирани върху някаква вътрешна мисъл.
– Какво има? – прошепна Уийкс. – Какво означава това?
Пендъргаст върна мечето на мястото му и рече само:
– Хайде да вървим.
Сега вече агентът крачеше по-бързо, спираше само от време на време да погледне картата. Ромонът стана по-силен и почти непрекъснато цапаха по вода. Въздухът бе толкова хладен и влажен, че дъхът им оставяше следи. Уийкс се опитваше да не изостава, а същевременно гонеше от съзнанието си образа на видяното. Това бе лудост, накъде, по дяволите, вървяха? Първата му работа като се върнеше – акоизобщо се върнеше – щеше да бъде да подаде молба за отпуск по болест, защото щеше да е истински късмет, ако се отървеше само с посттравматичния стресов синдром…
Пендъргаст отново спря рязко. Лъчът на фенерчето му осветяваше тяло върху пещерния под. Лежеше възнак с отворени очи, разперил широко ръце и крака. Главата бе странно удължена, сякаш се бе разширила и сплескала, а задната част на черепа зееше – досущ като пръснала се презряла тиква. Очите бяха изцъклени и гледаха в различни посоки. Устата бе широко отворена – прекаленошироко. Уийкс извърна поглед.
– Какво е станало? – успя да попита в опит да потисне страха си.
Пендъргаст вдигна фенерчето си към тавана. В покрива на пещерата зееше черна дупка. След това отново насочи фенерчето към трупа.
– Можете ли да го идентифицирате, полицай?
– Раскович. Шефът на сигурността на Канзаския щатски университет.
Пендъргаст кимна и погледна отново към тясната дупка в тавана.
– Изглежда господин Раскович е паднал от доста високо – рече тихо той, сякаш на себе си.
Уийкс затвори очи.
– О, Господи.
Пендъргаст го побутна напред.
– Трябва да вървим.
Ала на Уийкс му бе дошло твърде много.
– Не мърдам повече и една крачка. А и вие, какво си мислите, че правите? – Паниката засилваше непрекъснато гласа му. – Кучето е мъртво, Раскович е мъртъв. Видяхте ги и двамата. Тук долу има чудовище. Какво повече искате? А азсъм онзи, който е още жив. Азсъм онзи, за когото трябва сега да се безпокоите. Аз съм…
Пендъргаст се обърна. И Уийкс спря декламацията си наполовина, неволно, ала мигновено, след като срещна презрителния поглед на агента от ФБР.
След миг Уийкс отклони очи.
– Както и да е, казвам само, че си губим времето. – Гласът му пропадна. – А и какво ви кара да мислите, че момичето е още живо?
Сякаш в отговор той чу далечния, изкривен, ала непогрешим звук. Някой викаше за помощ.
