Текст книги "Натюрморт с гарвани"

Петдесет и втора глава

Тад насочи патрулната кола към паркинга на кланицата. Силни пориви на вятъра метяха пустия асфалт и носеха със себе си сламки и смачкани кочани царевица. Тук-там се спускаха дъждовни пелени – появяваха се и изчезваха изведнъж. По патрулката изтрополи отпред назад линия от тежки дъждовни капки – досущ като картечен откос. Чуваше как поривите на вятъра пронизваха царевичните поля, заобикалящи кланицата. Взря се в тъмнината – като хем се надяваше, хем се боеше да види острата кама на облака с форма на димоходна тръба. Но не можа да види нищо.

Шерифът бе казал, че подозира Анди Кейхил и приятелите му в тормоз над фермата на Хигс. Тад обаче имаше собствено мнение: че по-вероятните заподозрени бяха собственият син на Хейзън Брад и неговата банда. Да плашат деца, да замерят с яйца сгради – това бе повече в техния стил. Синът никога нямаше да стане такъв мъж като баща си. Тад се запита какво би сторил, ако налети на шерифския син около кланицата. Е, това би било доста неудобно.

Спря колата до сградата, но остави двигателя да работи. Дори през затворените прозорци се чуваше как вятърът вие и стене като ранено животно. Кланицата се виждаше замъглена в сумрака, потънала в царевицата, тъмна и пуста.

Като погледна ниската, зловеща сграда, онова, което досега му се струваше рутинна проверка, изведнъж се превърна в нещо доста по-неприятно. Защо, по дяволите, „Гро-Бейн“ не си бяха назначили нов нощен пазач? Не беше честно службата на шерифа да носи бремето на сигурността за частно предприятие.

Тад прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Нямаше какво да прави. Просто ще провери набързо, за да се убеди, че няма насилена врата, след това ще мине покрай дома на Смит Лъдуиг и ще се върне в службата.

Отвори вратата на патрулката и вятърът я блъсна обратно с яростен вой. Нахлупи шапка и вдигна яката си, блъсна по-силно вратата и излезе с лице срещу бурята – притича към разтоварната рампа. Докато тичаше, чу нещо да се блъска от вятъра. Като стигна до подслона на сградата, той бутна шапката си назад, запали фенерчето и пое покрай стената, изградена от сгуробетонни блокчета. Блъскането се засили.

Чак когато изкачи стъпалата на товарната рампа, лъчът му освети отворена врата, която се люлееше и се блъскаше на строшените си панти.

Мамка му!

Лъчът на фенерчето освети строшената ключалка и потрошените панти. Някой наистина бе скроил номер тук. В обичайния случай би трябвало да повика подкрепление. Но откъде щеше да получи подкрепление в такава нощ? Всички служители от правоохранителните органи, които нямаше да щурмуват пещерата, за да заловят убиеца, щяха да са заети с щурмовото предупреждение. Може би трябваше да остави всичко както си е и да дойде следващата сутрин.

Представи си как обяснява решението си пред потъмнялото лице на шериф Хейзън и прецени, че това не бе приемливо. Хейзън непрекъснато му внушаваше, че му е необходима повече смелост, повече инициатива.

Всъщност нямаше какво толкова да се безпокои. Убиецът се бе затворил в пещерата. Хлапетата като Брад Хейзън непрекъснато проникваха в кланицата за забавление, дори когато имаше нощен пазач. Беше се случвало на няколко пъти, като най-забележителен бе инцидентът по време на миналогодишния празник на Вси светии – половин дузина хулигани от Дийпър, които бяха сметнали за забавно да нахлуят в предприятието на най-големия работодател в града съперник.

Тад усети вълна на раздразнение. Точно в такава нощ да решат да правят щуротии. Мина през отворената врата, като вдигаше колкото бе възможно повече шум, и освети приемното помещение.

– Полиция! – извика с най-строгия си глас. – Моля, представете се.

Единственият отговор бе ехото на собствения му глас, което идваше от мрака.

Закрачи предпазливо, осветявайки надясно и наляво, излезе от разтоварния район и пое по металната пътечка към същинската кланица. Беше много тъмно и миришеше силно на хлор; докато минаваше под една преграда, по-скоро почувства, отколкото видя, че таванът се издигна много високо. Спря се и освети с фенерчето конвейерната лента, която се виеше като змия из предприятието – напред-назад, нагоре-надолу, поне на три различни нива. Излизайки в началото от малко, облицовано с фаянсови плочки помещение до района за зашеметяване, „линията“ минаваше през няколко самостоятелни конструкции – сгради в самата сграда – „Попарването“, „Оскубването“ и „Измиването“. Тад помнеше имената им от предишни свои идвания. Подобни неща не се забравят лесно.

Извърна се и отново освети облицованото с плочки помещение. То бе първото в кланицата, наричано „Кървавата стая“. Вратата бе открехната.

– Полиция! – извика повторно и пристъпи няколко крачки напред. Вятърът отвън му отвърна едва доловимо.

Тад прехвърли фенерчето в лявата си ръка, разкопча кобура и положи длан върху пистолета си. Не че имаше нужда от това, разбира се. Но въпреки това му подейства окуражително.

Обърна се и отново освети наоколо, докосна лъскавата конвейерна линия, тръбите и шланговете за високо налягане, които се виеха нагоре по боядисаните в сиво стени. Кланицата бе обширна, пещерообразна и лъчът му проникваше едва на една трета от дълбочината й. Ала беше тихо и, доколкото той можеше да види, определено пусто.

Тад почувства неочаквано облекчение. Хлапетата навярно бяха избягали, още щом бяха видели патрулката.

Погледна часовника си – беше почти девет и четвърт. Хейзън вече трябва да бе пристигнал в шерифския офис и се приготвяше за рейда в десет. Тад бе влязъл и не бе открил нищо. Ако останеше още, само щеше да изгуби време. Ще провери дома на Смит Лъдуиг и ще се връща.

И точно когато се обърна да си върви, чу шума.

Спря се и се вслуша. Ето го отново: някакъв кикот или цвилещ смях. Идваше май от „Кървавата стая“, странно изкривен от стоманения под и облицованите с плочки стени.

Господи, хлапаците се криеха там.

Светна с фенерчето през отворената врата. Конвейерната лента се появи от широкия люк над вратата, увисналите куки намигаха на лъча и хвърляха жестоки изкривени сенки върху входа.

– Добре – рече той, – излизайте оттам. Всички.

Ново изсумтяване.

– Ще броя до три и ако не излезете, ще си имате сериозни неприятности, обещавам ви го.

Беше глупаво да си губи времето така по време на предупреждение за торнадо. Този път щеше да им предяви обвинения. Несъмнено бяха малките хулигани от Дийпър, вече бе сигурен в това.

– Едно.

Никаква реакция.

– Две.

Изчака, но от полуотворената врата не се чу нищо.

– Три.

Тад се придвижи бързо и решително към вратата, стъпките му кънтяха върху облицования лъскав под. Ритна вратата, която избумтя кухо и ехото се понесе из целия обширен интериор на кланицата.

Застана с разтворени крака и освети „Кървавата стая“, лъчът се отразяваше от полираната стомана, от кръглия отвор на канала в средата на пода, от блестящите плочки.

Празно. Отиде в средата на помещението и застана там. Обгърна го миризма на белина.

Точно тогава се чу издрънчаване отгоре и Тад бързо вдигна лъча на фенерчето. Неочакван, силен шум, дрънкане на метал. Висящите от конвейерната лента куки се разлюляха силно и фенерчето му улови само някаква тъмна сянка, която бързо изтича по линията и изчезна през люка над вратата.

– Ей! Ти!

Тад изтича обратно до вратата и спря. Освети с фенерчето. Нищо, освен люлеенето и дрънченето на линията, която чезнеше в мрака.

Този път – никаква снизходителност, никакъв мек подход. Тад щеше да арестува тези хлапаци и да им даде урок.

Задържа лъча на фенерчето за по-дълго върху линията. Все още се люлееше и дрънчеше, изглежда хлапаците се бяха изкатерили по нея и бяха преминали през завесата от пластмасови престилки в следващото помещение – твърде голям стоманен контейнер. „Попарването“.

Тад тръгна напред колкото можеше по-безшумно. Пластмасовите престилки пред входа на „попарителя“ все още се люлееха слабо.

Бинго.

Тад заобиколи. Там пластмасовите престилки бяха неподвижни.

Беше спипал хлапаците вътре.

Отстъпи назад и освети входа и изхода на помещението. Заговори невисоко, но твърдо:

– Слушайте: вече и без това си имате големи неприятности за взлома и незаконното проникване. Но ако не излезете веднага, ще бъдете обвинени в съпротива при арест и още много други неща. Този път няма да има пробации и общественополезен труд. Разбрахте ли?

В първия миг последва мълчание, а после – тих шепот от вътрешността на „Попарителя“.

Тад се наведе напред да чуе.

– Какво беше това?

Още шепот, който се превърна в някакъв напевен звук. Освен това се чуваше някакво бебешко бърборене, сякаш някой бе изплезил езика си между издадени напред устни.

Хлапаците му се подиграваха.

В изблик на гняв и унижение Тад ритна „попарителя“. Той изкънтя кухо и екотът се понесе в невидимото огромно помещение на кланицата.

– Излизайте от там!

Тад пое дъх, после още веднъж. А след това бързо се наведе и мушна глава през пластмасовите престилки на „Попарителя“, като внимаваше да не се удари в куките, които висяха от конвейерната лента. Докато осветяваше вътрешността на металната кутия, зърна с периферното си зрение някакъв силует, който се изкатери по лентата и излезе през процеп в отсрещната стена. Видя му се учудващо голям и тромав – може би бе видял застъпващите се силуети на две бягащи момчета. Ала, от друга страна, нямаше нищо тромаво в скоростта, с която силуетът избяга. В тъмното отвъд полезрението му сянката скочи от конвейера, чу се изтопуркване, след което – бърз тропот на бягащи крака към дъното на кланицата.

– Спри! – извика Тад.

Заобиколи „Попарителя“ и хукна в гонитба, жълтото кръгче на фенерчето му подскачаше пред него. Тъмният силует подмина „Оскубвача“ и се заизкачва по аварийна стълба към „Залата за изкормване“, изтича по повдигнатата платформа и изчезна зад дебел сноп хидравлични шлангове.

– Спри, по дяволите! – изкрещя Тад в тъмнината. Изкатери се по стълбата вече с изваден пистолет и тръгна по металната пътечка.

Докато минаваше покрай снопа шлангове, нещо проблесна в полезрението му и в следващия миг върху ръката му се стовари страхотен удар. Той изкрещя от болка и изненада. Фенерчето изхвърча от ръката му, издрънча върху платформата, завъртя се и падна от нея. Когато се удари в бетонния под, се чу силен трясък.

Отвън се носеше воят на вятъра, по покрива почукваше градушка.

Тад приклекна, насочил в тъмнината оръжието си, а болката пронизваше цялата му ръка от китката до лакътя. Господи, как го болеше. Не можеше да свие юмрука си, пръстите му бяха неподвижни, а болката сякаш продължаваше да се засилва и да се засилва, докато накрая не пламна цялата му ръка.

Този кучи син бе счупил ръката му! И то – лошо. С един-единствен удар. Тад сподави един стон, стисна зъби.

Слушаше напрегнато, ала не се чуваше нищо друго, освен бурята, която вилнееше отвъд сгуробетоните блокчета.

Това изобщо не бе някакво шибано хлапе.

Гневът, който го бе обзел, унижението – тях вече ги нямаше. Болката и внезапната тъмнина се бяха погрижили за това. Сега Тад искаше само едно – да излезе от тук.

Напрегна се да види нещо в тъмнината, опита се да си припомни накъде да тръгне. Предприятието бе огромно и без светлина щеше да бъде много трудно да намери изход. Може би трябваше да остане тук, притаен и неподвижен, докато не дойде електричеството?

Не. Не можеше да остане тук. Трябваше да върви, да тича нанякъде. Накъдето и да е.

Махай се. Просто се махай.

Изправи се с изваден пистолет, строшената му ръка бе увиснала, и се опита да намери пътя опипом с крака – към стълбата; не смееше да диша, ужасен от мисълта, че всеки миг от мрака можеше да го връхлети нов удар. Една стъпка, три, пет…

В тъмното лакътят му се удари в нещо.

Предпазливо протегна ръката с пистолета и докосна някаква повърхност – груба и люспеста. Дали бяха шланговете за високо налягане? Но на пипане не приличаше на шланг. Беше нещо друго.

Ала нямаше какво друго да е, не и тук, високо в „Зоната за изкормване“.

Прехапа устна, за да потисне стон, предизвикан от ужаса.

Само тъмнината го караше да действа така. Не бе свикнал на пълна тъмнина. Ако стреляше, може би щеше да види достатъчно, за да се ориентира. Един изстрел към тавана нямаше да навреди никому.

Вдигна пистолета си и стреля.

Краткият отблясък разкри фигура, която стоеше до него, гледаше го и му се усмихваше. Образът бе толкова неочакван, толкова странен и ужасяващ, че Тад дори не можа да изкрещи.

Фигурата обаче изкрещя вместо него: дрезгав, гърлен вой на изненада и гняв от изстрела.

Тад побегна. Намери стълбата и се заспуска бясно, като удряше силно коленете си по металните й стъпала. Препъна се най-долу и се стовари на пода върху счупената си ръка. Сега вече разбра, че може да вика – и от болка, и от ужас. Но поне се намираше на основния етаж на кланицата. Изправи се с мъка, замаян от болка, ридаещ от ужас, и затича, препъна се отново, пак се изправи. И точно тогава изведнъж осъзна, че все още стиска отчаяно пистолета в ръка. Можеше да го използва и щешеда го използва. Обърна се назад и стреля – веднъж, дваж, на сляпо – и всеки път отблясъците от дулото разкриваха, че онова нещотичаше подире му – с широко зяпнала розова уста и разтворени ръце.

Мъх!

Трябваше да се прицели, да се прицели,а не да стреля напосоки. Още два изстрела и при всеки отблясък онова приближаваше още и още. Тад се запрепъва назад, все още крещейки, стреля два пъти със силно разтреперена ръка.

Мъх! Мъх!

Почти го бе застигнало. Сега вече не можеше да пропусне. Прицели се от упор, дръпна спусъка.

Ударникът чукна върху празно дуло. Тад потърси друг пълнител, ала втори ужасен удар се стовари върху корема му и той падна, изгубил дъх, а пистолетът се плъзна по пода. Трети удар – този път върху дясната ръка. Успя да поеме дъх, като се мяташе отчаяно, пищеше и риташе, опитваше се да се отдръпне назад, ала това бе невъзможно с две безполезни ръце.

Мъх! Мъх! Мъх!

Тад изстена отново, изви се настрани, плъзна се по гръб, ритайки по посока на звука.

А след това, онова нещо го улови за размахания крак. Тад усети ужасен натиск върху глезена си, след това – внезапно поддаване, придружено от изпукване на костта. На неговатакост.

Миг по-късно огромна тежест се стовари върху гърдите му и нещо грубо и грапаво улови лицето му. Усети миризма на пръст, на плесен и нещо по-слабо, но по-гадно. В първия миг изглеждаше, че хватката щеше да е лека, успокояваща, окуражаваща.

Но след малко тя се стегна в ужасен, неумолим натиск. А после със страхотна бързина цялото му лице бе извъртяно към земята.

Чу се мъчително изщракване; в основата на врата му избухна огън; а след това ужасният мрак бе заменен от светлина, от много, много ярка светлина.