412 000 произведений, 108 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Натюрморт с гарвани » Текст книги (страница 14)
Натюрморт с гарвани
  • Текст добавлен: 10 октября 2016, 02:09

Текст книги "Натюрморт с гарвани"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 30 страниц)

Двадесет и девета глава

Кори Суонсън седеше в колата си под сянката на дърветата до едно завойче на реката, където Пендъргаст – по своя мистериозен маниер – я бе помолил да го откара. Току-що бе минало пладне и горещината бе задушаваща. Кори се размърда на седалката си, усещаше как по челото и по врата й избиват капки пот. Пендъргаст отново се държеше странно. Той просто се бе излегнал на счупената си седалка и бе затворил очи. Изглеждаше като заспал, ала Кори вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че той не спеше. Мислеше. Но за какво? И защо тук? И за каквото и да мислеше, по дяволите, защо му бе нужен половин час, а и продължаваше?

Кори поклати глава. Той наистина бе странен тип. Приятно смахнат, но все пак смахнат.

Тя взе книгата, която четеше, намери подгънатата страница в началото на шеста глава и зачете:

„Хоризонтът се сливаше с небето – синьо върху още по-синьо и сякаш мамеше кораба на юг, все по на юг…“

Тя отново затвори книгата и я остави. Не беше лоша, но й липсваше силата на оригинала. А може би съзнанието й просто бе заето с друго. Като например – с видяното в църквата.

Майка й не ходеше на църква, а и Кори бе влизала в нея само няколко пъти. Но въпреки това бе наясно, че никой от града, независимо колко пъти е стъпвал в лютеранския молитвен дом, не бе виждал никога, ама никоганещо подобно. Целият град сякаш се разпадаше. Онзи пастор Уилбър, който винаги когато я срещаше, извръщаше очи и свиваше устни в знак на неодобрение, се провали с гръм и трясък. Какъв самодоволен задник. Не можеше да сдържи отново усмивката си, когато образите заприиждаха в съзнанието й: шантавият стар Уит, който пищи за ада и проклятието, Естръм, размахал мотика, всички бягат назад и падат по стълбите, работниците от кланицата, които се биеха и преобръщаха пейките. Толкова пъти си бе представяла във фантазиите си как градът е изравнен от земетресение, как падат бомби, как огромни пламъци поглъщат всичко, размириците по улиците, училището – погълнато от бездънна бездна. И сега това донякъде се бе случило. Все още се усмихваше, ала усмивката сякаш бе застинала върху лицето й. Реалността далеч не беше толкова радостна.

Погледна към Пендъргаст и едва не подскочи. Той си седеше, изцяло буден и я наблюдаваше със светлите си котешки очи.

– Към „Касъл клъб“, ако обичате – каза тихо.

Кори бързо се съвзе.

– Защо?

– Научих, че шериф Хейзън и Арт Ридър ще обядват там с доктор Чонси. Както знаете, Чонси ще обяви утре кой град ще получи опитното поле. Няма съмнение, че Хейзън и Ридър ще направят последен опит да класират Медисин Крийк. Тъй като Чонси напуска района утре, има няколко въпроса, които бих искал да му задам преди това.

– Да не мислите, че и тойе замесен?

– Както казах, държа доколкото това е възможно дедуктивните си способности в покой и ще ви посъветвам и вие да сторите същото.

– Наистина ли мислите, че ще са там? Искам да кажа – след случилото се преди малко в църквата.

– Чонси не беше в църквата. Възможно е да не знае нищо за станалото. Но и без друго шериф Хейзън и господин Ридър ще искат да изиграят едно перфектно шоу на нормалност. Да го насърчат, ако е необходимо.

– Окей – рече Кори и включи гремлина на задна скорост. – Вие сте шефът.

Макар че това я дразнеше силно, Кори караше с позволената скорост, когато Медисин Крийк се показа иззад царевиците. В следващия миг вече спираха на огромния паркинг на игрището за боулинг. Беше почти пусто, забеляза тя – ала това си беше Медисин Крийк и пустотата бе норма.

Пендъргаст й даде знак да върви пред него, двамата минаха покрай игрището и се отправиха към стъклената фасада на „Касъл клъб“. Чонси, Ридър и Хейзън седяха край обичайната маса на Ридър. В заведението нямаше други посетители. И тримата се вторачиха в тях при влизането им.

Хейзън се надигна, закрачи бързо и ги пресрещна в средата на ресторанта.

– Пендъргаст, сега пък какво има? – рече той тихо. – Намираме се по средата на важна бизнес среща.

– Шерифе, много съжалявам, че прекъсвам обяда ви – отвърна меко агентът. – Искам да задам няколко въпроса на доктор Чонси.

– Не му е сега времето.

– Още веднъж ви моля да ме извините.

Пендъргаст заобиколи шерифа, последван от Кори.

Когато приближиха, Кори забеляза, че и Арт Ридър се бе изправил и върху пълното му гладко лице бе замръзнала ядна усмивка.

– А, специален агент Пендъргаст – рече той с тон, който едва граничеше с любезността. – Радвам се да ви видя. Ако е за разследването, съвсем скоро ще сме на ваше разположение. Тъкмо свършвахме тук с доктор Чонси.

– Но аз съм дошъл да се видя с доктор Чонси. – Пендъргаст протегна ръка. – Казвам се Пендъргаст.

Чонси, който не бе успял да се изправи, пое ръката и я раздруса.

– Спомням си за вас – човека, който отказа да ми отстъпи една стая.

Усмихна се, сякаш бе казал нещо приятно, но в погледа му пробягнаха искрици на раздразнение.

– Доктор Чонси, разбрах, че утре ни напускате.

– Всъщност – днес – отвърна Чонси. – Съобщението ще бъде направено в КЩУ.

– В такъв случай искам да ви задам няколко въпроса.

Чонси сгъна кърпата си на квадрат и печелейки време, я постави бавно до наполовина опразнената чиния с доматена яхния.

– Съжалявам, но вече закъснявам. Ще трябва да отложим разговора за някой друг път.

Изправи се и облече сакото си.

– Боя се, че това няма да е възможно, доктор Чонси.

Чонси се обърна и погледна високомерно.

– Ако става дума за убийствата, аз, естествено, не знам нищо. Ако е за експерименталното поле, това не влиза във вашата и на помагачкатави юрисдикция, господин офицер. – Той хвърли многозначителен поглед на Кори. – А сега, ако ме извините…

Когато Пендъргаст заговори, тонът му беше още по-мек.

– Аз решавам дали разпитът на дадено лице е целесъобразен или не.

Чонси бръкна в джоба на сакото си, извади портфейл, а от него – визитка. Подаде я на Пендъргаст.

– Знаете правилата. Отказвам да бъда разпитан, освен в присъствието на адвоката си.

Пендъргаст се усмихна.

– Разбира се. И как се казва адвокатът ви?

Чонси се поколеба.

– Ако не ми дадете името и телефонния номер на адвоката си, доктор Чонси, ще трябва да се разправяме пряко. Както казахте, такива са правилата.

– Вижте, господин Пендъргаст… – понечи да се намеси Ридър.

Чонси грабна визитката си от ръката на Пендъргаст и надраска нещо на гърба й. След което му я върна.

– За ваше сведение, агент Пендъргаст, аз съм ангажиран с поверителни дела от огромна важност за отдела за селскостопанско развитие на КЩУ в Канзас и наистина – за гладуващото население на света. Нямам намерение да се замесвам в местно разследване на две гадни убийства. – Обърна се. – Господа, благодаря ви за обяда.

Успя да направи една кратка пауза преди думата „обяд“, така че думите му да прозвучат повече като обида, отколкото като благодарност.

Но преди Чонси да довърши, Пендъргаст бе извадил от сакото си клетъчен телефон и набираше някакъв номер. Това неочаквано действие сепна всички. Дори Чонси се поколеба.

– Господин Блътър? – рече Пендъргаст, поглеждайки визитката на Чонси. – Тук е специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

Чонси изведнъж се намръщи.

– Намирам се тук, в Медисин Крийк, с един ваш клиент – доктор Стантън Чонси. Бих искал да му задам няколко въпроса за убийствата, които станаха тук. Има два начина да процедираме. Единият е доброволен – да задам въпросите си направо, тук; другият е да го сторя по-късно, след призовка, издадена от съдия по делото, в публично заседание. Доктор Чонси се нуждае от вашия съвет.

И той подаде телефона на Чонси. Онзи го грабна.

– Блътър?

Последва дълго мълчание, след което Чонси избухна:

– Блътър, това е чисто сплашване. Така КЩУ ще бъде въвлечен в калта. Не мога да си позволя негативно обществено мнение. Тук се намираме в един деликатен момент…

Отново – дълго мълчание. Лицето на Чонси помрачня.

– По дяволите, Блътър. Няма да разговарям с това ченге…

Нова пауза. И след това:

– О, Господи!

Чонси затвори телефона и едва не го хвърли към Пендъргаст.

– Добре – измърмори. – Разполагате с десет минути.

– Благодаря ви, но ще продължим толкова, колкото сметна за необходимо. Моята помагачкаще води записки. Госпожице Суонсън?

– Какво? А, да, разбира се.

Кори се изплаши – бе оставила тетрадката си в колата. Ала почти като по чудо в ръката на Пендъргаст се появиха бележник и писалка. Тя ги взе, прелисти страниците, опитвайки се всичко това да изглежда така, сякаш го правеше всеки ден.

Отново се намеси Ридър.

– Хейзън? Нима ще стоиш просто така и ще оставиш всичко това?

Хейзън погледна към Ридър, но лицето на онзи бе непроницаема маска.

– И какво ще поискаш да направя?

– Да прекратиш този фарс. Този агент от ФБР ще провали всичко.

Отговорът на Хейзън бе тих:

– Знаеш много добре, че не мога да го направя.

Обърна се към Пендъргаст и не каза нищо, изражението му бе неутрално. Но Кори познаваше Хейзън прекалено добре, за да прочете изражението в очите му.

Пендъргаст заговори бодро с Чонси:

– Кажете ми, доктор Чонси, кога за първи път се появи Медисин Крийк като евентуален домакин за експерименталното поле?

– Името се появи след компютърен анализ миналата година. През април – отвърна Чонси сбито и монотонно.

– Кога за първи път посетихте града?

– През юни.

– Влязохте ли тогава в контакт с някого?

– Не. Това бе просто предварително посещение.

– Какво точно вършехте тогава?

– Не виждам защо…

Пендъргаст само вдигна телефона и рече весело:

– Просто натиснете „Избери отново“.

Чонси се овладя с огромно усилие.

– Обядвах в ресторанта на Мейси.

– И?

– И какво? Това бе най-отвратителният обяд, който имах нещастието да изям.

– А после?

– Диария, разбира се.

Кори не успя да се овладее и се разсмя. Ридър и Хейзън се спогледаха, не знаеха как да реагират. Лицето на Чонси се отпусна в безрадостна усмивка; изглежда възстановяваше равновесието, ако не и арогантността си. След това продължи:

– Инспектирах полето, собственост на „Бъсуел Агрикон“, селскостопанския конгломерат, който е наш партньор в това начинание.

– Къде?

– Покрай реката.

– Къде точно покрай реката?

– Кадастрален участък пет, парцел едно, северозападния квадрант на секция девет.

– Какво включваше инспекцията ви на това поле? Как процедирахте?

– Пешком. Взех проби от почвата, от царевицата, други проби.

– Като например?

– Вода. Ботанични. На насекоми. Научни проби. Неща, които няма да разберете, господин Пендъргаст.

– През кой точно ден стана това?

– Трябва да проверя в дневника си.

Пендъргаст скръсти ръце и зачака.

Намръщеният доктор Чонси бръкна в джоба си, извади тефтерче и прелисти страниците му.

– На единайсети юни.

– Забелязахте ли нещо необичайно? Нещо извънредно?

– Както вече казах, не видях нищо особено.

– Кажете ми с какво точноще експериментира експерименталното поле?

Чонси се напрегна.

– Съжалявам, господин Пендъргаст, но тези научни концепции са твърде сложни за един неспециалист. Безсмислено е да отговарям на въпроси от тази сфера.

Пендъргаст се усмихна прекалено скромно.

– Ами тогава бихте могли да опростите нещата така, че и един идиот да ги разбере.

– Предполагам, че бих могъл да опитам. Опитваме се да разработим сорт царевица за производство на газохол – знаете ли какво е това?

Пендъргаст кимна.

– Необходим ни е сорт с високо съдържание на скорбяла, който сам произвежда естествен пестицид и така елиминира необходимостта от външни пестициди. Това е идиотското обяснение, господин Пендъргаст. Надявам се да сте го разбрали.

След което се усмихна бързо.

Пендъргаст се наведе леко напред, – лицето му придоби озадачено изражение. Напомняше на Кори на котарак, който е готов да нападне.

– Доктор Чонси, как възнамерявате да предотвратите замърсяването при опрашването? Ако вашият сорт генетично променена царевица „потъне“ в това царевично море около нас, то няма да има никакъв начин духът да бъде върнат обратно в бутилката, така да се каже.

Чонси изглеждаше объркан.

– Ще създадем буферна зона. Ще изорем трийсетметрови полоси около полето и ще ги засеем с люцерна.

– И въпреки това Адисън и Маркъм в статия, публикувана в априлския брой на „Джърнъл ъв биомеканикс“ за 2002 година, твърдят, че замърсяване при опрашването на генетично променена царевица е забелязано на няколко мили разстояние от експерименталното поле. Сигурно си спомняте тази статия, доктор Чонси? Адисън и Маркъм, април…

– Запознат съм с тази статия! – заяви Чонси.

– Освен това сигурно знаете и за труда на Енгълс, Тромърай и Грийн, в който се доказва, че генетично промененият сорт 3JP–5 е дал полен, токсичен за кралските пеперуди. Запознати ли сте със сорта 3JP–5?

– Да, но смъртността на пеперудите се е наблюдавала само при концентрации над 60 поленови зрънца на квадратен милиметър…

– Каквато се е наблюдавала на триста метра подветрено от полето, според проучване на Чикагския университет, публикувано в „Томовете на третата годишна“…

– Знам за този шибан доклад! Няма нужда да ми го цитирате!

– Е, добре тогава, доктор Чонси. Питам ви отново: как ще предотвратите кръстосаното опрашване и как ще защитите местните популации на пеперуди?

– Точно за това е целият този експеримент, Пендъргаст! Именнотова са проблемите, които се опитваме да решим…

– Значи Медисин Крийк ще бъде по същество опитното морско свинче за тестване решенията на тези проблеми?

В първия миг Чонси запелтечи, неспособен да отговори. Изглеждаше така, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Кори забеляза, че напълно бе изгубил самообладание.

– Защо трябва да оправдавам своята важна работа пред едно ши-ши-ши-бано ченге?

Последва мълчание. Чонси дишаше тежко, потта се лееше от челото му и се стичаше от мишниците в ръкавите му.

Пендъргаст се обърна към Кори.

– Мисля, че тук свършихме. Записахте ли всичко, госпожице Суонсън?

– Всичко сър, включително и „шибано ченге“.

Тя затвори бележника с доволен плясък, мушна писалката в един от кожените си джобове, след което дари всички около масата с широка усмивка. Пендъргаст кимна и се обърна да си върви.

– Пендъргаст – извика го Ридър. Тонът му бе нисък и много, много студен. Кори не успя да се овладее и потрепери при вида на лицето му.

Пендъргаст се спря.

– Да?

Очите на Ридър блестяха като слюдени.

– Вие прекъснахте обяда ни и обезпокоихте госта ни. Нямате ли какво още да кажете, преди да си тръгнете?

– Не мисля – отвърна Пендъргаст, но сякаш се замисли за миг. – Освен, разбира се един цитат от Айнщайн: „Единственото по-опасно нещо от невежеството е високомерието“. Бих казал на доктор Чонси, че в комбинация двете неща са още по-тревожещи.

Кори последва Пендъргаст към сенчестото игрище за боулинг, след което излязоха на силното слънце. Когато се качваха в колата, тя повече не можа да се сдържа и се разсмя с все сила.

Пендъргаст я погледна.

– Забавно ли ви е?

– А защо не? Вие наистина му дойдохте отхаки на този Чонси.

– За втори път чувам този интересен израз. Какво означава той?

– Означава, че го направихте да изглежда такъв глупак, какъвто всъщност е.

– Де да беше така. Чонси и хората от неговия тип в никакъв случай не са глупаци и поради това определено са по-опасни.

Тридесета глава

Вече бе девет часът, когато Кори се завърна в „Уиндъм парк естейтс“ – „кварталчето“ от мобилни домове, разположено току зад игрището за боулинг, където тя делеше една двойна каравана с майка си. След като откара Пендъргаст, тя отиде с колата до тайното си местенце за четене на пътя под далекопровода, за да убие времето, но веднага щом слънцето залезе, се изплаши и реши да се прибере у дома.

Внимателно отвори очуканата входна врата и я затвори зад себе си съвсем тихо – това бе плод на дългогодишна практика. Инак досега майка й да бе изхвърчала като светкавица. Беше неделя – почивният й ден – и сигурно бе започнала да надига бутилката още със ставането си. Но тишината бе винаги най-мъдрата политика.

Промъкна се в кухнята. Караваната нямаше климатик и в него бе мъчително горещо. Отвори бюфета, извади кутия овесени ядки „Кеп’н Крънч“ и напълни внимателно една купа. Наля мляко от хладилника и започна да се храни. Господи, колко бе гладна. И втора купа бе опразнена, преди да задоволи глада си.

Внимателно изми купата, подсуши я, прибра я, прибра и ядките и млякото – изтри всички следи от присъствието си. Ако майка й наистина бе вече фиркана, би могла, преди да си легне да поиграе час или два последната си игра на „Нинтендо-то“. Събу обувките си и на пръсти започна да се промъква в коридора.

– Кори?

Замръзна наместо. Какво правеше майка й будна по това време? Дрезгавият глас, който идваше от спалнята, предвещаваше болест.

– Кори, знам, че си ти.

– Да, мамо?

Опита се тонът й да прозвучи съвсем обичайно.

Последва мълчание. Господи, в караваната бе наистина много горещо. Зачуди се как майка й издържаше цял ден тук – да се пече, да се поти, да пие. Натъжи се.

– Мисля, че имаш нещо да ми казваш, млада госпожице – долетя до нея приглушеният глас.

– За какво? – Кори се опита да придаде веселост на тона си.

– За новата си работа.

Сърцето й се сви.

– И какво за нея?

– О, не знам, но нали съм ти майка, мисля, че това ми дава правото да знам какво ставас живота ти.

Кори се прокашля.

– Не можем ли да говорим за това утре сутрин?

– Можем да говорим веднага. Трябва да обясниш разни неща.

Кори се запита откъде да започне. Независимо как щеше да се изрази, всичко щеше да прозвучи странно.

– Работя за агента от ФБР, който разследва убийствата.

– Така чух и аз.

– Значи вече знаеш.

Последва изсумтяване.

– Колко ти плаща?

– Не е твоя работа, мамо.

– Така ли? Не било моя работа? Мислиш си, че можеш да си живееш тук безплатно, да се храниш безплатно, да си излизаш и да се прибираш, когато си пожелаеш? Така ли си мислиш?

– Повечето деца живеят с родителите си безплатно.

– Не и когато имат добре платена работа. Тогава и те помагат.

Кори въздъхна.

– Ще оставя малко пари на кухненската маса.

Колко ли струваше една кутия „Кеп’н Крънч“? Не можеше да си спомни кога за последен път майка й бе ходила да пазарува или да сготви вечеря, носеше само закуски от игрището за боулинг, където бе коктейлна сервитьорка през седмицата. Закуски и от онези миниатюрни бутилки водка. Ето къде отиваха парите – за всичките онези „мини“-водки.

– Все още очаквам отговор на въпроса си, млада госпожице. Колко ти плаща? Не би могло да е много.

– Вече ти казах,че не е твоя работа.

– Ти нямаш никакви умения, колко би могъл да ти плаща? Не можеш да пишеш на машина, не знаеш как да напишеш официално писмо – честно казано, не мога да си представя защо те е наел.

Кори отвърна разгорещено:

–  Тойсмята, че си струвам парите. И за твое сведение ми плаща по седемстотин и петдесет на седмица.

В мига, в който го каза, тя осъзна, че направи голяма грешка.

Последва кратко мълчание.

– Вярно ли чух – седемстотини петдесет долара на седмица?

– Точно така.

– И какво точно правиш,за да изработиш тези пари?

– Нищо.

Господи, защо се остави майка й да я подмами да си признае?

– Нищо ли? Нищо?

– Негова помощничка съм. Водя бележки. Возя го насам-натам.

– Какво ли разбираш, че да си му помощничка? Кой е този човек? На каква възраст е? Ти го возиш насам-натам?С твоята кола? За седемстотин и петдесет долара седмично?

– Да.

– Имаш ли договор?

– Ами, не.

– Нямаш договор? Толкова ли си проста? Кори, защо мислиш, че ти плаща по седемстотин и петдесет? Или вече знаеш – за това ли ти плаща? Нищо чудно, че ме лъжеш, че криеш тази своя работица от мен. Мога да си представя какво му работиш,млада госпожице!

Кори запуши с длани уши. Да можеше само да излезе, да се качи в колата и да избяга. Където и да е. Можеше да спи в колата до реката. Но се боеше. Беше нощ. Убиецът бе там някъде, в царевицата.

– Мамо, нещата не стоят така, ясно ли е?

– Не е ясно. Не е ясно. Ти си само една гимназистка, не струваш и пукнат грош, камо ли седемстотин и петдесет. Кори, аз не съм хваната от гората и знам това-онова. Познавам мъжете,знам какво искат, как мислят. Знам какви негодяи могат да бъдат. Погледни баща си, виж само как избяга от мен, от нас. И не е платил и петак за издръжка. И мога да ти кажа веднага, че тозитвой човек изобщо не е от ФБР. Кой агент от ФБР ще наеме обвинен в престъпление, с досие? Не ме лъжи, Кори.

– Не те лъжа.

Ех, да можеше да излезе, поне тази нощ. Но тази нощ целият град бе тих като гробница. Последица от размириците в църквата. Дори като пътуваше до дома й беше страшно. Всяка къща бе заключена и със спуснати щори. А едва минаваше девет.

– Ако всичко е наред, тогава го доведи тук. Искам да се запозная с него.

– По-скоро бих умряла, отколкото да му позволя да види това сметище! – изкрещя Кори, побесняла изведнъж. – Или пък теб!

– Не се осмелявай да ми говориш така, млада госпожице!

– Аз си лягам.

– Не си отивай, докато разговарям с теб…

Кори влезе в стаята си и затръшна вратата. Бързо нахлузи слушалки, мушна компактдиск в плейъра си с надеждата, че „Криптопси“ ще удавят ядния глас, който още чуваше да крещи през стената. Най-вероятно майка й нямаше да стане от леглото. Това би й донесло главоболие. В крайна сметка щеше да се умори да крещи и ако Кори извадеше късмет, на сутринта нямаше дори да си спомня за разговора. Но можеше и да си спомни. Стори й се обезпокоително трезва.

Когато тупурдията на последната песен свърши, всичко сякаш бе вече спокойно. Тя свали слушалките и отиде до прозореца да подиша чист въздух. В мрака свиреха щурци. Мирисът на нощта, на царевицата, която стигаше до самия парк от каравани, лепкавата жега – всичко това нахлу в стаята й. Навън бе много тъмно; уличните лампи на тяхната алея отдавна бяха изгорели и никой не ги подменяше. Взира се известно време в тъмнината, бършейки безмълвните си сълзи, а след това легна с дрехите в леглото и пусна диска пак отначало. „Погледни баща си“ – бе рекла майка й. „Не струваше и пет пари“. Както винаги Кори се опита да не мисли за него. Ставаше й още по-зле, защото въпреки всичко, което майка й говореше, тя имаше само хубави спомени за него. Защо си бе тръгнал по този начин? Защо никога не й писа, нито веднъж – да обясни? Може би тя наистина бе безполезна, ненужна, незаслужаваща да я обичат, както майка й многократно й бе натяквала.

Увеличи силата на звука, опита се да отхвърли тези мисли. Още една година. Само една година. Както си лежеше в леглото в един умиращ град, на задника на географията, една цяла година й се струваше самата вечност. Но човек сигурно можеше да изтърпи една година. Дори и самата тя…


Събуди се в мрака. Щурците бяха спрели трелите си и цареше пълна тишина. Тя се изправи седнала и махна замлъкналите слушалки. Нещо я бе събудило. Тя се вслуша.

Нищо.

Стана и отиде до прозореца. Лунният полумесец се показа иззад облаците и отново изчезна. По хоризонта проблясваха светкавици – малки пламъчета в убито жълт цвят. Сърцето й туптеше бързо, нервите й бяха опънати струни. Защо? Може би се дължеше на зловещата музика, с която бе заспала.

Приближи още към отворения прозорец. Нощният въздух, пропит с аромата на нивите се носеше към нея – влажен и лепкав. Беше невъобразимо тъмно. Зад черните очертания на съседната каравана можеше да види далечните очертания на царевичните поля, а в небето – самотна звезда.

Долови някакъв звук. Подсмърчане.

От майка й ли идваше? Не, звукът дойде отвън – оттам, от мрака.

Ново подсмърчане, сякаш някой бе силно настинал.

Взря се в мрака, в дълбоките сенки, които обгръщаха караваната. Улицата отсреща приличаше на черна река. Напрегна зрението си, всичките й сетива бяха изострени докрай. Ето, там покрай живия плет, обрамчващ улицата – не се ли движеше нещо? Някакъв силует? Или просто си въобразяваше?

Хвана прозореца и се опита да го затвори, но както винаги той бе зает опорен в отворено положение. Раздруса го, опита се да освободи механизма, а паниката й бързо се усилваше.

Чу още подсмърчания, после тежкото дишане на голямо животно. Сега вече бе съвсем наблизо. Спря се за миг, за да се вслуша; след това с удвоени усилия се опита да затвори прозореца, разтърси го отчаяна, докато се мъчеше да освободи евтината алуминиева ключалка. Нещо наистинасе движеше там, навън. Чувстваше го, усещаше го – и сега, сега, тя вече бе сигурна, че можеше да го види:уродлива, деформирана сянка, черна маса на черен фон, която се прокрадваше към нея.

Инстинктът надделя и тя се отдалечи от прозореца, изостави усилията си да го затвори, а реши вместо това да светне и да прогони мрака. Засуети се, събори CD плейъра на пода, но намери най-сетне ключа.

Стаята мигновено се окъпа в светлина и прозорецът стана непроницаем черен квадрат. Чу неочаквано изсумтяване; тъпо излумкване; отчаяно шумолене. И отново тишина.

Бавно се отдалечи от прозореца. Тялото й се тресеше неудържимо, а гърлото й бе съвсем пресъхнало. Сега вече не можеше да види нищо навън, съвсем нищо. Дали онова нещобе навън и я гледаше? Мина минута, после втора, трета. И след това тя чу недалеч звук, който приличаше на кашляне и стон: много тих, но тъй наситен с ужас и болка, че кръвта й се смръзна. Изведнъж секна, заместен от някакъв влажен, раздиращ звук, а после – друг шум, сякаш някой изля кофа вода върху тротоара на улицата. А после – тишина; пълна, абсолютна тишина.

Кой знае защо тишината бе дори по-страшна от шумовете. Тя усети как в гърлото й се надига вик, сподави го.

А после изведнъж се чу изщракване, клокочене и свистене, което бавно утихна до постоянно шумолене.

Тя седна, тялото й изведнъж се отпусна. Беше просто дъждовалната система на господин Дейд, която както винаги се включваше точно в два сутринта.

Погледна часовника си – той, разбира се, показваше два.

Колко пъти бе чувала тази система да се изкашля, да изклокочи и да издава всякакви странни звуци при пускането си. Я се стегни, рече си тя. Въображението й очевидно действаше и в извънработно време. Не бе за учудване, като се има предвид случващото се в града… както и онова, което бе видяла с Пендъргаст в царевичните поля.

Върна се при прозореца и сграбчи резето му, почувствала се малко глуповато. Този път едно силно дръпване бе достатъчно, за да го затвори. Заключи го, легна си и угаси лампата.

Звукът на дъждовалната система, който се процеждаше през прозореца, галещото ухото потропване на дъждовните капки, бяха като приспивна песен. И въпреки това тя успя да заспи едва към четири часа.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю