Текст книги "Натюрморт с гарвани"

Петнадесета глава

Марджъри Тийландър седеше зад старото дървено писалище в спартанския си кабинет и трудолюбиво изрязваше купони за пазаруване с намаление, като не изпускаше от поглед и телевизионната игра „Познай цената“. Картината на стария черно-бял телевизор бе толкова лоша, че бе надула докрай звука, за да не изпусне нищо от екшъна. Не че днес имаше кой знае какъв екшън; рядко бе попадала на толкова жалка група състезатели. Обявяваха висока, обявяваха ниска, обявяваха всякаква цена, стига да е на една миля разстояние от реалната цена на показваните им продукти. Тя спря да изрязва, за да погледне екрана и да се вслуша. Всички състезатели вече бяха обявили цената си за последния предмет, с изключение на последния – кльощаво момиче с азиатски произход, което не можеше да бъде на повече от двайсетина години.

– Ще обявя хиляда четиристотин и един долара, Боб – рече момичето със свенлива усмивка и сведе глава.

– Мили Боже! – възкликна неодобрително Мардж и се върна към изрязването си.

Хиляда и четиристотин долара за един нищо и никакъв „Мейтаг“? На коя планета живееха тези хора, бе? Не можеше да струва повече от деветстотин и петдесет, максимум. А и публиката в студиото не помагаше, крещеше окуражително след всеки погрешен отговор. О, де да беше тяв шоуто, публиката сто на сто щеше да бъде прочистена.Струваше й се, че винаги познава вярната цена, винаги правеше правилния избор. И никога не би се съгласила на тези евтини награди – навес от махагон, шкафче за всякакви дреболии или едногодишен запас от восък за лъскане на паркет. Ще заложи на петметровата лодка „Крис-крафт“; имаше братовчед, който живееше край езерото Скот и си имаше кейче с места за приставане. Жалкото в цялата тази история бе, че когато най-сетне убеди Роки да я отведе до Студио сити, седмица по-късно му поставиха диагноза „емфизема“. А сега не можеше да иде сама, Бог да го прости, щеше да бъде прекалено… Я виж ти, това бе интересно – двайсет процента намаление на „Уулайт“ при пазарна цена от трийсет и повече долара. Това рядко се продаваше и при тройните купони от уикендите означаваше, че ще може да го купи почти на половин цена. Ще трябва да събере достатъчно купони. Човек просто не можеше да устои на цените в „Шопърс палас“ в Юлисис. „Ред оуп“ в Гардън сити бе по-близо, разбира се, но ако сериозно искаш да спестиш малко пари, просто не можеш да устоиш на „Палъс“. А в суперсъботите можеше да получи десет на сто отстъпка на галон бензин – и само от това да си покрие допълнителното разстояние дотам. Е, щеше да се почувства малко зле, че не посещава Ърни, но времената бяха трудни и човек трябваше да бъде практичен… Е, сега пък ако не ги разби! Деветстотин двайсет и пет долара за онзи „Мейтаг“. Щеше да изглежда много добре точно до мивката й. Може би щеше да успее да уговори Алис Франкс за една автобусна екскурзия до студиото, която би могла…

Тя изведнъж осъзна, че пред писалището й стоеше някакъв непознат.

– Добри Боже! – Мардж бързо намали звука на телевизора. – Млади човече, вие ме сепнахте.

Беше онзи мъж в черно, когото бе виждала честичко напоследък.

– Извинете ме – отвърна мъжът с глас, който ухаеше на ментов сироп, шоколадови бонбони и кипарисово дърво.

Той се поклони официално, след това се изправи пред нея с ръце по шевовете на панталоните. Имаше дълги, тънки пръсти с нокти – забеляза тя с известна почуда – които бяха с много изкусно и много професионално направен маникюр.

– Не се извинявайте – рече тя. – Просто не се промъквайте тъй безшумно. Е, какво мога да сторя за вас?

Мъжът кимна към купоните.

– Надявам се да не ви намирам в тежки времена.

Мардж се изсмя гръмогласно.

– Ха! Тежки времена! Добре казано. – Тя събра купоните към себе си. – Господин непознат, разполагате изцяло с моето внимание.

– Трябва отново да помоля за извинение – рече той. – Пропуснах да се представя. Казвам се Пендъргаст.

Мардж изведнъж се сети за статията във вестника.

– Разбира се. Вие сте онзи южняк, който се рови в убийството. Естествено, и сама бих могла да преценя, че не сте от тези краища. Никой тук не говори като вас.

Изгледа го с ново любопитство. Беше доста висок, косата му бе толкова руса, че отиваше към бяла, а отвърна на погледа й със съвсем светли очи, пълни с леко любопитство. Въпреки, че бе слаб, не създаваше впечатление да е крехък; точно обратното – макар костюмът му да бе толкова черен, че и това бе трудно да се прецени. Беше наистина привлекателен по свой, южняшки начин.

– Радвам се да се запозная с вас, господин Пендъргаст – рече тя. – Бих ви предложила да седнете, но този мой въртящ се стол е единственият. Хората, които идват тук, обикновено не са много склонни да се заседават задълго.

Тя се изсмя отново.

– И защо, госпожо Тийландър? – Въпросът бе формулиран толкова учтиво, че Мардж не забеляза, че той вече знаеше името й.

– А вие как мислите? Освен ако не сте пристрастен към плащането на такси и попълването на формуляри, разбира се.

– Да, естествено. Разбирам. – Мъжът на име Пендъргаст пристъпи напред. – Госпожо Тийландър, доколкото разбрах, вие…

– Петстотин долара – прекъсна го Мардж.

Мъжът замлъкна.

– Моля?

– Нищо – Мардж отмести поглед от вече замлъкналия телевизор.

– Доколкото разбрах, вие поддържате публичния архив на Медисин Крийк.

Мардж кимна.

– Точно така.

– И изпълнявате функцията на градски администратор.

– Рядко. Напоследък съвсем рядко.

– И че ръководите отдела за обществени дела.

– О, това означава, че контролирам Хенри Флеминг, който кара снегорина и сменя крушките на уличното осветление.

– И че събирате данъците за недвижимите имоти.

– Да, и тъкмо товае причината Клик Расмусън да не ме кани на своите партита за канаста.

Пендъргаст отново направи кратка пауза.

– Значи би могло да се каже, че вие въртите Медисин Крийк.

Мардж се усмихна широко.

– Млади човече, не бих могла да го изразя по по-добър начин. Разбира се, шериф Хейзън и Арт Ридър може и да не споделят мнението ви.

– Е, ще ги оставим да държат на своето.

– Добри Боже, знаех сиаз! – Погледът на Мардж се отклони към телевизора, за да се завърне след малко върху посетителя.

Пендъргаст извади кожен портфейл от джоба на сакото си.

– Госпожо Тийландър – рече той и отвори портфейла, за да покаже златната си значка, – сигурно знаете, че съм агент от Федералното бюро за разследване?

– Това говореха във фризьорския салон.

– Бих искал да получа по-добра, нека я наречем бюрократичнапредстава за жителите на Медисин Крийк. С какво се занимават, къде живеят, какъв е икономическият им статус. Ей такива неща.

– Тогава сте попаднали на точното място. Знам всичко, свързано със законите, което може да се знае за всяка благословена душа в града.

Пендъргаст махна с ръка.

– Технически погледнато, за подобно проучване е необходима заповед.

– Къде мислите, че се намирате, млади човече? В Грейт бенд? Може би в Уичита? Няма да се формализирам с човек на закона. Освен това ние тук нямаме тайни. Поне – нямаме такива, които биха ви заинтересували.

– Тогава значи не виждате трудности… ъ-ъ-ъ… да ме запознаете по-добре с жителите.

– Господин Пендъргаст, нямам никакви ангажименти в календара си до двайсет и втори август, когато ще трябва да напечатам данъчните декларации за недвижимата собственост за четвъртото тримесечие.

Пендъргаст пристъпи малко по-близо до писалището.

– Да се надяваме, че няма да отнеме чак толкова време.

Нов пристъп на смях.

– Толкова време ли! Ха-ха! Боже мой, това бе добре казано.

Мардж се обърна със стола си към задната стена на кабинета, където се намираше старомоден сейф. Беше масивен и украсен по ръбовете с избелели златни листа. Като се изключи писалището и малка лавица за книги, той бе единствената мебел в стаята. Тя завъртя напред-назад циферблата му, за да набере комбинацията, след това сграбчи дръжката и отвори желязната врата. Вътре имаше по-малка кутия, заключена с катинар. Отвори катинара с ключ, който висеше на врата й. Бръкна вътре и извади една още по-малка, дървена кутия. След това се обърна отново със стола си и сложи кутията върху писалището – между себе си и Пендъргаст.

– Ето, това е – рече тя и потупа доволна кутията – откъде искате да започнем?

Пендъргаст погледна кутията.

– Извинете, но…

– Попитах откъде искате да започнем.

– Да не би да искате да ми кажете, че…

В един много кратък миг лицето на мъжа изглеждаше напълно слисано, преди да приеме отново изражението си на небрежно любопитство.

– Какво, да не си мислите, че за да се върти град като Медисин Крийк е необходим компютър? Всичко, което ми е необходимо, се намира в тази малка кутия. А което не е в нея, е тук – и тя се потупа по слепоочието. – Ето вижте, ще ви покажа. Тя отвори кутията и извади една случайно подбрана индексна карта. Съдържаше може би десетина грижливо изписани ръкописни реда, последвани от колонка числа, няколко завъртулки и символи, няколко стикера с различен цвят – червен, жълт, зелен. – Виждате ли – рече тя и размаха картата пред носа на Пендъргаст. – Това е картата на Дейл Естръм, сърдитият млад фермер. Баща му беше сърдит стар фермер. А дядо му – е, най-добре е да не споменаваме за него.Дейл и останалите скандалджии от фермерския кооператив винаги са стояли на пътя на прогреса. Виждате ли, тук е показано, че е закъснял с две тримесечия при плащането на данъците си, че най-голямото му дете ще трябва да повтаря девети клас, че септичната му яма не отговаря на изискванията и че е подавал молби за селскостопански помощи седем пъти през последните девет години. – Тя зацъка укорително.

Пендъргаст гледаше ту нея, ту картата.

– Разбирам – рече той.

– Тук имам деветдесет и три карти – по една за всяко семейство в Медисин Крийк и на невключените в града територии около него. Мога да говоря, цял час, а ако е необходимо и два часа за всяко от тях. – Мардж усети, че се възбужда. Не се случваше всеки ден някой държавен чиновник да прояви интерес към архива й. А и след като Роки почина. Бог й бе свидетел – останаха й съвсем малко хора, с които можеше да побъбри. – Обещавам ви: когато свършим, ще знаете за Медисин Крийк всичко, което ви е необходимо.

Обещанието й бе посрещнато с дълбоко мълчание.

– Разбира се – рече Пендъргаст след малко, сякаш се съвземаше.

– И така, питайте, господин Пендъргаст. Откъде искате да започнем?

Пендъргаст се замисли за миг.

– Може би трябва да започнем от буквата „А“?

– В Медисин Крийк няма фамилни имена, започващи с „А“, господин Пендъргаст. Ще започнем с Дейвид Барнес, от „Край роуд“. Много съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би като продължим утре, ще ви изкарам един от кухнята си.

Тя върна картата, която държеше, на мястото й, наплюнчи енергично пръсти, извади първата карта от кутията и започна да говори. Телевизорът до лакътя й продължаваше да примигва, но играта, която излъчваше, бе напълно забравена.