Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 30 страниц)
Двадесет и втора глава
Заслонявайки внимателно светлината, Пендъргаст проследи отпечатъците от боси нозе в мрака на царевичното поле. Сега те бяха по-отчетливи в сухата пръст между редовете. Като се поотдалечи, шумът около местопрестъплението поутихна. А когато полето започна едва доловимо да се спуска към реката, той спря и се обърна назад. Силуетите на редицата стълбове на далекопровода се очертаваха на последната светлина в небето като стоманени часовои, а звездите вече блещукаха около тях. Враните, които бяха накацали да спят по жиците, от време на време изграчваха. А после изведнъж всичко утихна. Въздухът бе неподвижен и спарен като в гробница, миришеше на прах и на изсъхнали царевични кочани.
Пендъргаст бръкна в сакото си и извади своя лесбраун, 45-ти калибър. Отново огледа отпечатъците. Водеха направо между редовете, без да бързат, методично следваха посоката към реката.
Право към лагера на Гаспариля.
Угаси фенерчето и зачака очите му да свикнат с тъмнината. След това безшумно като рис пое през царевиците – сянка, плъзгаща се между сенките. Редовете леко завиваха с приближаването си към реката и той успя да види къде убиецът бе покосил при преминаването си няколко стебла. Извърна се и мина ребром през направената пролука. Само след минута стоеше в края на гюлето.
Пред него се гушеше долчинката, канадските тополи по бреговете засенчваха самия поток и той чезнеше в мрака. Пендъргаст се придвижи покрай ръба на царевичното поле с минимален шум и след още една минута потъна в пълния мрак под дърветата.
Тук се спря. Ромонът на реката бе едва доловим. Провери отново оръжието си, за да се увери, че в затвора имаше патрон. След това коленичи и като го заслони с шепи, включи фенерчето. Жълтата светлинка освети следите – сега още по-ясни в пясъка. Продължаваха да водят към лагера на Гаспариля. Клекна и изследва следите. Бяха същите както преди: отпечатъци от мъжки ходила, номер четирийсет и четвърти. Но във финия пясък успя да забележи, че между вдлъбнатините от петата и палеца имаше серия неравни хлътнатини и цепнатини, сякаш ходилата бяха необикновено корави и мазолести. Направи няколко бързи скици, взе си бележки и след това положи пръсти върху една от хлътнатините. Отпечатъците бяха направени преди дванайсет и петнайсет часа – малко преди изгрев-слънце същия ден. Тук крачките бяха малко по на гъсто: убиецът бе крачил с добро темпо, не много забързан, по-скоро целеустремен. В походката му не личеше нито припряност, нито страх. Бил е спокоен. Бил е доволен. Сякаш се е завръщал у дома.
Завръщане у дама…
Лагерът на Гаспариля бе точно отпред, на неколкостотин метра разстояние. Заслонил фенерчето така, че да може само да проследява стъпките, агентът тръгна напред мъчително бавно.
Спираше, ослушваше се напрегнато, след това отново продължаваше. Пред него бе пълен мрак. Нямаше огън, нямаше светлини. Когато наближи на стотина метра от лагера, угаси светлината и приближи на сляпо. В лагера цареше тишина.
А след това го чу: слаб, почти недоловим звук. Замръзна наместо.
Мина минута.
Чу го отново, сега вече по-силно: дълга, протяжна въздишка.
Пендъргаст остави пътеката и заобиколи лагера отдясно, движейки се изключително предпазливо. Като стигна подветрената страна, не долови мирис на дим или храна. Нямаше дори гаснещи въгленчета в огнището.
И въпреки това в лагера имаше някой или нещо.
Отново звук от издишване. Влажно, затруднено, почти като хрип. Но в него имаше и нещо странно: грубо, животинско, почти нечовешко.
Като внимаваше да не вдига шум, Пендъргаст насочи оръжието си. Шумът идваше някъде от средата на лагера.
Чу се отново.
Гаспариля – или който издаваше тези звуци – бе на не повече от петдесет метра разстояние. Тъмнината бе пълна. Пендъргаст не виждаше нищо.
Наведе се и взе камъче. Хвърли го в далечния край на лагера.
Чук.
Неочаквана тишина. А след това – гърлен звук, досущ като изръмжаване на животно.
Той изчака тишината да се проточи няколко минути.
Всичките му сетива бяха изострени до краен предел, напрягаше се да долови дали нещо не се придвижва срещу него. Гаспариля вече бе доказал, че има опит в придвижването на тъмно. Дали не го правеше отново?
Пендъргаст бавно взе ново камъче и го хвърли в друга посока.
Чук.
И отново чу в отговор изхъркване: късо, много силно пак на същото място. Който – или каквото – бе там, не бе помръднало.
Пендъргаст светна внезапно с фенерчето си и стисна здраво ръкохватката на пистолета си, активирайки лазерния му прицел. Лъчът на фенерчето освети човек, лежащ възнак в прахта, гледащ с огромни зачервени очи право нагоре. Лицето и главата му бяха целите в кръв.
Червената точка на лазерния лъч затанцува за мигпо зловещото лице. След това Пендъргаст прибра пистолета в кобура му и пристъпи напред.
– Гаспариля?
Лицето потрепна. Устата се отвори и изригна мехурчета кървава слюнка.
В следващия миг Пендъргаст вече бе коленичил над него. Нямаше никакво съмнение, че бе Гаспариля. Освети лицето му. Цялата лъскава черна коса и гъстата брада ги нямаше, откъснати заедно със скалпа; разрезните рани на плътта показваха, че е бил използван груб инструмент – може би каменен нож. Пендъргаст бързо огледа останалата част от тялото. Левият палец на Гаспариля бе отчасти отсечен, а след това изтръгнат с брутална сила, оставила подире си бяло чепче кост, частици хрущял. Ако се изключи това и косата, мъжът изглеждаше физически цял. Бе изгубил малко кръв, само от скалпирането. Пораженията изглежда не бяха толкова върху тялото, колкото върху ума.
– М-м-м! – Гаспариля изръмжа и се надигна. Погледът му бе див, обезумял. Изригна нов фонтан кървава слюнка.
Пендъргаст се наведе по-близо.
– Всичко вече е наред.
Очите на нещастника се въртяха във всички посоки, без да могат да се фокусират върху Пендъргаст или върху каквото и да било. Когато се спираха, сякаш потреперваха силно, а после отново започваха да шарят насам-натам, като че самият акт на фокусирането бе непоносим.
Пендъргаст улови ръката му.
– Ще се погрижа за теб. Ще те измъкна оттук.
Отдръпна се назад, освети с фенерчето наоколо. Ето го мястото на нападението – на около тринайсет метра северно от лагера. Там е било боричкането, там босите стъпки се смесваха със следите на Гаспариля.
Пендъргаст се изправи и приближи мястото, като го освети. Ето къде бе паднал Гаспариля и оттам в продължение на следващите петнайсет часа бе пълзял на пресекулки до лагера. А там, в далечния край на лагера, бяха отпечатъците на убиеца в мокрия пясък – добре очертани, насочени към реката.
Убиецът, понесъл своите трофеи.
Пясъкът разказваше цялата история.
Пендъргаст се обърна и се взря в обезумелите, неспокойни очи. Не видя нищо: никакъв разум, никаква памет, никаква човечност, нищо, освен самия ужас.
От Гаспариля нямаше да получи отговор; не и сега, а може би – и никога.
Двадесет и трета глава
Шериф Хейзън влезе в лабораторията в сутерена и се огледа с неохота. И тук се долавяше същата кисела миризма, може би дори още по-гадна от примеса на дезинфектанти и химикали; същите стени от сгуриени блокчета, боядисани в мръсен цвят; същите бръмчащи флуоресцентни светлини. Да се диша през устата също не беше добра идея – хирургическата маска не помагаше, а само добавяше към сместа и миризмата на антисептична хартия. Нуждаеше се не от друго, а от противогаз.
Опита се да извика в паметта си успокояващи звуци и образи: баладите на Ханк Уилямс; вкусът на първия за вечерта „Грейн белт“; как ходеше като хлапе с баща си и с по-големия си брат на Празника на жътвата. Нищо не помогна. Шериф Хейзън потрепери и то не бе само поради миризмата на смъртта.
Отиде в по-светлата част на лабораторията, дадените му дрехи за еднократна употреба зашумоляха. Съдебният лекар вече бе там, облечен като всички в синьо. До лекаря имаше втори човек и въпреки тихия говор, той позна южняшкия акцент – Пендъргаст!
Пендъргаст се бе оказал прав. Ставаше въпрос за сериен убиец. Навярно беше прав и за друго – че убиецът е местен човек. Хейзън не можеше да повярва, не бе поискалда повярва. Беше се смял с глас, когато научи, че Пендъргаст прекарвал часове насаме с Мардж Тийландър, след като знаеше, че старата чиновничка само щеше да му изгуби времето и да го прати за зелен хайвер. Но сега, след това ново убийство, той бе принуден да признае, че съществуват факти, които сочеха, че убиецът е местен. Беше дяволски трудно някой да влезе или да излезе от Медисин Крийк, без да бъде забелязан. Особено нощем, когато чифт фарове в далечината бяха достатъчни, за да приковат хората към прозорците, за да видят кой идва. Не, това не бе работа на някой гастрольор, който бе убил и бе продължил пътя си. Изглежда беше човек, който живееше тук, в Медисин Крийк. Беше невероятно, но така си беше. Някой от града.
Това означаваше, че той познава убиеца.
– А, шериф Хейзън, радвам се да ви видя.
Макхайд кимна учтиво, дори почтително.
Той наистина бе променил отношението си. Вече не бе самият господин Високомерие. Случаят бе станал твърде голям и съдебният лекар можеше да подуши шума около него. За всекиго, готов да скочи веднага във влака, това бе начин да се измъкне от Западен Канзас.
– Шериф Хейзън – кимна Пендъргаст леко.
– Добро утро, Пендъргаст.
Последва кратко мълчание. Трупът лежеше покрит върху количката. Както изглеждаше, съдебният лекар още не бе почнал работата си. Хейзън горчиво съжали, че бе пристигнал толкова рано.
Лекарят се прокашля.
– Сестра Малоун?
Отвън долетя глас:
– Да, докторе.
– Готови ли сме да снимаме?
– Да, докторе.
– Хубаво, пускайте видеото.
– Добре, докторе.
Минаха през формалностите – всеки да съобщи името и занятието си. Хейзън не можеше да откъсне очи от завития труп. Беше го видял на полето, разбира се, но кой знае защо да го види в тази стерилна, изкуствена обстановка, бе по-различно. Беше по-лошо.
Съдебният лекар подхвана чаршафа и бавно и внимателно го вдигна. И ето го подутият Стот, чиято плът буквално се отделяше от костите.
Хейзън неволно извърна очи. След това, чувствайки се малко по-уверен, се застави бавно да погледне към количката.
Беше виждал доста трупове през живота си, но те със сигурност изобщо не приличаха на този. Кожата бе разпукана на гръдната кост и се бе отдръпнала от плътта, сякаш се бе свила. Беше се спукала и на бедрата, и по лицето. Стопена мазнина бе капала от няколко места и бе образувала малки локвички върху количката, където се бе сгъстила и втвърдила – бяла при замразяването. И въпреки всичко нямаше личинки – странно, много странно. И както изглежда липсваше част от тялото. Да, едно назъбено парче бе откъснато от лявото бедро, следите от зъбите още личаха върху него. Куче, най-вероятно. Най-добрият приятел на човека. Хейзън преглътна.
Съдебният лекар заговори:
– Тук имам труп, идентифициран като Уилям Ларю Стот, бял мъж на трийсет и две години.
Той продължи да нарежда заради камерата. За щастие, уводната рецитация бе кратка. Съдебният лекар се обърна към Пендъргаст и попита угоднически:
– Някакви коментари или предложения, специален агент Пендъргаст, преди да продължим нататък?
– Нямам за момента, благодаря.
– Много добре. Извършихме предварителен оглед на трупа по-рано сутринта и забелязахме няколко важни аномалии. Ще започна с цялостното му състояние.
Той направи пауза, прокашля се. Хейзън забеляза, че хвърли един поглед на камерата, която бе поставена над количката. „Да, изглеждаш страхотно, док“.
– Първото нещо, което забелязах, бе отсъствието на насекомна дейност и факта, че разлагането едва е започнало, въпреки че жертвата е починала най-малко преди осемнайсет часа при температури, не по-ниски от трийсет градуса и е била изложена на слънцето най-малко дванайсет часа.
Той отново се прокашля.
– Втората аномалия е по-очевидна. Както може да се види, плътта по окончанията е започнала да се отделя от костите. Това е най-очевидно по лицето, ръцете и краката – носът и устните почти са се стопили. И двете уши липсват, едното е било намерено на местопрестъплението. Тук, на бедрата и раменете, кожата се е разпукала, отделила се е от тлъстата плът под нея. Това е предимно мастно, прилично на сланина вещество, което се получава при стопяване и последващо охлаждане. Косата и скалпът липсват – очевидно са отстранени пост мортем и пост… -ъ-ъ-ъ – обработката – и мастната тъкан изглежда е била частично втечнена. Всичко това и още цяла поредица аномални характеристики могат да бъдат обяснени само с един прост факт.
Той направи пауза и пое дълбоко дъх.
– Трупът е бил сварен.
Пендъргаст кимна.
– Точно така.
На Хейзън му потрябва цяла минута, за да схване казаното.
– Сварен ли?!
– Трупът очевидно е бил потопен във вода, която е кипнала и е бил оставен в това състояние най-малко три часа, а може би и повече. Аутопсията и някои биохимични изследвания ще определят продължителността малко по-точно. Достатъчно е да кажем, че варенето е било достатъчно дълго, за да предизвика отделянето на плътта, което виждате тук, при горната и при долната челюст – той докосна с пръст отворената уста, прокара го по бузата по костта, – и тук, на ходилото, ще забележите, че повечето от ноктите липсват, изпадали са. Ноктите липсват по същата причина и на ръката тук, а показалецът и средният пръст на лявата ръка са отсечени до китката. Забележете как капсулата на вътрешната става е отсечена – тук и ето тук.
Хейзън гледаше и все повече не можеше да повярва на очите си. Проклет да бъде, ако не приличаше на леко сварено прасе.
– Но вижте какво – да се свари толкова голямо тяло ще отнеме дни!
– Грешите, шерифе. След като общата температура достигне сто градуса по Целзий, един слон ще се свари толкова бързо, колкото и едно пиле. Нали разбирате, готвенето по същество е процес на разрушаване на протеиновата молекула чрез прилагане на топлина…
– Схващам – прекъсна го Хейзън.
– Липсващите пръсти не са намерени на местопрестъплението – обади се Пендъргаст. – Ето защо може да се предположи, че са били отделени от трупа по време на варенето.
– Това е разумно предположение. Освен това ще забележите, че има силни изгаряния от въже на китките и глезените. Това ми дава основание да смятам, че… ъ-ъ-ъ… варенетоможе да е започнало преди настъпването на смъртта.
Е, това вече бе прекалено. Хейзън почувства как собствения му малък, вътрешен свят излизаше изпод контрол. Горе, в болницата, лежеше Гаспариля, ексцентрик, но безвреден стар глупак, със свален скалп не само от темето, но и от брадата, горната устна, подмишниците, дори слабините; а тук, долу, лежеше втората жертва – сварена жива, ни повече, ни по-малко. И той трябваше да търси местен масов убиец, който се разхожда бос, съсича и скалпира жертвите си и ги подрежда като в детски ясли.
– Къде може да се намери казан, достатъчно голям да се свари цял човек? – попита той. – И няма ли някой да усети миризмата от „готвенето“?
Усети как спокойните сиви очи на Пендъргаст се спират върху лицето му.
– Два отлични въпроса, шерифе, които предполагат две плодотворни насоки на търсене.
Плодотворни насоки на търсене.Тук, пред тях, лежеше Стот и единствената му вина беше, че е ударил малко повечко чашки в „Уагън уийл“.
– Не е необходимо да казвам – продължи съдебният лекар, – че ще потвърдя тази хипотеза с разрези на тъканите и биохимични анализи. Може би дори ще успея да установя колко време е бил варен. А сега насочвам вниманието ви върху осемсантиметровото диагонално разкъсване на лявото бедро. То е дълбоко, минава през вастус латералис и навлиза във вастус интермедиус, разкривайки бедрената кост.
Хейзън с голямо нежелание погледна по-отблизо следите от захапването. Бяха много неравни; плътта, тъмнокафява от сваряването, бе откъсната от костта.
– Първоначалното изследване на това място ясно сочи следи от зъби – каза лекарят. – От този труп е отхапвано.
– Кучета? – Хейзън едва успя да произнесе въпроса.
– Не мисля, не. Разположението и състоянието на зъбите, макар и да показват забележително напреднали кариеси, са определено човешки.
Хейзън отново се извърна. Не му идваха на ум никакви други въпроси.
– Направихме измервания и фотографии, взехме проби от тъканите. От трупа е ядено след „сготвянето“ му.
– Най-вероятно – веднага след сготвянето – промърмори Пендъргаст. – Забележете, че първите отхапвания са сравнително малки, пробни, може би са направени, докато е чакал трупът да се охлади достатъчно.
– Ъ-ъ-ъ… да. Да се надяваме, че сме успели да вземем проба от слюнката на… ъ-ъ-ъ… онзи, който е ял, за ДНК проба. Въпреки твърде лошото състояние на зъбите му, има доказателства за изключително енергична дъвкателна дейност.
Шерифът се улови, че разглежда много интересен модел на подреждане на плочките на пода, позволил на „Джамалая“ на Ханк Уилямс да заглуши равномерния речитатив на лекаря. Ял…
Мелодията продължи да звучи в главата му още известно време. Когато свърши, той най-сетне вдигна глава и видя, че Пендъргаст сам се бе навел над трупа, лицето му бе на не повече от десетина сантиметра от подутата, изпъстрена с петна кожа. Хейзън чу няколко силни изсумтявания.
– Мога ли да палпирам? – попита Пендъргаст и посегна с пръст.
Съдебният лекар кимна.
Пендъргаст започна да мушка, да мушкас пръст трупа, след това прокара пръст по ръката и по лицето му. После погледна пръстта си, разтри го с палец и го помириса.
Това вече бе прекалено. Хейзън отново заби поглед в пода и си зареди на ум „Лавсик блус“. Но точно, когато започна китарната интродукция, дочу гласа на Пендъргаст.
– Мога ли да направя едно предположение?
– Разбира се – каза лекарят.
– Изглежда кожата на трупа е била покрита с някакво мазно вещество, различно от втечнената човешка мас, причинена от сваряването. Изглежда почти сигурно, че тялото е било намазано нарочно. Бих препоръчал серия химични анализи, за да се определи точния вид мазнини и мастни киселини.
– Ще го имаме предвид, агент Пендъргаст.
Ала онзи сякаш не го чу. Гледаше втренчено трупа. В стаята се възцари тишина. Хейзън се улови, че всички, включително и той самият, очакваха да чуят какво още ще каже Пендъргаст.
Той вдигна глава от масата.
– Освен това забелязвам и втора субстанция върху кожата – каза той и отстъпи назад с решителен вид. – Бих препоръчал да се тества за наличието на C 12H 22O 11.
– Да не би да искате да кажете, че… – Лекарят изведнъж се сепна.
Хейзън вдигна глава. Съдебният лекар изглеждаше удивен. Но какво, за Бога, би могло да бъде по-отвратително от онова, което вече бяха разкрили?
– Да, боя се, че е така – промърмори Пендъргаст. – Както изглежда, трупът е бил намазан с масло и със захар.
Двадесет и четвърта глава
Кланицата за пуйки „Гро-Бейн“ бе ниска и дълга сграда, потънала в голямото царевично море, което се плискаше досами ръждясалите й метални стени. Беше и боядисана в същия цвят като царевицата – мръсножълто кафеникава, отдалеко тя бе почти невидима. Кори Суонсън спря своя гремлин на големия паркинг. Бе пълен с нагорещени лъскави возила и й се наложи да паркира на известно разстояние от входа. Пендъргаст отвори дясната вратичка, разгъна обутите си в черно крака и излезе с едно гъвкаво движение. Огледа се.
– Били ли сте някога вътре, госпожице Суонсън?
– Никога. Но съм чувала много.
– Признавам си, че съм любопитен да видя как го правят.
– Как правят какво?
– Как всеки ден превръщат сто хиляди фунта живи пуйки в замразени торбички, готови за печене.
Кори изсумтя.
– Аз пък не съм любопитна.
Голям камион с прицеп приближи товарната рампа на кланицата, въздушните спирачки засвистяха и заскимтяха, докато камионът даваше на заден ход с огромния си товар от пълни клетки. До рампата имаше обширна ниша с големи черни гумени престилки отстрани – такива, каквито Кори бе виждала на автомивката в Дийпър. Докато гледаше, камионът вкара прицепа си в нишата и клетките започнаха да изчезват по пет едновременно между гумените престилки, докато накрая от камиона се виждаше само кабината. Последва ново изсвистяване на спирачките и камионът се залюля и спря.
– Агент Пендъргаст, мога ли да попитам какво правим тук?
– Можете, разбира се. Тук сме, за да научим повече за Уилям Ларю Стот.
– Каква е връзката?
Пендъргаст се обърна към нея.
– Госпожице Суонсън, упражнявайки своята професия, открих, че всичкое взаимосвързано. Трябва да опозная този град, да познавам всичко и всекиго в него. Медисин Крийк не е просто участник в драмата, той е главното действащо лице.А тук пред нас имаме един бизнес – една кланица, да бъдем по-точни, – от която зависи икономическото съществувание на града. Местоработата на нашата втора жертва. Предприятието е туптящото сърце на Медисин Крийк, ако позволите тази моя метафора.
– Може би ще е най-добре да ви изчакам в колата. Умрелите пуйки не са сред любимците ми.
– Бих рекъл, че това добре се вписва във вашия Weltanschaunung 1010
Мироглед (нем.). Б.пр.
[Закрыть] – Пендъргаст посочи готическите дреболии, които се въргаляха из колата. – А и те не са мъртви, когато пристигнат. Във всеки случай вие сте свободна да постъпите както пожелаете.
И той закрачи енергично през паркинга.
Кори го изгледа за миг. След това отвори рязко вратичката на гремлина и побърза да го настигне.
Пендъргаст наближаваше стоманена врата без прозорци, върху която бе окачена табела с надпис: ВХОД ЗА ПЕРСОНАЛА – МОЛЯ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ КЛЮЧ. Той опита дръжката, но вратата бе заключена. Кори го видя да бърка във вътрешния джоб на сакото си. След това той измъкна ръката си, сякаш бе размислил и рече:
– Последвайте ме.
Закрачиха покрай бетонната рампа към едно стълбище. Стълбите водеха направо към нишата за разтоварване, където бе спрял камионът с прицепа; товарът му от пуйки сега бе скрит в кланицата. Пендъргаст се мушна между широките гумени престилки и изчезна. Кори преглътна, пое дълбоко дъх и го последва.
Зад престилките нишата се разширяваше в голяма приемна зала. Един мъж с дебели гумени ръкавици издърпваше клетките с пуйки от прицепа и ги отваряше. Над главата му вървеше конвейерна лента, от вътрешната й страна се люлееха стоманени куки. Трима други мъже улавяха пуйките от отворените клетки и ги окачваха с краката нагоре на стоманените куки. Вече достатъчно мръсни от пътуването, за да не приличат дори на птици, пуйките крякаха и се съпротивляваха слабо, увиснали с главите надолу, кълвяха в празното пространство и непрекъснато се оливаха в собствените си, предизвикани от ужаса екскременти. Лентата вървеше съвсем бавно и изчезваше през тесен отвор в далечната стена на разтоварното помещение. Климатичната му инсталация поддържаше почти полярни температури и вътре вонеше силно. Господи, как вонеше.
– Господине? – притича един младеж от охраната. – Господине?
Пендъргаст се обърна към него.
– ФБР – надвика той шума и размаха портфейла със значката си пред лицето на младежа.
– Добре, сър. Но никой не може да влезе в предприятието без разрешение. Най-малкото това са моите инструкции. Правилата… – В думите му се съдържаше заплаха.
– Разбира се – рече Пендъргаст и мушна портфейла си обратно в сакото. Дошъл съм да разпитам господин Джеймс Брийн.
– Джими ли? Той караше „кучешката смяна“, но след… след убийството помоли да бъде прехвърлен в дневната.
– Така ми казаха и на мен. Къде работи той?
– На конвейера. Вижте, трябва да сложите предпазна каска и да облечете престилка, а аз трябва да информирам шефа…
– На конвейера ли?
– На конвейера. – Младежът изглеждаше объркан. – Нали разбирате, на лентата. – Посочи нагоре към редицата висящи и гърчещи се пуйки.
– В такъв случай, просто ще следваме конвейера и ще стигнем до него.
– Но, господине, това не е позволено. – Той погледна към Кори, сякаш търсеше помощ от нея. Кори го познаваше – Барт Бледсоу. Завърши гимназията миналата година с тройки и ето къде бе попаднал. Типичната история за успех в Медисин Крийк.
Пендъргаст пое по лъскавия циментов под, сакото му се ветрееше подире му. Бледсоу го последва, все още протестиращ, и двамата минаха през малка врата, разположена в отсрещната стена. Кори се втурна бързо подире им, стиснала с пръсти носа си, внимаваше да не настъпи пуешките курешки, които валяха като дъжд от конвейерната лента високо над главите им.
Помещението отвъд бе малко и в него се намираше само дълго и плитко корито с вода. Няколко жълти знака над него предупреждаваха за опасност от електрически ток. Пуйките минаваха бавно, поливани от фин воден спрей, докато стигнат до коритото. Кори наблюдаваше от безопасно разстояние как главите им се плъзгаха безпомощно под водата. Следваше шум като от зумер, после слабо изпукване. Пуйките преставаха да се борят и излизаха отпуснати от водата.
– Зашеметяват ги – рече Пендъргаст. – Хуманно. Много хуманно.
Кори пак преглътна с мъка. Можеше да се досети какво следваше по-нататък.
Лентата сега минаваше през тесен отвор в отсрещната стена, край който имаше два прозореца с дебели стъкла. Пендъргаст приближи единия от прозорците и надникна. Кори отиде до другия и погледна смутена през него.
Следващото помещение бе голямо и кръгло. Вече неподвижните пуйки го обикаляха бавно, а една машина издаваше напред малък нож, с който точно клъцваше главите им. Мигновено рукваше пулсиращ фонтан кръв и опръскваше стените, които се спускаха под ъгъл надолу към езеро от кръв, както се стори на Кори. Един мъж с оръжие като мачете стоеше встрани, готов да нанесе смъртоносния удар на всяка пропусната от машината пуйка. Кори се извърна.
– Как се казва това помещение? – попита Пендъргаст.
– Кървавата зала – отвърна Бледсоу. Беше спрял да протестира, раменете му бяха увиснали и имаше вида на победен.
– Подходящо. Какво става с кръвта?
– Източва се в резервоари. Откарват я с камиони, но не знам къде.
– За да се превърне в кървав фураж, не ще и дума. Кръвта на дъното изглежда доста дълбока.
– Може би шейсет сантиметра по това време на деня. Малко се повишава към края на смяната.
Кори потрепери. Гледката бе почти толкова гадна, колкото вида на Стот в царевичното поле.
– И къде отиват после пуйките?
– В „Попарването“.
– Аха. А вие как се казвате?
– Барт Бледсоу, господине.
Пендъргаст потупа объркания младеж по гърба.
– Много добре, господин Бледсоу. Моля, водете.
Обиколиха Кървавата зала по тясна метална пътечка – миризмата на прясна кръв бе отвратителна – и минаха през една преградна стена. И изведнъж цялата сграда се разкри пред тях и Кори се озова в пещерообразно пространство – една огромна зала с конвейерната лента и висящите пуйки, която криволичеше наляво и надясно, нагоре и надолу, изчезваше и се появяваше отново от големи стоманени контейнери. Приличаше на някакво адско изобретение на Руб Голдбърг. Шумът бе непоносим, а влажността – над точката на насищане: Кори усети капчици да се кондензират върху ръцете й, върху носа и брадичката й. Тук миришеше на мокри пуешки пера и на курешки, на нещо дори още по-неприятно, което тя не можеше да определи. Прииска й се да си беше останала в колата.
Мъртвите, с източена кръв птици, се появяваха откъм Кървавата зала и изчезваха в огромна стоманена кутия, от която се носеше ужасяващо съскане.
– Какво става там? – попита Пендъргаст, едва надвиквайки шума и сочейки към кутията.
– Това е „Попарителят“. Там птиците се обработват с пара.
– А после? – попита отново Пендъргаст.
– Отиват в „Скубача“.
– Естествено. В „Скубача“.
Бледсоу се поколеба малко, след това изглежда взе някакво решение.
– Изчакайте тук, господине, моля ви.
След което изчезна.
Ала Пендъргаст не изчака. Продължи с бърза крачка, следван от Кори. Преминаха през няколко разделителни стени, които обграждаха „Скубача“, който всъщност представляваше четири машини в редица, всяка от която имаше десетки гумени пръсти със странни форми, които се въртяха, бръмчейки, и скубеха перата от отредените им части от птиците. От другата страна се появяваха полюшващи се голи, жълто-розови трупчета. Там конвейерът се издигаше нагоре, завиваше и изчезваше от полезрението. Дотук всичко бе автоматизирано; ако се изключи мъжът в Кървавата зала, единствените работници в залите само наблюдаваха машините.
Пендъргаст приближи една жена, която гледаше някакви циферблати на пулта за оскубване.
– Мога ли да ви прекъсна? – попита той.
Докато жената вдигаше поглед към него, Кори я позна – беше Дорис Уилсън, хлевоуста изрусена блондинка над петдесетте със зачервено лице на пушачка, която живееше сама в същия парк за каравани като самата нея. „Уиндъм парк естейтс“.
– Вие сте човекът от ФБР, нали?
– А вие?
– Дорис Уилсън.
– Мога ли да ви задам няколко въпроса, госпожо Уилсън?
– Давайте.
– Познавахте ли Уили Стот?
– Беше майсторът по почистването след вечерната смяна.
– Справяше ли се тук?
– Беше достатъчно добър работник.
– Разбрах, че пиел.
– Да, фиркач беше. Но това не му пречеше в работата.
– Откъде беше?
– От Аляска.
– И какво е правил там?
Дорис направи пауза, за да дръпне някакви лостове.
– Работил в рибна консервна фабрика.
– Имате ли някаква представа защо е заминал оттам?
– Доколкото чух – женска история.
– И защо се е заселил в Медисин Крийк?
Дорис изведнъж се ухили и разкри редица кафеникави, криви зъби.
– Същия въпрос си задаваме всички тук. В случая на Уили той си намери приятел.
– Кой?
– Суийд Кейхил. Суийд е най-добрият приятел на всички, които пият в бара му.
– Благодаря ви. А сега бихте ли ми казали къде мога да намеря Джеймс Брийн?
Устните й посочиха конвейерната линия с пуйките.
– Зоната на изкормването. Ей там е, преди Обезкостяването. Дебел, черна коса, очила. Гръмогласен.
– Благодаря ви още веднъж.
– Няма защо.
Дорис кимна на Кори.
Пендъргаст се заизкачва по метална стълба. Кори го последва. Покрай тях конвейерната лента с люлеещи се трупчета се изкачваше към висока платформа, която най-сетне бе обслужвана от хора, а не от машини. Облечени в бяло, с бели шапки, те изкусно разрязваха пуйките и изсмукваха вътрешните им органи с големи струйници като на прахосмукачки. След това пуйките продължаваха към следващата зона, където ги измиваха със струи вода с високо налягане. По-нататък Кори забеляза двама мъже да отрязват главите на птиците и да ги пускат в голям улей.
„Денят на благодарността вече никога няма да бъде същият“,помисли си тя.
Край лентата чернокос, дебел мъж говореше гръмогласно – разказваше някаква история на висок глас. Кори долови думата „Стот“ и след това „последният, който го е видял жив“. Погледна към Пендъргаст.
В отговор той й се усмихна.
– Мисля, че това е нашият човек.
Докато крачеха по платформата към Брийн, Кори забеляза, че Барт се завръща – разрошен, той почти тичаше. А пред него вървеше Арт Ридър, управителят на предприятието. Буквално превземаше бетонното разстояние с късите си крака.
