Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 30 страниц)
Тридесет и първа глава
Тад се претърколи толкова рязко, че падна от леглото. Изправи се на колене, прокара длан по лицето си и посегна, без да гледа към звънящия телефон. Намери го, улови слушалката и я вдигна към лицето си.
– Ало? – промърмори. – Ало?
През още полуспуснатите си ресници видя през прозореца на спалнята, че още бе тъмно, небето бе обсипано със звезди и само едва доловима жълтеникава ивица се виждаше на хоризонта на изток.
– Тад. – Беше шериф Хейзън и тонът му бе съвсем буден. – Намирам се на „Феървю“, близо до страничния вход на „Уиндъм парк“. Искам те тук до десет минути.
Тад успя да пристигне след пет.
Макар слънцето още да не бе изгряло, от близкия парк с каравани се бе насъбрала тълпа. Хората бяха по халати и чехли, и някак странно умълчани. Хейзън бе там, по средата на улицата, сам опъваше ограничаваща местопрестъпление лента, като едновременно говореше по клетъчния телефон, който бе притиснал към брадата си. Там беше и агентът от ФБР Пендъргаст, застанал встрани, слаб и почти невидим в черния си костюм. Тад се огледа и усети как стомахът му се свива на топка. Нямаше обаче труп, нямаше нова жертва; по средата на улицата имаше само голямо неправилно по форма петно на някаква неравна купчинка. До него бе поставена платнена чанта, пълна с нещо. Неловкото чувство отстъпи място на облекчението. Запита се защо бе цялото това бързане.
Когато приближи, Хейзън затвори с щракване телефона си.
– Отдръпнете се, всички! – извика той и размаха телефона към тълпата. – Тад! Поеми лентата и накарай тези хора да се отдръпнат!
Тад приближи бързо и улови края на лентата. Тогава получи възможността да погледне по-отблизо купчинката на улицата. Блестеше с червеникаво перлен цвят, вдигаше пара на предутринната светлина. Извърна се бързо и преглътна.
– Хайде, народе – започна Тад, ала гласът му не излизаше както трябва, затова преглътна още веднъж. – Хайде, народе, отстъпете назад. Още. Още. Моля ви.
Тълпата се отдръпна, мълчалива – лицата бяха пребледнели в полумрака. Той прекара пластмасовата лента през пътя и я завърза за едно дърво, като я намота няколко пъти и така очерта квадрата, започнат от Хейзън. Видя, че Хейзън говореше с Кори Суонсън. До нея стоеше Пендъргаст и мълчеше. Зад нея бе майка й, изглеждаше отвратително както винаги, рядката й кестенява коса бе прилепнала о черепа, беше се загърнала плътно с оръфана и лекьосана хавлия. Пушеше непрекъснато вирджиния слимс.
– Чули нещо? – повтаряше Хейзън. Гласът му бе скептичен, ала въпреки това си водеше бележки.
Кори бе бледна, трепереше, ала устните й образуваха твърда линия и очите й блестяха.
– Събудих се. Беше малко преди два…
– Откъде разбра колко е часът?
– Погледнах часовника си.
– Продължавай.
– Нещо ме събуди. Не знам какво точно. Отидох до прозореца и тогава чух шума.
– Какъв шум?
– Като от подсмърчане.
– Куче?
– Не. По-скоро… по-скоро като някой, настинал силно.
Хейзън пишеше.
– Продължавай.
– Имах чувството, че нещо навън се движи, току под прозореца ми, но не можах да го видя. Беше прекалено тъмно. Светнах лампата. И тогава чух друг звук – като стон.
– Човешки?
Кори примигна.
– Трудно е да се каже.
– И после?
– Затворих прозореца и заспах отново.
Хейзън свали бележника си и я погледна.
– Не си помисли да се обадиш на мен, или на твоя… ъ-ъ-ъ… шеф? – И кимна към Пендъргаст.
– Аз… помислих си, че е дъждовалната система, която се включва всяка вечер около два часа. Тя издава странни звуци.
Хейзън прибра бележника си. Обърна се към Пендъргаст.
– Ама и помощничка си имаш. – След това погледна Тад. – Добре, ето какво имаме. Някой е изхвърлил една кофа вътрешности на пътя. На мен ми приличат на кравешки, прекалено много са за кучешки или за овчи. А онази торба там е пълна с кочани царевица, прясно откъснати. Искам да провериш всички ферми с добитък наоколо, да видиш дали някой не е изгубил крава, прасе или някакво друго едро животно. – Погледът му се стрелна отново към Кори, преди да се върне пак към Тад. Сниши гласа си: – Цялата тази работа започва все повече и повече да заприличва на някакъв култ.
Над рамото на Хейзън Тад видя как Пендъргаст пристъпи напред и коленичи пред купчината карантии. Посегна и мушна нещо с пръст. Тад извърна поглед. След това онзи посегна и с един пръст повдигна капака на платнената торба.
– Шерифе? Хейзън? – извика Пендъргаст, без да се изправя.
Хейзън вече бе вдигнал клетъчния си телефон.
– Какво?
– Бих предложил да се търси изчезнал човек, а не животно.
Последва шокирано мълчание, докато чутото бъде осмислено.
Хейзън свали клетъчния си телефон.
– Откъде разбра, че тези са… – той не можа да довърши изречението си.
– Кравите обикновено не ядат неща, които приличат на шницела на Мейси, нито ги преглъщат с помощта на чаша бира.
Хейзън пристъпи напред и освети с фенерчето лъскавата купчина. Преглътна с мъка.
– Но защо убиецът ще… – Отново замлъкна. Лицето му бе мъртвешки бледо. – Искам да кажа защо ще взема трупа, а ще остави вътрешностите?
Пендъргаст се изправи и избърса пръста си с бяла копринена кърпичка.
– Може би – отвърна мрачно той, – за да облекчи товара си.
Четиридесета глава
Пендъргаст наблюдаваше от стаите си на втория етаж в старата сграда на Краусови как мръсно червената зора пуква на източния хоризонт. Цяла нощ в далечината проблясваха светкавици и грохотеха гръмове. А вятърът продължаваше да се усилва, диплеше царевичните полета и караше табелата на „Пещерите Краус“ да се върти и потреперва върху обветрения си стълб. Дърветата покрай реката на половин миля разстояние се превиваха под напора на вятъра, а от сухата земя се надигаха цели стени от прах, които се извисяваха и диплеха, преди да изчезнат в мръсносивото небе.
Той сведе поглед от прозореца. За стотен път си припомни онова, което се бе случило в съзнанието му – пресъздаваше подготовката, поставянето на сцената, деконструкцията и реконструкцията на района на Могилите, на миналите събития, които бяха последвали. За първи път прекрачването в паметта му бе изневерило. След като нямаше успех в разследването на сегашния Медисин Крийк, той бе прекрачил в паметта в опит да разбере събитията от миналото: да реши загадката на проклятието на Четирийсет и петимата, да разбере какво всъщност се бе случило през онзи ден от 1865 година. Но всичко излезе така, както се твърдеше в легендата: индианците наистина се появиха от нищото и после пак изчезнаха в нищото.
Ала това бе невъзможно. Освен ако не обмисли за последен път възможността, на която винаги се бе противопоставял: че тук наистина са действали свръхестествени сили – сили, които той нито владееше, нито разбираше.
Това бе наистина най-разочароващо развитие на събитията.
От югоизток се дочу слабо бръмчене. Пендъргаст вдигна глава и видя точицата на самолет, който летеше високо над царевицата. Самолетът се уголеми и като прелетя над полезрението му, Пендъргаст установи, че бе „Чесна“, използвана за торене и хвърляне на пестициди. Смали се до точка при хоризонта в другата посока, после зави и полетя обратно – беше самолетът, който още търсеше трупа на Чонси.
Друго бръмчене се чу откъм хоризонта на изток и Пендъргаст забеляза втори самолет, долетял над царевичните поля – той летеше напред-назад в другия край на терена.
Долу се чу потракването на чайник, поставян върху печката. Малко по-късно до него долетя ароматът на кафето от машината. Уинифред Краус щеше да приготви и чая му и то по онзи начин, на който я бе научил. Не е лесно да се приготви прилична чаша чай от марката „Кингс маунтин Улонг“, да се постигнат точните температури и на водата, и на чайничето, да се улучи точното количество листенца, както и точното време, необходимо, за да се запарят. Но най-важно бе качеството на юдата. Беше й цитирал надълго и нашироко от пета глава на „Ча Чинг“ от Лу Ю – свещените скрижали на чая, в които поетът обсъжда относителните свойства на планинската вода, на речната вода, на изворната вода, както и различните стадии на кипване, а Уинифред изглежда го слушаше с интерес. За негова изненада водата в тръбопроводите на Медисин Крийк се оказа свежа, хладна, чиста и доста вкусна – с почти съвършено съчетание на минерали и йони. И от нея ставаше почти перфектен чай.
Пендъргаст си мислеше за това, докато наблюдаваше самолетите да летят напред-назад, напред-назад. Но изведнъж единият от тях започна да кръжи.
Досущ като лешоядите, преди няколко дни.
Все още замислен, Пендъргаст извади клетъчния си телефон от джоба на сакото и позвъни. Отговори му дълбоко сънен глас.
– Госпожице Суонсън? Очаквам ви тук до десет минути, ако обичате. Изглежда сме намерили трупа на доктор Чонси.
Затвори телефона и се извърна от прозореца.
Времето може би щеше да стигне за една чаша чай.
Четиридесет и първа глава
Кори се стараеше да не гледа, но да не гледа бе някак си по-ужасно, отколкото самото нещо. И въпреки това, при всеки следващ път, когато извиеше очи натам, нещата се влошаваха повече.
Мястото не бе нищо особено: разчистен кръг сред царевицата, трупът и подредените грижливо джунджурии. Пръстта около тялото бе старателно подравнена и отъпкана и отнякъде до него бе докарано колело от каруца с много спици. От поривите на вятъра царевицата силно шумолеше и вдигаше облаци прах, от които очите й смъдяха. Високо в небето се тълпяха ядни, тъмни облаци.
Чонси лежеше по гръб върху колелото, гол, с грижливо сгънати върху гърдите ръце и с прибрани крака. Очите му бяха широко отворени, покрити с тънък слой прах, гледаха по ужасяващ начин под различен ъгъл към небето. Кожата му имаше цвета на изгнил банан. Неравен разрез вървеше от гърдите до дъното на корема му, който се бе издул крайно неприлично там, където бе грубо зашит с дебела връв. По всичко личеше, че беше натъпкан с нещо.
Но защо бе това голямо колело? Кори гледаше трупа, не бе в състояние да откъсне поглед от него. И дали не си въобразяваше, или нещо наистина се движешев зашития корем, от което кожата леко се издуваше и спадаше? Вътре в него имаше нещо живо.
Шериф Хейзън бе пристигнал пръв и се бе привел над трупа на Чонси заедно със съдебния лекар, който бе долетял с вертолет. Имаше нещо необичайно: шериф Хейзън се бе усмихнал на Кори, когато пристигнаха и бе приветствал Пендъргаст с едно сърдечно „Здрасти“. Най-неочаквано изглеждаше далеч по-самоуверен. Тя го изгледа косо, докато той си бъбреше нещо поверително със съдебния лекар и екипа за претърсване на местопрестъплението, който преравяше пръстта за улики. Пак имаше от обичайните отпечатъци на боси ходила, ала когато ги посочиха на шерифа, той само се изсмя, сякаш знаеше нещо допълнително. Един от екипа за претърсване се бе навел над един от тези отпечатъци и подготвяше пластмасова отливка от него.
Пендъргаст, от друга страна, сякаш почти не присъстваше на мястото. Не бе разменил и дума с нея, след като тя го взе с колата, и сега зяпаше в далечината, към Могилите, сякаш и мислите му бяха също тъй далечни. Докато го гледаше, той изведнъж сякаш се сепна. Пристъпи по-близо.
– Елате, елате – каза шерифът със сърдечен тон. – Погледнете, агент Пендъргаст, ако това ви интересува. Ти също, Кори.
Пендъргаст пристъпи, Кори го последва.
– Съдебният лекар след малко ще го отвори.
– Бих посъветвал това да стане в лабораторията.
– Глупости.
Фотографът направи няколко снимки, светкавицата му проблесна в сумрака на зората, след което отстъпи назад.
– Давай – каза Хейзън на съдебния лекар.
Той извади ножици и внимателно мушна едното острие под връвта. Щрак.Коремът се изду и връвта започна да се изнизва под налягането.
– Ако не внимавате – предупреди Пендъргаст, – някои от доказателствата могат да станат… ъ-ъ-ъ… негодни.
– Важно е онова, което е вътре – каза весело шерифът.
– Бих казал, че е най-важното.
– Можете да си го казвате, както си щете – отвърна шерифът, доброто му настроение придаде на забележката му обиден привкус. – Отрежи и другия край.
Щрак.
Целият корем цъфна отворен и маса неща се изсипаха от него върху земята. Разнесе се гадна миризма. На Кори й се повдигна и тя отстъпи назад, запушила с длан устата си. Трябваше й малко време, за да осъзнае какво бе онова, което се бе изсипало, вдигайки пара, върху земята – някакво невероятно съчетание от листа, клонки, голи охлюви, саламандри, жаби, мишки, камъни. Наранена, но все още жива змия се разви от кълбото си и се понесе в болезнен зигзаг в тревата.
– Кучи син – рече Хейзън, отдръпна се назад с хлътнало от отвращение лице.
– Шерифе?
– Какво?
– Ето я опашката ви.
Пендъргаст сочеше нещо, което се подаваше от купчината.
– Опашка ли? За какво говориш?
– За откъснатата опашка на кучето.
– А, тазиопашка ли? Ще я поставим в торбичка и ще я дадем за анализ.
Хейзън бързо се съвзе и Кори забеляза как намигна на съдебния лекар.
– И каишката на кучето.
– Аха.
– Мога ли да ви обърна внимание – продължи Пендъргаст, – че коремът изглежда е бил отворен със същия груб инструмент, използван и преди при ампутацията на Суег, при отрязването на опашката на кучето и при скалпирането на Гаспариля.
– Точно така, точно така – каза шерифът, без да обръща внимание на думите му.
– И ако не греша – продължи Пендъргаст, – ето го и самият груб инструмент. Счупен и захвърлен настрани.
И той показа нещо встрани в пръстта.
Шерифът погледна, намръщи се и кимна на човека от екипа за претърсване, който фотографира предмета наместо, след това взе двете му части с щипци с гумени накрайници и ги постави в торбички. Беше кремъчен индиански нож, завързан за дървена дръжка.
– Оттук мога да кажа, че това е праисторически нож на южните шайени, привързан с кожени ремъци към върбова дръжка. Оригинал е и трябва да добавя, че е бил в идеално състояние, преди да бъде строшен поради неловка употреба. Находка от особено значение.
Хейзън се ухили.
– Да, бе, важна. Още една опора за цялата тази евтина драма.
– Моля?
Зад тях се чу шумолене и Кори се обърна. Двамина щатски полицаи с блестящо лъснати обувки си пробиваха път през царевицата към полянката. Единият носеше факс. Шерифът се обърна към новодошлите с широка усмивка.
– Аха. Точно това очаквах.
Той протегна ръка, взе факса, хвърли му един поглед и усмивката му се разшири още повече. След това подаде факса на Пендъргаст.
– Това е заповед за отстраняването ти от разследването, Пендъргаст – направо от офиса за Средния запад. Отстранен си от случая.
– Наистина ли? – Пендъргаст прочете внимателно документа. След това вдигна глава. – Мога ли да задържа това, шерифе?
– Във всички случаи – отвърна Хейзън. – Задръж го, сложи си го в рамка, закачи го в кабинета си. – И изведнъж тонът му стана далеч по-враждебен: – А сега, господин Пендъргаст, с цялото ми уважение, това е сцена на местопрестъпление и до нея не се допуска неоторизиран персонал. – Зачервените му очи се завъртяха към Кори. – Това важи за теб и за помагачката ти.
Кори отвърна на погледа му.
Пендъргаст сгъна грижливо листа и го мушна в джоба на сакото си. Обърна се към Кори:
– Да вървим, а?
Тя го изгледа вбесена.
– Агент Пендъргаст, нали няма да оставите да му се размине просто ей така…
– Сега не му е времето, Кори – отвърна тихо той.
– Но вие просто не можете…!
Пендъргаст улови ръката й и я поведе внимателно, но твърдо настрани и преди тя да успее да се съвземе, вече бяха излезли от нивата на тесния черен път до нейния гремлин. Тя мълчаливо се мушна зад волана, а докато Пендъргаст се настаняваше до нея, тя запали двигателя. Беше разярена докрай, докато маневрираше покрай струпалите се други возила. Пендъргаст се бе оставил шерифът да го нагруби, да обиди нея – и не бе сторил нищо. Искаше й се да се разплаче.
– Госпожице Суонсън, трябва да ви кажа, че чешмяната вода в Медисин Крийк е изключително добра. Както знаете, аз обичам зеления чай и досега не съм намирал по-добра вода за запарването му.
Нямаше какво да отговори на това изречение ни в клин, ни в ръкав. Само спря гремлина на асфалтираното шосе и го погледна.
– Накъде отиваме?
– Ще ме оставите у Краус. А след това предлагам да се върнете в своята каравана и да запечатате всички прозорци. Разбрах, че предстои да връхлети прашна буря.
Кори изсумтя.
– Виждала съм прашни бури и преди.
– Но не и с такава сила. Прашните бури са сред най-ужасните метеорологични събития. В Централна Азия те са толкова свирепи, че местните хора им дават имената на ветровете, които ги носят. Дори тук, по време на сезона им са известни като „черните виелици“. Имало е случаи хора на открито да се задушат.
Кори ускори по асфалта със свирене на гумите. Цялата тази сцена започна да придобива нереални очертания. Пендъргаст току-що бе унижен, отстранен безапелационно от случай, за чието разследване бе дошъл от Ню Йорк… а си говореше за чай и за времето.
Мина минута, после – две. Най-накрая тя не издържа повече мълчанието и рече възмутена:
– Вижте, не мога да повярвам, че вие просто ще оставите този тъпанар шериф да постъпватака с вас!
– Да постъпва как?
– Как ли? Да се отнася по такъв начин! Да ви изрита от местопрестъплението!
Пендъргаст се усмихна.
– Nisi paret imperatОнзи, който не се подчинява, той командва.
– Искате да кажете, че няма да се подчините на заповедта?
– Госпожице Суонсън, обикновено не разговарям за бъдещите си намерения, дори с най-доверените си помощници.
Тя се изчерви въпреки гнева си.
– Значи просто ще му бием дузпата? Ще продължим разследването си? Да върви на майната си, тъпото копеле!
– Онова, което имам предвид е, че онова, както вие цветисто се изразихте, „тъпо копеле“ повече не ви влиза в работата. Важното е, че не мога да си позволя да предизвиквате шерифа за моя сметка. А, ето че стигнахме. Спрете до гаражите зад къщата, ако обичате.
Кори спря зад къщата на Краус, където се намираше редица от стари, паянтови, дървени гаражи. Пендъргаст отиде до един с нова верига и катинар, отключи го и отвори вратите. Кори видя блестящия лак на кола – голяма кола. Пендъргаст изчезна в мрака на гаража и скоро тя чу изръмжаването на двигател, последвано от тихо мъркане. Колата бавно се подаде от гаража. Кори не можеше да повярва на очите си, когато в сивия прахоляк на Медисин Крийк се появи самата блестяща, полирана елегантност. Никога не бе виждала подобна кола, освен може би във филмите. Тя спря и Пендъргаст излезе, без да изгася двигателя.
– Откъде се появи това чудо?
– Винаги съм допускал вероятността да се лиша от услугите ви, затова наредих да докарат колата ми.
– Тя е ваша?Каква е?
– Ролс-ройс, „Сребърен призрак“, модел 1959-а година.
Едва тогава тя осъзна пълния смисъл на предишното му изречение.
– Какво искате да кажете с това „да се лишите от услугите ми?“
Пендъргаст й подаде плик.
– Вътре е заплатата ви до края на седмицата.
– Но защо? Няма ли да остана ваша помощничка?
– Не и след заповедта за отстраняване. Не мога да ви защитя от него и не мога да искам от вас да се подлагате на юридическа опасност. За съжаление от този момент нататък вие сте освободена. Предлагам ви да се върнете у дома и към нормалния си живот.
– Какъв нормален живот? Моят нормален живот вони.Трябва да има нещо,което да мога да правя.
Тя почувства засилващата се вълна на ярост и безпомощност: сега, когато най-сетне бе заинтригувана, дори омаяна от случая; сега, когато най-сетне бе срещнала човек, когото да уважава и комуто да се доверява – сега, когато най-сетне имаше смисъл да се събужда сутрин – и той я уволни. Въпреки вложените от нея усилия усети как една сълза се търкулна по бузата й. Ядно я изтри.
Пендъргаст се поклони.
– Можете да ми помогнете за последен път, като задоволите любопитството ми относно източника на отличната вода на Медисин Крийк.
– Черпи се от кладенци, които се спускат до някаква подземна река – опита се тя да постигне възможно най-ледения тон.
– Подземна река – повтори Пендъргаст. Погледът му бе изпразнен от съдържание, сякаш се бе вглъбил в някакво свое неочаквано откритие. Усмихна се, поклони се, взе ръката й и я вдигна на няколко сантиметра от устните си. След това се качи в колата си и потегли, оставил я на паркинга до нейната бракма, обвита в облак прах, обзета от смесица на гняв, удивление и мъка.
Четиридесет и втора глава
Патрулката хвърчеше покрай царевичните редове по шосето, пригодено за аварийна самолетна писта, със 110 мили в час. Климатикът може и да не работеше, а тапицерията да изглеждаше ужасно, но петлитровият полицейски мустанг все още криеше достатъчно мощ под капака си. Тежкото шаси се люлееше плавно, а в огледалото за обратно виждане Хейзън можеше да види две редици царевици, които се люлееха като бесни подире му.
Той се чувстваше по-добре, отколкото се бе чувствал през цялата изминала седмица. Пендъргаст бе извън играта. Държеше здраво разследването в ръце и хватката му щеше да става все по-здрава. Погледна към Честър Раскович, който седеше до него. Шефът по сигурността бе леко пребледнял и по слепоочието му бяха избили капки пот. Изглежда скоростта на патрулката никак не бе по вкуса му. Хейзън би предпочел на дясната седалка да бе Тад, а не този университетски шаран; сблъсъкът, който предстоеше, щеше да бъде от полза за опита на момчето. За хиляден път Хейзън се усети, че му се искаше собственият му син Брад да приличаше повече на помощника му: почтителен, амбициозен, без да се прави на умник. Хейзън въздъхна. Самозалъгване, което точно сега не бе от значение. Онова, което имаше значение, бе да държи в ръцете си Раскович, а чрез него и доктор Фиск. Беше сигурен, че ако изиграеше правилно картите си, Медисин Крийк щеше да спечели опитното поле.
Покрай тях профучаха първите отдалечени фермерски къщи на Дийпър и Хейзън бързо намали скоростта до позволената. Нямаше да е никак от полза да блъсне някое дийпърско хлапе, точно когато случаят се разрешаваше и нещата вървяха в негова полза.
– Какъв е планът, шерифе? – успя да каже Раскович, който отново бе започнал да диша.
– Ще направим посещение на негово благородие господин Норис Лавъндър.
– Кой е той?
– Собственик е на половината град плюс доста ниви. Дава ги под наем. Семейството му е притежавало първото ранчо по тези места.
– Смяташ, че е замесен?
– Лавъндър е замесен във всичко, което става тук. Неслучайно попитах и Ханк Ларсен: кой ще загуби най-много? Е, в това няма нищо загадъчно.
Раскович кимна.
Пред тях вече бе търговската част на Дийпър. В единия край на града имаше магазин на „Хардий“, а в другия на „A&W“; между тях – няколко овехтели или със спуснати кепенци фасади на магазини; бакалница; бензиностанция; паркинг с коли втора употреба за продан; обществена пералня; мотелът „Дийпър слийпър“. Всичко това – построено през петдесетте години. „Би могло да се използва за киноснимки“,помисли си Хейзън.
Зави към паркинга зад Гранд театъра (отдавна изоставен) и фризьорския салон „Хеър аперънт“. В дъното се намираше ниска, едноетажна сграда от оранжеви тухли, изцяло обградена от трептящо на слънцето, обширно асфалтирано пространство. Хейзън паркира пред стъклените врати, прекрачвайки противопожарната лента – незаконно, строго погледнато. Патрулката на Ханк бе правилно паркирана наблизо. Хейзън поклати глава. Ханк просто не знаеше как да върши нещата така, че да предизвиква респект. Остави патрулката с въртящи се като луди „буркани“, за да знаят всички, че е тук по работа.
После бутна небрежно двойните врати и потъна в хладното пространство на сградата „Лавъндър“, следван по петите от Раскович. Хвърли поглед към рецепцията. Една доста грозна секретарка с толкова изпълнителен глас, че граничеше с недружелюбността, рече:
– Можете да влизате направо, шерифе. Очакват ви.
Той докосна периферията на шапката си и закрачи по коридора, надясно, после премина през още няколко стъклени врати. Друга секретарка, още по-смотана от първата, им даде знак с ръка да продължат.
„Грозноватички растат тук, в Дийпър —помисли си той. – Навярно се женят за братовчедите си“.
На прага на офиса в дъното Хейзън се спря и се огледа с присвити очи. Беше доста шикозен, с лъскав космополитен вид – метал и стъкло в различни оттенъци на сиво и черно, прекалено голямо писалище, дебели килими, смокини в големи делви. Няколко евтини гравюри обаче издаваха семплия произход на Лавъндър. Самият Лавъндър седеше усмихнат зад гигантското си писалище и когато погледът на Хейзън се спря върху него, той с лекота се изправи. Беше облечен с анцуг за джогинг, на кутрето му проблясваше платинен пръстен с диаманти. Беше слаб и доста висок и извършваше всичките си действия с маниер, който, според него, издаваше аристократична изящност. Главата му обаче бе прекалено голяма за тялото и с пирамидална форма – много широка усмихната уста под две проницателни, близко разположени очи, над които се издигаше тясно чело, гладко и бяло като току-що отрязано парче говежда лой.
Шериф Ларсен, който щеше да седи от едната му страна, също се изправи.
Лавъндър не каза нищо, само протегна ръка с много малка бяла длан, посочи стол. Това бе предизвикателство: дали Хейзън трябваше да се подчини, или сам да си избере стол?
Хейзън се усмихна, отведе Раскович до мястото му, след което зае своето.
Лавъндър остана прав. Положи детските си ръчици върху писалището и се наведе бавно напред, все още усмихнат.
– Добре дошли в Дийпър, шериф Хейзън. А това, доколкото разбрах, е господин Раскович от Канзаския щатски университет, така ли е? – Гласът му бе гладък, мазен.
Хейзън бързо кимна.
– Предполагам знаеш защо съм тук, Норис.
– Трябва ли да повикам адвоката си? – Лавъндър искаше това да прозвучи като шега.
– Твоя работа. Не си заподозрян.
Лавъндър повдигна вежди.
– Наистина ли?
Наистина. А пък дядо му бе дяволски контрабандист на спиртни напитки.
– Наистина – повтори Хейзън.
– Добре тогава, шерифе. Да започваме ли? Тъй като това е доброволно интервю, си запазвам правото да прекратя разпита във всеки момент.
– Тогава ще започна по същество. Кой е собственикът на земята край Дийпър, избрана като потенциално място за опитното поле на КЩУ?
– Знаеш много добре, че това е моя земя. Дадена е под наем на „Бъсуел Агрикон“, партньор на КЩУ в този проект.
– Познаваш ли доктор Стантън Чонси?
– Разбира се. Аз и шерифът го разведохме и му показахме града.
– Какво е мнението ти за него?
– Навярно същото като твоето.
Лавъндър се усмихна леко и това бе достатъчно Хейзън да разбере какво бе мнението на Лавъндър за Чонси.
– Знаеше ли предварително, че Чонси е избрал за място на опитното си поле Медисин Крийк?
– Не. Той си пазеше добре картите в играта.
– Преговарял ли си преотдаване под наем на КЩУ земя за опитното поле?
Лавъндър се размърда лениво и наведе тежката си глава на една страна.
– Не. Не исках да поставям сделката под съмнение. Казах им, че ако изберат Дийпър, ще получат земята на същата цена като „Бъсуел Агрикон“.
– Но си възнамерявал да увеличиш наема.
Лавъндър се усмихна.
– Скъпи приятелю, аз съм бизнесмен. Надявах се на по-високи наеми за бъдещите им полета.
Скъпи приятелю.
– Значи си очаквал работата да се разрасне.
– Естествено.
– Ти си собственик на дийпърския „Слийп мотел“, нали?
– Знаеш много добре, че е така.
– И държиш франчайза за „Хардийс“?
– Може да се каже, че това е най-добрият ми бизнес тук.
– И притежаваш всички сгради от „Спортни стоки“ на Боб до „Хеър аперънт“, нали така?
– Това е записано в публичните архиви, шерифе.
– Притежаваш и Гранд театъра – засега празен – и си собственикът на „Стек джойнт“ и мини търговския център на окръг Край?
– Пак всеизвестни неща.
– Колко твои наематели през последните пет години развалиха договорите си и излязоха от бизнеса?
Лавъндър си оставаше усмихнат, но Хейзън забеляза, че бе започнал да върти пръстена около кутрето си.
– Финансовите ми дела са си моя работа, благодаря много.
– Нека тогава да отгатна. Петдесет процента? „Рукъри“ затвори, „Бук Нук“ отдавна не работи. „Раунд ъп“ на Джими излезе от бизнеса миналата година. Мини центърът е две трети празен.
– Трябва да посоча, шерифе, че мотелът сега е сто процента зает.
– Да, защото е пълен с хора от медиите. Какво ще стане, когато голямата история приключи? Ще стане пак толкова популярен, колкото мотела „Бейтс“.
Лавъндър още се усмихваше, ала в извивката на влажните му устни, които заемаха цялата долна част на лицето, не се четеше веселост.
– Колко наематели закъсняват с изплащането на наемите си? Работата е там, че не си в състояние да им тропнеш по масата и да ги изгониш за неплатен наем, нали така? Кой ще заеме мястото им? По-добре да намалиш наема, да се отложат нещата, да напишеш някое и друго писмо.
Пак не последва отговор. Хейзън се отпусна, остави мълчанието да се проточи, избирайки момент за нова атака. Погледът му се спря на стената със снимки на Норис Лавъндър с най-различни звезди – Били Картър, братът на президента; неколцина футболисти; родео звезда; певец на кънтри и уестърн. На няколко от тях Хейзън забеляза и трети човек – висок, мургав, мускулест и не усмихващ се – Люис Макфелти, дясната ръка на Лавъндър. Не го видя, когато пристигнаха, макар да се огледа за него. Още едно доказателство в подкрепа на хипотезата му. Хейзън свали поглед от страховития на вид мъж и се обърна усмихнат към Лавъндър:
– Ти и семейството ти сте притежавали този град в продължение на почти сто години, но изглежда слънцето залязва над империята Лавъндър, а, Норис?
Намеси се шериф Ларсен.
– Виж какво, Дент, това си е чисто сплашване. Не виждам как нещо от споменатото може евентуално да се свърже с убийствата.
Лавъндър го спря с жест.
– Благодаря ти, Ханк, но знам каква е играта на Хейзън още от самото начало. Кучето само си лае.
– Така ли? – отвърна Хейзън.
– Така. Тук не става дума за убийствата в Медисин Крийк. Става дума за това, че моят дядо, както се твърди, е прострелял твоя дядо в крака. – Той се обърна към шефа на сигурността в КЩУ. – Господин Раскович, семействата на Лавъндърови и Хейзънови отдавна имат корени тук, в окръг Край – и някои хора още не могат да преодолеят миналото. – Усмихна се отново на Хейзън. – Вижте какво, господине, това просто няма да мине. Дядо ми никога не е прострелвал дядо ти и аз не съм сериен убиец. Погледнете ме. Можете ли да си ме представите в царевична нива да кълцам някого досущ както онези пуйки, които вие обработвате в Медисин Крийк? – Той се огледа самодоволно.
Няма да мине.Ето ти го – изплува на повърхността като мазнината в яхния. Норис Лавъндър можеше да поръсва речта си с всякакви „наистина“, „скъпи приятелю“ и тем подобни, но въпреки това нямаше да успее да прикрие жалкия си произход.
– И ти си същият като дядо си, Норис – отвърна Хейзън.
