Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 30 страниц)
Двадесет и седма глава
Няколко часа по-късно и на две хиляди мили разстояние в източна посока, залязващото слънце обагри река Хъдсън в богат бронзов нюанс. Под голямата сянка на моста Джордж Вашингтон една баржа бавно си проправяше път срещу течението. Малко по на юг две ветроходни яхти, малки като играчки, пореха гладката повърхност с курс към залива Горен Ню Йорк.
Над стръмния склон на манхатънския бряг, който обрамчваше парка Ривърсайд, булевард „Ривърсайд драйв“ предлагаше великолепна гледка към реката. Но четириетажната сграда в стил „Beaux Arts“, която се простираше по източната част на булеварда между 137-а и 138-а улица, от дълги години беше „без гледки“. Плочите на мансардния покрив бяха напукани и разхлабени. От прозорците не струеше светлина; под някога елегантния свод пред портала нямаше никакви коли. Къщата стоеше замислена и неподвижна под изоставените дъбове и смрадлики.
И все пак – в огромната „пчелна пита“ от помещения, които се простираха като кухи корени под къщата – нещо помръдваше.
В сутеренните зали с безкрайни каменни стени, пропити с мириса на прах и с някои по-необичайни аромати, се движеше една странна на вид фигура. Беше слаб, почти като мумия, с лъвска грива от бяла коса, стигаща до раменете и също тъй бели вежди. Облечен бе с бяла лабораторна престилка, от чийто джоб се подаваха черен флумастер, книговезки ножици и лепило. Под тънкия си лакът носеше подложка за писане. Фенерчето на миньорската му каска хвърляше жълто снопче светлина върху влажната каменна зидария и редиците дървени шкафове.
Ето, мъжът спира пред редица високи дъбови шкафове, всеки с десетки тесни, но дълбоки чекмеджета. Той прокарва пръст надолу по етикетите, елегантният някога шрифт на медните плочки е избелял и едва се чете. Пръстът спира на един етикет, почуква замислено върху него. Слабият мъж рязко издърпва чекмеджето. Редица подир редица нощни молци, светлозелени на светлината от фенерчето, спират погледа му: рядката, кехлибарена мутация, която се среща само в Кашмир. Мъжът затваря чекмеджето и отваря следващото под него. Вътре, забодени с болезнено акуратна прецизност, са дузина реда големи индигови пеперуди. Върху гърбовете им се вижда странният сребрист отпечатък на око без клепачи. Lachrymosa codricpetes, крилатата смърт, изключително красивата и изключително отровна пеперуда от Юкатан.
Мъжът направи поредната си бележка върху подложката с листите. След това затвори второто чекмедже и пое обратно. Премина през няколко зали, разделени с тежки гоблени и влезе в помещение със стъклени шкафове. В средата му върху каменна маса светеше лаптоп компютър. Мъжът приближи, остави подложката за писане и се зае да набира текста на бележките си.
В продължение на няколко минути единственият шум идваше от клавишите и далечно прокапване от време на време в някоя друга зала. А след това изпод престилката му се разнесе рязък, пронизителен звън.
Мъжът спря да пише, бръкна в джоба си и извади звънящия клетъчен телефон.
Само двама души на света знаеха, че има клетъчен телефон и само един знаеше номера му. Мъжът включи телефона и рече:
– Специален агент Пендъргаст, мисля.
– Точно така – долетя гласът от другата страна на линията. – Как сте, Рен?
– Попитайте за мен утре и ще ме намерите мъртъв.
– В това най-искрено се съмнявам. Завършихте ли тематичния си каталог на библиотеката на първия етаж?
– Не, това съм си оставил за десерт. – В гласа му прозвуча неприкрито доволство. – Все още се занимавам със списъка на артефактите в сутерена.
– Наистина ли?
– Да, наистина, двулични учителю.И очаквам да се занимавам с това най-малко още няколко дни. Колекциите на вашия прапрачичо са били, как да кажем, огромни? Пък и с това мога да се занимавам само през деня. Нощите ми са запазени за библиотеката. Тук нищо не пречи на работата ми.
– Естествено. Спазвате ли предупреждението ми да не влизате в последните зали след изоставената лаборатория?
– Да.
– Добре. Някакви особено интересни изненади?
– О, много, много. Но те могат да почакат, мисля.
– Така ли? Моля, обяснете.
Рен се поколеба за миг по начин, който приятелите му – ако имаше такива – биха нарекли нехарактерен за него.
– Не съм съвсем сигурен – той замълча за миг и погледна през рамо. – Знаете, че съм свикнал с мрака и с разложението. Но в няколко случая при работата си тук, долу, имах необичайно усещане. Най-неприятно усещане. Усещането – той сниши гласа си, – че сякаш някой ме следи.
– Не съм особено изненадан да го чуя – рече Пендъргаст след малко. – Боя се, че и най-дебелокожият човек на земята ще намери този музей на чудатостите за доста смущаващо място. Може би сгреших, че ви помолих да поемете този ангажимент.
– О, не! – отвърна развълнувано Рен. – Не, не, не! Никога не бих пропуснал подобна възможност. Не биваше дори да споменавам за това. Въображение, въображение, както казвате. „Човек вижда повече дяволи, отколкото обширният ад може да побере“; това са ефектите на силното въображение. Не ще и дума, че се дължи на факта, че знам на какво… ъ-ъ-ъ… са били свидетели тези стени.
– Безусловно. Събитията от миналата есен още не са освободили и моите собствени мисли. Надявах се това пътуване да ги прогони поне до известна степен.
– И нямахте успех? – сега Рен се изкикоти. – Не е за учудване, като се има предвид вашата представа за бягство от действителността – да разследвате серийни убийства. И доколкото разбрах, доста странна серия при това. Всъщност са толкова необикновени, че изглеждат почти познати. Да не би брат ви случайно да е на почивка в Канзас?
В първия момент отговор не последва. А когато Пендъргаст заговори отново, гласът му бе хладен, отчужден.
– Казах ви, Рен, никогада не говорите за семейството ми.
– Разбира се, разбира се – отвърна бързешком Рен.
– Обаждам ви се с една молба – тонът на Пендъргаст стана оживен и делови. – Необходимо ми е да откриете една статия, Рен.
Рен въздъхна.
– Това е написан на ръка дневник на някой си Айзая Дрейпър, озаглавен „Описание на Четирийсет и петимата от Додж“. Моите проучвания сочат, че този дневник е влязъл в колекцията на Томас ван Дайк Селдън, придобит по време на пътуването му през Канзас, Оклахома и Тексас през 1933 година. Разбрах, че тази колекция сега е в Нюйоркската обществена библиотека.
Рен се намръщи.
– Колекцията на Селдън е най-разпуснатата, неорганизирана сбирка от ефемериди, правена някога. Шейсет кашона, заема две складови помещения и като цяло е безполезна.
– Не съвсем. Необходими са ми подробности, които само този дневник може да разкрие.
– За какво? Каква светлина би могъл да хвърли един стар дневник върху тези убийства?
Отговор не последва и Рен отново въздъхна.
– Как изглежда този дневник?
– Уви, не знам.
– Някакви идентификационни знаци?
– Неизвестно.
– Колко бързо го искате?
– За в други ден, ако е възможно. Понеделник.
– Сигурно се шегувате, двулични ми учителю.Моите дни са заети тук, а нощите ми… е, знаете как работя. Толкова много повредени книги, толкова малко време. Да се намери дадена вещ в онези купища…
– Ще има специално възнаграждение за усилията ви, разбира се.
Рен веднага млъкна. Облиза устни.
– Моля ви, кажете.
– Една индианска счетоводна книга се нуждае от консервация.
– Наистина ли?
– Изглежда от особена важност.
Рен притисна телефона към ухото си.
– Разкажете ми.
– Отпървом си помислих, че е дело на сиукския вожд Гърбатия бизон. Но по-нататъшното ми проучване ме убеждава, че е дело на самия Седящ бик, най-вероятно изработена в колибата му в Стандинг рок, може би по време на Луната на падащите листа, в последните месеци преди смъртта му.
– Седящия бик – Рен изговори думите внимателно, с обич, като поезия.
– Ще бъде в ръцете ти в понеделник. Само за консервация. Можеш да й се наслаждаваш в продължение на две седмици.
– А дневникът – ако съществува, – ще бъде във вашите ръце.
– Съществува. Но нека не те откъсвам повече от работата ти. Всичко хубаво, Рен. Внимавай.
– И на вас всичко хубаво.
След като прибра телефона в джоба си, Рен се зае отново с лаптопа, а мислено си представи как бе натрупана колекцията на Селдън. При мисълта, че след два дни щеше да държи в ръцете си счетоводната книга на Седящия бик, пръстите му се разтрепериха.
От мрака иззад шкафовете със стъклени врати чифт малки, сериозни очи наблюдаваха напрегнато как се връща отново към компютъра.
Двадесет и осма глава
Смит Лъдуиг вече рядко ходеше на църква, но имаше някакво вътрешно предчувствие, затова в онази жестоко гореща неделна сутрин стана и реши, че може би си струваше да отиде. Не можеше да каже защо точно, освен да го оправдае с напрежението, което в града бе достигнало връхната си точка. Хората говореха само за убийствата и за нищо друго. Съседите се споглеждаха подозрително. Хората бяха изплашени, несигурни. Те търсеха окуражаване. И репортерският нюх сега му подсказваше, че Лютеранската църква бе мястото, където ще го потърсят.
Когато наближи тухлената църква с бялата й островърха кула, той разбра, че се бе оказал прав. Паркингът бе препълнен с коли, автомобили бяха спрени и от двете страни на улицата. Паркира в далечния край и трябваше да извърви почти четвърт миля пеша. Трудно бе да се повярва, че толкова много хора живееха още в Медисин Крийк, Канзас.
Вратите бяха отворени и момчетата посрещачи му връчиха на влизане обичайната програма. Той си проби път всред тълпата отзад и се оттегли настрани, откъдето имаше прилична видимост. Това бе нещо повече от църковна служба, това бе вестникарско събитие. В църквата имаше хора, които през целия си живот никога не бяха прекрачвали прага й. Той се потупа по джоба и доволен установи, че бе взел бележника и молива си. Извади ги и веднага започна да си води записки. Тук бяха семейство Бендър Ланг, Клик и Мелтън Расмусън, Арт Ридър и жена му, Кейхйлови, Мейси и Дейл Естръм с обичайните си приятелчета от фермерския кооператив. Шериф Хейзън стоеше нацупен встрани – не беше го виждал в църква, откакто майка му почина. До него стоеше синът му с раздразнено изражение на подпухналото си лице. А по-нататък, в сенчестия ъгъл стояха човекът от ФБР Пендъргаст и Кори Суонсън, цялата – една огненочервена коса на фитили, черно червило и висящи сребърни дрънкулки. Е, товабе наистина странна двойка.
В залата се разнесе шепот, когато преподобният Джон Уилбър се запъти по обичайния си превзет начин към амвона. Както винаги службата започна с въвеждащия химн – молитвата на деня. По време на четенето след това тишината бе абсолютна. Лъдуиг разбра, че хората се бяха сбрали заради проповедта. Питаше се как ли щеше да се справи пастор Уилбър. Тесногръд и педант, той не се славеше с красноречие. Изпъстряше проповедите си с цитати от английската литература и поезия в опит да покаже ерудиция, но ефектът от това бе, че проповедите ставаха надути и прекалено умозрителни. Но сега за пастор Уилбър бе дошъл часът на истината. Сега градът изпитваше най-голяма нужда от него.
Дали щеше да се издигне до висотата на положението?
Четенето от евангелието приключи; дойде време за проповедта. Въздухът бе наелектризиран. Ето, това бе моментът на духовно окуражаване, за който бленуваха хората, който бяха очаквали, който бяха дошли да намерят.
Проповедникът пристъпи към амвона, изкашля се два пъти в шепа, сви тънките си устни и приглади пожълтелите листи скрити зад изкусната дърворезба на катедрата.
– Тази сутрин ми дойдоха на ум два цитата – каза Уилбър, оглеждайки аудиторията си. – Първият, разбира се, е от Библията. А другият е от една прочута проповед.
В сърцето на Лъдуиг покълна надежда. Това звучеше ново. Звучеше обещаващо.
– Може би ще си спомните обещанието на Бог към Ной в книгата „Битие“: „Дорде съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“ 1111
Библия, Битие 8:22. Б.пр.
[Закрыть].А по думите на доктор Дън: „Господ идва при теб не като утрото на деня, не като пролетната плодна пъпка, а като житния клас при жътва“
Уилбър замълча, за да огледа претъпканата църква над очилата си за четене.
Духът на Лъдуиг изведнъж се сломи, още повече, че се бе възвисил погрешка. Спомни си твърде добре тези цитати. Заблудил го бе импровизаторският маниер на Уилбър. „О, Господи – помисли си той – да не би отново да произнесе жътварската си проповед?“
И все пак, колкото и да бе немислимо, изглежда точно това бе намерението на Уилбър. Той разпери ръце с превзета властност.
– И ето ни отново тук, малкият град Медисин Крийк, обграден от Божията щедрост. Лято. Жътва. Навсякъде около себе си виждаме плодовете на Божията земя, обещаното ни от Бог: царевицата,стеблата, потрепващи под тежестта на зрелите кочани под благото лятно слънце.
В отчаянието си Лъдуиг се огледа наоколо. Това бе същата проповед, която Уилбър винаги произнасяше по това време на годината, поне доколкото Лъдуиг си спомняше. Имаше време, когато жена му бе още жива – тогава Лъдуиг намираше цикъла от проповеди на Уилбър, предвидими като цикъла на годишните времена – за успокояващи и окуражаващи. Но не и сега. Особено пък сега.
– На онези, които ще потърсят знака на Божията щедрост, на онези, които изискват доказателства за Неговата доброта, аз казвам: Идете до вратата. Идете до вратата и погледнете навън това голямо живо море, реколтата от царевица, която е готова да бъде обрана и изядена, за да донесе физическа храна на телата ни и духовно утешение на душите ни…
– Искаш да кажеш – да се превърне в газохол за колите ни – чу Лъдуиг някой да измърморва наблизо.
Лъдуиг чакаше. Може би проповедникът просто загряваше и щеше скоро да премине към истинската тема.
– … Макар Денят на благодарността да е общоприетото време да се благодари на Бога за щедростта на Неговата земя, аз бих искал да предложа благодарности сега, токупред жътва, когато даровете на Божата милост са превъплътени около нас в царевичните поля, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Нека всички да тръгнем, както ни призовава безсмъртният бард Джон Грийнлийф Уитиър „От лъговете, богати с царевица“. Нека после всички спрем, да огледаме великата Канзаска земя, отрупана с богатата реколта и да въздадем благодарността си.
Пасторът спря, очаквайки да види ефекта от думите си.
Настроението в залата си оставаше настроение на напрежение, на отчаяна надежда, че проповедта ще приеме неочакван обрат.
– Миналия ден – продължи проповедникът с по-шеговит тон, – пътувахме с колата към Дийпър заедно с жена ми Люси и бензинът на колата свърши.
О, не. Той бе разказал тази история миналата година. И по-предишната.
– И ето ни встрани от пътя, заобиколени отвсякъде с царевица. Люси се обърна към мен и попита: „Какво ще правим сега, скъпи?“ А аз й отговорих: „Уповавай се на Бог“.
Той се изсмя, блажено сляп за опасното подводно течение, което започна да преминава през енориашите му.
– Е, тя много се ядоса. Нали разбирате, след като аз съм мъжът и аз би трябвало да заредя с гориво, то вината бе моя. „Ги се уповавай на Бога, рече тя, – а аз ще се уповавам на своите два здрави крака“. И тя тръгна да излиза от колата…
Изведнъж в залата прозвуча силен глас:
– … взе тубата от багажника и пое към бензиностанцията.
Самият Суийд Кейхил довърши изречението на преподобния – Суийд Кейхил, най-деликатният човек в града. Но ето, че той се бе изправил на крака, а лицето му бе зачервено.
Пастор Уилбър сви устни и те почти изчезнаха.
– Господин Кейхил, мога ли да ви напомня, че това тук е църква и аз изнасям проповед?
– Знам много добре какво правите, преподобни.
– Тогава ще продължа…
– Не – рече задъхано Кейхил. – Не, няма да продължите.
– Седни си, за Бога, Суийд – чу се някакъв глас.
Кейхил се обърна в посоката, откъдето долетя.
– В този град се случиха две ужасни убийства и единственото, което той може да стори, е да ни чете проповед, написана през 1973-а? Не, това няма да мине, не и при мен.
Изправи се една жена – Клик Расмусън.
– Суийд, ако имаш нещо да казваш, имай благоприличиетода…
– Не, той е прав – прекъсна я друг глас. Лъдуиг се обърна. Бе един от работниците в „Гро-Бейн“. – Суийд е прав. Не сме дошли тук да слушаме шибана проповед за царевицата. Имаме убиец на свобода и никой не е в безопасност.
Клик обърна разгневено късичкото си и пълничко тяло.
– Млади човече, това е църковна служба, а не общоградско събрание.
– Не си ли чула какво е изрекъл онзи мъж Гаспариля на смъртното си ложе? – извика Суийд. Лицето му бе почервеняло още, ако това изобщо бе възможно. – Това не е шега, Клик. Градът е в криза.
Разнесе се всеобщ одобрителен ропот. Смит Лъдуиг пишеше като обезумял, опитваше се да запише думите на Суийд.
– Моля, моля ви! – опитваше се бъде чут пастор Уилбър, вдигнал двете си тънички ръце. – Не и в Божия дом!
Но и други бяха наскачали.
– Да – рече друг работник от кланицата. – Аз чух какво е казал Гаспариля. Знам какво, по дяволите, е казал.
– Аз – също.
– Не може да я вярно, нали така?
Роптаещите гласове ставаха все по-силни.
– Пасторе – рече Суийд, – защо мислите, че е пълна църквата? Хората са тук, защото са изплашени. Тази земя е виждала тежки времена и преди, ужасни времена. Но това е нещо по-различно. Хората говорят за проклятието на Четирийсет и петимата, за клането, сякаш самият град е прокълнат. Сякаш тези убийства са някакво изпратено ни ужасно наказание. Те очакват от вас окуражаване.
– Господин Кейхил, като местният кръчмар,не мисля, че сте в положение да ме учите как да изпълнявам задълженията си на пастор – рече яростно Уилбър.
– Вижте какво, преподобни, с пялото ми уважение…
– Ами какво ще кажете за онази изродена царевица, която искат да сеят тук? – извика един много дълбок глас. Беше Дейл Естръм, станал на крака и вдигнал стисната в юмрук мотика. – Какво ще кажете за това, а?
Взел е мотиката за своя опора – помисли си Лъдуиг, който продължаваше да записва бързо. – Дошъл е подготвен да направи скандал.
– При опрашването тя ще замърси и нашите ниви! Тези учени искат да дойдат тук и да се правят на богове с нашата храна, преподобни! Кога ще говорите за това!
А после прозвуча далеч по-истеричен глас, който надвика всички. Един стар мъж, кльощав като вейка, с огромна подскачаща адамова ябълка, при чиито движения бакенбардите му настръхваха като таралежи, се бе изправил и размахваше яростно юмрук към Уилбър. Беше старият Уит Боуърс, отшелникът, който се грижеше за градското сметище.
– Идва краят на света! Не виждаш ли, сляп глупако!
Суийд се обърна.
– Виж какво, Уит, нямах намерение да…
– Всички вие сте глупаци, ако не виждате това! Дяволът се разхожда между нас!
Гласът на мъжа бе пискливо висок, стържещ, режеше като с нож врявата.
– Самият дявол е влязъл в тази църква!Всички ли сте слепци? Не можете ли да го видите? Не можете ли да го подушите?
Пастор Уилбър бе вдигнал ръце и крещеше нещо, ала сухият му педантичен глас не можеше да се конкурира с всеобщата врява. Всички вече бяха скочили на крака. В църквата настана пълен хаос.
– Той е тук! – пищеше Уит. – Вгледайте се в съседа си! Вгледайте се в приятеля си! Вгледайте се в брат си! Не отвръщат ли на погледа ви дяволски очи? Хубаво гледайте! И внимавайте! Забравихте ли думите на Петър? „Бъдете трезви, бъдете нащрек; защото вашият противник, дяволът дойде като ревящ лъв и търси кого да разкъса!“
И други крещяха. Хората се тълпяха на прохода между пейките. Чу се вик и някой падна. Лъдуиг свали бележника си, надигна се да види. Зърна Пендъргаст, неподвижен като смъртта в сенчестия си ъгъл. До него бе Кори, която доволно се усмихваше. Шерифът крещеше и ръкомахаше. Тълпата изведнъж се люшна назад.
– Кучи сине! – извика някой. Последва рязко движение и плясъкът на улучил юмрук.
Боже мой, захващаше се бой, точно тук, в църквата. Лъдуиг бе зашеметен. С бележник в ръка се качи бързо върху една от пейките, за да има по-добра видимост. Рандъл Пенойър, приятел на Стот, се бе ступал с друг работник от кланицата.
– Никой не заслужава да умре така, сварен като прасе!
Чуха се още объркани викове и неколцина мъже се втурнаха да разтърват биещите се. Самият Ридър вървеше натам, крещеше и се опитваше да достигне до мястото на схватката. Шериф Хейзън също си пробиваше път в прохода, досущ като булдог – с наведена глава. Лъдуиг видя как той падна върху Бърта Блодгет, надигна се отново с потъмняло от ярост лице. Ужасени гласове отекваха от куполообразния таван. Хората отзад отвориха вратите и заизлизаха като объркана тълпа.
Една пейка се преобърна и предизвика уплашените писъци на жена.
– Не и в Божия дом! – крещеше Уилбър, опулил очи.
Но над всички се носеше апокалиптичният писък на Уит, който продължаваше с предупрежденията си:
– Погледнете в техните очи и ще видите! Вдишайте въздуха и ще усетите мириса на сяра! Той е сръчен, но вие все пак ще го откриете! Да, ще го откриете! Убиецът е тук! Той е един от нас! Дяволът се е спуснал в Медисин Крийк и върви ръка за ръка с нас! Чухте го: дяволът с лице на дете!
