Текст книги "Натюрморт с гарвани"

3

Когато Пендъргаст пристигна, шериф Хейзън, все още бинтован, с гипсирана ръка, стоеше в края на къс коридор и разговаряше с двама полицаи. Отдръпна се от тях и се запъти към агента от ФБР и му подаде лявата си ръка за поздрав.

– Как заздравява ръката, шерифе? – попита Пендъргаст.

– Няма да мога да ида за риба преди края на сезона.

– Съжалявам.

– Тръгваш ли?

– Да. Исках да се отбия за последен път. Надявах се да ви намеря тук. Исках да ви благодаря, шерифе, за помощта ви този мой отпуск да стане толкова интересен.

Хейзън кимна разсеяно. Лицето му бе силно сбръчкано, изражението – пълно с горчивина и мъка.

– Идваш тъкмо навреме, за да видиш старата дама да си взема довиждане с повитото си бебче.

Пендъргаст кимна. Бе дошъл да види и това. Макар да не очакваше нещо ново от посещението си, той не обичаше да оставя нерешен въпрос, никакъвнерешен въпрос подире си. А в този случай имаше един забележително голям нерешен въпрос.

– Можете да наблюдавате нежното сбогуване през огледалния прозорец. Всички психари вече са там, като мухи на мед. Насам.

Хейзън отведе Пендъргаст през врата без табелка в една затъмнена стая. В отсрещната стена имаше един прозорец – самотен бял правоъгълник. Той гледаше към „тихата стая“ на заключващото се психиатрично крило на лютеранската болница в Гардън сити. Група психиатри и студенти по медицина стояха пред „еднопосочното“ стъкло и разговаряха тихо, бележниците им бяха готови. Отвъдната стая бе празна и мъждиво осветена. Щом Пендъргаст и Хейзън влязоха, двойните врати се отвориха и двама униформени полицаи вкараха количката с Джоб. Лицето и гръдният му кош бяха бинтовани, едната му ръка и рамото бяха гипсирани. Въпреки слабото осветление Джоб примигна със здравото си око. Прекалено широк колан бе пристегнал бедрата му, а белезниците на ръцете му минаваха през халка отпред. И двата му крака бяха оковани към инвалидната количка с железни пранги.

– Виж го само, негодника – рече Хейзън повече на себе си, отколкото на Пендъргаст.

Пендъргаст наблюдаваше внимателно как полицаите откараха Джоб в средата на стаята, а след това застанаха от двете му страни.

– Адски ми се иска да узная защо този тип е сторил всичко онова – продължи Хейзън с тих и равен глас. – Какво е правил на онези поляни в царевицата? Подредените гарвани, свареният като прасе Стот, опашката, която бе зашил в търбуха на Чонси… – Хейзън преглътна с мъка. – И Тад. Да убие Тад! Какво, по дяволите, е ставало в шибаната му глава?

Пендъргаст не отвърна нищо.

Вратата се отвори отново и в стаята влезе Уинифред Краус, която се подпираше на ръката на трети полицай. Беше в болнична роба и вървеше съвсем бавно. Под мишница носеше опърпана книга. Лицето й бе бледо и хлътнало, но веднага щом видя Джоб, то се оживи и сякаш целият й външен вид се преобрази.

– Джоби, миличък! Мама е.

Гласът й долетя в тъмната стая за наблюдение от високоговорител над прозореца и прозвуча дрезгав и електронно-тенекиен в настъпилата тишина.

Джоб вдигна глава и върху лицето му се изписа гримаса на усмивка.

–  Мама!

– Донесох ти подарък, Джоби. Виж, това е твоятакнига.

Джоб издаде нечленоразделен радостен звук.

Тя приближи и придърпа един стол по-близо до сина си. Полицаите се стегнаха, но нито Уинифред, нито Джоб им обърнаха внимание. Тя седна до него, обгърна с крехката си ръка огромните му рамене, придърпа го към себе си. Започна да му тананика тихо, Джоб засия и се облегна на нея, а телешкото му лице светна от радост и щастие.

– Господи – прошепна Хейзън. – Погледни. Тя го люлее като бебе.

Уинифред положи книгата в скута му и я отвори на първата страница. Беше книжка с детски римушки.

Ще започна отначало, нали Джоби? – изгука му тя. – Точно така, както обичаш.

И тя започна да чете бавно с напевен тон:

 
Ще изпеем песничка за грош,
Джобчето ни пълно с ръж;
Двайсет и четири черни птици
Изпечени във пая.
И когато паят бил разрязан,
Птиците запели.
Не беше ли това блюдо
Изискано и царско?
 

Джоб кимаше с голямата си глава в ритъма на римушката, от устата му излизаше едно „у-у-у“,което се надигаше и падаше, следвайки модулацията на гласа й.

– Боже мой – рече Хейзън, – побърканякът и майка му. Само като гледам, тръпки ме побиват.

Уинифред Краус свърши стихчето и бавно обърна страницата. Джоб просия и се засмя. А тя започна отново:

 
Дейви, Дейви Кюфтето,
Ще го сварим във гърнето;
Ще го намажем със захар и масло
И ще го схрускаме, дорде е топъл
 

Хейзън се обърна и сграбчи ръката на Пендъргаст.

– Аз се махам. Ще се видим в Чистилището.

Пендъргаст улови ръката му, без да му отговори, без да забележи. Бе вперил поглед в сцената пред себе си – майката, която чете стихчета на детето си.

– Виж тази хубава картинка, Джоби. Погледни!

Уинифред Краус вдигна книгата и Пендъргаст зърна илюстрацията. Книгата бе стара, страниците й – оръфани и зацапани, ала картинката все още можеше да се види.

Веднага позна изображението. Това разкритие връхлетя Пендъргаст почти като физически удар и той залитна. Отдръпна се от стъклото.

Джоб сияеше и продължи да напява, а главата му се клатеше напред–назад.

Уинифред се усмихна, лицето й бе ведро и спокойно, и отгърна на следващата страница. Неестественият, усилен от електрониката глас на майката продължи да пращи във високоговорителя:

 
От какво са направени малките момченца, от какво?
От какво са направени малките момченца?
От змии и охлюви и опашчици на кученца,
Ето от какво са направени малките момченца…
 

Ала Пендъргаст вече го нямаше, за да я чуе. Никой от групата от скупчили се до стъклото психиатри и студенти не забеляза как стройната тъмна фигура се изнизва навън. Бяха прекалено заети да обсъждат къде биха могли да намерят диагнозата в справочника DSM–IV и дали изобщо, всъщност, щяха да я намерят там.