Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 30 страниц)
Четиридесет и седма глава
Хейзън се облегна на добре тапицирания стол и леко притисна пръсти върху полираното дърво на заседателната маса. И пак се запита защо Медисин Крийк не можеше да си позволи шерифски офис с хубави, удобни столове като тези; но пак се сети, че офисът на шерифа, както и всичко останало в Дийпър, се издържаше с взети назаем пари. А собственият му офис поне излизаше на нулата всяка година. Времето на Медисин Крийк щеше да дойде и то до голяма степен благодарение на самия него.
Гласът на Ханк Ларсен бучеше в залата, но Хейзън почти не го слушаше. Нека шерифът на Дийпър да се изприкаже. Погледна тайно часовника си. Седем часът. Днес бяха свършили доста работа, бяха напреднали доста. Той самият бе мислил много и в съзнанието му случаят бе вече почти приключен. Оставаше само една подробност, която още го безпокоеше.
Ларсен изглежда се канеше да свършва.
– Всичко това е твърде прибързано, Дент. Не съм чул никакви твърди доказателства, а само предположения и догадки.
Предположения и догадки.Господи, Ханк четеше твърде много Гришам.
Ларсен завърши с известна доза окончателност:
– Няма да хвърля облак на съмнение върху един от водещите граждани на Дийпър без твърди доказателства. Аз самият няма да го направя и няма да позволя другиму да го стори. Не и в моята юрисдикция.
Хейзън усети как последвалото мълчание „узрява“ и се обърна към Раскович.
– Честър? Какво мислиш?
Раскович погледна към Сеймур Фиск, деканът от КЩУ, който слушаше внимателно и мълчаливо. Върху голото му теме се бе появила бръчка.
– Ами – започна Раскович, – смятам, че онова, което аз и шериф Хейзън открихме, е достатъчно, за да оправдае продължаването на разследването.
– Онова, което сте открили – отвърна Ларсен, – е, че Лавъндър има финансови проблеми. В наши дни финансови проблеми имат маса хора.
Хейзън отново си спести коментара. Нека Честър да се заеме с приказките.
– И така – продължи Раскович, – открихме неща, далеч по-сериозни от финансови проблеми. Господинът не е плащал с години поземлените данъци на някои свои имоти. Защо не е имало данъчни запори е нещо, което бих искал да науча. Освен това Лавъндър е тръбил навсякъде, че експерименталното поле ще бъде дадено на Дийпър. Твърдял е, че имал план. Сякаш е знаел нещо, което никой друг не е знаел. Този „план“ на мен ми изглежда доста подозрителен.
– Но, за Бога, това са били приказки, за да омилостиви кредиторите си – прекъсна го Ларсен, като буквално скочи от удобното си кресло.
Това е чудесно – помисли си Хейзън. Сега Ханк спори с хората от КЩУА в тази работа на Ларсен винаги не му достигаше нещо.
– Съвсем ясно е – продължи Раскович, – че ако доктор Чонси бе обявил в понеделник, че експериментът ще се проведе върху земята на Медисин Крийк, кредиторите на Лавъндър щяха да се намесят и той щеше да бъде принуден да обяви банкрут. Това е достатъчно силен мотив.
Последва мълчание. Ларсен клатеше глава.
Най-сетне заговори Фиск, тъничкият му замечтан глас изпълни залата.
– Шерифе, намерението не е достатъчно, за да се отправят обвинения. Намерението е просто да се продължи разследването, да се проверят делата на господин Лавъндър, ведно с всички други улики, които възникнат.
Хейзън изчака. Важно бе от политическа гледна точка да се „консултира“ с Ларсен. Старият Ханк дори не схващаше факта, че всичко бе проформа, че нищо, казано от него, нямаше да прекрати разследването на Лавъндър.
– Господин Фиск – рече Ларсен, – аз казвам само да не се фокусираме прекалено рано върху даден заподозрян. Има маса други неща, които трябва да се разследват. Виж, Дент, всички знаем, че Лавъндър не е светец, но не е и убиец, особено пък – такъвтип убиец. Ако е наел някого, как, по дяволите, този човек е дошъл от Дийпър в Медисин Крийк, без да бъде забелязан? Къде се е крил? Къде е колата му? Къде е нощувал? Целият район бе претърсен от въздуха и по земята и ти го знаеш много добре!
Хейзън тихо въздъхна. Точно това бе въпросът, който все още го безпокоеше. Това бе единственото слабо място в хипотезата му.
– Мисля – продължи той, – че убиецът най-вероятно е жител на Медисин Крийк, от типа „Джекил и Хайд“. Ако е бил външен човек, все някой щеше да забележи нещо. Невъзможно е човек да влиза и да излиза незабелязано няколко пъти от Медисин Крийк.
– Би могъл да се крие в царевицата – произнесе неуверено Раскович.
– От въздуха се вижда отлично между царевиците – контрира Ларсен. – Вече дни наред летят самолетите за търсене. Претърсиха двайсет мили от поречието на реката, претърсиха Могилите, търсиха навсякъде. И няма никакви следи от съмнителен човек, никой не влиза и не излиза от града. Искам да попитам тогава къде би могъл да се крие този убиец? В дупка в земята?
Както слушаше, Хейзън изведнъж се сепна. Усети как крайниците му се напрягат, докато в съзнанието му започна да прогаря пътя си блестящо проникновение. Разбира се,рече си той. Разбира се.Това бе непрекъснато убягващият отговор, който той търсеше, липсващата брънка от веригата.
Пое дълбоко дъх и се огледа, за да е сигурен, че всички бяха забелязали реакцията му.
– Точно така, Ханк. Криел се е в дупка в земята.
Последва кратко мълчание.
– Как така? – попита Раскович.
Хейзън го погледна и отвърна:
– В пещерите на Краус.
– Пещерите на Краус? – повтори Фиск.
– На „Край роуд“, голямата стара къща с магазина за сувенири. Зад нея има пещери, отворени за туристи. Там са, откакто свят светува. Бизнесът сега върти старата Уинифред Краус.
Бе невероятно колко бързо се напаснаха парченцата от мозайката в съзнанието му. Бе под носа му през цялото време, а той просто не го бе видял. Пещерите Краус. Разбира се.
Фиск кимаше, Раскович – също.
– Спомням си, че видях това място – кимна Раскович.
Ларсен бе бял като платно. Знаеше, че Хейзън бе заковал нещата. Толкова перфектно изглеждаше, тъй добре си пасваше всичко.
Хейзън заговори отново:
– Убиецът се е криел в тази пещера. – Погледна Ларсен и не можа да сдържи усмивката си. – Както ти е известно, Ханк, това е същата стара пещера, в която старият Краус е въртял контрабандната си дейност. Където е дестилирал царевично уиски за Кинг Лавъндър.
– Е, това вече е многоинтересно – каза Фиск и погледна с възхита Хейзън.
– Нали? Там, зад туристическия маршрут, има друго помещение, където са изварявали джибрите. В голяма спиртоварна.
Хейзън подчерта внимателно последната дума.
Видя как очите на Раскович изведнъж се разшириха.
– В казан, достатъчно голям, за да се свари в него цял човек?
– Бинго! – отвърна Хейзън.
Атмосферата се наелектризира. Ларсен започна да се поти, а Хейзън знаеше, че бе така, защото дори самият той бе повярвал.
– И така, виждате, господин Фиск – продължи Хейзън, – човекът на Лавъндър се е криел в тази пещера, нощем е излизал бос и с всичките си там щуротии, убивал е и правел така, че убийствата да изглеждат като изпълнение на проклятието на Могилите на призраците. По време на сухия режим Кинг Лавъндър финансирал тази спиртоварна на стария Краус и го вкарал в бизнеса. Нещо, което е правел в целия окръг Край. Той кредитирал всички контрабандисти на алкохол по тези места.
Ханк Ларсен извади кърпа и попи потта, която бе избила по челото му.
– Лавъндър твърдеше, че помощникът му Макфелти отишъл да види болната си майка в Канзас сити. Това е още едно от нещата, които днес проверихме с Раскович. Опитахме се да се свържем с майката на Макфелти. И узнахме – познайте какво!
Той направи кратка пауза и обяви:
– Починала е преди двайсет години.
Изчака всички да осъзнаят чутото, след което продължи:
– А този Макфелти си е имал неприятности със закона и преди. Предимно – дреболии, но и доста насилие: нападение, нападения при утежняващи обстоятелства, шофиране в нетрезво състояние.
Разкритията следваха бързо, сякаш се трупаха едно връз друго. И накрая Хейзън сложи черешката на тортата:
– Макфелти е изчезнал два дни преди убийството на Суег. Мисля, че тогава е минал в нелегалност. Както Ханк посочи, невъзможно е човек да влезе и да излезе незабелязан от Медисин Крийк: без хората да го забележат, без азда го забележа. Криел се е през цялото време в Пещерите Краус и е излизал нощем, за да свърши мръсната си работа.
Последва дълга пауза – никой не искаше да говори. Най-накрая Фиск се прокашля и рече:
– Първокласна работа, шерифе. Какъв е следващият ход?
Хейзън се изправи, изражението му бе решително.
– Градът е пълен с полиция и журналисти. Можете да бъдете сигурни, че Макфелти продължава да се спотайва в тези пещери и изчаква затишие, за да избяга. След като вече е свършил работата си.
– И?
– Ние ще влезем там и ще заловим негодника.
– Кога?
– Сега. – Обърна се към Ларсен. – Организирай конферентна връзка с главното управление на полицията в Додж. Бих искал началникът Ърни Уейз да участва лично. Необходим ни е добре въоръжен екип и то веднага. Трябват ни кучета, този път – добри кучета. Аз ще ида в съда и ще взема заповед за обиск от съдия Андерсън.
– Сигурен ли си, че Макфелти е още там, в пещерите? – попита Фиск.
– Не – отвърна Хейзън, – не съм сигурен. Но в най-лошия случай там ще има доказателства. Но не искам да рискувам.
Този тип е опасен. Може и да е вършел работа за Лавъндър, но се е забавлявал прекалено много – а това ме плаши ужасно. Нека да не допускаме грешката да го подценяваме.
Той погледна през прозореца към притъмняващия хоризонт и засилващия се вятър.
– Трябва да действаме. Нашият човек може да използва прикритието на бурята и да избяга.
Хейзън погледна часовника си, след което отново обходи с очи стаята.
– Влизаме тази вечер в десет и този път – яко.
Четиридесет и осма глава
Тъмнината бе пълна, абсолютна. Кори лежеше на влажната скала, мокра до кости, и цялото й тяло трепереше от ужас и студ. Недалеч от себе си гочуваше да се движи, да си говори напевно под носа, да издава ужасни гърлени звуци, понякога – да гука, понякога да се смее тихичко, като на някаква своя си шега.
Съзнанието й бе преминало през стадия на невярата и чистия ужас, за да изпадне сега в пълно ледено вцепенение. Убиецът я бе хванал. То – а тя предполагаше, че бе той – я бе вързал, бе я метнал на рамо, грубо, като чувал с картофи, и я бе понесъл през лабиринт от проходи. Понякога се изкачваше, понякога слизаше, а понякога прецапваше подземни потоци – и това продължи сякаш цяла вечност.
И през цялото време – в тъмнина, винаги в мрака. Изглежда той самият се придвижваше или интуитивно, или по памет.
Ръцете му бяха хлъзгави и лепкави, ала силни като стоманени въжета, които заплашваха да я смачкат. Тя пищя, моли се, плака, но протестите й бяха посрещани с мълчание. И ето, че най-сетне бяха стигнали до товамясто – с неговата невъобразима воня – и той я бе хвърлил на каменния под. Там мазолестият крак я изрита в един ъгъл, където лежеше сега – замаяна, в болки, кървяща. Вонята – същата, която преди беше слаба и неопределима – тук бе ужасна, всепроникваща и всепоглъщаща.
Не бе възможно да прецени колко време лежеше така – вдървена, без да може да мисли. Но сетивата й постепенно започнаха да се възвръщат. Първоначалната парализа от ужаса охлабваше хватката си, макар и едва-едва. Лежеше неподвижна, опитвайки се да мисли. Намираше се в дъното на пещера – пещера, далеч по-голяма, отколкото би могъл да допусне човек. Никой нямаше да я намери тук и да я спаси…
Опита се да пребори паниката, която тази мисъл предизвика. Ако никой нямаше да я спаси, значи трябваше да се спаси сама.
Стисна силно очи заради мрака и се вслуша. Тойбе зает с нещо някъде наблизо, гласът му клокочеше като че правеше гаргара, напяваше си нещо неразбираемо.
Дали бе поне човек…?
Би трябвалода е човек. Имаше човешки крак – макар и тъй мазолест, сякаш бе парче необработена животинска кожа. И говореше, или поне издаваше звуци – с висок, бебешки глас.
Но ако беше човек, то той не приличаше на никой друг човек на земята.
Изведнъж почувства, че бе приближил. Чу изсумтяване. Замръзна от ужас, зачака. Една ръка я сграбчи грубо, изправи я на крака, разтърси я.
– Мъх?
Тя изплака:
– Остави ме на мира.
Ново разтърсване, този път по-силно.
– У-у-у – изви се високият, детски глас.
Тя се опита да се измъкне, но той само изсумтя и я просна на земята.
– Спри… спри…
Ръката му сграбчи глезена й и рязко го дръпна. Кори изпищя, болката я прободе чак до бедрото. След това усети как ръцете му я обгръщат, уловиха я за раменете и я повдигнаха.
– Моля, моля те, спри…
– Моля – изписка гласът. – Моля. Х-р-ъ-ъ-ъ-х.
Тя се опита да го избута, но той я държеше близо до себе си и лошият му дъх я обвиваше цялата.
– Не… пусни ме…
– Х-и-и-и-й!
Хвърли я отново на земята и след това тя го чу да се отдалечава, тътрейки се и мърморейки си тихичко нещо. Опита се с все сили да се изправи в седнало положение. Въжетата прогаряха китките й, ръцете й бяха изтръпнали от недостатъчния достъп на кръв. Щеше да я убие, беше убедена в това. Трябваше да се измъкне.
С големи усилия успя да седне. Само ако знаеше кой е или какво правеше, или защо бе тук, в пещерата… Само ако го разбереше, би могла да има някакъв шанс. Преглътна, потръпна, опита се да заговори.
– Кой… кой си ти? – едва доловимо прошепна тя.
Последва съвсем кратко мълчание, а след това – отново шум от тътрещи се крака. Идваше към нея.
– Моля те, не ме докосвай.
Кори чуваше дишането му. Осъзна, че май не беше добра идеята отново да привлича вниманието му. Ала единствената й надежда бе по някакъв начин да го ангажира. Тя преглътна отново и повтори въпроса си:
– Кой си ти?
Усети, че той се наведе над нея. Влажна ръка докосна лицето й, счупени нокти драскаха кожата й, огромните пръсти бяха мазолести и топли. Тя се извърна с едва сподавен вик.
След това усети ръката му върху рамото си. Опита се да лежи неподвижна, да я игнорира. Ръката стисна рамото й, продължи надолу по ръката, поспираше се да опипа тук и там, след това се спусна още – мазолеста и груба, изпочупените нокти бяха като дървени трески.
Ръката се отдръпна, после отново се върна, плъзна се по гръбначния й стълб. Тя се опита да се извърти, но ръката изведнъж сграбчи плешката й с ужасяваща сила. Кори неволно извика. Ръката продължи пътя си. Улови я за врата, стисна. Беше парализирана от ужас. Стисна я още по-силно.
– Какво искаш? – попита задавено тя.
Хватката бавно се отпусна. Тя чуваше дишането му, а после – някакво тананикане, обертоновете на бързи, напевни думи. Той отново си говореше сам. Дланта я погали по врата, достигна до главата й и я потърка.
Искаше й се да се извърне, но се застави да не го прави. Ръката му продължаваше да я разтрива, сега вече се спускаше по челото. Потърка лицето й, погали бузите, дръпна устните й, опита се да отвори устата й, като бръкна с вонящите си мазолести пръсти. Тя се обърна, но ръката следваше движението на главата й, бъркаше, мушкаше, сякаш проверяваше парче месо.
– Моля те, спри! – изплака тя.
Ръката спря, последва изсумтяване. След това пръстите се плъзнаха по шията й, стискаха отначало леко, после – силно. Още по-силно.
Кори се опита да изпищи, но силната ръка вече бе затворила дихателната й тръба. Тя се замята, бореше се и скоро пред очите й взеха да излизат звездички.
А той продължаваше да стиска. Тя започна да губи съзнание и крайниците й неволно се отпуснаха. Отчаяно се опита да го достигне, да забие нокти, да го отблъсне…
Ръката му постепенно се отпусна и я освободи. Тя падна, тежко задъхана, бореща се за въздух, и удари главата си. Усети, че пръстите му галят косата й.
След това той изведнъж спря. Отдръпна се и беззвучно отстъпи назад.
Кори лежеше ужасена, смълчана. До слуха й достигна сумтене, после – пак, отново и отново. Изглежда душеше въздуха. Тя забеляза, че в този край на пещерата проникна едва доловим полъх. Усети мириса на външния свят – озона и влагата от бурята, пръстта, хладните нощни миризми изтласкваха, макар и съвсем слабо, вонята от това кошмарно място. Миризмата изглежда го привлече, призова го.
И той изчезна.
Четиридесет и девета глава
Беше 8:11 часът вечерта – обичайният час на залеза. Само че над Западен Канзас залезът вече бе дошъл – четири часа по-рано.
От ранния следобед широк хиляда мили студен фронт се носеше откъм Канада над Великите равнини, които през последните няколко седмици бяха изпаднали в плен на жегата и сушата. С придвижването на фронта се заформиха вихрушки от прах, които се издигаха остро в черния въздух. Не след дълго към небето се устреми и сухата пръст от повърхността на почвата, превърна се в масивна стена, която бързо достигна височина три хиляди метра. Видимостта спадна до по-малко от четвърт миля.
Тъмнокафявата стена нападаше град подир град и ги поглъщаше един след друг. Натовареният с прах студен фронт се врязваше като клин в горещия, сух и неподвижен въздух, заседнал над Великите равнини. Когато се сблъскваха, въздушните маси с различна плътност и температура водеха битка за надмощие. Издигащият се от земята горещ въздух проникваше в по-студените въздушни маси над него, създаваше и трупаше купесто-дъждовни облаци все по-високо и по-високо, докато те не заприличаха на разгневени тъмни планини на фона на небето – по-високи от Хималаите. Тази огромна „планинска верига“ от облаци се сплескваше при тропопаузата и се разпръскваше в серия от масивни, с формата на наковални буреносни облаци.
С „узряването“ си бурята се разпръсна на няколко клетки, които се движеха заедно като дезорганизирана, ала все пак единна сила: зрелите клетки формираха центъра на бурята, по-новите се развиваха в периферията й. При клетката, която наближаваше окръг Край, формированието с форма на наковалня започна да се издува нагоре. Този „израстък“ показваше, че издигащият се поток от въздух в центъра на бурята бе толкова силен, че бе пробил тропопаузата и бе преминал в тропосферата. От долната страна на „търбуха“ на бурята се появиха опасни, издуващи се гигантски „джобове“ – предвестници за поройни валежи, градушки, свирепи пориви на вятъра и торнадо.
Националният метеорологичен център следеше системата с радари, спътници, както и чрез доклади на пилоти и на цивилни доброволци наблюдатели. Бюлетините за прашните и гръмотевичните бури се осъвременяваха непрекъснато. Регионалните офиси започнаха да издават предупреждения до местните власти за необходимостта от спешни действия, и винаги си оставаха нащрек за най-редкия и най-лошия тип буря – гръмотевичната, образувана от свръхклетка. При това далеч по-организирано явление главното възходящо течение – познато като мезоциклон – достига скорости, близки до двеста мили в час. Подобни бури могат да причинят градушка с размер на яйце, вятър на повърхността със скорост осемдесет мили в час и, разбира се – торнадо.
Дъждовните вихрушки вече се рееха над земята, изпарявайки се още докато падат, налитаха като камшици в микро пориви, които изтръгваха дървета от корените им, изравяха посевите с пръстта, отнасяха покривите на караваните. От небето се изсипваше градушка, която късаше царевичните кочани от стеблата им и превръщаше сухите стебла в голи пръчки.
На стотици метри долу, почти изгубен в преминаващия прашен фронт, един самотен ролс-ройс летеше със сто и десет мили в час – два и половина тона тежко прецизно изработено стоманено инженерно съоръжение, което разсичаше тъмната лента на мрака.
Вътре шофьорът управляваше с една ръка и хвърляше по едно око на лаптопа, разтворен на седалката до него. Лаптопът показваше развитието на бурята в реално време – картина, зареждана и осъвременявана от цяло „съзвездие“ метеорологични спътници, които обикаляха в орбита високо горе.
Завръщайки се от Топика, той бе напуснал междущатската магистрала 70 малко след Салина, и сега подминаваше покрайнините на Грейт Бенд. Оттук нататък пътят до Медисин Крийк щеше да бъде от местно значение. Този факт – и самата приближаваща буря – щяха да го накарат да намали значително скоростта.
А времето бе от решаващо значение. Убиецът скоро щеше да убие отново. По всяка вероятност бурята щеше да го привлече със своята сила и тъмнина и бе почти сигурно, че тази вечер той щеше да удари отново.
Вдигна клетъчния си телефон и набра някакъв номер. Отново и отново един и същи глас му съобщаваше, че номерът, с който искаше да се свърже, е извън обсег.
Извън обсег. Замисли се върху фразата: извън обсег.
След което натисна педала на ролса още по-силно.
Петдесета глава
Още откакто за първи път гледа „Магьосника от Оз“, Тад Франклин бе запленен от смерчовете. И за него бе източник на таен смут, че след като цял живот бе прекарал в Западен Канзас, самият център на т.нар. „Алея на торнадото“, никога през живота си не бе наблюдавал смерч. Виж, последици от смерчовете бе виждал предостатъчно – разбити паркове с каравани, дървета, превърнати в клечки за зъби, коли, повдигнати и изхвърлени насред пътя – ала кой знае защо още не бе виждал с очите си облак като димоходна тръба.
Беше обаче сигурен, че тази вечер това щеше да се промени. Цял ден предаваха предупреждения за времето. С всеки изминал час предупрежденията на метео-службата ставаха все по-тревожни: жестока гръмотевична буря, внимание за торнадо. Много силна прашна буря бе връхлетяла преди час – бе изтръгнала табели и свалила керемиди, бе покрила с пясък коли и къщи, бе съборила дървета и бе намалила видимостта до неколкостотин метра. А след това в 8:11 същата вечер, докато Тад седеше сам в шерифския офис, дойде новината: целият окръг Край бе заплашен от торнадо до полунощ. Възможно беше торнадото да се разрази до втора, дори трета степен, както и опустошителните ветрове да достигнат скорост сто и двайсет мили в час.
Десет секунди по-късно по радиостанцията се обади шериф Хейзън.
– Тад – рече той, – намирам се в Дийпър, каня се да се връщам.
– Шерифе…
– Нямам много време. Чуй ме. Напреднахме доста по случая. Смятаме, че убиецът се крие в Пещерите Краус.
– Убиецът ли…?
– Остави ме да довърша, за Бога. Най-вероятно е Макфелти, мутрата на Лавъндър. Спотаил се е в спиртоварната зад пещерите. Трябва да действаме бързо, в случай, че реши да се измъкне под прикритието на бурята. Събираме екип да нахлуем в десет часа. Но току-що получихме предупреждение за торнадо в целия окръг Край…
– И аз току-що го получих.
– … затова ще трябва да се заемеш с проблемите около торнадото. Знаеш какво трябва да се прави, нали?
– Разбира се.
– Добре. Предупреди целия Медисин Крийк и околностите, съобщи на всички да се залостят хубаво. Аз ще пристигна около девет и тогава ще настане истински ад – нямам предвид времето. Просто гледай да има две-три кани прясно кафе. Ти няма да идваш с нас, затова не се безпокой. Някой трябва да удържа и крепостта.
Чак след като вълнението му се поуталожи, Тад осъзна, че е леко изплашен.Нямаше нищо против да се заеме със защитата за торнадото – правил го бе достатъчно често – но идеята да преследва убиец в тъмната пещера бе нещо съвсем различно.
– Добре, шерифе.
– Окей, Тад. Разчитам на теб.
– Да, сър.
Тад изключи радиостанцията. Знаеше правилата, има си хас! Първо – да се предупреди гражданството. Ако имаше хора навън – да се приберат у дома или в укритията.
Излезе отзад, заслонил лице от вятъра. Поривите, носещи пясък и ситни камъчета, сякаш имаха зъби. Отвори вратата на патрулката, мушна се вътре, избърса праха от косата и лицето си, запали двигателя и пусна на няколко пъти чистачките. След това включи сирената и включи специалните примигващи светлини. Излезе на „Мейн стрийт“ и тръгна бавно, като едновременно говореше по високоговорителя. Повечето от хората, разбира се, сигурно бяха чули съобщенията по радиото, но беше важно да се изпълнят всички елементи от програмата.
– Говори офисът на шерифа. Обявена е опасност от торнадо за целия окръг Край. Повтарям: обявена е опасност от торнадо за целия окръг Край. Всички граждани да слязат в укрития под земята или в железобетонни сгради. Стойте настрани от прозорци и врати. Повтарям: обявена е опасност от торнадо за окръг Край…
Стигна до края на града, мина покрай последните къщи, спря и погледна покрития с прах път. Няколкото ферми, които виждаше, вече бяха спуснали здраво жалузите, не се виждаше никакво движение. Фермерите сигурно не бяха се отделяли с часове от транзисторните си приемници и те знаеха по-добре от всички какво да правят: да преместят добитъка, особено по-младите животни в защитени места; да извадят допълнително храна; да подсигурят и себе си с провизии в случай, че спре електрозахранването.
Фермерите знаеха какво да правят. Тъпите гражданчета – ето за кои трябваше да се безпокои.
Тад оглеждаше внимателно пътя, докато погледът му не стигна до хоризонта. Небето над него бе черно, плътно черно; слънцето сигурно вече бе залязло, а малкото останала светлина бе напълно засенчена от бурята. Вятърът духаше на пориви, покрай прозореца му летяха късове и цели кочани, прашни царевични стъбла. На югозапад се виждаше жълтеникаво присвяткване, което приличаше повече на боен фронт, отколкото на светкавици. В окръг Край смерчовете се придвижваха почти винаги от югозапад на североизток. Беше толкова тъмно, че ако връхлетеше торнадо, изобщо нямаше да го видят. Нямаше да знаят, че ги е връхлетяло, докато не го чуят.
Обърна бързо колата и се насочи обратно към града.
Прозорците на Мейси представляваха два правоъгълника от весела жълта светлина на фона на мрачината. Тад спря пред ресторанта и излезе, вдигнал яка срещу вятъра. Въздухът миришеше на суха земя и на дървесни корени. По якето му изплющяха няколко царевични листа.
Блъсна вратата и се огледа. Заведението утихна, след като посетителите разбраха, че не се бе отбил за чаша кафе.
Тад се прокашля.
– Извинявайте, приятели, но има предупреждение за торнадо за целия окръг Край. Сила – два, дори три бала. Време е да си вървите у дома.
Репортерите и операторите вече бяха избягали от идващата буря и той се озова срещу обичайните посетители. Мелтън Расмусън; Суийд Кейхил и жена му Гладис; Арт Ридър. Липсваше Смит Лъдуиг, което бе малко странно. Той бе човекът, когото най-много очакваше да види. Може би беше навън да гони някаква информация, свързана с бурята. Ако бе така, щеше да е най-добре да си прибере задника на топло.
Расмусън реагира първи и попита:
– Нещо ново за онези убийства?
Въпросът увисна във въздуха и Тад се изправи пред зала, пълна с очакващи лица. Изненадаха го: тук, дори при заплахата от смерчове, убийствата все още бяха от първостепенно значение за хората. Ето защо при Мейси бе пълно: Тад бе виждал и кравите да реагират така – да се скупчват заедно, когато са изплашени.
– Ами, ние… – започна Гад и спря. Шерифът определено щеше да го линчува, ако споменеше за предстоящата операция. – Разследваме някои отлични улики – довърши той с обичайната фраза, макар да знаеше колко неубедително щеше да прозвучи.
– Това продължавате да говорите цялата проклета седмица – рече Мел, който се изправи със зачервено лице.
– По-спокойно, Мел – намеси се Суийд Кейхил.
– Е, сега имаме по-добри улики – каза отбранително Тад.
– По-добриулики. Чу ли го, Арт?
Арт Ридър седеше на бара с чаша кафе. Погледът му определено не бе дружелюбен. Отпусна се на хромираното столче и се обърна към Тад:
– Шерифът каза, че имал план, че имал някакъв начин да залови убиеца и Медисин Крийк да вземе опитното поле. Тад, искам да знам какъв, по дяволите, е този негов план и дали не ни пуска димна завеса.
– Нямам правото да обсъждам тези планове – каза Тад.
– А и без друго важното сега е, че имаме предупреждение за торнадо…
– Майната му на предупреждението! – сопна се Ридър. – Искам да видя някакви действия от ваша страна.
– Шериф Хейзън е постигнал напредък.
– Напредък ли? Къде е той? Не съм му виждал физиономията цял ден.
– Беше в Дийпър за разследване на нишка, която…
Неочаквано летящите врати на кухнята се отвориха с трясък и зад тезгяха се появи Мейси.
– Арт Ридър, затваряй си човката! – извика тя. – И остави Тад. Той си върши работата.
– Виж, Мейси…
– Не ща да слушам нищо, Арт Ридър. Познавам грубите ти методи, но тук няма да минат. А и ти, Мел, дръж се малко. Оставете момчето.
В залата настъпи гузно мълчание.
– Има предупреждение за торнадо – продължи Мейси.
– Всички знаете много добре какво означава това. Разполагате с пет минути да се изметете от тук. Можете да се разберете по-късно. А пък аз сега ще спусна кепенците на прозорците и отивам в избата. И вие по-добре направете същото, ако не искате да се озовете на улицата преди нощта да е свършила.
Тя се обърна и влезе отново в кухнята, като блъсна така силно вратата, че всички в залата подскочиха.
– Намерете безопасно място или укритие – огледа Тад събралите се, като си припомняше списъка от наръчника си.
– Слезте в избите, застанете под здрав тезгях или бетонна вана или стълбище. Избягвайте прозорците. Вземете си фенерче, вода за пиене и преносимо радио с батерии. Предупреждението е валидно до полунощ, но могат да го удължат, човек никога не знае. Тая буря навън си я бива.
Когато залата се изпразни, Тад отиде отзад и потърси Мейси.
– Благодаря – рече той.
Тя махна с ръка. Не помнеше да я бе виждал някога поуморена.
– Тад, не знам дали трябва да споменавам това, но Смит е изчезнал.
– И аз се питах защо го няма.
– Един репортер го чака снощи тук, докато не затворих. Смит не се появи и за закуска, и за обяд. Не е характерно за него да отсъства така, не и без да спомене нещо. Позвъних у дома му и във вестника, но никой не отговори.
– Ще хвърля едно око – каза Тад.
Мейси кимна.
– Може би няма нищо, но…
– Да, навярно няма нищо.
Тад се върна в ресторанта, затвори прозорците и пое към вратата. Обърна се с ръка върху дръжката й.
– А ти сега слизай в онази изба, Мейси, разбрано?
– Тръгвам – долетя отговорът на Мейси от стълбите.
Още щом Тад се върна в шерифския офис, се обади окръжният диспечер. Позвънила госпожа Фърналд Хигс. Синът й видял чудовище в стаята си. Когато изкрещял и запалил осветлението, чудовището избягало. Момчето било в истерия, госпожа Хигс – също.
Тад не можеше да повярва на ушите си и едва изчака диспечерът да свърши.
– Сигурно ме будалкаш – рече той.
– Тя поиска шерифът да отиде у тях – завърши неубедително диспечерът.
Тад не искаше да повярва.
– Имаме сериен убиец на свобода, към нас се носи торнадо, а ти искаш да ходя да проверявам за чудовища?
След кратко мълчание диспечерът отговори:
– Ей, аз само си върша работата. Знаеш, че трябва да докладвам всичко. Госпожа Хигс твърди, че чудовището е оставило отпечатък.
Тад веднага свали радиото от ухото си. Иисусе Христе!
Погледна часовника си. Осем и половина. Можеше да отиде до къщата на Хигс и да се върне за двайсет минути.
